Светлината, която беше тъмнина

1. Да видиш духовния свят

Отскорошният ми интерес към симпатичната тъмнокоса келнерка в известния ресторант на центъра предизвика срещата ми с нея една вечер, когато я поканих у дома. В течение на разговора ни през онази вечер открих, че тя обича музиката на Джон Прайн и има поне известен интерес към метафизиката. На другия ден си купих две плочи на Джон Прайн, а сега се срещах с приятелката на един неин приятел, която се занимавала с метафизика.

Докато чаках сеанса, си спомних изпитаната увереност, която Кей спомена за Бони за първи път. Питах се защо дотогава се бях противил на метафизичното. Вероятно заради консервативното си източно възпитание. Каквато и да бе причината, винаги ми се е струвало, че хората, които се занимават с метафизичното и окулта, са ексцентрични и отвеяни. Но лекотата, с която Кей говореше по метафизичните въпроси, ми помогна да преодолея предразсъдъците си. Благодарение на нея, сега тази област изглеждаше приемлива, практична и земна.

Макар Кей да бе „узаконила" тази област, смятана досега от мен за табу, все още се притеснявах как ще мине сеанса. Мисълта, че ще ме изследват физически и духовно, ме караше да се чувствам неловко. Знаех, че не съм най-съвършената личност в света. На тридесет и три години, а все още не бях намерил това, което търсех.

Работата ми като социален работник беше отчасти удовлетворяваща, но не носеше онова пълно задоволство, а взаимоотношенията ми с хората в живота продължаваха да бъдат в повечето случаи повърхностни и измамливи. Беше съвсем ясно, че всичките ми години на интроспекция бяха дали като резултат само фрагменти на това, което смятах за истинско лично развитие. Бях се уморил от традиционната популярна психология, но най-вече ми бяха омръзнали собствените ми отегчителни само-наблюдения. Бях наистина готов за нещо ново. Търсех промяна, но знаех, че промяната означаваше риск, а да поемеш риска не е никога лесно. Колкото и да бях уплашен обаче от несигурността на резултатите от сеанса, желанието ми за промяна беше по-силно от страха да разкрия дълбочините на душата си. Може би той щеше да ме тласне в правилна посока. Може би Бони щеше да ми помогне все пак.

Изведнъж стана време. Приятелката на Кей, чийто апартамент използваше Бони, ме въведе в задната стая. Бони се усмихна, когато се запознавахме и аз си помислих: Добре дошъл в света на метафизичните сеанси! За момент се почувствах така, сякаш се намирах на една огромна метафизична сцена и Ед Макмахън току-що беше казал: „Еееето го и Уорън!" Чувствах се уязвим и смутен, докато с усилие се опитвах да гледам Бони в очите. Дори непретенциозният й вид и любезни, дружелюбни маниери не можеха да ме накарат да се отпусна. Бях убеден, че ще получа духовния еквивалент на безброй физични преживявания. Чудех се дали не проверява вече аурата ми.

Вероятно усещаше нервното ми напрежение и подозирам, че именно за да ме предразположи започна да ми разказва за опита си в метафизичните сеанси. Каза ми, че още като малко момиче имала интуиция, но й били нужни доста дисциплина и обучение, за да стигне до момента да може да прави действителни изследвания.

Бони беше горе-долу на моя възраст. Имаше къса руса коса и прям, непресторен вид. Беше уверена в себе си и отпусната. Когато видя, че съм се поуспокоил, пусна касетата, която ми бяха казали да нося, натисна копчето и сеансът започна.

Моментално изгубих всякакво спокойствие, което бях постигнал. Чувах ударите на сърцето си, докато седях тихо сякаш цяла вечност, макар че сигурно е било само минута-две. Тя започваше да насочва всичките си усилия към мен и не можех да не се чудя какво виждаше. Опитах се да се отпусна, но нямаше смисъл.

— Трудно ми е да намеря аурата ти — каза тя накрая. Звучеше озадачена и изненадана сякаш това беше необичайно, дори странно. Надигнаха се най-лошите ми опасения. Изглеждаше странно да стоя там, а тя да претърсва за липсващата ми аура.

„Това е ужасно" — помислих си аз. Та аз дори нямам аура." Бях подготвен за лоши новини от сеанса, но не и за никакви новини. Чувствах се неудобно, обхвана ме срам.

— Аурата ти е много черна — беше следващата кратка новина и от нея ме заболя. Опитвах се с всички сили да запазя спокойствие, но вътрешно бях смазан. Искаше ми се да стана и да си тръгна.

Когато вече мислех, че не мога да седя повече нито секунда, тя проговори пак.

— Започвам да виждам малко повече.

Сякаш беше облекчена и аз също, разбира се. На този етап фактът, че изобщо имам аура беше повод за празнуване.

Но преди да успея да се зарадвам много, тя каза, че от това, което можела да види, съм бил недоразвит духовно. Съвсем не това, което исках да чуя.

Каза ми, че съм наблегнал прекалено много на физическите и умствените аспекти на личността си в живота. Сякаш почти съм бил пренебрегнал духовния живот.

Беше права. Бях пренебрегвал духовните неща през по-голямата част от живота си. Винаги бях активен в спорта и стоях настрани от всичко духовно. Повечето от книгите, които четях, бяха от областта на психологията и самопознанието, от време на време някоя книга от някой омразен поет, но това беше всичко, що се отнасяше до царството на мистиката. Опитите ми да стана по-добър бяха земни и конкретни.

Бони каза, че трябва да се отворя за духовните неща, да започна да развивам духовната си същност, да спра да използвам главата си толкова и да отворя сърцето си. Решително трябваше да стана по-балансирана личност. Думите й бяха искрени и не усещах осъждане в тях:, макар че все още се чувствах разочарован от развитието на нещата до»тук. Но започвах да си мисля, че във всичко това нямаше нищо лично. Тя просто ми казваше какво виждаше. И дори не се опитваше да пипа леко. Честността й беше обезоръжаваща.

Като продължи да изследва доколкото можеше аурата ми, Бон и започна да описва чертите на характера ми и капризите на личността ми — неща, които само някой много близък човек можеше да познава. Беше изненадващо точна относно някои от последните ми запознанства и също невероятно улучи целта, когато описа някои от по-особените ситуации, в които бях попаднал в работата си. Способностите й на медиум бяха очевидни.

Едва към края на сеанса забелязах някакво вихрено усещане над главата си. Опитах се да не му обръщам внимание, но то не изчезна. Беше някакво странно, но не неприятно чувство за нещо, което сякаш пърхаше и вибрираше, и дори звънтеше над мен. Стреснах се, когато Бони заговори за него.

— Усещаш ли, че над главата ти има топка светлина?

Бях като зашеметен. Топка светлина? Това ли чувствах? Нещата ставаха съвсем налудничави.

Казах на Бони, че чувствам нещо над главата си, но не знам какво е то. Тя повтори.

— Топка светлина.

За известно време се опитвах да проумея какво прави тази топка светлина над главата ми. След това зададох очевидния въпрос.

— Защо над главата ми има топка светлина?

— Показва ти, че от другата страна имаш много помощници — каза тя делово.

— Какво имаш предвид под „другата страна"?

— Духовния свят — беше моменталният й отговор. — Членове на семейството ти и близки, които са починали, както и ангели и други духове, които по някаква причина се отнасят положително към твоя живот. Опитват се да се свържат с теб и ти казват, че са на твое разположение, ако се нуждаеш от помощта им.

Бони се усмихваше, изглеждаше доволна от тази проява на подкрепа.

Бях заинтригуван от идеята за духовен свят и поласкан от факта, че той се интересуваше от мен. Помолих Бони да ми даде по-подробни обяснения.

— Онези от другата страна знаят през какво преминаваш. Макар че ти се откриват, те няма да се намесят в живота ти без твое разрешение. Ако желаеш да ти помогнат, трябва да ги повикаш.

— Да ги повикам? — бях съвсем объркан.

— Да. Просто ги повикай. Това е разрешение вътре в съществото ти, което може да се изрази вътрешно или външно. Те ще разберат кога търсиш помощта им — Бони изглеждаше толкова осведомена, че вярвах на всяка нейна дума.

И двамата бяхме окуражени от обрата на нещата. До този момент сеансът беше труден и за двама ни. Но тогава, сякаш от нищото, се появи тази свръхестествена топка светлина, това предложение за подкрепа.

Облегнах се назад на стола, като се опитвах да проумея тази! работа. Колко странно, помислих си аз, че можем да се докосваме до духовния свят. Наистина съществува едно духовно измерение, което иска и може да ни помогне. В този момент знаех, че искам помощта му. Разбрах, че топката светлина се беше появила в най-доброто време — и в сеанса, и в живота ми. Даде ми това така необходимо чувство за утвърждаване. Чувствах се по-добре, след като разбрах, че някой там във вселената наистина се грижи за мен. Изведнъж вече не се чувствах сам. Що се отнасяше до мен, топката светлина беше акт на състрадание и аз бях благодарен.

В края на сеанса платих на Бони и си тръгнах с весело настроение. Имах нова увереност и решение относно духовния си живот. Следващата стъпка зависеше от мен.

По-късно същия следобед, след като се върнах в моя малък дом в каньона, отидох до потока и се замислих за сеанса. Знаех, че се нуждая от помощ в духовния си живот. През годините наистина го бях занемарил много, увлечен в грижите за този свят. По някаква причина църквата така и не ми допадна като дете. А по-късните ми връзки с различни групи от църквата винаги оставяха в мен празнота. След като влязох в университета, съвсем забравих за църквата.

Но това, което се бе случило днес, бе нещо различно. Макар че сеансът беше със сигурност едно духовно преживяване, той нямаше нищо общо с църквата. Харесваше ми този вид духовност — интуитивна, пряма и конфронтираща — носена от Бони, духовност, която в същото време наблягаше на личното и духовно израстване. Беше съвсем различна от духовността на моите младежки години. Това не беше обичайната „неделна" религия. Метафизиката беше нещо актуално, осезаемо и реално. И аз усещах как тази нова духовност се протягаше към мен чрез Кей, Бони и топката светлина. Чувствах се така сякаш бях призован и ми се искаше да отговоря.

След вечеря извадих спалния си чувал от килера и се качих на плоския покрив на къщата. Беше ясна вечер. Проснах спалния чувал в средата на покрива и лежах там спокойно и доволно, докато вечерта падаше над каньона. Лежах по гръб и гледах право в нощното небе. Наблюдавах как звездите се появяваха една по една, ставаха все по-ярки и ярки и покриваха с малките си точици небесата във всички посоки. Беше особена вечер и бях изпълнен с очакване и вълнение. Някак си знаех, че тази вечер щеше да стане едно ново начало за мен. Бях готов да потегля на едно удивително духовно пътуване. Но в същото време знаех, че преди да тръгна, трябваше да размисля за живота си до този момент. Искаше ми се да запомня и да мога да преценя миналото, което ме беше довело до тук.

Докато се взирах в небето, си спомних родния град — Уестпорт, Кънектикът. Представих си как татко слиза от влака от Ню Йорк, как ми помага да тренирам моя малък бейзболен отбор — Малката лига. Тръпката на вълнението, когато улучех. Горчивото разочарование, когато не улучех и провалях отбора.

Спомних си неизбежните спречквания, които винаги се появяват в семейството, както и игрите на Парчези, вечерите, когато гледахме Джаки Глийзън, неделните закуски на Лонг Айлънд Саунд, как проверявах в Ню Йорк Таймс колко пъти средно примигва Мики Мантъл. Спомнях си посветените на Коледа стихотворения на татко, ягодовите палачинки на майка и как ходехме да се пързаляме с приятелката ми на Нещ Понд. Винаги можех да разчитам на родителите си, независимо от всичко.

Помня, че не бях много щастлив като дете. Бог знае, че родителите ми бяха направили всичко, което бе по силите им. Но може би още тогава нещо се е бунтувало в мен.

Моят начин да избягам от къщи беше да се запиша доброволно в училище-интернат на петнадесетгодишна възраст — „Хил скул" в Пот-стаун, Пенсилвания. Все още чувах как бие звънецът и виждах четиристотин и петдесет човека, които сядаха едновременно да се хранят, виждах димките, които слагахме пред класната стая с фитили, напъхани в незапалени цигари „Пел Мел" — а когато цигарите догаряха и експлозиите избухваха, всички учехме съсредоточено в класната си стая. Никога няма да забравя изненадата си, когато ме избраха за капитан на училищния отбор по бейзбол.

А след това в университета в Пенсилвания — онези безцелни, безсмислени дни на бунт и шляене, скейтборда по улиците в два часа, песните ми на сцената с оркестъра във „Фили Миксър", лудешките празненства, избитите прозорци и всички онези хора от Карниз Бар, трудната година, която преживях, когато пиенето вече не ми доставяше удоволствие, завършването ми, което висеше на косъм, и объркването, когато нямах ни най-малка представа какво ще правя оттук нататък с живота си.

Спомних си, че не ми се наложи да решавам аз, защото армията реши вместо мен — като по някакво чудо ме назначиха в Белия дом, а не в някой стрелкови окоп във Виетнам — и посрещах президента и лейди Бърд Джонсън; сетих се как ходихме с един мой приятел на Мача на всички звезди през 1969 година, когато играха ветераните от Националната лига, като показахме значките си от Белия дом и се правехме на тайна полиция и цялата игра прекарахме в съблекалните с героите на нашето детство; все още докато бях в армията, но се отдръпвах все повече навътре в себе си, прочетох книгата „Човешкото търсене на самия себе си: кой съм аз?" и всякакви други психологически книги за самопознание, които ми попаднеха в ръцете, и скрит в стаята си слушах „Самотника" на Нийл Янг.

Сетих се как се почувствах толкова отчужден, объркан и потиснат, че накрая се консултирах с психолог, като още на първата среща му излях сърцето си, но на следващите четири пет срещи нещата се запънаха заради неговия безличен Фройдовски маниер и спадането на моя интерес.

Помня как напуснах армията и си отидох вкъщи, как в крайна сметка започнах да карам такси и чаках пред гара Уестпорт ден след ден, с все по-задълбочаващото се чувство на отчуждение от приятелите ми и семейството ми, как почувствах нужда да напусна Уестпорт, за да намеря себе си и една сутрин тръгнах за Сан Франциско, как погледнах назад за последен път към мама и татко, които ми махаха от верандата, и на път на запад преспах първата нощ на един паркинг в Питсбърг, а на следващата сутрин не можах да отключа волана и се чувствах объркан и хванат в капан, спах в една нива в Айова и на маса за пикник в Южна Дакота, взех със себе си в Рено на автостоп едно младо момче, което знаеше за някакво място за нощуване, което държали някакви „маниаци за Исус", преминах през моста на Златни врата (Golden Gate Bridge — бел. ред.) към забързания в безумен бяг Сан Франциско, както ми се стори, когато го видях за първи път — изглеждаше толкова чист и бял, разпрострял се в залива — чувствах се така сякаш най-сетне се бях върнал у дома в този забележителен град.

През първата вечер в общежитията с всичките самотни, изгубени и наредени на върволица хора изобщо не можех да предположа, че те ще бъдат основен фокус на живота ми през следващите двадесет години.

Спомних си как работех на въжена линия, почиствах паркове и килими, работех като портиер, продавах по телефона книги тип „Вечен живот", участвах в туристически походи в Йосемайт, товарех камиони при яслите в Халф-Мун Бей, обикалях плажовете и ядях сладолед с карамел в Джирардели Скуеър — а накрая получих работа като квалифициран работник в социалните служби на департамента на Сан Франциско. Работата ми харесваше толкова много, че отидох в Тюлейн Градюът Скул, за да специализирам като социален работник.

Ню Орлиънс — този град на прекрасните тъжни джазови блусове край водата — където учех и едновременно работех като съветник-психолог в един здравен център за изписаните от болници за психични заболявания, и в същото време живеех там — беше на няколко крачки от училището ми. Да живееш в същата сграда, в която са и клиентите ти, беше много диво — Джони* с наполовина осакатено лице от нанесена от самия него огнестрелна рана, хубавичкия Сами* с огледално лъснатите обувки на високи равни токове и приятелчета от квартала Хенри* и Тубиас*, които щяха да умрат от собствените си ръце след не повече от две години.

Бягството ми от здравния център през уикенда намираше подслон в едно малко студио във френския квартал, а хазяйката ми беше стриптизьорка на Бърбън Стрийт. Разхождах се из квартала вечер, наслаждавах се на миризмата на прясна морска храна, улавях звуците на смях от баровете и слушах как старите музиканти свирят прекрасни джазови пиеси в Презървейшън Хол.

После дойдоха дъждовните съботни утрини и джазовите погребения, които срещах понякога из града. Мъката ми по нечия смърт, на човек, когото дори не съм познавал, ме заливаше, докато слушах в химните на опечалените за един истински Исус — това беше намек за нещо духовно, което чувствах, но не разбирах — „Когато светиите маршируват", смърт, вечност, тайна.

Завърших специализацията си и се върнах в Сан Франциско. Връзката ми с Ан*, бивша стюардеса, сега студентка по право в Кол Бъркли, се прекрати. Тя ми бе доверен, ценен приятел, но отношенията ни явно нямаха бъдеще и в крайна сметка срещнах Кари*.

Започнах работа като вечерен социален работник за Пътна помощ към „Грейхаунд бас стейшън" в кабаретния квартал на Сан Франциско, където работех с изоставени, отчаяни и бездомни хора. Нямах време да се замисля за собствените си проблеми, защото бях зает с проблемите на всички останали — склонния към самоубийство травестит, който беше закачил на полилея в хотелската си стая на Търк Стрийт примка, съсипаната пребита проститутка, изхвърлена край Грейхаунд от сводника си, когато не ставала вече за нищо, седемдесет и три годишния старец, отказал се от живота, който седеше във фоайето на Грейхаунд и чакаше да умре.

Съветвах човек след човек вечер след вечер по улиците на Сан Франциско, срещах хора, които бяха избягали в този град край залива, за да започнат живота си отново, както мен. Може би съм им помогнал, но всъщност те ми помогнаха. Тази работа ми беше подарък.

Накрая реших да напусна града и да се преместя в някое малко градче. Помня пътуването към новия ми дом в Северна Калифорния, с ремаркето отзад, когато изведнъж ремаркето по някакъв тайнствен начин се откачи от малкия пикап близо до Валеджо и дори ме задмина по шосето.

После работих като социален работник, психиатър, с умствено недоразвити хора от пансион в нашия район. Спомням си тяхната простичка любов и приемане — и моята любов и привързаност към тях. След като си купих моя малък дом в каньона, живеех колкото можех по-добре, но пак се чувствах празен и сам.

В същия този ден беше и сеансът на Бони. Лежах там под звездното небе с този калейдоскопичен колаж от образи, които прекосяваха съзнанието ми. Беше едно дълго, тайнствено, вълнуващо и все пак пълно с неизвестности пътуване. Накъде?

И изведнъж разбрах, че е време. Поех дълбоко въздух и се помолих на глас: „Всички вие от другата страна, искам помощта ви в живота си. Искам да бъда по-духовен, искам да израсна."

В тишината съзнавах колко важно е това, което току-що бях направил. Обърнах за последно поглед към небесата, свих се удобно в спалния чувал и заспах.