Венче попова българската стилистика

126 Ме1апее8 Ипешз^ие йесПеа ай Ргет1ег Сопегев Дев РЬ11о1оеие8 81ауев ТС1.Р 1, Ргаеие, 1929, р. 8.

175
Тази идея от своя страна поражда една нова проблематика, свързана с теорията на книжовния език като полифункционална система, с въпроса за ограничаването на иманентизма на езиковите явления и широкото развитие на проблемите на т. нар. култура на езика и езиковата политика, подета още през 20-те години в Русия от Винокур, и въпроса за функционалните стилове.

С оглед на нашата задача ще оставим настрана разглеждането на онази силна, но и дискусионна проблематика на Пражката школа, свързана с теорията на книжовния език, и ще се спрем само на част от нея, разглеждаща полифункционалния характер на езика.

Обръщайки поглед назад, към лингвистични теории и тези, ще припомним, че Прага не е първата, която се тревожи от въпроса за зависимостта на езиковите форми от целта, на която служат, но безспорно, тя е първата, която изгражда последователната функционална лингвистична концепция.

Бали не само че не е чужд на убеждението, че различната цел, с която се извикват на живот езиковите форми, поражда различния характер на експресията им, но разглежда на всички езикови равнища зависимостта между "форма" и "цел". Неговият зрителен ъгъл обаче е друг. Като създател на една стилистична доктрина, която търси скалата на експресията на езиковите средства, той извежда на преден план характера и израза на емоцията в отношение или зависимост от езиковото средство. При това за Бали тази зависимост не се поставя в плана на някаква определена езикова формация - книжовен, писмен, литературен, разговорен и пр. език (независимо, че тези форми неизбежно присъствуват в теоретичните му разработки), а в една единствена опозиция интелектуално / емоционално (разум / чувство), почиваща преди всичко на психологична основа.

Каква е връзката обаче между Бали и Пражката школа? Единно поддържаното схващане, че целта, намерението, подбудата на съобщението или изказа довежда до създаване на определени редове, типове или системи от специфични форми на всички равнища на езика - от фонологичното до синтактичното. Или с други думи казано: целта ражда системата от форми.

Ако се върнем по-назад, ще уловим идеята за функционалността на езика, но по друг начин изразена, у Бодуен де Куртене:

"Кажднй индивид может иметь несколько индивидуальньк ;

"язнков", различающихся, между прочим, и с произносительно- ', акустической точки зрения; язнк каждаго дня, язнк торжественьш, язнк церковной проповеди или униврситетской кафедрн и т. п. (в соответствии с сопиальним данного индивида). В разнне минутьг ;

176 1

жизни мн пользуемся различннм язнком, в зависимости от разньк нушевннх состояний, от времени дня и года, от возроста, от преж-дих навиков речи и от новьм приобретений. . . "127.

"Вопрос о разньк стилях произношения не является новьш в фо-нетике. П. Пасси в своей классической книжичке "Ьев копа йи Ггапса!>", вишедшей недавно 7-м изданием (первое издание в 1887 г.) различает следующие етили ргопопс{аНоп : ГатШеге гарМе, ргопогкдаУоп ГаппНеге га1егШе, ргопопс1айоп во^пее, рго-попс1айоп йгез 5о1п пее. Два примера из русского язнка могуть понять, в чем тут дело: здрасвтвуйте и здрасте, человек и чек, го-ворит и грит принадлежат, очевидно, разннм стилям произношения. . . Внимательное наблюдение показнвает, что зто лишь крайние случаи и что полньге форми в сущности в обнчайной речи никогда не употребляется" (с. 21).

Към това трябва да прибавим и първите формулировки на Бюлер за основните езикови функции, от които Пражката школа прави само крачка, за да стигне до своето понятие за функционалните езици.

Руските езиковеди последователно развиват концепцията за функционалното разчленение на езиковата система. Казаното от Бодуен де Куртене и Шерба намира, както посочихме, място и в разбирането на Виноградов през 30-те години за функционалната разчлененост на "общия език". Идеите се носят в научната атмосфера, те се опират на структуралиста мислене за езика като система от системи, но Пражката лингвистична школа, освен към структурния подход към езика, насочва вниманието си към "целевия модел на езика" (както се изразява Якобсон), т. е. - "модел 'средство - цел'"129. Такъв стремеж произтича от общопризнатия възглед за езика като средство за комуникация - възглед, който не блести с никаква оригиналност и може да се намери във всеки отколешен учебник, но идва момент, когато признаването на езика като средство за комуникация трябва да породи нов възглед, нова идея, а това е, че езикът е средство за комуникация, която е обвързана с определени задачи или цел. "Таким образом, - пише Р. Якобсон, - злементарное требование анализировать все свойства язнка, связаннне с тем, что язнк является инструмснтом, под

127 Цит. по Ж и р м у н е к и й, В. М. Теория литератури. Позтика. Стилистика, с. 22.

128 Вж щ с р б а, Л. В. Избраните работн по русскому язнку. Москва, 1957, 21-25.

"° Я к о б с о н. Р. Цит. съч., с. 374.

12 Българската ствлжствха до 50-те годнви на XX в. 177

Първите крачки за построяването на такъв модел за Пражката лингвистическа школа се извършват при изучаване на процеса на артикулацията на звуковете в отношение към акустическия им ефект и анализа на звуковете на речта, като се отчитат различните цели, на които служат в езика. Именно тук трябва да подчертаем, че освен различието на ПЛШ със Сосюр по отношение на синхро-нията-диахронията, съществува още една контраверсия, а именно, че ПЛШ не поддържа позицията на структурализма от "чист" вид, който е абстрахиран от материалната реализация на езиковите структури. Фонологията се свързва с функционалните интерпретации на артикулационните и акустични особености на звуковете. Противно на датския структурализъм и малко по-късно на американския, ПЛШ не се опира на формалния дистрибутивен анализ, а държи сметка и за емпириката на звуковете. Поради това И Елмслев твърди, че "фонолозите" приемат от Сосюр това, което е "най-малко революционно". Това обаче "най-малко революционно" се оказва не толкова лошо за ПЛШ, защото именно емпиризмът й позволява да постигне своите изключително големи успехи в областта на конкретната изследователска работа върху езика и в частност върху стилистиката.

Теоретичните проблеми на Пражката стилистика изцяло се опират на функционализма и структурализма. Първият тезис на Школата е свързан с разбирането на езика като "функционална система". Никое друго направление в езикознанието не изтъква така категорично, че "Езикът, явявайки се продукт на човешката дейност, както самата нея, притежава целева насоченост. . . Затова към лингвистическия анализ трябва да се тръгне от функционална гледна точка. От тази гледна точка езикът е система от изразни средства, служещи на определена цел..131. Вторият тезис извежда две основни функции на езика - комуникативна:

130 Пак там

131 Тезисм Пракского лингвистического кружка. вистический круж ок. Москва, 1967, с. !7.

В: Пражский линг-

(или функция на общуването) и поетична, като се изтъква, че поетичната има "статус, който се противопоставя на всички специализирани функции на комуникатвината"132.

Така се утвърждава не само автономията на поетичния език, признавана и на другите функционални езици, но и паралелното, успоредно битие на поетичния език с книжовния. Основанието за това се крие в спецификата на поетичния език като семиологична система, в която знакът функционира с насоченост не към озна-чаемото, а към самия себе си. Ето какво четем в Тезисите, свързани с поетичния език:

"Организиращият признак на изкуството, по който последното се отличава от другите семиологични структури, това е насочеността не към означаемото, а към самия знак. Организиращият признак на поезията служи именно на насочеността към словесния израз. Знакът е доминантата в художествената система и ако историкът на литературата приема за обект на своето изследване не знака, а това, което се означава с него, ако той изследва идейната страна на произведението като независима и автономна същност, то с това той нарушава йерархията на ценностите в изучаваната от него структура. . . Трябва да се изучава поетичният език като такъв'33.

Става ясно, че формулировката за поетичния език с много близка до тази на Якобсон от времето, когато е член на ОПОЯЗ и стои в центъра на школата на руския формализъм. Но ако новата школа се беше примирила да остане само вариант на Якобсон, тя нямаше да напише нова страница в теорията на поетичния език.

Възгледите на школата може да бъдат систематизирани. Част от тях се преплитат с теоретични въпроси върху книжония език, но взаимоотношенията им в случая не ни интересуват.

1. Книжовният език не е понятие равно на етничния или на народния. Книжовният език е ангажиран с културната дейност на обществото, разностранна и многопластова в съвременното общество. Той съществува в две форми - писмена и устна, всяка от които е свързана с културната активност на обществото.

Конкретните обществени ситуации изтъкват на преден план специализирани функции на езика, които позволяват да се формират системи със свой нормативен комплекс в границите на книжовния език. Идеята на ПЛШ в този пункт е сходна, само сходна, с риторичното схващане за трояката класификация на публичната реч, всяка от които фиксира определен тип "норма" на избор и изпол-

132 Пак там, 28-32. 111 Пак там, 31-32.

179
зуване на езикови средства. В древната риторика целта, предназначението, създава нормата - композиционна и езикова- на дискурса; в тезиса на ПЛШ целта на общуването извиква на живот зиковите системи с определен нормативен комплекс и реализирани въз основа на него езикови съобщения.

2. Хавранек изделя две основни функции на книжовния език:

комуникативна и поетична. Поетичната излиза извън интересите на автора, защото се реализира в сферата на естетическата дейност. Й. Вахек прави следното точно разграничение:

"Във връзка с обществената роля на езика необходимо е да се отчитат различието на неговите функции, което е свързано с отношението между езика и извънезиковата действителност. Съществува комуникативна функция на езика, която е насочена към озна-чаемото, и поетична функция, която е насочена към самия знак"134

Мотивацията на ПЛШ е следната: "Езикът може да ни инфор-' мира преди всичко за обектните отношения, т. е. за отношенията между знак и реалност, към която знакът се отнася, тъй като езикът, устен или писмен, се стреми главно да изрази реалността, да й влияе пряко или поне косвено. Изкуството, напротив, е образцов материал за изучаване на вътрешния строеж на самия знак, за установяване на връзката между символа (напр. звук, цвят и т. н.) и неговото значение, а също за изучаване на сложното напластяване на значения".

3. В границите на комуникачивната функция могат да се разграничат три други:

- разговорна

- професионална (практически специализирана)

- научна (теоретически специализирана)

Всяка една от тях изгражда свой "функционален език", разновидност, подсистема на книжовен език. Всеки функционален език, който служи да се предаде определена информация, според Хавранек, се отличава с:

- единство в семантичен план;

- различна степен по точност на лексикалните единици - от относителната свобода в намирането на съответни названия на предметите до формулата, или различна по тип фразеология;

- различна по степен експресивност на езиковата единица. Функционалният език е дълготрайно образование, със структурна стабилност и йерархическа зависимост на елементите, основаваща се на функционалната съподчиненост. Всеки елемент от системата "функционален език" получава стойността си в системата именно като елемент на системата.

180

4. Покрай понятието 'функционален език' Хавранек въвежда понятие 'функционален стил"36. Различието между функционалния език и функционалния стил се заключава в следното: функционалният стил се определя от конкретната цел на едно или друго изказване и представлява функция на изказването, т. е. на "речта" раго^, докато функционалният език се определя от общите задачи на нормативния комплекс на езиковите средства и се явява функция на езика (1апеие).

Следователно тук се появява едно твърдение, което се оказва изключително плодотворно във функционалната стилистика, развиваща се и в наше време, а именно - функционалният стил се основава на жанровата структура ("вид" изказване или "тип" изказване); той е неделим от нея; стилът се свързва с конкретно жанрово определеното събщение. Напр. може да се разграничи:

стил на лекция, стил на писмо, на проповед, на изказване, доклад и т. н. Може да се говори още за стил на кодифицирано книжовно съобщение, стил на разговорно съобщение и т. н.

Понятието 'стил' (в смисъл 'функционален') към понятието 'функционален език' се съотнася както вид към род.

Стилът (функционалният стил) се свързва с жанровата структура на текста, но текст, структуриран извън поетичната функция на езика, защото поетичната функция се изразява в преструктуриране на отношението между з^тПаш; и а^тПе, или в трансформация на самия знак. Поетичният език е самостоятелна, автономна структура и изключва понятието 'функционален стил', свързано с различните функционални езици.

Това схващане може да се разбере по-добре, ако се опитаме да поясним недотам ясната, но все пак поддаваща се на изяснение постановка:

Езикът (системата), като функционираща система, поражда своите функционални подсистеми (функционални езици), а в техните граници се създават функционалните стилове или просто 'стилът', удовлетворяващ изискванията на текстовете в тяхното жанрово разнообразие. Поради спецификата на поетичния език, трансформиращ езиковия знак с естетическа цел, която е различна от комуникативната, понятието 'поетичен език' и 'стил' не се посрещат едно с друго. Те са от различен разред и не се отнасят към едни и същи явления.

Следователно стилът се свързва с индивидуалните структурни особености на съобщението, "надиндивидуален" и обусловен от условностите, при които се изгражда определен тип изказване.

135 Г а в р а н е к, Б. Цит. съч., с. 437.

181
В системата на всеки функционален език функционалният стил удовлетворява "надиндивидуалните" структури на определени жанрове, а "индивидуалният" стил удовлетворява или се свързва с индивидуалния вкус при изграждане на жанровата структура (устна или писмена).136 Хавранек твърди, че съвкупността от средствата на индивидуалния стил съставят "индивидуалното" говорене (реч) или писане, но нито стилът като индивидуализирана структура, нито функционалният стил влияят върху общото функционално разслоение на книжовния език, защото те са само "ти пове организация на езикови изрази"137.

Нека обърнем внимание на още нещо в тезата на ПЛШ по-отношение на функционалния стил - това е заложеното в нея понятие за "избор" или "стилът като избор". М. Майенова, която специално оглежда понятието 'стил' във връзка с идеята за избора, твърди с основание, че "понятието стил, според Хавранек, предпоставя понятието избор от съществуващ репертоар. Понятието 'функционален стил' акцентира не върху въпроса за индивидуалността или личността, която прави избор за съставянето на текста, а върху избора на елементи и тяхната организация, установени в определена култура. Функционалният стил може да бъде характеризиран както от гледище на извършения избор от елементи, свързан с даден репертоар, така и от гледище на отношението към други действуващи в дадена култура стилове. Конкретният текст е резултат от много избори и мотивации, в които влизат и чисто индивидуалните преференции. Но конкретните черти на стила на жанра във всеки конкретен текст подлежи на конкретно разчитане'"88. Защото стилът и само стилът - това е индивидуализираната (автономна) организация на езиковото структурно цяло (интегрално цяло) като обикновена манифестация на езика, т. е. избор и организация (индивидуална) от определен контингент езикови средства. А стилистиката като специална дисциплина, която изучава стила в този смисъл, е част от лингвистиката.

Както изтъкнахме вече, идеята за стила като избор свързва ПЛШ Със старата риторика и със съвременните стилистични теории, появили се на основата на структурното езикознание. Експли-цитно или имплицитно тя се защитава от всяка лингвистична теория за стила, свързана със структурализма и, независимо от сериозните й контраверсии, не е предала позициите си на една от най-популярните теории.
136 Г а в р а н е к, Б. Цит. съч., с. 438

117 Пак там, с. 439.

"8 Вж. М а у е п о \\' а, М. К., цит. съч., с. 331.

Остава ли живо понятието 'функционален език'?

Извън границите на школата - не.

Виноградов, който от 30-те до 60-те години усърдно се занимава с функционална стилистика, заменя този термин с термина 'функционален стил', носещ познатата идея на ПЛШ за 'функционален език'. Но ученият нито веднъж не е представил експлицитно листата на функционалните стилове на езика. И още нещо: когато говори за "стилове" (в мн. число), той има предвид именно функционалните стилове (=" функционалните езици"). Но докато функционалните езици в ПЛШ имат точна листа, система и диференциални критерии, в стилистиката на Виноградов съществуват неясни изходни позиции за функционалната диференциация на езика и структурирането му като "система на системите" (израз на В. В. Виноградов).

4.4.1. ОСНОВНИ ПРОБЛЕМИ НА ПОЕТИЧНИЯ ЕЗИК В КОНЦЕПЦИЯТА НА ПРАЖКАТА ЛИНГВИСТИЧ1 А ШКОЛА

Ако се говори за ново направление в стилистиката, според една забележка на П. Гиро, което схваща стилистичните явления като иманентни, а не характеризирани на основата на някаква норма, външна по отношение на съобщението, то започва от Пражката лингвистична школа. Твърдението на френския учен е извън всякакви контрааргументи, тъй като въпреки иманентизмът теоретично е заложен в концепцията на ПЛШ, свързан с функциона-лизма и структурализма.

Основният постулат за поетичния език гласи, че "специфичните свойства на поетичната речева дейност се проявяват в отклонение от нормата, макар характерът, тенденциите и мащабите на това отклонение да са различни"139.

Нормата принадлежи на всяка езикова система. Поетичният език като функционален притежава обаче своя (НйегепНа вресЖса, която го прави автономен по отношение на нормата, тъй като поетическото творчество се стреми да оперира с автономността на езиковия знак.

Якобсон подчертава един важен момент, който не винаги е бил отчетлив за интерпретаторите на школата. Когато се говори

182

В: Пражский линг-183

Следователно "елементът" на поетичността не съществува извън текста; той добива тази функция в зависимост от отношенията, в които влиза с другите знакове в една цялост, структурна цялост. Сравнено със стилистиката на Бали, това положение е не "новата" крачка в стилистиката, а "различната" крачка, която ПЛШ прави по посока на развитието на стилистичната проблематика, почиваща от началото на века до днес върху разбирането на дихотомията:

език-реч (или система-текст, код-съобщение). "Никаква стилистика, както подчергава П. Гиро, - не може да съществува без ясна диференциация на тези два плана и два аспекта на анализ"14!.

Бали интерпретира текста въз основа на "стилистичната" окраска, която езиковите елементи притежават по своята "природа" извън него; стилистичният анализ на Шпицер и Фослер се осъществява като интерпретация на авторски текст, който не се поставя в отношение към двойката: система-текст, а се възприема само като текст "съвкупност от знакове", свързан с индивидиума на автора. ПЛШ има по-специфична концепция, която приема поетичния изказ сам по себе си като структура - функционална структура - обясняваща се не чрез самата себе си, а в релация спрямо структури от по-висш разред (системата на книжовния '"^ език и литературната традиция). Те именно създават автоном- Л ността й и опозицията й към нормите на останалите системи.

През 30-те години, когато Хавранек поставя въпроса за книжовния език и неговата функционална диференциация, отчетливо разграничавайки поетическия език по функция от всички останали функционални езици, Ян Мукаржовски (1932)142 разглежда едно Ц основно положение - "за взаимоотношението между книжов-;:| ния език и поетичния, което може да се разбира двояко".

14 ° .1.а 1< о Ь ч г. п, К. С о 1е рое^е? - \'оШ -.т гу XXX, 1933/34, р. 237. 1141 Гиро, П. Цит. сьч., с. 67. 42 Вж. М и Ь а ? о V $ )< ^. .1. ^з2V^^ чр1зоупу а ]аг\-^ Ь&зшз^ . - 1я |

8< Д 2 роеЯку, 1582, 34-54. ' м

Теоретикът на поетичния език поставя въпроса:

- Свързан ли е поетът с нормата на книжовния език; по какъв начин тази норма намира приложение в книжовния език? А теоретикът на книжовния език обратно;

- В каква степен поетическото произведение може да служи като материал за установяване на нормата на книжовния език?

Или: теорията за поетичния език се интересува главно от различията между книжовния и поетичния език, а теорията за книжовния език главно от сходствата.

В статията си Мукаржовски изтъква, че разглежда взаимоотношението главно от позицията на теоретик на поетичния език, съответно от позицията на поетичния език.

Те заслужават вниманието ни и днес.

1. Поетичният език не е разновидност на книжовния, а е свързан само с него като език, нарушаващ нормата му, тоест - той е деформацията на неговата норма, мотивирана или подсказана от естетически съображения. В Тезисите се твърди: "Нарушаването на книжовната норма и особено системното й нарушаване дава възможност да се използува езикът за целите на поезията. Без тази възможност поезията изобщо би била невъзможна".

Оттук нататък ПЛШ последователно поддържа, че "поетичния! език е отклонение от нормата" и перцепцията на поетичния изказ става на основата на актуалната норма на книжовния език. Мукаржовски стига до крайност, приемайки отклоненията от нормите като деформации, а деформациите като маркери, които изпъкват на фона на нормативното, узуалното. "Деформациите" не са обаче обект на теоретика на книжовния език. Те могат да се проследяват от този изследовател при условие, че в някакъв момент от развитието на езика придобият характер на нормативни езикови средства.

Тази теза на ПЛШ, жива и до днес (без крайната формулировка за поетичното съобщение като деформация, а не като "отклонение" от книжовната норма) би могла да се субституира от формула на структурното езикознание за маркираността на поетичния изказ, или на някои негови компоненти. Припомня ни се отново Бали, който търси степента на емоционално маркирания израз по отношение на интелектуалния "идентификатор ", предпочитан именно от общия език (или книжовния) (напр. ям. - немаркиран по отношение на: плюскам, лапам, хрантутя се и др. под. - маркирани). Поради това от синонимния ред ям, лапам, плюскам, хрантутя се ц др. (пример на Бали) глаголът ям може да се използува винаги като немаркиран, когато трябва да се означи действието 'поглъщам храна', докато останалите синоними - само в определени контекстове (за Бали - експресивни).