Венче попова българската стилистика

- атическото разграничение на стила е строго квалификационно и класификационно, то търси еднородни принципи и критерии. Азиатското размазва границите между трите стила, не отчита определено равнище на речта и стила и фактически не се при-^-ржа към осмисляне и разработка на понятието 'стил'.

Средновековието върви към ликвидиране на риториката. То 'опира създаденото от античността, лишавайки старата наука '^с повече от онова, което е легнало в основата й и което, кол-'"чо и различно да се схваща от авторите, отвежда към едно -

59
риториката е наука за аргументацията и като такава тя влиза във взаимодействие с диалектиката и философията (логиката).

"Риториката - пише Пелерман - ще бъде използувана от философа не за познание на истината, а за разпространяването й (курс. мой - В. П.), за приемането й от другите, които може би не са били облагодетелствувани с философска интуиция"^.

Аристотел обаче допуска, че чрез интуицията можем да признаем първите принципи, но не вярва, че чрез интуицията може да се схване идеята (за доброто). Ако пък се отричат първите принципи, единствено можем да ги наложим у събеседника чрез диалектиката (срв. в учението му за топосите). Тя би трябвало да покаже, че придържането към тези принципи е разумно. Диалектиката за Аристотел играе положителна роля, защото тя открива разумното действие, при което има "за" и против" и това "за" и "против" определя и насочва нашия избор. "Благоразумието, качество на онзи, който обсъжда, претегляйки за ипротив,е добродетел, необходима за обмисленото действие. С такива аргументи ще си служи риториката, за да убеди другите"^ (курс. мой - В. П.).

В западната традиция обаче след Декарт теорията на убеждението и общуването, водещо до убеждение, се пренебрегва, а математическата логика след средата на XIX в. й нанася решителен удар. През XX в. се създава математическата логика, която се стреми да избегне именно Аристотеловата формална логика. За нас обаче е важен друг факт и други последици от тази ситуация в риториката.

Ще ги формулираме по следния начин:

1. В изследователската литература не е посочвано, че теорията за стила е част от теория на аргументацията. Понятието 'стил' (@епи5 (Псепси) се формира преди всичко във връзка с проблема "как" се говори, "как" се създава устен текст, при условие че говорещото лице си поставя за цел да убеди своя слушател. Цялата риторика, още от софистите, още от Горгий (първият създател на учението за риторичните фигури) се нуждае от стила като конструктивен елемент за комуникацията на убеждението. Поради това именно се изисква и качествата на стила да отговарят на определен тип текст и да притежават характер, подсигуряващ успеха на аргументацията и убеждението.

87 П е л е р м а н, Х. 11,ит. съч., с. 108.

88 Пак там.

60

2. Въпросът за стила се отделя от риториката и става предмет на други области на културата - теория на изкуството и теория на литературата от времето, когато настъпва отделянето на логиката от риториката, на философията от логиката, на Аристотеловата формална логика от математическата, създадена от математиците Бул, да Морган, Фреге и силната й популяризация от Ръсел и Уайтхед.

члизащо като съставна част в риториката, дава началото на новата наука - стилистика.

Достойнствата и качествата на стила, представени от С. Доб-роплодни в "Писменник", са обхванати в система, усвоена от гръцки, руски и френски риторики. Те от своя страна компилират н групират характеристиките на стила въз основа на класификациите на античните автори, без да покриват напълно която и да с от тях.

Ето фактическата картина на разсъжденията на Доброплодни ш стила и характеристиката на стила:

- Стилът се разграничава от граматиката на езика. Разсъжденията на Доброплодни върху граматиката са в духа на универсалната граматика, излизаща от тезата, че действителността е '-динна и езикът, който служи, за да я назове, е единен и логичен (универсалните граматики имат предвид латински); граматиката с една и обща за всички езици, независимо че съществуването на г.секи отделен език предполага съществуването на различия.

"Сичките язици на света имат истите начални правила, които испитва Всеобщата Граматика; но всяк един, освен свойствените '-п речи, има и свойства, и идютизми, чрез които има разност"89.

- Всеки човек има три изражения на мислите:

а) граматическо, което е р е ч;

б) физическо "защото всяки човек има свойствен диогранизъм ' иеносоставление)", свои склоности, чувствителност и пр. Физическото се нарича слог или стил;

в) по случай, "което произхожда от предметите и всякога не 1 свойствен истому человеку"90.

Под "физическо изражение" ще разбираме индивидуалния слог. ^'од "по случай", предизвикан от предметите, ще открием класификацията, отговаряща на стила, на епиз йисепсИ.

"Доброплодни, С. Цит. съч., с. 57. 90 Пак там.

61
В по-особено положение остава граматическото "изражение", наречено реч. То асоциира риторичното разбиране за особеностате наречта (раго1е), които се вземат предвид при съставянето на

стила и качествата на съставения стил.

Класификация на "израженията" или стила според таблицата

на Доброило дни9':

Граматическо

чисто

прилично

гармоническо

периодическо

разчленено и проч.

Физическо

прост

шюточно важно

поучително огнено тяжело возвишено и пр.

По случай

добро високо

великолепно пустало красиво Всеки слог е подробно учебникарската риторична

смешно

темно

грубо

несвезано

свезано

многосвезанно принуждено

Недостатки

простачко гнусно

унижено

смешно

низко

прикичяно и пр. характеризиран и обяснен в духа на практика. За развитието на българ-

91 Пак там, с. 58. та п > * "Противни", т. е. - противоположни (о. м. - в. ч.}-

62

ската стилистика фактът на извеждане в "Писменник" на качествата и недостатъците на стила е важен колкото като първоначален, толкова и като основополагащ за традицията в българската стилистика.

Качествата могат да се съчетават, но никога да се субституи-рат.

Объркването на "качествата" на стила с "качествата" на сло-1юто е твърде голямо, но Доброплодни в това отношение е пов-шян от чуждите източници, в които това объркване или смес-нане е настъпило, от една страна, поради наслагването на римската риторика върху античната, а от друга, поради изпразване "а риториката от същинското й съдържание и свеждането и до обобщена листа на понятията и норми, с които оперира.

За фигурите

Първото възрожденско съчинение, което представя риторическото учение за фигурите, е "Писменник" на С. Доброплодни. Хировоск не е известен на възрожденския автор, за да търсим приемственост. Старият превод на византийския книжовник е средновековно начало без традиция през Възраждането. Естествено, че причината за това е била, както вече изтъкнахме, слабо-развиващият се книжовен процес, отразил се не толкова в практиката, колкото в теорията на филологическата мисъл. Следователно г в тази област на риториката - риторичните фигури - се започва от чужд източник, сам по себе си неоригинален.

Още от времето на Горгий, когато се поставя началото на уче-|;ието за тропите, до днес литературата по този въпрос непрекъснато се увеличава, особено що се отнася до метафората, метони-"чята и синекдохата. Не влиза в случая задачата нито да я процедим, нито да изведем гледните точки върху нея. Но едно положение остава несъмнено най-атрактивно, а това е, че при как-"ото и да е логизиране на тропа, единият от елементите му има

63
словесна, а другият - нагледна, зрима природа, колкото и прп-крита да е тя. Риторическите текстове се отличават от общоезико-вите по една съществена особеност: вторите се образуват стихийно и логическите им модели са на интуитивни, неосъзнати процеси, докато първите са активен съзнателен акт. Поради това Лотман твърди, че правилата на риториката са "активно включени в самия текст не само на метаравнището, но и на равнището на непосредствената текстова структура"92. Не е чудно поради това, че нашият възрожденски автор се стреми ако не към разкриване на механизмите на риторичния текст, то поне към представяне в система на принадлежащите му елементи. Бихме могли да се съгласим и с вярната, но недостатъчно изяснена мисъл93, че Доброплодни е подчинен на стремежа на риториката да създаде надвремеви и интеркултурни категории. В случая става дума, че чрез "Писменник" С. Доброплодни успява да разкрие за българската интелектуална общност нов тип знание за речта и подход за писменото й структуриране. А те се свързват с факта, че риториката дава система от правила за построяване на текст, ориентиран към: убеждаване, доказване и емоционална реакция, предизвикана от по-специална обработка на речта (естетическа и експресивна). Тези правила не се отнасят до конкретна езикова система на една или друга етническа общност, а са правила изобщо - наднационални (наднацио-налноезикови) и надвремеви. Те се прилагат, за да се структурира спонтанната реч в различен тип текстове. Семиотиката на естетическата или експресивно-образната обработка на речта са т. нар. фигури. Заслужава, според нас, да бъде изведен конкретният материал, свързан с фигурите и тропите в "Писменник", колкото като факт, принадлежащ на историята на българската риторика и начален момент за по-нататъшната традиция в стилистиката ни, толкова и като първоначално представяне на възможностите за образна и емоционална обработка на речта.

И така:

"Лотман, Ю. М. Риторика. - В: Труди по знаковьм системам

Тарту. 1981, № 12, с. 11.

93 Вж. М и л ч а к о в. Я., Кр. Тенев. Цит. съч., с. >3.

94 Доброплодни, С. Цит. съч., с. 20.

64

Оттук нататък е представено следното деление, което възхожда към руски източници - писмовници и риторики95:

тропи ("среден предел между фигурите на речите и фигурите на мисълта")

фигури на мисълта.

"Фигурите на речите" (или на словото)

Словопроизведение (етимология)

анаграматизъм (разместване на буквите)

иметворение

парихизис

созвучие (рагопота51а)

единозначие (купопугша)

изобилование (р1еопа5ти8)

умолчяние (е1Ир515)

еуфимизм

многопадежие (ро1ур1о1оп) безсоюзие (ааупйе^оп)

многосоюзие (ро1у5упйе1оп)

синезевгменон

согласноокончателно (Ьотео1е1еигоп)

равночелно (икосолон)

едноналичие (ерапарЬога)

единоокончание (ер1рпога или антистрофа)

совокупление (аутрЬае)

окружение (ерапа1ер515)

возвращение (апа(11р1о815) превращение (ерапойох) противоположение (ап11№е518) восхождение (1<Итах) Тропи

Определение на тропа: "променуване на речта, за да значи друго нещо подобно, или совсем противно на първото значение;

или троп е променуване на речта от собственото значение към несобствено"96. перифразис проименование (антономазиа) преименование (метонимна) чрез понятие (металепсис)

95 Вж. напр. Л е к о в, Д. Българска възрожденска литература, 133-139, 1:ьдето подробно се посочва ролята на "Письмодннк" (1831) от Н. Курганов.

96 Доброплодни, С. Цит. съч., с. 26.

Българската стилистика до 50-те години ва XX в.

65
уразумсние (синекдоха, догатка, сотргсЬепзю)

злоупотребление (катахрезис, аЬиаив)

Фигури на мисълта

вопрощение (1п1егго а^о)

обращение (аро5<торпс)

моление

клятва

упарност (или напряженис)

предупреждение (оссираИо)

нравоучение (гноми, или поучително изречение)

определение (аеГшШа)

представление

прошение (уступление сопсезкю)

возобщение (апакупо515)

ответствувание (ап1ЬурорЬога или бИавшвтс)

поправление (ерапог1Ьо5{5)

разговор

одушевление (рго50рорс1а)

изображение (Ьуро уо515)

нравотворение (е1Ьорес)

доказателство

лицеописание или местоописание

прехождение

отступление (сИ гс55ю)

умаление

наращение ( гааа1;ю тсгстеп1ит)

Украшения на словото

пародия

парабола (притча)

анекдоти

историйки

смиели

Риторичният дял върху фигурите в "Писмснник" е представен без отклонения и новаторство по отношение на руските източници. Един анализ, който в случая не ни е необходим, ще потвърди, че термините са заимствувани от руски език, като при някои е направен опит за побългаряване; илюстрованите примери са преведени от античната литература, култура, история така, както са били преведени от авторите на руски риторики и писмовници. Безспорен е култът към античността и елинската епоха, която се смята за въплъщение на човешкия дух и мъдрост. Специално застъпен е

и логическият дял от риториката в гл. VI "За изобретението на мислите", както и разделът за ролята на чувствата, поведението и настроението на пишещото лице, действуващи като фактори за стилистичната характеристика на писмата.

Пряката цел на Сава Доброплодни е да разкрие теорията и изкуството на писмото. Това изкуство е неделимо от изкуството да се говори. Достойнствата на писмената реч (естественост, ясност, простота и пр.) са достойнства на речта въобще. Но писмото е едно постижение на човешкия ум и "мисъл благородна", чиито принципи на създаване трябва да бъдат специално овладявани. Поради това още в предговора към "Писменник" Доброплодни определя мястото на писмовника между науките риторика, поезия, епистолография. "Художнописците - пише авторът - говорят за нея (науката за писмата, б. м. - В. П.) после риториката и поезията, но аз мисля как мястото й е после граматиката и пред риториката: защото в по-малка възраст, като ся учат младите тая наука, която е пълна с прости неща и която е полезна и на безбуквените, и на мъдрите, преминуват с ред и други по-мъчни"97.

Както често става обаче, целта на книгата се надхвърля от реализацията и функцията й. Българското възраждане поради своя характер дава възможност на съчинения с ограничена; цел и предназначение, в плана на европейската култура дори незначителни, да се окажат начало за развитие на нови научни и културни области. Такъв е случаят с "Писменник" - той хвърля моста между риториката и стилистиката на наша, българска култур-и о -историческа почва. Поради това Б. Пенев и в този случай е дал най-кратката и вярна характеристика на "Писменник":,, Писменник" (1853) - това е първата по-подробна българска стилистика"98. По-нататък той твърди, че именно по тази книга 'Зойников и Друмев, както и други възрожденски автори, са "изучавали формалните и вътрешни качества на стила".

2.3. ВЪЗРОЖДЕНСКАТА РИТОРИКА

Риториката в периода на българското Възраждане заема място на преподавана и изучавана наука, независимо че е издаден само един учебник по риторика - "Кратка риторика, събрана и преведена от Ф. Велев за българските училища. 1873". Риториката

Д о б р о п л о д и и, С. Цит. съч., VI-VII. '8 П е н е в, Б. История на новата българска литература. Т. 4. С., 1978,

67
се е преподавала и изучавала по записки или по т. нар. ръкописни учебници. Едно забележително откритие на нашата изследователска наука, свързана с Възраждането, беше изнамирането и издаването на ръкописния учебник по риторика от Добри Чинтулов". То принадлежи на Дочо Леков^0. Благодарение на учения, днес ние разполагаме както с текст на ръкописната риторика на Чинтулов (известно е, че има и изгубен текст - практическа риторика - от същия автор), така и с едно изследване, което се отнася до:

- съпоставка на Чинтуловата риторика с нейните първообрази - руските риторики на П. Кошански, А. Могилевски и Никольски;

- анализ на текста на Чинтуловата риторика, за да се изведе гледната точка на възрожденеца върху някои дялове на риториката и измененията, които той внася в текста спрямо оригинала под влияние на литературните си, граждански и обществено-политически възгледи.

Към книгите, разпространявали риторичното учение, ще прибавим още "Словосъчинение нарядено и допълнено" от Янка Т. Кочова, Цариград 1868 г., както и една статия "За красноречието" (според Волтера), печатана в сп. Читалище, г. III, кн. З от 30. ХП.

1872 г.

а) риторики:

Д. Чинтулов, Риторика; Обща риторика - ръкописни, 1862. Ф. Велев. Кратка риторика, изд. 1873.

б) Янко Г. Кочов, Словосъчинение нарядено и допълнено, изд. 1868.

в) "За красноречието" - статия, сп. Читалище, 1872.

Това е всичко.

Бедната риторична литература у нас е факт, който не затруднява със своето обяснение. През Възраждането докъм 60-те години на миналия век българският език трябва да надделее в конфликта със съседните му балкански езици, да отстоява своите права и възможности като книжовен език и да се самоутвърждава чрез постиженията на интелектуалната и художествена мисъл. Едва когато националната езикова доктрина утвърждава своите успехи и езиковото самосъзнание е факт, намерил реализация в една значителна книжнина в най-важните духовни области, риторичният поглед върху езика може да си пробие път и да се изправи лице

99 Вж.: Ръкописните учебници на Добри Чинтулов. С., 1987.

100 Пак там, 7-28.

68

в лице с проблемите на елокуцио-то, по същество твърде абстрактни и теоретично-изкуствени за напористия, до голяма степен са-мообразоващ се и спонтанен творчески дух на българина.

Риториката у нас обаче не се поощрява и, за разлика от граматиката и свързаните с нея учебници, не възбужда по-широкия обществен интерес. Тя остава затворена изключително в училищните програми, учебниците на Чинтулов, разпространени главно в училищата на Сливен, Ямбол, Разградско, Габровско и Други селища от северна и южна България103, както и в чужди учебници - руски и гръцки, изучавани в училищата със смесено образование. Към това се прибавя и друг факт: 60-те-70-те години, когато риториката като наука се прокарва в българската образователна система (разбира се, непоследователно и частично), революционното движение е в своя апогей. Каравелов и Ботев про> явяват свръхчувствителност към всяко знание, което освидетел-ствува връзка с програмите на гръцките или гръцко-българските училища, както и с програми, които не "отговарят на действителния живот". "В гръцките школи - пише Каравелов - главните предмети са биле музиката, поезията, риториката и философията, които до времето на Сократа са останало без никакво применение в животът, а оние науки, които са необходими за практическият хивот, са биле совършенно исключени из техните школи. . . "104.

От критичен тонът на Каравелов преминава в ироничен, когато съобщава в информативно-книжовния раздел "Книжевни известия" )а риториката на Велев следното: "Г. Ф. Велев съчинил "Кратка риторика". Ние би желале да видиме тая риторика, която е съчинена (?) от г-на Велева"!08.

101 Вж. напр. ТН^а, 1. Рга28Ка геЮп^а. КпеЮпса ргавепяа. Ргапа, 1987;

Кгаиз, .1. Ке1опЬа V Де.ишас Ьагу^оуе КотипУсасе. РгаЬа, 1981, 186-183.

102 Вж. напр. К у п Д и с Ь 2Ь. NаиЬа о 51у1асЬ \у ге1огуЬ.асЬ ро15КюЬ XVII \у1еЬ1. 0(3апз)<, 1967.

103 Л е к о в, Д. Ръкописните учебници на Добри Чинтулов, с. 28.

104 За школските програми.

105 Независимост, г. Ш, № 49 от 25 авг. 1873.

69
Въпросителната в краткия Каравелов текст е открит знак за съмнение, че книгата е самостоятелно съчинение и има някаква стойност, още повече че е свързано с област, която според Каравелов отдавна е изживяла времето си.

Ф. Велев обаче в духа на възрожденската откровеност и честност, пише в Предисловието на книгата си следното: "За да принеса колко-годе полза на отечеството си наех ся да съставя тая книжка, която при сегашната немотия от по-добри учебници, все ще би по-добра до когато нашити учени съчинят други по-добри и по-пълни."

Историята на българската риторика и нейната проблематика не се покрива с историята на българската стилистика и нейната проблематика, но в основата на стилистиката, вече отбелязахме, че лежи една опорна система, наречена риторика.

Риториката сама по себе си е един динамичен феномен и жиз-ната й сила се състои в това, че исторически се е променяла, а гледните точки към нея също са се променяли. Както имахме случай вече да посочим, променливо отношение се създава и на риторически категории към системата на литературни категории и по-точно - жанровете на литературата. В основата на това взаимодействие лежи противоречието между жанровите закони на дискурса и старото състояние на речевите дискурси, разработени от риториката. От една страна, тяхната теория, създадена от риториката, притежава универсалност, от друга, тя не може да запази своя статус на всеобща приложимост към развиващата се речева и художествено-речева дейност. Появяването на понятието 'текст' в известен смисъл възстановява правата на риториката, без да създава дискомфорт за съществуването й в съвременните теоретични области на литературата и лингвистиката. Именно новопоявилата се теория на текста възвръща интереса към трите основни части на риториката - инвенцио, елокуцио и диспо-зицио. Тя ги поставя в основата на модела за текста, без да се поддържа твърдението, изказано от някои изследователи, че риториката е донаучната теория на текста. Няма съмнение днес за никой изследовател в областта на текстовата теория, че именно старата наука е положила логиколингвистични основи за съвременното разбиране на понятието 'текст', независимо че все още липсва единна концепция за "предмета на описанието на текста", за структурата на повествованието106, "пораждащата" поетика"7 и др.

)и!) Сра. напр. Тодоров, Ц. Грамматика повествовательного текста. - В: Новое и зарубежной лингвистике. Т. 8. Москва, 1978, 450-464;

Граматика на разказа. - В: Поетика на прозата. С., 1985, 58-71.

х(" Срв. М а р т е м ь я н о в, Ю. Связнмй текст - изложение расчле-ненного сммсла. Москва, 1973.

70

Според С. И. Гиндин108 текстът като обект на риториката се възприема много по-ясно, отколкото като обект на теорията на текста 1 ьй като риториката изследва само някои частни разновидности на I скотовете. В същото време предметът на проучването й е много по-широк, защото си поставя задачата да разкрие изкуството за създаване на текстове от определени жанрове. А това вече означава комплексност на проблемите, част от които излизат извън пределите на теорията на текста и на лингвистиката въобще.