Милка владимирова енчева

В една от първите и много често цитирана работи посветена на девербалните съществителни в български език П. Петков (1970) установява, че съществителните на -не и -ние като опори на номинални фрази не превземат винаги в цялост валентността на съответните глаголи, от които са образувани и че не всички зависими от опората членове на номиналната фраза се появяват едновременно. Неговите изводи играят важна роля при избора на субстантивната валентност като теоретична база за изследователски модел на дисертацията.

От интерес за работата тук е и дисертацията на Колковска (1993) "Термини за процеси в съвременния български книжовен език", защото се анализират термини от различни специализирани езици, между които и от областта на химическата технология, която се изследва и в този труд и защото авторката описва термини, които от структурна гледна точка са деривати, композитуми и номинални фрази. Колковска провежда изследването на основата на валентната теория на глагола и е на мнение, че няма разлика между валентността на глаголите и съответните съществителни, образувани от тях. Тя описва със семантични роли не само отношения между предиката и аргументите му, но и между предиката и адюнктите. В тази дисертация отношенията между предикат и адюнкти не се описват със семантични роли, но се взема под внимание, че адюнктите могат да бъдат използвани като номинационни признаци. Резултатите от формалния анализ на Колковска се използват в пета глава за сравнение с резултатите от това изследване.

Представени са и статиите на Р. Ницолова "За формалното означаване на семантичните роли в българските конструкции с отглаголни съществителни" (2005) и "За значението на предложните съчетания в българското изречение. "(2005), в които авторката използва при анализите си теоретичния апарат на граматиката на ролята и референтността. Ницолова смята, подобно на много германисти като Тойберт (1979), Ширхолц (2001), Хьолцнер (2007), че девербалните съществителни имат свои особености и не е оправдано да се мисли, че имат същото синтактично поведение като глаголите. Тя е на мнение, че аргументите могат да се изведат от семантичната структура на предиката, становище, което се застъпва и в тази дисертация. Общите теоретични изходни точки улесняват сравнението на резултатите от съответните изследвания.

От много голямо значение за дисертацията е монографията на Осенова (2009) "Именните фрази в българския език", тъй като 94% от съответствията за немските композитуми са именни фрази в български. Авторката използва синтактично анотирания корпус на българския език BulТreeBanк и това дава възможност получените резултати на базата на голям корпус от данни за общия език да се сравнят с резултатите от това изследване, направено за една специализирана област. Много благоприятни за сравнението се оказват концептуалните прилики на моделите за изследване, използвани от Осенова и в тази дисертация. Авторката създава модел за описание и анализ на именните фрази в рамките на Опорната фразова граматика (HPSG), която е насочена към лексикона, а в тази работа лексикално-семантичният подход се прилага за анaлиз в рамките на валентната граматика на съществителните.

В 3.1.3 са представени двете единствени съпоставителни работи за сложните съществителни в немски и български език. Х. Костова-Добрева (1978) анализира немски сложни съществителни и прави предложения за коректния им превод на български. Кочева (1981) описва немски композитуми в областта на техниката и техните съответствия в български и ги обединява в 6 структурно-семантични модела. В това изследване се правят сравнения с резултатите на Кочева при описанието формалната структура на сложните съществителни.

От направения преглед на литературата по темата на дисертацията стигаме до извода, че валентният модел е подходящ както за изследвания на отделни езици така и за съпоставителни изследвания. Прави впечатление, че повечето представени работи са на базата на валентността на глагола, което потвърждава изказването на Хьолцнер (2007: 3), че субстантивната валентност води скромно съществуване в сянката на валентността на глагола. В настоящата дисертация се изгражда изследователски модел на базата на субстантивната валентност, защото с нея е възможно да се опишат адекватно както сложните съществителни така и номиналната фраза, без да се изпада в теоретични противоречия.

В рамките на субстантивната валентност използваме лексикалистичния подход, при който се приема, че тя е идиосинкретично свойство, поради което се обособява ще самостоятелна област. Най-често привежданите основания за това схващане са:

– че не само девербалните съществителни имат валентност –

напр. der Vorrat an Konserven/запасите от консерви,

– съществителните имат валентно зависими части (Ergänzungen), които не се срещат при глаголите –

напр. das Problem der Massenarbeitslosigkeit/проблемът за масовата безработица,

– че някои валентно зависими части (Ergänzungen) на глаголите не могат да се пренесат със същите морфосинтактични характеристики на девербалните съществителни -

напр. Ich danke dir. – Mein Dank an dich.

Аз ти благодаря. – Моята благодарност към теб.

(всички примери немски език са от Тойберт 1979: 13).

Както е прието при лексикалистичния подход смятаме, че има релационни съществителни и че границата между тях и нерелационните не съвпада с границата между девербалните и останалите съществителни, а и че едно и също съществително може да има валентна и невалентна употреба (Хьолцнер 2007:153).

Като теоретична основа ни служи използваният от Хьолцнер (2007) многомерен модел на субстантивната валентност, с който той изследва валентността на немските съществителни.

При този модел валентността се разглежда като сборно понятие за различни валентни отношения, които съществуват независимо едно от друго. Един елемент е зависим от валентно съществително, ако между тях съществува едно от тези отношения. По този начин се избягват трудностите и непоследователностите при разграничаване на аргументите от адюнктите, понеже не се изисква да са налице всички отношения едновременно, за да се отнесе даден елемент към една или друга група.

Приемаме подобно на Хьолцнер (2007), че субстантивната валентност се състои от 4 отношения: аргументност (ARG), специфично съдържание (INSP), cинтактична задължителност (NOT) и специфична форма (FOSP).

Аргументно отношение има тогава, когато един елемент заеме едно от аргументните места в аргументната рамка на валентното съществително -

напр. seine Antwort auf die Frage diese Woche

Съществителното отговор има в аргументната си рамка две места – за отговарящият (негов) и за темата (въпрос), затова негов и въпрос са аргументи на отговор. Тази седмица не заема място на аргумент и не е в отношение на аргументност със съществителното отговор.

Отношенията между аргументите и валентното съществително в тази работа са представени със семантични роли. Съставен е отворен списък със семантични роли, които по степен на абстрактност са съпоставими с тематичните отношения на второ ниво от списъка на Ван Валин (2005) и са в съответствие с целите и емпиричните данни от настоящето изследване. Въвежда се и ниво с по-висока степен на абстрактност с макророли за по-доброто представяне на крайните резултати. Както при Примус (1999) се използват три макророли – прото-агенс, прото-пациенс и прото-гоул. Семантичните роли от списъка на нивото с по-ниска степен на абстрактност се обединяват в три макророли. Те се разглеждат като плавен преход (континуум), така че не са разграничени строго една от друга и не се прави опит отделните семантични роли да се причислят към една стриктно отделена от другите макророля. Семантичните роли се отнасят към една от макроролите в зависимост от това, с коя от тях имат повече общи признаци.

При отношението специфично съдържание (INSP) валентното съществително изисква аргументът да притежава определени семантични признаци:

напр. Annas Entscheidung vs. *die Entscheidung des Fensters

решението на Ана vs. *решението на прозореца

Втората номинална фраза не е коректна, защото аргументът не притежава признаците [одушевеност] и [човек].

При отношението синтактична задължителност става въпрос дали зависимият член на номиналната фраза е задължителен или факултативен.

При отношението специфична форма валентното съществително изисква зависимият член да бъде в точно определена граматична форма.

напр. Erinnerungen an den Sommer

спомени за лятото

В дисертацията е показано, че при отношението специфична форма съществуват различни степени на селекция, които са представени в таблица. Fоsp¹ е най-висока степен на селекция на аргумент според формата му. Валентното съществително изисква аргументът да има специфична форма, която не може да се предвиди или да е заменяема с други форми. При fоsp⁵ аргументът няма специфична форма.

Валентността на съществителното Herstellung – производство може да бъде представено в рамките на многомерния модел по следния начин:

-not, fosp³

+arg, +insp



Sodaherstellung

-not, fosp⁴

+arg, +insp



производство на сода

-not означава, че зависимият член не е задължителен, + арг , че зависимият член сода е аргумент на валентното съществително производство, че има специфична форма – непосредствено съставяща в немско сложно съществително⁸, респ.е свързан в български с предлога на с валентното съществително⁹, [+ специфично съдържание], че аргументът трябва да притежава семантичния признак [неодушевеност].

В настоящата дисертация се приема схващането на Хьолцнер (2007: 168) за реализацията на аргументите на валентните съществителни в рамките на думата и в рамките на номиналната фраза. Семантичните мотивационни отношения между НС на немските съществителни се разглеждат като реализация на отношенията между аргумент (първи елемент) и валентно съществително (втори елемент) в рамките на думата и между НС на номиналните фрази в български като реализация на отношенията между аргумент (зависима част) и валентно съществително (опора) в рамките на номиналната фраза.

Така става възможно в рамките на един и същ теоретичен модел да се направи анализ на семантичните мотивационни отношения на две различни езикови нива и да се опишат адекватно езиковите данни.

Първите НС на сложните съществителни в български се разглеждат също както в немски като реализация на аргументите на валентното съществително, което е втората непосредствено съставяща. Досега те не са били изследвани по този начин в българистичната литература.
Четвърта глава. Семантичен мотивационнен анализ

В четвърта глава с помощта на съставения многомерен модел на субстантивната валентност се анализират семантичните мотивационни отношения между НС на немските сложни съществителни и техните съответствия в български език.

1.евентуалности – Ammoniaksynthese – синтез на амоняк, Glykolsäure-Herstellung – производство на гликолна киселина,

3. съществителни, обозначаващи релация – Bandabsetzer – лентов утаител, Ofendecke – свод на пещта.

Освен тези три групи се обособява и една така наречена остатъчна група. Тя се състои от две подгрупи. При едната подгрупа първата непосредствено съставяща е валентен елемент (прилагателно, конфикс или предлог). На величината, която е втора съставка в сложното съществително, се приписва от валентния елемент (първа съставка) дадено качество или количествено отношение -

напр. Braunkohle – кафяви въглища, Hochdruck – високо налягане, Dioxid – двуокис.

При другата подгрупа първата непосредствено съставяща не е аргумент, а адюнкт и обозначава важни обстоятелства, поради което служи като номинационен признак. В корпуса има 158 примери за такива сложни съществителни, те представляват 7,8% от всички ексцерпирани композитуми. Разделени са в три подгрупи – за обозначаване на място (46), време (36) и начин (76):

напр. Synthesedruck – налягане по време на синтеза, Anfangsgemisch – начална смес, Kokereigas – газ от коксова пещ, Innendurchmesser – вътрешен диаметър, Druckpumpe – помпа под налягане, Gegenstromabsorption – абсорбция нa принципа на противотока.

напр. Ablauf [r](x) – като втори елемент в композитума Reaktionsablauf

Валентното съществително Ablauf има един тематичен аргумент (x) и един референциален аргумент [r]. Мястото на аргумента (x) се заема в композитума Reaktionsablauf от първата съставка Reaktion-. Отношенията между валентното съществително и неговите тематични аргументи се описват със семантични роли. От Дейвидсън (1967) насам много лингвисти (напр. Ерих/Рап 2000, Райнхард 2001, Якобс 2003, Хьолцнер 2007) посочват освен тематичните аргументи и още един, който Дейвидсън нарича „тих аргумент”, показващ към какво реферира валентното съществително.

4.3 Семантичните роли се описват с признаци, които има един прототипен техен представител, но не е задължително всеки представител на съответната роля да притежава всичките признаци. Отношенията между семантичните роли и отношенията им с макроролите се представят на една ос като плавен преход от една роля в друга.

В автореферата не са описани отделните семантични роли, те само са изброени като е показано тяхното място на оста.

Използват се 14 семантични роли: агенс (Ag), каузатив (Kaus), инструмент (Inst), носител на процес (PT), носител на състояние (ZT), квататив (Quat), посесор (Pr), посесивум (Pv), идентификатум (Im), индентификанс (Is), финитив (Fin), субстанция (Sub), обектив (Obj) и ефектив (Eff).

ПРОТО-АГЕНС ПРОТО-ГОУЛ ПРОТО-ПАЦИЕНС

(маркирани в жълто), а степента на пациентивност намалява от дясно на ляво и е най-висока при семантичната роля ефектив. В средата между двете макророли, където степента на агентивност и пациентивност е най-слаба, се намира прото-гоулът, семантичните роли в тази част са маркирани със сиво, а прототипният представител на тази макророля е финитив и се намира в средата на оста.

Определени бяха 13 семантични мотивационни отношения, с което се потвърждава хипотезата за разнообразните отношения между НС. Установи се обаче, че отделните семантични мотивационни отношения се разпределят комплементарно върху групите валентни съществителни, определени според вида на семантичните предикати в тяхната лексикално-семантична структура, които са втора съставка/ първа съставка в композитумите или опора в номиналните фрази.

Семантичните отношения обектив, носител на процес, носител на състояние и инструмент се срещат само при евентуалностите, а при съществителните, обозначаващи релация, се среща само семантичната роля субстанция и двойките семантични роли идентификатум – идентификанс и посесор – посесивум.

На оста, върху която са нанесени семантичните роли и макроролите, се представя разпределението по тях отделните групи валентни съществителни.

ПРОТО-АГЕНС ПРОТО-ГОУЛ ПРОТО-ПАЦИЕНС

1,8¹⁰ 2,4 2,3 4,4 Fin/ Fin 21,3 ¹¹ 12 22¹²

Quat (3,2) Obj Eff/Eff

Ag Kaus Instr PT Sub (9,8)

Валентните съществителни, които обозначават релации, се концентрират само върху макроролята прото-гоул.

Валентните съществителни, които обозначават семантични роли, заемат едно междинно положение. Втората непосредствено съставяща се фокусира при 98,7 % от композитумите върху семантичната роля ефектив (прото-пациенс), а 75 % от първите НС върху семантичната роля финитив (прото-гоул).

При групата с валентен елемент като първи елемент всички сложни съществителни имат едно и също семантично мотивационно отношение между НС, изразено със семантичната роля квататив, която е причислена към макроролята прото-гоул.

Фокусирането върху прото-гоул е характерно за съществителните, които обозначават релация, които обозначават семантична роля и които имат валентен елемент като първи елемент. Както евентуалностите, така и съществителните, които обозначават семантична роля, имат аргументи, които са доменът на макроролята агенс. Предпочитанията на съществителните, които обозначават семантична роля, са за двете роли с най-висока степен на агентивност – агенс и каузатив, за разлика от евентуалностите, при които предпочитанията в рамките на макроролята агенс са за семантични роли с ниска степен на агентивност инструмент, носител на процес и носител на състояние.

Ако се вземат предвид всички анализирани валентни съществителни, по данните от настоящата работа може да се заключи, че най-предпочитаната макророля е прото-гоул с 67 %, след която следва прото-пациенс с 34 %.

Що се отнася до български език, според мен не е оправдано прото-гоул да се разглежда като основна както на композитумите така и на номиналните фрази, тъй като резултатите в български език са само за еквивалентите на немските сложни съществителни, а не от изследване, посветено специално на номиналните фрази. Трябва да се провери с нови изследвания както за общия, така и за специализираните езици, дали има такова предпочитание и дали то се отнася само за сложните съществителни.

Семантичните мотивационни отношения между НС на немските композитуми показват в това изследване предпочитание към прото-гоул и едва на второ място към прото-пациенс, които обаче се различават от тези между глагол и аргумент в изречението. Въпреки че определените предпочитания за номиналната фраза в труда на Ерих/Рап и в тази работа не съвпадат напълно, то и в двете изследвания предпочитанията между съществително (опора) и аргумент в номиналната фраза, респ. в рамките на композитумите се различават от тези между глагол и аргумент в изречението, което потвърждава изказаната в началото на изследването хипотеза за разликите в

предпочитанията.