Важни бележки из живота си



бет1/3
Дата15.06.2016
өлшемі214 Kb.
#138074
  1   2   3
ВАЖНИ БЕЛЕЖКИ

ИЗ ЖИВОТА СИ

НА

ЦВЯТКО ЯКИМОВ

ОТ 1886 Г. ДО 1955 Г.

Написал сам !

Този ръкопис от 100-ина страници ми беше предоставен от моята съученичка Йорданка Великова Цвяткова, внучка на Цвятко Якимов. Реших , че трябва да го запазя в електронен вид. Постарах се да не променям стила и езика, доколкото това беше възможно.

Установих , че това е история на един честен и трудолюбив българин, живял през 20 –ия век и преминал през редица житейски и икономически перипетии. Никъде в неговите записки не можах да открия и дума за някаква политическа принадлежност или политическа интрига. За него най-важното е било семейното благополучие и щастие, както и голямото му родолюбие и вярност към идеалите на Родината – МАЙКА БЪЛГАРИЯ!

Разделянета на ръкописа на отделни глави е по мое усмотрение.



Подредил и представил Валентин Вичев – 2015 г.
1. ПО СЛЕДИТЕ НА РОДОВАТА ПАМЕТ
Казвам се Цвятко Великов Гатев. Роден съм на 22 юни 1886 г. (стар стил) в с. Вискьой (сега с.Царев дол) ,Тутраканска околия, от баща Велико Гатев родом от с.Хърсово, Разградско и от майка Стефана Великова , по баща Стефана Герчева Стамболова, родена в с. Дикили таш (сега Побит камък), Разградска околия.

Баща ми Велико Гатев се е преселил от с.Хърсово, Разградско наскоро след Освобождението от турците и се заселва в горното село Вискьой.Купил заедно с Колю Беслемето един имот от един турчин Балабана. Като го разделят на двамата им се пада около 80 дка на човек.Баща ми завежда 5 (пет) деца : Доца, Цаню, Драган, Господин и Тодора. Не след дълго жена му Пена почива и той се принуждава да търси друга жена. Още преди да се ожени втори път се принуждава да даде най- малката си дъщеря Тодора храненик в с. Кусуй , Тутраканско. След това отива в с. Дикили таш

( сега Побит камък) и там намира мойта майка вдовица и се оженва за нея.. Точно в коя година е било това не зная, но се предполага да е къде 1882-83 г. Майка ми завежда 4 (четири ) деца: Гана, Рада, Ивана и Петър. Дъщеря си Гана я оженва наскоро в с.Вискьой за Господин Илиев Ковачев. Скоро тя ражда едно дете , което умира при раждането , малко след това и тя умира. Третата и дъщеря Ивана я взема чичо и , който бил поп в село Топчии, Разградско. Поп Симеон Петров я отглежда , направил и дрехи и я оженва в с. Топчии за Петър. От него тя ражда три деца –всичките момичета. Първото оженва в добричката махала, втората в селото , а третата – Марийка остава в къщата ,за да ги изгледа. Кака Иванка е била като слугиня при чичо си поп Симеон в с. Топчии. След като я оженва той и купува една къща, където те се прибират в тази къща. Мъжът и умира в 1932-33 г.Иванка кака ми,умира в1951 г.

Другата ни доведена сестра Рада се оженва за Димитър Петров Бучюка в с. Вискьой. От него тя има двама сина : Димитът Д.Бучюков и Иван Д.Бучюков и три дъщери : Стефана, Яна и Рада. Яна е женена в с. Равна, Разградско. Рада е е женена в с. (не се разчита) Русенско и умира около 1930-33 г. Двамата братя Димитър и Иван живеят в Русе.

Доведеният ми брат Петър си излезе още през 1908 г. в с.Юнузлар (сега с.Прелез) , Тутраканско. В първата турска война се рани лошо в ръката и след това отслабна и умря през 1921 г.Има от него две дъщери, но как са , не ми е известно.

След като баща ми заживява с мойта майка Стефана, успява да купи около 225 дка ниви и две лозя около шест дка. Майка ми преражда три деца : Мария, Цвятко (това съм аз) и Пена. Мария е родена 1884 г. и е оженена за Симеон Ив.Чершебъта в с. Белица, Тутраканско . Тя има три деца от него Нена , Велика и Иван и трите са живи и оженени.

Майка ми умира в 1889 г. на 18 окотомври. Аз съм бил малък и не е имало кой да на гледа. Тогава баща ми Велико Гатев ме дава храненик на Яким Митев Дянков в с. Дикили таш (сега с. Побит камък) , Разградско и на жена му Цвята Якимова. Това е било къде 1893 -94 г. Ази Цвятко съм свършил 1-во отделение в с.Вискьой и съм бил на около 8 години ,когато съм заминал за с Дикили таш. От тогава ази вече се казвам Цвятко Якимов Митев и съм законно осиновен през 1904 г. 31 януари, ДВ бр.37 с решение № 44 на окръжен съд.

Сестра ми Пена , която е по-малка от меня е дадена храненичка по-рано от мене на Стоян Станев Варчев в с. Дикили –таш, Разградско.



Сега малко пояснение.

Моят баща Велико Гатев след като и втората му жена (това е моята майка Стефана) умира , той се оженва трети път за една жена от с.Хърсово, Разградско.Казва се баба Мария. Тя не желала да ни изгледа и затова баща ми се принудил по неволя да ни даде на чужди хора, а инак той е бил в състояние да ни изхрани.

Тука ще опишем живота на синовете и дъщерите на баща ми от първата му жена. Тя се казвала Пена; От нея той има трима сина и две дъщери. Първата му дъщеря, най-голямата, се казвала Доца. Тя се оженила за Цаню Колев Беслемето. Имали са един син, който е убит в първата турска война 1912-13 г. Второто им дете било дъщеря, която се оженва в с.Асват кьой (сега Главиница) . После умира и е била бездетна. Втори бил сина му Цоню. Той се оженва за Стойка Станева Буюклиева около 1892 г. Завъждат синове Станю и Петър и дъщери Гина и Руса. Всички са оженени.

Трети на баща ми е сина му Драган. Той се оженва за Генка Чъкър Герчева от с. Белица и завъждат синове Деню, Господин , Петър и Велико и дъщери Пена и Стефана. Всички са оженени. Когато в 1913 г. идват румънците и окупират Добруджа Драган избягва в България и отива чак в гр. Гюмюрджина. Там става старши конен стражар и стоява там до 1917 г. После идва в Добруджа на същата служба в гр Хърсово на Дунава, в стара Добруджа. Когато пак идват румънците той отива на служба в гр Варна.В последствие го уволняват и къде 1935 г. на 7 септември умира в гр Варна ,където е и заровен.

Четвърти на баща ми е сина му Господин. Към 1906-07 г. той се оженва за Рада Джамбазова от с. Вискьой и завъжда двама сина Господин и Димитър и дъщеря Тодора и умира на 27 ноември 1932 г.Жена му Рада умира м.септември 1943 г.Дъщеря му Тодора е оженена в с. Косуй за Костадини има три дъщери и един син : Елена, Петра и Йордана и Петър, който живее в с. Гюзендже –Алан (сега Равно или Каменово). При него живее и майка му Тодора , която почина на 10.февруари 1954 г.

От третата си жена баща ми Велико Гатев няма природени деца, а само една доведена дъщеря Руса .След смъртта на баща ми и на нейната майка Руса се връща в с Хърсово при брат си Ченю , оженва се и има син Петко.Мъжът и умира ,а тя посетне към 1942г.



Баща ми Велико Гатев е умрял на 14 септември 1903 г., като оставя около 225 дка земя, пет вола, два коня и много покъшнина и бъчви на осем наследника – дъщеря Доца, син Драган, син Господин, дъщеря Тодора, от втората си жена –дъщеря Мария, син Цвятко и дъщеря Пена..А от третата си жена той няма наследници. След смъртта на Велико Гатев ние неговите наследници си разделихме неговия имот долу-горe по равно.
2. ВОЕННИЯТ ДЪЛГ ПРЕД РОДИНАТА
Това беше всичко за наследниците на Велико Гатев.

От тука нататък ще се помъча да опиша живота си. Аз , Цвятко Якимов Митев , осемгодишен, отидох в с.Дикили таш (Побит камък) Разградско при Яким Митев Дянков и жена му Цвята Якимова като станах вече техен син. Баща ми беше на около 55 години и майка ми на около 53 години. Яким и Цвята работеха земеделие и аз също работех с тях. Баща ми имаше два вола, едри плевенски, и с тях ореше нивите. Имаше и 1-2 крави и около 10 до 15 овце. Аз работех колкото мога. Зиме ходех на училище и завърших четвърто отделение. Пожелах да ходя в първи клас, но баща ми и майка ми ми казаха, че ний не сме та зели да та правим даскал, а да работиш с нази земите. Нивите им бяха около 110 дка. Тогава аз се смирих с положението и без роптане тръгнах на работа с тях. Така станах на 18-19 години и ме вземаха войник за три години в полската артилерия. Майка ми Цвята и баща ми Яким ме поканиха да се оженя и по тяхно желание да взема дъщерята на майкина брат, бати и Стефан Петров Цонев. И аз това и желаех. Така стана и аз се ожених за Руса Стефанова през м. януари по Иванов ден на 1904 г. През същата година на 15 февруари заминах войник в пехотата в 20 –ти Добруджански полк пехота в гр. Разград. Паднах се в 3-та рота, 2 –ри взвод. За три месеца свършихме всички пехотни обучения. След това ни уволниха и на същата година ни земаха на 1 – ви март 1905 г. в полската артилерия, 5 – ти полк в гр. Шумен. Аз бях в 3-та батарея , 2 –ри взвод. След завършване на първите учебни занятия къде м. май, ази ми се видя много трудна тази служба. Помислих си да се махна от полка, ако някъде се намери друга служба. Това мое желание аз казах на моя отдельонен началник, който заместваше взводния подофицер Димо Митев Ескадрона от с.Ченгел (сега Дивдадово). А заместника се казваше Жеко Наков родом от гр.Разград. И така ние станахме приятели и когато се оказа едно место в щаба на 4-та Преславска пехотна дивизия за ординарец(вестовой) , аз пожелах и те ме изпратиха. Там аз изпълнявах службата куриер, ходех до пощата и разнасях писма и телеграми за военните части. Така карах една година. Там в щаба бяха Началник на Дивизията Генерал Ковачев, Началник щаба на дивизията полковник Иванов от Генералния щаб, старши адютант капитан Вълчев и много още офицери и подофицери. Няма нуждза да ги описвам тука. През пролетта на 1906 г. излезе заповед по дивизията да се запишат от всяка рота и батарея и др . части по два войника, за да следват за санитарни подофицери (фелдшери). Това аз желаех, но за жалост нямаше кой да запише и меня. Първо , че ази съм командирован в щаба на дивизията и второ , че ази имам 4-то отделение, а те искат най малко третокласно образование и по-нагоре. Така аз се чудех какво да направя, за да мога да вляза в тази санитарна команда. Най-сетне намислих да се помоля на старши адютант капитан Вълчев и така и стана. Помолих го и той написа едно писмо да моя батареен командир майор Късъров на 5-та батарея от 5 артилерийски полк. И тогава, въпреки че фелдфебела вече беше записал други, пак прие майор Късъров да назначат и пишат мене, а да зачертаят другия и така и стана. Ази бях записан и приет в санитарната команда и на 15 май 1906 г. бях настанен в нея. Там ми беше много трудно, но много се мъчих и учих и по цели нощи четох На 15 февруари 1907 г. завърших с успех санитарната команда . Всички бяхме произведени младши унтерофицери санитари и на същата дата уволнени в запаса на армията.
3. НА ГУРБЕТ ДО АМЕРИКА
Веднага след връщането си от армията в с.Дикили таш аз замислих да отивам за Съединените щати в Америка. Баща ми Яким Митев и майка ми Цвята никак не бяха съгласни и ми се сърдеха и ме молеха да не ходя, но ази бях твърдо решил. Настоявах тати да ми гарантира пред някого , за да зема пари. Тогава тати ми стана поръчител пред Симеон Ненов Пенчовски от с. Дикили таш и той ми даде 28 (двадесет и осем) наполеона златни или това бяха 560 лв.

И така пролетта през месец май на 1907 г. заминахме с още много хора от с. Дикили таш за Северна Америка(Съединените щати). Минахме от гр.Русе , Гюргево Румъния, Букурещ, Будапеща, Виена, Базел Швейцария, Цюрих, Антверпен Белгия и от там с едно малко параходче за Англия. Отидохме в Северна Англия в гр. Глазгоу, голям индустриален център и от там се качихме на един голям пасажерски параход. Казваше се Columbia , с три коминя, презокеански параход на компанията АНКОР ЛАЙН.( Anchor Line). С него пътувахме девет дена и стигнахме в Ню Йорк – най-големия град на света и най-голямото пристанище.

Там имаше комисия, която прегледа да не би някой да е ангажиран от някоя компания на работа, понеше това е забранено по закон за Съединените щати и да нема някой си епидемическа болест. Тая комисия се усъмни , че сме ангажирани работници и решиха да ни върнат. А това не беше вярно, само че ний бяхме няколко души на един адрес, понеже него време още нямаше много българи в Щатите. И тогава като се съмниха у нази , запряха ни в едно здание в океана, стояхме около 10 дена. Когато доди ред да се връща нашия параход , с който додохме, пак ни натовариха на него и обратно ни върнаха в Европа , Англия. Слязохме в гр. Ливърпул и оттам със железница на североизток до едно малко градче. Качиха ни на едно малко параходче , за да минем Ла Манша до Холандия. От там с трена до Будапеща, Австро-Унгария или Маджарията и оттам вече не щат да ни закарат до България. Тогава се явиха при нази разни българи, дошли преди много от Горна Оряховица, знаят чисто маджарски език и като видяха, че ний сме без работа, казаха ни да отидем да сечем гора някъде из Карпатите, в балкана на североизток от Будапеща. Ний се съгласихме и отидохме, но колкото изработвахме го изяждахме и не можехме поне да изкараме за път до България. С мене имаше момчета от с. Завет, от с. Голяма Ада и от с. Дикили таш. Все още имахме по малко пари и ний напуснахме и тръгнахме за България. Додохме си кажи – речи подир жетва. След като додох у дома изпитвах голяма мъка. Баща ми ме запита, сега как ще изплатиме взетите пари и дали всички съм похарчил. Ази му казах, че ми останаха още 8 осем наполеона или 160 златни лева. Като дойде есента същата година ний се събрахме няколко души от село и решихме пак да заминем за Северна Америка, Съединените щати. Баща ми и майка ми не ме пущаха да отида. Жена ми плачеше и не ме пущаше, но ази бях твърдо решил и исках да замина. Беше ме срам от хората, като че ли съм виновен за нащо връщане.

Понеже баща ми не ме пущаше и не ми гарантира да взема пари за път, тогава аз намислих да отида в с. Вискьой , сега Царев дол, при моите родни братя, бати Цоню и бати Господин.Така и стана.. Отидох в с. Вискьой , Тутраканска околия, казах на братята си, че ази залагам моите ниви , за да взема пари, а те да станат поръчители и ако не мога да върна парите, те ще ми вземат нивите и ще платят парите. Те се съгласиха, отидохме в гр .Тутракан при адвоката Пиротич, той ми даде 25 наполеона златни. Ази земах парите и си сдодох в с. Дикили таш.Събрахме се няколко души, отидохме в гр Русе, дадохме пари и веднага с един човек тръгнахме по Дунава през Бялград, Загреб, Триест с трена до гр. Венеция в Италия. . Там в гр.Венеция пътувахме с лодки из улиците и стигнахме до гарата, качихме се на трена и оттам пътувахме до гр. Генуа. На гарата в Генуа е паметника на Христофор Колумб, който е изнамерил Америка. Градът е доста голям, , но е на едно скалисто място.Преспахме една вечер и човека , който ни придружаваше се върна. Той беше сърбин. На утрото се качихме на един малък параход и заминахме по Средизимно море на изток за големия град Неапол. Там ни стовариха от този малък параход с цел да ни качат на голям параход за през океана Атлантика за Северна Америка. Прегледа ни комисия от доктори и мене ми намериха очите зачервени и се съмниха , че са болни и ме оставиха под наблюдение, а параходът замина. С мене имаше и едно друго момче от с.Мараш. Стояхме в гр. Неапол две седмици за сметка на параходната компания и под наблюдението на докторите. Хранехме се в една гостилница, храната беше повечето риба, грозде и вино. На север от града се виждаше вулкана Везувий. Градът е разположен на брега на морето , малко има и по баирите. По-голямата част е на равното като в тава. Още тогава в града имаше трамвай. След две седмици лекарите ни прегледаха и казаха , че сме здрави. Натовариха ни на един параход, който се казваше САНИНО, на известната италианска компания НАВИГАЦИОНЕ ИТАЛИАНА ГЕНЕРАЛЕ А ВАПОРА.

Този параход не беше голям и не беше пасажерски, параход за стоки , но вземаше и пътници. С него тръгнахме от Неапол за гр. Палермо , според мене на африканския бряг (тук бай Цвятко греши, защото гр. Палермо е на остров Сицилия). От този град взема хора, стоки и др. И тръгнахме закъде Гибралтар. Като наближихме тази голяма крепост ,която е на европейския бряг и държи по сухо с държавата Испания. А крепостта е английска. На другата страна е сушата Африка и се вижда гр. Таджер. Между двете суши при излизането от Средизимно море и влизането в Атлантическия океан има според мене една ширина над три морски мили. Там щом наближихме нашият параход дигна английския флаг . Една малка моторна лодка доде, посрещна го и 2-3 офицери влязоха в парахода. Какво правиха не зная, и пак слязоха и си заминаха с лодката за крепостта. Нашият параход, с който пътувахме, се отправи из Атлантическия океан и водите му за Ню Йорк. И така пътувайки , моментално се разигра океана на няколко пъти.Водите се вдигат като планини и пак надолу. Много лошо прекарахме. Храната не беше добра : макарони, яхния и вино и сам ходиш да си я вземаш, а не както по-рано на английския параход. , където креватите бяха с чаршафи, храната четири пъти дневно и имаше голяма образцова чистота. В този италиански параход нямаше тая чистота и храна. И така за 14 дена денонощно пътуване ние стигнахме в Северна Америка в гр. Ню Йорк. Там пак както му е реда ни прегледа комисия , но този път ни пуснаха да стъпим на американска земя. Още на самата комисия дават хляб, салам и др. за из път срещу един долар, като ми развалиха и един наполеон златен. От там ни качиха на трена за гр Чикаго, понеже адреса ни беше за Чикаго. Пътувахме и преминахме през големия щат Пенсилвания, през големия град и център Питсбург, прочут със своето производство на желязо и др. Колко пътувахме до Чикаго не зная, но мисля че е по-малко от 24 часа. Като пристигнахме там ни посрещнаха българи и от агенцията на Иван Христов, която е

Chikago Ill. Kanal Str. 157 USA, на ул Канал стрийт № 157, близо до гарата Юнион дипо (Съединените гари).

Това беше през есента на 1907 г. и е било м. ноември или декември, точно не мога да кажа. Но за жалост , какво да видиш това време. Много българи пристигнаха от България да дирят работа. А казаха , че имало ЩАП (това значи спиране на работата).

Това означава криза и това беше вярно. Много хора след като стояха 5-6 дена се уплашиха и се върнаха обратно в България, като от свои хора заеха пари или самите те имаха още малко. Ази си помислих и си направих сметка, толкова борч, задължения направих, откъдеще го изплатя ази в село и си казах , че умиране има, ама връщане няма, докато не изплатя поне задълженията си.

И така зазимувахме в града. Търсихме евтини квартири. По едно време доди един човек, македонец от гр Прилеп и ни помоли за през зимата да идем на работа на юг и каза , че там се строяла нова линия. Лятно време ставало много топло и имало малария и че лете не е възможно да се работи. Този човек се казваше Рампо. Той каза , че работата е в щата Арканзас. За през зимата ще се работи и пари няма да спечелиме, но ще се изхраниме и няма да харчим готовите. А на пролет ще се върнем и тогава ще заминем закъде запад на по-скъпа и добра работа. И така ние се съгласихме, около 36-40 човека и тръгнахме на път за там. Минахме през гр. Сент Луис в щата Мисури. Доста голям и и централен град , през който минава реката Мисисипи. Стигнахме този щат и слязохме в гр.Литълрок. Оттам през гората за новата линия. Настанихме се в бараки направени с дъски и отгоре бризенти или катранени книги. Не беше топло , но дърва имаше много в гората. Работихме на платформата на линията. Уравняхме земята, сривахме камъни и дървета. Там стояхме до изтичането на марта 1908 г. От там се върнахме пак в Чикаго с трена и скоро след това се оказа работа на новата железопътна линия Чикаго –Милуоки – Сан Паул компания.
ЗАБЕЛЕЖКА

Тука ще кажа нещо , което съм забравил. Като дойдохме от гр. Чикаго през пролетта на 1908 г. и се установихме в гр.Тери ,щата Монтана, къде м. февруари получих писмо от България , от с. Дикили таш. Жена ми Руса пише , че се е родил мой син на 7 декември 1907 г. и го кръстили Яким , на баща ми.
Тръгнахме на запад къде Великий Тихи океан ,от Чикаго в щата Илинойс за щата Монтана. Минахме през щатите Висконсин, Дакота, през по-главните градове Сант Паул, Абърдин и стигнахме в Монтана в гр. Тери , където щяхме да работим.В тази околност работихме цяло лято и като се позастуди есента и не можеше да се работи , трябваше да напуснем. Компанията е длъжна да ни закара откъдето ни е взела. Това беше през лятото на 1908 г. Ние бяхме около 120 до 140 души , всичките българи. Надницата ни беше 1.50 (един долар и петдесет цента) до 1.75 най- много.Тогава един долар в България струваше 5 лв и 15 стотинки. След като от студ да не може да се работи, качихме се на трена и заминахме за Чикаго обратно. Но не всички. Някои заминаха за Южните щати , Колорадо щата, в главния град Денвър, други за щата Вашингтон в главния град Спокън. Там в Спокън имаше наши българи , които държаха агенция , която се казваше Терзиев. Ази и мойте селски от с. Дикили таш и околните села всички се завърнахме в гр. Чикаго. Пътувахме както и на отиване , така и на връщане три дена денонощно с пасажерски трен. То е доста далеко. Щата Монтана е почти голям колкото цялата България. През него тече една река, която се казва Йелоустоун. Тя е доста пълноводна, но не е плавателна и е приток на голямата река Мисисипи.

Щом пристигнахме в Чикаго, то вече беше зимен сезон. Мене ме взема един македонец , който имаше агенция и се казваше Тодор Якимов. От дълги години е бил в Америка и е спял в една Банка Франк зати в Чикаго, от която си изпращахме парите за България. Там имаше една голяма стая за спане и там спяха българи, които идват или заминават за някъде. Нещо като хан. Ази също там спях. Мойта работа беше да гледам кой от къде иде и за къде заминавма, да посрещам и да изпращам. Там стоях до 2-3 месеца. Даваше ми само 5 долара на месец. След това ние селските и други отидохме в друга къща под наем. Настанихме се да прекараме зимата без работа..Ази се научих, че имало в града да се сриват стари къщи, но понеже имаше много работници, не беше възможно да се настани човек на работа денем и затова ази отидох сам и се хванах на работа нощно време. Там работих докато сринахме до основи тази къща. Заплатата беше 2 долара и като дойде пролетта пак се събрахме около 100 -120 души българи и пак заминахме за щата Монтана при същата компания Чикаго -Милуоки –сант Паул –железопътна компания.Пътувахме от Чикаго , през Сант Паул и т. Н. Този път отидохме по-далече от миналата година. Минахме Бивут сити, който е почти най-големия град в тоя щат, гр.Дерлач, където има голям затвор за престъпници и стигнахме в гр. Мизула. Малък , но чист и красив град. Хората ни бяха все българи , но от различни крайща на България. Имаше много от Севлиевско и Ловешко. Там в един вагон направихми от тухли една пещ, зада печем хляб. Ази станах фурнаджия с още един старец от ловешките села. Месехме и печехме за 120-130 душихляб. Така карахме 2-3 месеца. После ме повика БОСА англичанин , който завежда и ръководи работата на Компанията . Той дава на нази работа и отговаря за всичко. Той живееше във вагони, които бяха приспособени за стаи. Имаше жена, две момчета и едно момиче. Хранеха се заедно. Жената им готвеше , а ази носех дърва , вода и др.и само сутрин им приготвях закуската –кафе, чай, яйца сварени, мляко, масло и хляб.Така карах цяло лято. На есента боса ни отдели около 24 човека и ме прати с препоръка до друг бос в гр. Албертон, който беше още по на запад. Там всички води се вливат в Великий Тихи океан. Това беше през 1909 г. есента. Там имаше и хрон-ахуз – място , където се почистваха машините и се пълнеха с кюмюр, масло и др. Градчето беше малко и току що се застрояваше.. А насреща му, по-надолу беше градчето Латроп, на линията Норд серин- пацифик, коята върви от Чикаго на запад и свързва с Велики Тихий океан. Там ние повдигахме линията на гарата.

Боса имаше голямо доверие в мене ме уважаваше. Казваше се Ден. Като се застуди той уволни всички, а мене остави да работя на Кол-дак – да товаря машините с кюмюр и др. Бяхме няколко души българи от с. Ченгел , Шуменско . Това бяха Иван гарев, Боню Малев, Тодор .. и др. около 6 човека. Тази работа беше добра и не толкова тежка. Там работихми около два месеца и аз замислих да си ходя в България. И напуснах. Тръгнах си сам, като се отбих в Мизула, където беше нашия по-раншен бос, за да го помоля да ми даде билет за трена от там до Чикаго безплатно, защото съм работил на тази компания.това лято. Той отиде в офиса и ми взема такъв билет, изпроводи ме заедно със жена си и дъщеря си като негов син и ми каза пак да се върна. Така ази напуснах гр. Мизула през месец февруари 1910 г.. Имаше голям сняг – 50-60 см.От там до Чикаго стигнах за 2-3 дена и потеглих за Ню Йорк, където сварих да ме чакат дядо Деню Пеев от с.Завет и Христо Митев Камбуров от с. Дикили таш. Така заедно с много други българи в Ню Йорк се качихме на един английски параход на име Компания на Кунар. За четири дена и 19 часа стигнахме в Ливърпул, Англия. Параходът беше много бърз и само за пасажери. От там с трена през Англия до едно малко градче се качихме на един по-малък параход през Ла Манша за Антверпен, Белгия. От там с трена през Лайпциг, Германия, Виена, Будапеща, Предел, Букурещ, Гюргево на Дунава. Оттам с едно по-малко речно параходче до гр. Русе, България. После с трена до гара Разград и после с каруца до с. Дикили таш. Пристигнахме вечерта и дядо Деню Пеев остана и пренощува у дома и на утрото си замина за с Завет. С него останахме приятели докато той умря..



Достарыңызбен бөлісу:
  1   2   3




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет