Мост през вечността

Приземяването бе така леко, както трудно бе изли­тането. ВВ-5 приближи до пистата, докосна с миниатюр­ните си колела земята и дълго се плъзга право напред към последното трасе. След като се приземи превъзход­но, само след минута беше обратно в хангара с изключен двигател и турбина, която се въртеше все по-бавно и по-бавно, докато накрая спря.

Потупах го по извивката на люка, благодарих му за полета, както е обичайно за всеки пилот, който е летял повече, отколкото заслужава.

Останалите самолети ни наблюдаваха със завист. Те също искаха да летят, имаха нужда да летят. Тук беше горкият „Уиджън", на който десният двигател пропуска­ше масло. Изолацията бе пресъхнала от дългото преби­ваване без движение.

Дали мога да се вслушам в бъдещето на самолетите, както в собственото си бъдеще? Ако тогава се бях опи­тал и бях разбрал бъдещето му, нямаше да изпитвам та-тсава тъга. Той щеше да стане самолет - телевизионна звезда, с който щеше да започва всеки епизод на безум­но популярен телевизионен сериал, щеше да лети до един прекрасен остров, да се приземява върху вода, да се спуска блестящ и прекрасен, без течове отникъде. И то­зи самолет не би могъл да има подобно бъдеще, без нас­тоящето, без онова, което беше тъкмо сега - целият пок­рит в прах в моя хангар, след като е летял с мен няколкостотин часа.

Така и на мен ми предстоеше бъдеще, което не би могло да се случи, без да преживея първо това свободно самотно настояще, в което живеех сега.

Изкачвах се по стълбите на дома си, погълнат от размисли, свързани с възможностите за контакт с други аспекти на самия себе си, с Ричард от миналото и Ричард от бъдещето. С моето Аз от други животи на други пла­нети, в други хипотетични време-пространства.

Дали някой от онези алтернативни мои превъплъщения би копнял да намери своята сродна душа? Дали някой от тях я е намерил?

Интуицията - вечното бъдеще/минало Аз - ми про­шепна в отговор тогава на стълбите:

Да.

Отворих шкафа и извадих от него кутия консервирана супа и малко макарони с намерение­то бързо да си приготвя хубава италианска закуска. Не беше задължително да е съвсем италианска, но трябваше да бъде гореща и питателна, което беше важно за мен, във връзка с разследването, което се канех да извърша.

Ужасно е самотен, помислих си, докато слагах супа­та в една тенджера на печката, забравил да включа кот­лона. Лесли много ми липсваше.

Чу се прошумоляване на защитна ризница и аз въз­дъхнах.

Не се безпокой - помислих си - нямай грижа за ни­що; много добре зная какво ще кажеш, не мога с нищо да оборя твоята логика. Съвместният живот е бавно са­моубийство. Предполагам, че ми липсва не самата Лесли. Липсва ми онова, което тя олицетворява за мен точ­но сега.

Воинът се оттегли.

На негово място дойде друга, съвсем различна по ха­рактер мисъл: Противоположното на самотата, Ричард, това не е съвместният живот, а душевната близост.

Тази дума се изплъзна и политна като сребрист ме­хур, откъснал се от тъмното дълбоко дъно на морето.

Това е!

Моята съвършена жена в много тела е топла като лед от фризера. Тя предлага общуване, лишено от грижа за другия, секс, лишен от любов, приятелство, лишено от вярност.

Така както не може да страда, нито да ти причини страдание, така също не може да обича, нито да бъде обичана. Тя е напълно неспособна да изпита душевна близост. Но дали душевната близост е по-важна за мен от самата свобода? Може би затова прекарах с Лесли се­дем седмици, докато три дена с друга жена ми се вижда­ха много.

Оставих супата да изстива на печката, намерих един стол и седнах на него, свил колене до брадичката, и се загледах през прозореца към езерото. Купестата облач­ност се беше превърнала в дъждовна и слънцето остава­ше напълно скрито зад облаците. Лятно време във Фло­рида можеш да си свериш часовника по летните бури.

Двайсет минути по-късно продължавах да седя и да гледам дъждовната стена, без дори да забелязвам това.

Днес ми се бе удало да поговоря с Дики от моето да­лечно минало; успях да му предам послание. Но как да вляза във връзка с Ричард от бъдещето? Какво може да знае той за душевната близост? Дали се е научил да оби­ча?

Несъмнено нашите двойници от миналото и бъде­щето са ни по-близки приятели от когото и да било... Та кой друг може да ни бъде по-близък от самите нас в дру­ги превъплъщения, от самите нас в духовни форми? Ние всички сме свързани с една вътрешна златна нишка, ко­ято преминава през мен, както и през всички останали.

Чувствах, че натежавам все повече и повече, отпус­кайки се в стола и в същото време - издигайки се над не­го. Какво странно усещане, мислех си. Не трябва да му се съпротивлявам, не трябва дори да помръдвам, нито да мисля. Нека то ме поведе накъдето желае. Ще ми бъде от голяма полза да се срещна...

- Сега е твой ред.

- Няма смисъл - отвърна той. - Щеше ми се да те предупредя, но виждам, че няма никакъв смисъл.

Когато се събудих, прозорецът бе тъмен, целият осе­ян в дъждовни капчици, а на отсрещната страна на езе­рото се очертаваше като извита дъга редицата от нощни светлини. Аз протегнах крака в тъмнината и се опитах да си спомня онова, което ми се бе присънило. До стола си имах бележник и писалка.

Чудо. Знаех, че бях сънувал нещо повече от това, но не можех нищо да си спомня. Чувството, което остана в мен, бе любов, любов, любов. Тя не бе сън. Имах усеща­нето, че съм се Докоснал наистина до тази жена! Облече­на в слънчева светлина. Тази жена живееше някъде, а аз не можех да я открия!

Обхвана ме чувство за безизходност и аз захвърлих бележника срещу прозореца. Той отскочи и страниците му се разлетяха на всички страни, докато накрая падна върху летателните ми карти на Южна Калифорния.

- Сега, по дяволите! Къде си СЕГА?

Когато се случи това, се намирах в Мадрид и се забавлявах, като пътувах от място на мяс­то - по време на публичните представяния на испанско­то издание на книгата - и давах интервюта на испански, което караше телевизионните служители и репортерите да се усмихват. Защо пък не? Нима на мен не ми беше приятно, когато някой испанец на посещение в Америка, или някой немец, французин, японец или руснак, се отка­же от преводачите и дава интервюта на английски. Вяр­но, че говори малко странно, думите не са точно подбра­ни, но колко приятно е да наблюдаваш как тези хора смело, сякаш ходят по въже, се опитват да се обърнат не­посредствено към нас.

- Вярвате ли в събитията и идеите, за които пишете, сеньор Бах, потвърждават ли се те във вашия живот?

Камерата съвсем леко бръмчи в очакване, докато аз си превеждам въпроса наум.

- Няма такъв писател на света - заговорих аз неве­роятно бавно, - който да напише книга с идеи, в които не вярва. Ние можем правдоподобно да опишем нещо само ако наистина вярваме в него. Аз не съм много добър в... как се казва на испански „потвърждаването"... Да живея според идеите си както искам, но всеки изминал ден то­ва става все по-добре.

Езиците са като огромни пухени възглавници, пос­тавени между народите. Онова, което другите казват, се заглушава и почти се губи в тях, а когато се опитаме да говорим с тяхната граматика, имаме усещането, че цяла­та ни уста се натъпква с пера. И все пак си струва. Как­во голямо удоволствие е това да предадеш с думи една идея. Дори и с детински думи да я изречеш съвсем бавно и да я пуснеш като платноходка по течението на един друг език към разноезично човешко същество!

Телефонът в хотела иззвъня късно вечерта и преди да успея да помисля за испанския, вече бях казал „здра­вей" на английски.

Чуваше се съвсем тихо един слаб глас, от много, много далеч.

- Здравей, уки, аз съм.

- Каква приятна изненада! Колко мило, че се обаж­даш!

- Боя се, че възникнаха някои ужасни проблеми и се наложи да се обадя.

- Какви проблеми?

Не можех да си представя какви толкова важни проблеми могат да възникнат, които да накарат Лесли да позвъни в Мадрид посред нощ.