Изкуството на сънуването



бет7/15
Дата12.07.2016
өлшемі1.26 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   15

6
СВЕТЪТ НА СЕНКИТЕ


Трябва да бъдеш крайно предпазлив, защото си на път да станеш плячка на неорганичните същества -каза дон Хуан доста неочаквано, след като бяхме водили разговор, който нямаше нищо общо със сънуването.

Неговите думи ме свариха неподготвен. Както обик­новено, направих опит да се защитя.

— Няма нужда да ме предупреждаващ. Държа се много внимателно — уверих го аз.

— Неорганичните същества заговорничат — заяви той. — Просто го усещам и не мога да се утешавам с мисъл­та, че те поставят капани още в началото и по този начин извършват трайно и ефикасно отсяване на сънувачите, които не са желани.

Той говореше така настойчиво, че се наложи неза­бавно да го уверя, че няма да попадна в никакъв капан.

— Трябва най-сериозно да отчетеш факта, че неорга­ничните същества разполагат с невероятни средства -продължи той. — Тяхното съзнание е изключително. В сравнение с тях ние сме деца, преливащи от енергия, за която те ламтят.

Исках да му кажа, че на абстрактно ниво съм разбрал смисъла на думите му и загрижеността му, но в конкретен план не виждах причина за предупреждения, защото бях в състояние да контролирам заниманията си по сънуване.

Последваха няколко минути неловко мълчание, преди дон Хуан да заговори отново. Той смени темата и каза, че трябва да насочи вниманието ми към един много важен въпрос от обучението по сънуване, подминаван до този момент от моето съзнание.

— Вече ти е ясно, че вратите на сънуването са специфични препятствия — каза той, — но още не си раз­брал, че отделните врати всъщност не са свързани с уп­ражненията, чрез които човек ги достига и преминава през тях.

— Изобщо не разбирам какво имаш предвид, дон Хуан.

— Искам да кажа, че не е вярно например, че сьну­вачът достига втората врата и минава през нея тогава, когато се научи да се събужда в друг сън, или да сменя сънищата си, без да се събужда в ежедневния свят.

— Защо да не е вярно, дон Хуан?

— Защото втората врата се преодолява едва тогава, когато сънувачът се научи да изолира и да следва чужда­та енергия, тоест скаутите.

— В такъв случай защо въобще се поставя задачата за сменяне на сънищата?

— Да се събудиш в друг сън или да сменяш сънищата си е упражнението, което древните магьосници измисли­ли, за да развиват способността за изолиране и следване на скаутите.

Дон Хуан каза, че да следваш скаут е голямо пости­жение и че когато сънувачите са в състояние да го извър­шат, втората врата се разтваря широко за тях и те полу­чават достъп до вселената, която се крие зад нея. Той подчерта, че тази вселена се намира там постоянно, но ние не можем да проникнем в нея, защото нямаме енергийна мощ, и че всъщност втората врата на сънуването е вратата към света на неорганичните същества, а самото сънуване е ключът, който я отваря.

— Може ли един сънувач да изолира някой скаут нап­раво, без да се е обучавал в сменяне на сънищата? -попитах аз.

— В никакъв случай — отвърна той. — Това упражнение е от първостепенна важност. Въпросът е само дали е единственото упражнение, което съществува, или съну­вачите могат да си послужат и с някое друго?

Дон Хуан ме погледна някак особено. Той като че ли наистина очакваше да отговоря на въпроса му.

— Прекалено трудно е да създадеш упражнение, кое­то по съвършенство да не отстъпва на измисленото от древните магьосници — заявих аз с непоклатим автори­тет, без да знам как ми хрумна това.

Дон Хуан напълно се съгласи с мен и добави, че древните магьосници изнамирали редица безукорни уп­ражнения, за да минават през вратите на сънуването и да попадат в специфичните светове, които съществуват зад всяка от тях. Той повтори онова, което ми беше казал и по-рано — че сънуването е изобретено от древните ма­гьосници и следователно трябва да се практикува спо­ред техните правила. После ми описа "правилото за вто­рата врата" като поредица от три етапа: първо, чрез уп­ражнението за сменяне на сънищата сънувачите откри­ват скаутите; второ, следвайки скаутите, те отиват в дру­га реална вселена; и трето, в тази вселена сънувачите сами научават, посредством собствените си действия, нейните управляващи принципи и закони.

Дон Хуан каза, че при взаимоотношенията си с неор­ганичните същества аз съм се придържал към това пра­вило така стриктно, че той се опасявал от най-страшни последици. Струвало му се, че неизбежната реакция от страна на неорганичните същества щяла да бъде опит да ме задържат в техния свят.

— Не преувеличаваш ли малко, дон Хуан? — попитах аз. Не можех да повярвам, че положението е толкова мрачно, колкото той ми го описваше.

— Изобщо не преувеличавам — отвърна той с хладна се­риозност. — Сам ще се убедиш. Неорганичните същества не пускат никого да си отиде — не и без истинска борба.

— Но какво те кара да мислиш, че искат да ме задър­жат?

— Вече са ти показали твърде много неща. Наистина ли смяташ, че те си правят целия този труд просто за раз­влечение?

Дон Хуан се засмя на собствените си думи. На мен обаче не ми беше забавно. Един особен страх ме нака­ра да попитам дали няма да е добре временно да пре­късна или даже напълно да прекратя заниманията си по сънуване.

— Трябва да продължаваш, докато прекосиш вселе­ната, която се намира зад втората врата — рече той. — Ти си единственият, който може да реши дали да приемеш, или да отхвърлиш съблазните на неорганичните същест­ва. Тъкмо затова аз се държа настрана и много рядко взимам отношение към твоите занимания.

Признах, че винаги съм недоумявал защо той така подробно ми разкрива други области от своето знание, а скъпи обясненията си за сънуването.

— Бях принуден да те обучавам в сънуване — каза дон Хуан — единствено защото такава е установената от древните магьосници практика. Пътеката на сънуването е осеяна с клопки и дали ще ги избегне, или ще попадне в тях, си е лична работа на всеки сънувач; мога да допъл­ня, че в тази област решенията са не само индивидуал­ни, но и окончателни.

— А не са ли тези клопки резултат от поддаването на ласкателства или на обещания за сила? — попитах аз.

— Те са резултат от поддаването на всичко, което ни предлагат неорганичните същества. От определен мо­мент нататък магьосниците не бива да приемат нищо, ко­ето им е предложено от тях.

— А кога настъпва този момент, дон Хуан?

— Това зависи от нас като личности. Предизвикателст­вото за всеки от нас е да вземе от неорганичния свят само необходимото и нищо повече. Според магьосници­те, да знаеш кое е необходимо, е дарба, но да вземеш само него — това е вече върховно постижение. Най-си­гурният начин да се сгромолясаш в някой капан е да не проумееш това просто правило.

— Какво става в случай на провал, дон Хуан?

— Тогава се налага да си платиш, а цената зависи от обстоятелствата и от степента на провала. Но в действи­телност няма как да говорим за подобни възможности, защото въпросът не опира до някакво наказание. Тук става дума за енергийни потоци, които пораждат обстоя­телства, по-страшни и от смъртта. По пътя на магьосни­ците всичко е въпрос на живот и смърт, но по пътеката на сънуването опасностите се увеличават стократно.

Отново уверих дон Хуан, че винаги съм проявявал крайна предпазливост при заниманията си по сънуване и че подхождам към тях извънредно дисциплинирано и добросъвестно.

— Зная, че е така — каза той. — Но искам да си още по-дисциплиниран и да пипаш с кадифени ръкавици по отношение на всяко нещо, което е свързано със сънува­нето. И най-вече трябва да си бдителен. Не мога да предскажа от коя страна ще дойде атаката.

— Виждаш ли някаква непосредствена опасност за мен, дон Хуан?

— Виждам я още от деня, в който ти се разходи из онзи тайнствен град, когато за пръв път ти помогнах да изви­каш енергийното си тяло.

— А знаеш ли точно какво трябва да правя и от какво да се пазя?

— Не, не зная. Известно ми е само, че вселената, коя­то се намира зад втората врата, е най-близка до нашата, а нашата вселена е доста коварна и безсърдечна; следо­вателно и онази едва ли е по-различна.

Аз упорствах да разбера какво ме чака. Дон Хуан подчерта, че като магьосник долавя витаещата опасност, но не може да й даде конкретно определение.

— Вселената на неорганичните същества винаги е го­това да нанесе удар — продължи той. — Но такава е и на­шата. Ето защо трябва да отиваш в онова царство така, сякаш навлизаш във военна зона.

— Значи ли това, дон Хуан, че сънувачите трябва пос­тоянно да се страхуват от неорганичния свят?

— Не, нещата не стоят така. Щом един сънувач пре­коси вселената, скрита зад втората врата, или напълно я отхвърли като безплоден вариант, неприятностите свърш­ват.

Дон Хуан заяви, че едва тогава сънувачите са свобод­ни да продължат нататък. Не разбрах много добре какво иска да каже; тогава той ми обясни, че вселената зад втората врата е толкова мощна и агресивна, че служи като естествен инструмент за отсяване или като изпита­телно поле, където сънувачите биват подлагани на про­верка заради слабостите си. Ако издържат на изпитания­та, те могат да се отправят към следващата врата; в про­тивен случай завинаги остават пленници на онази вселе­на.

Колкото и да увещавах дон Хуан, той не ми каза нищо повече, макар че едва не се задушавах от безпокойст­во. Когато се прибрах у дома, поднових пътуванията си до царството на неорганичните същества, като проявя­вах голяма предпазливост. Внимателното ми отношение като че ли само засилваше чувството на удоволствие от тези пътешествия. Стигнах дотам, че даже мисълта за та­мошния свят бе достатъчна, за да породи у мен неопису­емо въодушевление. Страхувах се, че този възторг рано или късно ще пресекне, но не стана така. Една непред­видена случка дори го подхрани още повече.

Веднъж един скаут ме преведе през някакви неизб­роими тунели така набързо, сякаш търсеше нещо или пък се опитваше да изчерпи цялата ми енергия и да ме изтощи. Когато той най-сетне се спря, аз вече имах чувс­твото, че съм участвал в маратонско бягане. Стори ми се, че ме е довел до края на своя свят. Там нямаше ту­нели и цареше пълен мрак. После мястото пред мен се освети от неопределен източник. Това беше неясна свет­лина, която придаваше на всичко приглушени сиви или кафеникави тонове. Щом свикнах с нея, успях да разли­ча някакви тъмни, движещи се форми. След малко, ко­гато съсредоточих сънното си внимание върху тях, те като че ли добиха вещественост. Забелязах три различни вида: едните бяха кръгли като топки, другите приличаха на камбани, а третите напомняха огромни, трептящи пламъци на свещи. Всички те бяха малко или много зао­блени и с еднакъв размер. Прецених, че диаметърът им е около метър. Тези форми бяха стотици, може би даже хиляди на брой.

Знаех, че имам странно и сложно видение; въпреки това силуетите бяха толкова реални, че изпитах истинска погнуса. Имах противното чувство, че съм се надвесил над рояк огромни, кръгли, сивкави и кафяви буболечки. Фактът, че се намирах над тях, ми носеше някакво усе­щане за безопасност. Отхвърлих всички тези съображения в мига, в който си дадох сметка, че е глу­паво от моя страна да изпитвам безпокойство или пък чувство за сигурност, сякаш се касае за реална житейс­ка ситуация, а не за сън. И все пак, докато наблюдавах тези бръмбароподобни форми, които се гърчеха край мен, бях обзет от силна тревога при мисълта, че те се ка­нят да ме докоснат.

„Ние сме подвижното звено на нашия свят", внезапно проговори гласът на сънния пратеник. „Не се страхувай. Ние сме енергия и изобщо нямаме намерение да те до­косваме. А и това, така или иначе, не би било възможно, понеже ни дели истинска бариера."

След дълга пауза гласът добави: „Искаме да се присъединиш към нас". Слез по-надолу, където сме ние. И не се тревожи. Нали не се притесняваш от скаутите, а още по-малко пък от мен; а ние не се различаваме от ос­таналите. Аз съм с форма на камбана, а скаутите са като пламъци на свещи."

Последните думи определено бяха предназначени за енергийното ми тяло. Щом ги чух, погнусата и страховете ми изчезнаха. Спуснах се до нивото на топките, камба­ните и пламъците на свещи, и те ме наобиколиха. Дойдо­ха толкова близо, че ако имах физическо тяло, щяха да се допират до мен. Вместо това ние започнахме да пре­минаваме едни през други, сякаш бяхме валма от пара.

В този момент изпитах едно невероятно усещане. Ма­кар че не чувствах нищо с енергийното си тяло, усещах крайно необикновен гъдел някъде другаде; през мен не­съмнено преминаваха някакви меки и въздушни неща, но това ставаше на друго място. Чувството беше смътно и краткотрайно и не успях да го доловя добре. Вместо да съсредоточа сънното си внимание върху него, аз изця­ло се потопих в гледката на гигантските енергийни бубо­лечки.

На нивото, на което се намирахме, като че ли имаше нещо общо между мен и тези безплътни форми — това беше размерът. Чувствах се почти уютно сред тях, на­вярно защото преценявах, че на големина са колкото моето енергийно тяло. Когато ги разгледах, реших, че ня­мам нищо против тях. Те бяха безстрастни, хладни и независими и това безкрайно ми допадна. За миг се зачу­дих дали фактът, че отначало изпитвах неприязън към тях, а в следващия момент вече ги харесвах, е естествен ре­зултат от сънуването или е плод на някакво енергийно влияние, което тези създания упражняваха върху мен.

„Те са извънредно приятни", казах аз на пратеника и у мен незабавно се надигна вълна от дълбоко приятелско чувство или даже любов към тях.

Едва бях успял да изразя мнението си, когато тъмните силуети се разбягаха подобно на едри морски свинчета и ме оставиха сам в полумрака.

„Ти излъчи твърде силно чувство и ги изплаши", рече гласът на пратеника. „Чувствата са прекалено тягостни за тях; впрочем и за мен важи същото." Тогава наистина чух как той се засмя стеснително.

В този момент настъпи краят на сънуването. Когато се събудих, първата ми реакция беше да си стегна бага­жа, за да замина за Мексико и да се срещна с дон Хуан. Ала едно непредвидено събитие в личния ми живот осуе­ти пътуването, въпреки неистовите ми приготовления. Безпокойството, което тази спънка породи у мен, напълно прекрати моите занимания по сънуване. Аз не ги спрях с усилие на волята; несъзнателно бях отдал такова значе­ние на този особен сън, че просто ми изглеждаше безс­мислено да продължавам, преди да съм се видял с дон Хуан.

Прекъсването трая повече от половин година; недоу­мението ми относно случилото се постоянно растеше. Не ми беше хрумвало, че чувствата ми сами по себе си ще са в състояние да прекратят упражненията ми. За­почнах да се чудя дали в такъв случай желанието ми ще е достатъчно, за да ги подновя. Оказа се, че е така! Щом формулирах мисълта, че искам да се върна към сънува­нето, заниманията ми се възобновиха така, сякаш никога не бяха прекъсвали. Скаутът улови предишния им край и ме понесе направо към видението, което бях получил при последното си сънуване.

"Това е светът на сенките", каза гласът на пратеника веднага щом попаднах там. „Но макар и да сме сенки, ние излъчваме светлина. Подвижни сме и именно от нас идва светлината, която е в тунелите. Ние сме друг вид от тукашните неорганични същества. Те биват три вида: едните са като неподвижни тунели, а другите като под­вижни сенки. Ние спадаме към вторите. Тунелите ни да­ват енергията си, а ние изпълняваме техните нарежда­ния."

Тук пратеникът замълча. Усетих, че ме подканва да го попитам за третия вид. Усетих също така, че той няма да ми даде сведения, ако сам не му задам въпрос.

"Какъв е третият вид неорганично същество?", попи­тах аз.

Пратеникът се изкашля и тихичко се засмя. На мен това ми прозвуча така, сякаш му стана много приятно, че го питам. "О, ето че стигаме да нашата най-загадъчна особеност", рече той. "Третият вид се разкрива пред по­сетителите ни едва тогава, когато те решат да останат при нас."

"А защо?", поинтересувах се аз.

"Защото е необходимо голямо количество енергия, за да го видиш", отвърна пратеникът. "И тази енергия тряб­ва да бъде предоставена от нас."

Знаех, че ми казва истината, и си давах сметка, че тук ме дебне изключителна опасност. Въпреки това изгарях от безгранично любопитство. Исках да видя съществата от третия вид.

Пратеникът като че ли усети настроението ми. "Би ли искал да ги видиш?", попита той небрежно.

"Да, разбира се", отговорих аз.

"Трябва само да заявиш високо, че желаеш да оста­неш при нас", каза пратеникът с безгрижен тон.

"Но ако го направя, ще се наложи да остана, така ли?", попитах аз.

"Естествено", отвърна той с непоклатимо убеждение. "В този свят всичко, което кажеш на висок глас, важи за­винаги."

Не можех да не си помисля, че ако той възнамерява­ше да ме задържи с измама, бе достатъчно просто да ме излъже. Аз нямаше как да разбера това.

"Не мога да те лъжа, защото лъжата не съществува", каза пратеникът, намесвайки се в мислите ми. "Мога да ти говоря само за съществуващото, а в моя свят това е единствено намерението; зад лъжата не се крие никакво намерение; следователно тя изобщо не съществува."

Понечих да възразя, че дори и зад лъжите се крие на­мерение, но още преди да подхвана спора, пратеникът заяви, че зад тях има цел, ала целта не е намерение.

Не бях в състояние да задържа сънното си внима­ние върху изложения от него довод. То се прехвърли на съществата-сенки. Внезапно забелязах, че те при­личат на стадо странни животни, у които имаше нещо детско. Гласът на пратеника ме предупреди да обуз­давам чувствата си, понеже ненадейните емоционал­ни изблици карали съществата да се разпръскват като ято птици.

"Какво искаш да направя сега?", попитах аз.

"Слез при нас и започни да се опитваш да ни буташ или дърпаш", подкани ме той. "Колкото по-бързо се нау­чиш да вършиш това, толкова по-скоро ще можеш да движиш разни неща в нашия свят единствено с пог­лед."

Тези думи пробудиха моята меркантилна нагласа и ме изпълниха с бурни очаквания. Мигновено се озовах сред съществата и се заех да правя отчаяни опити да ги бутам или дърпам. След малко енергията ми напълно се изчерпи. Имах впечатлението, че съм се мъчил да извърша нещо равностойно на това да повдигна цяла къща само със зъбите си.

Другото ми впечатление беше, че колкото повече се напрягах, толкова повече се увеличаваше броят на сен­ките. Те сякаш прииждаха отвсякъде, за да ме погледат или за да се хранят от мен. В мига, в който си помислих това, сенките отново се разбягаха.

"Ние не се храним от теб", каза пратеникът. "Всички ние идваме, за да усетим твоята енергия, точно както правиш ти със слънчевата светлина в някой студен ден."

Той настоя да се отпусна, като отхвърля подозренията си. Чух гласа му и докато слушах неговите думи, осъзнах, че чувам, чувствам и мисля по същия начин, както и в ежедневния си свят. Бавно се обърнах, за да се огледам наоколо. Съдейки по яснотата на възприятията си, реших, че се намирам в реален свят.

Гласът на пратеника отново прозвуча в ушите ми. Той каза, че за мен единствената разлика между възприема­нето на моя и на техния свят се състои в това, че възприе­мането на техния започва и свършва внезапно, само в един миг; докато при моя свят не става така, защото съз­нанието ми — заедно със съзнанието на огромен брой съ­щества като мен, които крепят моя свят чрез намерени­ето си — е фиксирано върху него. Пратеникът добави, че възприемането на моя свят започва и свършва по същия начин за неорганичните същества — само в един миг, а при техния положението е различно, понеже огромен брой от тях го крепят чрез намерението си.

В този момент картината пред мен започна да изблед­нява. Чувствах се като гмуркач и докато се пробуждах от тамошния свят, сякаш плувах нагоре, за да достигна повърхността на водата.

При следващото ми сънуване пратеникът започна разговора си с мен, като отново изтъкна, че подвижните сенки и неподвижните тунели са свързани помежду си с взаимоотношения на пълна съгласуваност и сътрудни­чество. "Ние не можем да съществуваме едни без дру­ги", каза той накрая.

"Разбирам какво имаш предвид", рекох аз.

Долових леко презрение в гласа на пратеника, когато ми отвърна, че едва ли бих могъл да разбера една такава връзка, която била нещо много повече от зависимост. Канех се да поискам обяснение на тези думи, но в след­ващия миг вече се намирах в онова, което мога да опи­ша единствено като самата материя на тунела. Там ви­дях някакви гротескно слети издутини с форма на жълъ­ди, които излъчваха матова светлина. Мина ми през ума, че това са същите онези издутини, които по-рано ми бяха заприличали на Брайловата азбука. След като прецених, че те всъщност са енергийни образувания с диаметър около един метър, започнах да се чудя какви ли ще са действителните размери на тунелите.

"Тукашните размери не са като в твоя свят", каза пратеникът. "Енергията на нашия свят е по-различна; нейните свойства не съвпадат с тези на енергията на твоя свят и все пак нашият е не по-малко реален от него."

Той добави, че ми е казал всичко за съществата-сен­ки, докато ми е описвал и тълкувал издутините по стените на тунелите. Отговорих, че съм чул обясненията, но не съм им обърнал внимание, защото съм сметнал, че ня­мат пряка връзка със сънуването.

"Тук, в това царство, всичко има пряка връзка със сънуването", заяви пратеникът.

Искаше ми се да помисля на какво се дължи пог­решната ми преценка, но в съзнанието ми настъпи праз­нота. Сънното ми внимание започна да отслабва. Беше ми много трудно да го съсредоточа върху света около мен. Приготвих се да се събудя. Тогава пратеникът отно­во заговори и звукът от неговия глас ме подкрепи. Сънно­то ми внимание значително се оживи.

"Сънуването е средството, чрез което сънувачите пристигат тук", каза той, "и магьосниците получават всич­ките си знания за него от нас. Нашият свят е свързан с вашия чрез една врата, наречена сънища. Ние знаем как да минаваме през тази врата, но хората не знаят. Те трябва да се учат на това."

После гласът на пратеника премина към онези обяс­нения, които вече ми беше дал по-рано.

"Издутините по стените на тунела представляват съ­щества-сенки", рече той. "Аз съм едно от тях. Ние се движим вътре в тунелите, по стените им, като се зареж­даме с тяхната енергия, която е и наша."

Една случайна мисъл проблесна в съзнанието ми: аз действително не бях в състояние да проумея симбиозни взаимоотношения от рода на тези, на които бях свиде­тел.

"Ако останеш сред нас, със сигурност ще се научиш да усещаш какво означава да си свързан така, както сме свързани ние", каза пратеникът.

Той като че ли очакваше отговор от моя страна. Имах чувството, че действителното му желание е да зая­вя, че съм решил да остана.

"Колко същества-сенки има във всеки тунел?", попи­тах аз, за да променя посоката на разговора, но веднага се разкаях за това, понеже пратеникът се зае да ми опис­ва най-подробно техния брой и предназначението им. Той каза, че във всеки тунел има определен брой зависи­ми същества, които изпълняват определени функции, свързани с нуждите и очакванията на подкрепящите ги тунели.

Не ми се искаше пратеникът да се задълбочава в по-обстойни обяснения. Разсъдих, че колкото по-малко зная за тунелите и за същесгвата-сенки, толкова по-добре би било за мен. В мига, в който тази мисъл се оформи в съз­нанието ми, гласът замлъкна и моето енергийно тяло рязко се изстреля, сякаш бе дръпнато с някакво въже. В следващия момент аз вече бях в леглото си, напълно бу­ден.

Оттогава престанах да изпитвам такива страхове, ко­ито биха могли да попречат на заниманията ми. Една друга идея започна да ме ръководи: идеята, че съм по­паднал на нещо изключително вълнуващо. Всеки ден едва дочаквах да се впусна в сънуването и да бъда от­веден от скаута до света на сенките. Допълнително ме привличаше и фактът, че виденията на този свят бяха станали още по-реалистични. Според субективните кри­терии на реда и системността, които царяха в мислите ми, в зрителната и слуховата информация и в реакциите ми, моите преживявания открай докрай бяха толкова реални, колкото и всяка ситуация в ежедневния свят. Никога не бях имал преживявания, при които единстве­ната разлика между ежедневния ми свят и виденията ми беше бързината, с която последните изчезваха. В даден момент се намирах в един странен, наглед действителен свят, а миг по-късно се оказвах в леглото си.

Копнеех за обясненията и напътствията на дон Хуан, но все още бях закотвен в Лос Анджелис. Колкото пове­че разсъждавах над положението си, толкова по-голяма ставаше моята загриженост; дори започнах да усещам, че в царството на неорганичните същества с мълниенос­на скорост назрява някакъв заговор.

С нарастването на тревогите тялото ми бе обзето от силен страх, макар че съзнанието ми все така се впуска­ше в света на сенките с възторжени очаквания. Отгоре на всичко започнах да долавям гласа на сънния пратеник и в ежедневната реалност. Един ден, по време на лекция в университета, го чух да ми разправя надълго и наши­роко, че всеки опит от моя страна да прекратя занима­нията си по сънуване ще се отрази пагубно на крайната ми цел. Той изтъкна, че воините не бягат от предизвикателствата и че аз нямам сериозно основание за прекъс­ване на упражненията си. Бях съгласен с пратеника. Ня­мах намерение да спирам каквото и да е и неговият глас просто даде израз на собствените ми чувства.

Към промяната, настъпила в пратеника, се добави и обстоятелството, че на сцената се появи нов скаут. По време на един сън, още преди да започна да разглеждам елементите му, пред мен буквално изскочи някакъв ска­ут и стремително завладя сънното ми внимание. Забеле­жителното при този скаут беше това, че той нямаше нуж­да да преминава през разни енергийни метаморфози, за­щото си беше енергийно кълбо от самото начало. Само за миг той ме пренесе, без да се налага да изразявам на­мерението си да отида с него, до една друга част от цар­ството на неорганичните същества — света на саблезъ­бите тигри.

В други мои книги съм описал отделни проблясъци от тези видения. Казвам "проблясъци", понеже тогава не разполагах с достатъчно енергия, за да накарам светове­те, които възприемах, да станат достъпни за моето съзна­ние, свикнало с линейната последователност на нещата.

Дълго време редовно виждах нощем саблезъбите тиг­ри, докато една нощ стремителният скаут, който ме беше отвел при тях за пръв път, внезапно се появи отно­во. Без да дочака моето съгласие, той ме пренесе при ту­нелите.

Долових гласа на пратеника. Той незабавно подхвана най-дългото и трогателно рекламно слово, което бях чу­вал дотогава. В него той ми описваше изключителните предимства на света на неорганичните същества. Гово­реше за придобиването на знания, които безспорно биха поразили ума, и то за придобиването им чрез най-прости действия; говореше и за живота в онези възхити­телни тунели. Говореше за невероятна подвижност, за безкрайно време за търсения и преди всичко за удоволствието да имаш космически прислужници, готови да угодят и на най-дребната ти прищявка.

"Съзнателни, същества от най-невъобразими кътчета на космоса остават при нас", каза пратеникът, завърш­вайки речта си. "Те просто обожават да стоят тук. Всъщ­ност никое от тях не иска да си тръгне."

В този момент ми мина мисълта, че подчинението, за което приказваше той, е напълно противоположно на мо­ята нагласа. И слугите, и самото прислужване винаги са ме карали да се чувствам неловко.

Скаутът се намеси и ние се заплъзгахме през едни многобройни тунели. Той се спря в някакъв тунел, който изглеждаше по-дълъг от останалите. Сънното ми внимание се съсредоточи върху размерите и формата му и щеше да си остане приковано там, ако не бях принуден да се обърна. Тогава то се съсредоточи върху едно енергийно кълбо, което беше малко по-голямо от съществата-сен­ки; цветът му беше син, като синьото в средата на пла­мъка на свещ. Разбрах, че това енергийно образувание не е същество-сянка и че е дошло от другаде.

То погълна вниманието ми. Скаутът ми направи знак да си тръгваме, но нещо ме накара да пренебрегна указанията му. Останах на мястото си, усещайки някак­во безпокойство. Въпреки това знаците на скаута нару­шиха концентрацията ми и аз загубих от погледа си си­ньото образувание.

Внезапно една внушителна сила ме завъртя и ме поста­ви точно пред този син силует. Когато се взрях в него, той се превърна в човешка фигура — много дребна, крехка и изящна, почти прозрачна. Трескаво се опитах да опре­деля дали беше фигура на мъж или на жена, но, колкото и да се мъчих, не успях да разбера това.

Исках да попитам пратеника, но и там усилията ми се провалиха. Той се отдръпна доста рязко и ме остави да вися в тунела, застанал срещу една неизвестна личност. Опитах се да говоря с нея така, както приказвах с пратеника. Не получих отговор. Заля ме вълна от безси­лие при мисълта, че не съм в състояние да преодолея ба­риерата, която ни делеше. После пък ме налегна страх, че съм насаме с някой, който може да е настроен враж­дебно.

Присъствието на тази непозната особа отприщи най-разнообразни реакции у мен. По едно време дори се из­пълних с въодушевление, защото осъзнах, че скаутът най-сетне ми е показал друго човешко същество, впримчено в техния свят. Отчайваше ме само невъзможността да общуваме, която навярно се дължеше на обстоятелст­вото, че непознатият сигурно беше някой от древните ма­гьосници и принадлежеше към епоха, различна от моята.

Колкото повече нарастваха възторгът и любопитството ми, толкова по-плътен ставах аз, докато в даден момент така натежах, че се намерих отново в тялото си, обратно в моя свят. Оказа се, че съм се озовал в Лос Анджелис, в един парк близо до Калифорнийския университет. Стоях на тревата, тъкмо в редицата на някакви хора, ко­ито играеха голф.

Фигурата срещу мен беше изкристализирала със съ­щата скорост. За секунда се взряхме един в друг. Това беше момиченце, вероятно на шест или на седем годи­ни. Помислих си, че го познавам. Когато го видях, възтор­гът и любопитството ми до такава степен загубиха мярка, че пак предизвикаха обрат. Теглото ми така бързо нама­ля, че в следващия миг отново бях енергийно кълбо и се намирах в царството на неорганичните същества.

Повече от всякога се нуждаех от съвета на дон Хуан. Съзнавах, че ще трябва да хвърля на вятъра един дълго­годишен труд, но просто бях притиснат от създалото се положение; зарязах всичко, което правех, и хукнах към Мексико.

— Какво искаш всъщност? — попита ме дон Хуан, за да пресече истеричното ми бръщолевене.

Не можех да му обясня какво искам, защото и сам не знаех това.

— Трябва да имаш много сериозен проблем, за да довтасаш с такава скорост — каза той със замислено из­ражение.

— Настина е така, макар че не мога да проумея ка­къв точно е проблемът — рекох аз.

Дон Хуан ме помоли да му разкажа за заниманията си по сънуване с всички подробности, които имат отноше­ние към случая. Описах му видението с малкото моми­ченце и емоционалното въздействие, което то бе оказало върху мен. Той веднага ме посъветва да не се впечатля­вам от това събитие и да гледам на него само като на крещящ опит от страна на неорганичните същества да угодят на моите фантазии. После изтъкна, че ако отдава­ме прекалено голямо значение на сънуването, то се превръща в онова, което е било за древните магьосници — източник на безгранична самозабрава.

По някаква необяснима причина не ми се искаше да разправям на дон Хуан за царството на сенките. Едва когато той се отнесе с пренебрежение към видението с момиченцето, аз се почувствах длъжен да му опиша по­сещенията си в техния свят. След като свърших, той дъл­го мълча, сякаш беше поразен от чутото.

Когато най-сетне заговори, дон Хуан ми каза следно­то:

— Твоята самота е по-голяма, отколкото си мислех, по­неже изобщо не мога да обсъждам сънуването ти. Сега си в положението на древните магьосници. Единственото, което бих могъл да направя, е да ти повторя, че трябва да проявяваш цялата предпазливост, на която си спосо­бен.

— Защо казваш, че съм в положението на древните магьосници?

— Често съм ти повтарял, че по природа имаш опасна прилика с тях. Те били много надарени; слабото им място било само това, че в царството на неорганич­ните същества се чувствали като риба във вода. Ти си на същия хал. Знаеш за онова царство неща, които ни­кой от нас не би могъл даже да си представи. Аз напри­мер никога не узнах за света на сенките; същото важе­ше и за нагуала Хулиан или за нагуала Елиас, макар че последният бе прекарал дълго време при неорганични­те същества.

— Но какво значение има фактът, че познавам света на сенките?

— Има огромно значение. Сънувачите биват отвеж­дани там едва тогава, когато неорганичните същества вече са сигурни, че те ще останат в техния свят. Това сведение е достигнало до нас чрез магьосническите предания.

— Уверявам те, дон Хуан, че нямам абсолютно никак­во намерение да остана там. Говориш така, сякаш аз мога да се съблазня от обещанията, че ще се сдобия със сила, или че някой ще ми слугува. Изобщо не се интересувам нито от едното, нито от другото. Толкоз.

— На твоето ниво нещата вече са доста сложни. Оти­шъл си твърде далече и сега не можеш просто да се от­кажеш. Освен това ти имаше лошия късмет да бъдеш избран от водно неорганично същество. Помниш ли как се търкаляхте с него? Ами начинът, по който го усети? Още тогава ти казах, че водните неорганични същества са най-неприятните. Те са зависими и обсебващи, и щом се вкопчат в нещо, никога не го пускат.

— Какво означава това в моя случай, дон Хуан?

— Означава, че си изпаднал в истинска беда. Цялата работа се ръководи тъкмо от онова неорганично същест­во, което ти сграбчи в онзи фатален ден. С годините то е свикнало с теб. Вече те познава отблизо.

Искрено заявих на дон Хуан, че ми се повдига само при мисълта, че някое неорганично същество би могло да ме познава отблизо.

— Когато сънувачите осъзнаят, че тези същества не са привлекателни — каза той, — обикновено е твърде късно, защото вече са паднали в капана им.

Дълбоко в себе си имах чувството, че той говори аб­страктно и че опасностите, които споменава, биха могли да съществуват на теория, но не и на практика. Тайно бях убеден, че нищо не ме застрашава.

— Ако мислиш, че неорганичните същества ще ме съблазнят с каквото и да било, трябва да знаеш, че няма да им позволя — казах аз.

— Мисля, че ще гледат да те изиграят — рече дон Хуан. — Така, както са изиграли нагуала Росендо. Ще ти нагла­сят клопка, която изобщо няма да забележиш, нито пък ще се усъмниш в нещо. Те пипат много ловко; сега пък са скалъпили даже и едно малко момиченце.

— Но аз съм сигурен, че то наистина съществува -настоях аз.

— Това не е никакво момиченце — сопна ми се той. -Синкавото енергийно кълбо, което си видял, е скаут, изс­ледовател, попаднал в царството на неорганичните съ­щества. Казвал съм ти, че те са като рибари — примам­ват и улавят всичко, което има съзнание.

Дон Хуан заяви, че според неговото твърдо убежде­ние синкавото енергийно кълбо е скаут, дошъл от изме­рение, съвсем различно от нашето, който се е оплел по­добно на муха в паяжина.

Сравнението му никак не ми допадна. То ме разтре­вожи до такава степен, че изпитах чак физическо неу­добство. Споделих това с дон Хуан, а той ми каза, че мо­ята загриженост за пленения скаут го докарва едва ли не до отчаяние.

— Но защо те безпокои това? — попитах аз.

— Нещо се мъти в онзи проклет свят — отвърна той. -Но не мога да разбера какво е то.

Докато бях при дон Хуан и останалите магьосници от неговата група, изобщо не сънувах света на неорганич­ните същества. Упражнявах се, както обикновено, да съсредоточавам сънното си внимание върху всеки еле­мент на сънищата си, а също и да ги сменям. За да по­разсее грижите ми, дон Хуан веднъж ме накара да се взирам в облаците и в едни далечни планински върхове. Резултатът беше, че у мен незабавно се породи усеща­нето, че се намирам на едно ниво с облаците, или че действително съм застанал на някой от планинските вър­хове.

— Много съм доволен от теб, но съм и много разтрево­жен — каза дон Хуан, когато разбра какво съм постиг­нал. — Ти си научил истински чудеса, а дори не знаеш това; и не твърдя, че си ги научил от мен.

— Имаш предвид неорганичните същества, нали?

— Да, точно тях. Препоръчвам ти да не се взираш в нищо; взирането е метод, типичен за древните магьосни­ци. Те можели да достигнат енергийните си тела само за миг, просто като гледали втренчено някои любими пред­мети. Това е наистина впечатляващ метод, който обаче е безполезен за съвременните магьосници. Той нищо не допринася за усилването на нашето трезвомислие или на способността ни да търсим свобода. Цялата му роля се изразява в това, че ни обвързва с конкретността -нещо, което води до едно крайно нежелателно състоя­ние.

Дон Хуан добави, че ако не се контролирам, докато дойде време да слея второто внимание с вниманието на ежедневния живот, вече ще съм се превърнал в непоно­сим човек. По неговите думи, между подвижността ми във второто внимание и упоритата ми скованост при обикновеното ми ниво на съзнание съществувала една опасна пропаст. Той отбеляза, че тази пропаст била тол­кова голяма, че в обикновеното си състояние аз съм се държал почти като глупак, а във второто внимание — като луд.

Преди да се върна у дома, аз си позволих да разкажа на Карол Тигз за сънните си видения от света на сенките, макар че дон Хуан ме беше посъветвал да не ги обсъж­дам с когото и да е. Тя прояви голямо разбиране и инте­рес, тъй като ние с нея изцяло се допълвахме. Дон Хуан обаче определено се ядоса, че съм споделил тревогите си с нея. Това ме накара да се почувствам по-зле от вся­кога. Потънах в самосъжаление и започнах да се оплак­вам, че винаги правя каквото не трябва.

— Засега все още нищо не си направил — сряза ме дон Хуан, — поне доколкото ми е известно.

Де да беше така! При следващото ми сънуване, кога­то вече си бях у дома, настъпи истински ад. Най-напред отидох в света на сенките, както бях правил безброй пъти; единствената разлика беше, че сега присъстваше и синьото енергийно образувание. То се намираше сред съществата-сенки. Стори ми се, че е възможно то да е било там от по-рано, а аз да не съм го забелязал. Още щом го зърнах, сънното ми внимание бе неудържимо привлечено от него. Само за миг се озовах до това енер­гийно кълбо. Останалите сенки се приближиха до мен, Както обикновено, но аз не им обърнах никакво внима­ние.

Внезапно заобленото синьо образувание се превърна в онова малко момиченце, което бях видял «преди. То наклони тънкото си, изящно, дълго вратле на една страна и прошепна едва доловимо: "Помогни ми!" Не зная дали наистина произнесе тези думи, или те бяха плод на моята фантазия. Резултатът обаче беше един и същ: аз просто се вцепених, обзет от искрена загриженост. Усетих студ, но не в енергийната си част, а в някаква друга част от мен. За първи път ми се случваше да осъзная, че прежи­вяването ми е напълно отделено от сетивните ми усеща­ния. Намирах се в света на сенките и разполагах с всич­ко, което нормално причислявам към едно преживява­не: бях в състояние да мисля, да преценявам, да взе-мам решения; имах психологическа цялост; с други думи, бях самият себе си. Единствената част, която ми липсваше, беше осезанието. Нямах никакви физически усещания. Получавах цялата си информация чрез зре­нието и слуха. В този момент разумът ми се спря на след­ната странна дилема: виждането и чуването не бяха фи­зически способности, а свойства, присъщи на видения­та, които имах.

"Ти действително виждаш и чуваш", каза гласът на пратеника, който нахълта в мислите ми. "Тук се крие прелестта на това място. Можеш да преживееш всичко само чрез зрението и слуха, без да е необходимо да ди­шаш. Представяш ли си? Няма нужда от дишане! Мо­жеш да отидеш навсякъде във вселената без да дишаш." През мен премина някаква разтърсваща емоционал­на вълна, но аз отново не я почувствах там, в света на сенките, а някъде другаде. Обзе ме огромно вълнение поради очевидния, макар и все още смътно осъзнаван факт, че съществува реална връзка между онова мое "аз", което се намираше там, и един източник на енергия, на сетивни усещания, разположен на някакво друго мяс­то. Хрумна ми, че това друго място всъщност е моето фи­зическо тяло, което в този момент спеше в леглото ми.

В мига, в който си помислих това, съществата-сенки се разбягаха и в зрителното ми поле остана само малко­то момиченце. Загледах се в него и изпитах увереност, че го познавам. Стори ми се, че то се олюлява, сякаш щеше да припадне. Усетих как ме обгърна едно безгра­нично чувство на любов към него.

Опитах се да поговоря с момиченцето, но не можах да произнеса какъвто и да е звук. Тогава ми стана ясно, че всичките ми диалози с пратеника бяха предизвикани и осъществени чрез неговата енергия. Оставен на собст­вените си възможности, аз бях безпомощен. Постарах се да се свържа мислено с момиченцето, но и това не даде резултат. Ние бяхме разделени от енергийна прег­рада, която не можех да преодолея.

Детето като че ли разбра моето отчаяние и започна да общува с мен чрез мисъл. По този начин то ми каза горе-долу същото, което вече знаех от дон Хуан: че е скаут, оплетен в мрежите на неорганичния свят. После добави, че е приел образа на малко момиченце, защото този образ е нещо обичайно и за мен, и за него, и че се нуждае от моята помощ толкова, колкото и аз от негова­та. Скаутът изрази всичко това чрез едно сгъстено енер­гийно усещане, напомнящо поток от думи, които достиг­наха до мен наведнъж. Разбрах го без никакво затрудне­ние, въпреки че за пръв път ми се случваше подобно нещо.

Не знаех какво да направя. Опитах се да дам израз на безсилието си. Момиченцето като че ли веднага схва­на това. В изгарящия му поглед се криеше мълчалива молба. То даже ми се усмихна, сякаш ми даваше да разбера, че оставя избавлението си в мои ръце. Когато отвърнах мислено, че не съм способен на каквото и да било, то започна да се държи по начин, който създаде у мен представата за дете, изпаднало в истерично отчая­ние.

Трескаво се опитах да поговоря с него. Момиченцето действително плачеше, както би плакало едно дете на тази възраст от страх и безнадеждност. Не можех да по­неса това. Втурнах се към него, но не постигнах желания резултат. Енергийното ми тяло премина през момиченце­то. Исках всъщност да го взема и да го отнеса със себе си.

Повторих този опит многократно, докато накрая ме обзе изтощение. Спрях за малко, за да обмисля какво да предприема по-нататък. Страхувах се, че сънното ми внимание ще отслабне и ще изгубя момиченцето от пог­леда си. Не вярвах, че неорганичните същества отново ще ме доведат в тази част от царството си. Струваше ми се, че това щеше да се окаже последното ми посещение при тях — посещение, което имаше истинско значение.

Тогава направих нещо невъобразимо. Преди сънното ми внимание напълно да изчезне, аз изразих високо и ясно намерението си да слея моята енергия с енергията на пленения скаут и да го освободя.





Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   15




©dereksiz.org 2020
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет