Пурпурна есен – I част

Слънцето залязваше, дърветата се люлееха яростно. Сякаш известяваха битката, която предстоеше върху тази земя. Щяха да бъдат свидетели на тази схватка, свидетели каквито винаги са били – безмълвни, неподвижни наблюдатели. Артур стоеше и гледаше палатките на противниковата армия. Кримег се подготвяше, но щеше да бъде сразен. Артур броеше воините си, а зад близката планина стояха бойците на Улфгар. Артур щеше да въвлече Кримег в битката, да избие голяма част от армията му, а след това да даде сигнал на Улфгар, за да се се включи и той в сражението.

Артур се надигна, един войн се доближи до него и заговори:

– Улфгар пристигна, чака само вашия сигнал.

– Идеално! Кажи му да погледне на Запад, когато стане най–голямата касапница, той ще разбере!

– Добре пълководецо! Смятайте го за сторено!– войникът се завъртя и продължи към хълмовете, зад които се криеше армията на Улфгар.

– Ставайте, прасета мързеливи, време е за битка! –крещеше кримегският пълководец.

Кримегските войни бяха добре въоръжени, здрави момчета, които се славеха с ленивостта си, но като станеше време за битка, скачаха като диви козли, готвещи се за поредната кървава зора.

Яхнал белия си кон, Кримег, възрастен белобрад мъж, наблюдаваше войската на Артур. Ясно бе, че ще го смачка, но дали щеше да спечели голямата война, това не беше все още ясно. Рондарската войска също се подготвяше, мобилизирана, с черните си лъскави брони. Рондарците нямаше да отстъпят, щяха да се бият до последния човек. Кримег знаеше това и беше събрал най–силните си войни и най–точните си стрелци. Рондарците бяха направили здраво укрепление, което щеше да им помогне срещу Кримег. Всички стояха на постовете, с мечове в ръка. Чакаха противника. Няколко стрелци се бяха скрили в близката гора, щяха да атакуват Кримег по левия фланг. Артур наблюдаваше хълма, на който се намираше противникът, конниците щяха да нападнат оттам, а пешаците щяха да ударят фронтално. Всички бяха затаили дъх. Битката започваше.

– Улфгар, войниците на Кримег са готови, ще атакуват всеки момент, какви са заповедите ви? – младият пълководец наблюдаваше конницата на противника.

– Точно както предположих! Конницата ни да бъде готова, пешаците да извадят мечовете си, а стрелците да се подготвят, ще чакаме сигнала на Артур, тогава ще атакуваме!

– Добре, но мислите ли, че Артур ще направи нещо срещу Кримег? Все пак противникът е два пъти по–многоброен?

– Не познаваш Артур, момко, винаги ще измисли нещо за да избие, колкото се може повече противници. Ще видиш, битката ще е трудна, но победата ще е на наша страна.

Кримските рогове разкъсаха надвисналата над равнината тишина.

– Започва се, воини, всички по местата! – Артур се изкатери на една дървена кула.

– Какви са заповедите, пълководецо? – попита един от воините, стоящи до пълководеца.

– Всички по местата, извадете мечове, пригответе лъкове и копия, трябва да ги задържим и да избием колкото се може повече от тези свине.

` Воините застанаха по местата си, знаеха, че повечето от тях ще умрат, но това не ги тревожеше, трябваше да победят, по един или по друг начин.

Кримегските конници се показаха в далечината. Бяха добре въоръжени, с дълги копия, прави мечове и кръгли щитове, провесени на гърбовете им.

Зад тях крачеха кримегските пехотинци – бяха смесени, стрелци, войни, копиеносци, селяни, намираха се всякакви.

Конниците препускаха, размахвайки мечове, воините крещяха, битката едва започваше.

– Колове, пригответе колове, спрете конниците! – Артур взе един кол, пред него изкочи добре въоръжен конник с копие, целещо се право в пълководеца, Артур се наведе, заби кола в коня на противника, който мигновено се строполи на земята. Ездачът опита да се надигне, но Артур извади меча си и го наръга в корема.

Конниците на Кримег прескачаха Рондарските укрепления без проблем, но Рондарците ги спираха с копия, колове и мечове. Артур махна с ръка и няколко стрели полетяха към задаващите се конници, улучиха неколцина, но двама се устремиха право към Артур. Тъкмо когато конниците си мислеха, че ще убият Рондарският пълководец, двама воини изкочиха пред противниците и забиха колове в телата на конете им. И двамата конници бяха бързо убити, а след това войните на Артур се отправиха да посрещат още от противниковите хора.

Войните се биеха, не се страхуваха от смъртта, но като че ли противника беше безброен. Кримегски конници изникваха от всички страни, Рондарските воини колеха наред, но противника започна да напредва. Укрепленията бяха разбити, гората пламтеше от огнените стрели на Кримегските воини, само Рондарските стрелци, добре прикрити зад разпръснатата рондарска армия чакаха сигнала на Артур.

Застанал на един от близките хълмове, Кримег наблюдаваше битката.

– Време е, войни, изпратете всички налични бойци, аз ще се погрижа за този Артур

Гортар.

– Но, войводо, вие рискувате живота си, а и ние сме сигурни, че Артур Гортар има таен план, иначе няма никакъв смисъл да стои на тези земи. Нито един от нашите разузнавачи не се върна, а това означава, че армията на Улфгар Мурниг е също на път.

– Ти за кой се мислиш, че да спориш с мен? Атакуваме сега, когато са най–слаби и ако се обадиш още веднъж, ще те заколя на място.

Кримег обърна коня, изкрещя някаква заповед, и войните, които не участваха в схватката, го последваха. Тази втора вълна щеше да бъде фатална за Артур Гортар и армията му. Поне така си мислеше Кримег.

Артур се завъртя и промуши един войн, който се опита да го нападне с меч. Втори войн изкочи пред Артур, замахна, но пълководецът успя да блокира удара, завъртя се около противника, озова се зад гърба му и го намушка. Войнът се свлече бавно на земята.

Един от рондарските войни тичаше към Артур, стрели прелитаха над главата му, войни крещяха, но Туринът тичаше, прескачаше трупове, ловко избягваше стрелите пратени да го свалят. Стигна до Артур и изкрещя:

– Кримег напада с последните си воини, конница и смесени пешаци.

– А самият плужек язди ли до пионките си?– попита Артур.

– Да, води войните си напред. – войнът се ухили и се изплю. Какъв глупак!

– Така е, войнико, понякога хората правят много безсмислени работи. – Артур също се усмихна, но нямаше време да довърши разговора, една стрела излетя и се заби в челото на войника до него, който падна на колене и се свлече на земята.

Артур се наведе, не успя да види противниковият стрелец, но бързо се прикри зад една обърната каруца. Надигна се, успя да забележи Кримег, врязващ се в рондарските войни.

Артур стана, взе лъка на един мъртъв войн, обърна се на север и изстреля огнена стрела към близкия хълм. Едно дърво пламна, това беше сигналът на Артур.

– Войводо, войводо! – един от войните тичаше по хълма, катереше се, падаше, ставаше и продължаваше.

– Сигналът на Артур, погледнете на запад!– войнът успя да изкатери хълма и да се задържи на крака.

Улфгар хвърли поглед на горящото дърво и на двамата войни, които размахваха ръце.

– Напред, трябва да помогнем на Артур, напред, атакувайте! –Улфгар изкрещя в ухото на пълководеца, а след това се качи на коня и пръв потегли към бойното поле.

Войните го последваха, конници, пешаци, стрелци, всички тичаха да помогнат на събратята си.

Кримег колеше всичко живо, което му се изправеше на пътя. Скоро войните щяха да се разпръснат и той да ги избие до крак. Но тъкмо, когато уби един от рондарските стрелци, проехтя бойната песен на рогове. Обърна се, зад него и армията му стояха, хиляди войни, надули рондарските рогове. Чак сега Кримег осъзна каква голяма грешка е направил. Бойният зов на Рондарците отзуча и те атакуваха бързо, ловко, безстрашно.

– Съберете се, прасета такива, съберете колове, отблъснете ги с колове! – Кримег крещеше като обезумял, но никой не го чуваше, войните танцуваха танца на войната, всички бяха обезумели, колеха, падаха, но всъщност не мислеха, водеха се по този танц.

Бе твърде късно, когато няколко от войните разбраха какво става. Рондарците вече бяха близо, много близо, Улфгар хвана едно забучено в земята копие, видя къде е Кримег, никой не му попречи да го хвърли, войните се отдръпнаха сякаш правеха път на техния войвода. Копието полетя, и се заби в гърба на войводата. Кримег се опита да се обърне, но копието не му позволяваше. Олюля се от болка, но успя да се задържил После една стрела полетя и се заби в корема му, последвана от още една. Кримег се свлече от коня, видя как войните му се разпръснаха, някои бягаха, други се предадоха, трети се биеха с последни сили, краят на войводството му настъпи.

Улфгар видя полумъртвия си противник, слезе от коня си и приседна до него.

– Днес умираш, Кримег, заради една проста грешка. Знаеш какви са традициите ни, знаеш, че ще ги спазя, няма да те оставя да се мъчиш.

Двама воини вдигнаха раненият войвода, поставиха го на колене пред Улфгар, който без да се колебае, замахна с меча. Традициите бяха спазени, войводата беше мъртъв. Вече нямаше кой да спре Улфгар да превземе столицата на победеното войводство.

Улфгар видя Артур, седнал на един камък със забита в ребрата му стрела. Няколко войни се опитваха да я извадят и да почистят раната.

– Победихме, Артур! – каза Улфгар. – Ще се оправиш ли?

– Не се тревожи за мен, ще живея, но много от нашите момчета няма да имат тази чест. Повечето от тях загинаха в битка, която знаеха, че ще спечелим. Не разбирам, Улфгар, защо толкова много кръв? Каква беше ползата от това?

Улфгар се усмихна и седна до него:

– Не знам Артур, всичко е толкова объркано, уж Ангорак ав Кеборг су Саро щеше да атакува съседите си, но това не стана, само ние се бихме, само ние проливахме кръв, а за нашите момчета ще се погрижим, ще ги върнем обратно там, откъдето тръгнаха, там ще ги погребем.

Артур кимна. Един от войните се доближи до тях и проговори:

– Войводо заловихме голяма част от войните на Кримег, какво да ги правим?

Улфгар стана и потупа война по рамото:

– Кажете им, че се биха добре, пуснете ги да си вървят по къщите и да знаят, че войводата им вече е Улфгар. Нека да очакват по–добър живот от този, за който се биха досега.

Войнът кимна и се отправи към пленниците.

– Артур, искам да събереш най–добрите ни войни, а на друтите кажи да останат тук, да се заселят по тези земи. Утре потегляме за Крим да се представя на местните първенци.

Раджа Самра отпиваше от кокосовия орех, слушайки разказа на Шри. Бяха добавили какао към млякото на плода, за да прикрият хлебния и леко нагарчащ вкус. Нагарчащ би било твърде... подценяващо определение за жената, която бе оплела в мрежите си Радхаканта, а и едва ли не цял Джендин.

Дервишът, описващ вече края на събитията, бе дошъл веднага след трагедията в дома му.

– Трудно ми е да повярвам, че това го е сторила жена, чакаща дете. – недоумяваше Самра. – Дано пустинята се смили над нероденото и го опази от болката на насилието, което е извършила.

– Жената, отровила почитаемия Радхаканта, е била заплодена? – попита влезлият лечител.

Мазрашир бе дворцовият лечител, което обхващаше доста разнообразна палитра от знания и умения, сред които противоотровите... и отровите, разбира се. Напоследък заклинателите се навъртаха около него, искайки да научат повече за начините, по които човешкото тяло работи. За да били по–ефикасни магиите им, бяха му обяснили те.

Старият лечител бе взел твърде насериозно молбата им и сега водеше един от заклинателите със себе си, които внимателно крепеше върху протегнатите си ръце голяма дървена кутия.

– И освен това е чужденка... Дори на мен ми стана интересно каква отрова е използвала. – измърмори Мазрашир, докато се ровеше в оставената на ниска резбована масичка кутия. Сива чалма скриваше голата му глава и кръгла брошка от злато и сребро бе закачена над челото му. Представляваше половин слънце и половин луна с гравирани очи, скрепени в едно общо лице.

Самра се засмя на ум, тъй като знаеше, че лечителят му никога не губеше интереса си към билките, мехлемите, отварите и каквото още там имаше, независимо от действието им. Самият той пък държеше Мазрашир да е подготвен с всякакви противоотрови в случай, че някой реши, че Джендин се нуждае от нов раджа.

Лечителят подкани Шри да се настани удобно на един нисък диван и приседна до него. Изпъна ръката му в скута си и стегна здраво около мишницата му кожения каиш, които извади от кутията. През това време заклинателят нагря една голяма игла над пламъка на свеща под съдинката с блахоуханни масла, след което я потопи в малка стъкленица с прозрачна като вода течност и я подаде на Мазрашир.

Вените бяха изпъкнали върху жилестата ръка на дервиша и той заби иглата внимателно в една от тях. На мястото на иглата постави дълга стъклена тръбичка и засмука в другия й край. Кръвта се заизкачва, сякаш времето се бе побъркало и пясъчен часовник бе започнал да тече наобратно.

Раджата бе виждал много кръв в живота си, но това не пречеше гледката да му е неприятна. Лечителят издуха леко кръвта в друга малка стъкленица, затвори я здраво и прибра всичко в кутията. Заклинателят подаде малка памучна превръзка на Шри и му каза да притисне здраво.

– Мазрашир, нали ще ни уведомиш веднага след като научиш нещо? – попита Самра.

– Естествено. – изсумтя лечителя и се скри зад завесата от мъниста, последван от заклинателя.

– Винаги съм се чудел от къде го намери този. – подхвърли му Радхаканта.

Раджата се усмихна загадъчно и каза само:

– На младини е бил Свободен търговец. Или поне е пътувал с тях, търгувайки по целия свят с подправки, билки, всякакви екстракти и някои по–недостъпни.. лекарства.

Остави празния кокосов орех настрана и се изправи с грацията на боец. Прокара ръка по гладките си, лъснали от пот гърди, за да махне няколко от мъхнатите влакна на ореха. Бе чувал, че из земите на север настъпва есен, а после и зима, когато водата, падаща от небето е твърда и бяла и затрупва пътища и поля. Но не и в Джендин. Кратките поройни дъждове, довяни от силосийските джунгли, не успяваха да разхладят зноя на пустинята, изкачващ склоновете на планината.

Застана пред едно копринено платно, изпънато върху дървена рамка, изрисувано с абстрактни орнаменти в цветовете на пустинята – любимата украса в покоите му.

– Размишлявах дълго дали Ти’сейн има нещо общо с деянията на тази жена. – направи кратка пауза. Дервишът не прекъсна потока на мислите му. – И ми се вижда невероятно. Да оставим настрана, че едва ли има разумна причина да иска да се меси в управлението на Джендин. Марашна и Абкан няма да позволят чуждоземец да се разпорежда с Перлата на пустинята. – гордо рече той. Наистина предпочиташе да види Джендин част от падишахството, отколкото под властта на някой чуждоземец.

– Съдейки по неприязънта, която Принцът изпитва към тези... свещеници, – думата все още му звучеше непривично, – не смятам, че изведнъж ще опита да се съюзи с тях. Не и след като държеше да убиваме всеки един от тях, доближил се до земите ни.

– Освен това щеше да ме предупреди, че изпраща съпругата на онзи влиятелен човек. А както знаем, в пустинята няма огледала, тъй че едва ли той е довел.

Дервишът хвърли памучната превръзка в разлата дървена купа, пълна с обелки от плодове. Алено петно от сока на живота сред плодовете на пустинята...

– Съществува разбира се и друга възможност – да не успявам да обхвана с погледа на мислите си цялата картина. – ръцете му посочиха изпънатото копринено платно и той се обърна. – И все пак... Имам доверие на Ти’сейн.

– Мъдростта е силата на старите, но логиката е успехът на младите. – отвърна му Радхаканта.

Самра нямаше как да не се усмихне на това ласкателство. Засука тънкия си мустак и попита:

– Тогава мога ли да разчитам на мъдростта ти, Шри?

– На възраст ли ще се обиждаме? – сдържано отговори дервишът.

Раджата склони за миг очи, сякаш поглеждайки в миналото.

– Всеки ден усамотение, прекаран в пустинята, се равнява на година. Ще идеш ли до Тиен’хара, за да предупредиш Ти’сейн. И, разбира се, да се убедиш, че наистина е бил в неведение за всичко това? – След кратка пауза добави: – Независимо какво е твоето решение, съм ти задължен. Назови едно желание и ще се постарая то да бъде изпълнено.

Смаляващата се луна вече бе изгряла на нощния небосклон, когато Мазрашир отиде да съобщи на раджата откритието си. Шри Радхаканта все още бе при него и двамата останаха изненадани от това, което им каза. Не можа да реши, длаи приятно или не, но в крайна сметка не зависеше от него.

Излезе в един от вътрешните дворове и приседна на каменното корито на кръглия шадраван, разхлаждащ тежкия въздух с водата, бликаща от недрата на циркуса и земята под него. Заклинателят вече бе там и очакваше с нетърпение обещаното обяснение.

– Дейността на организма се контролира от две противоположни сили, фокусирани в различни точки на тялото. Едната ускорява сърцето при битка, ускорява дишането, докато се любиш, движи краката ти по–бързо, когато бягаш, прояснява мислите ти, когато си изправен пред умствена задача... Другата... Тя действа противоположно, забавяйки работата на органите, докато накрая не се достигне състоянието на съня.

– Или на смъртта? – попита заклинателят.

– Или на смъртта. – съгласи се Мазрашир и посочи брошката на чалмата си: – Двете са като слънцето и луната. През деня сме активни, а през нощта тялото и умът почиват. Но когато при нас е нощ, на друго място слънцето грее и топлината му достига Джендин. Докато при нас е ден, на друго място луната си играе с приливите и отливите и нивото на водата в кладенците се променя. Освен това денят и нощта се сменят ритмично и са в постоянно равновесие.

– Има хора, които могат да контролират забавящата сила, до такава степен, че да изпаднат в медитация. Има и различни вещества, които също може да доведат до същото състояние. По време на медитация човек е на границата на смъртта. Следователно и двете може да са смъртоносни, ако не се прилагат правилно.

– Тоест отровата, която онази жена е използвала, е именно такова вещество. – отбеляза Заклинателят.

– Да. Стрити на прах тичинки от ледниче и кора от сумф. Странна комбинация, която малко хора познават. Ледничето е цвете, растящо сред снеговете на далечния Севера, а сумфите са рядък вид дървета, които се срещат само по делтата на река Оздан.

– Не разбрах само защо е изгубила детето.

– При начинът, по който е приложила отровата, е било неизбежно да не се убоде и тя. Затова е взела от противоотровата, която по–късно е дала и на Радхаканта. Става дума за вещество, което подсилва действието на активиращата сила, като по този начин се постига равновесие между двете.

– Както всички противоотрови, и въпросното активиращо вещество е взето в по–голямо количество, за да е сигурно действието му. В случая това й е помогнало да изиграе гърчовете. Но активиращото вещество, в много по–голямо съотношение спрямо отровата в кръвта й, минава границите на плътта и е попаднало в кръвта на нероденото й дете. Количество, което при нея действа като противоотрова, е неизбежна отрова за несравнимо по–малкия плод. Сърчицето му е забило все по–бързо и по–бързо, като същевременно силата му е спадала, докато в един момент вече не е могло да удря достатъчно силно, за да изтласква кръвта във вените. И скоро след това е престанало да бие...

* * * * *

Глава на cherno_slance

Зората се роди в сърцето на Изтока, невидима от към прозореца на принца, гледащ към незаспиващата морска шир. В неговата пролука, между крилата на разтворените му капаци, се виждаха мачтите на големите търговски кораби и по–дребните, елеганто–хищни силуети на бойните им събратя. Имаше разбира се и крясъци на чайки, предизгревен студ и блуждаещ във въздуха вкус на сол.

Морето... Западният Океан!

Аркип се вслуша в неспирното дихание на вълните му и потъна из странната, омагьосваща дълбина, в която се превръщаше вечното бучене на неговия прибой. Беше отвикнал да усеща магическата тишина, в която се превръщаше равномерния шум на неизразимо могъщото му присъствие. Нужно му беше малко време, докато наистина почувства, че се е върнал в Даная.

На брега на Морето... На брега на Западния Океан!

Отвори очи и разтърка очи с жест, толкова детски по същността си, че сам се сепна и с тихичко изръмжаване седна в леглото си, опирайки кръста си на затоплената от бузата му възглавница. Беше забравил колко настръхнал може да се почувстваш когато се случи студена утрин толкова близо до иначе мекото и ласкаво дори през зимата море.

– Как спа принцът? – прозвуча басовият глас на един много масивен силует, застанал с лице към прозореца, и въпросът му накара младежа да се усмихне:

– Повече от добре, бих казал! Само въздухът е неочаквано хладен тази сутрин.

– Така е. Но е време да свикваме с мисълта, че е късна есен и студовете наближават. Листата на дърветата са вече червени.

– По скоро рижи – отвърна принца и се отпусна обратно надолу в леглото си, завивайки се до ушите. Продължи да си говори с Сивоокия, наслаждавайки се на тишината, в която беше потънал двореца, на спокойната, небързаща приказка на събеседника си. Корин беше пестелив на думи и в неговия събеседник се пораждаше чувството, че словата му са като онези ломени камъни, с които опитните зидари постепенно и внимателно градят своите стени. Говореше бавно, сякаш се редуваха приливите и отливите на море – и между всяко от неговите изречения оставаше място, в което Аркип да се намеси с въпрос, да сподели впечатление от скромния си житейски опит или просто да се заяде полунашега, полусериозно.

Неговия още тънък глас постепенно ставаше по–звучен с разсънването му и прииждането на неусетно встъпващото в правата си утро, и той се чувстваше все по–бодър, и все по–въвлечен във разговора им, който май основно се въртеше около опитите му да се закача с по–възрастния си събеседник – ала денят настъпи като светъл прилив и пред вратата се чуха забързани стъпки, прислугата се разшета около височайшата му особа и магическият миг отмина.

Вместо него се появи вездесъщото чувство, че не разполага със свободата си дори на ужким. Та кой човек с поне песъчинка власт над собствената си личност, би позволил чужди ръце да му нахлузват чорапите?

Бяха разчистили отломките с максимална бързина, но онова, което беше останало от едното крило на харадския главен храм, бяха няколко островчета от назъбени в горните си ръбове, почернели стени. По всичко изглеждаше, че най–добрият вариант е да построят преградна стена, отделяйки разрушената от запазената част. При това щеше да е добре да побързат, защото всеки момент зимата можеше да пристигне, а толкова на юг тя носеше не студ, а влага и дъждове...

– Може ли да помогна? – попита леко дрезгав мъжки глас и посветеният свещенник, натоварен с ремонтните дела, се обърна рязко и гневно към обадилия се. Ранената ръка го болеше под превръзките, работата не беше приятна, а отгоре на всичкото и разни навлеци от улицата му отвличаха вниманието!!

Раздразнения му поглед се впи в добре сложен, мускулест непознат, облечен с опърпани, малко неугледни дрехи. Странникът имаше намръщено лице, дебели и свъсени рижи вежди, подстригана по войнишки къса коса и брада, оформена по силосийски обичай. Тоест беше без мустаци и с бакембарди, които се срещаха под долната устна, оформяйки гъста, рижа лента, широка около три пръста.

Служителят на Халид претегли на ум заговорилия го и на свой ред свъси вежди:

– Моят бог няма нужда от наемни саби! Върви си по–пътя, войниче.

– Някога бях войник. От години съм зидар – усмихна се мъжът, успявайки в същото време да остане някак намръщен – а и от дърводелство разбирам малко.

– Колко ти е платата?

– Николко! Балансът ще намери начин да ми върне доброто дело!

– Благословенна да е душата ти, странниче – усмихна се за пръв път тази сутрин посветеният свещенник – а ако си носиш и инструментите, ще прочета една молитва за теб!

– Че къде ще съм тръгнал без мистрия, без бердаш и отвес? – сключиха се дебелите рижи вежди на странника, докато развързваше делово торбата си, заобикаляйки с уверена крачка събеседника си, успявайки и да му се поклани пътьом.

– Ама че припрян човек – процеди развеселен, през зъби посветеният свещенник, докато гледаше широкия гръб на непознатия, който – сякаш със самото си стигане до новостроящия се зид – успя и да намести един ломен камък, подмазвайки под долната му страна.

Върховният жрец с пъшкане се изправи от бюрото си и реши да се разтъпче малко преди лягане. Чувстваше се като прекаран през цедка за дрехи, защото проблемите го бяха обсебили още от сутринта – спешното разчистване и ремонт, молбата до префекта на Бисбула да разбере кой стои зад странното и ужасяващо ефикасно нападение над храма, докладът до Първосвещенника за случилото се, който още не беше готов....

Някой от задачите беше прехвърлил на подчинените си.... тоест на тези, които бяха живи и в състояние да изпълняват заповеди... който беше пратил онзи побъркан от жажда за убиване вигор, размахващ гадния си меч... щеше да си плати! Не че нямаше някой догадки, но не беше станал върховен жрец, като се доверява на всяко непотвърдено сведение и хипотеза – нужно беше да е сигурен, че разбира какво става около него!

Излезе навън, пресичайки вече разчистените останки от парадния ход, и затвори блаженно очи под меката ласка на нощния ветрец, носещ прекрасното усещане за влага и прохлада! Закрачи без бързане около сградата и разтри слепоочията си, опитвайки се да изчисти своя ум от напластилите се тревоги и напрежение. Някакъв звук откъм поразеното крило обаче го разсейваше и върховният жрец с уморено любопитство отиде нататък, попадайки на странна картина.

Двамата свещенници, оставени като стражи по лично негова заповед, си говореха нещо, а през това време някакъв зидар под светлината от чифт силни озикски лампи работеше като за последно. Занаятчията само мярна с ъгълчето на погледа си приближаващия се силует, но не спря дори когато свещенниците, оставени за стражи, видяха кой идва и скокнаха прави. Май измърмори някакво приветствие, но ръцете му продължиха неуморно работата си, а нозете му го отвеждаха напред назад между камарата с камъни, купчината с разбъркания хоросан и започналия да се надига от земята зид – отстрани изглеждаше така, сякаш огромна, трудолюбива пчела е решила да даде всичко от себе си!

Всяко негово движение беше изпълнено с някак мрачна, твърда решимост да довърши съвсем сам цялата работа, докато останалите работници спят, блаженно отпуснали се след дългия, тежък и усилен ден. Вдигаше и шум в усърдието си и това едновременно развесели, и ядоса върховния жрец:

– Обичаят е да се работи от изгрев до залез слънце! Особено летем! – обади се той – и ще ти платим за толкова, дори и да не спиш тази вечер!

– Не дойдох за пари! – отвърна непознатият с дрезгавия си глас. Глас на човек, който е бил войник и е водил други войници:

– Искам да помогна, това е всичко.

– Вярващ си, значи? – попита свещенникът, давайки си сметка, че любовта на обикновенните хора към Халид не достига до там, да работят даром.

– Така е, ваша светлейшество, вярвам в Баланса – отвърна странникът, продължавайки да зида, сякаш наистина нямаше намерение да спре тази нощ. Върховният жрец вдигна рамене на чуждата чудатост и понечи да отмине, но неговите способности в Баланса и малкото разстояние му показаха, че този зидар се престарава с... прикриващата аура, в която беше обвил същността си. Непознатият беше несъмнен вигор и макар да действаше именно като майстор–занаятчия, присъствието му покрай новостроящия се зид повдигаше някой въпроси:

– А как се казваш, човече? Нямаш ли си семейство, дом? Никой ли не те чака?

– Казвам се Катей. Живея в приюта на милосърдните братя.

– Той не изгоря ли?

– Същата нощ, ваше светлейшество, в която пострадахте и вие! – отвърна зидарят и най–накрая спря, и се обърна към върховния жрец. А погледът му беше такъв, че халидовият свещенник разбра колко малко случайност има в този ненадейно започнал разговор.

* * *

– Значи това е от приюта!? – каза домакинът, въртейки в ръцете си отломъка от напукана в неистова горещина керемида. Изглеждаше така, сякаш някой се е опитвал да СТОПИ това нещо... а слабите енергийни следи, попили дълбоко в керамичната плът, подсказваха, че ударът е бил нанесен от свещенник на Халид – можеше да усети специфичния „магически почерк“.... Всъщност, ако се съсредоточеше, можеше дори да познае от кого точно е, но си даваше сметка, че последното е ненужно. Не случайност беше довела нещата до там, че смъртта да завари онези двама свещенници в свърталище на бандити и отрепки. Твърде дълго си бе затварял очите за техните уж дребни прегрешения, ала ето, че накрая всичко излизаше далеч по–сериозно от някави си там скандални познанства! ... Защото нещо лошо се беше случило в онази нощ и хората му се оказваха замесени в него до шията. Прокашля се:

– Ще си налея малко чай. Вие искате ли, господин Катей?

– С удоволствие, ваше светлейшество – кимна милосърдният брат и пое с начумерена усмивка подадената чаша, опитвайки се да се отпусне в прекалено меката тапицерия на предложения му стол. После просто отпи, без да си личи, че се притеснява дали няма да бъде отровен или нещо подобно. Явно беше или безкрайно самоуверен, или непонятно открит и простодушен човек. Колкото до неговият домакин – той беше свикнал със собствените си столове, но не и с мисълта, която в момента покълваше в него. По–точно осъзнаването, че е прецакан от собствените си хора – бяха нападнали с пълната си мощ, абсолютно непредизвикано, сграда, пълна с деца!... И все пак някой въпроси стояха странно и той реши, че трябва да ги зададе.

Малкият остров насред Северния океан не притежаваше нищо освен колония буревестници и собствените си скали, изскачащи в ноктеста хватка около неочаквано тих и кротък залив. Дори истинско име нямаше, ала от почти седмица в пазвата му бездействаха необичайни посетители – шестдесет дракара, натъпкани с поне по четеридесет войни на кораб. Цялата тази мощ чакаше решението на двама души – баща и син, а те на свой ред жадуваха за едно единствено нещо – известие. И три дни след като по–младият водач беше пристигнал заедно с бъдеща си жена, дойде и известието, във вид на ядосан от бързане, огромен буревестник.

Ангорак даде лакомство на птицата, свали от калъфката на десния й крак краткото съобщение, прочете го – и просия! Усмивката разтегли устните му и накара баща му и четиримата му по–малки братя да заръмжат от одобрение, защото неговата хитрина явно беше сработила. На цената на едно клане върху беззащитно рибарско селище, извършено под лицевото забрало на вече мъртвия Кромел, Ангорак беше докарал до война двете крайбрежни воеводства, намиращи се най–близо до западната граница на Улгар. Сведението не лъжеше и всичко останало беше въпрос на добра организация.

Кеборг същата вечер слезе с флота си на юг, навлезе срещу течението на реката на воедводство Риснер и с нечувана дързост атакува директно самата му столица, подлагайки я на огън и меч. После зави на запад, срещна войводата на Орконт и в дуел му отсече и двата крака през бедрата, довървшайки бълващия кръв противник с майсторско обезглавяване още преди тялото му да е паднало на земята.

В това време Ангорак върна корабите в родното защитено пристанище, като при нос Орконт разпръсна чакащия го вражески флот с майсторкси блъф. Беше превърнал четири от дракарите в насмолени, пълни с добре горящо дърво бранданери, но с тази особеност, че минималният екипаж на корабите остана на бордовете им и след като ги подпалиха, и насочиха към чакащата ги стена от дърво и метал. Когато враговете видяха как по останалите му кораби войните вадят факли, просто ги пропуснаха, отдръпвайки се почти панически от пътя на су–сарци и водещият ги Ангорак, за който всички знаеха, че е берсерк от най–лудите и неразумните.

И той наистина беше такъв, ала това не значеше, че не може да бъде животински хитър – с цената на четири кораба той прекара през блокадата своите всъщност почти празни и беззащитни съдове.

Със самото си прибиране, по заповед на баща си, обяви всеобща мобилизация. Трескавите приготовления за голяма война течаха в пълна сила, когато Кеборг се прибра по–суша, водейки и по–голямата част от войската на воеводство Орконт и остатъците от войската на Риснер. Възрастният мъж изкачи стълбището към студената си, мрачна тронна зала и застана пред своите синове и снаха. Усмихна се и търкулна в нозете на младата жена две отрязани глави:

– Приеми като сватбен дар воеводствата им?

Тя не му остана длъжна:

– За мен ще е чест да родя внуче на войвода като теб, Кеборг су Саро. Ще бъде истински мечок, като теб и баща му.

– Тъй да бъде! – отвърна гърлено стария войвода и от околните се разнесе дрезгаво, одобрително ръмжене.

* * *

Ричард Гроу наблюдаваше тренировката на отделение мобилизирани селяни, когато от небето се посипаха бели, изкрящо нежни кристалчета, които бързо прераснаха в истински сняг. Северозападният вятър на встъпващата в правата си зима беше пресякъл планините на триумвиратските земи и беше срещнал студа си със влагата на едно по–южно и влажно небе. Сигурно над Комитството, където се срещаха двете небеса – леденото и топлото, бушуваше буря, която скоро щеше да дойде и насам, заменяйки тези нежни снежинки с безумна виелица.

Нямаше нужда повече да се чака – Гроу даде последни нареждания на домашните си, свика съвет, на който присъстваха той, Дейв Фогъс и неколцина от най–изтъкнатите водачи на северните наемни саби, сред които се открояваха имената на Лоро Кървавия Сън и Карас Мокрото Острие. Обсъжданията бяха кратки, защото планът беше отдавна премислен, а изборът за начален момент на настъплението го бяха предоставили на самата природа. Поради тази причина съвещанието всъщност представляваше кратък военен съвет, в който бяха раздадени последни наставления и заповеди, а три часа по късно походните колони на войската бяха на път. Най – отпред бяха елитните отряди на двамата отцепници, следваха ги огромните маси от мобилизирани, а северняците вървяха в две колони от двете им страни, използвайки паралелни пътища.

Подобно разпръсване на силите криеше риск, но пелерината на настигащата ги буря им даде добро прикритие. Твърдата, горска, плитка почва на земите им не позволи на влагата да се превърне в дълбока кал, а за идещия след дъжда сняг имаха отлични снегоходки и шейни, направени от северняците. Поради това всъщност без никакви затруднения успяха да стигнат до Ингада. Малките селца и тук там някое миниатюрно градче бяха отваряли врати само при вида на силите им, но тук щеше да е различно. Това селище беше по–голямо и добре укрепено, а и в него се намираха силите на ти`сейнския генерал Астар, за когото се говореше, че е опитен военачалник. Здравите крепостни стени и неговият опит можеха да компенсират по много горчив начин многократното им числено превъзходство – ето защо тук щяха да подходят с върховна съсредоточеност!

Без да се стреми към рисковани ходове, Гроу използва изненадата от появяването си не за нападение, а да построи укрепен лагер. Изчака да отслабне малко бурята и в късния следобяд на следващия ден застана с лице към крепостта, давайки заповед за разгръщане.

Заскрибуцаха балистите на северняците, чуха се напевите на наемните магове, крясъците на воеводските военачалници и роговете на собствените му войски. Време беше...

Да надцениш противника си понякога води до същото, до което и далеч по–тривиалното подценяване. Но Йегем наистина не можеше да повярва, че Върховният Магистрат просто така ще посегне на него, възползвайки се от смъртта на магистрат Озлит, който се водеше клиент и покровител на банкера. Последният просто беше отвлечен вечерта на същия ден след екзекузията на Озлит и подложен на мъчения, за да каже за онази част от богатствата си, която най–вероятно беше скрил срещу евентуални конфискации или кредитори. Веднъж подложен на изтезания, душата му се пречупи и той си изповяда всичко – и свързаното с личния му живот и работа, и онова, което беше сторил с парите и подкрепата на шпионската мрежа на рода Арит, по поръчение на принц Ти`сейн.

Иронията на съдбата беше, че докато ядрото на тази мрежа остана незасегнато, то си изпатиха хората, които бяха получавали пари от Йегем, или просто бяха проявили лоялност към бившия си владетел, херцог Озикс. Точно те – офицери, изтъкнати войни, алхимици администратори или просто влиятелни търговци и нобили, бяха арестувани и хвърлени в килиите за една единствена, болезнена нощ.

Онова, което беше започнало като варварски акт на грабеж с помощта на върховната власт в държавата, се превърна изведнъж в страховит по измеренията си вътрешнополитически ход. Само след два дни военни трибунали и високопоставени углавни съдии издадоха почти стотина присъди за държавна измяна... само няколко часа по–късно първите клади запламтяха в нощта.

Когато дойде ред на Обсъл да бъде изведен за екзекуцията си, той реши да живее и прошушна няколко думи на конвоиращите го, които стигнаха до Върховния Магистрат точно преди да запалят съчките под него. Самият магистрат се появи и застана пред овързания банкер, накланяйки любопитно глава на една страна:

– И как казваш, мога да достигна до това място?? Въпреки блокадата??

– Чрез връзките ми с някой контрабандисти, господин Върховен Магистрат.

* * *

Сагон се подаде от триюма и огледа палубата, която предупреденият капитан на малкия и бърз контрабанден кораб беше очистил от всякакъв екипаж. После огледа небето – чисто, ясно, изпълнено с разкошна луна и неутолима жега, оставена в наследство от едно разпалено, южно слънце. Най–южното и горещо слънце, което дори и през октомври не се смиряваше над Лунните острови, а ги прегръщаше почти целогодишно в ужасяващата си, гибелна страст и огън.

Огледа съседния кораб, удобния, но невидим от към морето залив, закътан между гънките на суровите, ужасяващи скали по южното крайбрежие на набелязания остров и когато луната застана на точното място в небето даде знак. Мигом трийсетина сиви силуета изпълзяха безшумно от мрака под него, плъпнаха по скалите и изчезнаха на север.

От съседния кораб се отделиха още толкова сенки и последваха неговите хора. После – вече горе – се пръснаха в две неравни, привидно хаотични колони и се отправиха бегом на север. Когато дойде утрото се прикриха и си починаха, а на следващата вечер достигнаха до корабостроителниците, които образуваха цяло малко градче, обърнато с лице и душа към морето и забиващите се във вълните му стапели.

Боядисаха лицата си в сиво чак до ръба на миглите, замрежиха ги, натъркаха се със миризми на скали, пръст, трева, морски вятър, обуха обувки с меки, почти пухени подметки, затъкнаха инструмените на своя занаят.... и дори кучетата не усетиха, че са пристигнали. Имаше само смърт, само кротки, беззвучни нахълтвания в бараките на спящите дърводелци, въжари, ковачи, кожари... и смърт.... а после пламнаха и огромните левиатани и другите строящи се кораби.

Сагон знаеше, че в същия час, на съседния остров неговите другари правят същото, тоест превръщат корабостроителниците в гробници, покрити с пепел. Време беше да си тръгват... обратно на юг, през чукари и почти необитаеми местности, към едно обляно в смъртоносна пяна лудо крайбрежие, където между прибоя на идещи от дълбокия океан ветрове и вълни, в малко заливче, ги чакаха две малки и бързи корабчета с екипажи от контрабандисти...

И те наистина бяха там – заради обещаното злато, заради страха от Върховния Магистрат или просто защото престъпниците имаха дълг към Обсъл и въпреки презрението си към закона, прояваваха желязна честност в междуличностните си отношения.

Във всеки случай, когато Сагон докладва за унищожените левиатани и рояка по–дребни корабчета, строящи се заедно с тях, магистратът се засмя. Интуицията или просто случайността, тази велика измамница, го бяха насочили към ход, който се беше оказал невероятно сполучлив. Напоследък беше усещал, че контролът над войската му се изплъзва, че отвсякъде е притиснат от сенки, които се изплъзват от хватката му... но ето, че за пръв път от много време, можеше да диша спокойно.

Което не можеше да се каже за Обсъл – когато след своето докладване Сагон влезе в килията му, за да изпълни една конкретна заповед.... и извади кинжала си, банкерът изпищя... тоест опита се, но не му стигна времето...

* * * * *