Светлината, която беше тъмнина


март, 1984 — Копая, за да открия светлината



бет7/8
Дата11.07.2016
өлшемі0.56 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

13 март, 1984 — Копая, за да открия светлината

Намирам се в каньон. Около мен има само скали и стени. Заедно с мен има още някой и заедно копаем с всички сили в земята, за да открием светлината. Врагът ни е заобиколил и изпитвам лека паника, дори страх — но някак си знам, че отговорът е в търсенето на светлината. Бягството не би помогнало.

След съня чувството за надвиснала опасност се засили още повече. Сякаш беше свързано с историята за „полуделия магьосник". Какво беше това — заобиколен от врагове, търся светлината? Защо да ни бъде неприятел „полуделият магьосник"? И каква беше тази тъмнина, в която се намираше той? Не беше необходимо да чакаме дълго, за да получим отговор на въпросите си.

Четири нощи по-късно, на 17 март, след седмици сънища и интуитивни предупреждения за „полуделия магьосник" всичко се стовари върху нас. Беше късно вечерта, когато се стреснах в съня си от някакво ужасно зло присъствие, което ме смазваше. Изправих се изведнъж и с ужасен, сподавен глас извиках: „Боже, помогни ми!"

Джой скочи от леглото и за секунда се озова при мен. Знаеше точно какво става. Погледна право в очите ми и се обърна към невидимото присъствие:

— В името на Исус Христос, остави Уорън намира!

И фюууу! сякаш огромна тежест се вдигна от гърлото ми. Каквото и да беше това присъствие, в момента, когато Джой призова името на Исус, то си отиде.

Седнах на ръба на леглото, объркан от тази внезапна и жестока атака и от факта, че присъствието бе принудено да си отиде толкова бързо.

— Това е невероятно! — казах аз. — Нещо буквално се беше вкопчило за гърлото ми, но си тръгна веднага, щом се обърна към него в името на Исус!

Сега знаех какво бе преживяла Джой в задния двор на къщата на майка си.

Джой и аз бяхме разтревожени. Постояхме будни, поговорихме и се съгласихме, че благодарение на нашите предупреждения, не бяхме сварени съвсем неподготвени. Но беше трудно да си напълно подготвен, когато всичко изглеждаше толкова нереално в подсъзнанието ни. Половин час по-късно най-сетне заспахме.

Почти веднага Джой беше събудена от духовното присъствие. Едва можеше да говори, защото сега то беше атакувало нейното гърло. Този път аз заповядах:

— В името на Исус Христос, заповядвам ти да напуснеш!

Когато Джой ми каза, че присъствието я е напуснало, се спогледахме озадачени. Какво ставаше?

През цялата нощ непрекъснато нещо ни тормозеше, като се опитваше да ни нападне, докато спяхме. Още щом го усетехме, заповядвахме на присъствието да напусне. Макар винаги да напускаше, не се колебаеше да се върне пак — но чак след като отново заспивахме. Така продължи почти цяла нощ. На сутринта бяхме физически, емоционално и психически изтощени. Но успяхме да отидем на работа. И все още се държахме на крака. С мъка.

Продължихме да посрещаме всяка нова вълна от духовни атаки, дока то гневът на „полуделия магьосник" ни нападаше неуморно и безпощадно почти всяка нощ. Бяхме уверени, че нашият „приятел" бе разочарован, че сме проникнали зад маската му и духовната атака беше начинът му да ни сплаши. Това, което не беше очаквал, беше изненадващо здравата духовна защита.

Макар Джой и аз да бяхме защитавани от Исус, в нашата духовна наивност решихме да вземем допълнителни мерки. Сложихме до леглото си картина на Исус и я заобиколихме с горящи свещи. Оставихме също кучето и котката си да спят при нас. Понякога кучето се свиваше уплашено и ръмжеше, като ни измъкваше от съня, когато нещо идваше. В съня си също стискахме кръстчета, които Труди Филипс ни беше дала на заем, Библията стоеше винаги до нас или на леглото. Дори си купихме касета с християнски песни. Скоро разбрахме, че съвсем не ни е трудно да приемаме и дори да харесваме песни като „Нашият Бог е мощна крепост", „Напред Християнски войници" и „Бойният химн на републиката". За капак купих пет нови лампи, сложих им най-силните крушки, които успях да намеря и ги оставях да светят цяла нощ.

Една вечер сред всичкия тормоз и хаос осъзнах, че животът ни бе излязъл изцяло от контрол и приличаше по-скоро на клоунада. Бяхме станали като хората, които можеш да видиш във филмите късно вечер, които издигат своите кръстове срещу приближаващите вампири и други зли сили. Бяхме се увлекли в собствената си драма. Не можех да не се разсмея, като се заслушах в християнските песни, които звучаха по стереоуредбата, като се загледах в свещичките, които блещукаха около картината на Исус, докато лежахме в леглото с кучето, котката, кръстовете и Библията. За двама души, които си мислеха, че създават сами своята собствена реалност, бяхме жалка картина.

Макар нашите помощни средства да ни даваха някаква психологическа увереност, знаехме, че защитата ни не идваше от тях. Тя идваше от Исус. Картината, кръстовете и Библията ни напомняха кой ни помага, но съзнавахме, че самите те не притежаваха сила. Скоро кръстовете се върнаха обратно при Труди, Библията отиде на мястото си на полицата, а картината на Исус беше дадена на Армията на спасението.

Една вечер, докато пътувахме от офиса към къщи, Джой ми каза, че като че ли нещо я кара да погледне един сън в дневника си, който била сънувала преди година. Не си спомняла за кого е бил съня, нито за какво ставало дума в него, но знаела, че е важен и че той можел да й помогне да разбере какво става.

Когато Джой ми представи съня, тя ми каза, че тъй като бил от две части и едната сцена се сменяла непосредствено с другата, тя не могла на времето да направи връзката между мъжа от първата част на съня и образа на черния магьосник от втората. Бях шокиран, когато видях, че човекът от първата част на съня беше не някой друг, а „полуделият магьосник". Това беше още едно строго предупреждение за нашия „приятел" от града.

Черният магьосник, полуделият магьосник, вълшебник, чародей или метафизик — няма значение как беше наречен. Всичко, което преживявахме, идваше от факта, че нашият на вид добър „приятел" беше забъркан в не толкова добри неща. Джой и аз решихме, че е време да застанем срещу проблема директно. Твърде дълго заобикаляхме въпроса. Беше време всичко да излезе наяве. Ако се обърнехме към него направо, може би нещо щеше да се промени. Във всеки случай искахме да му кажем в лице, че знаехме какво върши.

Следващия път, когато го видяхме, му казах, че желаем да поговорим с него за някои „сериозни проблеми". Той се съгласи да се срещнем същия ден в градския парк. По-късно, тъкмо когато щяхме да сядаме на тревата, за да поговорим, някакъв човек от другата страна изкрещя ругатня, като използва името на Исус — такава ругатня не бях чувал никога преди това. Още звучеше във въздуха това злобно, грозно отричане на Исус, когато погледнах към „полуделия магьосник" и с невярващи очи видях как едно малко паяче подскачаше по ризата му. Помислих си: не може да бъде. Сякаш сме действащи лица във филм на Стивън Кинг.

Като се обърнах към нашия „приятел", му казах, че странни неща стават в живота ни. Не скрих нищо, като му описах с подробности събитията от последните седмици, включително и духовните атаки и общото заключение, че проблемите ни идват от него. Казах му за книгата на Джоухана Майкълсън и нейното откритие, че духовете й водачи са били всъщност зли духове. И му казах също, че сме се научили да призоваваме истинския Исус. В думите си бях учтив и прям. Говорих без заобикалки и намеци.

Когато свърших, той направи известна пауза и след това ни благодари, че сме „споделили" това с него. Учтиво ни каза, че според него проектираме собствената си „вътрешна тъмнина" на него и че нямал нищо общо с нашите „духовни проблеми". Като защитаваше собствените си духове водачи, ни каза, че те не били зли духове. И като направи опит да даде обяснение за преживяванията ни, се запита дали не отразявахме мислите на други хора или „духовете" им, както ги нарече той. Беше ясно, че няма намерение да поеме отговорност за това, което вършеше.

Джой мълчеше до този момент, но сега взе думата. Погледна го право в очите и каза с делови глас:

— Не се плаша от теб, нито от това, което правиш и знам, че твоите духове водачи не са от Бога. Не вярвам на това, което казваш, и изобщо нямам доверие на намеренията ти.

Той бързо отхвърли думите й с някаква забележка, че сме разбирали всичко неправилно и се опита да сложи край на срещата с някаква невинна реплика. Джой и аз може би щяхме да съжаляваме, че сме му разкрили толкова много, но това изглеждаше духовно най-почтеното нещо. Сега поне всичко беше наяве. Но нямаше никакво съмнение, отричането му беше явна преструвка.

Когато го видяхме в началото на следващата седмица, той съвсем не беше спокоен. Изглеждаше блед и измършавял и не приличаше на себе си. На лицето му видяхме елемент на отчаяние, изглеждаше мрачен и необичайно затворен — не само с нас, но и с другите.

Джой и аз се питахме дали срещата ни в парка го беше обезпокоила. Знаехме, че духовните ни оръжия осуетяваха начина му на действие.

Какъвто и да беше случаят, беше ясно, че в духовния свят ставаше нещо голямо и че трябваше да бъдем готови и нащрек. Толкова неща не знаехме. Но точно както ние научавахме, че черната магия и злите духове са действителност, подозирахме, че и нашият „приятел" разбираше някои ценни уроци. И единият от тях бе, че Исус е нещо много повече от това, което виждаме по телевизията.

13. Последното куклено шоу

При последната вълна на духовно угнетяване беше много трудно да слушаме как групата за изучаване на „Курс по чудеса" твърди колко идеално е всичко в духовния свят. Положихме максимални усилия да им обясним последните си преживявания, но освен понякога Труди, никой друг не ни вярваше. И макар никой да не ни се противопоставяше направо и да не го казваха, знаехме, че гледат на нас като на паникьори. От гледна точка на групата злото беше все още илюзия и само нашите неуправляеми мисли на страх се връщаха да ни преследват. Ако можехме да разберем най-сетне, че съществува само любов, проблемите ни щяха да изчезнат — но нали точно такъв беше светогледът ни, докато разбрахме, че злото не е илюзия. А злите духове не отговарят на изповеди, които се основават на идеята, че не съществуват.

Джой и аз се отчайвахме все повече и повече от групата — но продължавахме да мислим, че рано или късно щяха да го „проумеят". Щяха да разберат, че нещо наистина ни се беше случило и ние не се вайкахме за няма-нищо. Но това не стана. Джой и аз бяхме поразени колко леко и безразлично се гледаше на онова, което описвахме в групата за изучаване на „Курс по чудеса".

Но благодарение на Джоухана Майкълсън и Библията много от парчетата в мозайката си идваха на мястото. Злото съществуваше. И средствата ни да се преборим с него не идваха от нас, а от призоваването на Исус.

Макар все още да се противяхме на класическата идея за Исус като наш „личен Спасител", трябваше да признаем, че казано ясно, той беше за нас точно това. Той ни спасяваше от примките на „полуделия магьосник" нощ след нощ и ни пазеше от зло. Нито веднъж не ни беше оставил. Той беше реалност. И победата му на кръста беше реалност. За нула време Той се беше превърнал в нашия най-добър приятел.

Докато още се борехме с трудностите, травмите и победата, във вторничните ни срещи с групата нещата си вървяха както обикновено. Всеки се надпреварваше да говори за любов, светлина и вътрешен мир. При това безразличие на групата към нашето нещастие Джой и аз започнахме да виждаме групата като метафизическия еквивалент на една самодоволна църква. Тяхното удобство беше по-важно от търсенето на истината. А нашите разкази за съществуването на злото започваха да нарушават приятното им прекарване.

Ние искахме само честност и разбиране — а не потвърждаващо глухо ухо. Бяхме се уморили от отношението на групата — „не виждай зло, не говори зло" — което успешно ни държеше като духовна каишка. Не можехме да кажем или направим каквото и да било, що се отнасяше до злото и това ни правеше смешни в очите на групата.

Нямаше смисъл. Що се отнасяше до групата, Джой и аз бяхме далеч от основата. Най-сетне разбрахме, че не можехме да преценяваме „Курс по чудеса" според собствените си преживявания. По-скоро нашите преживявания щяха да се преценяват винаги според „Курс по чудеса". Макар все още да харесвах „Курса", вече не вярвах, че е толкова съвършен, както мислех някога. Що се отнасяше до злото, със сигурност пропускаше целта.

Джой и аз разбрахме, че всеки се движи на собствените си колела. Можехме да избегнем негласното осъждане, ако просто продължавахме напред. Но сега бяхме станали трън за групата, а и тя се влачеше и ни пречеше да вървим. Можехме да си прощаваме колкото си искахме, но все още бяхме много далеч един от друг по въпросите за злото и авторитета и силата на Исус. Колкото и да се опитвахме да показваме любов и приемане един към друг, търпението и на двете страни вече се изчерпваше. Рано или късно нещо щеше да стане.

Веднъж, когато се бяхме събрали в дома на Филипс, някои от разочарованията ми излязоха на повърхността, когато започнах неочаквано разгорещен спор с една жена. Тя ми каза, че вземам всичко прекалено сериозно, а аз й казах, че според мен тя гледа на всичко прекалено безгрижно. Колкото повече разговаряхме, толкова по-ясно ставаше, че никой от нас не преживява ни най-малко това, което „Курсът" наричаше основоположната обективност на вътрешен мир. Всъщност всеки от нас казваше на другия „Осъзнай се", но нямахме единство за това, какво означаваше да се осъзнаеш. Приличаше на духовен „Параграф 22". Жената и аз така и не успяхме да разрешим спора и вечерта завърши с изопнати нерви и наранени чувства.

Джой и аз се съгласихме, че между нас и групата има непреодолима пропаст и беше време вече да им кажем довиждане. На следващото събиране казахме на всички, че напускаме групата. Те имаха право да продължат да изучават „Курс по чудеса" без непрекъснатите ни въпроси. Казахме им, че искахме да си отидем сега, докато все още бяхме приятели.

Възцари се неловко мълчание, докато всички осъзнавахме колко окончателно е нашето решение. Джой и аз бяхме неразривна част от групата много дълго време. Бяхме видели доста хора да идват и да си отиват. Бяхме едни от най-ентусиазираните поддръжници на „Курса" и неговата метафизична — „Ню Ейдж", както се наричаше вече — духовност. Така че нашето напускане беше удар. Но знаех, че ако хората в групата бяха честни, щяха да си признаят, че макар и да съжаляваха, беше добре, че си тръгвахме.

Докато се сбогувахме с всички, чувствахме някакво разочарование, че така трябваше да свърши. Беше объркващо за всички, но може би най-озадачена беше нашата приятелка Тейлър. В продължение на повече от година бях й говорил за групата, която изучаваше „Курса", за това колко е хубаво и че трябва непременно да дойде при нас. Точно тази вечер от всички други вечери тя беше решила да дойде. На лицето й се беше изписало пълно удивление, докато наблюдаваше как Джой и аз се сбогуваме и си тръгваме.

Изглеждаше странно, че напускахме групата, но никога не погледнахме назад. Заради „полуделия магьосник", очите ни се бяха отворили за факта, че животът има и тъмна страна, за която дори не бяхме помисляли. Въпросите, които бяха повдигнати от клиента от масажа, се допълваха сега от „полуделия магьосник". Макар да не бяхме посрещнали с радост уроците в живота си, бяхме благодарни за това, което се беше случило. Като знаехме, че подобни неща са реалност, а не илюзия, можехме успешно да посрещнем злото, което ни нападаше.

Колкото и парадоксално да бе, полуделият магьосник вместо да разруши живота ни, както възнамеряваше, всъщност помогна на Джой и мен да се сближим още повече. Тъй като в условията на битката бяхме научили как да призоваваме и да се молим в името на Исус, неочаквано добре се справяхме с духовния гнет. И както казва поговорката, всяко зло за добро, именно по време на този духовен хаос аз най-сетне направих предложение на Джой. Въпреки всичко или може би заради всичко, бяхме по-влюбени от всякога.

Една сутрин се събудих със знанието, че искам Джой да бъде моя съпруга. И че още тази вечер щях да й направя предложение. По пътя към работа се помолих: „Боже, познаваш сърцето ми и знаеш, че искам да се оженя за Джой. Моля те, помогни ми да разбера дали това е и твоята воля. В името на Исус. Амин."

Пуснах радиото и едва повярвах на ушите си. Ван Хален пееше „Скачай". Когато прехвърлих на друга станция, някой пееше „И ще бъдете толкова щастливи". Докато въртях от станция на станция, сякаш всяка песен по радиото говореше за мен и Джой. Наречете го гадаене по радиото, съвпадение, Божията воля или моята глупава любов — каквото и да бе, беше забавно. И така — през целия ден. Летях в една непрекъсната, прекрасна, мирна атмосфера на разбиране, че да предложа на Джой беше несъмнено и със сигурност най-правилното нещо.

Същата вечер, когато се прибрах вкъщи, казах на Джой, че искам да изиграя пред нея едно специално куклено шоу. След като нагласих ярко оцветения куклен театър в хола, покатерих се вътре и приготвих всичко. Сцената беше готова, сърцето ми също. Тогава изиграх едно импровизирано куклено шоу, чиято кулминация беше изсвирването на сватбения марш и едната от куклите поднесе на Джой дванадесет червени рози, при което аз си подадох главата иззад завесите и я попитах ще се омъжи ли за мен. Шоуто беше успешно, тя ме целуна и се съгласи да ми стане жена. Моментът беше специален. Да можем да се смеем, де се обичаме и да се обречем един на друг за цял живот, въпреки всички трудности, през които минавахме, беше най-забележителното и прекрасно нещо.

Какъв месец беше само! Духовното торнадо, което ни беше връхлетяло на 17 март, беше отприщило една бърза прогресия от събития, които включваха почти безсънни нощи, среща с „полуделия магьосник" в парка, края на нашето участие в групата за изучаване на „Курса" и решението ни да се оженим. Приличаше на пътуване с детско влакче, при което събитията на цял един живот бяха сгъстени в едни ужасяващо реални и невероятно силни тридесет дена.

Но пътуването още не беше завършило. Съвсем не. Джой и аз продължавахме да се будим нощем със съзнанието, че в стаята има духовно присъствие. Но когато призовяхме името на Исус и се помолехме, то винаги напускаше.

Все още виждахме „полуделия магьосник", но разговорите ни се ограничаваха с няколко думи. И след всяка среща с него Джой и аз се молехме внимателно. Питахме се колко още черни магьосници се разхождат наоколо, като се преструват на приятни момчета, а тайно вършеха злите си дела.

Продължавахме да четем „Курс по чудеса", но много по-ентусиазирано приемахме учението на Библията. Вече не вярвахме, че Писанията са остарели и далеч от практиката — от опита на последните събития в живота ние се научихме да преценяваме това от обратна гледна точка. Библията ни помогна да отговорим на предизвикателството, отправено от клиента, на когото Джой правеше масажи и на „полуделия магьосник". Само Библията можа да ни помогне в онова време, когато всичко останало беше безсилно.

Въпреки че много четяхме Библията, ние не се преструвахме, че разбираме всичко. Понякога срещахме такива пасажи, които абсолютно не разбирахме и не знаехме как да го преодолеем. Въпреки това, вече се молехме за нещата, които не разбирахме, и не ги пренебрегвахме, нито ги отхвърляхме. Когато не можехме да разберем някой стих или учение на Библията, молехме Бог да ни отвори очите и да ни помогне да разберем откъде идваше объркването ни.

И един от въпросите, който ни объркваше, беше описанието на действителен дух, наречен Сатана. Той беше описан като неприятел на Бога — този, който вършеше зло в света и в живота на хората.

От първото усещане на злото присъствие в задния двор на майката на Джой през онзи ден, Джой и аз смятахме Сатана за общо, всеобхващащо название на злото, а не като конкретно духовно същество. Вече не бяхме съвсем сигурни. Макар никога да не се бяхме усъмнили във възможността на неговото съществуване, бяхме научили достатъчно за злите духове напоследък и вече не ни се струваше толкова неприемлива идеята, че те имат дух-водач.

Докато изучавахме тази тема и се молехме, не можех да не се сетя за старото предаване „Комедийният час на Флип Уилсън", където играеше една жена, наречена Джералдин, която за всичко обвиняваше дявола. Често казваше: „Дяволът ме накара да го направя!" и публиката се заливаше от смях.

Очевидно много, много хора през годините са използвали дявола за изкупителна жертва. Подобно на Джералдин, героинята на Флип Уилсън, хората са били склонни да отхвърлят личната отговорност за собствените си грешки, като са ги прехвърляли на Сатана. И безброй войни, преследване на вещици и други ужаси са били извършени в името на доброто, на борбата с „дявола". Въпреки това, макар да разбирахме прехвърлянето на вината върху Сатана, бяхме твърдо убедени, че дори да бе ставал често изкупителна жертва, това не правеше Сатана по-малко реален.

В Писанията Исус непрекъснато имаше работа с дявола. Той беше изкушаван от него, говореше с него, поучаваше за него, противопоставяше му се и в крайна сметка го победи на кръста на Голгота. Питахме се: „Всичко това символично ли беше?" Светът казваше да. Писанията казваха не. Писанията предупреждаваха всеки един да не се подмамва от лъжите на света. Светът предупреждаваше всеки един да не се подлъгва от митовете в Писанието. И така нещата се въртяха ли въртяха.

Това, за което трябваше да се съгласим до този момент, бе, че Писанията, а не светът или нашите метафизически/„Ню Ейдж" учения описваха точно действителността на злото и злите духове. Можеха ли сега да грешат относно Сатана? Проблемът беше жизнено важен поради няколко причини, като не на последно място беше и въпросът за цялостната достоверност на Писанията. Ако те грешаха по темата Сатана, то и всичко останало трябваше да се приема с подозрение. Можехме ли да се доверим, че Библията бе Божията истина, ако някои неща в нея не бяха верни? Джой и аз бяхме дошли до убеждението, че Библията е първата духовна книга, на която можеше да се разчита. До този момент тя не беше ни разочаровала.

Като знаехме, че не можехме повече да разчитаме изцяло на човешката си логика или на метафизичните си разбирания, но не бяхме напълно сигурни и в Библията, знаехме, че можем да разчитаме на Самия Бог да ни помогне. Така че се молихме, като искахме Той да ни покаже истината за Сатана.

В следващите няколко дни Бог отговори на молитвите ни по много и различни начини.

Може би най-значителният и директният бе един сън, който Джой записа в дневника си.

30 април 1984 — Сън: Изкусителят

Уорън и аз сме в къщата на майка. Някакъв човек ни взема с колата си. Води ни да ни покаже много неща. Този човек обхваща цялата планета и познава всички хора. Той ни се представя като физическа личност, но не е точно такъв в действителност. Показва ни всички разрушения, болести, престъпления, нещастия и т.н. — той отговаря за всичко лошо в живота, но в същото време разбираме, че в това има и положително влияние: често това кара хората да потърсят всемогъщия Бог. Този човек обаче се опитва да отклони вниманието на хората и да ги изпита. Той е много мощен. Връща ни обратно в дома на нашите и ни оставя. Присъствието му е доста отрезвяващо и вледеняващо. Целите треперим — разтърсени сме до мозъка на костите си. Това беше Сатана! Сега виждаме живота другояче. Животът ни няма да бъде никога същия.

Особено в този сън, но и заради други неща, ние се убедихме твърдо, че Бог ни уверява в истинността на Писанията. Сатана съществуваше.

Когато Джой и аз имахме време да се замислим за това, установихме, че и на двамата ни бе нужно много повече време, размишления и молитви, за да повярваме в присъствието на Сатана, отколкото някога, за да повярваме, че не съществува. Чудехме се колко хора се замисляха някога дали са верни убежденията им, че Сатана е само мит. Колко хора изобщо някога изпитваха сърцата си и се молеха за това? Ние не бяхме го правили никога. Но когато го направихме, отговорът беше много ясен. Започвахме да разбираме, че най-голямата лъжа на Сатана бе да ни убеди, че дори не съществува. Като се замислих, та „Курс по чудеса" със своята метафизическа/"Ню Ейдж" философия просто беше играчка в неговите ръце, като твърдеше, че злото е само илюзия.

Но Джой щеше да направи още една крачка. Макар да бях прочел книгата на Джоухана и целия Нов Завет, все още се идентифицирах толкова много с моето метафизическо наследство, че напълно бях пропуснал гората сред дърветата. Бях осъзнал реалността на злото и съществуването на духовна заблуда, но бях пропуснал най-очевидното нещо. Джой щеше да ми го посочи — и да ме посрещне с най-голямата изненада. А когато го направи, това преобърна останките от метафизическия ми свят с главата надолу.




Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8




©dereksiz.org 2020
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет