Адвентистите от седмия ден отдавна имат трудности, свързани с вестта към Лаодикия, записана в Откровение 3: 14-22

“Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш” - Откровение 3:19.

Около три или четири седмици, след като пристигнах в Америка през 1982 година, голяма евангелска кампания беше организирана в областта, където работех. Всички пастори в тази област трябваше да участват. Беше съвсем ново преживяване за мен. Проповедникът имаше три екрана и тринадесет проекционни апарати, всички свързани към компютър. Идвайки от Африка бях удивен да видя как този компютър работеше и как всички тези тринадесет проекционни апарати бяха така удивително синхронизирани! Казах си: “Ако имахме това оборудване в Африка, може би щяхме да кръстим хиляди хора!”

Но въпреки всички апаратури кръстихме само двадесет и шест души в края на тези събрания. Петнадесет от тях бяха вече подготвени за кръщение, дори преди да започнат събранията. Така в края на събранията си казах: “С всичките пари, които похарчихме и с цялото налично оборудване, резултатите бяха много слаби”.

Убедих се, че преди да видим петдесятнически резултати след проповядването ни, първо трябва да бъде извършена петдесятническа работа в нас. През 1888 година, когато вестта за оправдание чрез вяра достигна тази църква по един неоспорим начин, Елън Уайт каза, че целта на тази вест е да постави “човешката слава в прахта” - Свидетелства към проповедниците, 456. Докато това не се случи, докато не кажем от сърце: “Не аз, но Христос” Той не може съвършено да поеме и завърши делото Си.

Щеше да прекрасно, ако посланието към Лаодикия завършва с съвета в стих 18. За нещастие има повече. Твърдоглави и бунтовни сме като евреите. Така Бог трябва да направи допълнителна стъпка. Тази стъпка откриваме в стих 19: “Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш”. Елън Уайт писа: “Свидетелството на Верния Свидетел не е взето и на половина под внимание. Важното свидетелство, от което зависи съдбата на църквата е несериозно оценено, ако не и изцяло незачетено. Това свидетелство трябва да доведе до дълбоко покаяние и всички, които истински го приемат, ще му се покорят и ще бъдат изчистени” - Свидетелства към църквата, 1:181.

Убеден съм, че причината за забавянето на второто пришествие не е поради несвършена работа, но поради нашата самоуверена работа. Не говоря за независимите групи, които продължават да стрелят по църквата, въпреки че това е проблем. Говоря за нашите усилия да събуждаме църквовните членове и извършваме работата с наши собствени сили. По-големи бюджети, по-добро качество на печатане, повече изискани “джунджурии” и нови програми никога няма да извършат работата, колкото и важни да са те.

Нека да разгледаме тогава порицанието на Верния Свидетел към Лаодикия. Първото нещо, което забелязваме е как започва то: “Ония, които любя, Аз ги изобличавам....” Благодаря на Бога, че Той не ни изобличава с гняв, но с дълбока любов и загриженост към Лаодикия. Наистина Бог винаги така се отнася със Своя народ. “Защото Господ наказва този, когото люби, и бие всеки син, когото приема. Ако търпите наказание, на което всички са били определени да участват, тогава сте незаконно родени, а не синове” - Евреи 12:6,7.

Обаче някои от нас са имали човешки бащи, които са ги наказвали в гнева си. Те са искали да излеят чувствата си. Понякога човешките родители възпитават несправедливо или прекалено, или с грешни мотиви. Бог обаче ни възпитава “за наша полза, за да съучаствуваме в Неговата светост” - стих 10.

Въпреки провалите ни Бог ни обича. Божията любов е безусловна. Така първото нещо, което трябва да разберем за изобличението на Христос към Лаодикия е, че то е основано на безусловната Му любов. Неговата любов Го принуждава да ни изобличава и наказва.

Укорът обикновено се свързва с устно неодобрение или поправяне. Например Исус веднъж упрекна Петър, като каза: “Махни се, Сатано, и иди зад Мене” - Марко 8:33. Той порица единадесетте ученика за тяхното неверие - Марко 16:14. Той порица тези, които критикуваха Мария - Йоан 12:7. Чрез пророците Бог много пъти укоряваше старозаветните хора. Той също порицава Своята църква днес чрез Елън Уайт. В такова едно порицание тя пише:

“ О-о, за религиозното пробуждане! Божиите ангели минават от църква на църква, като изпълняват задълженията си; и Христос чука на вратата на вашите сърца, за да влезе. Но средствата, които Бог е измислил, за да събуди църквата по отношение на духовната й нищета, не се взимат под внимание. Гласът на Верния Свидетел е чут като укор и не му се покоряват. Много са избрали да следват свой собствен път вместо този на Бог, защото в тях Азът не е разпънат на кръст. Така светлината е имала малък ефект върху умовете и сърцата“ - Свидетелства към църквата, 5:719,720.

Ако все още не чуваме, дори след като ни е порицал устно, Бог трябва да направи още една стъпка, за да отстрани проблема, една много по-твърда мярка. Тези, които люби, Той ги изобличава. Но ако и това е неефективно Той казва: “Ще трябва също да ви накажа”. Това наказание може да бъде физическо; може да бъде икономическо. Това е нещо, което Бог допуска да ви се случи, с цел да ни поправи или възпита. Но спомнете си, че дори Неговото наказание произхожда и се ръководи от любов.

Вавилонският плен е пример, как Бог наказва. В продължение на години Той се опитваше да обърне Израил от идолопоклонството, но те не чуваха. Укоряваше ги чрез пророк след пророк. Най-накрая, като последно средство, Бог каза: “Не искате да слушате укорите Ми, затова ще ви накажа. Ще позволя на чуждо, езическо управление да ви вземе в плен.” Това беше последното Му средство, тъй като Израил не искаше да чуе предишните изобличения. Ако откажем да чуем Бог, Той също ще ни накаже. Не зная под каква форма може бъде. Може да бъде финансов крах; може да бъде нещо друго, което да разклати основите в обществото ни. Цялата ни социална система може да бъде атакувана. Вавилонският плен беше разрушителен за евреите. Но помнете, че Божиите наказания са доказателство за любовта и грижата Му. “ Ония, които любя.... Аз ги наказвам” - Откровение 3:19.

Исус използва илюстрацията на лозата и нейните клони, за да символизира връзката Си с нас - Йоан 15:1-8. Той желае да произведе плод в нас и следователно трябва да окастри клоните. Кастренето е болезнено, но то има прекрасни резултати. Бог се надява резултатът да е прекрасен също – една богата реколта от плодове в живота ни. Този дисциплиниращ, пречистващ и подрязващ процес е очевиден в цялото Писание от началото до края. Бог дисциплинира с любов, за да възпроизведе любовта и праведността Си в нас.

В контекста на Христовото Послание към Лаодикия, каква е целта на изобличението и наказанието Му? То е, за да се покаем и да бъдем ревностни за добри дела. Забележете, че думите порицавам и наказвам са в сегашно време. Бог ще продължава да използва тези методи, докато не се получи желания резултат. Интересно е, че думата, която Йоан използва за ревностен е със същия корен, както думата топъл, използвана по-рано, където Бог описва делата, които желае Лаодикия да притежава. Бог тогава казва: “ Искам да станете топли по отношение на делата си чрез покаяние и като станете ревностни.”

Думата покайвам просто означава “променям мисленето си”. Това, което гръцката дума, означава – промяна на посоката на мислене. Това е обратен завой. Пътувах по автомагистралата една сутрин на път за летището, когато изведнъж открих, че самолетният ми билет все още лежи на масата в къщи! Бях го забравил! Направих обратен завой на магистралата, колкото е възможно най-бързо. Това е покаяние. Когато Бог ни моли да се покаем, ни казва: “Искам да направите обратен завой от егоцентричност към Божия център, от зависимост от себе си към зависимост от Мен.”

Спомнете си конфликта между оценката ни за нашето духовно състояние и Христовата оценка за нас. Тъй като делата на закона са ни измамили, мислим, че сме “богати, забогатяли и нямаме нужда от нищо.” Но Христос ни уверява, че сме “окаяни, нещастни, сиромаси, слепи и голи” - Откровение 3:17. Ето две противоположни мнения – нашето и на Христос. Да се покаем означава да се откажем от мнението си за себе си и да приемем Христовото мнение за нас. Ако не направим това, ще трябва да научим тежкия път, като Петър, че Христос е прав, а ние грешим.

На празника Пасха, когато Христос установи Господната Вечеря, Петър трябваше да научи чрез наказание, че Исус го познаваше по-добре, отколкото самият той. След вечеря Исус се обърна към Петър и каза: “Симоне, Симоне, ето, Сатана ви изиска всички, за да ви пресее като жито; но Аз се молих за тебе, да не отслабне твоята вяра; и ти, когато се обърнеш, утвърди братята си” - Лука 22:31,32. В Средния Изток фермерите пресявали житото, като поставяли овършаното зърно върху табла от изплетена трева. Тогава хвърляли съдържанието във въздуха; вятърът отвявал леката слама, докато зърното падало обратно на таблата. “Обърни внимание, Петре, ”предупредил Исус.“ “Сатана иска да би издуха като плява, за да ви раздели от Мен.”

Сатана се опитваше да унищожи вярата на Петър. Това винаги е неговият план. Когато ни обезкуражава, когато прави живота ни труден, той винаги има една единствена цел: да унищожи вярата ни. Забележете отговорът на Петър на “предупреждението” на Исус. “Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт” - стих 33.

Петър беше толкова сигурен, че Исус греши. Какво говориш, Господи? Да те оставя? Вярата ми да пропадне? Грешиш, Господи. Не се нуждая от молитвите Ти, никога няма да падна.”

Пропадна ли Петър или не? Със сигурност, да! Точно както Исус беше предсказал, Петър се отрече от Него три пъти, като проклинаше и се кълнеше. Според еврейското мислене да се отречеш от Бога с проклинане, означаваше да извършиш непростимия грях. Бог не можеше да прости на такъв човек, тъй като той е достигнал до място, откъдето няма връщане. Така, когато Петър прокле и се отрече от Господа, той несъмнено чувстваше, че няма надежда за него.

Но дали Исус изостави Петър поради греха му и духовната му арогантност? Не! Въпреки, че Петър Го предаде, Исус не го изостави. След възкресението преди Исус да види Петър, дори преди да се беше появил на когото и да е от учениците Му, ангелът в гробницата каза на Мария: “Но иди и кажи на учениците Му и на Петра, че отива преди вас в Галилея; там ще Го видите” - Марко 16:7. Ако Мария беше казала на Исусовите приятели: “Ангелът каза, че Исус ще се появи на учениците”, Петър щеше да си помисли, Това не се отнася за мен; аз се открекох от Него и няма надежда за мен. Но Исус искаше Петър да знае, че това се отнасяше специално за него, че все още беше ученик, дори когато се беше провалил така жалко.

Това е урокът, който е нужно да знаем и днес също. Има много християни днес, които казват, че църквата на Адвентистите от Седмия Ден не принадлежи повече на Хростос, защото е паднала и станала Вавилон. Преживяването на Петър ни казва, че Бог е търпелив. Той ни порицава и до някаква степен ни наказва. Имали сме някакви кризи като църква, но нищо не може да се сравни с това, което ще дойде, ако продължаваме да отказваме да слушаме. Но въпреки сериозните изобличения и наказания, Исус не ни изоставя. “Ония, които любя, Аз ги изобличавам и наказвам; затова бъди ревностен да се покаеш” - Откровение 3:19.

Петър трябваше да научи тежкия път, да се доверява на Исус и да не се доверява на себе си. Петър предаде Господа и се отрече от Него три пъти. Но сега той беше съкрушен. Духовната му арогантност изчезна. Той се покая. Когато се срещнаха по-късно на морския бряг след възкресение Исус не каза: “Аз ти казах, Петре, сега трябва да страдаш.” Вместо това Той му прости и възстанови в предишното положение. Истина е, че прекара Петър през неудобно и мъчително преживяване, за да го накаже. Два пъти Исус попита Петър:

“ Обичаш ли ме - /Агапе/? И Петър отговори два пъти: “Ти знаеш, че те обичам - /филео/” - Йоан 21:15. Има игра на думи в тези стихове, която не се среща в английския език.

Исус питаше: “ Петре, обичаш ли ме безусловно?”

А Петър отговаряше: “ Господи, Ти знаеш, че те обичам”, но той използва думата, която означава непостояна, несигурна, човешка любов. С други думи Петър казваше: “Господи, Ти знаеш от самото начало колко крехка и несигурна е моята любов. Аз не Ти вярвах, но сега признавам, че Ти беше прав, а аз сгреших. Покайвам се.”

Тогава третия път Исус превключи и каза: “ Петре, обичаш ли ме - /филео/. С други думи: “Това ли е единствената любов, която имаш към Мен, Петре? Тази несигурна, човешка любов?”

Петър беше наранен и се смути, но сега той беше обърнат. Той прие нараняването си. Каза: “Господи, Ти знаеш всичко. Ти знаеш, че Те обичам - /филео/. Това е цялата любов, на която съм способен.” И Исус не беше обезсърчен от отговора на Петър. Той всъщност каза: “Сега, когато си обърнат, мога да те използвам. Паси овцете Ми, паси агънцата Ми.”

Бог не може напълно да ни използва, докато не изгубим доверието си в себе си. Когато Божият народ отстрани егото и направи място за Светия Дух да работи, работата ще бъде свършена. Нужно е да се покаем от нашата гордост – независимо дали е индивидуална или деноминационна. Нужно е да приемем, че провалихме Бога. Бог ни казва, точно както Павел каза на евреите: “Може да претендирате, че знаете истината. Претендирате, че знаете кое е право и кое грешно от Божия закон, но вие хулите Божието име пред очите на света” - Римляни 2:17-24.

Не отдавна един църковен член ми донесе един документ в къщи. Това беше изследване на една фирма, която проучва общественото мнение по различни теми. Това изследване беше опит да се определят чувствата на американското общество към религията и специално към Адвентистите от Седмия Ден и тяхното послание. Изследването беше проведено в Питсбърг – Пенсилвания, Де Моан – Айова и Сиатъл - Вашингтон. В Питсбърг, където римокатолиците доминират хората знаеха много малко за адвентистите; те едва бяха чували за нас. В Де Моан със смесено население от протестанти и римокатолици имаше малко повече познаване. В Сиатъл, където повечето от хората не се интересуват от религия и не ходят на църква, не знаеха всъщност нищо за адвентистите и не се интересуваха. Тези, които не ходеха на църква в трите града казаха: “Не се нуждаем от религия. Хората имат известно количество доброта, вложена в тях. Това, от което се нуждаем е да подобряваме човешките взаимоотношения, като градим на тази доброта.”

Жителите на Сиатъл се настроиха срещу адвентната литература. За някой брошури казаха: “Подчертава се страхът; те представят един Бог, който е готов да наказва хората. ”Чувстваха, че положението на нещата е представено почти порнографско. Много малко хора намираха нашата литература умоляваща. Беше всъщност доста ужасно да открием какво хората мислят за нас. Затова докато се хвалим помежду си с духовните си богатства, обществото има много ниско мнение за нас – според това изследване.

Нужно е само да се съберем с други християни, за да открием, че много от тях също имат ниско мнение за Адвентистите от Седмия Ден. Те често ни виждат като горди, себеправедни хора, които се чувстват духовно по-висши от другите християни. Когато бях преподавател в Университета в Найроби, Кения, работех със свещеници от различни деноминации. Бях единственият адвентист. Един ден един приятел свещеник ми каза: “Знаеш ли, ти си първият пастор от Адвентната църква, който желае да общува с нас. Другите правят впечатление на недосегаеми.”

Един калвинистки учен в Гранд Рапидз, Мичиган е написал книга за адвентистите. Той я е написал като учебник за четирите най-големи култа в Америка. Една от темите, които третира е Адвентизмът от Седмия Ден декларира, че е Божията църква на остатъка. Той казва, въпреки че адвентистите вярват, че има други истински християни в другите църкви, те настояват, че единствено те са “остатъка”. Той чувства, че адвентистите вярват, че те са единствените, които са верни на Бога и че всички останали са второкачествени християни.

Но дори тези разбирания не са най-големия ни проблем. Фактът, че обществото има отрицателна представа за нас не е основния проблем. Светът е имал също отрицателна представа за ранната християнска църква. Основният въпрос е, че Христос има отрицателно мнение за духовните ни постижения. Той казва: “Искам да се покаете. Искам да се откажете от мнението си за себе си. Искам вашата праведност да я поставя в праха. Приемете Моите бели дрехи – Моята праведност. Приемете колурия, който ще ви помогне да виждате ясно.”

Желаем ли да кажем: “ Господи, Ти си прав. Не успяхме да разкрием Твоя характер на любов на света.” Желаем ли да се покаем?

Елън Уайт ни предизвиква:

“Господ призовава за обновяване на истинското свидетелство, родено в миналите години. Той призовава за обновяване духовния живот. Духовната енергия на народа Му отдавна е в състояние на летаргия, но трябва да има възкресение от очевидната смърт. Чрез молитва и изповядане на греха трябва да изчистим главния път на Царя. Като направим това, силата на Духа ще дойде върху нас. Нуждаем се от петдесятната енергия. Това ще стане, тъй като Господ е обещал да ни изпрати Духа Си като всепобеждаваща сила - Евангелски работници, 307, 308.”

Тук няма нито едно свидетелство за обвиняване на църквата: “Ти си Вавилон!” Вместо това има молба към нас да се покаем, да се обърнем. Не само Петър, но всички ученици на Господната вечеря имаха пълно доверие в себе си. Всички те не се съгласиха с Христос, когато каза: “Всички ще се съблазните в Мене.” Бяха изпълнени с егоизъм и в резултат винаги си завиждаха един на друг. Дори на Господната Вечеря те спореха кой е най-велик в царството - Лука 22. Всички искаха да бъдат министър председатели или финансови министри. Фокусът им беше егоцентричен.

Имаме подобна ситуация в църквата, когато имаме избори. Присъединяваме се към фракции и тези, които са близки приятели на някой по-специален човек си казват: “Когато дойдеш на власт, ще ми дадеш висок пост.” Учениците имаха този манталитет. Тогава дойде кръста и надеждите им се разбиха на парчета. Казаха: “Мислехме, че Той ще възстанови и утвърди царството. Но сега е мъртъв.” Бяха съкрушени и вярата им отпадна.

Но четиридесет дни по-късно същите тези ученици бяха едно сърце и един ум в горната стая. Егото беше разпънато; бяха преживяли дълбоко покаяние. Кръстът беше извършил своята работа в живота им, като ги беше обърнал от егото към Исус. Нуждаем се от същото преживяване. Егото трябва да бъде разпънато. Болезнено е, но Господ го иска. Когато кажем в дълбоко покаяние: “Господи, приемам, че в мен няма нищо добро. Приемам, че в моята човешка природа съм способен на всякакъв грях, без значение колко отвратителен е. Очисти ме. Промени сърцето и живота ми” – когато преживеем тази опитност, ще разберем, какво са преживели учениците на Петдесятница. Всички, които принадлежат на Христос, казва Павел, са разпънали плътта с нейните желания и страсти - Галатяни 5:24.

Когато виждам, какво Хитлер е направил с евреите или какво е направил Ади Амин със собствения си народ в Уганда и осъзная, че моята грешна човешка природа не е по-различна от тяхната, тогава трябва да призная, че ако попадна в същата поредица обстоятелства, ще съм способен да направя точно това, което тези мъже са направили. Гледаме към Холокоста и казваме: “Как можаха германците да направят това?” Извършиха тези жестокости, защото обърнаха гръб на Бога. Когато Хитлер е отхвърлил Бога, тогава несправедливостта е дошла естествено. И когато тази страна обърне гръб на Бога, ще открием, че сме способни да направим точно това, което Хитлер направи. Всъщност ние сега го правим до известна степен. Когато извиняваме аборта по желание и убиваме милиони нежелани бебета всяка година, наистина не сме по-различни от тези, които убиха шест милиона евреи в Нацистка Германия?

Съдбоносно е за нас да се покаем, както Верният Свидетел ни призовава. Трябва да се молим, за да не се налага Господ да ни наказва повече. Нужно е да отстъпим пред свидетелството Му и да приемем, че сме окаяни и нещастни, сиромаси, слепи и голи. Нужно е да приемем, че Той е прав и че единствената ни надежда е да приемем небесния дар чрез дълбоко и искрено покаяние. Само тогава можем да бъдем изпълнени с Неговия Дух и сила. Тогава ще обърнем света наопъки, както първите ученици направиха.

През целия си живот Елън Уайт е умолявала и се е надявала да види това покаяние, но не е станало. Забележете тези две становища:

“Посланието към Лаодикия не извърши това ревностно покаяние сред Божия народ, както очаквах да видя и смущението ми е огромно” - Свидетелства към църквата, 1:185.

“Същото неподчинение и неуспех, които бяха видени в Еврейската църква, са характерни в по-голяма степен за народа, който има тази голяма светлина от небето в последното послание на предупреждение. И ние ли като тях ще пропилеем нашите възможности и превилегии, докато Бог не допусне потисничество и преследване да дойде върху нас?” - пак там, 5:456, 457.

Господ не се отказва лесно. Той не е скъсал с нас все още. Търпелив е. Тези, които обвиняват църквата, че е Вавилон, грешат. Вярно е, че се носим далеч от Божия план. Не успяхме да издигнем Христос, както би трябвало. Но Господ не ни е изоставил. Все още възнамерява да ни изпълни със Своята праведност, така че светът да може да види “Христос между вас, надеждата на славата” - Колосяни 1:27.

Колко време ще караме и света и Бог да ни чакат?

Г Л А В А С Е Д М А

ЛАОДИКИЯ ТРЯБВА ДА СЕ ПОКАЕ

“.... бъди ревностен да се покаеш” - Откровение 3:19.

Библейското покаяние е винаги специфично. Когато Петър проповядваше на Петдесятница, като казваше на евреите, че те са разпънали Божия Син, народът извика: “Какво да направим?”

Петър отговори: “Покайте се” - Деяния на апостолите 2:37, 38. Недвусмислено те се нуждаеха от покаяние във връзка с разпъването на Месия.

Както видяхме в последната глава покаянието означава “промяна в мисленето” или “ промяна на посоката”. Със съвременни термини бихме го описали като обратен завой. Това може да бъде физическо обръщане или промяна начина на мислене..

В какъв смисъл тогава Христос моли Лаодикия да се покае? Когато гледаме специфичния контекст на Неговото послание към Лаодикия, виждаме че Той ни призовава да се покаем в две насоки, които са свързани.

Първо - трябва да настъпи промяна в начина ни на мислене във връзка с противоречивите оценки на духовното ни състояние, изтъкнати в Откровение 3:17. Казваме, че сме богати, забогатяхме и нямаме нужда от нищо. Христос казва, че сме “окаяни, нещастни, сиромаси, слепи и голи. Нужно е да променим начина си на мислене и да се съгласим, че Христос е прав, а ние грешим. Нужно е да се покаем за грешната си самооценка.

Второ - нужно е да настъпи промяна по отношение на нашите дела по закона към дела от вяра, която Исус описва в стих 18. Това означава да направим обратен завой от собствената си себеправедност към Христовата праведност. Едно от най-трудните неща за един човек – дори за един християнин е да се покае от себеправедността си. Едно е да се покаем от греховете си друго е да се покаем от собствената си себеправедност, защото това са неща, които изглеждат добри, неща, които се гордеем да вършим!

Исус каза на еврейската нация: “Ще бъде по-лесно за Ниневия в съда, отколкото на вас” - Матей 12:41. Защо? Защото народът на Ниневия бяха виновни за ужасни грехове. Те признаха, че са грешници и се покаяха. Но евреите покаяха ли се? Не! Защо не? Защото те не разбраха, че се нуждаят от покаяние. Бяха изпълнени с чувството за всички “добри” неща, които бяха извършили. Нужно беше да се покаят от себеправедността си и това беше изключително трудно за тях.

Нека да разгледаме един друг случай на покаяние от собствена праведност. Това може да създаде малък проблем в съзнанието ви, защото искам да дам едно нетрадиционно тълкувание на известна личност от Библията. Нека разгледаме историята на един човек, който се явява в най-старата книга на Библията – книгата на Йов.

Борил съм се с книгата на Йов много дълго време. Никога не можах да разбера, защо Господ позволи на Сатана да третира Йов така лошо и защо Йов трябваше да премине през всичките тези ужасни кризи без каквато и да е причина, освен тази Господ да докаже на Сатана, че е прав. За мен това не беше достатъчно - цялата история някак не съвпадаше с това, което знаех за Божия характер. Тогава един ден, като четях Великата борба попаднах на следните думи: “Историята на Йов показа, че страданието е причинено от Сатана и преодоляно от Бог поради милостта Му” – стр. 471. Но Елън Уайт не казва точно каква е тази милостива причина в случая на Йов. Единственият начин да открия беше да чета, да изследвам и сам се боря с книгата Йов.

Когато започнах да изследвам книгата внимателно, открих, че самият Йов е имал проблем. Отначало ми беше трудно да приема това, което научих, защото напълно противоречеше на това, което винаги съм знаел за Йов. Винаги съм имал представата, която получаваме от самия първи стих на книгата – той ни казва, че Йов “бе непорочен и правдив, боеше се от Бога, и отдалечаваше се от злото” - Йов 1:1. Това описание на Йов се повтаря в стих 8, когато Бог разговаря със Сатана. “Обърнал ли си внимание на слугата Ми Йов, че няма подобен нему на земята, човек, непорочен и правдив, който се бои от Бога и се отдалечава от злото?”

А Сатана отговаря: “Да, но той върши всичко това, защото си го обградил отвсякъде. Премахни Твоята защита и го дай в моите ръце. Ще видиш какво ще направи тогава. Ще се отрече от Теб и ще те отхвърли. Ще Ти обърне гръб” - стихове 9-11.

Тогава Бог казва: “Можеш да го имаш. Всичко, което притежава, е в твоя власт, но не се допирай до тялото му. Не можеш да го убиеш.” Веднага Сатана нарежда да унищожи всичко, което Йов има – включително децата му - стихове 13-19. Как бихте реагириали след като загубите децата си и всичко, което притежавате? Йов “раздра дрехата си и обръсна главата си, и като падна на земята поклони се. И рече: Гол излязох из утробата на майка си; гол ще и да се върна там. Господ даде, Господ отне; да бъде благословено Господнето име” -стихове 20, 21.

Йов не обърна гръб на Бога. Той беше праведен човек. Но тук е съдбоносният въпрос: Беше ли неговата праведност от вяра или беше праведност от дела? Нужно е внимателно да разгледаме неговата опитност, за да определим отговора на този въпрос, защото вярвам, че ще открием в историята на Йов едно ясно сходство с нашето положение като Лаодикия.

Във втора глава Бог и Сатана разговарят за втори път относно Йов. Сатана казва на Бог: “Йов не те е отхвърлил все още. Но позволи ми да се докосна до него – не до притежанията и децата му. Позволи ми да взема тялото му в ръцете си, тогава ще се отрече от Теб!”

И Бог отговоря: “Върви. Той е в ръцете ти, но не можеш да го убиеш.”

Сатана порази Йов с лоши цирки от стъпалата на нозете му до темето му. В този момент на жената на Йов й дойде до гуша. “Още ли държиш правдивостта си?” попита тя. “ Похули Бога и умри.” - Йов 2:9. Но Йов не послуша. “Във всичко това Йов не съгреши с устните си” -стих 10.

Трима нови герои влизат в историята, така наречените приятели на Йов – Елифаз, Валдад и Софар. Аргументите на тези “утешители” са типични за източния манталитет относно човешкото страдание. По време на цялата книга те спорят, че прекомерните страдания на Йов са резултат на някакъв скрит грях в живота му. “Нямаше да си в това състояние, Йов, ако нямаше нещо грешно в духовния ти живот. Бог иначе не би те наказал по този начин.”

Бог наказва ли ни по този начин! Кара ли ни да страдаме физически за нашите грехове? Не! Нужно е да помним, че аргументите на приятелите на Йов се основават на човешка мъдрост, а не на библейска истина. Затова Бог ги укорява в края. Те не представиха точно Неговия характер. Но важният елемент в тази история е реакцията на Йов на всичко това. Той не отхвърля техните доводи относно наказанието за грях, но той защити своята праведност. Затова Йов е толкова объркан. Като приятелите си той също вярва, че злите страдат, а праведните просперират в този живот. Все пак той страда въпреки, че е праведен! Това Йов не може да разбере.

“Научете ме, и аз ще млъкна; И покажете ми в що съм съгрешил. Колко са силни справедливите думи! Но вашите доводи що изобличават? .... Има ли неправда в езика ми?” - Йов 6:24, 25, 30. Той защитава своята праведност пред приятелите си. Казва: “Къде съм съгрешил? Покажете ми в какъв грях ме обвинявате. Аз съм невинен, въпреки че страдам.”

До момента, когато стигаме 10 глава, Йов защитава своята праведност пред Самия Бог: “Недей ме осъжда; Покажи ми защо ми ставаш противен.... При все че знаеш, че не съм нечестив” - стихове 2, 7. По-късно той моли Бог да му покаже неговите грехове. Всъщност Йов е доста уверен, че праведността му е съвършена. “Господи” казава Йов “тези мои приятели ме обвиняват в някакъв скрит грях. Покажи ми къде греша. Наистина искам да знам, какъв е моят грях.” Разбира се, Йов беше убеден в своята праведност; не смяташе, че е виновен за някакъв грях.

Имаше ли някакъв грях в живота на Йов, който беше причина за страданието му? Не! Имаше ли Йов проблем? Да!

Йов продължаваше да настоява на своята праведност и да се защитава срещу обвиненията на приятелите си. Те продължаваха да казват: “Йов, ти трябва да имаш някакъв скрит грях в живота си; погледни как страдаш!”

И Йов оспорва: “Не! Не съм съгрешил. Пазех Божиите заповеди; не отстъпвах от почтеността си.” Забележете какво казва в глава 23: “Ногата ми се е държала здраво в Неговите стъпки; Упазил съм пътя Му без да се отклоня; От заповедта на устните Му не съм се оттеглил назад; Съхранил съм думите на устата Му повече от нуждната си храна” - стихове 11, 12.

Звучи ли това като човек, който е бил оправдан чрез вяра? Или звучи като човек, който е уверен в своята праведност, който е себеправеден?

До 31 глава Йов силно защитава собствената си праведност. Той призовава Бог да го съди “Но нека ме претеглят в прави везни, за да познае Бог непорочността ми” - стих 6. Той продължава да описва добрите дела, които постоянно е правел – хранел гладните, обличал голите, грижел се за сираците и вдовиците и отварял дома си за бездомните. В тази глава е последният аргумент на Йов срещу обвиненията на тримата му приятели. “И така, тия трима човека престанаха да отговарят на Йова, защото беше праведен пред своите си очи” - Йов 32:1.

Това беше проблемът на Йов – той беше праведен в собствените си очи. Той беше искрен; той беше честен. Но той имаше проблем, който не можеше да осъзнае. Книгата на Йов е исторически разказ на Божия първи урок върху праведност чрез вяра. Нека да видим как това става.

След като тримата приятели на Йов престават да спорят с него, един четвърти човек се включва - Елиу. Той пита Йов: “Мислиш ли, че е право това, което рече ти; Моята правда в туй дело е повече от Божията?” - Йов 35:2. Елиу поставя важен въпрос. Той не се опитва да убеди Йов, че неговият проблем е грехът, както другите му трима приятели. Той се опитва да убеди Йов, че проблемът му е собствената праведност. И той продължава този спор до 38 глава, когато Бог се включва накрая да разреши въпроса. Ако четете от 38 глава до края на книгата, ще откриете, че Бог укорява приятелите на Йов за погрешната им теология. Те спорят: “Йов, ти трябва да си грешник. Фактът, че страдаш, е доказателство за греха в живота ти, защото Бог наказва тези, които вършат лоши неща.” И Господ казва: “Не! Вие грешите. Страданието не винаги е доказателство за Божието наказание за греха.” Така Йов беше прав да отхвърли аргументите на своите трима приятели.

Но Бог също укорява Йов. “Кой е тогава този, който помрачава Моя съвет с неразумни думи? Опаши сега кръста си като мъж и ще те попитам; и ти Ми изявявай” - Йов 38:2, 3. Бог порицава Йов за себеправедното му отношение.

И забележете, че Йов се покайва. “Тогава Йов отговори Господу, казвайки: Ето, аз съм нищожен; какво да Ти отговоря?... Турям ръката си на устата си” - Йов 40:3, 4. Божиите думи смълчават претенциите на Йов за праведност. Проблемът на Йов беше себеправедност. Неговото отношение беше това на богатия младеж, който дойде при Исус и му каза: “Всичко това съм пазил от младостта си” - Матей 19:20. Йов беше така фокусиран върху всички добри неща, които въреше и липсата на грешни неща в живота си, че не можеше да осъзнае източника на своята праведност, мислейки по-скоро, че това е самият той, отколкото Бог. Но когато се срещна лице в лице с Бог, той прие: “Ето защо аз говорих за онова, което не съм разбирал, за неща пречудни за мене, които не съм познавал .... Затова отричам се от думите си, и се кая в пръст и пепел” - Йов 42:3, 6.

Какво беше това, което Йов не беше разбрал! Не беше разбрал, че неговата себеправедност е като омърсена дреха в Божиите очи. Но когато видя лице в лице себеправедното си състояние, той се отврати от себе си и се покая в пръст и пепел. Това е нужно да направи също и Лаодикия. Дойдохме ли до тази точка?

Покаянието от себеправедност е ужасно болезнено, защото трябва да преглътнем гордостта си – духовната си гордост. Нещата, на които сме гледали, като доказателство за нашата доброта, трябва да ги видим сега като паметници на нашия егоизъм. Трудно беше за Йов да приеме, че има проблем в духовния си живот. Трудно беше за Петър да се разкае за собственото си мнение. Трудно беше за Павел да се откаже от правдата си в закона. Но всеки от тях осъзна, че Бог е прав и че Той е единствената им надежда. Готови ли сме да предприемем тази тежка стъпка – както като личности и като деноминация?

Бог не се радваше като постави Йов в тази криза. Но Йов трябваше да научи един урок и този драстичен метод беше единственият начин да го научи. Бог позволи на Сатана да се допре до Йов поради една причина – за да корегира неговата себеправедност. Когато урокът свърши и Йов беше напълно обърнат, сега Бог можеше отново да го благослови. Той възстанови здравето му, притежанията му и децата му.

Христовото послание към Лаодикия ще доведе също до разтърсване – едно мъчително време за Божия народ. Не зная как Бог ще ни накаже днес, но зная, че причината ще бъде същата каквато беше за Йов. След това време на разтърсване ще излезе един народ, който ще се обърне напълно и съвършено към Христовата правда., народ, който ще се отврати от егото си и себеправедността си. Окончателният край на истинското християнство е, че християнинът ще се радва в Христос и няма да има доверие на плътта - Филипяни 3:3.

Чудели ли сте се някога, защо Бог позволява народа Му да бъде измъчван след като е минало изпитанието? Когато изпитанието свърши, не може да има никаква промяна в положението. Бог е казал: “... и праведният нека върши и за напред правда, и святият нека бъде и за напред свят” - Откровение 22:11. Тези, които са праведни чрез вяра ще останат такива докрай; тези, които са отхвърлили Христос, ще останат в това положение. Защо тогава Бог позволява праведният Му народ да преминава през време на ужасна криза след края на изпитанието – една криза, каквато не е била преживявана от нито едно предишно поколение? Опитва ли се Той да докаже нещо? Доказва ли Той на вселената, че тези хора ще останат верни на Него, без значение през какво преминават?

“Тяхното страдание е огромно, пламъците на пещта изглеждат като че ли ги поглъщат; но Очистителят ще ги пречисти като злато, пречистено в огън. Божията любов за децата Му по време на периода на най-тежкото им изпитание е толкова силна и болезнена, както в дните на най-слънчевия просперитет; но е нужно за тях да бъдат поставени в огнената пещ; техният светски характер трябва да се премахне, така че образа на Христос да бъде съвършено отразен” – Великата борба, стр 621.

Когато преминавате през криза, не означава че Бог ви обича по-малко. Божията любов Агапе никога не се променя; тя е вечна, безусловна, непроменима - Еремия 31:3. Следователно времето на ужасно изпитание следващо края на проверката, показва, че Бог се интересува, какво преживява Неговия народ, не по-малко от преживяването на Йов, което показва загрижеността от страна на Бог към него. Егото трябва да бъде унищожено така, че образът на Исус Христос да бъде възпроизведен в нашия живот. Светът отчаяно се нуждае да види Христос, но той не може да Го види в теб или мен докато всяка част от егото бъде разпънато. Затова Бог позволява да преминаваме през време на криза следваща края на изпитанието.

Във време на страдание Сатана ще насочва вниманието ни към чувствата ни. Дори след като изпитанието свърши, все още ще чувстваме, че не сме достатъчно добри, за да бъдем спасени. Въпросът е: “Кой е нашата праведност?” Отговорът трябва да бъде: “Христос”. Всяка частица от егото, всяка следа от светския характер трябва да бъде унищожен. Не можем да гледаме на себе си или на преживяването си, Христос може да бъде изцяло възпроизведен само когато напълно сме казали сбогом на егото.

В това, както във всички други аспекти на живота ни, Христос е нашият пример. Как беше възможно за Него – не като Бог, но в човешката природа, която Той прие – съвършено да разкрие Своя Отец? Павел ни дава стъпките във Филипяни, глава 2 и издига Христос високо като наш пример. Той казва:

“Имайте в себе си същия дух, който беше и в Христа Исуса; Който като беше в Божия образ пак не счете , че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и, като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст” - стихове 3-8.

Гръцката дума в стих 6 преведена “равен на” означава “абсолютна еднаквост”. Павел казва, че Исус беше едно с Отец, еднакво божествен във всяко отношение. Не беше грешно за Него да се уеднакви с Отец. Вместо това Той се лиши от това. Той не се прилепи към Своята идентичност с Отец. Изцяло се лиши от това, отказа се изцяло от небесните си изключителни права и стана слуга! Какво благоволение!

Когато Христос се изчисти от егото, какво навлезе? Съзнанието му не беше вакуум. Лука ни да отговора. “ А Исус, пълен със Светия Дух, когато се върна в Йордан, бе воден от Духа” - Лука 4:1. Когато Исус се очисти от егото, Той се изпълни с Духа. По време на земната Си мисия, Той вървеше с Духа. Това е, което Павел ни увещава също да направим - Римляни 8:1, 4; Галатяни 5:16. Светият Дух контролираше Исус и затова Той можа да разкрие съвършено Отца.

Чрез Духа Христос беше изцяло зависим от Своя Отец. Той каза на учениците Си: “Истина, истина ви казвам, не може Синът да върши от само Себе Си нищо, освен това което вижда да върши Отец... Аз не мога да върша нищо от Себе Си” - Йоан 5:19, 30. И точно както Христос беше напълно зависим от Своя Отец, така трабва да бъдем ние напълно зависими от Христос. “Отделени от Мен” казва Той “не можете да сторите нищо” - Йоан 15:5. “Както живият Отец Ме е пратил, и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене” - Йоан 6:57. Светът не се нуждае да види нашата праведност, а Христовата правда.

По време на служението Си на земята Исус повтаряше, че живее чрез силата на Неговия Отец, че делата, които върши, са чрез силата на Неговия Отец - Йоан 10:32, 37, 38; 14:9-11. Същото е вярно и днес за нас; трябва да сме наясно за това. Съществува голямо изкушение за пасторите днес, в този съвременен век на образование и подчертано теоретично знание, да представят собствените си идеи. Това не е хранене на Божия народ. Бог трябва да говори чрез нашето проповядване на Словото или посланието е безсмислено.

Така Бог призовава Лаодикия да се покае. Специално Той призовава нас да се покаем от фалшивата си самопреценка. Ние не сме забогатели и е нужно да го приемем и да се покаем. Той ни призовава да се покаем от делата на закона - нашата себеправедност. Трябва да преминем от дела на закона към дела от вяра, от себеправедност към Христовата правда.

Сега, когато видяхме, какво Христос изисква от нас от гледна точка на покаянието, какъв ще бъде нашият отговор? Проблемът ни е, че не сме виновни за отвратителни грехове. Като Йов проблемът ни е, че себеправедността ни е заблудила. Нужно ли е да се покаем за себеправедност? Да! Съдбоносно е да направим това и Бог ще направи всичко със силата Си за да ни помогне. Отначало Той ще ни порицава, както Лаодикия. После ще ни наказва, ако е нужно, както направи с Йов.

До каква степен ще ни наказва? Не зная, но ако прегледаме преживяването на Йов, ще разберем, че наказанието може да има драстични форми. Йов загуби децата си, притежанията си, здравето си и почти целия си живот. Но Бог позволи тези нещастия да сполетят Йов, не защото Той му се беше ядосал или за да се защити пред Сатана. Той го направи от любов. Той знаеше, че е нужно за Йов да научи този важен урок за вечността. И Йов научи урока. Той се покая. Каза: “Господи, прав си, аз съм нищо.” Нека Господ ни даде мъдрост да следваме пътя на Йов.

Бог ни е казал каква е Неговата цел за живота ни: “ Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще ми бъдат люде” - 2 Коринтяни 6:16. Това е скъпоценния договор, “новият договор”, който Бог иска да сключи с нас. Това е Неговото обещание да обитава в нас чрез Светия Дух, точно както Духът напълно контролираше Исус по време на земния Му живот.

“Любовта е основата на светостта. Независимо от професията никой няма чиста любов към Бога, докато има егоистична любов към своя брат. Но никога не можем да притежаваме този Дух като се опитваме да обичаме другите. Нуждаем се от любовта на Христос /Агапе/ в сърцето. Когато егото се слее с Христос, любовта спонтанно извира. Завършеността на християнския характер се постига, когато импулсът да помагаш и да благославяш другите постоянно извира отвъртре – когато лъчите на небето изпълват сърцето и се проявяват на лицето” - Притчи Христови, 384.

Той желае да изпълни това обещание в нашия живот; желае да изпълни това обещание за нашата църква. И когато това се случи, цялата земя ще бъде осветена от Божията слава и краят ще дойде. Но това не може да се случи, докато не се покаем от нашата себеправедност.