ЗАИР
Хорхе Луис Борхес
Превод от испански: Анна Златкова
В Буенос Айрес Заир е обикновена монета от двадесет сентаво; по буквите Н и Т и по цифрата 2 личат следи от кама или от джобно ножче; на лицевата страна е гравирана, годината 1929. (В Гуджарат в края на осемнадесети век Заир бил един тигър; на остров Ява - някакъв слепец от суракартската джамия, когото вярващите убили с камъни; в Персия - един астролаб, който Надер Шах заповядал да хвърлят на морското дъно; в тъмниците на Махди към 1892 година - малък компас, увит в парче от чалма, до който се докоснал Рудолф Карл фон Слатин: в кордобската джамия - според Зотенберг - жила в мрамора на една от хиляда и двестата колони; в еврейския квартал на Тетуан - дъното на кладенец). Днес е тринадесети ноември; на седми юни призори в ръцете ми попадна Заир; не съм същият, какъвто бях тогава, но все още ми е позволено да си спомням, а може би и да разкажа за случилото се. Все още, макар и отчасти, съм Борхес.
На шести юни умря Теоделина Виляр. Към 1930 година снимките й задръстваха светските списания; тяхното изобилие вероятно допринесе да бъде смятана за красавица, макар че не всички нейни изображения подкрепяха безусловно подобна хипотеза. Впрочем, Теоделина Виляр се грижеше не толкова за красотата, колкото за съвършенството. Евреите и китайците са създали система от правила за всички житейски обстоятелства: в Мишна е казано, че в събота, след като падне здрач, шивачът не бива да излиза на улицата с игла; в Записки за обредите - че гостът трябва да изпие първата чаша със сериозен вид, а втората - с почтителен и блажен вид. Такава, дори още по-педантична строгост си бе наложила Теоделина Виляр. Подобно на конфуцианеца или на талмудиста тя се стремеше към безукорна точност във всяко действие, но старанието й бе толкова по-достойно за възхищение и толкова по-упорито, защото нормите на нейната религия не бяха вечни, а зависеха от капризите на Париж или на Холивуд. Теоделина Виляр се показваше на ортодоксални места в ортодоксален час с ортодоксални атрибути и с ортодоксално безразличие, но и безразличието, и атрибутите, и часът, и местата почти веднага излизаха от мода и се превръщаха (в устата на Теоделнна Виляр) в синоним на безвкусица. Подобно на Флобер тя търсеше абсолютното, но го търсеше в мимолетното. Животът й беше образцов и въпреки това непрестанно я измъчваше дълбоко отчаяние. Подлагаше се на постоянни метаморфози, сякаш за да избяга от самата себе си; цветът на косата и прическите й бяха необикновено изменчиви. Променяха се и усмивката, тенът, формата на очите. От 1932-ра стана изискано тънка... Войната й създаде много грижи. Как да следи модата, щом Париж е окупиран от германците? Един чужденец, към когото винаги се бе отнасяла с подозрение, си позволи да злоупотреби с нейната доверчпвост, като й продаде цял куп шапки, подобни на цилиндри; година след това стана известно, че такъв екстравагантен аксесоар никога не се е носил в Париж и следователно това не бяха шапки, а неуместни н жалки приумици. Бедата не идва сама; доктор Виляр бе принуден да се премести на улица Араос и образът на дъщеря му взе да краси реклами на кремове и автомобили. (Кремовете, с които обилно се мажеше, автомобилите, които вече не притежаваше!) Тя знаеше, че за да упражнява изкуството си, както трябва, е необходимо голямо състояние; предпочете да се оттегли, след като не можеше да бъде на висота. Освен това й беше противно да се състезава с празноглавн хлапачки. Злокобното жилище на улица Араос се оказа прекалено скъпо; на шести юни Теоделнна Виляр допусна груба грешка: умря в самото сърце на Южния квартал. Да призная ли, че движен от най-искрената страст на аржентинеца - снобизма, аз се бях влюбил в нея и смъртта й ме покърти до сълзи? Читателят навярно вече се е досетил за това.
По време на бдение под действие на разлагането покойникът си възвръща предишните лица. В един миг от безпокойната нощ на шести Теоделина Виляр като по чудо стана такава, каквато бе преди двадесет години; чертите й отново добиха онази властност, която придават високомерието, парите, младостта, съзнанието, че си върхът на една йерархия, липсата на въображение, ограничеността, тъпоумието. Помислих си приблизително следното: нито едно от израженията на това лице, което толкова ме е вълнувало, не ще се отпечата по-дълбоко в паметта ми от това; нека то бъде последното, щом като бе и първото. Оставих я застинала сред цветята да усъвършенствува презрението си към смъртта. Когато излязох на улицата, вероятно беше два часът през нощта. Познатите редици от ниски едноетажни къщи бяха добили оня абстракатен вид, който добиват нощем, когато мракът и тишината ги правят съвсем прости. Закрачих по улиците, опиянен от почти безлично умиление. На ъгъла на Чили и Такуари видях отворена кръчма. В тази кръчма за моя беда трима души играеха на карти.
Във фигурата, наричана оксиморон, една дума се съчетава с друга, която привидно противоречи на смисъла й; така гностиците говорели за тъмна светлина, алхимиците - за черно слънце. Да изпия чаша ракия в една кръчма, след като за последен път съм видял Теоделина Виляр, беше своеобразен, оксиморон; изкушиха ме неговата пошлост и достъпност. (Играта на карти усилваше контраста). Поръчах си чаша портокалова ракия; с рестото ми дадоха Заир; погледнах го за миг; излязох на улицата, вероятно почваше да ме тресе. Помислих си, че всяка монета е символ на монетите, които не спират да блестят в историята и в легендите. Помислих си за обола, даван на Харон; за обола, който просел Велизарий; за трийсетте сребърника на Юда; за драхмите на куртизанката Лаис; за старинната монета, която дал един от спящите от Ефес; за лъскавите монети на магьосника от Хиляда и една нощ, които се превърнали в книжни кръгчета; за нензчерпаемия денарий на Исаак Лакедем; за шестдесетте хиляди сребърни монети, по една за всеки стих от епопеята, която Фердуоси върнал на султана, понеже не били златни; за златната унция, която Ахав наредил да приковат към мачтата; за невъзвратимия флорин на Леополд Блум; за онзи луидор, чието изображение станало причина да заловят близо до Варен бягащия Луи XVI. Както се случва насън, мисълта, че всяка монета буди такива многозначителни асоциации, ми се стори неизвестно защо извънредно важна. Все по-бързо крачех по безлюдните улици и площади. На един ъгъл умората ме накара да спра. Видях потъмняла желязна решетка; зад нея видях чернобелите плочи в притвора на „Непорочно зачатие". Бях се движил в кръг; намирах се на стотина метра от кръчмата, където ми дадоха Заир.
Завих; тъмната фасада сочеше отдалеч, че кръчмата е вече затворена. На улица Белграно взех такси. Бодър, трескав, почти щастлив, си мислех, че няма нищо по-нематериално от парите, защото всяка монета (например една монета от двадесет сентаво) предлага всъщност множество варианти на бъдещето. Парите са абстрактни, си повтарях, парите са бъдеще време. Могат да бъдат един следобед в околностите на града, могат да бъдат музика от Брамс, могат да бъдат географски карти, могат да бъдат шахмат, могат да бъдат чаша кафе, могат да бъдат думите на Епиктет, внушаващи презрение към златото; парите са Протей, по-изменчнв от фароския. Те са непредсказуемо време, Бергсоново време, не строгото време на исляма или на Стоата. Според детермннистите в света няма случайни неща, id est1 неща, ставащи сами по себе си; монетата символизира за нас свободната воля. (Дори и не подозирах, че тия „мисли" са заклинание срещу Заир и първата проява на демоничното му въздействие.) След упорити размишления заспах и сънувах, че съм монетите, пазени от един грифон.
На другия ден реших, че съм бил пиян. Освен това реших да се избавя от монетата, която толкова ме безпокоеше. Разгледах я: на нея нямаше нищо особено освен няколко драскотини. Най-добре би било да я заровя в градината или да я скрия някъде в библиотеката си, но аз исках да се отдалеча от нейната орбита. Предпочетох да я изгубя. Тази сутрин не отидох нито в църквата „Пилар", нито на гробищата; отидох с метро до Конститусион и от Конститусион - до Сан Хуан и Боедо. Слязох ненадейно на Уркиса; тръгнах на запад, после на юг; няколко пъти завих преднамерено напосоки и на една улица, която ми се стори като всички други, влязох в първото заведение, поръчах си чаша ракия и платих със Заир. Притворих очи зад опушените стъкла, за да не видя номерата на къщите и името на улицата. Вечерта взех таблетка веронал и спокойно заспах.
До края на юни бях погълнат от работата над един фантастичен разказ. Той съдържа две-три загадъчни перифрази: вместо кръв се казва вода на меча, вместо злато - леговище на змея, и се води от първо лице. Разказвачът е аскет, който се е отвърнал от хората и живее в някаква пустиня. (Гнитахейд се нарича това място.) Заради непорочността и простотата на живота му някои го смятат за ангел; това е благочестиво преувеличение, тъй като никой човек не е безгрешен. Няма защо да отиваме по-далеч, самият той е заклал баща си; наистина, бащата бил прочут магьосник, който с помощта на магии завладял несметно съкровище. Да опази това съкровище от неистовата човешка алчност - на тази цел е посветил живота си; ден и нощ бди над него. Скоро, може би прекалено скоро ще настъпи краят на това бдение: звездите са му известили, че вече е изкован мечът, който ще го срази. (Грам се нарича този меч.) С все по-мъгляви слова възхвалява блясъка и гъвкавостта на тялото си; на едно място споменава разсеяно за люспи; на друго казва, че съкровището, което охранява, е от червени пръстени н искрящо злато. Накрая разбираме, че аскетът е змеят Фафнир, а съкровището, на което лежи - съкровището на Нибелунгите. Появата на Сигурд прекъсва внезапно разказа.
Вече казах, че съчинявайки тази историйка (в нея като псевдоерудит вмъкнах някой и друг стих от Fafnismal2), успях да забравя монетата. Някои вечери се чувствувах твърде уверен, че мога да я забравя, и нарочно си спомнях за нея. Откровено казано, прекалих; оказа се, че да спреш не е толкова лесно, колкото да почнеш. Напразно си повтарях, че този отвратителен никелов диск не се различава от останалите, които минават от ръка на ръка, еднакви, неизброими и безвредни. Насърчен от този довод, се помъчих да мисля за друга, монета, но не успях. Спомням си няколко безуспешни опита с монети от пет и десет чилийски сентаво и с един уругвайски винтен. На шестнадесети юли се сдобих с една лира стерлинг; през деня не я погледнах, но вечерта (и следващите вечери) я сложих под увеличително стъкло и я разгледах на светлината на мощна електрическа лампа. После с молив я прекопирах на лист хартия. Не ми помогнаха нито блясъкът й, нито змеят, нито свети Георги; не можах да сменя натрапчивата си мисъл с друга.
През август реших да се посъветвам с психиатър. Не му поверих пялата тази нелепа история; казах му, че страдам от безсъние и постоянно ме преследва образът на някой предмет, например жетон или монета... Скоро след това в една книжарница на улица Сармиенто изрових екземпляр от Urkunden zur Geschichte der Zahirsage3 (Бреслау, 1899) от Юлиус Барлах.
В тази книга беше описана моята болест. В предговора се казваше, че авторът си е поставил за цел „да събере в един том с удобен формат голяма осмина всички документи, отнасящи се до поверието за Заир, включително и четири материала от архива на Хабихт и оригиналния ръкопис на доклада на Филип Медоуз Тейлър". Преданието за Заир е от ислямски произход и вероятно е възникнало през осемнадесети век. (Барлах оспорва пасажите, които Зотенберг приписва на Абу-л-Фида.) На арабски захар означава явен, зрим; в това значение е едно от деветдесет и деветте Божии имена; простолюдието в мюсюлманските земи нарича така „съществата или предметите, които имат ужасното свойство да остават завинаги в паметта и чийто образ в края на краищата довежда хората до умопомрачение". Първото неоспоримо свидетелство е на персиеца Лутф Али Азур. В изчерпателните страдащи на биографичната енциклопедия, озаглавена Храм на 0гъня, този полиграф и дервиш разказва, че в едно училище в Шираз имало меден астролаб, „направен така, че който го види само веднъж, вече не може да мисли за нищо друго и затова султанът заповяда да го хвърлят в морските дълбини, та хората да не забравят вселената". По-обширно е съобщението на Медоуз Тейлър, който е служил при низама на Хайдарабад и е написал знаменития роман Confessions of a Thug4. Към 1832 година Тейлър чул в предградията на Бхудж странния израз „Видял е Тигъра" (Verily he has looked on the Tiger), който означавал безумие или святост. Казали му, че става дума за един вълшебен тигър, довел до гибел, всички, които го били видели макар и отдалеч, защото после до края на дните си мислели само за него. Някой разказал как един от тези нещастници избягал в Майсур и там нарисувал в един дворец тигъра. След години Тейлър посетил затворите на това кралство; в нитурския затвор губернаторът му показал една килия, по чиито под, стени и сводест таван някакъв мюсюлмански факир бил нарисувал (с крещящи цветове, които времето, преди да изличи, било смекчило) един безкраен тигър. Този тигър бил направен по умопомрачителен начин от много тигри; тялото му било от тигри, ивиците му били от тигри, по него имало морета, Хималаи и войски, които също приличали на тигри. Художникът бил умрял преди много години в същата килия; бил родом от Синд или може би от Гуджарат и първоначалният му замисъл бил да начертае карта на света. Следи от тоя замисъл личали по чудовищното изображение. Тейлър разказал тази история на Мухаммад ал-Йемени от форт Уилям; той му обяснил, че на света няма живо същество, което да не е подвластно на Zaheer5, но Всемилостивият не позволява Заир да бъдат едновременно две неща, защото и едно-единствено може да завладее цели тълпи. Казал, че винаги е имало Заир и че в Епохата на Невежеството това бил идолът, наричан Яук, а после един пророк от Хорасан, който носел покривало, обшито с драгоценни камъни, или златна маска6. Казал още, че Бог е непостижим.
Много пъти съм препрочитал монографията на Барлах. Не мога точно да предам чувствата, които изпитах; спомням си какво отчаяние ме обзе, когато разбрах, че вече нищо не може да ме спаси, дълбокото облекчение при мисълта, че не съм виновен за своето нещастие, завистта, която ми вдъхваха хора, чийто Заир не е бил монета, а къс мрамор или пък тигър. Колко е лесно да не мислиш за тигър, си казвах. Спомням си още с какво необикновено безпокойство прочетох следния пасаж: „Един от тълкувателите на Голшан-а-Раз твърди, че който е видял Заир, скоро ще види и Розата, и привежда един стих от Асрарнаме {Книга за незнайни неща} от Аттар: „Заир е сянка на Розата и разкъсване на Булото."
На бдението край Теоделина бях изненадан, че не видях между присъствуващите госпожа Абаскал, по-малката й сестра. През октомври една нейна приятелка ми каза:
- Горката Хулита, беше станала толкова особена, че се наложи да я настанят в „Бош". Представям си как се мъчат сестрите да я хранят като дете. Вторачила се в монетата, досущ като шофьора на Морена Сакман.
Времето, което изличава спомените, прави по-ярък спомена за Заир. Преди си представях първо лицето, после опакото; сега виждам едновременно и двете страни. Не тъй, сякаш Заир е от стъкло, защото двете страни не се наслагват една върху друга, а сякаш зрението е сферично и Заир се откроява в самия център. Всичко, което не е Заир, стига до мен като през гъста мрежа и е някак далечно: надменното изражение на Теоделина, физическата болка. Тенисън е казал, че ако можехме да разберем поне едно цвете, щяхме да узнаем кои сме и какво е светът. Може би е искал да каже, че и най-незначителното явление съдържа в себе си историята на вселената с безкрайната й верига от причини и следствия. Може би е искал да каже, че видимият свят като цяло е заключен във всяка представа, така както според Шопенхауер волята като цяло е вложена у всеки индивид. Кабалистите смятали, че човекът е микрокосмос, символично огледало на вселената; според Тенисън това важи за всичко. За всичко, дори за непоносимият Заир.
Още преди да е настъпила 1948 година, ще ме сполети съдбата на Хулия. Ще трябва да ме хранят и обличат, няма да знам дали е ден или нощ, няма да знам кой с бил Борхес. Погрешно е да се нарече такова бъдеще ужасно, тъй като то няма да оказва върху мене никакво въздействие. Все едно да се твърди, че когато му отварят черепа под наркоза, човек изпитва ужасна болка. Вече няма да възприемам света, ще възприемам Заир. Според идеалистическото учение думите живея и сънувам са пълни синоними; от хиляди привидности ще мина към една; от един много сложен сън - към един много прост сън. Някои ще сънуват, че съм луд, а аз ще сънувам Заир. Когато всички хора на земята ще мислят ден и нощ за Заир, кое ще бъде сън и кое действителност - земята или Заир?
В глухите часове на нощта все още мога да ходя из улиците. Зората обикновено ме сварва на площад Гарай; седнал :на някоя пейка, мисля (опитвам се да мисля) за онзи стих от Асрарнаме, в който се казва, че Заир е сянка на Розата и разкъсване на Булото. Свързвам тези думи със следното сведение: за да се слеят с Бога, суфиите повтарят името си или деветдесет и деветте Божии имена, докато не престанат да значат нещо. Аз жадувам да извървя този път. Може би ще успея да изчерпя Заир, след като непрестанно мисля за него; може би зад монетата стои Бог.
---
1 Тоест (Лат.) - Б. пр. [горе]
2Словата на Фафнир (Исл.). - Б. пр. [горе]
3 Документи към историята на преданието за Заир (Нем.). - Б. пр. [горе]
4 Изповеди на удушвача (англ.). - Б. пр. [горе]
5 Така изписва Тейлър тази дума. - Б. а. [горе]
6 Барлах отбелязва, че Яук се споменава в Корана (71, 23), а пророкът ал-Муканна (Забуления), но никой друг освен странният събеседник на Филип Медоуз Тейлър не ги с свързвал със Заир. - Б. а. [горе]
|
|
Електронна публикация на 02. юни 2003 г.
Публикация в кн. "Вавилонската библиотека", Хорхе Луис Борхес, С., 1989.
1998-2005 г. Литературен клуб. Всички права запазени!
Достарыңызбен бөлісу: |
