Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън
жүктеу/скачать 2.62 Mb.
|
|
В края на 1988 г. форумът, с подкрепата на американското правителство, станал домакин на най-големия търговски панаир, където били изложени високотехнологични изделия за продажба в Багдад. По думите на Джоф Саймънс, влиятелен и информиран писател относно иракските работи, станало ясно следното: „В края на осемдесетте години американско-иракската търговия се изчислявала на милиарди долари, като в нея участвали цели дузини американски компании. Няма съмнение, че военната сила на Саддам Хюсеин била създадена основно от американската неизчерпаема бизнес амбиция.“ Апогеят на тази скрита подкрепа на американците към иракския режим и неговия лидер настъпил на 12 април 1990 г., когато висша американска делегация от сенатори и държавни служители посетила Ирак. Тя била придружена от американския посланик в Ирак, Ейприл Гилеспи. На срещите, които делегацията провеждала със Саддам Хюсеин в Мосул, станало ясно, че Гилеспи уредила частна телефонна връзка с Джордж Буш така, че американският президент да можел лично и на място да издава своите нареждания за развитието на търговските предложения, давани от американската делегация. Именно тези близки търговски взаимоотношения на високо ниво с Ирак обяснявали защо Саддам Хюсеин почувствал през 1990 г., че американското правителство всъщност било на негова страна. Защо, въпреки тесните си търговски взаимоотношения, в САЩ не усетили заплахата, която представлявал Саддам Хюсеин по-рано? Следователно Западът имал много време на разположение, за да изучава Саддам Хюсеин. Неговият произход, психология, жестокост и истинската природа на режима му били ясно разбрани от целия разузнавателен щаб, който специализирал в региона от 1969 г. нататък, откакто Саддам Хюсеин бил назначен за вицепрезидент и му била дадена властта да управлява вътрешнодържавния партиен апарат за сигурност. Цялото развитие на режима на Саддам Хюсеин, на неговата личност и на характера му, било отблизо проследено през последвалите две десетилетия. Западът не би трябвало да е изненадан от нищо, което е направил Саддам. Доказателство са следните думи на един британски служител от разузнаването, който специализирал в арабските отношения и държави и по-специално в Залива:
Отначало сякаш никой нямал възможността да определи размера и силата на иракските въоръжени сили. Генерал Шварцкопф тръгнал на война на 16 януари 1991 г., разполагайки само с информацията, че срещу себе си имал армия от 600 000 иракчани. По-късно броят им се намалил до 250 000 бойци. Проблемът с цифрите бил задълбочен и от недостатъчната преценка на бойната ефективност на иракските военни части. Получената информация тогава била, че революционните иракски бойни стражи били добре въоръжени, калени в битките, лоялни, посветени на каузата си и обучени. Някои разузнавателни източници, търсейки удобна аналогия, дори описали войските на Саддам Хюсеин като „SS-войските на Хитлер“, въоръжени с най-доброто съветско високотехнологично оръжие. Това погрешно разбиране за иракската военна кадърност дошло от погрешната преценка за крайния изход от иранско-иракската война, продължила от 1980 до 1988 г. Всъщност иракчаните спечелили първата си война в Залива по погрешка. Вместо да осъзнаят, че Ирак не толкова спечелил, колкото Иран всъщност загубил войната, разузнавателните агенции прикачили на иракчаните в разузнавателните си доклади излишно висока боеспособност, въоръжение и професионална кадърност. Тези илюзии се разпространили и в разузнавателните преценки за войната в Залива през 1990–1991 г. Надценяването на бойната кадърност на иракчаните на земята се разпространила и върху уменията им във въздуха, където цифрите и възможностите на армиите обикновено са предмет на професионална и щателна преценка. Не става въпрос само за значението на размера на националното въоръжение, но и за това дали самата нация знае как да го използва. Никъде другаде не е така важна техниката, както във въздуха. И Иран, и Ирак разполагали с огромни количества оръжия, предоставени им от модерните оръжейни системи на САЩ и Съветския съюз. Но нито една от страните не можела да си служи с тях. Иранците не можели да си служат със своето американско въоръжение, а иракчаните пък придобили въздушно превъзходство по погрешка — не можели да се справят със своите самолети, като пропускали дори нагледните ирански цели. Въпреки че въздушните разузнавателни офицери разполагали с достоверна информация за тези слабости през целия период между 1981 г. и 1988 г., само определени агенции информирали за тях. Всички останали агенции задълбавали върху иракските предполагаеми цифри и малко съобщавали за конкретните им изяви на бойното поле. Накрая разузнавателните информации се задълбочили само върху преброяването на оръжията и хората, а не върху интерпретацията на онова, което можело да се случи. Според един разузнавателен наблюдател: участието на разузнавателните агенции „по време на самата битка било незначително“. Развитието на „сточасовата война“ веднага щом съюзниците атакували съвместно по земя на 24 февруари 1991 г., повдигнало още въпроси пред западното разузнаване. Ходът на битките бил внимателно документиран. По-малко място в документите обаче било отделено на пропуските на американското и западното разузнаване при самите боеве. Изглежда ироничен и парадоксален фактът, че повече усилия и ресурси били използвани в генералния щаб на Шварцкопф в Саудитска Арабия, докато разузнавателните усилия на бойното поле били крайно недостатъчни. По-подвижните умове биха определили войната като триумф на оперативната безопасност, но в ума на сърдития и ядосан командир на батальон от 50 танка, които се придвижвали напред в пушека, придружавани от страха и опасността от предстоящата битка с бронираната иракска републиканска гвардия, въобще не предизвиквали комфортно състояние на духа. Било в реда на нещата вбесени висши офицери от британските бронирани бойни сили да задават по един и същ начин въпроса на разузнавателните агенции: „Къде всъщност бяхте вие през цялото време?“ Истината била, че потокът от разузнавателна информация към висшите оперативни командири на дивизии никога не бил подобрен. Проблемът се състоял в самото й разпространение. Следователно още веднъж се доказало, че било прекалено трудно да се разпространи разузнавателна информация до най-долните етажи на войските. Причините за това били двустранни. Първата произлизала от класическия проблем, че повечето от разузнавателната информация била строго секретна, което идвало от начина, по който била събирана, затова нейното препредаване надолу по етажите криело рискове да компрометира източниците си. „Винаги защитавай източника си на информация“, това било правилото, неизменно спазвано в разузнавателния свят. В американската разузнавателна система тази информация се класифицирала под гриф „специален строго секретен материал“ и можела да се предоставя само на специално посочени за целта хора. Страхът и опасенията се съдържали главно във факта, че врагът можел да открие с какво количество информация се разполагало по отношение на неговите действия. Щом врагът разбере, че знаеш кодовете му, той веднага ги променя и трябва да започнеш отначало. Но пък ако не можеш. Представи си ситуацията тогава. Това бил сериозен проблем. Затова усилията на разузнавателните служители да предоставят достоверна информация „извън съществуващите канали“, която да бъде подкрепена и от „съвпадащи“ доклади, извадени в пресата или в подобни източници на информация, винаги били посрещани благосклонно и окуражавани. Ако разузнавателната информация идвала само от един секретен източник, то рискът от разкритие, компрометиране и загуба на парите на данъкоплатците за закупуването на високотехнологични разузнавателни средства се увеличавал значително. „Ултра“ по време на Втората световна война се превърнал в класически пример. През 1941–1942 г. атлантическите конвои поели риска защитавайки секретните данни „Ултра“, получавани от бойните кораби на Дьониц. В случая по-добре било да се отървеш с един разбит на парчета конвой, отколкото да загубиш способността да защитаваш всеки свой бъдещ конвой. Нека да вземем два по-модерни примера. Ако антуражът на Саддам Хюсеин бил наясно, че в 13.04 ч. багдадско време един американски шпионски сателит бил над тях за 27 минути, то тогава иракската военна дейност щяла да бъде замразена и скрита в най-близкия хангар през следващия половин час. Ако само революционните стражи на Саддам Хюсеин подозирали, че всеки разговор между Багдад и дивизионните командири в Кувейт бил засичан, разгадаван и превеждан от американските разузнавателни служби във форт Мийд, щата Мериленд, то всички радиокомуникационни връзки щели да бъдат изключени. Понеже всички иракчани, загрижени за своята безопасност, използвали телефони с надземни кабели, американците нямало да имат втора възможност за такъв пробив. Втората причина за недостатъчното разузнаване през войната в Залива била сравнително нова. Но тя се превърнала в сериозен проблем във Виетнам. Получил се прекалено голям поток от разузнавателна информация. Системата била препълнена с информация. Един сателит се пресичал с друг, а разузнавателните снимки възлизали на стотици хиляди. И те всичките трябвало да бъдат прегледани, сортирани, анализирани, интерпретирани и изложени в резюме, за да стигнат до онези, които вземат решенията. Абсолютно непосилен процес. Внезапно технологиите представили на преден план един вид секретно разузнаване, достъпно през 1944 г. само за Чърчил и Айзенхауер. То придобило такава форма, че всеки батальонен командир можел да го използва, ако имал достъп до специално устройство, наречено вторична представителна разпределителна система. Тя била високотехнологично, снабдено с оптична трансмисия устройство, което наподобявало съвременна факс машина. Поне дванадесет такива устройства били изпратени в Залива, но едва четири работели както трябва. Обаче за да бъдат те използвани правилно, означавало, че всяка бойна част трябвало да има достъп до последните разузнавателни доклади. А командирите знаели този факт. Затова те настоявали да получават последната разузнавателна информация. След като стотици земни и военновъздушни командири изисквали денонощно снимки на своите мишени, системата за разпространение на разузнавателни снимки на набелязаните цели излязла извън строя. Ето какво казва един служител от разузнаването в щаба на Шварцкопф в Саудитска Арабия, който представял свидетелските си показания пред американската сенаторска комисия след войната:
В един малък триумф в разузнавателната сфера по време на войната се превърнали обединените действията за намиране на ракетите „Скъд“. В тази операция обединените разузнавателни сили се опитвали да засекат поне частични запаси на ракети „Скъд“, притежание на Саддам Хюсеин. Иракският лидер нарочно насочвал тези ракети за стрелба по мишени в Израел, във френетичен опит да предизвика израелците да влязат във война и така да бъдат отделени останалите арабски държави от западно-американската коалиция срещу Ирак. Този план на Саддам Хюсеин не проработил, но опитите на обединеното разузнаване да засекат местоположението на тези ракети били потискащи. Както заявил по-късно един офицер от специалните служби: „Толкова разузнавателни източници използвахме, за да открием ракетите «Скъд», че можехме да разузнаем цялото земно кълбо с тях.“ Последната и най-голяма разузнавателна грешка, по време на войната в Залива била преценката за бомбеното разрушение, по средата на военновъздушната кампания, която била проведена през януари-февруари 1991 г. Разузнавателната преценка за най-подходящо бомбено разрушение винаги била най-трудната задача, но набелязването на определените мишени зависело изцяло от наличната разузнавателна информация. Проблемът бил, че вече извадените от строя танкове Т-72, които продължавали да бъдат окопани в отбранителни позиции зад пясъчни стени, изглеждали като танкове, готови за бой. Освен ако лафетите им не били строшени или от тях не излизал дим. Още в началото на кампанията станало ясно от пристигащата разузнавателна информация, че обединените сили съобщавали за повече извадени от строя танкове, отколкото било в действителност. Това било нормално. Военновъздушните екипажи винаги преувеличавали своите успехи. Но пък не било за пренебрегване, че за самолетите, атакуващи при 400 възела, бронираните камиони приличали на танкове. Неизбежната разузнавателна политика на потвърждение на крайната ситуация докарвала до търкания с военновъздушните екипажи за предоставената от тях информация, но те отдавали това на разузнавателната консервативност. Освен това военновъздушните сили похарчили цяло състояние, изразено в пари и време, така че те със сигурност били постигнали целите си. По-късните усилия на НАТО срещу сръбското бронирано въоръжение в Косово през 1999 г. били отчайващо подобни: военновъздушните сили изпитвали сериозни ограничения. Към този спор между различните служби се включили и песимистите от ЦРУ и националната разузнавателна агенция. Те претендирали, че без да са консервативно настроени, резултатите от преценката за бомбеното разрушение били преувеличени и трябвало да се намалят. Вбесеният Шварцкопф казал на експертите от Вашингтон да „сортират и прегледат всичко“ заедно с неговия изтормозен разузнавателен щаб и измърморил по-късно, че „той все още щял да си седи на задника, дори и след края на войната, ако разчитал на разузнавателните агенции да се съгласят, че иракските военни сили вече били достатъчно слаби, за да може да атакува той. То тогава, според разузнавателните агенции, войната можела да започне чак на 24 февруари 1991 г.“ Записките за твърденията на разузнавачите, че военните действия щели да започнат едва на 24 февруари 1991 г., били наистина интересни. Но бил истина и фактът, че иракчаните загубили само 40 процента от своите танкове, 30 процента от бронираните си персонални носачи и 42 процента от своята артилерия при военновъздушната кампания. Това било далеч от официално обявените от американците цифри. Някои авиатори от военновъздушните сили твърдели, че минимум 80 процента от иракското въоръжение било унищожено тогава. Освен това те заявили, че „ако войната била оставена само в ръцете на военновъздушните сили, то те щели сами да свършат цялата работа по свой собствен начин“. Проведените бомбени разрушения, продължили до края на войната, вгорчавали и тровели взаимоотношенията между страните в Залива и Вашингтон и между наземните и военновъздушните сили дълго след като тя приключила, доказвайки още веднъж правилото, че дори да притежаваш най-добрата технология, щом не може да разчиташ на разузнаването да ти покаже точните цели, то неминуемо тогава губиш войната. За американските въоръжени сили призраците от Виетнам пак започнали да показват главите си на повърхността. Старшият американски военноморски офицер, генерал-лейтенант Уолтър Бумър, който участвал във войната в Залива казал следното: „Спомням си, че бях във Виетнам за два часа, като през цялото това време не получих и късче достоверна разузнавателна информация. Вече нещата са се подобрили значително, но ние още не можем да достигнем до нивото, на което да работим съвместно качествена работа.“ Коалиционните сили успели в Залива, но това, което допринесло разузнаването по време на битките, понякога било далече от определението „точна и надеждна информация, предадена навреме на онези, които трябвало да вземат решения, за да им позволят да го направят качествено“. „Прогресът означава корупция“ не е само един отчаян вик на технофобите. Всеки, който мрази да говори с телефонен секретар, щял да разбере повечето от командирите в Залива, на които им се налагало да говорят с разузнавателни агенти, подобни на телефонни секретари, които просто предавали заучени фрази. Предвиждало се новата разузнавателна високотехнологична система да заработи перфектно и разузнавателната информация да се предава на всеки от заинтересованите оперативни командири, но без посредничество. Точно така самолетите „Джей-Старс“, които правели радарни снимки на вражеските войски и действията им в пустинята, успявали от безопасно разстояние да предадат снимките си на бомбардировачите, които моментално настройвали мишените на оръжията си към вражеските цели, без да е необходима намесата на каквато и да било разузнавателна агенция. „Разузнаването“ в този аспект се превърнало в „оперативно действие“, което проработило успешно. Когато разузнаването станало чувствително относно секретността на информацията си, на сцената се появили, високотехнологичните сателити, използващи милиметрични вълни и синтетични радари, които били добре защитени. Пълният разузнавателен цикъл не се състоял само в събирането, но и в съпоставянето на информацията, нейното разпространение и правилното й и достъпно интерпретиране в условията на абсолютна сигурност. Освен това тя трябвало да се предостави само на определените за целта хора. През 1960 г. съществували само определени количества инфрачервени снимки, които предоставяло разузнаването. До 1990 г. обаче броят на достъпните снимки надвишавал вече 20 000 бройки, които били произвеждани само от един-единствен сателит. Разузнаването на бойното поле вече не се състояло само от няколко обучени и прехвалени специалисти в тази сфера. То се превърнало в сериозна, индустриална система, чийто проблем с разпространението на информацията започнал да си съперничи с друг победител на бойното поле: логистичната система. През войната в Залива информационната революция накарала военното разузнаване и военната система да се борят жестоко, за да останат на нивото на бойното поле, но често тези борби приключвали неуспешно. Дошла ерата на информацията. Извън пещта на бойното поле останали старите и мъдри уроци. Ако военните успехи на бойното поле и оперативното разузнаване били перфектни, то войната в Залива била резултат само на старата, старомодна, дипломатическа и некачествена преценка на ситуацията, която объркала и националното разузнаване, като в резултат на това Западът бил въвлечен във война. Освен това нямало сериозен провал в технологията или в разузнаването, които да играели роля в ситуацията преди войната в Залива. Напротив, имало сериозен провал в човешкото разузнаване. Мишената също била човешка: Саддам Хюсеин, „единственият виновник“ за войната в Залива. Цялата война и цялата криза, които последвали, можели да бъдат открити в психиката и несигурността на неговите действия. Като прибавим към персоналните му проблеми и отчаяната нужда от бързи пари, всичко става лесно за обяснение. Кризата в Залива била пример за старомодна разузнавателна грешка, с класически измерения. Обаче, използвайки наличната за онова време информация, става ясно, че има голямо количество информация за Саддам, а съвсем малко е известно за пенсиониралите се разузнавателни офицери, които тогава специализирали в арабските работи. Освен това няма информация къде западните разузнавателни агенции сбъркали и къде била грешката на Саддам. Разузнавачите на Саддам пък допуснали същите пропуски. Принц Калед бин Султан, висш саудитски генерал и командир на обединените сили в Залива, по-късно признал, че въпреки наблюдението върху Саддам от него и от разузнавателните служби на Саудитска Арабия те дори не разбрали какво щяло да последва. След войната принцът признал, че самите араби, знаейки темперамента на Саддам, неговия характер и режим, не разбирали докрай неговите намерения. Това бил пълен „провал на човешкото разузнаване“. Саддам, казал принцът, „блъфира всички ни“. Целта на разузнаването всъщност е да се види през блъфа на агресора. Получило се любопитно повтаряне на събитията между британците и аржентинците девет години по-рано. Същите разузнавателни лоши преценки и грешки се случили и от двете страни преди войната в Залива. Иракската разузнавателна система подвела своите лидери така, както били подведени и западните лидери от своята разузнавателна система. Било очевидно, че иракският диктатор малко разбирал от международни работи. Неговият революционен команден съвет, едва ли щял да каже истината и да рискува да бъде разстрелян, дори и да имали различно мнение за събитията от иракския диктатор. Трябвало разузнаването да съобщи неподправената истина. В деспотизъм, като този тогава в Ирак, човек трябвало да е много смел да каже на лидера си онова, което той не искал да чува. Лошо информиран, Саддам Хюсеин сгрешил в политически аспект, като помислил, че може да се измъкне след такава агресия без значими последствия. В това той бил подведен и от срещата си с американския посланик, от която той излязъл окуражен. Саддам Хюсеин направил и военна грешка, като решил, че неговите въоръжени сили били способни да спечелят войната. Той бил с погрешни илюзии и в двата случая и бил щастлив, че излязъл от ситуацията недокоснат. Въпреки всичко Саддам Хюсеин оцелял след войната в Залива, което било най-изненадващото събитие за западните наблюдатели. За тяхно учудване веднага щом Саддам Хюсеин разбрал, че ще оцелее след войната в Залива и че коалиционните сили не се огънали пред неговите атаки, като дори не го обвинили за войната, той веднага използвал момента да обяви победата срещу американците и техните империалистически съюзници. Нали неговата републиканска гвардия спряла САЩ и техните лакеи на път за Басра, предотвратявайки настъплението им към Багдад? Трябва да е истина, високо прокламирал той, тъй като аз още съм тук, а къде са Буш и Тачър? Изчезнаха! Победителят във войната в Залива яхнал Ирак през деветдесетте години като някакъв отмъстителен колос, потушавайки всяко ново въстание и завземайки по-здраво властта в ръцете си. Той построил високи мемориални паметници, посветени на „победата на неговата армия над колониализма“. Както и своя предшественик, Навуходоносор, Саддам Хюсеин наредил да вграждат името му във всички новопостроени сгради в Ирак, за да се помни неговият героичен триумф и да бъде обезсмъртен завинаги. Саддам Хюсеин обаче никога не се заблуждавал за собствената си персона. Той научил много от поражението си. Започнал да търси пари, за да поправи щетите и да изгражда нови оръжейни площадки и възможности, които да му осигурят безопасността. Според един бивш началник от иракските военни разузнавателни служби станало ясно, че: „Теорията на Саддам Хюсеин се състои изцяло от война. Той не може да оцелее, без да води война.“ жүктеу/скачать 2.62 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|