Като пред светостта като пред майката

На колене пред 
ВАНГА
като пред светостта 
като пред майката
като пред прорицанието
като пред Всевьзможието
като пред възмездието
София
Благовещение
лето 2003

Петър БАКОВ

3
РУПИ ТЕ*
Рупи - извънземните пазители на Космичната вода
Белите коне изпръхтеха и заковаха каруцата насред Рупи-те. 
Един пламнал оазис на красотата. Богова приказка-джунгла, 
на брега на извечната Струма.
Имаше, какви ли не видове дървета, обрасли с кили-
ми, килими, в лилаво цъфнали лиани и какви ли не гроздове цветя. Цветя, 
цветя и всевъзможни диви-подивели плодни дръвчета. Дивурки, дивурки, 
приведени в поклон от плод и ухание. И птици, птици, секаш Райската 
градина, пее ли пее. Видения на Божата богота. Рай, кацнал върху вулкана 
Кожух.
По-късно ТеКеЗеСе-то всичко изкорени, за да сади зеле и тикви. Глу-
паци. Вместо това, всичко обрасна в тръни и драчки. Но, както и да е.
Каруцата спре и, кера Вангелия, като некакво сияние, без ничия 
помощ, скочи от нея след
дъщеря си Венета, както всички
я 
наричаме 
Венчето, 
и 
припкащите 
дечурлига 
на 
преродената и уж сестра Люба. 
Немат нищо общо, но сестри по 
баща.
Кера Вангелия слезна и се 
заоглежда. Върти се на место и 
секаш вижда и невидимото. Никой 
не смее да гъкне. Гледа в нещо, 
но един Господ знае в какво. Само 
Тя си го виждаше. Тя и никой друг.
Момченцето на сестра и 
Люба, неудържимо плачеше и пи-
щейки, врещеше ли, врещеше:
- Дай ми ластика, бе, ле-
льо. Дай ми ластика маа... Дай 
си ми чапарашката, да меткам 
камъчета, лельо - ама пиука, да 
се побъркаш. Ужас.
- Стига с този ластик, стига 
с тази прашка, бре, ревльо 
пиклив, ньеден - сопна му се Тя
3

4
- нема да убиваш животинките. Нито птици, ни щурчета, нито пеперуди,
ни змейове... Нищо не се убива. Чу ли... Чуй ги... Е, чу ли ги...
- Дай ми го, дай ми го - неистово плачеше голешарчето и я опъва
ше ли опъваше за големата дамска чанта, която кера Вангелия носеше ви
наги, като на празник. Една голяма, черна кожена чанта, Божем, Ноевият
ковчег. Що ли немаше в нея...
Изведнъж, като да се нервира ужасно и рязко бръкна в чантата си, 
и изрева злокобно:
- На ти ластика, бре. То от тебе, нищо друго нема да стане... - и
протегна ръка към него.
Всички изтръпнахме ужасени... В ръката й., висейки, се гърчеше 
змия. Огромна, невероятно шарена, шарена, приказна змия. Като ти каз-
вам невероятна, значи невиждана. Като райската змия. Митично виеща 
се, дъга-оса. Райска дъга-оса, ей.
Змията, не съскаше, а се смееше, плезейки ни се с райския си 
език. Леле, мале. Умирачка. Умирачка.
- Айй, това е змия, ма лельо, змия. Олелееей, изяжда ме, мамо
- извряка бабаитчето и се хвърли в скута на майка си. Да се смееш ли, да
плачеш ли, не знам. Цирк-трагедия.
- Каква змия, бре - изригна
кера Вангелия - тва е поличба. Предз
наменование. Не я ли виждате. Не виж
дате ли, бре, зрящи. Очи имате, но не
виждате...
И я запокити, с неистово страшна 
сила, към бълбукащите вода и пара 
минерални извори и с гръмовен, вледе-
няващ, подземен тътен, просто рече:
- Там, където падна Усойницата,
там опъваме палатката. За сън на дъха
и за разговор с умрелите... Боже-Гос-
поди, какво ли не ме питат, какво ли
не ми казват... Ето и сега ми казват, че
усойницата е гениална и вижда топли
ната. Вижда я до една стотна от градуса
и е на милиарди години. Прилепите,
които посред бел ден излетеха пред
нея, пък, виждат звука. Звука има цвет.

5
Всеки звук е с различен цвет. Айдеей... Слушай чедо, да видиш какво ми 
казват: Пчелите, виждат всички препятствия и никога в нищо не се блъс-
кат. Никога. Имат локатори-отразители. Те ке са ми водачи... Те и мъртви-
те. Чувате ли ги. Като живи са. Мъчно ми е, че не виждате умрелите. Да 
можехте да ги видите, да можехте да ги видите... Боже-Господи, Боже-Гос-
поди, като да имат локатори, наместо очи. Аз ги виждам. С мозъка си ги 
виждам. Мозъкът, вижда много повече от очите. Като Природата съм.
И, кръстейки се, всевиждаща, литна напред. Плува ли плува, към 
бъдещата си палатка и, мноого, мноого по-късно, къщурка на скромнос-
тта. Къщичка, с изворно изворче пред нея. Балсам на Космичността. Па-
нацея...
След години й монтираха емайлирана вана, за да се къпе, горката. 
Да отмива, полепналата я хорска мръсотия. Защото, покрай Нея се навър-
виха, какви ли не мръсници и ментарджии, за да я използват всячески. И, 
Тя, ги търпеше. Нема как, баланс между добро и зло. Но, времето, почти 
всички ги отве, като прахта на смъртта. А, Тя, дори не умре. Отиде си, по 
живо-по здраво, в Нейното си измерение. Жива си е там. Жива е. Заедно 
е, с майка й Парашкева. С майка й Парашкева, калугерката, е.
Знам го. Знам го, защото, като й палям свещица на гроба й, щом я 
попитам:
- Добре ли си, кера Вангелио - свещта, изведнъж угасва и... пак
лумва, с живо трептящо огънче-сълза, пръскаща бенгалски звездички.
Усмихвам й се и си тръгвам, от весел по-весел. Знам, че ме е чула 
и видела. Знам. И некак, все ми се причува, как, като останехме насаме, 
през годините, все ме питаше ли питаше:
- Кажи ми сега, тъпанче мило, кажи ми, песно-песнопойке, лелина,
ти, като какви ги виждаш извънземните, синче мое. Какви са. Кажи де...
Оооо, не можеш да ме излъжеш. Аз знам, че ги виждаш, защото ти 
се явяват. Не можеш да ме излъжеш, чу. Само, искам да знам и при тебе 
ли са, като при мене. Защото при мене са като точици и плочици-свет-
линки. Една върху друга. Една върху друга, като как са люспите на рибите, 
леля. Енергия...
Аааа... при тебе се явяват, като гроздове-светулки, нали. Едно над 
друго, едно до друго. Божеееий, каква красота. Каква красота. Вселени, 
вселени...
Един ден, всичкото това, сине, да го кажеш на невиждащите. Не-
зрящите го знаят, чу. Да им кажеш. Обяви го, че твоите извънземни, са 
гроздаци-светулки. Светулки, светулки... Светлина. Да им го кажеш, чу 
ли.

6
Чуу, тъпанче, мило. Тва е Дълбината, да знаеш.
Чух кера Вангелио. Чух, Светице. Но, кой ке ми поверва, кера. Ке 
ме плюят, отвсекъде. Но, ке го кажа, ако ще да ме низвергнат. Дума ти 
давам, дума Войводска, да знаеш.
- Слушай Пеше, тва, че аз, слепата, не виждам светлината, а ти не
виждаш душата, не значи, че не съществуват. Тук съм, да казвам това, 
което знам. Виждам го и немам нужда да го доказвам. Знам го. Знай го и 
ти, Пеше. Нещата ке се случат и без нас. Тва, че сме простосмъртни, не 
значи, че безсмъртието не съществува. Съществува и още как. 
Непреходното го има, леля. Ето го на... Ето го слепият Омир с песента му. 
Пред тебе е... Пред теб съм, леля. Не се плаши, от зубрачите. Те немат 
нищо общо със знанието, чу. Знаеш ли, кажи го, па който иска да го 
види. Очите, Пеше, не са само очи, чу. Чуу. Да го кажеш...
Е, дойде време да кажа на всички:
- Извънземните, наистина съществуват и са тука. Тук са, за да ни
спасят от нечовечното ни нечовеколюбие... Искам да се знае, както Тя ми
го е казала, че наред с нас, на Земята, съществуват и други цивилизации,
които Тя виждаше. Можеше да минава от измерение в измерение, като на
шега. Като избраница на Дълбината.
И да знайте: Нема мъртвина. Тя, не умре. Отиде си за малко, но 
помня какво ми казваше винаги: След четирийстия ден от смъртта, си оти-
ваме, само за осем дни у дома. Там, откъдето е водата ни и на деветия 
ден, изврякваме в ново тяло. Немаш си представа, Пеше, с каква скорост 
се движи Душата. Хиляди пъти по-бързо от светлината. Аз и ти, сме от га-
лактиката Андромеда, на десетки хиляди години от Земята. Все некога се 
събираме, за мигновението ни от Хармонията.
Еех, кера Вангелио. Сбогом, светице. Сбогом, Светота. Знам, че ке 
се видиме. Знам го, прекрасно. И майка ми София, и майка Ти Парашке-
ва, много често ми се явяват и го потвърждават.