Градът на огледалата

че повече не могат да продължават така. Тексаската конституция, заменила Кодекса, ѝ позволяваше да посочи
временно изпълняващ длъжността свой заместник.
По онова време Питър беше секретар по териториалните въпроси, длъжност, която прие по средата на втория ѝ
мандат и която налагаше многобройни публични изяви, а Вики не криеше, че го подготвя за по-висок пост. Въпреки
това Питър предполагаше, че Чейс ще я наследи като президент, тъй като работеше с нея от години. Когато Вики
повика Питър в кабинета си, той очакваше, че ще обсъждат предаването на властта на Чейс, но завари вътре съдия с
библия. Две минути по-късно Питър беше президентът на Тексаската република.
Тогава разбра, че Вики е планирала от самото начало да обучи изцяло наследника си. Две години по-късно
Питър спечели изборите с лекота и се кандидатира за втори мандат, без да има съперници. Успехът му се дължеше
до голяма степен на личната му популярност; както Вики беше предвидила, народът му се възхищаваше. Но също
така зае поста по време, когато не беше нужно много, за да са доволни хората.
Кървил беше на път да се превърне в град без значение. Колко още му оставаше да стане поредното
провинциално градче? Колкото по-надалеч се разселваха хората, толкова по-малко тежест носеше идеята за
централизирано управление. Законодателната власт се беше преместила в Боърн и рядко се събираше на заседания.
Финансовите капитали последваха човешкия ресурс към новите селища; хората отваряха магазини, търгуваха на
пазарни цени, договаряха най-изгодните условия. Във Фредериксбург група частни инвеститори обединиха
средствата си и отвориха първата банка. Все още имаше проблеми и единствено федералната администрация
разполагаше с ресурсите за големи инфраструктурни проекти: пътища, язовири, телеграфни линии. Но и това
нямаше да трае вечно. Питър осъзнаваше, че не кара кораба, а само го насочва към пристанището. Нека Чейс получи
своя шанс, помисли си той. Две десетилетия държавна служба с безкрайните ѝ задкулисни препирни бяха
предостатъчни. Питър никога не беше обработвал земя; не беше засадил и един домат в живота си. Но можеше да се
научи, а най-привлекателна беше мисълта, че плуговете не изказваха мнение.
Вики се бе оттеглила в малка дървена къща в източния край на града. Голяма част от квартала пустееше; хората
се бяха изнесли отдавна. Стъмваше се, когато Питър изкачи стълбите на верандата. В дневната светеше лампа. Чу
стъпки и след малко вратата отвори Меридит, партньорката на Вики, която бършеше ръцете си с кърпа.
— Питър. — Меридит беше шейсетгодишна, дребна жена с пронизващи сини очи. Двете с Вики бяха заедно от
години. — Не знаех, че ще идваш.
— Извинявай, трябваше да ви предупредя.
— Не, не се притеснявай. — Меридит го покани да влезе. — Тя е будна. Тъкмо се канех да я нахраня. Ще се
радва да те види.
Леглото на Вики се намираше в дневната. Щом Питър влезе, тя вдигна очи към него, а главата ѝ потрепваше
върху купчината възглавници.
— Вввреме… бббеше… ггго… сподин… пппрезидент.
Сякаш преглъщаше думите и отново ги изплюваше. Питър придърпа стол и седна до леглото.
— Как си?
— Ддднес… сссъм… дддобре.
— Извинявай, че не се отбивам по-често.
Ръцете ѝ се движеха неспокойно по одеялото. Хвърли му разкривена усмивка.
— Ннняма… нннищо. Кккакто… вввиждаш… съм… дддоста… зззаета.
Меридит влезе с поднос в ръце и го остави на нощното шкафче. Купичка с бульон и чаша вода със сламка. Тя
повдигна главата на Вики от възглавницата и завърза на врата ѝ памучен лигавник. Стъмнило се беше и прозорците
се бяха превърнали в огледала.
— Искаш ли аз да я нахраня? — обърна се Питър към Меридит.
— Вики, искаш ли Питър да ти помогне с вечерята?
— Зззащо… ннне.
— На малки глътки — каза му Меридит и го потупа по рамото. Усмихна се едва забележимо; клепачите ѝ
изглеждаха натежали от умора. Вероятно не бе спала нормално от месеци и беше благодарна за помощта му. — Ако
ти потрябвам, в кухнята съм.
Питър първо ѝ даде да пие вода, като поднесе сламката към напуканите устни на Вики, след това премина към
бульона. Виждаше колко ѝ е трудно да преглъща. По-голямата част от бульона се стичаше от ъгълчетата на устата ѝ;
Питър я избърсваше с лигавника.
— Кккол… ко… ссстранно.
— Кое е странно?
— Хххраниш… ме… кккато… бббебе.
Той поднесе лъжица към устата ѝ.
— Това е най-малкото, което мога да направя. Ти достатъчно дълго ме дундурка.

Жилите на врата ѝ изпъкваха, докато се опитваше да преглъща. Питър се изтощаваше, само като я гледаше.
— Кккак… вввърви… кккампа… нията?
— Още не е започнала. Малко съм зает.
— Кккак… пппък… ннне.
Както винаги, веднага позна, че лъже. Той отново поднесе безуспешно лъжицата към устата ѝ.
— Кейлъб и Пим заминаха днес.
— Пппросто… си… тттъжен. Щщще… ттти… мммине.
— Моля? Смяташ, че не мога да бъда фермер ли?
— Мммо… жеш… Пппитър… ннно… ще… сссе… пппобъркаш.
Вики не каза нищо повече. Питър остави купата на шкафчето; почти нищо не беше изяла. Когато отново обърна
глава към Вики, тя беше затворила очи. Питър угаси лампата и се взря в нея. Само когато спеше, непрестанните
телесни мъки я напускаха. Минаха няколко минути; зад гърба му се чу шум и когато се обърна, видя Меридит да
стои на прага на кухнята.
— Така става — каза тя тихо. — В един момент е будна, а в следващия…
— Мога ли да помогна с нещо?
Меридит постави ръка на рамото му и го погледна в очите.
— Тя много се гордее с теб, Питър. Радва се на успехите ти.
— Нали ще се обадиш, ако имаш нужда от нещо?
— Гостуването ти мина добре, не си ли съгласен? Нека е за последно.
Питър се върна до леглото и вдигна една от ръцете на Вики от одеялото. Тя не помръдна. Държа я известно
време замислено, след което се наведе и я целуна по бузата — досега никога не го бе правил.
— Благодаря ти — прошепна той.
Меридит го изпрати до верандата и каза:
— Тя те обичаше. Не го изричаше често на глас, дори пред мен. Просто такава си беше. Но наистина те
обичаше.
— И аз я обичах.
— Знам. — Прегърнаха се. — Сбогом, Питър.
На улицата беше тихо, никъде не светеше. Питър докосна с пръст окото си и усети сълзите. Какво пък? Той
беше президентът и ако искаше, щеше да плаче. Синът му замина; много други щяха да го последват. Достигнал бе
до етап от живота си, когато постепенно започваше да губи близките си. Вдигна лице към небето. Истина беше
онова, което казваха за звездите. Колкото повече се взираш, толкова по-многобройни ти се струват. Те носеха утеха,
бдителното им присъствие вдъхваше покой; но някога не беше така. Вперил поглед нагоре, си спомни за времената,
когато да видиш толкова много звезди означаваше съвсем друго.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: