Стивън Кинг Подпалвачката

"Свободна съм - помисли си мрачно. - Свободна."

В далечината воят от сирени се усили, приближаваше се.

Жената със счупената ръка още седеше на тревата, на около двайсет крачки от изоставената къщичка на пазача. Тя приличаше на дебело дете, твърде отегчено, за да се изправи. Около очите й имаше бели кръгове от уплаха. Устните й бяха добили синкав оттенък.

- Ръката ви - обади се дрезгаво Чарли.

Жената вдигна поглед към нея, позна я и се задърпа назад, хленчейки от страх.

- Не се приближавай до мен - изсъска тя яростно. - Все опити! Все опити! Нямам нужда от никакви опити! Ти си вещица! Вещица!

Чарли спря.

- Ръката ви. Моля ви. Ръката ви. Съжалявам. Моля ви. - Устните й пак трепереха. Сега й се струваше, че паниката на жената, въртящите се очи и озъбената й гримаса са най-лошото нещо на света. - Моля ви - извика тя. - Съжалявам! Те убиха татко!

- Трябвало е и тебе да убият - рече жената задъхано. - Защо не се изгориш, като съжаляваш толкова?

Чарли направи крачка към нея, жената пак се отмести и изпищя, щом се опря на ранената си ръка.

- Не се приближавай до мен!

И изведнъж цялата скръб, болка и гняв на Чарли се изляха в думи.

- За нищо не съм виновна! - изкрещя тя на жената със счупената ръка. - За нищо не съм виновна: те сами си го докараха до главите и аз няма да приема обвиненията и няма да се убия! Чувате ли ме? А?

Жената се сви назад, мърморейки.

Сирените бяха по-близо.

Чарли усети как силата нетърпеливо се надига заедно с чувствата й.

Тя я затръшна обратно, принуди я да се махне.

(и няма да правя това)

Тръгна и остави мърморещата, свита жена зад себе си. В далечината край пътя се простираше ливада с високи до кръста трева и тимотейка, сребърнобяла през октомври, но все още благоуханна.

(къде отивам?)

Още не знаеше.

Но те никога повече нямаше да я хванат.

ЧАРЛИ САМА

Историята се появи частично още същата сряда вечер в късните новини по телевизията, но в пълния й вид тя бе поднесена на американците едва когато се събудиха на следващата сутрин. Дотогава цялата налична информация беше събрана и свързана в нещо, което американците наричат "новина", подразбирайки: "Разкажете ми нещо, което да има начало, среда и някакъв край."

Историята, която Америка получи за сутрешната си чаша кафе посредством "Днес", "Добро утро, Америка" и "Утринни новини на Си Би Ес", беше следната. Свръхестествен научен център за теоретични изследвания в Лонгмънт, Вирджиния, бил нападнат със запалителни бомби от терористи, все още неизвестни, макар вече три групировки да претендирали за честта - една от японски червени, някакви отцепници от "Червения септември" и една родна, с пищното и чудновато наименование "Войнстващите метеоролози на Средния запад".

Въпреки че никой не беше сигурен кой точно стои зад нападението, репортажите бяха съвсем конкретни относно начина на провеждането му. Един служител на име Джон Рейнбърд, индианец и ветеран от Виетнам, бил двоен агент и поставил запалителните бомби на терористите. Той бил убит - нещастен случай или самоубийство - в близост до една от запалителните бомби, в конюшнята. Според един източник Рейнбърд всъщност загинал от горещината и пушека, докато се опитвал да изкара конете от пламналата конюшня, което послужи като повод за обичайните иронични коментари относно хладнокръвните терористи, интересуващи се повече от животните, отколкото от хората. В трагедията загинали двайсет души, четирийсет и пет били ранени, десет от тях сериозно. Всички оцелели били "секвeстирани" от правителството.

И толкова. Името на Арсенала почти не се спомена. Нямаше нужда.

Само дето историята остана недовършена.

2

- Не ме интересува къде е - отсече новата глава на Арсенала четири седмици след големия пожар и бягството на Чарли. През първите десетина дни, когато момиченцето лесно можеше отново да бъде уловено в мрежата на Арсенала, там цареше пълно объркване, от което все още не можеха да се оправят. Новата глава седеше зад временно бюро: нейното собствено нямаше да е готово още три дни. - И не ме интересува какво умее. Тя е осемгодишно дете, а не супермен. Няма да може да се крие много дълго. Искам да се намери и след това - да се убие.

Той почукваше по бюрото на главата с купчинка подредени компютърни бланки. Картотеката на Кап не бе оцеляла в пожара, но по-голяма част от информацията се съхраняваше в банките на компютърната памет.

- Какво е положението с тези?

- Плановете със "Серия шест" са отложени за неопределено време - му отвърна главата. - Всичко е въпрос на политика, разбира се. Единайсет старци, един млад мъж и три синьокоси стари дами, които вероятно са се абонирали за някоя швейцарска хормонална клиника... и всички ги тресе от страх при мисълта какво би станало, ако момиченцето се появи. Те...

- Много се съмнявам, че сенаторите от Айдахо, Мей и Минесота ги тресе от страх - промърмори мъжът, който не беше библиотекар.

Главата сви рамене.

- Те се интересуват от "Серия шест". Естествено. Бих нарекла положението обаче кехлибарено. - Тя се заигра с дългата си коса - гъста, красиво тъмнокестенява. - "Отложени за неопределено време" означава, докато не им предадем момиченцето с номер, закачен на палеца на крака.

- Налага се да бъдем Саломе - промърмори мъжът през бюрото. - Но подносът ни е все още празен.

- За какво, по дяволите, говориш?

- Няма значение. Май сме пак на първото квадратче.

- Не съвсем - мрачно отговори главата. - Тя не разполага вече с баща си, който да я пази. Сега е самичка. И аз искам да се намери. Бързо.

- А ако си изпее всичко, преди да я открием?

Главата се облегна в стола на Кап и сплете ръце зад врата си. Мъжът, който не беше библиотекар, одобрително изгледа как пуловерът очерта закръглените форми на гърдите й. Кап никога не бе изглеждал така.

- Ако имаше намерение да изплюе камъчето, мисля, че досега щеше да го е сторила. - Тя отново се наведе напред и почука по календара на бюрото. - Пети ноември... и нищо. Междувременно смятам, че сме взели всички разумни предпазни мерки. "Таймс", вашингтонския "Поуст", чикагския "Трибюн"... следим всички по-значителни издания, но засега няма нищо.

- Да допуснем, че реши да се обърне към някой от по-дребните? Подънския "Таймс" вместо нюйоркския? Не можем да следим всеки информационен орган в страната.

- Така е за съжаление - съгласи се главата. - Но не се е появило нищо. Което означава, че тя нищо не е казала.

- А и без това кой би повярвал на такава щуротия от устата на осемгодишно момиченце?

- Ако в края на историята запали нещо, мисля, че може и да са склонни да повярват - възрази главата. - Но знаеш ли какво твърди компютърът? - Тя се усмихна и потупа бланките. - Компютърът твърди, че има осемдесет процентова вероятност да успеем да доставим трупа й на комитета, без дори да си мръднем пръста... освен за да установим самоличността й.

- Самоубийство?

Главата кимна. Тази перспектива, изглежда, страшно много й допадаше.

- Хубаво - стана мъжът, който не беше библиотекар. - Колкото до мен, аз не съм забравил как компютърът също твърдеше, че Андрю Макджий почти със сигурност е напълно изчерпан.

Усмивката на главата потрепна.

- Приятен ден, шефе - пожела мъжът, който не беше библиотекар, и нехайно си излезе.

3

В същия ноемврийски ден мъж с ватирани блуза и панталон и зелени ботуши цепеше дърва под мекото бяло небе. В този приятен ден перспективата за още една зима изглеждаше още далечна - температурата беше десет градуса. Сакото на мъжа, за което жена му трябваше да го сгълчи, та да го облече, висеше на един кол от оградата. Зад него, струпана до стената на стар хамбар, се издигаше ефектна камара от оранжеви тикви - някои от тях вече започваха да гният за съжаление.

- Взел си нов дръвник, но следите още стоят, нали? Още стоят.

Мъжът стреснато се обърна. Това, което видя, го накара без да иска да отстъпи крачка назад и да изпусне брадвата на земята, където тя падна върху дълбока, неизличима, изгорена следа в пръстта. Първо помисли, че вижда дух, някакво ужасно привидение на дете, вдигнато от гробището на дартмутския кръстопът, на пет километра от пътя. Тя стоеше на алеята, бледа, мръсна и слаба, с хлътнали и блестящи очи и разкъсано на парцали костюмче. Следа от одраскване се плъзваше от дясната й длан почти до лакътя. Изглеждаше инфектирана. На краката й имаше мокасини или нещо, което някога е било мокасини; сега беше трудно да се определи.

А после изведнъж той я позна. Това беше момиченцето отпреди година: тя се бе нарекла Робърта и имаше огнехвъргачка в главата си.

- Боби? - поколеба се той. - Господи помилуй, ти Боби ли си?

- Да, още са точно там - продължи момиченцето без да го чува и той внезапно осъзна какво блести в очите му; то плачеше.

- Боби, миличка, какво е станало? Къде е татко ти?

- Още стоят - завърши тя и се срути напред в безсъзнание. Ърв Мандърс едва успя да я подхване. Прегърнал я, коленичил в пръстта на задния двор, той започна да вика жена си.

4

Доктор Хофериц пристигна по здрач и остана в спалнята с момиченцето около двайсет минути. Ърв и Норма Мандърс седяха в кухнята и повече гледаха, отколкото ядяха вечерята си. От време на време Норма поглеждаше съпруга си - не обвинително, а просто въпросително и страхът се промъкваше не в очите й, но около тях - очи на жена, която се бори със силно главоболие или болки в кръста.

- Махайте се - сопна се Норма. Устните й бяха стиснати и бели, а в очите й се таеше същата болка, както сега. Тя посочи към ръката на съпруга си, обвита в планини от бинт; бяха му поставили и дренажи и доста го болеше. Ърв се бе пошегувал, че изкарал по-голямата част от Втората световна война без други поражения, освен едни болезнени хемороиди; трябвало да се върне у дома, в имота си в Хейстингс Глен, за да го ранят. - Веднага се махайте - повтори Норма.

Но Ърв, който вероятно бе разполагал с повече време за размисъл, рече:

- Кажете каквото имате да казвате, Таркингтън.

Таркингтън извади чек за трийсет и пет хиляди долара - не правителствен, а от сметката на голяма застрахователна компания. Не тази, обаче, на която Мандърс бяха клиенти.

- Няма да купите с пари мълчанието ни - тросна се Норма и посегна към бутона над леглото на Ърв.

- Мисля, че ще е по-добре да ме изслушате, преди да предприемете нещо, за което по-късно ще се разкайвате - тихо и учтиво отговори Уитни Таркингтън.

Норма погледна към Ърв и той кимна. Ръката й се отдръпна от бутона. С неохота.

Таркингтън носеше дипломатическо куфарче. Сега той го сложи върху коленете си, отвори го и извади папка, надписана с имената Мандърс и Брийдлъв. Очите на Норма се разшириха и стомахът й започна да се обръща. Брийдлъв беше моминското й име. Никой не обича да вижда името си върху правителствени папки; има нещо ужасно в мисълта, че квитанциите се пазят и може би някакви тайни са известни.

Таркингтън говори около четирийсет и пет минути, тихо и убедително. От време на време илюстрираше думите си с ксероксни копия от папката Мандърс/Брийдлъв. Норма бегло ги поглеждаше със стиснати устни, а после ги подаваше на Ърв в болничното му легло.

- Става дума за националната сигурност - каза Тарингтън в онази ужасна вечер. - Трябва да го осъзнаете. И на нас не ни е приятно, но безспорно трябва да ви накараме да бъдете разумни. Вие сте много слабо запознати с тези неща.

- Запознат съм с факта, че вие се опитахте да убиете един невъоръжен мъж и неговата дъщеричка - не се стърпя Ърв.

Таркингтън се усмихна студено - усмивка, запазена за хора, които глуповато претендират за познаване на методите на правителството за защита на своите повереници - и отговори:

- Вие не разбирате какво сте видели и какво означава то. Моята работа не е да ви убеждавам в този факт, а само да опитам да ви убедя да не говорите за него. Сега послушайте ме: не е необходимо всичко да става толкова болезнено. Чекът е освободен от данъци. Той ще покрие поправката на къщата ви и болничната смета, като една хубава малка сумичка ще остане отгоре. И ще се избягнат огромно количество неприятности.

Неприятности, мислеше си Норма сега, докато слушаше как доктор Хофериц се движи насам-натам из спалнята и гледаше в своята почти недокосната вечеря.

След като Таркингтън си отиде, Ърв я погледна и макар че устните му се усмихваха, очите му излъчваха болка и обида.

- Както баща ми често викаше, когато участваш в състезание по хвърляне на лайна, не е важно колко ще хвърлиш, а колко ще полепне по тебе.

Те и двамата произлизаха от големи семейства. Ърв имаше трима братя и три сестри. Норма - четири сестри и един брат. Имаха чичовци, племенници и братовчеди в изобилие. Имаха и родители, и баби и дядовци, и сватове... и както във всяко семейство - по един-двама нарушители на закона.

Един от племенниците на Ърв, момък на име Фред Дрю, когото той бе срещал само три или четири пъти, имал в задния си двор в Канзас малка градинка с марихуана, според документите на Таркингтън. Някакъв чичо на Норма, предприемач, бил затънал до гуша в дългове с недоходната си дейност по Гълф Коуст в Тексас. Този човек на име Майлоу Брийдлъв, издържал семейство от седем души и едно пошепване на правителството щяло да срути всичките му въздушни замъци и да го доведе до пълен банкрут. Една братовчедка на Ърв (втора братовчедка, той мислеше, че я е срещал веднъж, но не можеше да си спомни как изглежда) преди около шест години присвоила малка сума от банката, в която работела. Банката открила и я освободила от длъжност, като предпочела да не я съди, за да си спести неприятните последици от скандала. Тя възстановила парите за две години и дори се сдобила със средно печеливш собствен фризьорски и козметичен салон в Северен Форк, Минесота. Но срокът за давност още не бил изтекъл и тя можело да бъде подведена под отговорност по някой закон от банковото дело. ФБР имаше досие и за брата на Норма, Дон. В средата на шейсетте Дон участвал в студентска организация и за кратко бил замесен в заговор за нападение със запалителни бомби над един от филиалите на "Доу кемикъл къмпани" във Филаделфия. Доказателствата не бяха достатъчно силни, за да се заведе дело (и самият Дон бе казал на Норма, че щом надушил накъде отиват работите, ужасен напуснал групата), но едно копие от досието, представено в отдела на корпорацията, където той работеше, несъмнено щеше да го лиши от длъжността му.

Гласът на Таркингтън бръмча цяла вечност в затворената тясна стаичка. Той беше запазил най-силния си коз за накрая. Първоначалната фамилия на рода Ърв, когато прадедите му през 1888-а се преселили от Полша в Америка, била Мандровски. Те били евреи и отчасти самият Ърв бе евреин, макар че още дядо му не се оженил за еврейка. Кръвта изтъняла още повече, когато и бащата на Ърв сторил същото (както и самият Ърв чрез женитбата си с Норма Брийдлъв, бивша методистка). Но в Полша все още живееха Мандровски и ако ЦРУ пожелаеше, можеше да задвижи къса верига от действия, които да завършат, като направят много, много труден живота на онези роднини, които Ърв никога не бе виждал.

Гласът на Таркингтън затихна. Той постави отново папката си на мястото й, затвори с щракване дипломатическото куфарче, сложи го пак до краката си и погледна сияно към тях като добър ученик, който току-що си е изпял отлично урока.

Ърв лежеше на възглавницата и се чувстваше много уморен. Усещаше погледа на Таркингтън върху себе си и това не беше от особено значение, но и очите на Норма бяха приковани в него, нетърпеливи и питащи.

"Имаш роднини в майката родина, а? - помисли си Ърв. Този израз беше такова клише, че звучеше смешно, но, кой знае защо, хич не му беше до смях. - Колко поколения трябва да минат, за да не са ти вече роднини? Четири? Шест? Осем? Вятър работа. А ако му се опънем на този лицемерен мазник, тогава какво?"

Доктор Хофериц, който беше почти на осемдесет, бавно излезе от спалнята, прокарвайки съсухрени пръсти през бялата си коса. Ърв и Норма, и двамата доволни, че ги изтръгват от спомените им за миналото, се обърнаха към него.

- В съзнание е - съобщи доктор Хофериц и сви рамене. - Не е в много добра форма вашата малка дрипла, но няма никаква опасност. На ръката си има инфектирана драскотина и още една на гърба, която твърди, че е получила като пълзяла под ограда от бодлива тел, за да избяга от "едно прасе, което й било сърдито".

Хофериц седна с въздишка на кухненската маса, извади пакет "Кемъл" и запали една. Цял живот беше пушил и понякога се смееше пред колеги, че що се отнася до него, всички, които проповядват против тютюна, могат да вървят по дяволите.

- Искаш ли да хапнеш нещо, Карл? - попита Норма.

Хофериц погледна към чиниите им.

- Не, но и да исках, май нямаше да става нужда да сервираш допълнително.

- Дълго ли ще се наложи да остане на легло? - попита Ърв.

- Трябва да я заведем в Олбъни - поясни Хофериц. На масата имаше чиния с маслини и той си взе една шепа. - Да бъде под наблюдение. Температурата й е трийсет и девет градуса. От инфекцията. Ще ви оставя пеницилин и тубичка гентамицин. Това, от което най-много има нужда, е да яде, да пие и да си почива. Недояждане. Обезводняване. - Той хвърли една маслинка в устата си. - Права си била да й дадеш пилешки бульон, Норма. Всичко друго е щяла да повърне безусловно. Нищо, освен бистри течности утре. Телешки бульон, пилешки бульон, много вода. И много джин, разбира се, най-добрата от всички бистри течности. - Той захихика над старата шега, която и Норма и Ърв бяха чували вече десетки пъти, и метна в устата си нова маслина. - Ще трябва да уведомя полицията.

- Не - възкликнаха едновременно Ърв и Норма и се спогледаха, толкова очевидно изненадани, че доктор Хофериц отново се изкиска.

- Тя е в беда, нали?

Ърв се смути. Той отвори уста и пак я затвори.

- Може би има някаква връзка с онази неприятност, която изкарахте миналата година, а?

Този път Норма си отвори устата, но преди да успее да заговори, Ърв рече:

- Мислех, че си длъжен да докладваш само за огнестрелни рани, Карл?

- По закон, по закон - поде нетърпеливо Хофериц и си смачка цигарата. - Но ти знаеш, че има и дух на закона, както и буква, Ърв. Разправяш, че името на момиченцето е Робърта Макколи, но аз по-скоро ще повярвам, че магаре може да дриска жълтици. Тя казва, че си е одрала гърба, като е пълзяла под бодлива тел, а аз започвам да си мисля, че е странно да ти се случи такова нещо на път към роднините ти, дори при днешните ограничения на бензина. Тя твърди, че не си спомня много от последната седмица, и виж, това го вярвам. Коя е тя, Ърв?

Норма погледна към съпруга си изплашена. Ърв се наклони назад със стола си и се вгледа в доктор Хофериц.

- Да - започна накрая той. - Тя е свързана с онази миналогодишна неприятност. Затова и повиках теб, Карл. Ти си имал неприятности и знаеш, че понякога законите не са по-добри от хората, които ги използват. Разбери, че ако издадеш присъствието на това момиченце тук, ще причиниш неприятности на много хора, които не са го заслужили. На Норма и на мен, на много членове на рода ни... и на нея, там, в спалнята. Повече не мога да ти кажа. Познаваме се от двайсет и пет години. Ти ще трябва да решиш какво да предприемеш.

- А ако си държа устата затворена - запали нова цигара Хофериц, - какво ще направите вие?

Ърв погледна към Норма, която срещна погледа му. След миг тя объркано, леко поклати глава и сведе очи към чинията си.

- Не зная - тихо промълви Ърв.

- Като папагал в клетка ли ще я отглеждате? - попита Хофериц. - В малко градче живеем, Ърв. Може и си задържа устата затворена, но аз съм изключение. Ти и жена ти принадлежите към църквата. Към "Чифлика"_. Хора идват и си отиват. Ще се отбие насам и данъчният експерт някой хубав ден - оня, плешивият негодник - да определи нов данък на сградите ви. Какво ще направите? Ще й построите стаичка долу в мазето ли? Хубав живот за едно дете наистина.

Норма добиваше все по-разтревожен вид.

- Не зная - повтори Ърв. - Предполагам, че ми трябва известно време, за да размисля. Ясно ми е за какво говориш... но ако беше видял хората, които я преследваха...

Очите на Хофериц блеснаха при тези думи, но той си замълча.

- Трябва ми известно време, за да размисля. Засега ще запазиш ли в тайна присъствието й тук?

Хофериц метна последните маслини в устата си, въздъхна и се изправи, хванал се за ръба на масата.

- Да. Тя е здрава. Пеницилинът ще нокаутира микробите. Аз ще си държа устата затворена, Ърв. Но вие най-добре хубавичко си помислете над това. Дълго и съсредоточено. Защото едно дете не е папагал.

- Не е - тихо се съгласи Норма. - Не е, разбира се, че не е.

- Има нещо странно в това хлапе. Не можах да го разбера или да го "напипам", но го усетих.

- Да - потвърди Ърв. - Има нещо странно в нея наистина, Карл. Затова е и в беда.

Той изпрати доктора навън, в топлата и дъждовна ноемврийска вечер.

5

След като докторът престана да я почуква и натиска със старческите си изкривени и удивително нежни ръце, Чарли изпадна в трескава, но не неприятна дрямка. Дочуваше гласовете им от другата стая и разбираше, че говорят за нея, но се чувстваше сигурна, че само говорят... не кроят планове.

- На север - отговори тя и това предизвика рев на одобрение.

- После не си спомняше почти нищо до вчера, когато шопарът очевидно я бе гонил с намерение да я изяде. Как стигна до фермата Мандърс и защо дойде тук - дали го бе решила съзнателно, или не - не си спомняше.

Чарли се унасяше. Дрямката се задълбочаваше. Тя заспа. И в съня си се видя в Харисън как се сепва в леглото, с мокро от сълзи лице и ужасен писък, а майка й се втурва при нея, кестенявата й коса, ослепителна и прекрасна в утринната светлина, и тя извиква: "Мамо, сънувах, че ти и татко сте мъртви!" А майка й погалва с хладна ръка горещото й чело и казва: "Спокойно, Чарли, спокойно. Вече е сутрин, всичко е било само един глупав сън!"

6

Тази нощ Ърв и Норма спаха много малко. Те изгледаха цяла серия от тъпи комични сценки, после новините и късния филм. Горе-долу на всеки петнайсет минути Норма ставаше, тихо излизаше от всекидневната и отиваше да нагледа Чарли.

- Добре. Спи.

Той изсумтя.

- Какво ще правим, Ърв?

- Трябва да я задържим, докато се позакрепи. После ще говорим с нея. Ще разберем за баща й. Мога да гледам напред само дотолкова.

- Ако те се върнат...

- Защо да се връщат? - попита Ърв. - Те ни накараха да си замълчим. Мислят, че са ни изплашили...

- Те действително ни изплашиха - прошепна Норма.

- Но това не беше редно - отговори Ърв също шепнешком. - Ти го знаеш. Онези пари... онези "застрахователни" пари... винаги съм се чувствал неудобно заради тях, а ти?

- Да - размърда се неспокойно тя. - Но доктор Хофериц е прав, Ърв. Едно малко момиченце трябва да се среща с хора... и да ходи на училище... да има приятели... и... и...

- Видя я какво направи тогава. Онова пиро-нещо си. Нарече я чудовище.

- Хиляди пъти съм се разкайвала за тази груба дума - рече Норма. - Баща й... той изглеждаше толкова приятен човек. Само да знаехме къде е сега.