Покръстването на българите според илюстрованите хроники на Йоан Скилица и Константин Манасий
жүктеу/скачать 352.09 Kb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- Князът на българите Богорис изпраща вестители до императрица Теодора и получава отговора и
- Българският княз призовава на помощ християнския бог и подготвя целия народ да направи същото
- В някои интерпретации на „Страшния съд”, като тази от църквата „Св. Лука” в Рилския манастир, действително има страховити
- Архиереят Методий кръщава княза на българите
- ІІ. Покръстването на българите във Ватиканския препис на хрониката на Константин Манасий
- В поясняващия текст на В. Гюзелев коректно изложено е само, че миниатюрата е озаглавена „Кръщението на българите ” и е от Манасиевата хроника (с тр. 53).
- В оригиналния текст на Манасиевата хроника са посочени 511 години, а в превода на В. Гюзелев са 501 години (стр. 101).
- Манасиевата хроника е завършена най-късно в 1344-1345 г., а В. Гюзелев твърди, че е в 1364-1365 г.
- ІІІ. Изводи от представените в двата преписа факти
- ІV. Приложение Паралелно изложение на текстовете за покръстването на българите в хрониките на Продължителя на Теофан, Кедрин-Скилица
- Продължител на Теофан Х в. (ГИБИ V, с. 115-118) Кедрин-Скилица, ХІ в. (ГИБИ VІ, с. 236-238) Йоан Зонара, ХІІ в.
- Размяна на сестрата на българския княз и знатния византиец Теодор Куфара
- Българският княз призовава за закрила християнския бог и се покръства
- Изображението на Страшния съд и ефектът от него върху българския княз
- Въстанието срещу българския княз и приемането на новата вяра
- Византийската императрица подарява земя на покръстения български народ, българи и византийци сключват вечен мир
- Мир в западните области (граничещи с България) на Византия
| К.Гербов 11.06.2008
Покръстването на българите според илюстрованите хроники на Йоан Скилица и Константин Манасий І. Княз Богорис и покръстването на българите в Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица Скилица и неговата илюстрована хроника Йоан Скилица е византийски чиновник и хронист от края на ХІ и началото на ХІІ в. От 1081 до 1118 г. той е сановник при византийския император Алексей І Комнин, заемайки първоначално длъжност друнгарий на виглата (приема се като началник на дворцовата стража), а после и високия почетен пост куропалат. Основната творба на Скилица „Исторически обзор” (Synopsis Istorion), известна като „Хроника на Скилица”, пресъздава историята на Византия от смъртта на Никифор І в 811 г. до свалянето на Михаил ІV в 1057 г. Съществува и продъл- жение на „Исторически обзор”, довеждащо изложението до 1079 г., наричано „Продължителя на Скилица”. Хрониката на Скилица е добила популярност не като самостоятелно произведение, а като част от „Исторически обзор” на византийския историк от края на ХІ или началото на ХІІ в. Георгий Кедрин, за чийто живот не се знае почти нищо. Предполага се само, че е бил монах. „Исторически обзор” на Кедрин е компилация от по-ранните хронографии. Започва от сътворението на света и обхваща еврейската, римската и византийската история до встъпването на византийския престол на Исак Комнин в 1057 г. Кедрин стриктно следва своите предшественици, а в частта на съчинението си, обхващащащо периода 811-1057 г. направо преразказва хрониката на Скилица, внасяйки в нея само някои добавки. Добилото широка популярност през средновековието съчинение „Исторически обзор” на Георгий Кедрин е познато като „Хроника Кедрин-Скилица”. В Националната библиотека на Испания в Мадрид се съхранява илюстрован препис на хрониката на Скилица, носещ наименование „История на византийските императори в Константинопол от 811 до 1057 година, написана от куропалата Йоан Скилица”. Сред палеографите-византинисти съществува спор за датирането на ръкописа. Етапна в изучаването на писмения паметник се явява работата на Н. Вилсон (може би Уилсън) в края на седемдесетте години на миналия век. На основа на идентификацията на почерците на един от писалите Мадридския препис и на писаря на съхраняван във Ватикана медицински кодекс, Вилсон отнася създаването на илюстрованата хроника на Скилица към средата на ХІІ в., и доказва нейния южноиталиянски произход. Предполага се, че в 1158 г. от илюстрован оригинал на хрониката на Скилица, подарен на василевса от самия автор и съхраняван в императорската библиотека в Цариград, било снето копие за Хенрих Аристип – посланник на кралство Сицилия при Мануил І Комнин. От копието на Хенрих, доставено в Сицилия, в дворцовата скриптория в Палермо е бил създаден Мадридският препис (не по късно от 1160 г.). Сред многото неясноти относно неговото битие не е ясно дали рисунките са копия на оригиналните византийски такива или са нова добавка към преписа. Илюстрованата хроника на Йоан Скилица съдържа общо 574 цветни миниатюри. В своето изследване „Миниатюри от Мадридския ръкопис на Йоан Скилица” (1972) проф. Атанас Божков подробно се спира и описва сто миниатюри, които или са пряко свързани с българската история и отразяват конкретни събития от нея, или могат да служат като илюстрация за действащите лица в нея. Текстът в оригиналната илюстрована хроника на Скилица, който ние приемаме, че е сходен по съдържание с този, озаглавен „Покръстване на българите” в превода на „Хроника Кедрин-Скилица”, направен в том VІ на ГИБИ (с. 236-238), е придружен с три илюстрации. И в трите присъства фигурата на княз Богорис, който в гръцките текстове е упоменат като „архонт на българите Богорис”. Конфликтът между княз Богорис и императрица Теодора, и продължение на мира 
Князът на българите Богорис изпраща вестители до императрица Теодора и получава отговора и Съдържанието на първата миниатюра се изяснява от текста в Кедрин-Скилица: „Българският владетел Богорис, като чул, че жена с невръстно дете управлява ромеите, започнал да се държи дръзко. Затова проводил и някои пратеници до императора със закана, че ще наруши договора и ще нападне ромеите. Но императрицата без да изпадне в страх и в женска слабост, му известила: „И мен самата ще намериш опълчена срещу теб и ще победя по божие благоволение. Ако ли пък ти надделееш, което не ще стане, то и тогава победата е моя, защото ще си победил жена, а не мъж.” Смутен от тези думи, варваринът прегърнал мира и подновил споменатия договор”. Дипломатическата инициатива на българския владетел е онагледена чрез две самостоятелни огледално разположени сцени, предаващи началото и края на мисията. Вляво е императрица Теодора (вероятно сградата зад нея е двореца в Цариград), майка на невръстния византийски император Михаил ІІІ, изпълняваща регентски функции в продължение на 14 години след 842 г. до достигането на пълнолетие на сина и. Двама вестители предават на императрицата, изглежда устно, заканителните намерения (нещо като обявяване на война) на българския княз Богорис. Церемониалът е интересен: първият пратеник подава на Теодора нещо като червена кърпа - вероятно знак, че е царски пратеник. И двамата вестители са надянали на горната част на ръкавите си кафяви ленти. Вероятно това е прийом на художника на миниатюрата, искащ да покаже, че пратениците са на владетеля Богорис, показан вдясно облечен в дълга кафява роба. В дясната част на миниатюрата (сцената вероятно става в двореца в Плиска) пратениците съобщават на Богорис отговора на императрица Теодора. Положението на конете в средата показва, че актуалното време в миниатюрата е завръщането на вестителите и съобщаването на отговора на Теодора – сцената вляво е като пояснение, какво е станало преди това. Нито визуално, нито в поясняващите текстове с червен цвят над миниатюрата е показано конкретното съдържание на размененото между двамата владетели. В надписите, придружаващи илюстрацията, и вляво и вдясно са посочени както „архонтът (князът) на българите Богорис”, така и „василиса (императрица) Теодора”. В текста „Покръстване на българите” в Кедрин-Скилица обаче, името на Теодора не се споменава. Това означава, че или то фигурира в текста на хрониката на Скилица, но Кедрин не го е добавил в своята история, или съставителите на илюстрованата хроника са били запознати за историята от Продължителя на Теофан. Всъщност цялата история за покръстването на българите в хрониката на Скилица е заимствана изцяло именно от Продължителя на Теофан, където е упоменато името на императрицата. По-нататък в Кедрин-Скилица се разказва, че в резултат на подновения мирен договор, византийската императрица и българският княз разменили високопоставени пленници, които може би защото са им били близки, даже и роднини, са определени в хрониката като пратеници. В изходния текст в Продължителя на Теофан не се говори за пратеници. Текстът в Кедрин-Скилица за станалото след подновяване на мирния договор е: „Тогава императрицата и князът отново разменили помежду си пратеници – императрицата, за да иска някой си Теодосий (в Продължителя на Теофан е Теодор, монах), по прякор Куфара, мъж честен и полезен за държавата, който бил пленник в България, а князът - сестра си, заловена при някакъв набег и пребиваваща в двореца. Пленена отдавна, тя през време на пленничеството си била посветена в християнството и научила четмо и писмо. Щом като била освободена от пленничество, тя не престанала да възвеличава християнството пред брат си, който бил посветен от Куфара в светите тайнства, и да посее в сърцето му семената на вярата. Но след размяната, т. е. когато тази жена била върната на брат си, а на нейно място Куфара бил предаден на императрицата, князът макар и да бил донякъде просветлен и въведен в божествените работи, все пак не се отказвал от безверието си и се придържал към своята вяра.” Българите решават да приемат християнската вяра 
Българският княз призовава на помощ християнския бог и подготвя целия народ да направи същото „Но голям глад обхванал българската земя и всяка помощ била безсилна. Тогава князът призовал на помощ християнския бог, относно когото бил посветен (може би е печатна грешка, логично е „просветлен”, виж по-горе – бел. К.Г.) благодарение на Куфара и сестра си. Той подготвил и целия народ да направи същото. И тъй, след като се отървали от бедствието, българите преминали към благочестие и се удостоили с купела на прерождението.” Това е текстът в компилацията Кедрин-Скилица, илюстриран в самостоятелната хроника на Скилица с горната миниатюра. Вероятно това е и съдържанието на обширния текст над фигурната група вдясно, докато над групата вляво надписът е „българи”. Атанас Божков не предлага някакъв прочит на по-обемистия текст, но в него в началото се чете „българският архонт (княз)”, а по-нататък и „бога на християните”. Сцената е полева - на открито, има шатра, а не сграда, две групи от хора и символично небе. Става дума за времето на настъпилия голям глад. Вдясно вдигналият ръце и взор към небето български княз - представен в одеяния на обикновен смирен човек, равен със сънародниците си, призовава небето да помогне на гладния български народ. Небето не е бог Тангра, а е символ на християнския бог-дух. В групата зад княза, която вероятно е на българските велможи, едни също са обърнали взор към символичния бог-небе, други гледат в обратната посока и имат скептични физиономии. В групата вляво, едни се уповават на своя княз и повечето също са вперили поглед в него. Но и тук има намръщени и съмняващи се. Атанас Божков озаглавява миниатюрата не съвсем точно „Българският народ решава да приеме християнската вяра”. И пише, че тя илюстрира именно това събитие. От текста на Кедрин-Скилица обаче се вижда, че народът не е решил сам да се кръсти, а „князът призовал на помощ християнския бог” и „подготвил и целия народ да направи същото”, т. е. да почне да призовава същия този бог. И „след като се отървали от бедствието, българите преминали към благочестие и се удостоили с купела на прерождението”. Иначе от изкуствоведска гледна точка проф. Божков констатира, че миниатюрата е изградена върху оригинална сюжетна ситуация и представлява любопитно изключение в целия труд. „В нея няма действие и онагледено развитие – обяснява мисълта си изкуствоведът – основният идеен проблем е изваден на показ чрез разноликото състояние и изживяване на хората, наблюдаващи тайнствения символ. Тези хора с добродушни лица и дълги коси, сресани на път, са изненадани и смутени от тревожни предчувствия – вече разколебани в устоите на езическата вяра и все още страхливо приемащи новата. Първите вече коленичат и свеждат глави пред символичния знак върху небето – те не падат върху земята, изплашени от сиянието, подобно на тримата апостоли в популярната редакция на „Преображение Христово”, а изявяват своята преданост (към предводителя си – К.Г.), родена в дълги колебания и конфликти. Скептицизмът на привързаните към стария ритуал и терзанията на разколебаните, изявени чрез умело градирани изрази и жестове, тайнствено разиграната синя драперия върху островърхата постройка вдясно и обяснимият стремеж на маловерните да намерят подкрепа в своята безпътица – всичко това усилва чувството, че се касае наистина до божия поличба”. (Божков, Миниатюри..., с. 143). Накрая Атанас Божков обяснява: „Според Скилица непосредствената причина да се приеме купелът на прерождението е, че „голям глад обхванал българската земя” – глад, който се преодолява само с молитвите на християнския бог”. Авторът на миниатюрата, в която българите правят първи стъпки към християнството, обаче въобще е пренебрегнал конкретната тема, разбрал вероятно че тя е прибавена в историята за логическо обяснение на преминаването на българите в християнска вяра по един „чуден”, според патриарх Фотий, начин. В изобразеното въобще няма намек нито за суша, нито за земетресение. Един посърнал житен клас би обяснил всичко, но блестящият художник е решил да не дава политически характер на събитието, обяснявайки го с елементарни трудности в ежедневието на хората, и насочва всичко в сферата на взаимоотношенията „бог – княз – народ”. Легендата за картината със Страшния съд По-нататък в повествованието за покръстването на българите в хрониката на Кедрин-Скилица се казва: „Случило се и нещо друго, което напъ- тило и затвърдило княза в благочестието. Той обичал ненаситно лова и желаел да му се наслаждава не само когато отивал на лов, но да се наслаждава на тия неща, изобразени чрез живопис, и когато си почивал. Като построил нов дом, той заповядал на един монах от ромейски произход на име Методий и живописец по занаят да изпише цялата сграда с изображения. Но ръководен като от някакво божие внушение, той не означил изрично какви именно и кои животни да изобрази, а му повелил само да рисува такива, каквито иска, стига рисунките да бъдат страшни и да предизвикат смайване и трепет у зрителите. А монахът, като не знаел нищо по-страшно от второто пришествие на Христа, именно него нарисувал там. Князът като видял увенчаното множество на праведниците от едната страна и множеството на наказаните греш- ници от другата и когато живописецът му обяснил смисъла на изображението, веднага се отрекъл от вярата си.” В текста на Кедрин-Скилица са пропуснати някои важни пояснения, които са дадени в източника, където се появява за първи път тази история-легенда, а това е Продължителя на Теофан. Там текстът е: „Когато той (Методий) се явил при лицето [на Богорис], последният по божие внушение му заповядал да изобрази не изтребление във война или избиване на животни и зверове, но каквото сам пожелае, като му добавил само това, че би искал зрителите да изпитват страх, като гледат, и, заедно с това картината да предизвиква (у тях) удивление”. (ГИБИ V, с. 117). Това посочване „да не е като”, всъщност означава „все пак да е нещо подобно”. В Продължителя на Теофан се споменава също, че освен страх и удивление, сцената, която трябвало да нарисува монаха Методий, трябвало да предизвика и ужас. В един византийски разказ „Как българите станаха християни” от ХVІ в. разказвачът доразработва историята за българският цар и страховитата рисунка в двореца му като пояснява: „И царят на българите проводил да го доведат (зографа), разпитал го и пожелал да изрисува палатите му и да изобрази войни и стари истории и друго, за да блесне с красота дворецът...Оня изографисал съда по време на второто пришествие и седналия на трон Христос заедно с дванадесетте апостола, в краката му [нарисувал] да тече огнена река, и праведниците и светците, пребиваващи в рая, а пък неверните и грешните с дяволите в ада, везната на съда и възкресението на мъртвите...” Гледайки картината „как грешниците събират плодовете на своя живот и биват прогонвани и насилствено отпращани към очакващото го мъчение”, Богорис „бил обладан от страх пред бога”. Може би долната илюстрация ще поясни каква е връзката между ловната сцена и второто пришествие на Христа, с което неизменно се свързват Апокалипсиса и Страшният съд.  
В някои интерпретации на „Страшния съд”, като тази от църквата „Св. Лука” в Рилския манастир, действително има страховити сцени, подобни на ловните и тези от войните, с хора и ужасяващи реални и фантастични животни. (За да се добие представа за оригинала, от който се е водил Скилица при създаването на текста за покръстването на българите в хрониката си, накрая в „Приложение” е даден и текстът за покръстването от Продължителя на Теофан). Покръстването на българския княз от архиерея Методий В главата „Покръстване на българите” в хрониката на Кедрин-Скилица текстовете за покръстването на българския княз са кратки и лаконични, има и преповтаряне. След историята за призоваването на бога се казва: „И тъй, след като се отървали от бедствието, българите преминали към благочестие и се удостоили с купела на прерождението. Князът бил преименуван Михаил по името на императора на ромеите от изпратения при него архиерей от когото възприел и светото кръщение”. А след излагането на случая със страховитата картина за Страшния съд, при което князът се отрекъл от вярата си, е добавено: „Той бил вече посветен в божествените тайнства, както казахме, от светия епископ и приел божес- твеното кръщение късно през нощта”. 
Архиереят Методий кръщава княза на българите На покръстването на българския княз в илюстрованата хроника на Скилица е отредена отделна миниатюра, която е силно повредена. Насло- ените бои на много места са олющени и от лицата на участниците в сцената са останали само бледи контури. Малкият брой на тези участници внушават чувството за известна тайнственост на церемонията. В хрониките е отбелязано, че тя се извършва през нощта, скрито от хората, което се счита и като опасение за обществено неодобрение на действието, което се проявява по-късно и реално в бунта срещу Богорис. Наименованието, което дава Атанас Божков на миниатюрата е: „Покръстването на Преславския двор”. То обаче, отнасящо се до покръстването на целия княжески двор, изобщо не отговаря нито на това което се вижда, нито на това което е записано в хрониките, както на Кедрин-Скилица (цитирано по-горе), така и на Продължителя на Теофан. В Продължителя е отбелязано: „След като (българите) се отървали от злини- те, той (князът им) по този начин бил обърнат към богопочитанието, удостоил се с купела на новорождението и от изпратения при него от сто- лицата епископ бил преименуван Михаил по името на императора”. (ГИБИ V, с. 116). Сцената с покръстването е пояснена от създателя и като „Архиереят Методий кръщава княза на българите”. Действието се извършва на фона на „новия дом” на княза. Както личи от надписа към миниатюрата, в купела е самият български владетел („архон булгарон”), неименован в самия надпис, но посочен в текста на хрониката като Богорис. Вдясно от него е прислужникът с богато орнаментирана завивка, приготвена за излизащия от „банята на прераждането”. Вляво, във фигурата на изправената наблюдателка, би следвало по подразбиране да видим сестрата на княза. Името на лицето, което кръщава българския княз, специално е упоменато в поясняващия текст, и явно това е направено не случайно – кръстителят е Методий, но кой? Атанас Божков отчитайки недостатъците на миниатюрата (схематизъм в изобразяването на интериора и самата сцена) счита, че тя „заслужава специално внимание...и може би преди всичко заради присъствието на монаха Методий, споменат в текста на Скилица като живописец и като един от главните виновници за покръстването”. „Легендата не оставя никакво съмнение в тази насока” – казва изкуствоведът, имайки предвид посочването на името в текста с червените букви, разчитайки го като: „Монахът Методий покръства царя на българите”. Но в посочения текст няма монах. Тази дума се изписва на гръцки по същия начин - монах. Известно е също, че монахът е „черноризец”, а изо- бразения на миниатюрата носи плащеница с кръстове и следователно трябва да е архиехископ. Званието пред името на Методий  , насочва или към „архиепископ”, или както е в текста – „архиерей” (архиегеос), което може да означава и патриарх. В същата илюстрована хроника на Скилица има сцена на убийството на архиепископ Мануил при Омуртаг. На нея в придружителния текст ясно се чете църковното звание на Мануил и се вижда, че той също носи дреха с черни кръстове върху бяла лента.
 
„монах зограф Методий” „архиерей” Оригиналнте текстове на гръцки език от гръцките хроники в ГИБИ Монах да кръщава княз, пък бил той и български, освен че май не е и канонично, но изглежда изписалите и изрисувалите хрониката на Скили- ца въобще не са си го и помисляли. Сведението, че духовното лице кръстило българския княз е имал име Методий, го няма отбелязано в хрониката Кедрин-Скилица, а също и в по-ранната на Продължителя на Теофан. Интересно е дали това име е фигурирало в оригиналната хроника на Йоан Скилица или е добавено от някой от съставителите на двата варианта на илюстрования и препис - създадения в Цариград и този от Палермо. Някой обаче направо е решил и написал, че архиереят (от епископ нагоре), изпратен от Цариград да покръсти българския княз Богорис, е приближеният до императрица Теодора в началните години на царуването и Методий, когото тя прави патриарх, заставайки на византийския престол. В българския превод на Манасиевата хроника в главата „Царуването на Михаил, синът на Теофил” се казва: „Тогаз сладкоезичният Методий божествен, началникът на стадото свещено в Нови Рим срещу Теофановата дързост възрази и благородната оназ царица (Теодора) утеши...” Методий е бил цариградски патриарх в началните години на царуването на Теодора от 843 до 847 г. Тъй като логиката в повествованието за покръстването на българите в хрониките на Продължителя на Теофан и Скилица насочва събитието именно към тези първи години на Теодора (българския княз току що е „чул, че жена с невръстно дете управлява ромеите”), съставителите на илюстрованата хроника са решили, че високопоставеното духовно лице – архиерей, изпратено от Цариград да кръсти българския княз Богорис в Христовата вяра и да му даде името на невръстния византийски император Михаил, е бил самият патриарх Методий. Но не са били сигурни дали като патриарх е бил „изпратен” Методий в България или още като е бил архиепископ, затова са поставили условното „архиерей”. Едно мнение на Ганчо Ценов за Методий В „Кроватова България и покръстването на българите” Ганчо Ценов прави интересни разсъждения относно появата на легендата за нарисуваната от монаха Методий картина на второто пришествие на Христос, тоест Страшния съд, в двореца на българския княз. Според Ценов българите-християни били еретици, но обичали изкуството и рисували образите на Христа, Божията майка и светиите. И понеже на гръцки език идол означавало картина, образ, а също и икона, почитайки иконите, българите били вземани от гърците за идолопоклонници, т. е. езичници. Този възглед, за българите, всъщност негативен епитет, се появил именно по време на иконоборческия период във Византия, за да се отклони вниманието от гонението на почитателите на иконите вътре в страната. Затова и българският цар Омуртаг бил обозначаван като идолопоклонник. По времето на император Теофил действително се появил цариградски монах Методий, роден в Сиракуза, който оглавил движение за възстановяване на иконопочитта, но бил хвърлен в тъмницата. После обаче Теофил се смилил, даже приел Методий в двореца си и там той спечелил императрица Теодора за своята кауза. Когато в 842 г. Теофил починал, Теодора, поемайки регентството над малолетния си син Михаил ІІІ (който бил тогава едва на три години), изгонила тогавашния иконоборчески цариградски патриарх Йоан и на негово място поставила Методий. След отхвърлянето на иконоборството от страна на Византия започнало сближаване между българите и гърците. „Исторически погледнато – заключава Ганчо Ценов, след като ни предава горните си разсъждения, - гърците приеха българския принцип, обаче по-късно византийската историография, която всичко добро приписва на себе си, изопачава този факт”. В резултат на което, твърди Ценов, се е появила споменатата легенда за рисуването на Страшния съд в двореца на българския княз. Която завършва с „покръстването му от тригодишния Михаил ІІІ, който го кръстил със своето име”. (с. 109-110 от изд. 2004). Очевидно Ганчо Ценов не е имал информация за съдържанието на надписа върху миниатюрата за покръстването на българския княз в Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица и с горните съждения коментира само легендата. По някакъв начин обаче, Методий на Ценов се преплита с Методий от текста на миниатюрата. ІІ. Покръстването на българите във Ватиканския препис на хрониката на Константин Манасий Миниатюрата с покръстването и добавките за него Точната дата на съставяне на средновековния български превод озаглавен „Историческо сказание от премъдрия летописец Манасий, което започва от сътворението на света и достига до царуването на господаря Никифор Вотаниат” не е известна, но със сигурност той е завършен преди 1344-1345 г. Тази дата е посочена в приписката към един от преписите на превода, този в Сборника на поп Филип (днес в Държавния исторически музей в Москва). Илюстрованият екземпляр на превода, се съхранява във Ватикана под името Cod. Vaticanus Slav. II и затова се нарича Ватикански препис (по-нататък под Манасиева хроника се има предвид този препис). Украсен е с 69 миниатюри, съдържащи 109 сце- ни, 18 от които представят моменти от българската история. Сред тях е и „Кръщаване на българите”. 
Кръщаване на българите Сцената с кръщаването на българите завършва главата озаглавена „Царуването на Михаил, синът на Теофил” (византийския император Михаил ІІІ) на Манасиевата хроника и е пояснена в една добавка още в началото на оригиналното повествование на главата (виж илюстрацията по-долу). Тази добавка е вмъкната от българския преводач на хрониката и гласи: „При този цар Михаил и при неговата майка българите се покръстиха. Оттогава до сега [са изминали] 511 години”. По-нататък в текста за царуването на Михаил е направена и втора, по-обстоятелствена добавка, в която се казва: „Някога, впрочем не зная как, сестрата на българския княз беше пленена от гърците и беше предадена в царския двор и беше кръстена и научена на книга. По време на царуването на тези царе имаше голям мир между гърци и българи и тя беше заменена за някакъв болярин, Теодор Куфара. Когато се върна, не преставаше да поучава своя брат във вярата Христова, докато го покръсти. Когато той се покръсти, българите въстанаха срещу него и искаха да го убият, защото остави тяхната вяра. Но той като излезе на бран, победи ги и оттогава едни покръсти доброволно, а други насила”. (Стара бъл- гарска литература, том 3, с. 305-306, 400-401). Информацията в двете добавки кореспондира с писаното за покръстването на българите в Продължителя на Теофан, откъдето е заимствано в хрониките на Йоан Скилица и Георги Кедрин. В случая обаче е използвана хрониката на Йоан Зонара от първата половина на ХІІ в., която също препредава покръстването на българите, както е при предишните хроники, като е спестена историята с картината „Страшния съд”. Не се споменават и имената на българския княз и майката на Михаил. Също не е отбелязано, че българският княз е приел името на византийския император, и че е кръстен тайно. Съдържанието на миниатюрата и добавките според Васил Гюзелев Некоректна е реакцията на някои наши историци при третиране на историческите писмени паметници. Приели за себе си някаква истина и считащи я за безспорна, те освен че многократно я тиражират в книгите си, но и преиначават оригиналното съдържание на малкото оцелели оригинални такива паметници. Правят го с добронамерената цел да подпомогнат широката съвременна аудитория в по-лесното разбиране на изложеното в тях. В резултат обаче много често благородните намерения да се „сее” познание за историята на България се опорочават, и тези, които трябва да се просветят се въвеждат в заблуждение. Последното читателите не могат да усетят, защото те посягат към поредната творба на изтъкнатия историк с безрезервната вяра, че ще намерят в нея непреднамерено представената истина. 
В поясняващия текст на В. Гюзелев коректно изложено е само, че миниатюрата е озаглавена „Кръщението на българите” и е от Манасиевата хроника (стр. 53). В книгата си „Покръстване и християнизация на българите” (2006), издадена с благородната цел да покаже оцелелите през годините писмени паметници по темата, Васил Гюзелев отделя голямо внимание и се спира подробно на сведенията за покръстването на българите, отразени в Манасиевата хроника, даже дава на цели страници две факсимилета от нея. Представянето и коментирането на съдържанието на миниатюрата и добавките, отбелязващи покръстването на българите, са предадени обаче превратно. В обясненията към миниатюрата (виж илюстрацията горе) Гюзелев в прав текст заявява, че в „Кръщение на българите” през 865 г.”, „вляво от кръщавания в купела българин двете короновани особи са кан Борис І Михаил и неговата сестра”. Вече въ формата на предположение е дадено, че кръщаващият българина висш духовник е „вероятно патриарх Фотий” (с.53). По-нетърпеливият читател, който първо ще хвърли поглед върху картинката, ще добие достатъчна представа за нейното съдържание от текста на Гюзелев и може би това ще го задоволи. Любопитните сигурно ще отидат на с. 100, където са дадени в превод на съвременен български език добавките в Манасиевата хроника за покръстването (двете добавки и заглавието на главата са събрани в един общ текст), но ще видят в тях, че българският владетел е „княз”, а не „кан”, и че в оригиналния текст на добавките не е отбелязано името му. Може би по простата причи- на, че авторите на старобългарския превод вероятно не са го знаели – в хрониката на Йоан Зонара, както бе казано, името не е посочено. Имен- но констатирането и коментирането на този факт – знаели ли са българите от Второто българско царство името на Борис, преименуван Миха- ил, би заинтригувало читателя, а не директно подадената, при това спорна информация. Знаели ли са през Второто българско царство кой е Борис-Михаил? Освен хрониката на Йоан Зонара, в средните векове на славянски език е била преведена и хрониката на Продължителя на Георги Монах (Амортола). Този превод обаче е прелюбопитен. В ГИБИ VІ, в преводът на главата „Покръстване на българите” от Продължителя на Георги Монах се казва: „Михаил тръгнал с кесар Варда на поход и се опълчил по суша и по море срещу княза на българите Михаил, понеже се научил, че българският народ изнемогвал от глад...Императорът, като кръстил и възприел техния княз, му дал своето име.” (с. 137). Ето как изглежда същият пасаж в хрониката на Георги Амортола в славянския и превод, така както е предаден този пасаж от Васил Гюзелев в „Покръстване и християнизация на българите”: „Цар Михаил заедно с кесаря Варда тръгна срещу българския княз с войска по суша и по море, след като Михаил узна, че българския род погива от глад...А пък царят, като покръсти княза, прие в светото кръщение и сина му и го нарече Симеон.” (с. 47). (Оригиналният текст на славянски език, предаден от Ганчо Ценов в „Произходът на българите”, е: „Михаилъ же коупно с кесарем Вардою на князь Блъгарскiи изыде свои своими брегом и морем гладом гыблющю Блъгарскомоу языкоу Михаилъ увѣдав...И покорѧтисѧ Грѣкомъ царь кн(ѧ)зѧ кр(е)стив wт с(ве)т(а)го кр(ъ)щениѧ приѧть съ с(и)номъ и нарече имѧ ему Симеонъ” (с. 235). На основа на приведените факти за съдържанието на текстовете на популярните в ХІІ-ХІV в. в България преводи на гръцките хроники на Йоан Зонара и по-ранната на Продължителя на Амортола, имаме пълното основание да приемем, че книжовниците от двора на цар Йоан Александър, в това число преводачът и художникът на Манасиевата хроника, не са знаели, че князът, който е кръстил българите - едни доброволно, други насила, се е казвал Борис, иначе щяха да го посочат. Не са имали и представа, че при покръстването Борис е преименуван Михаил. А че през ХХ в. ще го броят и І-ви, дори не са си го и помисляли. Възможно е освен от славянския превод на Амортола и Йоан Зонара, българите от Второто българско царство да са ползвали и други източници. Но и цар Калоян не е знаел за съществуването на цар Борис-Михаил. Иначе той щеше да го напише на първо място в писмата си до папата, а не да се задоволява само с цар Петър и после да извади и цар Симеон. Калоян не е знаел и това, което е щяло да му свърши най-много работа в кореспонденцията си с папа Инокентий ІІІ: че именно висши католически свещеници изпратени от римския папа Николай І по искане на българския княз Михаил, са покръстили българите. Спекулациите с годините в добавката за покръстването На въпросната с. 100, разлистилите книгата „Покръстване и християнизация на българите” ще разберат, че годината 865-та, която им е била посочена под миниатюрата „Кръщение на българите”, не фигурира в добавката в Манасиевата хроника, а са дадени годините изминали от времето на покръстването на българите до превеждането и илюстрирането на хрониката. Тези години в превода на Гюзелев са 501. Ако чита- телите продължават да упорстват, решат да проследят бележка 2, която е поставил Гюзелев след посочените 501 години и отидат на с. 245, ще разберат, че са били подведени, тъй като там им се съобщава, че „обикновено се приемало”, че съставителят на добавката е написал 511, но истинската цифра е „правилно коригирана” още в 1924 г. на 501 години. 
В оригиналния текст на Манасиевата хроника са посочени 511 години, а в превода на В. Гюзелев са 501 години (стр. 101). За да бъде убедителен в представянето на това число на годините, Гюзелев отива още по-напред в манипулацията си като на с. 101 (виж горе), давайки факсимилето с добавката със старобългарския текст „Оттогава до сега са изминали 511 години”, пише под него, че той гласял „Отто- гава досега има 501 години”. На факсимилето обаче се вижда, че оригиналният текст е „лѣт фiа”, което разчетено прави 511 години. Васил Гюзелев не се спира до тук, а продължава да заблуждава вярващият му читател, като пак на с. 245 му сервира в прословутия стил на Златарски „а приори”, че след като „правилните години” са 501, в такъв случай добавката е съставена в 1364-1365 г.! Тук някои ще се досетят, че явно годината е извлечена чрез някакви математически действия между числата 865 и 501, но по разсъдливите ще се запитат също, ами тази 865 година, откъде дойде? Не са ли тези 501 години нагласени така, че по някакъв начин да се съгласуват с другите 865? Но и „съгласуването” нещо го няма, тъй като математиката не излиза: 865 + 501 = 1366! Със или без математика, в крайна сметка В. Гюзелев, дали от незнание или уверен в правотата си, волно или не, прави „ентата” си манипулация и слага заглавие на превода си от Манасиевата хроника, даден на с. 100: „Добавка за покръстването на българите в среднобългарския превод на Манасиевата летопис от 1364-1365 г.” (!) 
Манасиевата хроника е завършена най-късно в 1344-1345 г., а В. Гюзелев твърди, че е в 1364-1365 г. В оригинала текстът е „от тогава досега 511 години”, според Гюзелев е „оттогава до сега 501 години”. (с. 100). Написаното от В. Гюзелев за датирането на българския превод на Манасиевата хроника си е направо „откритие”, което може да се обясни единствено с факта, че малко преди смъртта си в 1371 г., цар Йоан Александър дотолкова се е затъжил за първото си семейство, че поръчал в 1364 г. да му преведат и изрисуват Манасиевата хроника, но само с децата от първата сватба, едното от които вече починало. Даже на тази смърт е отредил цяла страница. Че и първата, изгонената съпруга, поискал да му нарисуват там. Това, което Гюзелев не казва на решилият да прочете неговата книга докрай и ако иска сам да си провежда математическите изчисления и да си съставя изводите е: че действително в оригиналната добавка посочените години са 511, и че Манасиевата хроника е съставена не по-рано от 1344-1345 г. В Интернет някой е разширил диапазона, но пак е посочил 1335-1345 г. Объркал се е в годините съставителят на добавката, но това не значи, че трябва да преправяме съдържанието и. Този случай с манипулирането на годините посочени в добавката за покръстването на българите в Манасиевата хроника в „Покръстване и християнизация на Българите” не е единствен. В том 3 на „Стара българска литература”, където е отпечатан преводът на целия „среднобъл- гарски превод” на Манасиева хроника, също е направен опит от Иван Божилов, да се разчетат въпросните години. И пак по груб, недопустим в науката начин. Със следната бележка: „Българите били кръстени и приобщени към християнските народи през 864 г. (?) Цифрата „511 г.” не е вярна. Ако приемем, че изразът „досега” означава годината 1344/45, когато най-късно може да се датира българският превод на Константин Манасий, то от покръстването на българския народ са изминали 481 г.” (с. 407). Васил Гюзелев си е позволил без уговорка да преиначи под репродукцията на „Кръщение на българите” написаната в добавката титла „княз” на „кан”. Васил Златарски навремето четеше „княз”, а пишеше „хан”, сега Васил Гюзелев чете „княз”, а пише „кан”. Какво ли се е променило толкова, че „ханът” стана „кан”? И ще дойде ли времето да пишем това, което четем? Кои са изобразени на миниатюрата с кръщаването? Това че на сцената с покръстването са били изобразени българският владетел и сестра му не е основано на някаква сериозна логика, но В. Гюзелев го поставя като истина. Няма как сестрата на българския владетел да носи корона. Жената с короната от сцената не и съпругата на княза. Художникът на миниатюрата е онагледил текста от добавката: „При този цар Михаил и при неговата майка се покръстиха българите”. Преводачите много добре са знаели, че майката на византийския цар Михаил също е била царица, т. е. императрица. Така е отбелязано и в текста на превода: „И прочее, дорде синът и, царят, беше млад, и майка му, царица Теодора, беше с него и всичко правеше добре, насочваше прекрасно на скиптродържанието кораба товарен.” (Стара бълг. лит., т. 3, с. 306). Теодора така е и нарисувана – зад сина си, насочвайки го сякаш и при покръстването на българите, възприето от художника буквално, както е в добавката: при Теодора и Михаил българите се кръстиха. Така е написано, така е и илюстрирано. Атанас Божков на няколко места пише за миниатюрите от Манасиевата хроника, но се спира бегло на „Кръщаване на българите” и не комен- тира, кои са изобразени там. Очевидно е бил разколебан, коя е коронованата двойка. В гръцките хроники на едно и също място едновременно се говори за Михаил и Теодора, и за българския княз и сестра му. Може би въпросът действително е спорен, но женската фигура с корона е посочена от самите съставители на Манасиевата хроника: „цар Михаил (Теофилов) и майка му”. Колкото до опитите да се придаде на добавката, в която са посочени годините, вид на документ, като се манипулират цифрите, това е повече от недопустимо. На практика се е получил калабалък от числа. А на всичкото отгоре Ив. Божилов докарва аритметиката до 864 г., В. Гюзелев до 865 г., а в изворите, които последният представя в тематичния си сборник за покръстването и християнизацията, фигурират предимно години между 866-869-та. Нека тези, които коригират изворите, първо да се уточнят какъв да бъде крайният резултат. А още по-добре е на тая добавка да се махне с ръка, тъй като тя коректно изчислена (1344/45 минус 511), отнася времето на покръстване на българите към 833-834 г., а това е преди Теодора да стане императрица. Объркали са се в Търново в 1344-1345 г., мъчейки се да налучкат годините на царуването на Теодора. Ако ли пък приемем, че сведението в Манасиевата хроника е вярно, значи трябва да потърсим и логичния му отговор. ІІІ. Изводи от представените в двата преписа факти В „Покръстване и християнизация на българите” Васил Гюзелев привежда шест извора на славянски език от ХІV-ХVІ в. за покръстването на българите. Те са или директни преводи от гръцките хроники или преразказват части от тяхното съдържание, вероятно и като устни предания под формата на легенди. Само в един от тези извори се говори за принудително покръстване на българите, поставени под заплаха от пред- приет срещу тях военен поход на Михаил и Варда. При това не е много сигурно, че този славянски текст от средата на ХІV в. (точно когато е превеждана Манасиевата хроника) е бил известен и популярен в България. .
Давайки начало на българското възраждане, Паисий Хилендарски в своята „История Славяноболгарска” също разказва „мирния” вариант за покръстването на българите по своя воля, оспорвайки и историчността на името Борис. През ХХ в., учени, познаващи всички източници за покръстването на българите, правят мегакомпилацията Никита Пафлогонски (имало земетресение и глад) – Симеон Логотет и Продължителя на Амортола (Михаил с Варда потеглили с войска към България, и уплашения и гладен неин народ се покръстил) – Продължителя на Теофан (на покръстените българи била дадена даром земята Загора) – Теофилакт Охридски (към България се насочили тълпи гръцки свещеници и почнали да кръщават мало и голямо). Освен за сглобяването на тази мегаистория, българските историци имат принос и за „откритието”, че покръстването на българите е резултат на нещо като европейска война, в която освен България са замесени Византия, Германия, Моравия, Сърбия и Хърватия. Най-голямата интрига в тази последна версия е, че византийския Михаил нападнал България, подстрекаван от моравския Ростислав (виж Българо-немски съюз и коалиция срещу България в 863 г.? ). На преден план в съвременната компилативна история за покръстването на българския народ е изведена погрешно ситуираната по време история на Симеон Логотет и Продължителя на Амортола за похода на Михаил и Варда, отречена от самите византийци още в средата на Х в. (виж за това Измислената история за покръстването на българите и Как Омуртаг става „княз от бога” ), Прочитът на проф. Атанас Божков на съдържанието на миниатюрата „Приемане на християнската вяра от българите” е дълбоката истина за покръстването на българите, която гърците от Х-ХІІ в. са разбрали, написали са я и са я илюстрирали. Измислицата за покръстването на бълга- рите след поход на Михаил и Варда е една грешка, поправена своевременно от самите гърци на най-високо ниво – с позиция одобрена от василевса Константин Багренородни. Нямащи критичен усет към историческите извори наши историци обаче, са създали една абсолютно измислена и дълбоко опорочена и унижаваща целия български народ история, която трябва да бъде забравена, като бъде и добре обяснена защо е невярна. „Благодарение” на историци като Васил Златарски, са пренебрегнати или подценени средновековните български извори, като например, епиграфските паметници на Омуртаг, някои от които са и неправилно разбрани като съдържание. Пренебрегнат е възрожденецът Паисий Хилендарски, когото Златарски явно се е срамувал да нарече „колега” и имайки възможност на няколко пъти да го цитира в своята „История на българската държава”, изглежда е счел за обидно да го направи. Може би и за да не развали няколкото мита, които тръгват от капиталния труд на Васил Златарски „История на българската държава през средните векове”, като: кой е издигнал църквата „Св. 40 мъченици” в Търново, къде са положени мощите на св. Петка, кога и къде е станала битката между Йоан Асен и Теодор Комнин и не на последно място – историята за покръстването на българите. Задача на днешните историци е да обяснят (като първо сами си ги изяснят) тези (и много други) митове и да ги поправят. ІV. Приложение Паралелно изложение на текстовете за покръстването на българите в хрониките на Продължителя на Теофан, Кедрин-Скилица и Йоан Зонара
Византийската императрица и българският княз подновяват мирния договор
Размяна на сестрата на българския княз и знатния византиец Теодор Куфара
Българският княз призовава за закрила християнския бог и се покръства
Изображението на Страшния съд и ефектът от него върху българския княз
Въстанието срещу българския княз и приемането на новата вяра
Византийската императрица подарява земя на покръстения български народ, българи и византийци сключват вечен мир
Мир в западните области (граничещи с България) на Византия
жүктеу/скачать 352.09 Kb. Достарыңызбен бөлісу:
|