Стивън Кинг Подпалвачката



бет1/34
Дата18.07.2016
өлшемі1.95 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34
 

Стивън Кинг

Подпалвачката

НЮ ЙОРК/ ОЛБЪНИ

1

- Тате, уморих се - изплака момиченцето с червеното клинче и зелената блузка. - Не може ли да спрем?



- Не още, мило.

Беше едър, широкоплещест мъж, с протрито от носене кадифено яке и кафяви дочени панталони. Хванати за ръка, те устремно крачеха по Трето Авеню в Ню Йорк и дори подтичваха. Мъжът хвърли поглед през рамо и отново видя зелената кола, която пълзеше подире им, плътно до тротоара.

- Моля те, тате. Моля те.

Той се взря в дъщеря си и забеляза колко е бледа. Под очите й имаше тъмни сенки. Грабна я и я понесе на ръце, но не вярваше да издържи дълго така. И той бе уморен, а Чарли вече не беше лека.

Както обикновено в пет и половина следобед Трето Авеню бе задръстено. Вече отминаваха и последните пресечки с номера между шестдесет и седемдесет и по тях ставаше все по-тъмно и безлюдно... А тъкмо от това най-много го беше страх.

Блъснаха се в някаква жена, която буташе пълна с продукти пазарска количка.

- Що не гледате къде вървите! - възмути се тя и потъна в забързаната тълпа.

Ръката му взе да отмалява и той премести Чарли върху другата. Хвърли още един поглед назад и пак видя зелената кола, която ги следваше неотлъчно на петдесетина метра.

"Отпред са двама - помисли си той, - а отзад има трети."

Какво да правя сега?

Не успя да си отговори. Беше изплашен и уморен и не можеше да разсъждава. Хванали го бяха в лош момент и навярно го съзнаваха. Искаше му се просто да се тръсне на мръсния тротоар и да изплаче безсилието и страха си. Но това не беше изход. Възрастният беше той и трябваше да мисли за двама им.

Какво да правим сега?

Нямаха пари. Това беше може би най-лошото след зелената кола. В Ню Йорк без пари си загубен. В Ню Йорк, който няма пари, просто изчезва, сякаш пропада вдън земя.

Той отново хвърли поглед през рамо, видя, че зелената кола е скъсила разстоянието, и потта шурна още по-бързо по гърба и раменете му. Ако, както подозираше, знаеха, че способността му да тласка е почти изчерпана, можеха още тук и сега да го хванат. Независимо от всички тези хора наоколо. В Ню Йорк, не си ли лично засегнат, развиваш някаква особена слепота. "Дали са пресметнали? - отчаяно се питаше Анди. - Ако е така, спукана ми е работата. Ако е така, то всичко им е пределно ясно: щом Анди се сдобие с някакви пари, за известно време странните неща престават. Нещата, които ги интересуват."

Продължавай да вървиш.

Готово, шефе. Дадено, шефе. Само че накъде?

По обед беше отишъл в банката, защото вътрешният му радар бе подал сигнал за опасност - онова особено усещане, че кръгът около него се затваря. Имаше някаква сума, с която можеха да изкарат известно време, ако се наложеше. Ала колкото и да бе чудно, оказа се, че Андрю Макджий вече няма сметка в Кемикъл Алайд Банк в Ню Йорк: нито лична, нито служебна, нито какъвто и да било влог. Сякаш всичко се бе изпарило. Тогава разбра, че този път са решили наистина да го свършат. Изглеждаше невероятно, че от онзи момент са минали само пет часа и половина.

Но може и да му е останало нещичко от тласъка. Някоя мъничка трошичка. Почти седмица бе минала от последния път, от случката с отчаяния мъж, който бе дошъл на редовната сбирка в четвъртък вечер на курса по самоувереност и със зловещо хладнокръвие бе започнал да описва самоубийството на Хемингуей. На излизане, небрежно преметнал ръка през раменете на тръгналия към самоубийство мъж, Анди го бе тласнал. Сега с горчивина се надяваше да си е струвало. Защото изглеждаше много вероятно той и Чарли да платят. За малко да му пожелае да го сполети ехото...

Не, не! Отхвърли тази мисъл, ужасен и отвратен от себе си. Такова нещо не би пожелал на никого.

"Една мъничка трошичка - помоли се той. - Само това, Господи, една мъничка трошичка. Колкото да ни изкара с Чарли от тази каша."

О, Господи, и как ще платиш... ще бъдеш съвсем свършен за цял месец, също като радио с изгорели лампи. А може и за месец и половина. Или пък главата ти наистина ще се пръсне и безценният ти мозък ще изтече през ушите. Какво ще стане тогава с Чарли?

Приближаваха Седемдесета улица и насреща им светеше червено. Колите профучаваха през кръстовището, а на тротоара се струпваше все по-внушителна тълпа от пешеходци. И изведнъж той усети, че това е мястото, където мъжете от зелената кола ще ги хванат. Живи, ако могат, разбира се, но появят ли се усложнения... сигурно имат указания и за Чарли.

Вече дори може и да не ни искат живи. Може да са решили просто да възстановят предишното положение. Как се постъпва със сгрешено уравнение? Изтрива се от дъската.

Нож в гърба, пистолет със заглушител, не е изключено и нещо екзотично - капка рядка отрова на върха на игла. Конвулсии на ъгъла на Трето Авеню и Седемдесета улица. Полицай, този човек май получи инфаркт.

Ще се наложи да потърси тази трошичка. Просто нищо друго не му остава.

Стигнаха да чакащите на ъгъла пешеходци. Отсреща светеше непоклатимото, сякаш вечно, НЕ ПРЕМИНАВАЙ. Анди погледна назад. Зелената кола бе спряла. Вратите откъм тротоара бяха отворени и от тях излизаха двама мъже в официални костюми. Бяха млади и гладко обръснати. Изглеждаха значително по-свежи, отколкото се чувстваше Анди Макджий.

Той започна с лакти да си пробива път през навалицата и неистово затърси с очи свободно такси.

- Ей, внимавай бе, човек...

- За бога, приятел!

- Моля ви, мистър, настъпихте ми кучето...

- Извинявайте... извинявайте... - мърмореше Анди отчаяно и се оглеждаше за такси. Нямаше нито едно. По всяко друго време улицата щеше да е претъпкана с тях. Можеше да усети как мъжете от зелената кола се приближават, горящи от желание да сложат ръце върху него и Чарли, за да ги отведат Бог знае къде: в Арсенала, на някое друго проклето място или пък им готвят нещо по-лошо...

Чарли отпусна глава на рамото му и се прозя.

Анди видя свободно такси.

- Такси! Такси! - извика той и бясно замаха със свободната си ръка.

Двамата мъже зад него зарязаха всякакви преструвки и хукнаха.

Таксито спря.

- Задръжте го! - извика единият. - Полиция! Полиция!

Някаква жена сред тълпата изпищя и хората започнаха да се разпръсват.

Анди отвори задната врата на таксито, вкара Чарли вътре и се мушна след нея.

- Ла Гуардия, бързо!

- Задръжте таксито! Полиция!

Шофьорът обърна глава към гласа и Анди тласна - съвсем лекичко. Болката заби острието си право в центъра на челото му, но бързо се отдръпна, оставяйки неопределена болезнена следа като от сутрешно главоболие след прекалено дълъг сън.

- Май гонят черния младеж с карираното кепе - подхвърли той.

- Прав си - рече шофьорът и спокойно потегли на изток по Седемдесета.

Анди погледна назад. Двамата мъже стояха сами на тротоара. Останалите пешеходци не желаеха да имат нищо общо с тях. Единият започна разговор по портативна радиостанция. После се изгубиха от погледа.

- Онова негро - обади се шофьорът, - какви ли ги е забъркало? Сигурно е свило пиячка от някой магазин, а?

- Не знам - отвърна Анди, докато се опитваше да измисли как да продължи, как да изкара най-много от шофьора с най-малък тласък. Дали са видели номера на таксито? Положително. Но те не биха се обърнали нито към градската, нито към щатската полиция и поне за известно време ще загубят ориентация.

- Проклети чернилки! До един разнасят хероин и се тъпчат с него - заяви шофьорът. - Остави се! Не е за разправяне!

Чарли заспиваше. Анди свали кадифеното си яке, сгъна го и го пъхна под главата й. У него започваше да се прокрадва слаба надежда. Ако успее да изиграе всичко както трябва, може и да сполучи. Съдбата му бе изпратила, както Анди (справедливо) смяташе, лесен обект. Шофьорът бе от най-податливия на тласък вид по следните причини: беше бял (неизвестно защо, азиатците бяха най-трудни); съвсем млад (старците бяха почти невъзможни) и средно интелигентен (умните бяха най-лесни, с глупавите бе по-трудно, а с бавно развиващите се - невъзможно).

- Размислих - каза Анди. - Закарай ни до Олбъни1, моля те.

- Докъде? - зяпна шофьорът в огледалцето. - Как мислиш, че се возят пътници до Олбъни бе, човек, ти да не си мръднал?

Анди извади портфейла си, в който се мъдреше един самотен долар. Мислено благодари на бога, че таксито не е от ония, с непроницаемата за куршуми преграда, в които с шофьора може да се общува единствено през процепа за парите. Откритият контакт улесняваше тласъка. Така и не бе разбрал дали иначе му пречи психическото затормозяване или нещо друго, но точно сега това нямаше значение.

- Ще ти дам банкнота от петстотин долара - прошепна Анди, - за да ни закараш до Олбъни. Става ли?

- Боо-же, мистър...

Анди тикна банкнотата в ръката на шофьора и щом той наведе очи към нея, тласна... при това здравата. В един ужасен миг изтръпна, че няма да подейства, че просто нищо не е останало от способността му, че я е изчерпал докрай, когато накара шофьора да види несъществуващия негър с карираното кепе.

После характерното чувство дойде - придружено както винаги от стоманеното острие на болката. В същия миг стомахът му натежа като камък, а вътрешностите му се сплетоха в болезнена, мъчителна агония. Той вдигна трепереща ръка към лицето си и се зачуди дали няма да повърне... или да умре. В този момент му се искаше да умре, както му се искаше винаги, когато прекалеше - ти си давай, но не прекалявай, болно отекваше в съзнанието му запечатал се призив на някой отдавнашен дисководещ - каквото и да означаваше "давай". Ако точно в този момент някой пъхнеше в ръката му оръжие...

Плъзна поглед към Чарли, Чарли заспала, Чарли уверена, че той ще ги измъкне от тази каша, както от всички други досега, че ще бъде там, когато тя се събуди. Да, от всички каши, само че то си беше все същата каша, същата проклета каша, и както винаги отново просто бягаха. Заля го черно отчаяние.

Чувството премина... но не и главоболието. Главоболието щеше да става все по-силно и по-силно, докато го смаже с тежестта си, врязвайки в тила и главата му огненото си жило при всеки удар на сърцето. Ярката светлина ще кара очите му безпомощно да сълзят и ще ги пронизва сякаш с нажежени игли. Синусите му ще се запушат и ще трябва да диша през устата. В слепоочията му ще се забиват свредели. Слабите шумове ще се засилят, обикновените ще думкат като пневматични чукове, а силните ще бъдат непоносими. Главоболието ще се влошава, докато започне да му се струва, че стягат черепа му в менгеме. И така ще продължи към шест, осем или може би десет часа. Този път не знаеше. Никога не бе използвал такъв силен тласък, когато е на ръба на изчерпването. Докато го мъчи главоболието, той ще бъде съвсем безпомощен. Ще се наложи Чарли да се грижи за него. Бог им е свидетел, че го е правила преди... но тогава обстоятелствата се бяха стекли щастливо. Колко ли пъти може да се разчита на щастливо стечение на обстоятелствата?

- Еех, мистър, не знам...

Очевидно шофьорът се боеше, че той бяга от закона.

- Внимавай само да не се изпуснеш пред дъщеричката ми - предупреди Анди. - Изкара две седмици с мен. Утре сутринта трябва да я върна на майка й.

- Разведени родители - откликна шофьорът. - Всичко ми е ясно.

- Бях длъжен да я отведа със самолета.

- До Олбъни? Вероятно до "Оузарк"2, познах ли?

- Позна. Работата е там, че умирам от страх в самолета. Знам колко идиотски звучи, но е така. Обикновено я откарвам с колата, но този път бившата ми жена се заяде и... какво да ти кажа...

Анди наистина не знаеше какво да му каже. Набързо бе скалъпил тази история и сега се намери в небрано лозе. И то най-вече от чисто изтощение.

- Значи хвърлям ви на олбънското летище, та маман да помисли, че сте дошли със самолета, така ли?

- Аха - главата му бучеше.

- И да не си мисли, че е имало туй-онуй, а?

- Точно. - Какво ли пък туй-онуй би могло да има? Болката се влошаваше.

- Пет стотака, за да се измъкнеш от едно пътуване със самолет - размишляваше шофьорът.

- За мен си струва. - Анди пусна една последна доза тласък, наведе се над ухото на шофьора и полугласно добави: - А би трябвало да си струва и за теб.

- Слушай - отвърна онзи мечтателно, - не съм аз човекът, дето ще се откаже от пет стотака. Иска ли питане!

- Хубаво - облегна се Анди назад на седалката. Шофьорът на таксито беше доволен. Той не умуваше над недомислената история на Анди. Не се питаше какво прави едно седемгодишно момиченце на двуседмично посещение при баща си през октомври, когато трябваше да ходи на училище. Не го изненадваше и фактът, че не носят дори и чанта с ръчен багаж. Нищо не го смущаваше, защото бе тласнат.

Сега идваше ред на Анди да плаща.

Той сложи ръка върху дълбоко заспалото дете. Бяха изкарали на крак целия следобед - от момента, в който Анди отиде в училището и я измъкна с някакво вече забравено извинение... баба й е много болна... обадиха се вкъщи... съжалявам, че трябва да я взема посред часовете. А в себе си изпита огромно, преливащо облекчение. Как се бе страхувал, като погледне в стаята на мисис Мишкин, да не види мястото на Чарли празно и учебниците й спретнато прибрани под чина. Не, мистър Макджий... тя тръгна с вашите приятели преди около два часа... носеха бележка от вас... не трябваше ли? Върнаха се спомените за Вики, ненадейният ужас от празната къща в онзи ден. Лудешкото догонване на Чарли. Защото те я бяха отвличали веднъж преди, о, да.

Но Чарли се бе оказала там. Колко ли близо са били? Дали ги е изпреварил с половин час? С петнайсет минути? С по-малко? Не искаше да мисли за това. Хапнаха в един ресторант и прекараха следобеда в безцелно обикаляне - Анди вече можеше да си признае, че бе изпаднал в сляпа паника, - пътуваха с метрото, качваха се на автобуси, но най-често вървяха пеша. И сега тя беше изтощена.

Загледа се с обич в дъщеря си. Косата й стигаше до раменете и бе съвършено руса. В съня си малката излъчваше спокойна красота. Приликата й с Вики беше толкова голяма, че му причиняваше болка и той затвори очи.

На предната седалка, след кратко съзерцание, шофьорът на таксито прибра петстотиндоларовата банкнота в специалния джоб на колана, където държеше бакшишите си. Не му се виждаше странно, че човекът зад гърба му се бе разхождал из Ню Йорк с малко момиченце и петстотиндоларова банкнота в джоба. Не се чудеше как ще се оправи с диспечера си. Мислеше си само колко ще се развълнува приятелката му Глин. Глинис все му натякваше, че карането на такси е тежка и скучна работа. На й сега една тежка и скучна петстотиндоларова банкнота.

Анди седеше с отпусната на облегалката глава и затворени очи. Главоболието се засилваше, връхлиташе безмилостно, като черен кон без ездач на погребално шествие. Можеше да чуе ударите от копитата на този кон в слепоочията си: туп... туп... туп...

Бегълци. Двамата с Чарли. Той беше трийсет и четири годишен и до миналата година преподаваше английски в Харисънския щатски университет в Охайо. Харисън бе сънливо малко университетско градче. Славният Харисън, типичен за сърцето на Средна Америка. Славният Андрю Макджий, честен и почтен млад мъж. Помните ли гатанката? Защо фермерът е почитан като стълб на обществото? Защото постоянно стърчи на полето.

Туп, туп, туп, по коридорите на мозъка му се спуска черен кон без ездач, с кръвясали очи, и подкованите с желязо копита вдигат меки, сиви буци мозъчна тъкан, а вкопаните отпечатъци с форма на загадъчни полумесеци се изпълват с кръв.

Шофьорът беше лесен обект. Действително. Един простоват шофьор на такси.

Той задряма и видя лицето на Чарли. А лицето на Чарли се превърна в лицето на Вики.

Анди Макджий и неговата съпруга, хубавата Вики. Изтръгвали са й ноктите, един по един. На четвъртия не е издържала и е проговорила. Така поне предполагаше той. Палец, показалец, среден, безимен. Тогава: "Спрете, ще говоря. Ще ви кажа всичко, което искате да знаете. Само престанете да ме измъчвате! Моля ви." Така е казала. А след това... може да е било и нещастен случай... след това жена му бе умряла. Е, някои неща са над двама ни, а други - над всички ни.

Като Арсенала например.

Туп, туп, туп, черен кон без ездач идва, идва, идва: вижте, черен кон!

Анди спеше.

И си спомняше.

2

Ръководител на експеримента беше доктор Уонлес. Затлъстял и оплешивял, той притежаваше не една идиотска привичка.



- На всеки от вас, дванайсетимата, млади дами и господа, ще направим по една инжекция - обясняваше докторът, раздробявайки цигара в пепелника пред себе си. Малките му розови пръсти изскубваха парченца от тънката хартия и златистокафявият тютюн падаше в спретнати мънички конусчета. - Шест от тези инжекции ще бъдат с вода. Шест - с воден разтвор на микроскопични количества от химическо съединение, наречено "Серия шест". Точното естество на това съединение е тайна, но въздействието му е сънотворно и слабо халюциногенно. Ще приложим двойно слепия метод, тоест отначало нито вие, нито ние ще знаем на кого какво се е паднало. Всички ще бъдете под внимателно наблюдение четиридесет и осем часа след поставянето на инжекцията. Въпроси?

Имаше няколко, повечето свързани с точния състав на "Серия шест" - думата "тайна" ги бе отприщила като копои по следите на избягал каторжник. Уонлес изкусно ги заобиколи. Ала никой не зададе въпроса, който най-силно вълнуваше двайсет и две годишния Анджи Макджий. Той обмисляше дали да не вдигне ръка в тишината, паднала върху полупразната зала за лекции на общата за психолози и социолози сграда на Харисън, и да попита: "Кажете, защо е нужно да се унищожават тези прекрасни цигари?" По-добре да не пита. По-добре да остави въображението си да литне с отпуснати юзди, докато трае тази скука. Опитва се да откаже цигарите. Хората, незадоволили инстинкта си за сукане, ги пушат, а ненадживелите бебешкия страх да се разделят с изпражненията си ги късат. (По устните на Анди плъзна усмивчица, която той прикри с ръка.) Братът на Уонлес е умрял от рак на белите дробове и докторът изразява символично протеста си към цигарената промишленост. Или може би това е просто един от онези ефектни тикове, с които университетските професори не само че не желаят да се разделят, а направо парадират с тях. Във втори курс в Харисън Анди имаше един преподавател по американска литература (слава Богу, вече в пенсия), който четеше лекции за Уилям Дийн Хауълс и възхода на реализма със забоден във връзката си нос, душещ като същинско куче.

- Ако няма други въпроси, ще ви помоля да попълните тези формуляри и да се явите във вторник в девет часа.

Двама стажанти раздадоха фотокопия с по двайсет и пет нелепи въпроса, на които да се отговори с "да" или "не". "Прибягвали ли сте някога към помощта на психиатър? - № 8. Вярвате ли, че сте имали случаи да се срещнете с истински парапсихически явления? - № 14. Употребявали ли сте халюциногенни опиати? - № 18." След кратко колебание Анди се спря на "не" за последния, като си мислеше: "В тази храбра 1969-а кой не ги е употребявал?"

Мухата да дойде тук му я пусна Куинси Тремънт, неговият съквартирант. Куинси знаеше, че финансовото положение на Анди не е особено блестящо. Беше през май на последната му година в университета; дипломираше се на четирийсето място по общ успех в курс от петстотин и шест души и трети по английски. Но с това не се купуваха картофи, както бе казал на Куинси, специализиращ психология. На Анди му бе отпуснато стажантско място за следващия семестър със стипендия, която едва щеше да му стига за ядене и за разходи по образованието му. Но това предстоеше през есента, а междувременно идваше лятната ваканция и най-доброто, което бе уредил досега, беше отговорната високопоставена длъжност на нощен дежурен в бензиностанция.

- Иска ли ти се от небето да ти капнат двеста долара? - попита Куинси.

Анди отметна дългите тъмни кичури от зелените си очи и се ухили.

- В коя мъжка тоалетна трябва да се продам?

- Не бе, става дума за психологически експеримент. Имай предвид, обаче, че го провежда доктор Перко.

- Кой е той?

- Самият Уонлес, дивако. Страшна медицинска клечка в психофакултета.

- Защо му викат доктор Перко?

- Защото е използвач и продажник. И бихевиорист_. Бихевиористите не са от най-обичаните в днешно време.

- Оо! - възкликна Анди смутен.

- Освен това носи очила с телени рамки и стъкла като лупи и досущ прилича на оня, дето смаляваше хората в "Доктор Циклоп". Гледал ли си този филм?

Анди, който беше страстен почитател на нощните прожекции, го бе гледал и се почувства на по-сигурна почва. Само че му се отщя да участва в какъвто и да било експеримент, провеждан от професор със слава на: а) използвач и б) доктор Перко.

- Няма да има смаляване на хора, нали?

Куинси се разсмя от сърце.

- Не, с това се занимават само създателите на спецефектите във второкласните филми на ужаса - каза той. - Психофакултетът провежда изследвания на група слаби халюциногени по поръчка на американското разузнаване.

- ЦРУ ли? - трепна Анди.

- Не, не е ЦРУ, нито РУО_, нито НУС_ - отвърна Куинси. - Организация с далеч по-нисък ранг. Чувал ли си някога за Арсенала?

- Може и да съм чел нещо в някоя притурка на неделните издания... Не съм сигурен.

Куинси си запали лулата.

- Подобни проучвания вървят вече навсякъде, горе-долу по един и същи начин, и при психолозите, химиците, физиците, биолозите... дори и социолозите получават част от зелените банкноти. Определени програми се субсидират от правителството. Какво ли не - от сватбения ритуал на мухата цеце до проблема за изхвърляне на отпадъците от плутониева руда. Организация като Арсенала трябва да си изхарчи целия годишен бюджет, за да поиска същата сума за следващата година.

- Такава игра с огъня никак не ми харесва - каза Анди.

- Тя не харесва на никой мислещ човек - отвърна Куинси със спокойна, невъзмутима усмивка. - Но земята продължава да се върти. За какво ли са му притрябвали на нашето разузнаване слаби халюциногени? Кой би могъл да каже? Най-малко аз. Както и ти. А по всяка вероятност и те. Но докладите звучат добре пред тайните комисии, като дойде време за подновяване на бюджета. Имат си любимци във всеки факултет. В Харисън галеничето от психофакултета е Уонлес.

- Администрацията не възразява ли?

- Не ставай наивен, момчето ми. - Куинси дръпна няколко пъти, докато лулата му се разгоря и заизпуска големи зловонни облаци дим в мизерната всекидневна на апартамента. После заговори като местно величие: провлечено, с по-плътен глас, по охайовски. - Което е добро за Уонлес, е добро и за Харисънския факултет по психология, който догодина ще си има своя собствена сграда - никакво вземане-даване с онези типове, социолозите. А което е добро за психолозите, е добро и за Харисънския щатски университет. И за Охайо. И тъй нататък, и тъй нататък... Дрън-дрън!

- Смяташ ли, че е безопасно?

- Няма да го изпробват върху студенти-доброволци, ако не е. В случай, че имат и най-слабото съмнение, го изпробват върху плъхове, а след това върху затворници. Можеш да бъдеш сигурен, че преди теб същото нещо е слагано поне на триста души, чиито реакции са били проследени внимателно.

- Не ми харесва тая работа с ЦРУ-то...

- Арсенала...

- Не виждам никаква разлика - мрачно отсече Анди и погледна към плаката на Куинси, където Ричард Никсън бе застанал пред някаква разбрицана таратайка. Ухиленият Никсън бе вдигнал юмруци с по два разтворени кебапчести пръста в знак на победа. На Анди още му беше трудно да повярва, че преди по-малко от година този човек бе избран за президент.

- Просто си помислих, че двестата долара ще ти дойдат добре.

- Защо са толкова щедри? - попита Анди с подозрение.

Куинси вдигна ръце.

- Защото държавата плаща! Не можеш ли да го проумееш? Преди две години Арсенала отпусна триста хиляди долара да се проучи възможността за серийно производство на експлодиращ велосипед - и това излезе в неделния "Таймс". Сегашното пак трябва да е някоя виетнамска история, макар че вероятно никой не знае със сигурност. Както казва Фибър Макджий: "Идеята изглеждаше многообещаваща навремето." - Куинси изчука лулата си с бързи, нервни движения. - За въпросните дейци американските университети са като търговски център - тук купиш нещо, там позяпаш по витрините. Та ако не искаш...




Достарыңызбен бөлісу:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   34


©dereksiz.org 2019
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет