низацията и в епохата на СССР, и в постсъветското време и пространство не е
нищо повече от перверзен смокинов лист, които умишлено крие коварните, а и
гибелни планове на Запада за Русия, тъй като тя по своята истинска същност е
била фактически озападняване, но и целенасочено скъсване с руските традиции.
Фокусирането на вниманието към традициите, обаче, не означава семпла
реанимация на вече познати теоретически подходи и интерпретативни сюжети.
За левия консерватизъм то несъмнено притежава огромно, даже и съдбоносно
значение, тъй като е обусловено и от съвършено различен поглед, както и от
съвременна - конюнктурна, а пък и инструментална - оценка на народните тради-
ции, най-вече от гледна точка на социалния им характер и предназначение.
183
Левият консерватизъм, според А. Щипков, осъжда както западните, така и
източните модели за обновление или усъвършенстване на държавата и общест-
вото, които са свързани с либерални, комунистически и др.под. идейни опции.
Той не одобрява историческите опити на комунистите да монополизират тотал-
но социалната държава като идея и феномен, нито тези на либералите да я ре-
дуцират, или напълно елиминират. Освен това левият консерватор не е, а и не
бива да бъде „винт“, или „пазител на държавните инстутуции и политическите
партии“, а следва да бъде преди всичко изцяло отдаден на съхранението и ис-
торическото възпроизводство на традициите, да не страда от политически фе-
тишизъм, но и да не се пристрастява към пазарния такъв. Неговата висша кауза
182
А има ли въобще място за спор относно преизобилието на такива понятия-заклинания и в българската
обществено-политическа действителност и вербалност, които в огромната си част са конструкти или ети-
кети на неолибералната идеология, а и на нейните разнообразни практически модалности в света и у нас.
183
Виж подр.: Щипков, А. Социал-традиция. М., АСТ-Пресс-Книга, 2017.
156
е опазването и пребъдването на общественото и народното благо, а то криста-
лизира в традициите и историческата памет на народа. Този особен тип консер-
ватор няма приоритетна симпатия към определено държавно-политическо уст-
ройство и режим на управление. Затова е относително безразличен към репуб-
ликата или монархията, империята или конфедерацията, демокрацията или уни-
тарното управление. Изборът му, коя от тях ще предпочете, зависи един-стве-
но от практическата ефективност на тяхната дейност, а и полза за общността,
народа, традицията, историческата и социокултурната памет. Това не означава,
че съвременно и особено исторически перспективно мислещият, но и действащ
ляв консерватор може/трябва да залага и на монархическата карта, понеже тя
вече не притежава онази атрактивност и значимост, както в миналите времена.
Въпреки това, обаче, е безспорна, пък и очевидна тенденцията към изкуствено
покачване на фиксинга на монархията, успоредно с тенденцията към скрито,
или флагрантно девалвиране на стойността на републиканизма в наше време.
Тази одиозна тенденция е валидна както за Русия, така за преходна България.
Тя е много релефно забележима и публично напориста особено в ситуации или
времена на тежка криза от политическо, икономическо, социално и пр. естество.
(
Не случайно у нас в последно време отново се реанимира партията на Симеон
Сакскобургготски, като за пореден път нейни бивши знакови фигури, а сега от-
ново претенденти за влизане в парламента и в коридорите на държавното уп-
равление, изкуствено повдигат котировките от своята потребност и полезност.
Подобно възкресение на бивши, а и вече достатъчно публично дискредитирани
партийни формации определено разчита на характерната за кризисни времена
и реалности историческа, социална и политическа амнезия на широки слоеве.)
Според А. Щипков, умишленото дезавуиране и подкопаване на ролята и
значимостта на съборността са обусловили както десакрализацията на полити-
ката, така и обществено-вредната политизация на религията в нашия свят.
184
И,
вместо на истинска, душевно изцеляваща, просветляваща богата християнска
среда и комуникация, новите реалности и порядки - под хегемонията на неолибе-
рализма, - са формирали и конвейерно произвеждали, дистрибутирали, но и при-
нуждавали хората да консумират - съзнателно или пък най-често неосъзнато, -
всевъзможни ерзаци, фалшификати на истински и морални човешки общности.
184
Виж: Щипков, А. Соборный двор. М., Пробел, 2003, а също от него и: Территория церкви. М.,
ИНДРИК, 2012; Христианская демократия в России. М., ИД Ключ-С, 2004, по-точно: глава 1.
157
Бидейки тясно обвързани с православното християнство, левите консер-
ватори (в Русия) отстояват парадигмата на гражданското, културно-историчес-
кото и религиозното съдържание на понятието „нация“. Те не предпочитат или
фаворизират нейното етнологическо дефиниране и практическо експлоатиране.
То определено, но и категорично се изисква и налага като жизнено-необходим
контра-пункт на умишлено развихрящата се днес на Запад етнизация на нацио-
налните идентичности като органична и значима част от перверзния сценарий за
реанимация и реабилитация на фашизма и нацизма, а и за оправдаване на бан-
деровска Украйна, или за несправедливото обвиняване на православна Русия.
Според него, днес етнизацията на политиката е органично свързана с възкре-
сението и включването на „високи обороти“ на расистки идеологеми и митове.
Що се отнася до историческия или цивилизационния избор, според Щип-
ков, той не е свързан с днешната историческа конюнктура, защото е извършен
още с покръстването на Русия, която оттогава и досега е европейска държава.
(
Това е обратна версия на ставащото/случващото се в преходна България, в коя-
то самозваната политическа класа непрестанно, а и по всевъзможни начини се
опитва да манипулира гражданското общество и българския народ, внушавайки,
или инструментално убеждавайки ги, че цивилизационният ни избор е не само
съвременен и съдбовен, понеже ни доближава и сближава със Запада, но и, за-
едно с това, отдалечаващ и отчуждаващ от българо-руските връзки, традиции,
дискретно оставяйки в масовата психика и общественото съзнание редица пре-
дубеждения, или предразсъдъци, че досега сме били нецивилизована нация. И
не случайно Симеон Сакскобургготски с ехидна усмивка и добродушна физио-
номия пожела на „българския народ по-скоро да си смени чипа“, а експрезидента
Петър Стоянов неистово агитираше за „спешна замяна на кирилицата с лати-
ница, за да можело по-скоро и по-лесно да ни приемат като свои европейците“.)
Според А. Щипков, всички минали, настоящи или предстоящи дискусии за
генезиса, същността, ролята и значението на „западничеството“ са вече напълно
лишени от смисъл и необходимост. Още повече, защото в Западния свят такова
понятие, а и подобно отношение липсват. Именно затова даже има всички осно-
вания да се твърди, че „западничеството“ (днес) е превърната, или скрита форма
на опасно, или даже гибелно действие, влияние на колониално-провинциално
158
съзнание, манталитет.
185
Ето защо всяко отъждествяване на „европеизма“ със
„западничеството“ не е коректно, тъй като европеизмът, според А. Щипков, пред-
полага и изисква някаква общност на социални институти и културни практики у
христианските народи, обаче, без допускане на тяхното целенасочено, принуди-
телно и задължително подражание. (А тази опция на руския ляв консерватор и
виден идеолог може да бъде доста сериозно критикувана.) Освен това, пак спо-
ред него, европеизмът е обусловил редица опасни амбивалентни ефекти: на
елитите той е дал европейски манталитет, маниер и високо самочувствие, докато
на народните маси е предложил най-вече и за твърде дълго - историческо и со-
циално - време единствено азиатщина, крепосничество и безброй страдания.
Днес в „преходно-демократична“ България също не спира дебата за това
защо и как елитите се оказаха на такива високи европейски стандарти на живот,
докато широките народни маси изпаднаха в окаяното положение на крепостни,
тотално зависими от волунтаризмите и капризите на всевъзможни национални,
или местни феодали, сдобили се незаконно и аморално с огромни богатства и
могъщи властови ресурси при целенасоченото и безнаказано разграбване и уни-
щожение на материалните и духовно-културните фондове на предишната - сега,
обаче, напълно преднамерено заклеймена, а и изцяло съзнателно морално опо-
зорена социалистическа - държава. Неопровержим факт за политическите реал-
ности, нрави и порядки в съвременна „псевдо-демократична“ България е, че те-
мата за подобен одиозен феодализъм е не само журналистическо клише, а и че
влиза доста мащабно в различни партийни документи и послания, като целена-
сочено и инструментално се експлоатира за публична дискредитация на идейни-
те опоненти, или на политическите съперници, дори врагове в съответни казуси.
Издигането на пиедестала на водещо и особено значимо понятие, какво-
то е това за съборността за всеки руснак, А. Щипков обяснява с използването,
макар и в преформатиран вид, на фундаментален конструкт на Макс Вебер. Ако
последният се е обезсмъртил с творбата си „Протестантската етика и духът на
капитализма“, Щипков смята за напълно основателно, необходимо и полезно да
идентифицира консервативния социализъм като „Православната етика и духът
на солидаризма“; още повече, че капитализмът е опозорил и унищожил солидар-
185
Както ясно се вижда, но и разбира, това не е съществено важен проблем само за руснаците, а и за нас,
българите, понеже и у нас вече (от три десетилетия) се водят политически дебати и свръхнаелектизирани
идеологически полемики за същността и ползата от новия ни цивилизационен избор, а и път към Европа.
159
ността между хората в държавата и обществото, а мисията на левия консерва-
тизъм е да я реанимира и повдигне отново на публично-атрактивен пиедестал.
В днешна преходна България темата за съборността в обществено-поли-
тическия живот за пръв път се лансира, макар в по-друг контекст, от Ахмед До-
ган чрез използваният многократно от него термин „ заедност“, който съпартий-
ците му определено смятат за персонално творческо откритие на техния лидер,
а и за несъмнена полза спрямо радикалното трансформиране на обществено-
политическите ни нрави към евроатлантическия свят и ригоризъм, макар всъщ-
ност Доган да не е истинският „баща“ на въпросния термин, а го е заимствал от
други западни мислители като съвсем умишлено е премълчал и техните заслуги.
Нещо повече, в чисто конфесионален ракурс заедността, т.е. съборността е да-
леч по-налична и по-въздействена в средите на българските мюсюлмани, като-
лици и протестанти отколкото в тези на българските православни християни. И
достатъчно показателни, а и неопровержими в този контекст са много по-висо-
ките темпове и по-големите мащаби на деноминационно приобщаване, прозе-
литство, неофитство и даже асимилиране на представители на българските ро-
ми/цигани от исляма, или от различни евангелистки секти в сравнение в почти
напълно прекратеното религиозното неофитство на хора тази етническа общ-
ност в православно-христианския сектор. За жалост обаче, българските полито-
лози изобщо не обръщат внимание на тези съществени различия, които не са
без значение за „пробивите“ и успехите на определени партийно-политически
формации сред определени (етнически, или етнорелигиозни) общности. Това е
доста сериозен дефект на съвременното българско обществознание, понеже то
оставя встрани, без необходимото внимание и теоретически анализ характера и
спецификата на корелациите между консервативните елементи в менталността
и битийността на такива общности и на тяхната актуална партийно-политическа
ориентация, или поне на особеното им предразположение към дадени идеоло-
гически и политически визионерства и техните практически въздействия. А би
могло - чрез подобни научни изследвания, - да се проникне в „светая светих“ не
само на подобни общности, но и на потенциалните, или на реалните им пред-
разположения към определени идейни опции в качеството им на електорати,
което, на свой ред, да предложи известно „ меню“ от възможни, желани, дължи-
ми, практически осъществими, или непостижими влияния спрямо тези общности,
чрез които те да бъдат приобщени, или отдалечени от конкретни партии, и т.н.
160
Що се отнася до генералната идейна визия и функция на левия консерва-
тизъм, според Щипков, те са ангажирани с публично разобличение и историче-
ско унищожение на експлоатацията на човешки същества, срещу господство-
то на всевъзможни - реални или мними - елити и опитите им да поставят в зави-
симост и подничение народните маси; против бруталните и перфидните им жела-
ния и опити да подкопаят и унищожат културата, традициите, народностното са-
мосъзнание; срещу намеренията и упорството им инструментално да наложат
изгодни за тях мейнстрийми в публичния и частния живот на хората; да гаран-
тират (чрез законите и институциите в държавата) личната и частната собстве-
ност без обаче да превръщат последните в мишена и жертва на пазарния фун-
даментализъм и фетишизъм; да не се допуска (по какъвто и да е начин) пазар-
ната икономика да превърне обществото в пазарно; да гарантира с реални, а не
с формални и кухи закони справедливост и солидарност между хората; да няма
маргинализирани или стигматизирани възрасти, полове, съсловия и професии;
да се забрани или най-строго наказва платеното образование и здравеопазване;
да се формира и утвърди нетърпимост, а и заслужено преследване и наказване
на всички, които се опитват да унижат, оскърбят или поругаят историческата па-
мет, а и религиозните чувства; да се отстранят ювеналното право и законовото
разрешение на всевъзможни полово-сексуални извращения и фаворизиране на
обвързани с тях социални общности, или граждански движения. И не случайно
левият консерватизъм без всякакви уговорки или условности сурово заклеймя-
ва идеите и опитите на мултикултурализма, джендър идеологиите и практиките
и др. под., които се опитват целево и изкуствено да разделят и противопостяват
хората, да ги поставят в нови и много вредни за тях отношения и зависимости.
Той е решително и категорично против инструменталното фаворизиране на ед-
ни, за сметка на други (реални, или умишлено и конюнктурно създадени) поло-
ве, генерации, или социални типове, които инструментално се котират днес. За-
това срещу днешните неолиберални опити и властови сценарии хората от по-
възрастните поколения, живели в условията на социализъм, да бъдат публично
дискредитирани, стигматизирани, обиждани, унижавани, или даже сравнявани с
недочовеци, изроди, чудовища и др. т., левият консерватизъм трябва най-реши-
телно, системно и категорично да критикува и ефективно да се бори срещу тях.
Не е изненадващ фактът, че в предните редици на критиците, разобличителите
на перверзната телеология на днешните хибридни войни на Запада срещу Ру-
161
сия, манипулативно създаващи разчовечения образ и зловредната историческа
роля на руснаците, едни от най-ярките и непоклатими са левите консерватори.
(
Да отбележа, че такава одиозна практика е налице и в съвременна България с
тази съществена разлика, обаче, че леви политически партии, като например
БСП, които публично и традиционно се обявяват против такива предубеждения,
предразсъдъци, заклеймявания, остракирания и репресии, реално не постигат
кой знае колко в обществено-политическата практика и не могат съществено да
изменят мащабно и тотално наложените чрез антикомунизма, евроатлантизма и
чуждопоклонството опасни и даже зловредни настроения, нагласи в социума. Да
не споменаваме крайно нелицеприятния факт, че немалко представители на ле-
вите партийни елити напълно съзнателно и последователно съучастваха в раз-
пространението и публичното натрапване на такива антикомунистически и ан-ти-
социалистически настроения, нагласи и митове, обяснявайки, или оправдавайки
съпричастието и участието си в подобни манипулации на общественото съзна-
ние и най-вече на това на хората с лява идейна ориентация с „обективните реал-
ности и новите предизвикателства на историята, или пък с потребностите и импе-
ративите на обновлението и модернизацията на левите партии в наше време, с
което единствено допринесоха за ерозията или стремглавото падане на социал-
ното доверие, публичния авторитет на и масовата подкрепа за своите партии. А
подобни трансформации се извършваха преди това и в най-развитите, силни и
богати заподно-европейски държави и общества, в които левите партии също
търпяха подобни одиозни трансформации, а някои дори изчезнаха от историята.
Причината за това, разбира се, беше в безотговорното и ненаситно асимилиране
на неолиберални идеологически парадигми, митове, утопии и илюзии, с които та-
кива леви партийно-политически елити реално подкопаваха или дори самоуби-
ваха партиите си, вместо истински да ги преобразуват, а и направят по-силни,
по-авторитетни и притежаващи далеч повече доверие, но и подкрепа от масите.
И сега - при очертаващия се исторически банкрут на неолиберализма - такива
леви ръководители и елити всячески и даже панически се опитват да оневинят и
оправдаят собствените си безумия, грехове или даже престъпления към своите
партии, в т.ч. и чрез най-елементарни и не по-малко вредни прийоми - радикална
смяна на либералните с консервативни елементи в идейната си ориентация. Не
случайно одесняването не е присъщо единствено на левите или лево-центри-
стките партийни формации в Европа или унас, а е характерно и даже очевадно
162
реализиращо се и в дясното, или в дясно-центристкото идеологическо и пар-
тийно-политическо пространство, т.е. вече е станало дори глобална тенденция.
В известен смисъл това очевадно и динамично ескалиращо одесняване на пар-
тии от различни идейни фамилии е, същевременно, крайно опасно и зловредно,
понеже то реално представлява завоалиран прийом да не се извърши цялостно
отхвърляне на преди това асимилираните неолиберални парадигми и митове, а
само частично, но и външно формално те да бъдат дезавуирани и публично за-
клеймени, без обаче по същество тяхното наличие и гибелно влияние да бъдат
възпрени, или, още повече, напълно елиминирани в/от лявата идентичност и т.н.
Показателен за такива имитативни политически инициативи или управленчески
операции е фактът, че значителна част от предлаганите днес от левите партии
опции за социалната политика или за възкресяването на социалната държава не
са пълно отрицание на доскоро хегемонния неолиберален идеологически етос,
а са реално палиативни мимикрии, или опити за колаборация с него, която обаче
да не оказва нелицеприятни ефекти върху имиджа на псевдо-левите формации.
А за подобни опасни, но и зловредни симбиози на лявото и дясното от особено
значение са и някои измамни опции, свързани с консервативния социализъм. В
тях дясното не е окончателно, пък и безвъзвратно изхвърлено на сметищата на
историята, или в гробищата на историческата и политическата забрава. То е ин-
струментално преобразено, завоалирано и адаптирано към съвременните обще-
ствено-исторически времена, реалности и политически нрави в дадения социум.
Според А. Щипков, националната история може/трябва да се разглежда и
оценява като специфичен обществен договор, който в съвременните бурни и
преломни времена и реалности на диктата на неолиберализма е бил умишлено
извратен, а и перфидно денонсиран, тъй като, вместо истински ценности, е об-
служвал икомическия хегемонизъм и пазарно-фетишисткия фундаментализъм
на транснационалните и националните олигархични котерии в дадените страни.
Ето защо ляво-консервативната идеология и практика е способна, но и длъжна
да възкреси, обогати и усъвършенства този велик договор, като го обвърже и
съдбовно с един нов, съвременен консенсус, който е базиран на традициите.
186
Съвременният ляв консерватизъм се противопоставя категорично срещу,
но и отрича изцяло необходимостта, или мнимата утилитарност от всякакви при-
186
Виж подр.: Щипков, А. Вопросы идеологии. М., Абрис, 2018, глава ; Национальная история как об-
щественный договор. От экономического гегемонизма к консенсусу традиций. СПб., Алетейя, 2015.
163
нудителни, или доброзорни конюнктурни ревизии, прередактирания или прена-
писвания на историята, на нейната (инструментална и антихуманна) съвремен-
на, а и вестернизирана „нормализация“, оневиняването и оправдаването на фа-
шизма и нацизма, както и нескончаемото (изкуствено) клеймене на политичес-
ките конкуренти, противници, или врагове с всевъзможни одиозни етикети.
187
И,
подобно на невъзможността за съществуване на единна физическа картина за
света, той категорично, но и многопосочно разобличава съвременните опити на
западни теоретици да лансират и наложат като единствено меродавни изгодни
за тях всеобщи исторически наративи, или универсални, общовалидни, безал-
тернативни концепции, което е в пълен разрез с демокрацията и плурализма. За
А. Щипков е закономерно, естествено, но и логично да съществуват разнородни
гледни точки за описание и тълкувание на историята; да има, а и да се използ-
ват най-различни исторически опции в зависимост от контекста, субекта, телео-
логиите и инструменталните технологии на властови конкуренции, или баталии.
Съзнателното пренебрегване на тези изисквания (неизбежно) дава питателна
храна и солидни гаранции на фалшифицирането, а и особено на митологизира-
нето на историите, които обаче са рекламирани като единственно истинни и пр.
Щипков е непоколебим и категоричен в тезата си, че европейски и окси-
дентално формираното и форматираното Ляво исторически е проиграло, срам-
но и даже позорно е загубило битката за тържеството на справедливостта, ра-
венството и братството. Затова днес единствената идеологическа сила, която
може да се ангажира с тази велика кауза и да победи е левият консерватизъм.
Вместо западната опция за лявото, която е била революционно-деструктивна
или недостатъчно ефективно реформистко-еволюционна, в нашите преломни
исторически времена и нажежени от свръх-идеологизации и свръх-политизации
обществени реалности и порядки, социално-ангажираният консерватизъм е ве-
че единственият потенциален, или реален спасител на човечеството и света,
които са опозорени, а и в значителна степен даже унищожени от безумията на
неолиберализма, и от фантасмагориите на импулсиращия го постмодернизъм.
Този ляв консерватизъм е способен да предложи и реализира солидаристка,
умерено социалистическа, нерепресивна, а действително толерантна, интегра-
тивна, консенсусна и емпатична версия за радикално ново устройство и мащаб-
187
Виж подр.: Щипков, А. Традиционализм, либерализм и неонацизм в пространстве актуальной полити-
ки. СПб., Алетейя, 2015.
164
но ефективно развитие на държавата, обществото и нацията, която освен всич-
ко друго непременно трябва има и много сигурна историческа перспективност.
Не случайно в този аспект Щипков страстно пледира за съвършенно нов, исто-
рически непознат досега интегрален консерватизъм, който трябва задължи-
телно да притежава атрактивна есхатологическа визия и мисия за света и чове-
чеството в условията на съвременните предизвикателства, или опасни рискове.
Този нов консервативен модус следва да бъде израз на лоялност и преданост
обаче не към властовите институции, а преди всичко към народностните, или на-
ционалните традиции и духовно-културни съкровищници на дадени страни. Ос-
вен това е дълбоко, органично чужд на разнообразните капитализации и комоди-
фикации, които днешният неолиберален глобален свят и пазар декретират, на-
лагат и контролират чрез всевъзможни законови, а пък и с аморални средства.
Вместо одиозна меркантилизация, той страстно зове, но и обещава безкорст-
ност, съчувствие и съпричастие между хората. Той е и за нов аксиологически
Достарыңызбен бөлісу: |