Ужасът на бъдещето : Апакалипсис без Бог или къде сме и какво ни очаква

Ужасът на бъдещето : Апакалипсис без Бог или къде сме и какво ни очаква

СЪДЪРЖАНИЕ

1. Увод : светът днес

2. Китай днес: титанът

3. Русия днес: великата държава на колене.

4. САЩ днес: какво да очакваме

5. България в миналото и днес: по нанадолнището

1. Увод : светът днес

Каквото и да се говори за победата на глобализацията и глобализма, светът днес е трагично разделен на две : на „златния милиард” в лицето на 20-тина най-напреднали икономически държави и останалия свят, т.е. около 1 милиард „човеци” и 7 милиарда „полу човеци”. В Европа „човеците” са в евроатлантическите държави и техните прислужници от Източна и югоизточна Европа. Борбата за реализиране на англосаксонския „Глобален проект” не е спряла и продължава да набира сила под различни форми.

60 години след Втората световна война духът на Хитлер възкръсна от пепелта и Съветския съюз беше унищожен по плана „Барбароса” до последния пункт – без танковете на Майнщайн, концлагерите на Химлер, пропагандата на Гьобелс и разузнаването на Канарис. Европейският социалистическият лагер изчезна, комунистическата идея е компрометирана и е в нокаут. Духът на фюрера владее ума и сърцата на хората в цивилизования свят.

Но това е само видимост. От остатъците на Великия разгром се надигат и величавите сенки от миналото. Те отново са тук, защото са нужни на природноисторическия процес. Този процес не може да бъде спрян.

Либералният свят, тържествуващ от победата над фашизма и над комунизма, е на смъртно легло обхванат от пипалата на световната криза. Очертава се края на неубозданите потребности, на индивидуализма, на стихийното разходване на природните богатства.И тъй като няма за всички газ, нефт, прясна вода и редки елементи, изплашения и деформиран либерален мозък планира да освободи планетата от гадните и нерентабилни народи плодящи се като мравки, от затъналите в калта континенти. За тази цел се предвижда планетарна диктатура, смазване на протестите на ненужните хора. Либерализмът стремително се превръща във фашизъм и нацизъм, в които няма открит нацизъм и холокост, а жестокото господство на глобалните компании. Новият Хитлер може да бъде арабски шейх, евреин или светлоок англосаксонец.

Излишните и ненужни хора са тежък икономически „камък” според либералната идеология. Те създават огромни икономически проблеми поради непрекъснатото свиване на своето потребление и могат да превърнат икономическите проблеми в социални и политически. Изходите от тази заплетена ситуация са два.

Ако цел на съществуването на човечеството продължава да остава получаването на печалба в рамките на планетарна пазарна доминанта, излишните и ненужни хора трябва да се изтребят. Именно да се изтребят, защото подържането на съществуването им дори на просешко равнище е непроизводително разхищение на ресурси.Вече сме свидетели на подобно решаване в различните региони на планетата по три базови модели.

1. Населението на Африка се държи в нищета, социален хаос и се унищожава чрез болести (започвайки със СПИН).

2. Населението на Латинска Америка, заедно с населението на Източна Европа, Русия и СНГ, се утилизира социално : бившата „средна класа” се превръща в „хора от бордеите”, чието поведени се описва не от социални, а от биологични закономерности.

3. Излишното население на Западна Европа се унищожава с наркотици. Пример е преминаването от хероин към метадон (уж за предпазване от заразяване със СПИН и хепатит), при което с никаква терапия не може да се преодолее зависимостта (при употреба на хероин, вероятността от преодоляване е над 30 %).?

Уточняването на тези три модели е вече предмет на усилени изследвания от глобалните структури на управление.

Вторият изход е промяната на целта и на самата парадигма на развитие на човечеството : преминаване на масовия индивид от съществуване заради печелбата към съществуване заради самоусъвършенстване и саморазвитие.

Стремително се стеснява полето на исторически избор. Владимир Миронов, директор на международния център за изследвания по проблемите на висшето образование на Руската Федерация, пише :

”Събитията, които се развихриха в света, предизвикват тревога в сърцата на човечеството.Тревожи ме философията на шепа преситени държави (доходите на 358 най-богати хора в света, се равняват на доходите на 2,3 милиарда души в “третия свят”). Директно казвам, ако те пожелаят да запазят тази система докрай, ще има трета световна война. Народите няма да позволят да се запази системата в този вид. Този свят е несправедлив, и трябва да бъде променен. Никой не смее да каже открито – както живеят 20-те западни държави, светът никога няма да живее. Просто не е възможно. Светът влезе в система на невиждана концентрация на власт в ръцете на малцина. Въпросът е: или власт и нормален живот за народите, или власт на тази шепа хора. Трети път няма. Те или ние”(в. „168 часа” от 23-29.04.2009 г.).

Катастрофата наричана „глобална криза” е в същност повреда, отказ на политическата машина, такава, каквато я знаем – тя започна като ипотечна, премина във финасова, след това – в икномическа, за да завърши като системна. Точно системната криза „счупи” политическата машина. И сега около повредената машина се суетят нейните притежатели, като се чудят кое зъбно колело да сменят и къде да заварят отворилите се пукнатини. Свръхсложната система се различава от машината като такава със своята способност да поражда в такива случаи нещо, които прекратява суетенето и започва да управлява процеса, т.е. да се саморегулира. В свръхсложните социални системи (цивилизация, човечество) единствения начин за саморегулиране е

историческия. И най-важния елемент на саморегулирането е екцес наричан революция. Няма история без революции и няма революции без пълното изчерпване на историческото гориво. Ние сме близо до този исторически екцес. Затова широко и открито се говори в западните страни – виж нашумелия филм на Майкъл Мур „Капитализма : любовна история”.

Флагманът на глобализацията – Европейски съюз – се задъхва от своите вътрешни противоречия и непреодолими затруднения. Той прилича на прекалено надут балон, който лесно може да се спука и от най-малкото убождане. „Няма такова нещо като Европа. Време е да се разбере, че единството на Европа съществува във формата на скучно общностно законодателство. Морално единство на Европа няма. Европа максимално се е осъществила като цялост в разрушенията и Холокоста” (Стоян Попов, председател на „Отворено общество” в периода 2000-2005 г. пред в. „Седем” от 31.05-6.06-2006 г.).

Много добър портрет на ЕС, като съюз на европейската бюрокрация, рисува Галя Горанова в статията „Еврокрация, моя любов !” (в. „Сега” от 12.12.2009 г.).

„Господарите на живота, еврократите, градят тихомълком своя рай на земята. Сред анонимните билдинги на европейската столица десетки хиляди чиновници и лобисти с еднообразни костюми, шлифери и очила посещават сродни ресторанти, пращат децата си в луксозни лицеи и пазаруват по „Рю Ньов”, когато нямат време да отскочат на шопинг с високоскоростния влак до Париж или Лондон – времето е кът и преминава в безкрайна шетня, кодиране и разкодиране на сигнатури от евродокументацията и прочие чиновнически усилия...Освен клиширания начин на живот, еврокрацията налага и мисловното клише. Единомислието е въздигнато в закон...различното мнение не се толерира...Ирландия просто бе принудена да прегласува референдума за одобряване на Лисабонския договор...Даниел Кон-Бендит, лидер на френските зелени, си позволи да посъветва швейцарците да прегласуват референдума, на който се възпротивиха срещу изграждането на минарета, защото не гласували „провилно”. Еврократът приема народния вот само тогава, когато той удовлетворява очакванията му. Еврокрацията се огражда от гражданството със стена от неразбираеми понятия и кодове...Доброто владеене на термини като „подфолио”, „хиринги” и „софтпауър” е знак на принадлежност към привилигировната каста на единното европейско чиновничество...Кой принадлежи към кастата – печели. Същите са и знаците за принадлежност и лоялност – съгласие с „правилната” линия и честата употреба на думичката „йес”.

Напоследък зачестиха и законовите гафове.

Европейският съд по правата на човека в Страсбург постанови премахване на разпятията в италианските училища, тъй като можело да действа смущаващо на децата, които не са християни.

Рим реагира гневно и министар-председателя Берлускони коментира , че „това е едно от решенията, които често ни карат да се съмняваме в здравия разум на Европа”. Намеси се и Ватикана. „След забраната на разпятията в италианските училища, Европа ни оставя само тиквите за Хелоуин (Деня на вси светии)”, възропта държавният секретар на Ватикана кардинал Тарчизио Бертоне, цитиран от Франс прес. Денят на „Вси светии” е обект на критики от Ватикана като нехристиянски празник. "Тази Европа ни отнема най-скъпите символи. Можем само да съжаляваме за това решение и да се стремим с всички сили да съхраним знаците на нашата вяра и за вярващите, и за останалите", добави кардиналът. Италианската министърка на образованието Мариястела Джелмини окачестви решението на съда в Страсбург като "идеологическо". „Присъствието на разпятието в класните стаи не означава принадлежност към католицизма, то е символ на нашата традиция. Историята на Италия минава също през символи: с тяхното премахване се премахва част от самите нас” (VESTI.bg от 5.11.2009 г.).

Тук не е вай-важното дали Европейския съд е прав или не (според мен е прав, защото образованието трябва да бъде светско). Важното е, какъв сигнал излъчва решението в обществото и каква политика издава. Известно е, че срещу други изповедания такива строги мерки не се вземат. В България например, е недопустимо в центъра на столицата хора да мятат килимчета на тротоара и да си отдават на богодлужение. Това е обидно за нацията. Мислите ли, че някой ще вземе мерки срещу това ? Щом Европейският съюз (ЕС) се отнася така със страна като Италия, какво може да очаква страна като България ?

ЕС, този изпитателен полигон на „световния заговор”, вече е умръзнал на почти всички свои членове в напъните си да стане наднационална държава.След като президентът на Чехската република Вацлав Клаус подписа последен Лисабонския договор, заместник –началника на президентската канцилария Петер Гаек заяви : „По силата на договора Чехия ще загуби свойта независимост. Това се осъзнава от президента Клаус, както и факта, ча само излизането от ЕС може да доведе до възвръщане на националния суверенитет”. Самият президент заяви при подписването на договора, че „подписването легитимира усилията на част от чехското общество, което не е безразлично кън националния и държавен суверенитет и не приема решението за Лисабонския договор”.

Лидерът на британските консерватори Дейвид Камеран призна поражението на борбата срещу Лисабонския договор, но обеща, че правитество оглавявано от него няма повече да позволи прехвърляне на суверенитет без общонационален референдум. „Правителство на консерваторите – каза Камеран – ще подготви законодателна база според която британското законодателство да има върховенство над нормативната база на ЕС” (според в. „Дума” от 6.11.2009 г.).

„ЕС е сбор от държави без общ език (повече от 50% от европейците общуват само на майчения си език), без общи медии, с консервативна локализация (само 1,6% от гражданите на ЕС живеят и работят вън от родната си страна в други европейски страни) (Добрин Спасов в сп. „Понеделник”, бр. 1-2/2005 г., стр. 23-32).

Бившият еврокомисар с 10-годишен стаж Гюнтер Ферхойген заяви, че ЕС няма визия за развитието си след одобряването на новата Европейска комисия.

"С 27 страни членки, които имаме днес, в сравнение с 15 преди 10 години, ЕС очевидно се промени драматично. Постигнахме много през тези 10 години, но някои фундаментални въпроси остават открити. Няма визия в Съюза накъде отиваме. Няма консенсус къде трябва да минават границите на ЕС в бъдеще, нито за ролята ни в света.Американците очакват повече участие в глобалните въпроси, но ние не сме готови за това,

В момента Европа не е глобална сила, но след 10 или 20 години ще бъде принудена да се състезава с новите икономически свръхсили, които също ще имат своите политически цели. И тогава няма да можем да играем равностойна роля, ако нямаме единно представителство на ЕС в международните организации като МВФ или Съвета за сигурност на ООН.Докато няма единен глас, Европа ще бъде принудена да се възприема като "мека сила".Вярвам, че имаме нужда от обща европейска военна сила, заради ефективност, ако не друго.Днес европейците имат 2 млн. войници, но не могат да разположат дори 60 хил. от тях някъде. Не можем да кажем, че имаме право да вземаме решения за предизвикателствата пред човечеството на същото ниво, както САЩ и останалите, ако не сме в положение да изпълним своята роля като мироопазващи мисии, одобрени от международната общност.В същото време в момента ЕС няма лидери, готови да поемат тази функция. Най-големият проблем ще бъде въпросът за разширяването.В наш интерес е Турция да бъде една от нас, в семейството на западните демокрации.Предизвикателствата на новия век ще изискват помощта на Турция при отношението с ислямските страни, както и помощта на Русия” (VESTI.BG от 10.02.2010 г.).

Има опити да се заглади положението, да се обоснове, че това, което наблюдаваме е нормално и просто с него трябва да се свиква. Под ръководството на академик Виктор Садовнич, в Института за математически изследвания на сложни системи „Пригожин” към Московския държавен университет е започнало изследване, което може да помогне за увеличаване на точността на икономическите прогнози, в това число и прогнозирането на кризите. В основата на това изследване е хипотезата на руския учен Николай Кондратиев за неизбежността на икономическите кризи и, че именно кризите подпомагат света да се развива и да върви напред. Според Кондратиев, икономиката се развива циклично : след депресия от около 6-8 години, започва съживяване от 6-8 години, след това бурен подем – 24 години, спад от 8-10 години и нова депресия. Пълният цикъл продължава 40-50 години. Всеки нов цикъл започва с преминаване към иновационни технологии.

Тази хипотеза, приложена към днешното време, показва, че кризата ще завърши към 2017 г., съживяването – до 2025 г. и след това – до 2042 г. ни очаква възход и процъфтяване. (виж в. „Дума” от 23.11.2009 г.).

Какво да правят хората до тогава ? Ами да чакат, да се надяват и да броят измрелите от кризата. Точно към такъв извод води елементарната интерпретация на хипотезата на Кондратиев – тя свучи като оправдание на капитализма и, всъщност, посочва, неговата прогресивна роля, макар и основана на смърта и бедствията на милиарди хора. Последното доказателство е избухналия в Холандия скандал с грипната пандемия, оказала се най-голямата корупционна афера напоследък, довела до базнословни печалби за транснационалните фармацевтични компании, т.е. на задкулисната власт (VESTI.BG от 26.11.2009 г.). Хипотезата на Кондратиев не прави връзка между икономическа и системна (политическо-обществена) криза (при робовладелчеството и при феодализма не е имало икономически кризи), както и непрогнозира развитието на социалистическата икономика и затова беше отречена в СССР.

Учени от Мексиканския национален институт за изследване и защита на природните ресурси бият тревога, че САЩ използват разновидности на биологично оръжие сруще неудобни страни като Китай и някои мюсюлмански държави. Подобно нещо твърди и аналитика от Новосибирск Александър Чепурнов.

Англичанинът Саимън Соул, собственик на фирмата „Ексклюзивен анализ” предсказва за 2010 година следното : „В Афганистан властта ще се поеме от местните военни вождове.бразибия ще избере дясноцентристко пправителство, което ще реформира пенсиите. „Ар-Кайда” ще продължи атаките срещу САЩ и западните страни. Джихадистите може да се опитат да атакуват и страни от енергетичния сектор” (Валентин Прусаков във в. „Завтра” от 9.12.2009 г.).

Пропадна копенхагенската среща за климата (декември 2009 г.), главно заради непреклонната упоритост на САЩ. Чаканият като Месия на срещата американски президент заяви без заобикалки : „САЩ ще правят това, което е в техен интерес”. Господството на силата продължава.

Защо е така ще покаже краткия обзор на състоянието и положението в главните държави отговарящи за протичащия процес. По-големи подробности по въпроса има в книгата на автора „Векът на Сталин”, част трета. Из-во „Зора”. София, 2009 г., и в статията „Геополитическо и геостратегическо състоянието на света в началото на 20-я век” (сп. „Международни отношения”, бр.2/2002 г., стр. 5-42. Виж още сп. „Ново време” бр. 2/2006 г., стр. 109-120 и бр. 3/2009 г., стр. 29-46).

1. КИТАЙ ДНЕС : ТИТАНЪТ

Особенно забележително и интересно беше честването на 60-годишнината от създаването на Китайската народна република. Това не беше само внушителна демонстрация на военна мощ. Това беше величествен урок по възпитание на народа.

В тържествен марш минават женските парадни батальони от народното опълчение. Наричат ги гальовно „цветята на опълчението” и още – „железните рози”. Маршируват прекрасно, в идеални редици. Начело на батальоните са две от най-известните китайски фотомодели !!! И това ако не е урок по родолюбие, здраве му кажи. Представяте ли си подобно неща, например – в България ? Или да кажем – в Швеция. И на двете места ако маршируват, ще маршируват две от най-известните лизбийки. Забравих как се казваше министър-председателката на Исландия. Май че беше Йохана Ситурдардотир. Такъв е 21-я век – век на сбъдване и най-еротичните фантазии.

Китай днес – това е свръхдържава на хилядолетна цивилизация. Признава се от всички, в това число и от Збигнев Бжежински. Какво ще бъде бъдещето е трудно да се каже, но настоящето е впечатляващо и за него си заслужава да поговорим.

Какво иска Китай ? Към какво се стреми ?

Убедителни отговори може да намерите в статията на Мариана Миланова в списание „Международни отношения” (бр. 3/2009, стр. 113-128). Тук само ще изложим част от най-важното в тази статия, което засяга главно цивилизационни и поведенчески въпроси.

По конституция, Китай е социалистическа държава, в която управлява еднолично Китайската комунистическа партия (ККП).Така беше замислена тя от нейният всепризнат създател Мао Дзедун. Така и беше създадена. Но самият геополитически и геостратегически характер на държавата, заедно с нейната цивилизационна история предполагаше редица особености в нейният социалистически пъти и за тези особености се говореше от самото й начало.Строителите на социалистически Китай никога не са забравяли за националната идея – възраждането на Китай и заемането на достойно място на международната сцена като мощна в икономическо и военно-политическо отношение държава, наследница на една от най-древните световни цивилизации, с подобаваща, високо авторитетна роля на китайския народ. За тези цели Моа Дзедун говори още през 1965 г.

Създава се впечатлението, че още от самото начало на социалистическото строителство, скритата цел е била националното възраждане, а социализма е бил просто инструмент за неговото запазване и първоначално развитие. Веднага след 1949 г. Китай и китайското партийно ръководство е изправено пред ексизтенциалният въпрос за самото съществуване на Китайската народна република като такава. Очертавали са се два пътя : първият е познат от китайската история и е пътя на монархията, тъй като само монархичната власт осветена от Бога може да сплати многонационален народ от милиард и половина души върху площ от 10 милиона км?.; втория е заместването на монархията с господството на мирогледно високосплотена и мотивирана партия, която също е в състояние да сплоти и мотивира огромния народ. Природноисторическия процес избра втория вариант. Пред лицето на смъртната опасност от страна на империалистическите сили, Китай нямаше никаква друга алтернатива освен да се опре на могъщата снага на СССР и на неговия исторически опит. В този период (1949-1959 г.) класическият социализъм, марксизма-ленинизма, се явява едниствената възможна форма за реализация на националната идея, диктувана от възрадотелните цели.

Понататъшната най-нова китайска история , минавайки през „културната революция” (1960-1978 г.) и епохата на Дън Сяопин (по-специално – ХІ конгрес на КПП), стига до ХVІ конгрес на КПП, на който е приета първата Обща програма, в която ясно личи както отказа от идиологическа мотивация, така и открито дефинирана възрожденска цел. На този конгрес Дзян Дзънмин (тогава - председател на КНР) го потвърди: „Великото възраждане на китайската нация е тази тържествена мисия, която историята и епохата възлагат на нашата партия”.

На пръв поглед изглежда, че Китай приема нова национална идея. Всъщност идеята е същата, старата, дори древна и без съмнение – национална. Тя може да се нарече „нова” в такъв смисъл, че заменя партийната идея за построяване на социализма, която до този момент е играла ролята на национална. Казано накратко, възрожденската цел се превръща в самоопределяща се.

Всъщност, изграждането на социализма се снема като повелята на деня и фактически прави тази цел за сегашното поколение китайци напълно абстрактна. Сякаш на китайския народ не е съдено да изгражда социализъм, а да върви към него по пътя на укрепване на велика и могъща страна. И това укрепване се намира чрез интегриране на капиталистическите пазарни принципи в изградените основи на социалистически Китай. В обществения, икономически и личен живот се лансират пазарните принципи на печалбата, на увеличаване на доходите. И заедно с това, върви укрепването на Китайската комунистическа партия, която се разглежда като стожер на единството на страната, като единствената основа и могъща сила, можеща да се справи с преодоляването на центробежните тенденции, пораждани от различни фактори. От Дън Сяапин до днешните партийни и държавни ръководители не се поставя под съмнение социалистическата политическа система и ролята на КПП, и на всякакви опити за „капитализиране” на тази система се дава твърд отговор без всякакви уговорки. Стана ясно, че никакви „нежни революции” в Китай няма да бъдат допуснати (събитията на площад „Тиенанмън”, вълненията в Тибет и в Удмурския автономен окръг). Не случайно , че още е жив един от главните афоризми на Мао, малко осъвремен : „Винтовката ражда властта, но не винтовката ръководи партията, а партията ръководи винтовката”.

Тази очевидна приемственост беше ярко демонстрирана при произнасянето на речта на президента Хун Бинцяо на 1 октомври. Сцената беше идеално аранжирана : на трибуната президента в куртка тип „Мао”, зад него официалните лица в строги черни костюми с вратовръзки. Посланието е ясно : незабравяме миналото, гледаме в бъдещето.

Новата китайска политика на официален отказ от мирогледни позиции и на залагане на патриотизма (извънкласово сплотяване на всички китайци), донесе неочаквани бонуси на Китай през 21 век. Бяха привлечени солидни капитали от страна на мощните в икономическо отношение китайски диаспори зад граница, страната, освободена от идеологическите ограничения, се отвори за чуждестранните инвеститори. И те дойдоха масово и с удоволствие.?

Какво се беше случило ? Защо световният капитал с удоволствие прие сътрудничеството със страна управлявана от комунисти, и, следователно, по определение недемократична, и не пожела да направи същото със Съветския съюз , даже напротив ? Защо дори на капиталистическата Руска Федерация не се вярва ? Защо комунистическия Съветски съюз беше смъртен враг на империализма, а социалистически Китай е желан партньор ? Къде тук е разковничето ?

Несъмнено, Китай е несравнимо повече интегриран в планетарната капиталистическа система, отколкото беше СССР. С много уговорки, но той е приет за легитимен член на така нареченото „планетарно общество”, за разлика например, от държави като КНДР или Куба. От къде накъде такова благосклонство у капиталистическия империализъм ?

Някои от отговорите са на повърхността.

На първо място, Китай е държава-континент с невъобразимо много население. Това е потенциален пазар, пазар който при своето развитие ще носи също така невъобразимо големи печалби. Следователно, световният капитал е силно заинтерисован от този пазар и така силно мотивиран да присъства на него.

На второ място, държава – континент не може да бъде завоювана. В най-добрия случай може да бъде унищожена, но не и завоювана. Но унищожен Китай на никого не е нужен, защото последиците ще бъдат ужасни за завоевателя.