Светлината, която беше тъмнина

12. Полуделият магьосник

Макар много от това, което казваше Джоухана Майкълсън в „Красивата страна на злото" да противоречеше на нашите възгледи, бяхме й благодарни за помощта, която ни оказа, за да можем да се справим с духовното присъствие.

Първия ден се срамувах твърде много, за да купя книгата й в книжарницата „Или..или", но на следващия ден отидох да я взема, след като бяхме видели положителните резултати. Бяхме учудени, че една толкова явно християнска книга с буквален подход към Библията се беше оказала на рафтовете с метафизическа литература. Стори ни се интересно също, че книгата на Джоухана потвърждаваше това, в което и ние бяхме започнали да вярваме — че съществува един невидим, външен елемент на злото, който може да оказва влияние във всекидневието ни.

Тя говореше открито за заблуждаващия духовен свят и за това как тя явно е била заблудена по хитър начин да приеме духове като свои духовни водачи. Тези на пръв поглед сияйни и добронамерени водачи съвсем не бяха любящите същества, за каквито се представяха. Тя дори описваше един „зъл" дух, който се представял за Исус; едва когато научила за истинския Исус от Библията, могла да види колко я е заблуждавал лъжливият Исус. Когато застанала срещу „лъжливия Исус", който се представял за духовен водач, той бил принуден да напусне.

Трудно ми беше да вместя Джоухана в обичайната си християнска представа. Естествено не приемах всичко, което тя казваше, но не можех да я отхвърля под общия знаменател християнство. Нейният опит наподобяваше много този на Джой и тя беше единствената, която ни беше помогнала да се справим със злото присъствие. Но макар да й бяхме благодарни за помощта, не можехме да паднем на колене, да признаем греховете си и да помолим Исус да стане наш Господ и Спасител.

Джоухана запали обаче някаква искра, която ни накара да започнем да четем Библията самостоятелно. Стори ни се интересно, че тя не въвеждаше с обичайните предварителни извинения за Библията. Тя вярваше, че това бе буквално „Божие Слово" и като такова трябваше да бъде последната дума за всички духовни неща.

Джой и аз бяхме малко притеснени от факта, че през всичките години на духовно търсене и духовни пътешествия, никой от нас не беше чел изобщо Библията. В умовете ни буквалната Библия беше отхвърлена изцяло като духовна храна. Сега Джоухана ни убеждаваше да внимаваме с това отхвърляне.

Така че се съгласихме да четем Библията като добавка към „Курс по чудеса". Може би всяко от тях щеше да изясни нещата в другото, което не разбирахме. Като четяхме Библията, сигурно щяхме да осъзнаем още по-добре какво представляваше „Курс по чудеса" и какво се опитваше да ни научи. В миналото ние гледахме на „Курс по чудеса" като на последната дума. Но сега бяхме убедени, че да четеш „Божието Слово" също има някаква стойност.

Няколко седмици след завръщането ни у дома след празниците духовното присъствие, което в продължение на три месеца се появяваше в живота ни, изчезна напълно. Сякаш пред лицето на новите молитви и команди, които бяхме научили, се беше отказало.

С началото на Новата година ние се върнахме с пълни сили към всекидневния си живот. Джой продължи практиката на холистичния масаж. Докато работеше, аз започнах да ремонтирам съседния до нея офис, за да провеждам там духовно съветване и да имам място за различни семинари, които може би щях да организирам в бъдеще. И двамата бяхме въодушевени — сградата на офиса на Мейн Стрийт започваше да се оформя като потенциален алтернативен център за холистично здраве.

Дните отминаваха, енергията ми отиваше най-вече в опити да сваля дългогодишна боя от прозорците и вратите и в усилия да върна на офиса първоначалния му чар. Прекарах много спокойни часове, докато го оправях. Зареян в мисли над блъсканицата и шума на Мейн Стрийт под мен, само понякога ме връщаше към действителността клаксонът на кола, прекомерно усиленият микрофон на евангелизатора в града ни, който проповядваше от другата страна, или Джой, която подаваше главата си, за да види какво правя.

Горе-долу по това време с мой приятел завършихме окончателно един портативен куклен театър, който се надявах да мога да използвам в околността. Това беше много внимателно преработен кашон от хладилник с вътрешни каишки за раменете, прозорче, оборудвано напълно със сцена и завеси, вградена звукова уредба и красива облицовка от червена басма. Беше предназначен специално да мога да бъда подвижен, когато обикалям болници, сиропиталища и рождени дни, за да представям куклени спектакли. В ума си вече пишех сценариите, които щяха да представят пред децата основните метафизически принципи.

Всяка сутрин преди да тръгнем към града Джой и аз четяхме от „Курс по чудеса", а след това от Библията. Комбинацията ни харесваше и открихме, че Библията се четяла много по-лесно, отколкото си представяхме. Уважавахме този Исус от Библията, който пътуваше по села и градове и изцеляваше хората от болестите им и дори изгонваше от тях зли духове. Джой и аз бяхме изненадани както от това, колко зло срещал Исус в своето служение, така и от сериозния начин, по който Исус се разправяше с него. Това, че Библията и „Курс по чудеса" се различаваха толкова много по въпроса за злото ни тревожеше. Защо беше това несъответствие? Това беше проблем, който винаги поставях в групата, когато разглеждахме „Курс по чудеса". И обикновено бързо го отхвърляхме.

Джой и аз бяхме разкрили някои от скорошните си преживявания, но виждахме, че хората се отегчаваха от разказите ни. Изглежда не ги интересуваше онова, което бяхме научили за името на Исус.

Все пак животът ни се беше върнал общо взето към „нормалния" си ход. А Джой и аз бяхме благодарни за ежедневния мир, който чувствахме след като присъствието си беше отишло завинаги. Бяхме ангажирани с работата си, правехме дълги разходки в каньона и се радвахме, че корабът на живота ни се движеше в спокойни води. Макар да не бяхме забравили книгата на Джоухана, тя беше останала като далечен спомен, докато отдавахме енергията си във всекидневните си неща. Що се отнасяше до нас, „злите" ни дни бяха отминали.

От началото на февруари се срещахме почти ежедневно с един човек, когото познавахме от връзката си с местното метафизическо общество. Той беше известен в града и започнахме да го виждаме едва ли не навсякъде.

Джой забеляза, че винаги, когато се окажеше около него, чувстваше огромно неудобство и безпокойство. Улови се, че го наблюдава отблизо и инстинктивно не вярва на намеренията му. Непрекъснато мислеше: този мирен, дружелюбен човек, който е сякаш много загрижен за личното и духовно израстване, слага маска пред всички.

Колкото и развита да беше интуицията й и колкото пъти да се беше оказвала вярна интуицията й в миналото, тя все още се съмняваше за това чувство на тревога, когато беше около него. Чудеше се дали нещо не бе станало със самата нея. Опитваше се да се освободи от чувствата си към този човек, но всеки път, когато го видеше, безпокойството й сякаш нарастваше.

Една сутрин, след като го бяхме видели, Джой ми каза, че по време на разговора ни с него тя почувствала нещо като невероятно силен и мощен тревожен сигнал, който сякаш прозвучал вътре в нея. Като че казвал: „Внимавай! Този човек не е такъв, за какъвто се представя! Пази се от него!"

Оттогава този тревожен сигнал се задействаше всеки път, когато го срещаше. Нямаше представа защо беше толкова нащрек. Но винаги, когато се опиташе да отхвърли вътрешните си предупреждения, те сякаш ставаха още по-силни.

Джой беше съвсем объркана от ситуацията и защото познаваше човека от години и винаги се беше разбирала добре с него. Беше приятен и дружелюбен и само няколко пъти беше изпитала неудобство в негово присъствие — моменти, които бледнееха пред положителните им взаимоотношения. Но започваше да разбира, че онези проблясващи моменти на напрежение в миналото са били може би първи намеци за това, което чувстваше сега.

Скоро тревогата се пренесе в сънищата на Джой. Някои живи, ясни сънища отправяха предупреждения да внимава с този човек и с това, което правеше. Тя записваше сънищата в дневника си и като размишляваше над тях, виждаше как нещо в нея й говореше ясно, че този човек е от „тъмнината". Сънищата й потвърждаваха това, което вече чувстваше. Така че започнахме да гледаме на ситуацията по-сериозно. Но защо Джой получаваше тези предупреждения? И какво общо имаше изобщо всичко това с нея или с нас?

Чувствата ми по този въпрос се колебаеха. Знаех, че Джой притежава изключителна интуиция. Тя някак си „знаеше" и „виждаше" нещата. Имаше такава чувствителност и „шестото й чувство" беше толкова точно, че на последния й рожден ден скрих подаръка й в една съседна къща. Вечерта преди рождения ден се събудих от възклицанието на Джой: „О, колко е красиво!" Когато я запитах кое е толкова красиво, тя ми описа цветната чаша, която бях скрил при съседите, с пълни детайли, включително и виолетовия ирис, който беше гравиран в средата.

Откакто я познавах все й се случваха такива неща. Често знаеше за какво мисля, кога щеше да се обади майка й, в беда ли е някой приятел или някой щеше да дойде да я посети. Когато започнахме да се срещаме, й казах, че ще й дам монетите от индийското гърне-касичка, ако познае точната сума в него плюс минус 25 цента. И тя успя. Каза, че първата цифра, която й дошла на ум, била 52.50 долара, но се усъмнила и вместо това каза 52.25 долара. Беше „видяла" също образа на клиента си от масажа да проблясва пред погледа й, когато се чудела кой е духовният й нападател миналата есен, но бързо отхвърлила мисълта. Първоначалната й интуиция за 52.50 долара и лицето на клиента от масажа бяха два примера за моментална правилна интуиция, но в последствие тя се беше усъмнила в себе си.

В светлината на тази нейна интуиция не можех да пренебрегна чувствата й към нашия „приятел" от града. Въпреки това обаче много пъти пътеките ни се бяха пресичали през последните няколко години и той изобщо не приличаше да е човек на мрака. Всъщност на него гледаха като на духовен човек, който внасяше доста светлина в нашата общност.

Един ден след поредното предупреждение, което Джой получи чрез сън, го видях в града и поговорихме малко, той беше дружелюбен и весел както винаги. Докато се отдалечавах, трябваше да отхвърля подозренията на Джой и тъй наречените предупреждения. Обяснението изглежда беше в нещо друго. Той беше твърде приятен човек.

Но почти веднага след това и аз започнах да сънувам за него. Във всички сънища се прокарваше основната идея за присъствието на някакво зло в основата около този човек и мисълта, че той не е такъв, за какъвто се представяше. В един от моите сънища беше наречен дори „полуделият магьосник". Дали не отразявах несъзнателно неоснователните страхове на Джой с моята собствена параноя или действително имаше някаква истина във всичките тези предупреждения?

След появяването на всички тези мои сънища, аз също започнах да изпитвам неудобство край него. Джой и аз продължихме да се отнасяме към човека както обикновено, но вътрешно го наблюдавахме, като се питахме какви бяха мотивите и намеренията на този външно духовен човек. Криеше ли нещо? Дали интуицията на Джой не повдигаше духовната му маска? Беше ли заплашен от това, което ставаше? Отговорът изглежда беше да.

Дните минаваха и всеки път, когато го виждах, вибрациите сякаш ставаха все по странни. Срещите ни бяха толкова напрегнати, че почти се чуваше пукането в духовната сфера. Всички се наблюдавахме внимателно един друг и всички знаехме, че знаем, но нищо не казвахме. Сякаш играехме на котка и мишка и ставаше все по-ясно, че нещо щеше да се случи.

През нощта на 4 март, 1984 година сънувах един според мен твърде показателен сън. В него няколко духовно напреднали души ми казаха, че всичко, което досега бях научил, било „абсолютно елементарно". Казаха ми, че съм твърде отворен духовно и трябвало да внимавам за зли духове, които ще се опитат да ме атакуват. Един човек постави в ръката ми разшит, и като че ли ми казваше: „По-добре внимавай" и „По-добре приеми кръста". Когато се събудих, бях напълно разсънен. Разказах за съня и двамата се съгласихме, че това беше сериозно предупреждение.

Малко повече от седмица след това сънувах още един сън, който записах в дневника си:

13 март, 1984 — Копая, за да открия светлината

Намирам се в каньон. Около мен има само скали и стени. Заедно с мен има още някой и заедно копаем с всички сили в земята, за да открием светлината. Врагът ни е заобиколил и изпитвам лека паника, дори страх — но някак си знам, че отговорът е в търсенето на светлината. Бягството не би помогнало.

След съня чувството за надвиснала опасност се засили още повече. Сякаш беше свързано с историята за „полуделия магьосник". Какво беше това — заобиколен от врагове, търся светлината? Защо да ни бъде неприятел „полуделият магьосник"? И каква беше тази тъмнина, в която се намираше той? Не беше необходимо да чакаме дълго, за да получим отговор на въпросите си.

Четири нощи по-късно, на 17 март, след седмици сънища и интуитивни предупреждения за „полуделия магьосник" всичко се стовари върху нас. Беше късно вечерта, когато се стреснах в съня си от някакво ужасно зло присъствие, което ме смазваше. Изправих се изведнъж и с ужасен, сподавен глас извиках: „Боже, помогни ми!"

Джой скочи от леглото и за секунда се озова при мен. Знаеше точно какво става. Погледна право в очите ми и се обърна към невидимото присъствие:

— В името на Исус Христос, остави Уорън намира!

И фюууу! сякаш огромна тежест се вдигна от гърлото ми. Каквото и да беше това присъствие, в момента, когато Джой призова името на Исус, то си отиде.

Седнах на ръба на леглото, объркан от тази внезапна и жестока атака и от факта, че присъствието бе принудено да си отиде толкова бързо.

— Това е невероятно! — казах аз. — Нещо буквално се беше вкопчило за гърлото ми, но си тръгна веднага, щом се обърна към него в името на Исус!

Сега знаех какво бе преживяла Джой в задния двор на къщата на майка си.

Джой и аз бяхме разтревожени. Постояхме будни, поговорихме и се съгласихме, че благодарение на нашите предупреждения, не бяхме сварени съвсем неподготвени. Но беше трудно да си напълно подготвен, когато всичко изглеждаше толкова нереално в подсъзнанието ни. Половин час по-късно най-сетне заспахме.

Почти веднага Джой беше събудена от духовното присъствие. Едва можеше да говори, защото сега то беше атакувало нейното гърло. Този път аз заповядах:

— В името на Исус Христос, заповядвам ти да напуснеш!

Когато Джой ми каза, че присъствието я е напуснало, се спогледахме озадачени. Какво ставаше?

През цялата нощ непрекъснато нещо ни тормозеше, като се опитваше да ни нападне, докато спяхме. Още щом го усетехме, заповядвахме на присъствието да напусне. Макар винаги да напускаше, не се колебаеше да се върне пак — но чак след като отново заспивахме. Така продължи почти цяла нощ. На сутринта бяхме физически, емоционално и психически изтощени. Но успяхме да отидем на работа. И все още се държахме на крака. С мъка.

Продължихме да посрещаме всяка нова вълна от духовни атаки, дока то гневът на „полуделия магьосник" ни нападаше неуморно и безпощадно почти всяка нощ. Бяхме уверени, че нашият „приятел" бе разочарован, че сме проникнали зад маската му и духовната атака беше начинът му да ни сплаши. Това, което не беше очаквал, беше изненадващо здравата духовна защита.

Макар Джой и аз да бяхме защитавани от Исус, в нашата духовна наивност решихме да вземем допълнителни мерки. Сложихме до леглото си картина на Исус и я заобиколихме с горящи свещи. Оставихме също кучето и котката си да спят при нас. Понякога кучето се свиваше уплашено и ръмжеше, като ни измъкваше от съня, когато нещо идваше. В съня си също стискахме кръстчета, които Труди Филипс ни беше дала на заем, Библията стоеше винаги до нас или на леглото. Дори си купихме касета с християнски песни. Скоро разбрахме, че съвсем не ни е трудно да приемаме и дори да харесваме песни като „Нашият Бог е мощна крепост", „Напред Християнски войници" и „Бойният химн на републиката". За капак купих пет нови лампи, сложих им най-силните крушки, които успях да намеря и ги оставях да светят цяла нощ.

Една вечер сред всичкия тормоз и хаос осъзнах, че животът ни бе излязъл изцяло от контрол и приличаше по-скоро на клоунада. Бяхме станали като хората, които можеш да видиш във филмите късно вечер, които издигат своите кръстове срещу приближаващите вампири и други зли сили. Бяхме се увлекли в собствената си драма. Не можех да не се разсмея, като се заслушах в християнските песни, които звучаха по стереоуредбата, като се загледах в свещичките, които блещукаха около картината на Исус, докато лежахме в леглото с кучето, котката, кръстовете и Библията. За двама души, които си мислеха, че създават сами своята собствена реалност, бяхме жалка картина.

Макар нашите помощни средства да ни даваха някаква психологическа увереност, знаехме, че защитата ни не идваше от тях. Тя идваше от Исус. Картината, кръстовете и Библията ни напомняха кой ни помага, но съзнавахме, че самите те не притежаваха сила. Скоро кръстовете се върнаха обратно при Труди, Библията отиде на мястото си на полицата, а картината на Исус беше дадена на Армията на спасението.

Една вечер, докато пътувахме от офиса към къщи, Джой ми каза, че като че ли нещо я кара да погледне един сън в дневника си, който била сънувала преди година. Не си спомняла за кого е бил съня, нито за какво ставало дума в него, но знаела, че е важен и че той можел да й помогне да разбере какво става.

Когато Джой ми представи съня, тя ми каза, че тъй като бил от две части и едната сцена се сменяла непосредствено с другата, тя не могла на времето да направи връзката между мъжа от първата част на съня и образа на черния магьосник от втората. Бях шокиран, когато видях, че човекът от първата част на съня беше не някой друг, а „полуделият магьосник". Това беше още едно строго предупреждение за нашия „приятел" от града.

Черният магьосник, полуделият магьосник, вълшебник, чародей или метафизик — няма значение как беше наречен. Всичко, което преживявахме, идваше от факта, че нашият на вид добър „приятел" беше забъркан в не толкова добри неща. Джой и аз решихме, че е време да застанем срещу проблема директно. Твърде дълго заобикаляхме въпроса. Беше време всичко да излезе наяве. Ако се обърнехме към него направо, може би нещо щеше да се промени. Във всеки случай искахме да му кажем в лице, че знаехме какво върши.

Следващия път, когато го видяхме, му казах, че желаем да поговорим с него за някои „сериозни проблеми". Той се съгласи да се срещнем същия ден в градския парк. По-късно, тъкмо когато щяхме да сядаме на тревата, за да поговорим, някакъв човек от другата страна изкрещя ругатня, като използва името на Исус — такава ругатня не бях чувал никога преди това. Още звучеше във въздуха това злобно, грозно отричане на Исус, когато погледнах към „полуделия магьосник" и с невярващи очи видях как едно малко паяче подскачаше по ризата му. Помислих си: не може да бъде. Сякаш сме действащи лица във филм на Стивън Кинг.

Като се обърнах към нашия „приятел", му казах, че странни неща стават в живота ни. Не скрих нищо, като му описах с подробности събитията от последните седмици, включително и духовните атаки и общото заключение, че проблемите ни идват от него. Казах му за книгата на Джоухана Майкълсън и нейното откритие, че духовете й водачи са били всъщност зли духове. И му казах също, че сме се научили да призоваваме истинския Исус. В думите си бях учтив и прям. Говорих без заобикалки и намеци.

Когато свърших, той направи известна пауза и след това ни благодари, че сме „споделили" това с него. Учтиво ни каза, че според него проектираме собствената си „вътрешна тъмнина" на него и че нямал нищо общо с нашите „духовни проблеми". Като защитаваше собствените си духове водачи, ни каза, че те не били зли духове. И като направи опит да даде обяснение за преживяванията ни, се запита дали не отразявахме мислите на други хора или „духовете" им, както ги нарече той. Беше ясно, че няма намерение да поеме отговорност за това, което вършеше.

Джой мълчеше до този момент, но сега взе думата. Погледна го право в очите и каза с делови глас:

— Не се плаша от теб, нито от това, което правиш и знам, че твоите духове водачи не са от Бога. Не вярвам на това, което казваш, и изобщо нямам доверие на намеренията ти.

Той бързо отхвърли думите й с някаква забележка, че сме разбирали всичко неправилно и се опита да сложи край на срещата с някаква невинна реплика. Джой и аз може би щяхме да съжаляваме, че сме му разкрили толкова много, но това изглеждаше духовно най-почтеното нещо. Сега поне всичко беше наяве. Но нямаше никакво съмнение, отричането му беше явна преструвка.

Когато го видяхме в началото на следващата седмица, той съвсем не беше спокоен. Изглеждаше блед и измършавял и не приличаше на себе си. На лицето му видяхме елемент на отчаяние, изглеждаше мрачен и необичайно затворен — не само с нас, но и с другите.

Джой и аз се питахме дали срещата ни в парка го беше обезпокоила. Знаехме, че духовните ни оръжия осуетяваха начина му на действие.

Какъвто и да беше случаят, беше ясно, че в духовния свят ставаше нещо голямо и че трябваше да бъдем готови и нащрек. Толкова неща не знаехме. Но точно както ние научавахме, че черната магия и злите духове са действителност, подозирахме, че и нашият „приятел" разбираше някои ценни уроци. И единият от тях бе, че Исус е нещо много повече от това, което виждаме по телевизията.