Писма до сина ми чочо


ЧОВЕК ТРЯБВА ДА МИНЕ ПРЕЗ БОЛКАТА НА ОТЧУЖДЕНИЕТО, ПРЕЗ БОЛКАТА НА САМОТАТА ЗА ДА ИЗПИТА ... НОСТАЛГИЯТА НЕ Е ТОЧНАТА ДУМА… МОЖЕ БИ ДА ИЗПИТА БОЛКАТА ПО ИЗГУБЕНИЯ РАЙ



бет4/5
Дата21.07.2016
өлшемі4.7 Mb.
1   2   3   4   5

ЧОВЕК ТРЯБВА ДА МИНЕ ПРЕЗ БОЛКАТА НА ОТЧУЖДЕНИЕТО, ПРЕЗ БОЛКАТА НА САМОТАТА ЗА ДА ИЗПИТА ... НОСТАЛГИЯТА НЕ Е ТОЧНАТА ДУМА… МОЖЕ БИ ДА ИЗПИТА БОЛКАТА ПО ИЗГУБЕНИЯ РАЙ.
В едно свое интервю си се опитал да дадеш обяснение, как се стигна до този успех на „Хъшове", и ми се струва, че в голяма степен си обобщил основните фактори:
Хъшове“ се роди благодарение и на чистия дух на тези, които го направиха. Личности от различни поколения решиха, че това ще се случи на 100-те години на Народния театър. Всичко започна като вода, която се изля в огромен водопад от емоции, страсти и желания. „Хъшове“ си взе и продължава да си взима своето - енергията. Но той е мисия за Сашо Морфов, който цял живот го носи у себе си. Беше огромно предизвикателство...

Да си хъш е съдба независимо от времето, в което живееш, и мястото, в което си роден. Хъшът е човек, който върви против течението, противопоставя се на всичко, което иска да подчини духа му.


  • Сцена от „Хъшове " с Валери Йорданов в ролята на Бръчков

  • Сцена от „Хъшове “ с Рени Врангова в ролята на Евгени

  • Кадър от телевизионния филм „Хъшове“ - Македонски пресича Дунава





  • Фотоси към интервюто на Цветана Царева от списание "Еуропео". 2011


МЕЖДИННО ВРЕМЕ

Преди малко повече от две години списанието ,,L'Europeo“ пусна поредния си тематичен брой с надслов „СПИРТ & SPITIT", а в уводната си статия Любен Дилов-син цитира Джордж Бърнард Шоу, който казва:

...алкохолът е упойката, без която е немислима операцията живот.“


И допълнението към това твърдение от Франсис Скот Фицджералд:

"Когато съм трезвен, не мога да понасям света, когато съм пиян - той не понася мен."
В този брой, сред пъстрото международно участие на личности, споделящи горните твърдения, като Хемингуей, Чарлз Буковски, Джак Керуак, Джуди Гарланд, Едит Пиаф, Серж Гинзбург, Владимир Висоцки, за представител на съмишлениците от България редакцията беше избрала тебе. Когато ти пиша това поредно писмо, си давам сметка, че да прескоча темата за проблемите, които имаше с алкохола и алкохолната зависимост за един период от време, би било нечестно не само към теб но и към твоите близки приятели и многобройните ти почитатели като актьор. Затова реших да приложа към писмото си част от твоето интервю в този брой, което си дал на журналистката Цветана Царева, озаглавено „Междинно време".

На титулната страница към интервюто авторката е поместила следния уводен текст:


В този живот всички тичаме по кръгла писта. На 46 години Чочо Попйорданов отново застава в началото й. Но този път няма намерение нито да избяга от себе си, нито да избере път без изход.
Г-н Попйорданов, още ли предпочитате порочния кръг вместо правия път?

В този живот всички тичаме по голяма кръгла писта. Маратонецът накрая винаги се връща на стадиона. Малко са онези, крайно лудите, дето мечтаят да продължат напред. На 46 години не знам дали съм преживял цял кръговрат. Но ако си представим живота като часовников механизъм, колелцата му със сигурност са прещракали веднъж, може би два пъти. Вярвам в седемгодишния цикъл, периодите за градене на всеки човек. Първите седем, пубертетът, съзряването... Всяко колелце придвижва следващото. Много пъти съм бил и на междинно време. Като натиснеш хронометъра, стрелките спират, но механизмът продължава да работи, разбира се, ако не е счупена голямата пружина. Натискаш отново, превърташ периода, в който си бил в застой. Докато си на стоп, правиш равносметка. Разбира се, човек често сам си завърта истината. И заради инстинкта за самосъхранение е склонен да забрави някои неща.
Как ви изглежда животът сега, на 46, още ли ви е до колене?

Че не е до колене, всеки разбира по едно и също време - когато го изкарат надолу с главата и го вдигнат за крачетата, когато го ударят,

за да глътне въздух, да проплаче. Още тогава му става ясно, че го чака битка. Но колкото и да си подреден и да чертаеш схеми, колкото и да ти е пълна раницата, не можеш да избягаш от живота, който ти поднася предимно хаос. Налага се да се пренастройваш, да си сменяш обувките. От сандали да минеш на ботуши, а ако зимният чифт се скъса, да походиш бос Разбира се, че е неприятно. Замръзваш или ти пари под краката, когато стъпваш по пясъка... Докато пътешестваш по тази земя и преодоляваш времето, което ти е определено, може да ти се случи всичко. Да изтървеш въжето, да ти падне раницата.
Вашата раница колко тежи?

Раницата е хубаво да тежи, но моята прекалено мъчи туриста. Понякога така нареченото генетично натрупване спъва. Когато няма какво толкова да носи, на човек ту е по-леко, по-устремено лети. Но е и по-уязвим. Сещам се за една история, не помня точно кой ми е разказа. Кандидатствал някакъв човек за мечтана работа и му казали: "Ако обичате, представете три дипломи". Разтичал се той, купил една от Колумбийския университет, една от Харвард, една от Оксфорд. Отишъл отново на интервю а там: „Не, не искаме ваши три дипломи. Искаме дипломата на дядо ви, на баща ви и вашата. “Иначе ми се струва, че българинът не е натоварен с прекалено голяма раница.
Всеки я носи на гърба си, а в нея е това, което е зад него и пред него. Това е съдбата, или каквото ти е писано.“

Думите са на дядо ви. Говорите ли си понякога с него?

Случва се. В момента на умора и объркване, когато остана сам. Ако си на кръстопът, все ще а намери някой да ти каже „Медитирай “ „Потопи се“ или „Направи жертвоприношение“. В тези моменти аз имам нужда от разговор със себе си. Но понеже не мога да си говоря сам - твърде шизофренично ми се струва, - откривам добър събеседник в дядо ми Петър, на когото съм кръстен. Нищо че имам много приятели.
Кои са другите ви убежища?

Обичам да се движа. Често тръгвам нанякъде, дори инстинктът да ми подсказва, че посоката е грешна. Коствало ми е много белези по колената, а най-вече по главата. Но аз от рани не се боя. Това, от което изпитвам истински страх, като се вглеждам в хората, е самотата. Трябва да имаш някого до себе си. Може да е един човек, една градина, един изглед, една котка, може да е дете или жена, дай боже. Като че това е свръхзадачата на всяко живо същество - да бъде в мир със себе си. Да си дадеш оценка, какво си направил, без да съжаляваш за нищо, защото времето не може да се върне. Да успокоиш не демоните, а енергиите, които те движат, разпръскват, устремяват нанякъде, били за добро, или за лошо.
Красиви думи, но вие като че ли все още предпочитате да ви е трудно.

Колкото по-дълга е формулата и по-трудно ти излезе решението, толкова е по-вкусно. Опитваш по много начини, имаш знаменатели, скоби, плюсове, минуси, умножение, деление. Познавам много математици, които се занимават с изкуство, и за съжаление, нито един театрал, който да разбира от математика.
Защо понякога сте твърде екстремен - защото сте неуверен или, напротив защото имате твърде много кураж?

Имал съм периоди, в които съм бил безразсъден куражлия. Нещо в мен обича екстремните ситуации, сблъсъците, били с хората, били с природата. Харесва ми да се съпротивлявам, да вървя обратно на здравия разум. Но е имало моменти, в които просто съм спирал. Представете си го така: Тичаш, тичаш, тичаш. Около теб всички се надбягват, дават ти хъс, адреналин. В един момент инстинктът за самосъхранение, за който не знам защо толкова говоря напоследък, се включва. И някъде адски силно те заболява. Защото някакъв орган, или мускул буквално е отказва, или защото твърде рязко си се отдалечил от себе си. Така си се засилил, така си преиграл в това, което правиш, че вече не си ти. Това е много силна болка - когато усетиш, че не си в собствената си кожа.
Коя е следващата степен на болката?

От ножа в гърба, все едно дали ти го е забила жена, или приятел. Тогава изпадаш в ступор. Не ти е виновна тя, не ти е виновен той, ти си лъгал сам себе си, оставял си ги да влязат в душата ти и да грабят. Има един гениален епизод в „Смело сърце“, когато героят на Мел Гибсън разбира, че е предаден от най-добрия си приятел, най-доверения му човек от клановете в Шотландия. Седи пред него и не че няма сили да го убие, но просто не може да помръдне.
Защо, ако използваме аналогията с Хемингуей, животът винаги започва като безкраен празник, но често завършва с ловна пушка, опряна в слепоочието?

Хемингуей... Като деца се бутахме по антиквариатите на „Раковска“, за да търсим книги. Никога няма да забравя как открих „Зелените хълмове на Африка “ - тясна и дълга, със зебри върху корицата... Хемингуей е дълбоко наранен от съдбата. Осакатена, остаряла душа, преживяла кошмара на войната. Смъртта го е целунала по челото, отприщила е цинизма ту - ще грабя, ще взема всичко, което мога, и ще го прахосат. Сутрин е ставал, пиел 200 грама уиски и започвал да пише, докато накрая не станал творчески импотентен. Фицджералд, неговият най-добър приятел, е друга бленда, по-чувствителен, по-раним. Руските пиячи - Висоцки, Шукишин, Айтматов, пък са съвсем различни. Искат да пробият капсулата, но товарът зад тях е ужасяващо тежък, цял колокол, не камбана, а дворец. Имперската им обремененост е загнездена в гена точно като алкохола.

Да, наложи ти се да се „занимавам“ с алкохол и специалистите да ме просвещават как действа. Когато влезе в клетката, той абсолютно обърква механизма й. Загнездва се, започва да командва химическия процес и превзема организма. Алкохолът често се превръща в бягство от хищници. Пиейки, ти се ограждаш с огньове, хвърляш запалени факли. Този горящ кръг за известен период те пази от околните: като отидеш някъде, не те пускат, защото виждат, че си пиян, че си друг. Но пиенето те докарва дотам, че кръгът гасне, гасне, гасне., и хищниците те изяждат.
Вие защо пуснахте този завоевател, защо се предадохте?

Не искам да се самоанализирам, да си правя дисекция. Не че е невъзможно. Но целта не е ти да и погледнеш в огледалото, а някой да ти бъде огледало. Слава богу, попаднах на лекар, който ми беше като психотерапевт. В някои моменти е много трудно. Когато организмът изпадне в буйство, губиш абсолютен контрол. Излезеш ли от кожата си, дори огромни дози успокоителни не могат да го върнат обратно. Връзват те като инквизицията с кожени колани, не на кръст, а разчекнат - двата крака, двете ръце, главата. Но въпреки това можеш да скъсаш всичко. Имаш енергия като майката, която вдига кола, ако под нея е затиснато детето й.
Често споменавате едно друго женско присъствие - това на любимата ви Даниела, която е била до вас в най-трудните моменти...

Тя просто влезе в стаята при мен. Погледна ме и аз като по команда се върнах в кревата и спах 36 часа. Ако не беше тя, днес може би нямаше да ме има.
Престъпникът обаче винаги се връща на местопрестъплението...

За да няма рецидив, е важно да си изтрил с гумичка онова, което те е карало да бягаш. То може да е едно-единствено изречение.
Какво е вашето изречение?

Това не мога да ви кажа. Но трябва да го махнеш, да го заличиш, както компютърният вирус поврежда файл. И да рестартираш.
Сега, две години и половина след това твое интервю, все повече се убеждавам колко нашето общество не заслужава откровеност, самокритичност и една толкова искрена изповед не поражда адекватна реакция не само от страна на повечето печатни и електронни медии, но и в така наречените социални мрежи. До смъртта на майка ти не само жълтата преса, а и медии, които претендират че спазват определена журналистическа етика, продължиха с неверните твърдения за твоето състояние и професионалните ти ангажименти. Използваха произволни интерпретации на всяко твое появяване на обществени места или сценични изяви само и само да задоволят апетита на публиката към своеобразен канибализъм.

Някога през трийсетте години на миналия век Димитър Подвързачов възкликнал:


Ония малцина, които се стремят да останат праведници - провидението тутакси им обръща гръб с думите: - Господа, вам ще се отплатя на онзи свят! Изобщо - провидението бди... над негодниците.


  • Дървената къща в Етрополския Балкан

  • Закуска за двата на терасата

  • Алекс пред къщата, а Чочо боядисва черчевета

  • На терасата




  • С Даниела в Санкт Петербург, май 2007

  • С Хилда Казасян, 1994

  • Край Созопол, 2010

КРАЯТ НА ГОДИНАТА


Струва ми се, че отдавна не сме имали толкова хубава есен както тази година и в началото на октомври посрещнах Даниела и дъщеря ти в старата ни дървена къща в Етрополския Балкан. Идвах два-три пъти след края на май и бях решил, че най-разумно ще бъде да се опитам да я продам, след като вече останах сам и поддръжката на двора и къщата оттук нататък ще става все по-голям проблем за мен.

Преди доста години прадядо ти Иван, който беше роден в последната четвърт на XIX век, твърдеше, че ако видиш в България къща на два етажа, можеш да бъдеш сигурен, че вторият етаж е построен вследствие на престъпление. Това прозрение на моя дядо ми се виждаше доста пресилено, защото по времето на социализма строежът на къщи беше заменен със строеж на обществени блокове, а аз като градско чедо поне през младежките си години нямах преки наблюдения върху новите строителни практики в извънградската част.

Близо двайсет години работих в Киноцентъра край Бояна и през тези немалко години наблюдавах от високо Софийското поле и столицата, приютена между Стара планина и Витоша. В края на моя стаж в Киноцентъра констатирах, че постепенно, но вече много осезаемо намаляват преобладаващите преди зелени площи в очертанията на столицата. И това ставаше за сметка на никнещите като гъби бетонни блокове, нахално настанили се дори в Борисовата градина, която се беше стопила пред очите ми. По същото време около Киноцентъра, разположен между Бояна и Драгалевци, никнеха вила след вила и панорамният път скоро беше и от двете страни здраво обрамчен с тухли, цимент и бетон.

Спомних си, че когато се завърнахме с майка ти от Прага и ти казах, че сме купили дървена къща за мястото в Етрополския балкан, ти доста недоверчиво подхвърли, че се съмняваш в смисъла от такава инвестиция. Откровено казано, и аз имах много съмнения, особено след като на мястото - гола ливада от шестстотин квадратни метра, стоварихме всички елементи на бъдещата къща и си зададох въпроса, как ще я сглобим.

Въпреки многото ми опасения и страхове с наличната подробна документация и помощта на брат ми и приятели успяхме да я сглобим за около две седмици. По време на нашата строителна самодейност идваха собственици на вече построени къщи във вилната зона, за да наблюдават появата на дървена къща на тази територия. Докато ние сглобявахме дървените панели, старите обитатели на вилната зона от време на време ме убеждаваха, че на тая дървения ѝ трябва само една клечка, за да отиде всичко по дяволите, и че много по-смислено е за същите пари да бях изградил върху скромните размери на основата от бутобетон една спретната къщичка от тухли и цимент.

В началото ги търпях, подминавайки забележките им по отношение на дървената ми къща, но когато започнахме да вдигаме покривната конструкция и да сглобяваме дървените ферми, им връчих по едно въже, за да крепят фермите, докато се фиксират към носещите греди, с надеждата да престанат да дават оценки за надеждността на моята бъдеще дървена обител. Така се появи нашата вила, която веднага бе кръстена „чешката къща". По-късно разбрах, че във вилната зона има още една дървена вила, която пък наричаха „руската къща" - също изцяло от дърво, внесена от тогавашния Съветски съюз. Кръщаването, свързано с произхода на двете къщи, беше знак, че не се вписват в нашенските традиции, или другояче казано, обявиха ги като къщи-чужденци, имигрирали на наша територия по незнайни пътища.

Според някои социолози в България дървените къщи се смятат за алтернативно и нетрадиционно строителство. Подобни дефиниции са свидетелство за късата ни памет, защото стотици, а може би и хиляда години българите са живеели в дървени къщи. Традиционната българска къща не е тухлено-бетонният мавзолей, познат ни от епохата на комунизма, а точно дървена къща върху каменна основа. Един български архитект в публикация, посветена на традициите в българската архитектура и отличителните елементи на българската традиционна къща, беше възкликнал:
Удивително е как 45 години комунистическа диктатура са в състояние да пречупят изконните традиции на българския народ. Това, което 200 години византийско робство и 500 години турско не успяха да постигнат, беше постигнато само да 45 години. Що за зъл гений е тази система, която може да руши толкова ефективно? В съзнанието на българина дървената къща се асоциира с барака, съборетина и други презрителни термини. Българинът е горд, когато има бетон, много бетон.
Въпреки сравнително примитивните битови условия в нашата дървена къща съм убеден, че и ти често изпитваше желание да потърсиш спокойствието и уюта на Предбалкана. Сега се надявам малката Катерина да го припознае и тя като място, където може да тича на воля по тревата, да се гони с кучето и да я поливам с маркуча, както го правеше и ти в горещите летни дни.

След като се върнахме от Етрополе, с Даниела заведохме Катето за първи ден в яслите. Ще ти призная, че това название, „ясли", винаги ме е шокирало, защото, независимо че Синът Божи се е появил в ясла, винаги асоциирам тази дума с нещо, което е далече от библейската окраска и по-скоро ми звучи като скотобойна. Затова вече ще казвам, че Катето тръгна на училище, и така ще си говоря с нея. Бях много притеснен, защото си припомних как ти на нейните години болезнено преживяваше сутрешното събуждане, за да тръгнем към яслите и особено когато трябваше да бъдеш, макар и за кратко време, на седмично отглеждане. За радост, нашето Кате влезе с бодра стъпка и се надяваме, че няма да бъде проблем адаптирането ѝ към режима на дневните ясли.

Вече минаха пет месеца, откакто Даниела пое голямата отговорност на майка, изпълнявайки вашето общо решение да станете родители на едно малко създание, което ти кръсти още приживе на майка си.

Не бих си позволил да оценявам твоите връзки през годините. Припомням си, че един ден, след като се раздели с Хилда, ти казах, че нашият род участва само един-единствен път в сватба в нашето семейство и че оттук нататък как ще се разбива твоят социален статус, е твой проблем. И майка ти, и аз бяхме се привързали към Хилда и няма да скрия, че я възприемахме по-скоро като дъщеря, а не просто като снаха и болезнено преживяхме раздялата ви. Нито аз, нито майката ти си позволявахме да те упрекваме или да ти даваме акъл, какво оттук нататък да правиш. Животът е твой, изборът е твой и отговорността за всичките ти постъпки са само твои.

През своя жизнен път се убедих, че най-вярната проверка за хората, които ще срещнеш през живота си, не са периодите, когато си в относителен комфорт и обстоятелствата не предполагат екстрени усилия, а преди всичко тогава, когато съдбата те подлага на тежки изпитания. Защото около успелия човек се точи доста дълъг шлейф от колеги и ласкатели, които заявяват приятелски чувства, но в момента, когато акциите се сринат, този шлейф изведнъж изчезва и ти се оказваш като в безвъздушно пространство - телефоните замлъкват, масата, на която обикновено си сядал, се опразва и започва голямата вечерна проверка с много отсъстващи. Не е необходимо да споменавам твоето голямо изпитание, свързано с придобитата ти алкохолна зависимост, и последствията за

твоята професионална кариера, а и проблемите ти в личен план. В многобройни интервюта в пресата и телевизионни предавания ти открито и самокритично призна всичко това, така че най-малко аз трябва нещо да допълвам. Но всъщност има едно важно допълнение. В най-тежкия ти период до тебе беше една жена - Даниела. Тя пое нелекия кръст да поведе битката за твоето оцеляване и не само с невероятната за едно крехко създание издръжливост, но и с безрезервната готовност за саможертва.

Сега, когато вече е и майка, с всеки изминал ден се убеждавам в нейните човешки качества. Даниела е минала през немалко изпитания в живота си. Това, което е придобила като закалка през годините на емигрантството си, нейната решителност да се върне в България и да започне отначало, посвещавайки живота си оттук нататък на битката за теб и твоето бъдеще, а след това без колебание да поеме и отговорността за бъдещето на едно дете - всичко това я прави от онзи тип хора, за които съм казвал, че с тях бих се вързал на едно въже, както е прието в алпинизма.
★ ★ ★
Много ми се иска малкото Кате да я дари с много любов, за да придобие смисъл всичко преживяно дотук.

Когато „хъшовете" застанаха около теб, за да те изпратят от централното фоайе на Народния театър, и запяха през сълзи отново песента „Бел кон":


Всеки от нас има своя звезда,

що го води, дорде е жив.

Кога свети ярко - човек има живот,

кога гасне - судбина.

Ех да имам туй, що немам,

па да купя бел кон

и да яхам ден и нощем...

и наяве, и насон...
... и стотиците хора, които бяха дошли да се простят с теб и да отдадат последната си почит, разбрах колко много са те обичали не само твоите колеги и приятели от театъра, киното и телевизията, но преди всичко хората от твоята многобройна и разнолика публика - онези, които повече от двайсет и пет години са идвали да те гледат в театъра, или пред големия екран, или пред телевизора. Сигурно всеки един от тях - от тези, които часове стояха пред Народния театър, ще носи в сърцето си своя спомен за теб - както Теодора Димова написа в сайта „Култура" своя „Единствен личен спомен от Чочо":
Имам ето този единствен личен спомен от Чочо.

Било е около 87 или 88 година, може би бъркам. Било е след снимките на "А сега накъде” на Рангел Вълчанов. Чочо може би е бил последен курс във ВИТИЗ, или може би вече го е бил довършил, не мога да определя точно времето, споменът е приблизителен. “

Но беше в Созопол след последния снимачен ден. Бяхме в някакво капанче на брега, с непретенциозни маси и чадъри, едно от тези капанчета, които вече са почти изчезнали, по които всички изпитваме носталгия. Беше май или юни, един толкова искрящ от слънце и цветове ден, какъвто беше денят на това Възкресение, в който Чочо умря. Бяхме неголяма компания, късен следобед, морето блестеше от едната ни страна, имаше бриз, беше леко студено, пиехме бира в пластмасови чаши или направо от бутилката. Един примамващ, безбрежен, потънал в тишина и в сини цветове ден. Чочо непрестанно ни разказваше някакви неща, изобщо не си спомням какви, всички се разсмивахме, подавахме реплики, само и само да продължи да говори, това момче искреше от радост и смях, от изобретателност, от чувство за хумор, талантът и енергията му бликаха от всяка дума и мимика, все нови и нови импровизации, харизмата ту се увиваше около нас и ни сплотяваше, и ни обливаше в смях и възторг - от това ранно и чисто пюре, неочаквано, блестящо, безбрежно - такъв безбрежен, блестящ, топъл ден беше като деня на Чочовата смърт.
В този следобед усетих почувствах таланта му като почти осезаема, почти видима сила около него. И когато успехът му започна, знаех - не беше възможно това преизпълнено с енергия и заряд същество да няма успех

Не се случихме повече в една компания, не се пресякоха повече пътищата ни. Засичахме се около Народния, набързо, пътьом и сърдечно си казвахме -здравей, здрасти, как си, добре съм, а ти как си, ок съм, до скоро! - обаче аз бях от неговия отбор, бях мълчалив и сърдечен фен, бях далечен и верен приятел заради онзи искрящ следобед в созополското капанче.

Когато преди години започнаха изчерпателните и полузлоради сводки на медиите за неговата обсебеност от греха, избягвах да ги чета, не исках да ги чета, не исках да виждам снимките му, не исках да зная за болниците му, за болестите му, за леченията ту, за препъникамъните ту в личния живот, за участията му в медиите, с такава интензивност сводките се получаваха в заглавията на вестниците, че човек нямаше как да не чуе, да не разбере. От егоизъм, явно, не обръщах внимание, дразнех се на всички клюки, слухове, истории, не исках да ги научавам, исках да зная, че онова двайсет и няколко годишно същество още е на брега на морето, очарова ни и ни пленява, приласкава ни с неустоимия си чар, още е изпълнено с възторг и любопитство, и предизвикателност към света.

Не искам да зная и нарочно не чета подробностите около смъртта му. Защото това, което зная, е достатъчно - онова искрящо и непорочно същество на брега със своята неповторима харизма, в онзи тих и облян от светлина следобед, в ранното лято - онова същество беше ужилено и наранено от греха.

Това не е ли участта на всеки от нас - в по-голяма или по-малка степен. По-медийно или по-дискретно изразен. Кой от нас би съответствал на образа си в момент на двайсет и няколко годишен човек, чийто живот тепърва предстои? Чийто живот ще бъде изпълнен с приказни неизвестности и откривателства? Кой от нас съответства на възторжения си образ на пустия бряг на морето, в току-що разлистения юни, с морския бриз, на някакво вълшебно крайморско капанче?

Чочо умря в деня на Възкресение. Господ, Човеколюбецът, ще го възкреси. Но Господ чий негов образ ще помни и ще знае? Онзи образ, който сме призвани да изваем от самите себе си, или онзи образ - окаян, състарен, изсмукан от греха.

В Откровение има следните стихове. Когато влезем в Небесното Царство, Той ще ни даде един бял камък, на него ще бъде изписано нашето име, което ще ни изразява целите, цялата наша същност, всичките ни дни. Това име само ние и Господ ще знаем.

Каква е тази тайна ? Какво ще бъде нашето име? Как можем да проумеем тези слова?

Не знаем, Чочо. Ти ще узнаеш тази тайна преди нас. И когато дойде нашият ред, ще ни подадеш ръка.

Твой мълчалив и сърдечен фен, твой верен и далечен приятел.


  • Снимки пред портата на Народния театър с Валери Йорданов и Александра Василева



  • В гората, Художник-фотограф - Симон Варсано





Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5




©dereksiz.org 2020
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет