1888, романи от „съвременната история, съставени от отделни картини, които се заместват по-скоро, отколкото се следват и се развързват

Не може да се отрече, наистина, че улицата Монтен е разположена в един от най-хубавите квартали на Париж, в средището на Елисейските полета, и че е твърде приятна за живеене, изхождаща с единия си край на крайбрежието на Сена, а с другия на обкръжените с цветя водоскоци на кръстопътя. Но тя има нееднаквия, сложен вид на бързо прокаран и още незавършен път.

Наред с големите дворци, украсяващи закръглените си ъгли с огледални стъкла, с ясноцветни копринени завеси, с позлатени статуетки и цветарници, се издигат работнически жилища, срутени къщи, в които ечат чуковете на колари и ковачи. Тук има цял остатък от предградие, което цигулките от бала оживяват, вечер, с шума на богата кръчмица. По онова време, в тая улица имаше дори, - а мисля, че те съществуват и днес още, - два – три мръсни прохода, стар спомен от алеята на Вдовиците, и чийто окаян вид беше рязко противоположен на околния блясък.

Един от тия проходи излизаше на номер 25 на улица „Монтен” и се наричаше прохода на Дванадесетте къщи.

Позлатени букви върху фронтона на сводообразната желязна врата на прохода възвестяваха много тържествено, че заведението Моронвал е разположено на това място. Но щом се минеше желязната врата, стъпваше се в черната, заразна, неизсушима кал, която срутените и наскоро построени къщи образуват наоколо си, кал от неопределена местност. Потокът посред прохода, фенерът, пресичащ пространството, и от двете страни затулените мебелирани жилища, постройки, довършени със стари дъски, ви пренасяха четиридесет години назад и на другия край на Париж, към Ла Шапел или Менилмонтан.

От тия леки къщички, съединени непосредствено с улицата чрез покрити галерии, с балкони, с външни стълби, се виждаха прострени бели дрехи, клетки за зайци, безразборен куп от парцаливи деца, мършави котки и опитомени свраки.

Удивително беше също, че в толкова малко място са могли да се съберат толкова много английски коняри, черни слуги, толкова стари ливреи, дрипи, червени жилетки и каскети на квадратчета. Прибавете още, че всяка вечер, на залез слънце, се завръщаха тук, - след завършване на дневната си работа, - наемателки на столове, колички с кози, показвачи на Кукления театър, продавачи на вафли или на редки кучета, всевъзможни просяци, малки джуджета от Хиподрума с техните микроскопични кончета и техните обяви – надписи, и ще имате представа за тоя особен проход, разположен, като претрупана и тъмна кулиса, зад хубавите декори на Елисейските полета, заобиколен от глухия шум на колите, от зелените дървета, от спокойния разкош на тия големи улици, на които той като че беше жалкото и буйно опако.

Всред тая живописна цялост, гимназията Моронвал беше тъкмо на мястото си.

Много пъти през деня, един висок, много сух мулат, с дълги коси, които падаха по раменете му, с широкопола, квакерска шапка, сложена назад като ореол, преминаваше прохода със замислен вид, последван от шест малки момчета, чиито цветове се меняха от ясно меден до най-тъмно черен, и които, облечени в изтритите униформи на зле поддържани, бледи, отпуснати ученици, като че съставяха част от някой разбунтуван корпус на колониалната войска.

Директорът на гимназията Моронвал разхождаше своите „тропически момчета”, както сам ги наричаше, и постоянните скитания на тоя многоцветен пансион, нередовните им занятия, чудният вид на учителите, допълваха добре странната физиономия на прохода на Дванадесетте къщи.

Разбира се, ако госпожа дьо Баранси беше отишла сама да заведе детето си в гимназията, видът на тоя двор на Чудесата, през който тя трябваше да мине, за да отиде в заведението, би я уплашил, и никога не би се съгласила да остави своето „мило малко същество” в подобна мръсотия. Но посещението й у йезуитите беше тъй нещастно, приемът тъй различен от оня, който очакваше, че клетата жена, много боязлива всъщност и лесно смущаваща се, се побоя от някое ново унижение и остави на госпожица Констан, нейната домашна прислужница, грижата да настани Жак в пансиона, който слугите й бяха избрали.

В една тъжна, студена и снежна сутрин, колата на Ида се спря на улица „Монтен”, пред позлатения надпис на гимназията Моронвал.

Проходът беше пуст, фенерът скърцаше на въжето и дъските на срутените къщички, хартиите, които служеха вместо стъкла на прозорците, всичко имаше плесенясал, разстроен, рухнал вид, подобен на оня при скорошно наводнение или в съседство с някой канал, чиито крайбрежия не са още завършени.

Смелата властна слугиня вървеше юнашки, държаща детето с едната ръка, а с другата – дъждобрана.

Те се спряха пред дванадесетата къща.

Тя беше на края на прохода, на мястото, дето той се стесняваше още, за да достигне улица „Марбьоф”, между две високи стени. Няколко черни и сухи клони трепереха над зелената, избеляла врата.

Известна чистота възвестяваше близостта на аристократичното заведение, и мидените черупки, счупените готварски съдове, старите, издънени и празни сарделени кутии бяха грижливо отстранени от зелената, тежка, яка и дръзка врата, сякаш тя би дала достъп към някой затвор или манастир.

Дълбоката тишина, която отвън като че правеше още по-обширни зданията и градините на гимназията, се наруши внезапно от силното позвъняване на госпожица Констан.

Сърцето на Жак се сви от това позвъняване, и събраните само на едно дърво в градината врабци, поради нагона на сдружението, който се проявява у тях зиме, когато зърната са редки, хвръкнаха изплашени и кацнаха върху съседния покрив.

Обаче никой не дойде да отвори; но се чу шепот зад тежката врата; и през малката решетеста дупка, отворена в дебелата врата, едно черно лице се показа, с дебели бърни, с големи, учудени очи и мълчалива усмивка.

- Гимназията Моронвал? ... – попита внушителната слугиня на госпожа дьо Баранси.

Къдравата глава отстъпи мястото си на друг тип, манджурски или татарски, с малки очи, със силно изпъкнали скули, с тесен и островръх череп. После един метис, със сиво – черно лице дойде на свой ред, любопитен и усмихнат; но вратата стоеше затворена, и госпожица Констан започваше да става нетърпелива, когато един свръхостър глас извика отдалеч: „Ще отворите ли най-после, маймуни недни? ...”

Веднага след това шепненията се удвоиха, странни и изострени. Чу се бързо завъртане на ключа в ръждясалата брава, после псувни, удари, ужасна блъсканица; и когато, най-после, вратата се отвори, Жак видя гърбовете на учениците, които бягаха във всички посоки, също тъй изплашени, както врабците преди малко.

При входа остана само един висок, сух мулат, чиято бяла вратовръзка, увита няколко пъти около плешивия му врат, правеше лицето му да изглежда още по-черно и земно.

Господин Моронвал помоли госпожица Констан да благоволи да влезе, предложи й ръката си, и те влязоха в една доста голяма градина, чиито разорани алеи и развалени окрайнини ставаха още по-тъжни от еднообразната и мрачна отсянка на зимата.

Няколко пръснати постройки, с чудни облици, се издигаха всред мъртви поляни. Изглежда, че гимназията е била стара конска фотография, приспособена от господин Моронвал за възпитателен дом. Имаше, между другите, едно кръгло стъклено здание с пясъчен под, което служеше на учениците за почивно помещение, а прозорците му, разположени като тия на топлилник, отчасти изпочупени или пукнати, бяха прекосени с безчислени книжни ивици.

В една алея те срещнаха едно малко негърче с червена жилетка, въоръжено с голяма метла и кофа за въглища. То се отстрани боязливо и почтително пред г-н Моронвал, който му каза много бързо на минаване:

- Затопли салона!

Негърчето доби тъй уплашен, тъй смаян вид, сякаш му бяха известили, че салонът се беше запалил, а всъщност му заповядваха просто да го затопли много бързо.

И тая заповед не беше безполезна.

Нищо по-студено от тая приемна, чиито изтъркани и намазани с восък плочки правеха впечатление на замръзнало и плъзгаво езеро. Самите мебели като че се предпазваха от тоя полярен студ, обвити в стари, горе – долу направени за тях покривки, и бяха завити в тях криво – ляво, като болните в някоя болница в техните еднообразни халати.

Но госпожица Констан не виждаше нито разклатените стени, нито голотата на тоя обширен салон, който приличаше на ходник отчасти с прозорци – следи от конската фотография, която бе оставила след себе си изобилие от студена светлина, а без нея прекрасно би могло да се мине в тая сбирщина от здания.

Слугинята беше обзета всецяло от удоволствието, че я вземаха за госпожа и си придаваше важност.

Та сияеше, намираше, че децата трябва да се чувстват добре тука на открит въздух, като на село.

- Съвсем като на село ... – отговаряше Моронвал, като се клатеше.

Настана минутно смущение, докато се настанят, както се случва в бедните жилища, дето посетителите сякаш винаги изплашват безброй невидими атоми.

Негърчето кладеше огъня. Г-н Моронвал търсеше столче за благородната посетителка. Най-после, госпожа Моронвал, родена Декостер, която бяха предупредили, влезе, като поздрави високомерно. Тая малка, твърде малка жена, с дълга, бледна глава, състояща се само от чело и брада, беше навярно малко гърбава. Тя се представяше винаги с вдигнато лице, много изправена, без да губи нито нокът от снагата си, като че да скрие нещо излишно, което се намираше между раменете й. Впрочем, беше любезна, услужлива и достойна за уважение.

Тя повика детето при себе си, помилва дългите му коси, намери, че очите му са много хубави.

- Очите на майка му ..., - прибави безсрамно Моронвал, като погледна госпожица Констан.

Последната не бързаше да възрази, но Жак, възмутен, извика с просълзен глас:

- Тя не ми е майка, ... а слугиня.

След това госпожа Моронвал, родена Декостер, посрамена малко от интимността, стана въздържана, което би могло да навреди на интересите на заведението. За щастие, нейният мъж удвои любезността си, разбирайки, че една слугиня, натоварена да води сама детето на своите господари в пансион, трябва да има известно значение в къщата.

Госпожица Констан му доказа това доста добре. Тя говореше много високо и с решителен глас; не скри, че изборът на пансиона бил предоставен всецяло на нея и всеки път, когато изричаше името на господарката си, придобиваше слабо покровителствен и състрадателен вид, който отчайваше Жак.

Заговориха за цената на пансиона: три хиляди франка годишно, без облеклото. И щом каза това число, Моронвал започна да възхвалява заведението си.

Три хиляди франка! ... Тая сума можеше да се види голяма. Да, да, безспорно, той пръв се съгласяваше с това ... Но гимназията Моронвал не приличаше на другите заведения. Не напразно са дали на това заведение името „гимназия”, място за свободно упражнение на ума и тялото. Тук, заедно с образованието, приучваха учениците и към парижкия живот.

Те придружаваха учителите си и в театъра, и в обществото. Посещаваха литературните състезания на тържествените академични заседания. Вместо да ги направят груби буквояди, натъпкани с гръцки и латински, стараеха се да развият у тях всички човеколюбиви чувства, да ги приучат и на приятностите на семейния живот, от който по-голямата част, като чужденци, бяха лишени отдавна. При все това, образованието не бе пренебрегнато, напротив: най-знаменитите люде, - учени, артисти, - не се бяха побояли да се присъединят към това човеколюбиво дело в качеството си на учители: преподаватели по всички науки, история, музика, литература, чиито уроци се пресичаха всеки ден с по един урок по френско произношение, по една нова и безпогрешна метода, на която госпожа Моронвил – Декостер беше създателка. Освен това, всяка неделя имаше публични занятия по изразително четене на висок глас, на които се канеха родителите или настойниците и дето те можеха да се убедят в превъзходството на системата на госпожа Моронвал.

Тая дълга реч на директора, който, повече от всеки друг се нуждаеше от уроците по произношение на жена му, бе избъбрена толкова по-бързо, защото, в качеството си на креол, той поглъщаше половината от думите, изпускаше буквата „р”, казваше „пофесо по литеатуа” вместо професор по литература, „филантопическо дело” вместо филантропическо дело.

Както и да е, но госпожица Констан бе буквално заслепена.

Знаете, че въпросът за цената не беше важен за нея. Тя държеше главно детето да получи изтънчено и аристократично възпитание.

- О, колкото за това! – каза г-жа Моронвал, родена Декостер, като изправи дългата си глава.

И мъжът й прибави, че той допускал в гимназията само бележити чужденци, наследници на знаменити родове, благородници, князе. Той възпитавал дори сега едно дете от царска кръв, собствения син на Дахомейския цар. Тогава възторгът на госпожица Кностан достигна крайните си предели.

- Царски син! ... Слушате ли, господин Жак, ще се възпитавате заедно с царски син!

- Да, - подзе важно учителят, аз съм натоварен от Негово Дахомейско Величество с възпитанието на Негово Царско Височество, и вярвам, без да се хваля, че съм успял да направя от него забележителен във всяко отношение мъж.

Но какво ставаше с малкото негърче, което палеше печката, та се раздвижи и замърда кофата за въглища с такъв ужасен метален шум?

Учителят продължи:

- Надявам се, и присъстващата тук госпожа Моронвал – Декостер се надява като мене, че младият цар, що м се възкачи на престола на прадедите си, ще си спомни за добрите съвети, за добрите примери, които са му давали неговите парижки учители, за хубавите години, прекарани при тях, за техните неуморни и усърдни усилия.

Тук Жак се изненада много, като видя, че негърчето, което все още кладеше огъня, обръщаше към него къдравата си глава и я клатеше, като въртеше големите си бели очи в знак на енергично и гневно отрицание.

Искаше ли да каже нещо с това, че Негово Царско Височество не ще си спомня никак за добрите уроци на гимназията Моронвал, или че не ще запази никаква признателност към нея?

Какво можеше да знае за нея този роб?

Когато учителят свърши последната си реч, госпожица Констан заяви, че е готова да предплати, според обичая, за едно тримесечие.

Моронвал махна гордо с ръка, което значеше: „Няма защо да се бърза! ...”

Напротив, имаше защо да се бърза.

Цялата къща изявяваше това, като се почне от изкривените мебели, изтърканите стени, скъсаните килими; и черната изтъркана дреха на Моронвал заявяваше по свой начин, че работата беше бърза, както и излъсканата и увиснала рокля на малката госпожа с голямата брадичка.

Но това доказваше най-много бързината, с която двамата съпрузи отидоха да вземат от другата стая един великолепен дневник с ключалки, за да впишат в него името, възрастта на новодошлия и датата на постъпването му в гимназията.

Додето се уреждаха тия важни въпроси, негърът продължаваше да стои сгушен пред огъня, който не се нуждаеше вече от неговото присъствие.

Камината, която отначало се бе отказала да поеме и най-малкия къс дърво, както дълго гладувалият стомах не ще да приеме никаква храна, сега поглъщаше лакомо дървата, като раздухваше с всичката сила на своето въздушно течение червен, своенравен и хъркащ пламък.

С глава между пестниците си, с втренчени очи, като прехласната, негърчето, цяло черно върху тая бляскава основа, приличаше на малко дяволче.

То отваряше устата си в мълчалив смях, с опулени очи. Вдишваше отвсякъде топлината и светлината, обвито зиморливо от блясъка на огнището, докато вън, под ниското и жълто небе, белият сняг прехвръкваше бавно.

Жак се натъжи. Тоя Моронвал изглеждаше лош, въпреки кроткото изражение на лицето му.

И после, в тоя странен пансион, детето се чувстваше загубено, още по-далеч от майка си, като че тия разноцветни ученици, дошли от всички кътища на земята, бяха донесли тук тъгата на раздялата и безпокойството за далечната родина.

Същевременно той си спомняше Вожирарското училище, тъй хубаво обградено, шепнещо и изпълнено, хубавите му дървета, топлия цветарник, цялата обстановка, дишаща кротост и внимателно спокойствие, които той почувства, когато ректорът сложи ръката си върху главата му.

О, защо не го оставиха там? ... И при тая мисъл, той си помисли, че може би не ще го приемат и тук.

За миг той се уплаши много.

Близо до масата, около големия дневник, двамата Моронваловци и Констан си шепнеха помежду си, като го поглеждаха. Той долавяше откъслеци от изречения, намигвания с очи по отношение на него. Малката жена с дългата глава го гледаше със съчувствие, и Жак я чу, че прошепна два пъти като свещеника:

„Клетото дете! ...”

И тя ли?

Имаше нещо ужасно в това състрадание, което той чувстваше, че тегне върху него. И той би заплакал от срам, отдавайки, в детската си душа, това съжаление, смесено с презрение, на някоя особеност на облеклото му, на голите му колене, или на много дългите му коси.

Но отчаянието на майка му, при един нов отказ, го плашеше най-много.

Изведнъж той видя госпожица Констан, че вадеше от чантата си и нареждаше банкноти и наполеони върху старата, зелена покривка на масата, оцапана с мастило.

Значи, той оставаше.

В тоя миг, мощен бас прозвуча в пустата градина:

Стъклата на прозорците на приемната трепереха още, когато един нисък и дебел човек, широкоплещест, с черна кадифена шапка, ниско остриган, с раздвоена брада, отвори вратата шумно.

- Салонът отоплен! – извика той комично слисан. – Ето ти разкош! Бьо! Бьо! Имаме, види се, някое ново тропическо момче ... Бьо! Бьо!

Вследствие певческа лудост, за да провери на дъното на своята долна гама присъствието на известно ниско до, с което той винаги се гордееше и винаги се безпокоеше, новодошлият завършваше изреченията си с тия Бьо! Бьо! Някакви сподавени и глухи ръмжения, които като че излизаха от самата земя, от местата, където минаваше.

Като видя непознатата жена, детето и натрупаната купчина наполеони, той се спря рязко, със замръзнали на устата му думи. Смайването, радостта и слисването се бореха по лицето му, чиито мускули като че бяха направени за разни изражения.

Моронвал се обърна важно към слугинята:

- Господин Лабасендр, от Императорската музикална академия, нашият учител по пеене! ...

Лабасендр се поклони два пъти, три пъти, после, за да се покаже хладнокръвен, ритна с крак малкия негър, който изчезна, без да каже нищо, като отнесе кофата с въглищата.

Вратата се отвори отново, и две нови лица влязоха.

Едното много грозно, с посивели коси, дребнолико и голобрадо, с изпъкнали очила на очите, и закопчано до брадата в стар редингот, по полите на който личаха следите на късогледата му несръчност.

Той беше доктор Хирш, преподавател по математика и естествени науки.

Той издаваше силна миризма на луга и благодарение на всевъзможните химически употреби, пръстите му бяха многоцветни: жълти, зелени, сини, червени.

Влезлият след него беше необикновено противоположен на това плашило.

Доста красив момък, грижливо облечен, със светли ръкавици, косите му изискано отхвърлени назад, сякаш за да се увеличи нескончаемото му чело; погледът му беше разсеян и презрителен; и големите му руси мустаци, много намазани, широкото му и бледо лица му придаваха вид на болен мускетар.

Моронвал го представи като „нашият голям поет Амори д’Аржантон, учител по литература”.

Той, също като доктор Хирш и певеца Лабасендр, остана смаян пред златните пари ... Блясък прекоси студените му очи, но скоро те потъмняха пак, след като изгледаха от високо детето и бавачката му.

После той се приближи до другите събрани около огъня учители, и, след като се поздравиха, и тримата се загледаха, без да продумат, със слисани и радостни изражения на лицата.

Госпожица Констан намери, че д’Аржантон имаше горд вид; на Жак той направи необяснимо впечатление на отвращение и ужас.

Детето щеше да страда от всички, които се намираха тук, но най-много от тоя човек. Би могло да се каже, че то подозираше това. Само кат го видя, че влиза, то отгатна несъзнателно в него „враг”, и тоя суров поглед, кръстосвайки се с неговия, бе вледенил сърцето на детето.

О, колко пъти, в тъжните часове на живота си, то трябваше да вижда тия бледо-сини очи, заспали под тежките клепачи, и които, при пробуждането си, изпущаха стоманени блещукания, непроницаем блясък. Наричат очите прозорци на душата, но тия очи бяха тъй добре затворени прозорци, че съмнително беше, дали имаше душа зад тях.

Като се свърши разговорът между госпожица Констан и Моронвалови, мулатът се приближи до новия си ученик и, като го потупа приятелски по бузата, каза му:

- Хайде, хайде! Мой млади приятелю! ... Трябва да добиеш малко по-весело изражение от това, което виждаме на лицето ти.

Наистина, в минутата на раздялата със слугинята, Жак почувства очите си пълни със сълзи. Не че хранеше голяма любов към тая мома, но тя съставяше част от къщата, стоеше близо до майка му всеки ден, и раздялата му се струваше окончателна след заминаването на тая дебела жена.

- Констан, Констан, - й повтаряше той ниско, като се държеше за полата й, - нали ще кажете на мама да идва да ме вижда.

- Да, да, тя ще идва, господин Жак, ... но не трябва да плачете ...

На детето му се плачеше, но, стори му се, че всички тия люде го гледаха, че учителят по литература беше втренчил в него своя подигравателен и леден поглед, и това бе достатъчно, за да сдържи отчаянието му.

Снегът валеше силно.

Моронвал предложи да изпрати да доведат кола, но слугинята заяви, за голямо учудване на всички, че Огюстен и купето я чакали на края на прохода.

Купе, дявол да го вземе!

- Ах, да, Огюстен ми поръча ... – каза тя. – Има ли тук някой ученик на име Саид?

- Да ... да ... разбира се ... Едно прекрасно момче ... – каза Моронвал.

- И великолепен бас! ... Ще го чуете ... – прибави Лабасендр, като се наведе навън, за да повика Саид с гръмотевичен глас.

Ужасен рев му отговори, последван от появата на прекрасното момче.

Влезе висок, мургав ученик, чийто сюртук, като всички сюртуци, дълготрайни дрехи върху изтеглени от растежа тела, беше много тесен и много къс, стегнат като кафтан, и му придаваше вече вид на египтянин, облечен по европейски.

Допълваше го едно доста правилно и пълно лице, но чиято жълта кожа, изопната до пръсване, като че беше разпределена с такава пестеливост, че очите се затваряха сами, когато устата се отвореше, и обратно.

Това нещастно момче, с много изопната кожа, внушаваше положително желание да прорежете или прободете кожата му с нещо, за да го облекчите.

Впрочем, то си спомняше много добре за кочияша Огюстен, който бе служил у родителите му, и който му даваше всичките си угарки от цигари.

- Какво искате да му кажа от ваша страна? – попита госпожица Констан най-любезно.

- Нищо ..., - отговори просто ученикът Саид.

- А родителите ви къде са? ... Получавате ли писма от тях?

- Не.

- Завърнали ли са се в Египет, както са възнамерявали? ...

Наистина, образецът на възпитанието Моронвал – Декостер не отговаряше вежливо; и, слушайки го, Жак си правеше особени размишления.

Непринуденият начин, по който тоя момък говореше за родителите си, прибавен към онова, което господин Моронвал казваше преди малко за семейния живот, от който по-голямата част от учениците му били лишени още от детството си, и който той се стараел да им възстанови, му причини зловещо впечатление.

Стори му се, че щеше да живее със сирачета, с изоставени деца, изоставен и той самия, като че пристигаше от Тамбукту или от Таити.

Той се хващаше несъзнателно за роклята на ужасната слугиня, която го бе довела.

- О! Кажете й да идва при мене! ... кажете й да идва при мене!

И когато вратата се затвори зад диплите на прислужницата, той разбра че всичко беше свършено, че цял къс от живота му, неговото съществуване на галено дете влизаше вече в миналото, и че той не ще преживее вече никога ония щастливи дни.

Докато плачеше мълчаливо, прав срещу вратата на градината, една ръка се протегна към него с нещо черно в нея.

Беше високият Саид, който, за да го утеши, му предлагаше угарки от цигари.

- Вземи де, ... не се стеснявай ... Имам пълен куфар ..., - казваше интересният момък, като затваряше очи, за да може да говори.

Жак, усмихнат през сълзите, правеше знак, че отказва, че не иска тия превъзходни угарки от цигари; и ученикът Саид, чието красноречие беше много ограничено, стоеше изправен пред него, не знаейки вече какво да му каже, когато господин Моронвал се завърна.

Той беше отишъл да изпроводи госпожица Констан до колата и се връщаше, изпълнен с почтително снизхождение към скръбта на новодошлия пансионер.

Кочияшът Огюстен имаше тъй хубав кожух, впрегнатия в купето кон изглеждаше тъй пъргав, че малкият дьо Баранси спечели благоволение поради великолепния вид на своята кола. Това му помогна много, защото господин Моронвал, за да успокои тъгите на своите „тропически момчета”, прибягваше към един метод на свирене, биене и мушкане, съвсем не Декостеровски.

- Така, добре, - каза той на египтянина, - гледайте да го развлечете ... Играйте си заедно ... Но преди всичко, върнете се в приемната, дето е по-топло от тук ... Давам ви отпуск до утре по случай пристигането на новия ученик.

Клетият нов ученик!

В голямото кръгло стъклено помещение, десетина метиси правеха гимнастика, крещейки; изведнъж те го заобиколиха и заразпитваха на неразбираеми наречия. Със своите руси коси, своя шотландски шал, голи крака, неподвижен и боязлив всред необузданите ръкомахания на всички тия малки, сухи и жилави тропически ученици, той приличаше на изящен малък парижанин, попаднал в голямата клетка на маймуните в Зоологическата градина.

Това сравнение, хрумнало на Моронвал, го развесели много, но неговата мълчалива веселост се прекъсна от шума на един много оживен спор, в който „бьо! бьо!”-то на г-н Лабасендр и слабият, тържествен глас на госпожа Моронвал се сражаваха отчаяно. Той отгатна веднага за какво се отнасяше и побърза да отиде на помощ на жена си, която защитаваше героично парите за тримесечието от исканията на учителите, на които той бе отдавна задлъжнял.

Еварист Моронвал, адвокат и книжовник, бе доведен от Поант-а-Питр в Париж през 1848 година, като секретар на един депутат от Гваделупа.

По онова време той беше на двадесет и пет години, пълен с честолюбиви стремежи и охота, като не му липсваше нито образование, нито ум. Не богат, той бе приел това зависимо положение, за да получи пари и да може да стигне до тоя ужасен Париж, чийто пламък се простира тъй далече по света, че привлича дори колониалните пеперуди.

Щом слезе от парахода, той напусна своя депутат, запозна се с няколко лица и се хвърли отначало в говорещата и ръкомахаща политика, надявайки се да намери там своите отвъдокеански успехи. Но не беше се съобразил с парижките присмехи и проклетото креолско произношение, от което не можа никога да се отърве, въпреки усилията си.

Първият път, когато говори пред публика, в някакво дело по печата, той се нахвърли яростно срещу всички тия клети хоникеи, които безчестят литеатуата, и буйният смях, с който бе посрещната речта му, предупреди бедния „Еваист Моронвал” колко мъчно би си създал име на адвокат.

И се задоволи само с писане; но скоро се убеди, че не е така лесно да станеш знаменит в Париж, както в Поант-а Питр. Много горделив, разглезен от лесните си успехи, крайно буен при това, той премина последователно през редакциите на няколко вестника, но не можа да се задържи в нито един.

Тогава започна за него оня ужасен живот на лишения, който сломява веднага или вкаменява сърцето завинаги. Той бе един от хилядите злочести, гладуващи и горди бедняци, които стават всяка сутрин в Париж, съвсем замаяни от глад и от честолюбиви мечти, ядат по улицата, на малки късчета, хляба, купен за пет стотинки и скрит в джоба им, чернят дрехите си с мастило и белосват яките на ризите си с билярдния тебешир, и се греят само по печките на черквите и на библиотеките.

Той претърпя всички унижения, всички неволи: не му даваха храна на вересия в най-мръсните гостилници, нито ключа на мебелираната му стая след единадесет часа вечерта, свещта му се оказваше много малка при бедните вечерни бдения, а обущата му пропускаха вода.

Той бе от ония учители по каквото и да било, които бъхтят безполезно каменната настилка на Париж, писа човеколюбиви книжки , статии за енциклопедиите по половин сантим на ред, история на средите векове в два тома по двадесет и пет франка всеки, извлечения, ръководства, преписи на театрални пиеси за частни къщи.

Стана репетитор по английски в някои учебни заведения, но го изпъдиха, защото по един стар креолски навик започна да бие учениците. После поиска да влезе като писар в Моргата, но не успя по липса на поддръжка и поради някакви политически грехове.

Най-после, след тригодишно съществувание, след като изяде безчислено много репички и сурови ангинари, загуби своите надежди и разстрои стомаха си, случаят му помогна да намери един курс по английски в един девически пансион, издържан от три сестри, госпожиците Декостер.

Двете по-големи сестри бяха минали четиридесетте години, третата наближаваше тридесет. Много дребна, сантиментална и пълна с притеснения, изобретателката на методиката Декостер бе застрашена като сестрите си с доживотно моминство, когато Моронвал поиска ръката й, и тя се съгласи.

Като се ожениха, те поживяха още известно време в пансиона, дето и двамата бяха полезни с уроците си. Но Моронвал бе съхранил от своя бедняшки живот навиците да се скита, да посещава кафенета, та цяла върволица от скитници нахлуха в тихия и почтен пансион. Освен това, мулатът се отнасяше с учениците си, както би ръководил предприятие за захарна тръстика. Старите госпожици Декостер, които обожаваха сестра си, бяха, обаче, принудени да отдалечат семейството, като го обезщетиха с тридесет хиляди франка.

Какво да правят с тия пари?

Моронвал поиска отначало да основе един вестник или списание; но страхът да не загуби парите си надви у него радостта да блесне с името си.

Преди всичко, нужно му беше сигурна средство да забогатее, и, търсейки го, една гениална мисъл му хрумна един ден.

Той знаеше, че в Париж идват да се възпитават деца от най-далечни страни: от Персия, от Индустан, от Гвинея, поверени на капитаните на параходите или на търговци, които им стават настойници.

Тъй като тия деца са общо взето добре снабдени с пари и са доста неопитни в начина на употребата им, Моронвал разбра, че те представляваха лесен за използване рудник. Освен това, системата на госпожа Моронвал – Декостер можеше да се приложи отлично за поправяне на всевъзможни чуждестранни акценти и неправилни произношения. Мулатът прибягна до помощта на няколко запазени връзки с колониални вестници, помести една чудна обява, написана на няколко езика и препечатана в марсилските и хавърските вестници, между имената на отпътуващите параходи и извлеченията на Бюро Веритас.

Още първата година, племенникът на Занзибарския султан и двама великолепни чернокожи от бреговете на Гвинея дойдоха в Батиньол и се настаниха в малкото жилище на Моронвал, много тясно от сега нататък за неговата дейност. Тогава той започна да търси по-удобно помещение и, за да съвмести едновременно пестеливостта с изискванията на новото си положение, нае, в тоя ужасен проход на Дванадесетте къщи, с предимството, че има тъй хубава желязна ограда откъм улица „Монтен”, изоставените постройки на една конска фотография, неотдавна обявена в несъстоятелност, защото конете винаги отказвали да влизат в тая мръсотия.

Новият пансион можеше да се укорява за многото му прозорци, но това беше само временно, защото фотографите бяха възбудили у Моронвал надежда за близко отчуждаване за някакъв въображаем път в тоя прорязан вече от всички страни квартал, с толкова недовършени улици.

Един булевард щял да мине от там, планът се изготвял вече; и вследствие на това, представете си смущението, което това предполагаемо обезщетение трябва да внасяше в настаняването на Моронвалови. Спалнята беше влажна, а почивното помещение лете се стопляше като цветарник. Всичко това беше нищо. Касаеше се само да се подпиша договор, като се наеме за много дълго време, да се сложи на вратата голям позлатен надпис и да се чака.

Колко парижани са разрушили от двадесет години насам способностите си, състоянието си, живота си в това трескаво очакване! ... То обхвана бясно Моронвал. Възпитанието на учениците, тяхното благосъстояние го занимаваха най-малко от този час.

За належащите поправки той отговаряше: „Скоро всичко ще се промени ... „ или „Остават ни само още два месеца ...”

И фантастични кроежи се основаваха върху грамадната сума на отчуждаването. Той щеше да продължи работата си за „малките тропически момчета” в по-широк размер, да направи от нея едно величествено, цивилизаторско и плодотворно дело.

В очакване на това, той се изтощаваше в безполезни тичания и питаше всеки път при завръщането си:

- Е, как? ... идваха ли за отчуждаването? ...

Никой. Все нищо.

Но какво чакаха още?

Скоро той разбра, че са го излъгали; и в тая гореща и слаба природа на ленив креол, отчаянието се изроди в подлост. Учениците не бяха дори надзиравани, Стига само да си лягаха рано, за да употребяват колкото е възможно по-малко дърва и осветление, не искаха повече от тях.

Денят им се разпределяше в класни часове, неясни, неопределени, по прищявката на директора, и във всевъзможни поръчки, с които той товареше децата за свои лични услуги.

В началото, големите ученици следваха в една гимназия. Унищожиха разхода за това, като го запазиха в тримесечните сметки.

Нима частните учители не можеха да заместят полезно училищната рутина? И Моронвал повика около себе си своите стари познайници от кафенетата, един лекар без диплома, един поет без издател, един певец без работа, изпаднали, сухи плодове, несретници, всички озлобени като него против обществото, което не признаваше техните дарби.

Забелязали ли сте как тия люде се търсят в Париж, как се привличат, как се събират, подкрепяйки един други своите оплаквания, своите изисквания, своите лениви и безплодни суети? Изпълнени в действителност с взаимно презрение, те представляват един за друг една благосклонна и възхищаваща се публика, вън от която всичко за тях е празно.

Съдете какви трябва да са били уроците на подобни учители, уроци едва плащани, и по-голямата част от които се прекарваха около бирената чаша, всред дим от лули, който ставаше тъй гъст, че накрая не се виждаха, нито се чуваха вече. При все това говореха високо, изтръгваха си думите от устата, изчерпваха до глупост малкото мисли, които имаха, с един особен речник, в който изкуството, науката и литературата, опъвани на вси страни, обезобразени, разпокъсани, се разпадаха на парцали, като скъпоценни платове под влиянието на силни киселини.

А „малките тропически момчета” какво правеха всред всичко това?

Само госпожа Моронвал, която бе запазила добрите обичаи на пансиона Декостер, изпълняваше сериозно задачата си; но кърпенето, готварницата, грижите за това разклатено здание, поглъщаха голяма част от времето й.

Трябваше поне за излизане униформите да са в ред, защото учениците бяха много горди със своите мундири, всички без разлика обшити с галони до лакътя. В гимназията Моронвал, както в някои войски в Южна Америка, имаше само фелдфебели, и това беше лека отплата за тъгата от изгнанието и за лошите обноски на директора.

Защото мулатът не се шегуваше! През първите дни на тримесечието, когато касата му се напълваше, виждаха го пак усмихнат, но през останалото време, той си отмъщаваше охотно на тия чернокожи за това, че в жилите му течеше негърска кръв.

Неговата буйност довърши онова, което леността му бе започнала.

Наскоро, няколко настойници, притежатели на параходи, консули, се възмутиха от усъвършенствуваното възпитание на гимназията Моронвал. Няколко деца напуснаха. От петнадесет „тропически момчета” останаха само осем.

„Ограничено число ученици”, се казваше в програмата. Само това изречение бе вярно в нея.

Мрачна тъга висеше над голямото запустяло заведение, то се намираше дори под заплахата за запор, когато изведнъж се яви Жак, воден от госпожица Констан.

Наистина, платеното предварително тримесечие не беше кой знае какво богатство, но Моронвал разбра всичката облага, която би могъл за извлече от положението на новия ученик и от тая странна майка, която той отгатваше вече, без да я познава.

Затова тоя ден бе кратко примирие в строгостите и гнева на мулата. В чест на новия ученик се даде голям обяд, на който присъстваха всички учители и „тропическите момчета” пиха по малко вино, което не беше им се случвало отдавна.