Биография "Виждаш ли светлина, докато заспиваш?" попитал Шри Рамакришна, когато срещнал Нарендра за първи път. "



бет6/7
Дата21.07.2016
өлшемі340.5 Kb.
түріБиография
1   2   3   4   5   6   7

Към края

10.

Вивекананда пристигнал в Бомбай и веднага взел влак за Калкута, пристигайки в Белюр Матх без предизвестие късно вечерта на 9 декември 1900г. Неговите събратя монаси и ученици ликували заради завръщането на техния лидер. По-късно Свамиджи получил тъжните новини за смъртта на Мистър Севие. На 11 декември той писал на Мис Маклиъд: “Уви, от бързането ми нямаше полза. Горкият Капитан Севие починал преди няколко дни – така вече двама англичани (другият бил Мистър Гудуин) отдадоха си живота си за нас индусите. Може да се каже, че това е мъченичество”.

На 27 декември Вивекананда тръгнал за Маявати, за да утеши Мисис Севие. Той пристигнал там на 3 януари 1901г. Любовта и загрижеността на Свамиджи смекчили мъката на Мисис Севие; тя го обичала като свой собствен син. Той останал там две седмици и след това се върнал в Белюр Матх на 24 януари. По това време Свамиджи получил покани да направи тур от лекции в Източен Бенгал (днес Бангладеш), а също и майка му изразила желание да посети святите места в тази част на страната. На 26 януари 1901г. той писал на Мисис Бул: “Имам намерение да взема майка ми на поклонение.... Това е най-голямото желание на една индийска вдовица. През живота си съм донесъл само нещастие на моите хора (семейството). Сега ще се опитам да изпълня това нейно желание.”

На 28 март 1901г. Свамиджи, въпреки лошото си здраве, тръгнал за Дхака с голяма група от придружители. Той дал две официални лекции в Дхака и напътствал хората да култивират в себе си мъжество и способност за разсъждение. На един сантиментален млад човек казал: “Послушай съвета ми, моето момче: развий мускулите и мозъка си с добра храна и здравословни упражнения и след това ще бъдеш способен сам да преценяваш за себе си.” Друг път, обръщайки се към младежите на Бенгал, които имали много малка физическа издържливост, той казал: “Ще бъдете по-близо до Бог чрез футбола, отколкото чрез Бхагавад Гита.”

На 5 април Вивекананда и неговата група напуснали Дхака и посетили Чандранатх в Читтагонг, Камакхя в Гувахати и Шилонг. Здравето на Свамиджи се влошавало много бързо. В допълнение на диабета, от който страдал, той получил жесток астматичен пристъп в Шилонг. Докато се измъчвал от болката, някой го чул да говори на себе си: “Какво значение има! Дадох им достатъчно за хиляда и петстотин години!” Друг път казал на един Западен поклонник: “Духовното въздействие, което идва от Белюр, ще продължи хиляда и петстотин години – и това ще бъде един голям университет. Не мисли, че си го въобразявам – виждам го.”

След като се върнал от Източен Бенгал, Вивекананда прекарвал времето почивайки си, заобиколен от своите домашни любимци: неговото куче, Багха, козата му, Ханси, една антилопа, един щъркел, няколко крави, овце, патици и гъски; имал и едно козле, наречено Матру, украсено с нашийник от малки звънчета, с което Свамиджи бягал и си играел като дете. Животните го обожавали. Матру спял в неговата стая. Когато Матру умрял, той скърбял за него като дете и казал на един ученик: “Колко странно! Всеки който обикна, умира рано.”

Вивекананда бил завършил мисията, която Шри Рамакришна му поверил. Като държал ума си върху своя възлюбен гуру, той зачакал своето собствено голямо заминаване. Понякога говорел на учениците си за своя Учител. Свами Шуддхананда записал:

“Тогава Свами Вивекананда бил Нарендранатх. Той редовно посещавал Шри Рамакришна в Дакшинешвар. Сочейки добре сресаната къдрава коса на Нарендра, Учителят го дразнел заради неговата суетност. Нарендра също не го щадял; той сочел лачените обувки на Учителя, наргилето му, дюшека, възглавницата му и т.н. Тогава Шри Рамакришна му казал: ‘Виж, ако успееш да практикуваш и една шестнадесета част от огромния аскетизъм, който аз съм практикувал за реализирането на Бог, ще ти уредя да спиш на скъпо легло, постилайки дюшек върху дюшек.’ Свамиджи бил практикувал суров аскетизъм в живота си; и когато се върнал от Запад, неговите ученици му подарили легло с пружини и дюшек (което все още се съхранява в неговата стая). Докато лежал на това западно легло и си спомнял тези думи на Учителя, Свамиджи със сълзи на очи разправял тази случка.”

Въпреки болестта си, Вивекананда продължил да наблюдава с бдително око монасите и дейностите на манастира. Той редовно давал уроци върху писанията на Веданта, водел медитацията в храма, вдъхновявал работниците с мъжествена самоувереност и отделял строго внимание на дисциплината и чистотата. Един ден открил, че Свами Шивананда1 е пропуснал сутрешната медитация в храма. Той му казал: “Братко, знам, че ти не се нуждаеш от медитация. Ти вече си реализирал най-висшата цел по милостта на Шри Рамакришна. Но трябва да медитираш всеки ден с младите, за да им даваш пример. Шивананда се подчинил на тази заповед, въпреки възрастта си.

Рамакришна винаги бил отделял голямо внимание на чистотата и Свамиджи следвал неговия пример. Той проверявал леглата и стаите на монасите и ги молел да ги поддържат чисти. Веднъж чистачът се бил разболял и тоалетната не била чистена от три или четири дни. Свамиджи забелязал това и решил той сам да свърши това. Една сутрин в четири часа, без да каже на никого, той започнал да чисти. Но някои от младите монаси го видели в тъмното и се втурнали към него, като го помолили да се върне в стаята си, за да изчистят те. Но той не спрял, докато не бил свършил работата. Идеалният учител е този, който практикува онова, на което учи. Така Свамиджи демонстрирал ролята на идеалния учител.

Понякога той говорел с бедните работници, които заравнявали земята; той също наглеждал готвенето и пеел религиозни песни с монасите. В други моменти давал духовни наставления на посетителите. Неговото крехко тяло не попречило на желанието му за работа. Когато веднъж бил подканен да си почива, той казал на един ученик: “Синко, за мен няма почивка. Онова което Шри Рамакришна наричаше ‘Кали’, обсеби тялото ми три или четири дни преди той да умре. То ме кара да работя и работя и никога не ми позволява да се грижа за моя личен комфорт.” Вивекананда продължил да обучава своите ученици: “Във всяка страна, нациите имат своите добри и лоши страни. Нашата работа е да вършим добрини в живота си и да даваме пример на другите. Никоя работа не успява чрез порицание. Това само отблъсква хората. Нека всеки казва каквото ще, не му противоречете. В този свят на Майа, с каквато и работа да се захванете, тя ще има един и същи недостатък. ‘Всички действия са придружени от несъвършенства, както огънят от дим’ (Гита, 18.48). Но ще седите ли бездейни заради това? Доколкото можете, трябва да продължавате да вършите добра работа.” По-късно, той споделил опита на своя живот: “След толкова много тапася, аскетизъм, аз узнах, че най-висшата истина е тази: Той присъства във всички същества. Всички те са Негови проявени форми. Няма друг Бог, който да трябва да търсите! Само онзи боготвори Господ, който служи на всички същества.”

Към края на 1901г. Какуро Окакура, известен художник и Мистър Хори дошли в от Япония Белюр Матх. След това Преподобния Такуно Ода, будистки свещеник, дошъл да покани Вивекананда да присъства на Конгреса на религиите в Япония. Поради своето лошо здраве, Свамиджи не можал да отиде; Но той се съгласил да отиде с тях до Бодх Гайа, където Буда постигнал просветление. Свамиджи, Мис Маклиъд, Окакура и някои други тръгнали за Гайа на 27 януари, 1902г. Сестра Ниведита пише за това посещение:

“Когато зимата отново започна, той (Вивекананда) беше толкова зле, че беше прикован на легло. Въпреки това направи още едно посещение, продължило през януари и февруари 1902г., когато посети първо Бодх Гайа и после Варанаси. Това беше достоен завършек на неговите странствания. Той пристигна в Бодх Гайа сутринта на последния си рожден ден (29 януари), а любезността и гостоприемството на Махантата (главата на манастира) беше ненадминато. Тук, както и след това във Варанаси, доверието и обичта на ортодоксалния свят към него бяха достигнали до такава степен и свобода, че той самият се удивяваше от размерите на своята империя в човешките сърца. Бодх Гайа - което сега беше последното - е било първото от святите места, които той е тръгнал да посещава. А Варанаси е било мястото, където само преди няколко години (когато е бил неизвестен монах), той пожелал довиждане на един човек с думите, ‘Няма да посетя това място дотогава, докато не падна върху обществото като гръмотевица!’”

Махараджата на Варанаси предложил на Свамиджи сума от пари, за да установи той манастир. Той приел предложението и по-късно изпратил там Шивананда, за да организира работата. Вивекананда освен това вдъхновил група от млади хора, които били формирали малка организация, за да осигуряват храна, подслон и медицинска помощ на бедстващите поклонници. Той им казал: “Вие работите в правилния дух, мои момчета, и винаги ще имате моята любов и благословии! Продължавайте смело напред; никога не обръщайте внимание на бедността си. Парите ще дойдат. От това ще израсне велико нещо, което ще надмине и най-смелите ви надежди.” Свамиджи написал обръщение, за да бъдат подпомогнати те и нарекъл институцията “Рамакришна Дом на Службата.”

Няма да доживея до четиридесет”

11.

Вивекананда се върнал в Белюр Матх на 7 март 1902г. Той бил завършил своята мисия и знаел, че краят му е близо. Свамиджи постепенно започнал да се отдръпва, прехвърляйки отговорността за манастира на своите събратя ученици. “Колко често,” казал той “човек погубва учениците си като остава завинаги с тях! Когато хората са веднъж обучени, е много важно техният лидер да ги остави, защото без неговото отсъствие те не могат да се развиват.” Истински саннясин е онзи, който е свободен от всякакви привързаности.

Мис Маклиъд пише в своите мемоари: “Един ден през април (1902) той каза, ‘Нямам нищо в този свят. Самият аз нямам и пени. Раздадох всичко, което някога ми е било дадено.’ Аз казах, ‘Свами, ще ви давам по петдесет долара месечно, докато сте жив.’ Той помисли за миг и после попита, ‘Мога ли да живея от това?’ ‘Да, О да,’ отвърнах аз, ‘но може би няма да можете да ядете сметана.’ Тогава му дадох двеста долара, но преди да изтекат четири месеца, него вече го нямаше.

“Веднъж в Белюр Матх, когато Сестра Ниведита раздаваше награди за атлетика, аз стоях на прозореца в спалнята на Свамиджи и гледах, а той ми каза, ‘Никога няма да доживея четиридесет’. Знаейки, че сега той е на тридесет и девет, му казах, ‘Но Свами, Буда е свършил своята велика работа между четиридесет и осемдесет.’ Но той отвърна, ‘Аз дадох моето послание и трябва да си вървя.’ Аз попитах, ‘Защо да си вървите?’ а той каза, ‘Сянката на едно голямо дърво не позволява на малките дървета да израснат. Трябва да си замина, за да направя място.’”

Понякога Свамиджи бил в екзалтирано състояние. Бодхананда, негов ученик, си спомня:

“Веднъж Свамиджи каза, че в този ден той ще извърши службата на Бог. Всички ние отидохме да видим как ще го направи той. Бяхме любопитни да видим как ще изпълни ритуала. Той първо зае мястото на служещия по обичайния начин и започна да медитира. Ние също медитирахме. След доста дълго време почувствахме, че някой се движи около нас. Отворих очи, за да видя кой е. Беше Свамиджи. Вземайки подноса с цветята, които трябваше да бъдат предложени на Бог, той стана. Но вместо да ги предложи на Господ, той дойде при нас, и докосвайки цветята със сандалова паста, постави по едно от тях върху главата на всеки ученик.

“Погледнато от гледна точка на традицията, това беше един нетрадиционен акт. Представете си цветята, които са предназначени за Бог, да бъдат предложени от Свамиджи на учениците! Обикновено след службата останалите цветя се отделят настрани, за да бъдат изхвърлени. Но вместо да направи това, Свамиджи се приближи до олтара и ги предложи на Бог. Освен това той изпълни обичайните обреди. После даде знак, че е дошло време за приношението от храна; всички ние станахме, за да излезем от стаята. В Индия е обичай по време на предлагането на храна на Божеството, никой да не присъства в храма, освен служещия. Ние чухме отвън Свамиджи да се обръща към Бог, казвайки, ‘Приятелю, моля те яж!’ Тогава той излезе от храма и затвори вратата. Очите му бяха зачервени от силните чувства.”

По-късно Бодхананда обяснява значението на службата на Свамиджи:

“В действителност Свамиджи не извършваше поклонение пред учениците. Като постави цвете на главата на всеки от нас, той всъщност предложи цвете в нозете на Бог, който е във всеки ученик. По този начин той разбуди Неговото присъствие вътре в нас. Това присъствие прие различни аспекти във всеки един. Някои бяха отдадени на Бог; в други доминираше аспекта на Джнана (познанието). Чрез своя акт на богослужение Свамиджи събуди Божественото у нас. Останалите цветя не бяха нечисти по никакъв начин. Същото божествено присъствие, което Свамиджи виждаше в изображението на Бог на олтара, той виждаше и в своите ученици; затова положи останалите цветя на олтара. И накрая, отношението на Свамиджи към Неговото Избрано Божество беше като това на приятел. Ето защо, когато предлагаше храната, той се обърна към Бог по този начин.

В друг ден, докосвайки ковчежето с реликвите на Шри Рамакришна, Вивекананда се запитал: “Наистина ли Учителят присъства тук? Трябва да проверя това.” След това той се помолил, “Учителю, ако наистина присъстваш тук, доведи махараджата на Гвалиор (който тогава щял да посещава Калкута) до три дни.” На следващия ден Вивекананда заминал за Калкута по някаква работа. Когато се върнал следобед обаче, му било казано че махараджата на Гвалиор е спрял там по-рано. Той минавал по Гранд Трънк Роуд близо до манастира в каретата си и изпратил по-малкия си брат да провери дали Свами Вивекананда е там. Тъй като той не бил там, махараджата си заминал разочарован.

Когато Свамиджи научил новините, си спомнил за своя тест. Той незабавно се втурнал в храма и слагайки урната с реликвите на главата си повторил няколко пъти: “Учителю, ти си истински! Ти си истински! Ти си истински!” По това време Свами Премананда влязъл в храма за медитация и останал озадачен. По-късно Свамиджи казал на Премананда и на монасите за своя тест и всички се удивили на това доказателство за присъствието на Шри Рамакришна в храма.

Един ден Свамиджи слязъл долу и седнал на платненото легло под манговото дърво в двора, обърнат на запад, както често правел. Монасите около него били заети със своите действия. Един метял двора с метла; Свами Премананда1 се качвал по стълбите към храма след като се бил изкъпал в Ганг. Изведнъж очите на Вивекананда засияли. Преизпълнен с духовен плам, той казал на един ученик: “Къде ще ходиш да търсиш Брахман? Той е вътрешно присъщ на всички същества. Тук, тук е видимият Брахман! Срам за онези, които, пренебрегвайки видимия Брахман, насочват ума си към други неща! Тук пред вас е видимият Брахман, толкова осезаем, колкото един плод в ръката ви! Не виждате ли? Тук – тук – тук е Брахман!” Тези думи поразили хората около него като електрически шок. За около петнадесет минути никой не можел да помръдне или да действа. Премананда навлязъл в екстаз; другите изпитали неописуема радост и покой. Накрая Вивекананда казал на Премананда, “Сега върви да изпълниш службата,” и всички били освободени. Учениците били изумени да станат свидетели на духовната сила на Вивекананда.

Свамиджи обяснил този феномен в друг един случай: “Този който е реализирал Атман, става хранилище на голяма сила. От него като център, и в определен радиус се излъчва духовна сила и всички, които попаднат в този кръг се оживяват от неговите идеи и биват завладени от тях. Така без много голяма религиозна борба, те получават резултатите от неговата удивителна духовност. Това е благодатта или милостта”.

На 15 май 1902г. Свамиджи писал на Мис Маклиъд: “В известна степен съм по-добре, но разбира далеч от онова, което очаквах. Една голяма идея за тишината се появи в мен. Ще се оттегля за добро – повече няма работа за мен.” Неговите събратя ученици били разтревожени от съзерцателното му състояние. Те си спомнили предсказанието на своя Учител, че Нарен ще потъне завинаги в самадхи веднага щом мисията му приключи и че ще се откаже да живее във физическото си тяло щом веднъж разбере кой е. Един брат монах веднъж съвсем случайно го попитал, “Вече знаеш ли кой си?” При неочаквания отговор, “Да, сега знам!” всички потънали в страхопочитание и тишина. Никой не посмял да попита нищо повече. В друг ден той казал на Сарадананда: “Не виждам онова момиче (Майка Кали) повече. Тя е отдръпнала ръката си от мен.”

Няколко дни преди да почине, един от приятелите му от детинство дошъл при него и помолил за финансова помощ. Свамиджи помолил Бодхананда да му даде две рупии от портфейла му. Бодхананда проверил колко пари има там и казал, че ако бъде дадена тази сума, няма да остане почти нищо. Моментално Свамиджи казал: “Мислиш ли, че ме е грижа за това? Дай му две рупии и малко отгоре.” След това продължил: “В една стая няма да става течение, ако един прозорец е отворен, а срещуположният е затворен; така че остави въздухът да излезе през единия прозорец, за да влезе през другия.”

Седмица преди края, Вивекананда помолил Шуддхананда да му донесе бенгалския алманах. Той прелистил няколко страници и след това го задържал в стаята си. В следващите дни бил видян няколко пъти да изучава алманаха внимателно, като че ли търсейки нещо благоприятно. Тогава на никого не хрумнало какво е неговото намерение; едва след смъртта му всички разбрали, че той избирал благоприятен ден, както Шри Рамакришна бил направил.

Три дни преди смъртта си, докато се разхождал из обширната ливада на манастира с Премананда, Свамиджи казал сочейки определено място на брега на Ганг, “Когато оставя тялото си, кремирайте ме там.” Днес на същото това място се издига храм в негова чест.

Сестра Ниведита е оставила живо описание, което съдържа много значими факти за смъртта на Вивекананда и неговото предварително знание за нея:

“Когато юни свърши... той знаеше много добре, че краят му е близо. ‘Приготвям се за смъртта!’ каза той на едного, който беше с него, в срядата преди да умре. ‘Обзела ме е голяма тапася и медитация, приготвям се за смъртта.’

“Веднъж в Кашмир, след пристъп на болест, го видях да взема две речни камъчета, казвайки, ‘Винаги когато смъртта ме приближи, всяка слабост изчезва от мен. Нямам нито страх, нито съмнение, нито мисъл за нещо външно. Просто се заемам да се приготвя да умра. Толкова съм твърд’ и двете камъчета се удариха едно в друго в ръката му – ‘защото вече съм докосвал нозете на Бог!’

“Не си ли спомняме освен това историята за великото нирвикалпа самадхи от младостта му, и не знаем ли, че когато той излязъл от него, неговият Учител казал: ‘Това е твоето манго. Виж! Заключвам го в своето ковчеже. Ще го вкусиш още веднъж, когато мисията ти свърши!’

“Беше последната неделя преди края, когато той каза на един от своите ученици, ‘Знаеш ли, работата винаги е слабото ми място! Когато си помисля, че тя може да се свърши, съм изгубен!’

“В срядата (2 юли) на същата седмица денят беше Екадаши2 и самият той спазваше поста в цялата му строгост, но настоя да сервира обедното ястие на същия ученик (Ниведита). Всяко ястие, докато беше поднасяно, формираше темата на безгрижния разговор – варени семена от джакфрут, варени картофи, обикновен ориз и леденостудено мляко; и накрая, след обяда, самият той поля с вода върху ръцете на ученика и ги изсуши с кърпа.

“‘Аз трябва да правя това за вас, Свамиджи! Не вие за мен!’ беше естествено отправеното възражение. Но неговият отговор беше поразителен със своята сериозност – ‘Исус е измил нозете на своите ученици.’ Нещо възпря отговора – ‘Но това е бил последният път!’ – когато той застана на устните и думите останаха неизречени.”

В своя последен ден, петък, 4 юли, 1902г., Вивекананда станал много рано сутринта както обикновено и отишъл в храма за медитация. Той изобщо не бил болен. По време на закуската бил във весело настроение, шегувал се с Премананда и си припомнял много случки от миналите времена. Закусил с плодове, мляко и чай. От един рибар бил купен пресен илиш (карагьоз) от Ганг и някой му го показал. Този вид риба е деликатес за бенгалците. Виждайки рибата, Свамиджи закачливо казал на един новак от Източен Бенгал: “Не почитате ли първия карагьоз за сезона в Източен Бенгал? Нека видя как го правите.”

В 8 часа той отново влязъл в храма за медитация. Когато в 9 и 30 Премананда отишъл в храма, за да изпълни богослужението, Свамиджи го помолил да занесе неговата асана3 в спалнята на Шри Рамакришна4, която била съседна на храма и затворил всички врати и прозорци. Той изтупал завивките от леглото на своя Учител и отново седнал за медитация. Никога преди това не бил изпълнявал такава медитация в манастира. Какво се е случило там, никой не знае. Той приключил в 11 часа и след това сладкогласно запял песен за Кали, която монасите чули от долния етаж. Думите на песента са:


Наистина ли Кали, моята Майка, е черна?

Въпреки че черна изглежда - Тя, Голата,

запалва Лотоса на сърцето.

Хората Я наричат черна, но все пак моят ум

не вярва, че Тя е такава:

Веднъж е бяла, друг път червена, а трети синя;

следващия път изглежда като жълта.

Коя е моята Майка едва ли знам,

въпреки че съм размишлявал цял живот за това:

Веднъж тя е Пуруша, а друг път Пракрити5,

а сега изглежда като Празнотата.

Да медитира върху всички тези неща

обърква бедния ум на Камалаканта.6
Слизайки по стълбите на храма, Свамиджи започнал да се разхожда напред-назад в двора на манастира. Изглеждал вглъбен, като че ли пътувайки в далечни земи. Изведнъж казал на себе си: “Ако имаше друг Вивекананда, тогава той щеше да разбере какво е направил този Вивекананда! И все пак – колко много Вивекананди ще се родят с течение на времето!” Тези негови думи били дочути от Премананда, който стоял на верандата на параклиса. Никога преди това Свамиджи не бил казвал подобни неща.

След това той изразил желание да извърши службата на Майка Кали на следващия ден: денят бил събота и щяло да има новолуние, много благоприятно време за богослужение на Божествената Майка. Скоро след това, Ишан Чандра Чакрабарти, бащата на Рамакришнананда7 и предан поклонник на Божествената Майка, дошъл да посети Вивекананда. Свамиджи се зарадвал да го види и изразил намерението си да изпълни службата на Кали. Той помолил Шуддхананда и Бодхананда да набавят необходимите неща за церемонията.

След като инструктирал учениците си да направят приготовления за службата, Свамиджи помолил Шуддхананда да донесе “Шукла-Яджур-Веда” от библиотеката. Когато това било направено, Свамиджи го помолил да прочете мантрата започваща с думите “Сушумна сурярашми,” заедно с коментара на Махидхара върху нея (Ваджасанеи Самхита, 18.40). Чувайки част от него, Свамиджи отбелязал: “Тази интерпретация на пасажа не се харесва на ума ми. Каквато и да е тълкуването на този коментатор за думата ‘Сушумна,’ в тази Ведическа мантра се съдържа семето или основата на онова, за което Тантрите в по-късни времена говорят като за Сушумна - нервният канал в тялото. Вие, учениците ми, трябва да се опитате да откриете истинското значение на тези мантри и да направите оригинални разсъждения и коментари върху писанията.”

Смисълът на коментара на Махидхара може да бъде обобщен така: “Тази луна, която е във формата на гандхарва (полубог), която е Сушумна или дарителят на върховно щастие за онези, които изпълняват жертвоприношения, и чиито лъчи са като лъчите на Слънцето – нека тази Луна закриля нас, брахмините и кшатриите! Ние предлагаме нашите приношения на Него! Неговите лунни нимфи са звездите, които осветляват всички неща – ние предлагаме нашите приношения на тях.” Желанието на Свамиджи да изпълни богослужение на Кали и неговата дискусия върху Сушумна може би загатват какво е мислел той по онова време: възнамерявал е да се откаже от тялото си като съвършен йогин, преминавайки през шестте центъра на Сушумна и разтваряйки Параматман в Сахасрара8.

На обяд той охотно се радвал на обяда си заедно с монасите в столовата. Поради болестта си, Свамиджи обикновено се хранел в стаята си, но този ден с голямо удоволствие опитвал от различните рибни ястия и шеговито казал на Премананда: “Бях много гладен заради постенето в деня на Екадаши. Много ми беше трудно да пропусна изяждането на всички тези ястия и питиета.” Той закачливо казал на своя събрат ученик английски: “Fish need water to swim.” (Рибата се нуждае от вода, за да плува) и добавил със смях, “Моля те, дай ми чаша вода.” После поговорил малко с другите и отишъл в стаята си, за да си почине. След петнадесет минути излязъл и казал на Премананда: “Нека отидем да учим. Дневният сън не е добър за монаха. Днес въобще не можах да заспя. Имах малко главоболие, заради продължителната медитация. Виждам, че напоследък мозъкът ми е отслабнал!”


Каталог: Disciples%20Lives


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7




©dereksiz.org 2020
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет