Алтай Хималаите



Дата09.06.2023
өлшемі1.67 Mb.
#474875
himalai




Алтай - Хималаите

Николай Рьорих


ПРЕДГОВОР


На 8 май 1923 година Николай Рьорих тръгва от Америка за Индия през глухи, опасни и рядко посещавани места на Азия. „Алтай-Хималаите" е повествование за тази мисия, както и сериите от негови картини „Тибетският път", „Знамената на Изтока", „Неговата страна" - разкази за нея с езика на цветовете. Но макар и написана на кон и в палатката, „Алтай Хималаите" е толкова по-дълбока и по-значима от обикновен дневник, колкото и неговите картини от Хималаите са повече от точна фотография на едни от най-величествените земни ландшафти. С каквито и средства да е работил Рьорих, в каквото и да е изразявал себе си - във всичко се вижда не само художникът, а олицетвореният разум, човекът, целият характер на този човек. Този характер - искрен и несложен - в същото време съдържа такива необикновени качества, че тяхната езотерична страна изглежда непостижима.
Но за мнозинството от хората терминът езотеричен или е лишен от смисъл, или е неприятен: какво разбирам под него аз? Бих направил лоша услуга на Рьорих, ако не успея да отговоря на този въпрос, тъй като това би означавало да отминем с мълчание това, което според мен е raison detre на неговите пътешествия, неговото изкуство, неговия живот. Но как можем да направим достъпно зa разбиране или даже внушаващо доверие това, което имам предвид? Ето защо, без да се опитвам да пояснявам, обяснявам или потвърждавам това, аз просто ще кажа, че от една напълно обоснована гледна точка Рьорих може да бъде разглеждан като посланик на тези сили, които ръководят човечеството - в смисъла на градинари, грижещи се за градината; че той извършва пътешествия в необитаеми и забранени земи за изпълнение на мисия, чиято цел ще се проявява все повече и повече. Дали някой вярва в това.или не, трудно би било да си представим по-добър посланик на добрата воля на Запада към Изтока главно поради факта, че макар Рьорих да е изключително културен и образован европеец, той е човек дълбоко източен по своя характер, симпатии и светоглед.
Достатъчно е само да го погледнеш, за да видиш – или ако искаш, да си представиш - въплътения мъдрец на Изтока. Безспорно е, че в Индия, Тибет, Ладак и в сивите крепости на Сибир са го посрещали с почести, проявявали са към него доверие и даже благоразположение, което доста се отличава от обичайното отношение на тези народи към чужденците, известно като прикрито или явно враждебно. Рьорих и керванът му са се сблъсквали и с крушение на плановете, и с враждебност, при това в пълна мяра, но е интересно да се отбележи колко точно са реагирали на уникалната му личност различните народи, с които се е срещал по пътя, и тяхното признание към изключителния характер на неговата мисия сред тях е било съответстващо на духовното им развитие.
Тази книга е написана „на седлото" повече в буквален, отколкото в преносен смисъл. Затова в нея има толкова несъмнена живост, непосредственост, истинност, автентичност, предизвикващи у читателя усещане за непосредствено участие, което явно не може да бъде предадено по никакъв друг начин, - заедно със съкровените проблясъци на авторската мисъл сред величествените пейзажи, новите човешки типове, непознатите нрави и обичаи, под гнета на лишенията и опасностите и при цялото напрежение и претоварване в изследването на почти девствени земи. Рьорих е самобитна личност, силна, ярко изразена, и нейният отпечатък бележи всичко, което той прави. Самите обрати на речта му разкриват и изразяват не само него самия, но и това, което той се залавя да описва. Сложните изречения и безглаголните, само с подлози, са били оставени в същия вид, в който са записани, защото до голяма степен притежават достойнствата на ескиза, на беглата скица, направена в момента на този „първи, прекрасен, безгрижен възторг", който обикновено се губи в други, по-подробно обмисляни форми на изкуството.
Това е книга, чиято външна страна съществува заради дълбочината й и даже за да скрива от всички, освен от най-проницателните, дълбокия си смисъл - както понякога се случва. Но за да поставя читателя в най-благоприятно положение и за да бъде той по-добре осведомен за предшестващия житейски път и дела на Рьорих, ще посветя останалата част на очерка на това, което узнах и знам за Рьорих и какво мисля за него.
В историята на изкуството от време на време се появяват отделни личности, произведенията на които са неповторими, дълбоки и носят в себе си тайна; това отличава творците им от техните съвременници и прави невъзможно отнасянето им към някаква категория или причисляването им към някаква школа, защото те приличат само на самите себе си - и един на друг, като от някакъв намиращ се извън времето орден на посветени. Такива са били Леонардо, Рембранд, Дюрер, Блейк и в други области Бетховен и Балзак; такива в наше време и в по-малка степен са Роден, Райдър и Бьорн-Джонс, защото в тяхното творчество се проявяват отблясъците на същата тази одухотвореност и свръхестествена красота - признак, по който може да се определи принадлежността им към това митично, тайно братство.
Рьорих - в целия си живот, в творчеството си и като, личност - се проявява като член на това братство. В продължение на 35 години, от времето на първата му изложба в Русия, той пътува из целия свят - Европа, Америка, Азия, попива еманациите на различни народи, извършва поклонение по най-далечни места, и навсякъде и винаги сее мъдрост, като насажда семената на красотата, някои от които вече са поникнали, разцъфтели и дали посев от своите собствени семена.
В Русия още като секретар на Обществото за насърчаване на художествеността, по-късно и като директор на школата на това общество, той играе важна роля във формирането и координирането на този национален, нов и мощен импулс, който чрез живописта, музиката, драмата и танца се разпространи по целия свят: защото няма да бъде преувеличено да се каже, че люлката на всичко, наричано сега модернизъм, е била в Русия. Важното в тази връзка е, че Станиславски е разчитал на поддръжката на Рьорих в Московския художествен театър, че Стравински му е посветил „Пролетно тайнство", за което Рьорих разработва оригинални мизансцени, и че Андреев, Горки, Местрович, Зулоага, Тагор и други дейци на културата по целия свят, представляващи новото, са му въздали дан чрез своята почит и възхищение.
Когато пристига в Америка с изложба от свои картини по покана на Чикагския институт на изкуствата, Рьорих веднага се заема с възобновяване на същата дейност, която е започнал в Русия - за обединение на изкуствата, за да се обединяват хората чрез красотата, защото той е вярвал, както и много други, стигнали до това, че красотата е универсалният и истински разтворител, чрез който може да се разтвори расовата и националната вражда. С тази цел с помощта на приятели Рьорих основава школа под названието Институт на обединените изкуства, в който е трябвало да бъдат преподавани всички изящни изкуства, а година по-късно създава Международен художествен център. Школата преминава през всякакви превратности, които обикновено са част от съдбата на начинания от подобен род в такава цивилизация, каквато е нашата; най-подходящият символичен образ за нея би бил този на незащитена от вятъра свещ в мрака, но тя оцелява и днес има свое постоянно здание в Ню Йорк.
Други обширни планове, нахвърлени от Рьорих по същото време, не са били реализирани; сред тях е „Сог Агdens" - съюз на творците на красотата по всички краища на света, и „Алатас" - международна нетърговска издателска асоциация за обмен и разпространяване на нови и съзидателни идеи чрез „изкуството-пазител".
Аз споменавам тези начинания, за да покажа огромния размах на полезрението на Рьорих и да посоча призванието му на пророк и пионер, който ясно предвижда и спокойно планира по-добър ред в свят, още намиращ се във властта на съвсем скорошния ужасен кошмар, още не станал отложете, прогизнало от кръв и залято в сълзи.
Ако неговите пророчества се сбъднат и ако мечтите му за обединяване на човечеството в братство чрез красотата се материализират, то той, без съмнение, най-вече за това ще бъде почитан и съхраняван в паметта на човечеството; но на нас, съвременниците, Рьорих преди всичко е известен като създател на незабравими прекрасни картини. Най-различни, с разнообразни сюжети, като цяло те изобразяват природата, пречупена през посветено в тайната съзнание. Светлината във водата и на сушата е претворена с някакво могъщо вълшебство в такава светлина, каквато не е имало нито във водата, нито на сушата. Рьорих отговаря на понятието идеалист без противопоставяне на реализма. Индийският писател-романист и поет Мукерджи отбелязва пред свой приятел, че ако иска да разбере какво впечатление правят Хималаите на очевидеца, би трябвало да види картините на Рьорих с техните изображения, защото наред с точното предаване на формата и цвета в тях е предадено и нещо от духа им.
След кратко пребиваване в Америка Рьорих напуска подредения и сигурен живот на градовете и без да се страхува от суровостта, опасностите и трудностите на такова търсене, се отправя към Азия, „носейки със себе си блясъка на славата", така да се каже, във вид на платна, изобразяващи Големия каньон, местността Санта Фе, Тихия океан, Индия и Далечния изток. Връх в творчеството на целия му живот и до днес са сериите картини, наречени от него
„Тибетският път", „Хималаите". „Знамената на Изтока". Те са пълни със скрит смисъл, които макар и неразбираем за други, освен за посветените, все пак действа на непросветеното съзнание така, както ароматът - на органите на чувствата, или както музиката -- на чувствата. Това става не защото Рьорих иска да бъде нарочно тайнствен - напротив, неговият символизъм е в по-голямата си част почти наивен в своята простота, - но средното съзнание до такава степен се възмущава от самата идея за езотеричното, че до известна степен възпира самото себе си.
Символизмът на Рьорих не се нуждае от тълковен речник, тъй като притежава свойствата откритост и универсалност. Пример за неговия общ метод е картината „Чудо" от серията, наречена „Месия". На нея е изобразена титанична долина, напомняща Големия каньон; свят първобитен, застинал; скални сипеи без видима флора и фауна. На преден план се откроява естествен мост и по този мост минава път. На близката страна на моста стоят няколко фигури, проснали се ничком пред чудото на великото сияние, идващо иззад моста - нечие свръхестествено присъствие, чиято фигура засега е невидима. Тази проста, естествена символика допуска вероятно разни тълкования, но нито едно не противоречи на другите. От обективна гледна точка тази картина е проста инсценировка на очакването на Месията, толкова разпространено в наши дни, и тя дава целебната надежда, че макар присъствието му да не е зримо - аурата му прояснява тъмнината, въздействието му е почти осезаемо. От субективна гледна точка оголената долина би могла да символизира състоянието на душата след изпитания и пречиствания; пътят е „тесният древен път" към освобождението и съвършенството; мостът - тази степен на пътя, при която се извършва преходът от нисшето към висшето съзнание; проснатите фигури - тези „качества", които трябва да бъдат освободени и „пренесени", обхванати от благоговение пред чудото на осезаемото приближаване на „златното същество", носещо избавление от робството по пътя на пречистване на вътрешното зрение.
Но огромното достойнство на тази картина, при целия й дълбок смисъл (а също и на други картини от този род) се съдържа в красотата на цветовете и композицията. Мистикът и метафизикът у Рьорих никога не потискат художника и в резултат на това, когато си позволява да използва символи, той по прежнему си остава лирик, а не литератор: неговите картини не са проповеди, а песни. „Чудо" независимо от това. че носи в себе си послание, е в много по-малка степен нравоучение, отколкото наслада за зрението, притежавайки пространствени ритми и цветови хармонии, също толкова прекрасни и изтънчени, както на старинните безценни жълти китайски килими. „Разказът" присъства, но крайното неизгладимо впечатление е впечатлението за красота, и така трябва да бъде, защото в йерархията на занаятите и талантите творящият художник е най-близко от всички до трона на Бога.
Няма да говоря за археологическите картини на Рьорих, нито за пионерската му работа в театъра, въпреки цялата им значимост, защото чувствам, че тези неща, които навремето са поглъщали неговия ум и преобладавали в съзнанието му, са вече не толкова важни за него, колкото това, което аз бих нарекъл негово търсене на тайното. Създава се усещане, че във всичко, което прави, той търси по същество скритата истина, непроявената красота, изгубеното слово. Като могъщ неуморим ловец, въоръжен не с оръжие, а с перо и четка, той проследява своя дивеч през океани, планини, реки, знаейки в същото време, че това, което търси, се съдържа в самия него. Както в своите литературни трудове, така и в живописта той ни дава възможност да участваме в това търсене и с него да се приближаваме към тази истина, която е красота, и към тази красота, която е истина.
Клод Брегдон

I
ЦЕЙЛОН - ХИМАЛАИТЕ


(1923-1924)
„Урус карош!" - крещи лодкарят в Порт Саид, видял брадата ми. Навсякъде на Изток звънти този народен по-здрав към всичко руско. И блести и зелената вълна, и червената лодка, и бяло-небесносинята дреха, и бисерът на зъбите: „Карош урус!" - Поздравът на Изтока!
Ето показва се и Синай в перлената мъглица. Ето го извора на Авраам. Ето ги и „дванайсетте апостоли" - причудливи островчета. Ето и Джида - преддверието на Мека. Мюсюлманите на кораба се молят, обърнати на изток, където зад розовите пясъци се крие тяхното средоточие. Надясно като древен корниз е разположена границата на Нубия. По рифовете стърчат скелетите на разбитите съдове. Чермно (Червено) море може да бъде безпощадно заедно с аравийския пясъчен ураган. Огненият пръст на вулкана Стромболи ненапразно заплашваше и предупреждаваше през нощта. Но сега, през зимата, Червено море е синьо и не е горещо, а делфините скачат в лудешко веселие. Като приказна дантела са очертани аравийските заливи - Кориа Мориа.
Японците не пропускат възможността да посетят пирамидите. Тази нация не си губи времето. Трябва да се види колко бързо и зорко се движат биноклите им и колко настойчиво съществени са въпросите им. Нищо излишно. Това не е ваканционният туризъм на уморена Европа. „Все пак ще се споразумеем с Русия" - делово, без никаква сантименталност казва един японец. И дано деловитостта стане залог на сътрудничеството.
В Кайро в джамията седеше момченце на седем-осем години и напевно четеше редове от Корана. Не беше възможно да подминем неговия проникновен устрем. А в стената на същата джамия нагло стърчеше снаряд на Наполеон. Същият този завоевател на империи е разбил лицето на великия Сфинкс.
Ако Сфинксът на Египет е обезобразен, то сфинксът на Азия е запазен и защитен от великите пустини. Богатството на сърцето на Азия е съхранено и часът му е дошъл.
Древният Цейлон - Ланка Рамаяна. Но къде са дворците и пагодите? Странно. В Коломбо ни посреща швейцарският консул. Полицейският е ирландец, французинът е търговец. Гъркът предлага непристойни картинки. Холандците продават чай. Италианецът е шофьор. Къде са сингалите все пак? Нима всички те са се преселили в театрите на Европа?
Първите ликове на Буда и Майтрея ни се появиха в храма Келания около Коломбо. Могъщите образи с.е съхраняват в сумрака на храма. Хинаяна се гордее със своята изтънченост и чистота на философията пред многообразието на Махаяна.
Обновената голяма ступа около храма напомня за древното основаване на това място. Впрочем руините в цялото Коломбо и Цейлон непрекъснато напомнят за древната Ланка, за Хануман, Рама, Равана и другите гиганти.
[И за будизма Цейлон е важно място]*. Множеството храмове и дворцови сгради успешно съхраняват останалото от най-добрите времена на Учението. Колко ли изненади са погребани под корените на храсталаците около известните развалини. Това, което е останало на повърхността на почвата, дава представа за миналото великолепие по тези места. Навсякъде са скрити находки. Не е нужно да
* Всички бележки за думи и изрази виж накрая на книгата в „Приложение" и „Коментарии"
се търсят, те сами крещят за себе си. Но работата може да бъде спорна, ако се извършва с широк размах.Към развалините на дворец с деветстотин помещения не трябва да се пристъпва без необходимите съоръжения. Цейлон е важно място.
Общите морски бани около блудкавата планина Лавиния не са царство на гигантите от древността. Тънките палми срамежливо са се привели към пяната на прибоя. Като скелети стърчат фрагменти от Анурадхапура. [Да обърнем внимание, че Анурадхапура не е напълно изследвана. И Адамов връх не ни очарова.] По отломките от Анурадхапура можем да преценяваме колко мощен е бил Борободур на Ява.
И отново безспирно се мяркат лицата на нашите спътници японците, с които оплаквахме останките на каирските пирамиди, преминали от славната история в паноптикума на користния гид.
Нима е Индия? Тънката ивичка на брега. Мършави, сухи дръвчета. Пукнатини в изсъхналата земя. Така крие лицето си Индия на юг. Черните дравиди още не напомнят Ведите и „Махабхарата".
Пъстрият Мадурай с останки от дравидски грамади. Целият живот, целият нерв на общуването е около храма. В галериите на храма има и пазар, и съд, и проповед, и разказвач на Рамаяна, и сплетни, и свещен слон, разхождащ се на свобода, и камили от религиозните процесии. Заплетената каменна резба на храма е изрисувана с груби днешни бои. Художникът Сарма се измъчва от това, но градският съвет не послушал съвета му и боядисал храма по своему. Сарма тъгува, че голяма част от изтънченото разбиране си отива и вече го заменя безразличието.
Предупреждава ни да не се отдалечаваме много в европейски костюми, защото значителна част от населението може да бъде враждебна. А Мадурай все пак има милион жители. Сарма разпитва за положението на художниците в Европа и Америка. Искрено се учудва, че художниците в Европа и Америка могат да живеят от своя труд. За него е неразбираемо, че изкуството може да дава средства за живот. При тях занаятът на художника е най-бездоходният. Колекционери почти няма.
Махараджите предпочитат да имат нещо дори фалшиво, но вносно, или въобще нямат, като предпочитат недодяланите дрънкулки пред творбите на изкуството или харчат хиляди за коне. Доста безнадеждни са тези обстоятелства за положението на изкуството.
Самият Сарма е висок, в бели дрехи, говори печално спокойно, чака нещо по-добро и познава цялото бреме на действителността.
В Индия често се оплакват от недостиг на сили. Казват, че от същото страда и школата на Рабиндранат Тагор в Болпур. Неотдавна, през 1923 година, школата понесе тежка загуба. Умря приятелят на делото Пирсън; помните ли прекрасната му книжка „Зората на Изтока"? В школата гостуваха няколко добри учени, но влиянието им беше кратковременно. С. Леви се оплакваше, че съставът на слушателите не отговаря на неговия курс. Индусите се безпокоят за по-нататъшната съдба на школата на Тагор. Те казват: Засега поетът е жив, той може да дава за това дело лични средства и с личното си въздействие да доставя помощи от махараджите и на бабите. Но какво ще стане, ако делото остане без ръководител и без приток на средства? ':
С Тагор не успяхме да се видим. Странен е понякога животът. Поетът ни намери в Лондон. После в Америка ни се удаде да се видим в Ню Йорк, а Юрий го срещна в Бостън, а ето че в самата Индия така и не се видяхме. Ние не успяхме да отидем в Болпур, а Тагор не успя да дойде в Калкута. Той вече се готвеше за своята обиколка из Китай, която беше несполучлива. Китайците не възприеха Тагор.
Случиха се много странни неща. В Калкута искахме да намерим Тагор. Мислехме, че е достатъчно да споменем името му в родния му град, тъй като всички познават поета. Седнахме в колата, казахме да ни откарат право при поета Тагор и безплодно пропътувахме три часа из града. Отначало ни закараха при махараджата Тагор. После около стотина полицаи, дюкянджии и минаващи образовани наглед хора ни изпращаха към най-различни глухи и задънени улички. Най-накрая на колата ни висяха шест придружители доброволци, докато най-после ние сами си спомнихме името на улицата, „Дварканатстрийт", където е домът на Тагор.
Разказваха, че когато Тагор получил Нобеловата награда, делегация от Калкута се явила при него, но поетът строго ги попитал: „Къде бяхте вие по-рано? Аз си останах все същият и наградата нищо не ми прибави." Поздравления за Тагор!
Ние срещнахме роднини на нашия приятел Тагор. Абаниндранат Тагор, брат на Рабиндранат - художник, глава на бенгалската школа. Гоганендранат Тагор, племенник на поета - също художник, е секретар на бенгалското общество на художниците. Сега той подражава на модернистите. Добър художник е и Кумар Халдар, сега е директор на училището в Лакхнау. Труден е животът на индийските художници. Необходима е много решителност, за да не на- пуснеш този трънлив път. Привет на художниците на Индия! Защо положението на учените и художниците е толкова несигурно във всички страни?
Трънлив е пътят и на индийските учени. Ето пред очите ни се бори младият учен Боше Сен, биолог, ученик на Д. Боше. Той оборудвал своя лаборатория на името на Вивекананда. В тихата му къщичка над лабораторията се намира стая, посветена на реликви от Рамакришна, Вивекананда и други учители от тази група. Самият Б. Сен е ученик на близък съратник на Вивекананда - той носи в живота принципите на Вивекананда, безстрашно призоваващ към действие и познание. В това малко таванско светилище Б. Сен събира мислите си, окръжен от вещи, принадлежали на любимите му водители. Ярко си спомням портрета на Рамакришна и жена му. И двете лица поразяват със своята чистота и устременост. Поседяхме в пълно мълчание до това паметно огнище. Привет!
[Кой ще обясни защо пътят на знанието и красотата е най-трудният? Защо човечеството така неохотно приема всичко отредено? И затова още по-голяма радост е да видим в Индия признаците на подема на знанието и изкуството. Радостно е да се види, че в Индия расте броят на училищата и че легиони от нови просветени работници на науката и красотата са готови да служат на победата на еволюцията.]
Също тук, в Калкута, малко извън града, има два паметника на Рамакришна. На единия бряг на Дакшинесвар е храмът, където дълго е живял Рамакришна. Почти отсреща, през реката, е мисията на Рамакришна, където е гробницата на самия учител, на жена му, на Вивекананда - там са събрани много паметни вещи. Вивекананда мечтаел тук да има истински индийски университет. Вивекананда се грижел за това място. Тук има много тишина и с усилие осъзнавам, че е толкова близо до Калкута с целия й ужас от пазари и суматоха.
Срещнахме се със сестра Кристина, почти единствената останала жива ученичка на Вивекананда. Полезната й работа била прекъсната от войната. И след много години сестра Кристина отново дошла при старото пепелище. Хората са се изменили, съзнанието им е заето с местни проблеми и не е лесно за сестра Кристина да намери контакт с новите вълни на живота.
В деня на Рамакришна се събират до половин милион негови почитатели.
От най-чистото - към най-ужасното. В странни квартали на Бомбай зад решетки седят жени-проститутки. В тази жива стока, притиснала се към решетките, в тези протягащи се ръце, в тези провиквания, е заключен целият ужас на оскверняването на тялото. И индиец-садху със запалени димящи кадилници в ръце бавно преминава през това ужасно място, опитвайки се да го пречисти.
Калкута, а също Бомбай и Мадрас, както и всички пристанищни градове, оскърбяват най-добрите чувства. Тук загива народното съзнание.
Като влизахме в Чартередбанк, насреща от вратите излезе свещена крава. И това съчетание на банка със свещена крава беше поразително.
„Модерн ривю" ни огорчи. Искахме да установим връзка с Америка, но редакторът каза: „Ние се интересуваме само от това, което засяга Индия." При такова свиване на кръгозора е трудно да се развиваш и еволюираш.
Много тесногръдие и много объркване и подозрителност. Това потушава пламъка на търсенето и смелостта. Исках да намина към редакцията на вестника. Един приятел ме възпря: „Не трябва да ви виждат там, могат да възникнат подозрения." И така - трудно е за най-добрите хора на Индия.
Книгата за изучаване на древните религии, изпратена ни от Америка, беше приета като метежническа литература. „Американ Експрес" води много преписки, преди да може да ни достави пратката. А копията от статиите на Юрий изобщо не пристигнаха от Париж.
В Джайпур реват тигри. Махараджата забранява стрелбата по тях. По-добре да изяждат поданиците му, но негова светлост трябва да има безопасно забавление, стреляйки по тигри от павилион на гърба на слон, В Голта Пас се сражават две стада маймуни. Гидът устройва този бой на изгодна цена. Сега всички битки могат да бъдат организирани доста евтино.
Седят факирите и „омагьосват" стари, полуживи кобри, лишени от зъби. На пазара се върти жалък хата-йог, правейки главоломна гимнастика за очистване на духа си. „Спиритуалист" предлага да накара колата да се движи без коне, но за това е нужно „на небето да няма нито едно облаче".
И съвсем наблизо е фантастичният и романтичен отломък от старата Раджпутана - Амбер, където от балконите си принцеси наблюдавали турнирите на своите поклонници. Където всяка порта, всяка вратичка поразяват със съчетания от красота. И веднага издълбаният и причудлив Голта, който фантазията не може да си представи – само „играта" на живота наслоява подобни неочаквани съзидания. Тук е и Джайпур с приказната си астрологическа обсерватория и с очарованието на неопорочен индо-мюсюлмански град: Фатехпур Сикри, Агра - все отломки от отминала култура. Но стенописите в Аджанта вече не са здрави. Всички останки от строителството на Акбар носят оттенък на някаква тъга. Тук великият обединител на страната е погребал своите най-светли мечти, толкова непонятни за съвременниците. Във Фатехпур Сикри той е беседвал със своя мъдър Бирбал и с малцината, разбрали нивото му. Тук той е строил храма на единното знание. Тук той е губил малкото си приятели и е предчувствал как няма да се съхрани създаденото от него благополучие в държавата. И Агра, и Фатехпур Сикри - всичко е пълно с безгранична тъга. Акбар е знаел как ще бъде разграбено имуществото, дадено на народа от него. Може би вече е знаел как последният император на Индия едва ще достигне до средата на XIX век, търгувайки с мебели от двореца си и изчеляйки от стените на двореца в Делхи парченца мозайка.
Новият Делхи с някакви лъжекласически колони, казармено-хладни, нарочно предвзети, показва, че това строителство не може да има нищо общо със съзнанието на Индия.
Невъзможно е с тези мерки да се пречисти и възвеличи Индия. И преди всичко трябва да се възприеме индийското съзнание.
Въпреки че е покрита с праха на времето, архитектурата на Бенарес е запазила очарованието си. Цялата смесица от староиндийски, дравидски и мюсюлмански форми може да даде нови решения на непредубедения архитект. Лесно можем да си представим комбинация от многоетажно тибетско строителство с удобствата на американски небостъргач. Можем да сравним дворците на Бенарес с дворците във Венеция и с богатите еднофамилни къщи. Може да се разработи стилът пуебло на американците в поновото му разбиране, както се прави в Санта Фе.
Но да се обезобразява Индия с чужди за нея лъжекласически колони и бели казармени бараки? Тази дълбока безвкусица произлиза от отсъствието на елементарно въображение и прозрение.
Един индиец ми се оплакваше от липсата на архитекти-индийци. Казах му: „Щом няма архитект, дайте на художник да разработи идеята, но се ръководете от хармонията на народното съзнание с характера на природата." Не бива да оскверняваме света с нещо като баналното учрежденско бунгало. Не бива да превръщаме Ява в шведски Стокзунд. И не би трябвало да виждаме команчите и апахите в котеджите на Бостън. Трябва да се спазва съизмеримостта.
Сивобрад човек на брега на Ганг, събрал ръцете си като чаша, принасяше цялото си съкровище на изгряващото слънце. Жена, бързо отброяваща ритъма, правеше утринна пранаяма. Може би вечерта тя е пратила по течението на свещената река върволица светилници, молейки се за благото на децата си. И дълго са бродили по тъмната водна повърхност изрисуваните светулки на женската душа. Наблюдайки тези приношения на духа, е възможно даже да забравиш дебелите брамини от Златния храм. Спомняме си и за друго. [Спомняме си за Йогите, изпращащи в пространството своите мисли, сътворявайки с това бъдещата еволюция. Не обикновени брамини, а истински отшелници, приближаващи нашата мисъл към енергията, която ще бъде открита от учените в най-близко бъдеще.]
Гигантските ступи на будизма - погребалните паметници, обиколени от огради, все същите могили през всички векове и народи. Могилите на Упсала в Швеция, руските могили на Волхов по пътя към Новгород, степните могили на скитите, обкръжени от камъни, разказват легендата за все същите тържествени изгаряния, които е описал изкусният арабски гост Ибнфадлен. Навсякъде същите пречистващи изгаряния.
Много благовония, розова вода и ухаещо сандалово дърво. Затова не е тежък димът от изгорените тела в Бенарес. И в Тибет е прието изгарянето.
Значи писателите отново са сбъркали, когато са описвали изключително „дивите" погребални обичаи на Тибет. Откъде това желание да се покаже всичко чуждо по-диво? Като черниш другите, няма да станеш по-бял. Само липсата на горивни материали е налагала отказ от най-добрия начин, т. е. от изгарянето.
Обърнете внимание на нежните детски игри на Изтока. Послушайте сложния ритъм на пеенето и тихата музика. Няма ги грубите ругателни думи на Запада.
Махараджата на Майсор се пробужда с особени пеони. Песните на началото и края.
В Мадурай, в тясна глуха уличка, старец гравира изображения на „боговете". Последният старик, с него ще умре това умение. Миналото умира. Така идва бъдещето.
В полетата се виждат кръгове от бели керамични коне. Откъде са тези Световитови коне? Върху тях тънки женски тела се носят през нощта. Гърбът, прегърбен денем над домакинската работа, се изправя нощем в полета. Какво е това - прескочи-кобила за отдих? Не, това е надпреварата на валкириите - девите на въздуха. Препускане към прекрасното бъдеще. Привет на жените!
Женската ръка всяка сутрин покрива с особени рисунки пясъка пред входа на дома. Това е символ, че в дома всичко е благополучно, няма нито болест, нито смърт, нито кавга. Ако няма щастие вкъщи, ръката на жената замлъква. Сякаш ръката на жената полага щит на красотата пред дома си в час на благополучие. Още момиченцата в училище се учат от разнообразието на плетениците на знаците на щастието. Невероятна красота живее в този обичай на Индия.
Вивекананда призоваваше жената на Индия към работа и свобода, той питаше така наречените християни: Щом толкова обичате учението на Исус, защо в нищо не го следвате?" Така говореше ученикът на Рамакришна, преминал през същността на всички учения и научил се завинаги да „не отрича". Вивекананда не е прилежен „свами". Нещо лъвско звучи в писмата му. Колко нужен би бил той сега на Индия!
„Будизмът е най-научното учение" - казва индийският биолог Боше. Радостно е да се чуе как този истински учен, намерил път към тайните на живота на растенията, говори за Веданта, за „Махабхарата", за поезията на хималайските легенди. Само истинското знание може да даде достойно място на всичко съществуващо. А на фона на гласа на учения, прост и понятен, сребристият звън на електрическите апарати отброява пулса на растенията, разтваря ни отдавна запечатана страница от познанието на света.
Някога майката на Боше продала всичките си скъпоценности, за да даде образование на сина си. Показвайки „царството" си, ученият ни казва: „Ето тук, в разкошни условия, се намират децата на богаташите. Погледнете колко охранени и безволеви са станали. Трябва им хубава буря, за да ги върне отново към изискванията на живота." Познавайки пулса на растителния свят, ученият подхожда реално към всички прояви на живота. Много цени отзивите на Тимирязев за неговите трудове. Една от най-добрите си книги Боше е написал по височините на Пенджаб в Маявати - общината на Вивекананда.
Твърде рано си отиде Вивекананда. Боше и Тагор са най-добрите лица на Индия.
Фрески в Аджанта, мощната Тримурти със слоновете и гигантската ступа в Сарнат - всичко това ни разказва за някакви други времена, които днес не могат да се повторят. Съществуват знаци, че още по времето на Буда културата на Индия вече е започвала да залязва. И сега може би вече никъде не може да се види тази бивша красота, освен ако понякога се мерне в тънкия и строен силует на жена, понесла своята вечна вода. Водата, поддържаща огнището. И кладенецът, също както в библейските времена, си остава място на средоточие за цялото население.
В затънтена уличка, в малка лехичка с оскъдни цветя, е поставено нескопосано изображение на Ганеша – слона на щастието. Семейството на индийския кули, живеещо в .колибата, му отделя последните си зрънца ориз. Не им е донесло много щастие това творение. Трябва да познаваме Индия не само от дворците на махараджите.
По разни съображения, разбираеми само за тези, които са били на Изток, се наложи да се откажем от срещата с Ауробиндо Гош. Спомняте ли си, виждали ли сте забележителните предсказания на Гош за най-близката съдба на човечеството в Азия? Тези забележителни писма на Пол Ришар и прозренията на Ауробиндо Гош? На съвременния фон от късогледи политици неговата работа е изпълнена със знания за бъдещето. Всъщност хората малко са чували за него. Помните ли думите за седемте нации? И За световните катаклизми? Привет!
Та нали хората, ругаещи всичко руско, тайно мечтаят за някаква търговия и отношения именно с Русия.
Износителите в Цейлон, Асам и Дарджилинг много биха искали да работят с руснаците. Казват, че Китайски Туркестан мечтае за това, макар че керванният път през Каракорум и Кашмир е необикновено труден.
Въпреки изобилието на туристи, доста малко знаят за Америка. Това е обяснимо. Цялата маса туристи бързо протича през блиндираните канали „Томас Кук и К°" и този на „Американ Експрес" и не може да влезе в действителен контакт с живота на страната. На север в Индия наричат американците „чергари", тъй като агенциите придават на тези бързащи, задъхващи се групи особен характер, чужд на народното разбиране. В прозореца на вагона се мяркат притаили се селца, тези основни доставчици на всички продукти, представляващи народа. Но кой се интересува от тези първоизточници?
Съществуването на толкова възвишени хора като Рабиндранат Тагор и Д. Боше не бива да ни примирява с това, което все още представлява съдържанието на храмовете. Ето например фалическия култ - лингамът в Елефанта. И досега в светилищата на този култ се виждат следи от скорошни жертвоприношения. От древната мъдрост знаем, че „Лингамът е съсъд на знанието". И знаем научното обяснение на това прастаро разбиране за мъдрото разпределение на силите. Но ето че сега, извън всякакво разбиране, се практикува това абсурдно поклонение.
Друго безобразие зрелище! В Златния храм в Бенарес покрай нас преведоха бяла козичка. Отведоха я в светилището. Там вероятно тя беше одобрена, защото след малко я повлякоха покрай нас, а тя отчаяно се съпротивляваше. След минута беше просната в притвора на храма и широкият нож на брамина й отсече главата. Трудно е да се повярва, че беше извършено свещенодействие. Месото на козата трябва да е отишло в храната на брамините. Но нали брамините не ядат друго месо, освен месото на жертвените животни? А такива животни наплашеното население сигурно води всекидневно. Учението, създало брамините, очевидно ги е виждало някак по-различни, не такива, каквито са се изродили сега. Даже декоративно не са хубави. Могат ли те да съхраняват красотата на символите на знанието? Докато правото на кастите не се измени в Индия, страната не може да се развива.
Днес кастите са стигнали до неописуема неразбория. Махараджите понякога са от най-нисшата каста на боклукосъбирачите. Всъщност всеки боклукчия знае, че в следващото си въплъщение ще бъде крал. А не следват ли от това външността и мозъчните качества на някои крале? А колко драми, убийства и самоубийства стават вследствие на кастовите различия между мъжете и жените. Даже през времето на престоя ни се случи да четем за няколко тежки семейни драми на почвата на тази явна отживелица. В същото време Веданта и Адвайта ясно установяват принципа на единството. Някои от най-космогоничните части на Ведите са написани от жени. И сега в Индия идва времето на жените. Привет на жените на Индия!
Чудатостите на Бенгалия завършват с обръщение към Великата майка Кали. Хората, малко познаващи Индия, биха били удивени. Индия и целият Изток трябва да бъдат опознати във всичките им лица.
Може би сме пристрастни по отношение на брамините? Да си спомним какво е говорил Вивекананда за тях в писмата си. Строго и пълно съди Вивекананда тези от тях, които са се замърсили със суеверие.
Рамакришна казва „В Атман няма различия между мъже и жени, между брамини и кшатрии."
Самият Рамакришна е вършил най-черната работа, за да покаже с примера си отсъствието на различия.
През декември искаме да отпътуваме към Хималаите.
Гледат ни изумено: „Но сега там има сняг." Боят се от снега! Между другото единственото време за Хималаите е от ноември до февруари. Още през март се надига завесата на мъглите. А от май до август съвсем случайно може за кратко време да се види цялата сияеща верига на снеговете. Истина е, такова величие никъде не е повторено.
Също както когато се приближавате към Големия каньон в Аризона, така и когато се приближавате към възвишенията на Хималаите, попадате на изключително скучен пейзаж.
И чак на разсъмване в Силигури като първи вестители, пред вас за миг ще се мернат белите великани и отново ще се скрият в къдравите джунгли. И отново чайни плантации. И отново казармени бараки и фактории. Рядко ще се покаже „местно" жилище и ще се скрие също като видение от друг свят. Разкази за нападения на тигри и леопарди. Планини от сандъчета чай с марката „ОринджПико". Мисионер-белгиец от Курсеонг.
Става прохладно. Тълпи от малки кули разчистват срутванията след мусона. В мразовития въздух човек не може и да си представи тежестта на мусонния летен порой, от който плесенясва цялата природа. Птиците са малко. Виждат се орли.
Планините плътно се забулиха. Видът на самия Дарджилинг разочарова. Нима трябва да търсиш Хималаите, за да намериш такава неталантлива Швейцария? Пъстрите пазари не се виждат веднага, а грозните бараки и бунгала вече бият на очи. Още по-зле изглежда Лебонг, където са Натула и Джелапла.
Търсим къща. Първите сведения не са утешителни. Уверяват ни, че хубави къщи няма. Показват ни нещо, което е лишено и от вид, и от простор, нещо тънещо в задънените улички със селски къщи и стобори. Не е това. Ние искаме ето тук - пред лика на целите Хималаи, където не свири градският оркестър, където няма покани за игри в клубовете. „Там нищо няма да намерите". Но ние сме упорити. Тръгваме сами. И намираме отлична къща. И тишина. И уединение. И цялата верига на Хималаите е пред нас. И дори нещо неочаквано. Именно тук е живял Далай Лама по време на дългото си бягство от Лхаса. И досега отдалече прииждат вярващи, за да се поклонят на този дом. Точно това е, което ни трябва.
Неведнъж се събуждахме от пеене и отмерени удари около дома. Това са ламите, които обхождат къщата ни, многократно простирайки се на земята. Идваха и тибетци, и бутанци, и непалски шерпи. Появи се в огненочервен халат монголец от Ордоса. Всичко само си дойде.
Някой ни каза, че това е дом на привидения. Между народа се говори, че в този дом живее дяволът и се показва във вид на черна свиня. Но от черни свине ние не се боим, а в съседното село Бхутиа Басти има много черни свине, приличащи на овни. Дали пък не са изпълнявали ролята на дявола нашите мили маймуни, промъкващи се в банята ни и изяждащи граха и цветята около къщата?
Скучна необходимост е да имаш много слуги. И причината е отново в кастите. Стига се до абсурд. Пазачът не чисти пътечките... Защо? Оказва се, че по каста той е ковач и няма право да взема метла в ръце, иначе ще се оскверни и ще стане чистач на боклуци. Той решава този проблем оригинално: започна да разгребва пътечката с длан и пет разперени пръста, пълзейки по земята. Конярят се случи от висшата каста на кшатриите и намекваше за потомците на краля, което не му пречеше да отмъква от храната на конете. Понякога в кухнята се устройваха религиозни събрания и готвачът, председател на местната Ария Самадж, дълго убеждаваше в нещо своите слушатели. Найдобре от всички се държаха тибетците. При тях, при будистите, няма никакви забрани. Работят бързо. Весели са. Много са схватливи и бързо усвояват. А когато тръгнат по стръмните скали, не можете да ги догоните.
Много са разказите за Тибет, за войнственото племе кам и за дивите голоки, които наричат себе си „диви кучета". Там вече са времената на Зигфрид: скрепяват братска клетва, като смесват и пият братска кръв. Не се разделят с оръжието.
Завършвам серията „Неговата страна" и започвам серията „Знамената на Изтока". През юни след първите дъждове се оказа, че всичките темперни бои са се покрили с бели петна плесен. Наложи се усилено затопляне, за да изсъхнат и да паднат.
„Неговата страна". В самия Сиким се е намирал един от ашрамите на Махатмите. В Сиким Махатмите са пристигали на планински коне, физическото им присъствие говори за изключителното значение на тези места. Сега ашрамът е преместен. Разбира се, Махатмите са напуснали Сиким. Но те са били тук. И среброто по върховете на планинската верига сияе още по-прекрасно...
Съпроводен от ученици, художници и ваятели, пристига величавият Ринпоче от Чумба. Обикаля из целия край, като въздига нови изображения на Майтрея. Всичко се ускорява. В дълга беседа ламата посочва, че всичко може да бъде постигнато само чрез Шамбала. За тези, на които Шамбала им се струва само легендарна измислица, това указание е само суеверен мит. Но има и други, въоръжени с повече практически знания.
Славният Атиша, стълбът на учението, е шествал от Индия към Тибет за очистване на учението. Учителят е минал покрай уединеното убежище на Миларепа. Великият отшелник обърнал внимание на преминаващото шествие и като пожелал да изпита силата на стълба на учението, се озовал седящ на края на стъбло тревичка. Славният Атиша, като видял тази проява на отшелника, слязъл от носилката и също се изкачил на върха на съседната тревичка. И тогава учените си разменили дружески поздрави. Миларепа казал: „Еднакви са нашите познания, но от какво тревичката под мен леко се прегъна, а под теб тя си остана изправена?" Славният Атиша се усмихнал: „Истина е, еднакви са знанията ни, но аз идвам от страната, където е живял и учил самият Благословен Татхагата и това съзнание ме повдига."
Какви магнити са заложени в Индия? Неповторимата прелест на детския хоровод до Мадрас. Тези дребнички Гопи и мъничкият Кришна - Лел и Купава. Най-красивите образи са разпръснати в неосъзнато богатство. Индия познава всепроникващото качество на магнита.
„А какво ще кажете за чудесата в Индия?" - ще запитат приятелите от Запада. Да кажем, че „чудеса" не сме видели, но срещнахме всякакви прояви на психическа енергия. Ако говорим за прояви на „висша, вълшебна" сила - тогава изобщо не си струва да се говори. Но ако осъзнаем материално достижимото развитие на психофизическата енергия, разбираме, че Индия има и сега найзабележителните резултати. Знаменитото „зло смъртоносно око" на Изтока съществува и хората покорно умират в определения час, ако не успеят да противопоставят своята още по-тренирана воля. Предаването на волева заповед на разстояние съществува. Внушението в различни форми съществува, и то в много сложни съчетания. Част от явленията се постига съзнателно, а значителна част несъзнателно, по силата на вродените способности и благоприятните атмосферни условия. И това, което е необичайно за цивилизования европеец, за културния индиец или по-вярно азиатец е нещо съвсем и делнично.
Погледнете колко са изключителни физиологическите сравнения, правени от индийците между явленията в космическия и човешкия организъм. И матката, и пъпната връв, и фалосът, и сърцето - всичко това отдавна е въведено в стройната система за развитието на световната клетка. Само че е трудно да ги приобщим към такива беседи. Отново е нужно това доверие, което с гощавка не се печели. По времето на инквизицията за инволтация с терафим са изгаряли, но в Индия и сега се практикува този метод за въздействие чрез напрежението на волята. Още в Америка ни разказваха за ксендзовете, използващи това въздействие. И сега на Малабарските хълмове могат да дойдат тъмни хора и за неизпълнено желание ще се опитат да се докоснат до вас, казвайки: „Господинът ще се разболее", или „Ще поживееш само десет дена." Ако организмът в момента е уморен или волята слаба, то заповедта се изпълнява. И тогава лекуването е възможно само чрез контравнушение. Но често обратното въздействие не е толкова силно [или не се прилага навреме.]
Преразказваните случаи за „смъртното око" представляват интересна и съвсем неразгадаема задача за психиатрите и криминалистите. Лицето, получило волеви удар, започва да губи жизнена енергия в определения срок и остава без самозащита, докато накрая апаратът спре. Лекарите, не използвали навреме контравнушението, губят време с лекарствата и допълнително тровят вече парализираната нервна система. Злокачествено малокръвие, поражения на сърцето или далака, или жлъчния мехур, нервни спазми и задушаване са най-честите явни последствия на волевата заповед. Трудно е да се установи как става качественото поразяване на органите; по-вярно е да си представим, че най-слабият орган реагира най-бързо на поразяването на нервите. В малка и по-груба степен същото явление е познато в шаманизма, но силата на волята и използването й са абсолютно несравними. Справедливо се посочва, че такова волево убийство и увреждане е много по-опасно от механическото. И къде трябва да търсим границите на тези въздействия? На Изток може понякога да се чуе многозначителна фраза: „Той няма да живее." Значи е усетена искрата на волевия удар.
Две качества трябва да признаем на англичаните - издръжливостта и точността във времето. И двете качества са поразителни за Изтока. Ако би могло към тях да се прибави и чистотата на мислите! Но с това свойство малко се отличават всички европейци. Именно с детинските опити да скрият истинските си намерения европейците си затварят вратите на Изтока. Точността в определените срокове, разбира се, е много необходима, защото „най-лошата кражба е кражбата на чуждото време", но само точността без яснотата и силата на мисълта не може да създаде мост.
Не закъснявайте, ако искате да ви уважават. Не лъжете мислено, ако се готвите да търсите приятели.
Започна се с неизвестни следи, намерени от еверестката експедиция. След това един английски майор разказа в „Стейтсман" как по време на една експедиция в областта на Хималаите срещнал странен планински жител. При изгрев слънце майорът излязъл от стана сред студените снегове и се изкачил на близките скали. Поглеждайки към съседната скала, майорът с изумление видял висок, почти гол човек, който стоял, опирайки се на висок лък. Планинският жител не гледал към майора. Вниманието му било изцяло привлечено от нещо невидимо зад извивката на канарата. И изведнъж човекът се привел, напрегнал се и с безумно опасни скокове се хвърлил от скалата и изчезнал. Когато майорът разказал на хората си за срещата, те се усмихнали и казали: „Саиб е видял „снежен" човек. Те пазят защитените места."
Разказват за неотдавнашен случай в Бенгалия. Един садху пътувал във влака без билет. На най-близката гара го свалили от вагона. Разнесъл се звън. Парният локомотив свири и не помръдва. Това продължило известно време. Пътниците си спомнили за сваления садху и изискали да го върнат на мястото му. Тогава влакът потеглил. Ето това е масирано въздействие!
Европейка, живееща в Индия, попаднала в затънтената част на градината и си помислила защо не са прекарани пътечки през тези поляни. След няколко дена отива на същото място и вижда прясно прокарана пътечка, но краят й някак се губи. Извикали стария градинар. „Кой прокара пътечката?" - „Ами че нали мемсаиб искаше да има пътечка, но не знаех как да я завърша." И жената си спомнила, че краят на мисълта й за пътечката бил неясен.
Джагадис Боше твърди, че чувствителността на растенията е съвсем невероятна. Така растенията чувстват образуването на облачето дълго преди да се види с очи. Изтокът чува мисълта при зараждането й.
Очарованието на Индия е в реалното редуване на очевидното и невидимото за очите и в епическата простота на необичайните възможности.
Махендра Пратап разказва забележително за Лемурия и за сравнението между Запада и Изтока.
Дойде тибетски шивач да шие кафтани. Всички мерки взема на око. Но най-удивителното е, че кафтанът става точно по мярка. И всичко се прави не случайно. И качеството на златото на обшивките, и цветът на подплатата, и дължината, и всичко друго е премислено. Местният домашно тъкан плат е много тесен и доста се чудим как умеят да заглаждат многото шевове. За войската тази тъкан се прави доста по-широка, но не се продава на частно.
Тибет си спомня трикратната подялба на всички имущества, станала през VIII век.
Ако разгледаме твърдите исторически дати от миналия век, оставаме изненадани от това как планомерно се е освобождавало народното съзнание от явните отживелици на Средновековието. Защитниците на отживелиците могат да проследят историческите пътища и да се уверят, че ставащото сега не е случайно, а определено планомерно. Този, който се страхува от тази планомерност, не може да разбере еволюцията.
Неочаквана подкрепа за основата на будизма. Найреалният от реалните - Хъксли, казва: „Никой освен повърхностните мислители не отхвърля учението за прераждането като нелепост. Подобно на учението за самата еволюция, споменатото учение има своите корени в света на реалностите и има право на такава поддръжка, на която има право всяко разсъждение, основано на аналогията."
Две прекрасни мъдрости на будизма: „Подобно на лъв, неустрашим от шумовете. Подобно на вятър, неуловим за мрежите. Подобно на лист от лотос, непроницаем за водата. Подобно на носорог, върви в самота." „Изучаване и проявяване на енергията във всичките й видове. Енергията на въоръжаването. Енергията на приложението в действие. Енергията на неудовлетворението, раждаща вечния устрем, въвеждаща човека в ритъма на космическия поток" - така говори Аштанга.
Къде е тук бездейният песимизъм? Къде е философията на отчаянието? - както понякога наричат будизма малко разбиращи хора. Колко книги бяха написани под влияние на лъжливата романтика на деветнайсети век. Колко учени, без да наят езици, са хранили съзнанието си с тези мечтател ноблудкави заключения. А сега се показа друг лик: Буда с меч, с лъвско дръзновение, в пълна бойна готовносгс всички енергии на световното съзидание, в космически устрем.
„Наблюдавай движението на светилата като участник в него и постоянно размишлявай за прехода на елементите един в друг. Защото подобна представа пречиства от калта на земния живот" - така размишлява Марк Аврелий. Точно същото ви казва и образованият индиец от Хималаите.
Л. Хорн пише: „С приемането на учението за еволюцията старите форми на мисълта се рушат навсякъде, идват нови идеи на мястото на отживелите догми и виждаме пред себе си развитието на общото интелектуално движение в посока, изненадващо успоредна с източната философия. Небивалата бързина и разностранност на научния прогрес в течение на последните 50 години не можеха да не предизвикат равностойно невиждано ускорение на мисленето и в широките извъннаучни кръгове на обществото. Че висшите и най-сложни организми са се развили от найпростите, че на единна физическа основа на живота се опира целият жив свят; че не може да се прокара черта, разделяща животинското и растителното царство; че различието между живата и неживата природа е различие по степен, а не по същество - всичко това вече е прието в новата философия. След признаването на физическата еволюция вече може да се каже, че признаването на психическата еволюция е само въпрос на време."
В „Дао дъ дзин" е направено следното подразделение на типовете учени: „Учените от най-висока класа, когато слушат за Дао, сериозно реализират своите знания в живота. Учените от средна класа, когато слушат за Него, понякога го спазват, а понякога отново Го изгубват. Учените от най-ниска класа, когато слушат за Него, само гръмко се присмиват над Него." Лаодзъ знаеше това.
Наблюдателността на Изтока и изненадва, и радва. И не показната наблюдателност, свеждаща се до мъртъв шаблон, а тънката, мълчалива наблюдателност по същество. Спомняме си как учителят предложил на новодошлия ученик да опише стаята. Но стаята била празна, само в един съд плувала малка рибка. За три часа ученикът написал три страници. Но учителят го отпратил, казвайки, че само за тази една рибка той би могъл да пише цял живот. В техническото подражание също проличава остра наблюдателност. В усвояването на песенните тоналности, в характера на призива, в движенията виждате стара, мощна култура. Някъде сравняваха индийците, загърнати в плащове, с римски сенатори. Това сравнение е непълно. По-скоро с гръцките философи, а още по-добре със създателите на Упанишадите, на „Бхагавадгита", на „Махабхарата". И никакви Рим и Гърция не е имало, когато е процъфтявала Индия. И последните разкопки доказват този неоспорим извод.
Проникновено гледа индиецът произведенията на изкуството. Естествено вие вече очаквате от него интересен подход и необикновени забележки. И наистина е така, затова е истински празник да показваш картини на индийците. Колко увлекателно подхождат те към изкуството! Не мислете, че тях ги занимава само съзерцанието. Ще бъдете изумени от забележките за тоналността, за техниката и за изразителността на линията. Ако зрителят замълчи задълго, не мислете, че му е станало скучно. Обратно, това е добър знак. Значи той е навлязъл дълбоко в настроението на изложените творби и можеш да очакваш особено интересни изводи. Понякога ще каже цяла притча и в нея няма да има нищо грубо или пошло. Удивително е как се преобразяват хората от Изтока пред художествените произведения. Определено зрителят от Европа по-трудно влиза в потока на творчеството и по-слабо успява да синтезира впечатленията си.
В епическите картини на Индия всичко се случва. Оказва се, че в тълпата най-близкият ви съсед е скелет, побелял от проказа - вие не се плашите. Допре се до вас садху, изрисуван със сини шарки, с прическа от кравешка фъшкия вие не се изненадвате. Лъже ви факир с беззъби кобри – вие се усмихвате. Колесницата на Джаганат гази тълпата – вие не сте ужасени. Движи се шествието на страшните наги от Раджпутана с криви като змийски езици саби - вие сте спокойни. А къде са тези, заради които сте дошли в Индия? Те не седят по пазарите и не вървят с шествията. И в домовете им няма да попаднете без тяхното желание. Наистина ли ги има? Дали не пишат за тях писатели-безделници, за да се правят на необикновени? Да, има ги. Има го и тяхното знание и умение. И с това усъвършенстване на човешките качества се възвисява цялата човешка същност и никаква проказа не може да ви отврати от Индия.
Всичко, което става в метапсихическия институт в Париж, опитите на Нотцинг и Рише с ектоплазмата, опитите на Барадюк за фотографиране на физическите излъчвания, работата на Котик по екстериоризация на чувствителността и опитите на Бехтерев за предаване на мисли на разстояние - всичко това е познато на Индия, само че не като почти невероятни новости, а като отдавна известни закони. Малко се говори на тези теми поради липса на знаещи, научно просветени събеседници. Древните методи на индуизма и будизма отварят вратата на почукалия, но не го насилват да влезе и нищо не му натрапват. Но и качеството на почукването трябва да бъде мощно. В практическото изучаване на будизма специално се развива самостоятелността на съзнанието и като следствие – непоколебимото самообладание и всепобеждаващото търпение. Победата клони към най-голямото търпение. Нека невежите отрицатели да се потопят в истинския Изток, да се поучат и да възприемат таланта за приобщаване към него.
Разказват се две характерни случки с Таши Ламата. Когато Таши Ламата бил в Индия, към него се обърнали с въпроса владее ли той някакви психически сили. Таши Ламата мълчаливо се усмихнал. След известно време, както бил обкръжен от охранители и офицери, той неочаквано изчезнал. Всички издирвания били безуспешни. Накрая след доста време офицерите го видели да седи на същото място в градината, а около него се суетели в безплодно търсене охранителите. Същото попитали и Далай Лама в Индия. Той също замълчал. После показал на присъстващите голяма картина на Потала и изведнъж всички го видели седящ над Потала. Този случай ми напомня какво ми разказа веднъж Горки. Веднъж в Кавказ някакъв индиец му показал албум с красиви изгледи от индийски градове върху празни полирани медни листове. С целия си реализъм Горки все пак твърди, че е видял в ярки цветове това, което му показвал индиецът. Привет на Алексей Максимович!
Много е чувствителен светът на Изтока. Поразителна е притегателната сила на мисълта. Искаше ни се да имаме стар тибетски Буда, но сега това вече е трудно. Говорехме помежду си как да си намерим. След няколко дни дойде един лама и ми донесе чудесно изображение на Буда: „Госпожата искаше да има Буда и ми бе наредено да дам Буда от моя домашен олтар. Не мога да ви продам свещено изображение - приемете го в дар." - „Но как узнахте за желанието ни да имаме Буда?" - „Бялата Тара ми се яви насън и ми нареди да ви го донеса." Така и става - вълшебно и просто.
Току-що прочетохме в „Стейтсман", че нисшите касти в Индия започват с желание да приемат будизма. Рабиндранат Тагор се изказва против кастите в разговор с Ганди. От устата на брамин това признание е важно. Много са значителните и прекрасни знаци!
Специално внимание трябва да бъде обърнато на Пураните. В тях има много и най-ценни указания. „Когато се съединят Луната и Слънцето, и Тишината, и Юпитер, тогава ще настъпи векът на Сатя - векът на Истината. Така отбелязва Вишну Пурана века на Майтрея.
Постоянно пристигат лами. Окачват по полянката картини. И напевно, местейки с показалката, разказват цели епоси. Ярките цветове на картините се сливат с красотата на природата. Въздействието чрез зрението вече отдавна е оценено. Идва монах. Сяда на прага и отметнал благообразна глава, пее молитви. Разбираме само „Трашито!" Изобщо с езиците е трудно. Всички тези планински наречия приличат по нещо на тибетския, но все пак разликата е много голяма. А броят на наречията на малките племена също е голям. Накрая от Лхаса пристига кунг-кушо от Доринг, за да се поклони на дома на Далай Лама. Кунгът (титла, подобна на херцог; забележително съвпадение; конунг, кунг, кинг) е важен старец с добродушна жена и кръглолика като украинка дъщеря, с многобройна прислуга. На черните едри мулета са сложени високи седла, обковани със сребро, и многоцветни покривала под тях. На челата носят яркочервени калпачета с изображение на Чинтамани. През 1912 г. китайски войници нападнали кунга, едва не го ранили. Убили секретаря му. Това довело до въстание в Тибет. Кунгът е учуден и зарадван от будистките ни предмети. Закусваме. Приготвяме тибетски ястия. [Говорим за будисткото движение.] Много благопристоен старец.
Интересни са разказите за атаките на камските и голокските конници. Дивите ездачи не се нуждаят от юзди. Конете им, като в древните писания, участват в битката със зъби и копита. В битката конниците свалят халатите си до пояса. С шлемове, с мечове, копия и оръжия тази лавина се носи, изчезвайки от време на време под коремите на конете, Ако всички средства за нападение са се изчерпали, то конниците хващат камъни от земята и се бият с вик, подобен на кикот. Има един знак, който веднага обуздава тази лавина. Разбира се, всяко племе има своите особености в битка и непознаването им може да изтощи и найголямата сила. Понякога тибетските жени и в песните, и в живота не изостават в проявите на смелост. Те обливат врага с вряща смола; с насмешка посрещат временните победители.
От две страни са се опитвали да поробят Тибет; опитвали са се да превърнат силната страна в механична ограждаща бариера; опитвали са се да нарушат вътрешното съзнание на страната. Но свободен е духът на Тибет и тази междинна страна пази потенциала на своето достойнство. Умее да го съхранява непроницаемо.
Край Гум се изправя висока скала. Говорят, че на върха й се намира важно пророчество. Във всяка ступа са положени различни значими предмети. Погрешно е да се мисли, че тези книжни лавички, които показват в храмовете на някои пътешественици, представляват цялото книжно имущество на манастира. Освен тези официални томове на учението навсякъде настоятелите пазят в тайници необикновено интересни ръкописи. Едно е опасно. Често тези тайници се повреждат от влагата или от мишките, или просто ги забравят при внезапно отпътуване. Често ламата ще ви каже: „При мен са записани пророчества, но не ги нося със себе си. Те лежат под камъка." Но се случва някакво неочаквано събитие; ламата бързо мята торба на гръб и заминава, а важните писания загиват.
Характерни са някои условни заповеди. „Да обуеш панталоните" значи да се готвиш за поход. Условните изрази често затрудняват в преговорите. Веднъж един посланик говорел с много приповдигнати изречения за „косите на Брама". Никой нищо не разбрал и преговорите били прекратени. Всъщност той имал предвид не нещо друго, а реката Брахмапутра. Често езиците, преподавани в университета, не помагат на място.
Китайската книга „Уей Цзян-ду ши" описва Потала: „Планинските дворци сияят в пурпурен блясък. Сиянието на планинските върхове е като на смарагд. Истинно, красотата и съвършенството на всички неща правят това място несравнимо."
Четем за строителя на Потала, Петия Далай Лама, наричан „Повелител на заклинанията, красноречив, свещен, океан на безстрашието." Той, встъпвайки в сан на Далай Лама през 1642 г., е строил Потала, Червения дворец (Пхо-Бранг-Марпо) на Червената планина (Марпори). Също така е строил известните манастири: Мору, Лабран, Гармакиа и много други. Той е въздигнал на скалата колосалния барелеф на Буда и сподвижниците на будизма. При него монголците за втори път влезли в Тибет. Йезуитът Грубер никак не обича този неуморен деец, макар и да намира, че е бил внимателен в средствата, стремителен и предан на изкуството и знанието.
Необикновен е краят на този Далай Лама. Според една версия Далай Ламата умрял през осемдесетте години и в течение на няколко години скривали смъртта му, за да регулират някои политически обстоятелства. Според друга версия Далай Ламата напуснал управлението доброволно и много години се укривал в усамотение в Хималаите.
Историята се съпровожда от следното древно предание: „Всеки век Архатите правят опит да просветят света за Общината. Но досега нито един от тези опити не е успял. Неуспех след неуспех. Казано е, че докато Лама не се прероди в тяло на човек от Запада и се яви като духовен завоевател за разрушение на вековното невежество, дотогава няма да има успех в разпръсването на козните на Запада."
Друго предание говори, че „истинското учение ще се съхранява в Тибет само докато Тибет е свободен от чужди завоеватели".
Китайските императори са живели в хармония с четирите годишни времена. За всеки сезон на годината имало съответен цвят на дрехите. Всяка част от годината се прекарвала в определена част от двореца.
Методът на будисткото учение напомня метода на кабалата. Не натрапване, а привличане и посочване на найдобрия път. Разказват за забележителния манастир Мору, за изключителната начетеност на ламите в манастира. През трите летни месеца ламите заминават за съсредоточаване на запад.
При „слушане" ламите често си покриват главите с плат. Това напомня „библейските" обреди. Напомня свидетелството на Дамис, ученика на Аполоний Тиански, как Аполоний се покривал целият през глава с дълъг вълнен шал, когато слушал „тихия глас". Този шал се пазел само за такива случаи. От съвсем други времена идват същите подробности. Съвременниците се учудвали, че понякога Сен Жермен странно се „загръщал". Да си спомним и топлата забрадка на Блаватска. Ламите стриктно спазват известно състояние на температурата, което подсказва научно отношение към различните явления.
Тук беше лейди Литьн да разглежда картини. В семейството Литьн са запазени традиции от знаменития им дядо Булвер-Литьн. Идва и полковник Бейли. После дойде цялата експедиция от Еверест. Все пак е неразбираемо, че са оставили двамата си загинали другари без продължително издирване. Между другото се опитваха да разберат не сме ли се качвали на Еверест. На картината „Запалването на мрака" разпознаха точното изображение на ледника до Еверест и не можеха да разберат как този характерен изглед, видян само от тях, е попаднал на картината.
Отново си спомняме споровете за учението в нашата кухня. Готвачът ръководи споровете. Тибетецът Уонг-тю хихика: „Не умеят да спорят. Не знаят как се водят разговорите за учението у нас в Тибет." Спорът продължава до полунощ.
Страница от истинския Изток: „Отново ще попитат какво да правим с препятствията? - На един семейството пречи, на друг - необичаната работа, на някого бедността, а на друг - нападките на враговете. Добрият конник обича да се усъвършенства на необучени коне и предпочита препятствието на рова пред равния път. Всяко препятствие трябва да бъде раждане на възможност. Появата на затруднения пред препятствието все пак произлиза от страха. С каквато и премяна да се е натруфил страхливецът, ние сме длъжни да намерим страницата за страха. Приятели, докато за нас препятствията не се превърнат в раждане на възможности, дотогава ние не ще разберем Учението. Успехът е в разширеното съзнание. Невъзможно е да се доближим при наличието на страх. Лъчът на мъжеството ще ни поведе над препятствията, защото сега, когато светът знае накъде отива, семето на кръвта расте.
Ако пътят е осеян с кости, може да се върви смело. Ако народите говорят на непознати езици, значи можеш да откриеш душата си. Ако трябва да бързаш, значи някъде е готов нов покрив. Бъдете благословени, препятствия, чрез вас ние растем!"
Индия, познаваме твоите скърби и все пак ще си спомняме за теб със същия радостен трепет, както за първото цвете на пролетна ливада. От твоите брамини ще изберем най-добрия, който е разбрал мъдростта на Ведите. Ще изберем раджа, който се стреми към намирането на пътя на истината. Да споменем вайшите и шудрите, които са отдали своя занаят и труд за въздигането на света.
Кипящият котел е горнилото на страстите в Индия. Кинжалът на суеверията над бялата козичка. Призракът на пламъка на кладата над вдовицата. Заклинания и магии. Сложни са гънките на твоето одеяние, Индия. Страшни са покривалата ти, издути от вихъра. И смъртоносно парещи са неумолимите ти скали, Индия. Но ние познаваме благоуханията ти. [Индия, ние познаваме дълбочината и изтънчеността на мисълта ти. Познаваме великия Аум, водещ към неизказани Висоти. Познаваме великия ти Направляващ дух. Индия, ние познаваме древната ти мъдрост! Твоите свещени писмена, в които е обрисувано миналото, настоящето, бъдещето.] И ние ще си спомняме за теб със същия трепет, както за най-красивото първо цвете на пролетната ливада.
II
СИКИМ
(1924)
Призивно и остро свистят стрели през дерето от бамбуковата горичка. Сикимците си припомнят своето древно любимо занимание. Казват: „Стрелата е по-добра от куршума. Стрелата пее, по]^явайки^у^шу^
Сутринта донесоха червен лист: „Вечерта ще дойде Санге." След залез по зигзага на пътечката заблестяха огньове и забучаха тръби. И ето дойде, надойде. Пъстро, шумно, тръбовно, барабанно. И с дракон, и с майсторски изработени коне и книжни якове. И с хлопки, и с разноцветни огньове. И самото действие, и пъстрата тълпа, отдалечаваща се в лилавия емайл на нощта, и взривовете на искрите от пламъците. Това са половецки пляски! А знамената на прътовете - това са конските опашки на Чингис хан!
Ако вие разберете, то и вас ще разберат. Трогателни са даровете на ламите. Трябва знание, за да разбереш целия тънък смисъл на подаръците. На кого какво именно изображение. На този меча кожа^ На онзи - леопардова. На един - шуба. На друг - халат. На този - хатък (шал), или с рисунки, или бял. По йероглифите на вещите можете да прочетете изцяло отношението към вас. Признати ли сте за голям учен, или сте поставени в пределите на условната вежливост, или сте оставени без внимание. Често непонятната „церемониалност" е просто кратък изискан шифър на жестове и отношения.
Два свята са изразени в Хималаите. Единият - светът на земята, е изпълнен с тукашните очарования. Дълбоки дерета, тайнствени хълмове са се стълпили до чертата на облаците, вие се димът от комините на селищата и манастирите. По възвишенията пъстреят знамена, ступи или субургани. Извивките на пътечките се преплитат по стръмнините. Орлите спорят в полет с пъстроцветните книжни змейове, пускани от селищата. В храсталаците от бамбук и папрат може да припламне гърбът на тигър или леопард с допълнителен богат нюанс. По клоните се крият малки мечета и шествие от брадати маймуни често съпровожда самотен поклонник.
Разнообразен е земният свят. Строгата лиственица се извисява редом с цъфтящ рододендрон. Всичко се е събрало на едно място. И цялото това земно богатство се отдалечава в синята мъгла на планинската далечина. Върволица от облаци покрива начумерената мъгла.
Странно, изумително неочаквано е след тази завършена картина да видиш нова, надоблачна структура. Над сумрака, над вълните от облаци сияят ярки снегове. Безкрайно щедро се възнасят ослепителни, трудно достъпни върхове. Два отделни свята, разделени от мъглата.
Освен Еверест, още петнадесет върха от хималайската верига превъзхождат Монблан. Ако от река Велики Рангит разгледаш всички подстъпи до чертата на снеговете и всички бели куполи на върховете, то никъде не се запомня толкова открита стена от висоти. В този грандиозен размах е изключителното зовящо впечатление и величие на Хималаите - Обителта на снеговете.
От страната на изгрева върховете се сливат в плътна стена. Назъбен е безкрайният хребет на свещения змей. Трудно е да се досетиш, че именно там са се притаили снежните проходи Джелапла и Натула по пътя към Шигатзе и Лхаса. Мъглата скрива твърде често този път.
Накрайниците на будистките знамена представляват кръстовидно копие, диск, полумесец и листенца на лотос.
Не са ли сраснали всички емблеми на ученията в едно дръвце? В тези напомняния за символите на елементите от природата всеки ще намери своето изображение.
По иконите и украшенията на Тибет често грее изображението на риба от скъпоценни камъни - щастлив знак същият като по стените на римските катакомби. Слели са се в едно разбиране „колелото на живота" на Буда, кръгът на „началата, образуващи тайната" от християнската църква и колелата на Иезекиил. Многооките серафими и безбройните очи на Майката на света проникват в едни и същи тайници на душата.
В култовете на Заратустра е изобразена чаша с пла. мък. Същата пламтяща чаша е изсечена на древнбеврейските сребърни шекели от времето на Соломон и от по-дълбока древност. В индийските разкопки от епохата на Чандрагупта Мауря виждаме същото мощно стилизирано изображение. Сергей Радонежки, посветил себе си на просвещението на Русия, се причестявал от пламенеещата чаша. На тибетските изображения бодхисатвите държат чаша, разцъфнала в огнени езици. Помним чашата на живота при друидите. Пламтяла е и чашата на Граала. Не с въображението, а именно с делата се преплитат великите учения от всички векове. Езикът на чистия огън.
Отдавна е казано: „Вярата без дела е мъртва." Буда е посочил три пътя: дълъг - пътят на знанието, по-краткият е пътят на вярата, най-краткият - пътят на действието. Давид и Соломон славословят устрема на труда. Веданта утвърждава проявите на дело. Истина е, че в основата на всички завети е заложено действието. Творящият огън!
Нима са ни чужди символите на индийската Тримурти - Троицата? Нима будисткото дърво на желанията, накичено с предметите на всички желания, не отговаря на нашата представа за коледната елха? А детайлите от подредбата на храмовите олтари?
А схимниците и пещерняците, затворили се в каменни гробници? А кандилата и огньовете на заклинанията? А венците и свещите на добрите молитви, изпращани по течението на Ганг? Брезичката на Троицата. Мускусът и тамянът. Сребърните, обсипани с камъни обкови на иконите. И камъните, хвърлени по Буда от близките му родственици, нима не са сродни с камъните на св. Стефан? Наистина не случайно е изобразена будистката легенда на фреските в пизанските Кампо Санто. Дълбоко е значението на мюсюлманското предание, че майката на Исус се явила на майката на Мохамед преди раждането на пророка. И ладакските замъци се въздигат в същия полет, както орловите гнезда на Фаенца или Монте Фалконе.
В Джида - преддверието на Мека - мюсюлманите с огромна почит пазят така наречения гроб на Ева. Съвсем същият - от Стария и от Новия Завет - архангел Гавриил дал знак на Мохамед да започне проповедта си на планината Хира.
Моголските царици са носили почетната титла Мириам. Мириам, Мария, Майката на Света. Много отдавна найдревните забравени храмове славословят очакването на новите епохи.
В древния град Киш неотдавна е намерен храм на Майката на Света.
Сарнатх и Гая, местата на личния подвиг на Буда, лежат в развалини. Служат само като места за поклонение. Така както и Йерусалим си остава само място на поклонничество. „Нали и самият Исус е свидетелствал, че никой не е пророк собственото си отечество."
Според преданието Буда е приел посвещение в присъствието на висшите. Мястото на посвещението е наречено „светейша ступа", но къде е - не е посочено. Известни са местата на подвизите на Буда на Ганг. Известни са местата на раждането и смъртта на Учителя - в Непал. Според
някои указания посвещаването е било извършено още по на север отвъд Хималаите, тъй като Буда е дошъл от север, за да извърши подвизите си.
Но къде е бил Исус до тридесетата си година? Кой познава тези блажени убежища? Къде са тези Кориа Мориа? Може ли да се разкаже за тях?
Легендарната планина Меру от „Махабхарата" и също така легендарната висина Шамбала в будистките учения и двете се намирали на север и са служили като възвишени места за посвещаване. И никъде не е разказано подробно за такива места на високото знание.
Мъдри общения. Отгоре се вижда по-добре. Вместо дребнавите кавги на отрицанието историята ни напомня за изначалната истина на международните връзки. Утвърдено е като исторически факт, че монголският богдохан бил спасен от болест при „явяването на св. Николай". Монголските хутухти, чието знание и духовност се смятат за много високи, ни припомнят това. Всичко е пълно със знаци. Само не ги пропускайте. Гледайте зорко и радостно, и живо.
На китката на тибетска жена се вижда странен син знак. Вгледахме се. Оказа се татуиран син равностранен кръст. Попитахме откъде е този знак. Обясниха ни, че знакът е направен от тибетски лекар по време на „много опасна кашлица" - явно възпаление на дробовете. Под такъв знак тибетските лекари обикновено впръскват лекарствата. Този знак е бил направен от личния лекар на Далай Лама по време на тригодишното му пребиваване в Дарджилинг.
Този знак е символ на зараждането на живота и огъня.
Според пророчеството на лама Царинпоче и сегашният опит да се покори Еверест ще завърши само със загуби. Ще видим прав ли е старият лама.
Ламата се изуми от желанието на чуждоземците непременно да се изкачат на Еверест. „Защо да си даваме
толкова труд в земното тяло? Не в ли- по-просто да го посетим с духа си?" Ламите лесно отделят астралното си тяло, за което, разбира се, никоя висина не е препятствие.
От този прозорец върховният свещеник е изпращал молитви към обезпокоявания от китайците Тибет. Три години е бодърствал пред стената на Хималаите. Обикновено Далай Лама не ляга да спи. Когато си почива, остава седнал, в молитвена поза..
По време на старите йезуитски мисии, преди около триста години, в Лхаса е имало християнски параклис. Великите лами са го посещавали. Сега никой не помни даже приблизителното му местоположение.
Ламата се оплаква от минаващите ловци. Дошли и убили много елени. И сега, когато той отива в гората, при него идват съвсем малко елени. А той обича при него да идват животни. Не „диво", а културно звучи тази жалба. Напомня сказанието за стареца Аврамий, който пасял овцете си отвъд Урал и когато се обръщал на изток, всичките му овце мълком се обръщали към изгрева на Слънцето.
В будистките манастири имало обичай да затварят в библиотеката загубилия в научен спор. Поучи се още! Отличен обичай.
„Китайският амбан (губернатор), човек зъл и разпътен, се домогвал да посети почитаемия свят настоятел на местния манастир в Тибет. Настойчиво и властно поискал среща. Но когато влязъл в приемната, където бил настоятелят, на трона вместо светеца видял образа на уродлива свиня. И избягал в ужас. Разпътният човек, влязъл насила, намерил облик, за какъвто бил достоен." Чудесно напомняне за всички насилници. „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери."
Средноазиатско предание говори за тайнствения подземен народ на агартите. Приближавайки се към входовете на блаженото му царство, всички живи същества замлъкват и благоговейно спират на пътя. Да си спомним руското предание за тайнствената Чуд, изчезнала под земята от преследванията на злите сили. Свещената легенда за подземния град Китеж водм към същата тайна.
По цялата земя се говори за подземни градове, хранилища и храмове, потънали под водата. И руският, и нормандският селянин знае това еднакво сигурно. Така както жителят на пустинята знае за съкровищата, проблясващи понякога изпод пясъчните вълни и отново - до известно време - изчезващи под земята. Около един огън се събират помнещите определените срокове. Не за суеверие, за знание говорим. За знание, изразено в прекрасни символи. Защо да съчиняваме, когато истинското е толкова много, когато в Ламанша и досега се вижда градът, „изчезнал под водата".
За подземни жилища в областите Лхаса и Кукунор съобщават много източници. Монголски лама си спомня предание: когато строели основите на манастира Гандан по време на Учителя Дзонкапа (XIV век), забелязали, че от цепнатините на скалите се издигат струи дим. Прекарали тунел и намерили пещера, където неподвижно седял старец. Дзонкапа го извел от екстаза. Той поискал чашка мляко. Попитал какво е сега учението на земята. И после изчезнал. Също се посочва, че в Потала, двореца на Далай Лама, има^скритиI помещения от дълбока древност. Разбира се, случайният пътешественик не може да провери това. По изражението на лицата на високите лами нищо няма да разберете. По друг път трябва да се търси.
Ако толкова много лежи под земята, то колко ли много лежи под мълчанието! Наивно е да се твърди въз основа на първия внимателен отговор. Опитен астролог уверява, че той нищо не знае, просто само нещичко е чул. Знаещият пътя към много древности твърдеше, че не е и чувал за тях. Че и как иначе? Не би предал. Най-горчивото е предателството. И така предателите са много. Виждаме и истинска преданост, която води до дълбока непокътнатост.
Соломон проявил такава преданост към делото на построяването на храма, че даже когато духът му си заминал, тялото му останало непреклонно в молитва, докато мравката не разяла тоягата му. Само да не прекъсне, да не попречи на работата по строежа. Пример за непоколебимост и преданост.
Останал е неразгадан стремежът на Соломон към единното начало, приютило всички следващи прояви на знанието. Изоставеният Фатехпур Сикри - около Агра - е пълен със знаци на Единното начало, което е разбрал Акбар Велики, проповядвайки Единен храм. В средата на дворцовия двор още стои храмът на обединената религия. Лекомислените писатели се изумяват защо по стените на този загадъчен дом още се виждат останки от толкова разнородни изображения. Следите от будизма са смесени с индуистки и християнски фрагменти. Единният светилник вече се е проявявал в живота.
„Премъдър по сърце и мощен по сила. Кой е въставал против него и е оставал в покой? Той Сам простира небесата и ходи по морското висине. Сътворил е Ас, Кесил и Хима (Голямата мечка, Орион и Плеядите) и скривалищата южни, върши дела велики, неизследими и чудни, безброй" - възкликва Иов за Единния. Не водят ли нататък указанията с тайнствените знаци на вотан и сензар, получавани от великите лами? Попитали един лама: „Вярно ли е, че е наближил празникът на Общината?" Той погледнал и казал: „Такива са предсказанията."
От 1924 година по тибетското летоброене започва Новата ера. Един век се смята не за сто, а за шестдесет години.
Присъствате на четене на Бхагавадгита. Чувате възгласите на будистки служители. Слушате пеенето на клира.
И нима не застава пред вас Единният лик, Единната воля за щастие и радост, за единение на съзнанието? Нежният и покоряващ, и възвишаващ, и научаващ АУМ.
Не трябва ли да се замислим защо навсякъде, във всички завети е изявено едно и също действено начало? Защо проявяването на феномените винаги се съпровожда с едни и същи необясними думи, но винаги е ярък акт на съзнанието? Писанията казват: „Повдигна се духом". И без това чудесно „повдигане на духа", без това невидимо действие, никакви формули не са истински. Той осъзнал и се озарил. Изпълнил се с несъкрушимо мъжество.
Самите формули често ни поразяват със своята общочовечност. В тях се съединяват възгласите на мистериите с молитвите на най-неочаквани култове, разделени от цели епохи, от цели континенти. Езикът на Майката на Света е еднакъв за всички люлки.
„Алилуя, алилуя, апилуя" или „Алелу, алелу, алелу" е заклинание от древните служби против демони. От халдейците, вавилонците, през израилтяните то е стигнало до християнството. То също е известно на някои племена в Индия.
Обикновен човек, водачът ни изведнъж се обръща насред път и пита: „Нали хората най-после трябва да признаят, .че всичко е единно и всички са равни? Нали скоро ще дойде Този, Който ще съедини?" Така мисли и разпитва простият и беден човек сред синеещите хълмове на Сиким. Иззад очакванията на придружителя се чува мощното при* знание на Вивекананда:
„Ако срещна на пътя си Исус, с кръвта на сърцето си (бих измил нозете Му." Откровено го е потвърдил мъжественият Вивекананда; опитвал се е да върви по близък път с езика на сърцето. Без отрицание, само с всемогьщо обобщение и благо разбиране. Иска ни се свещениците на Запада така да мислят за Буда, както просветените, лами говорят за Исус. Само в такова благостно разбирателство е залогът на бъдещото строителство. Всички съзидатели на общината трябва да бъдат опознати.
Главното е - по-малко невежествени отрицания.
Трудно ни се удава да намерим растенията, с които се хранят мускусните овни. Но как да пренесем тази планинска хвойна до лабораторията? По-ниско от шест хиляди фута (1800 м) растенията загиват.
Откъм Бутан редовно пълзят мъхнати сивосинкави кълба облаци. Не само снежният хребет, но всички предпланински подходи пропадат в гъстата мъгла. Трудно е да се повярва на скритото блещукане. Няма ли да започнем да отричаме самото съществуване на Хималаите? Щом не се виждат - значи ги няма. Щом нещо сега е невидимо значи то не съществува. Така смята ограничеността.
Планинските пътища са сложни. Толкова завои! Толкова сипеи под копитата! Толкова пресичащи потоци и ручеи с мъртвешка сивота изпод зелено-сините листа. Вярно е, много са змиите под цветята. И езикът на шумоленето в листата е неразгадаем.
Рано изгряват звездите. На изток неугасимо гори тройното светило на Орион. През всички учения преминава това поразително съзвездие. Надяваме се, че в архивите на старите обсерватории може да се намерят много забележителни неща за него. Култът, обгръщащ някои съзвездия като Голямата мечка и Орион, учудва със своята разпространеност.
Шаманската мъдрост им се кланя. Не случайно Иов отбелязва точно тях като акт на висше постижение. Проблясъците са разпръснати навсякъде. В последния брой на списанието на Лондонското Азиатско общество има многозначителна неочаквана забележка: „Император Бабур казва в началото на своите мемоари: „В покрайнините на Баракух се намира джамия, наречена Джауза Маджид."
Истинското значение на това название е „Домът на Орион". Джауза е името на Орион." С какъв древен култ се е сляла джамията, посочена от Бабур, сега вероятно отнесена от пясъците на великата пустиня? Орион непрестанно привлича човешките очи. Отново астрономическите бюлетини съобщават за непонятните розови лъчи, избухнали в това съзвездие. Съзвездието Орион включва знаците „Тримата Магове". В древните учения значението на Орион се е приравнявало със значението на Атлас, крепящ товара на света. Звездата на Изтока!.
Само на Изток усещате жизнения смисъл на астрологията в нейното научно разбиране. Обсерваториите в Джайпур и Делхи покоряват със своята фантастична убедителност.
Въздухът е чист. Малките лепча - сикимските кули носят на гърба си огромни камъни нагоре по планината. Към незнаен строеж. Главите им така ниско са се навели, че не можете да видите лицата им под превръзката и металните верижки и пръстени. Ще ги занесат ли? Може ли непосилната тежест на камъка да претовари четирифутовото тяло? Но вместо скърцане със зъби - смях се разнася изпод сгънатия гръб. Много смях се чува в Сиким. Колкото по-близо до Тибет - толкова по-разговорливи са хората. И пеят по-често, и изпращат с шега. Въздухът тук е по-добър.
Сердар се нарича началникът на кервана. Плътно е седнал на бяло планинско конче, облечен в лилав кафтан. Много бели коне има тук.
Далече са още пещерите на Канченджанга в които са се пазели съкровища. В една от пещерите се намира статуя на Падма Самбхава (Учителя на Тибет), а зад нея се вижда каменна врата - никога никому неотваряна. А те казват: „Нищо скрито не е останало!"
„Човешкото съзнание често е като опашка на куче. Акоо вече се е свила на кравай, колкото и да я изправяш,
пак ще се навие." Така са казали древните китайци.
Но също се знае как изцяло се преобразява съзнанието само от едно прикосновение.
„Защо не говорите подробно за това, което знаете? Всичко е сякаш сипете бисери или поставяте жалони." Вие сами ще преминете целия път по жалените. Сами - с човешките нозе. Сами ще си подберете бисерите според големината. С ръце ще проберете бисерите. Със своите ръце ще развиете динамика. „Отдайте", излъчете своята воля.
Иначе материята отново няма да се прояви в „песента на немлъкващия труд". По този начин ще се отдели празното любопитство от истинския стремеж. Един „съвременен мъдрец" предлагал да основе институт, където всеки' дошъл от улицата би могъл незабавно да се убеди във феномените. „Мъдрецът" забравил само да предложи тези приходящи от улицата поне да си измиват ръцете преди опита. Душът на очистването на съзнанието също далеч не би бил излишен. Има пътища, които трябва да бъдат извървени с чисти ръце и собствена воля.
И ако през обвивката на нещата всеки ден ви се удава да разглеждате висините на космоса - какъв нов, чудесен, неизчерпаем аспект ще придобие светът за освободеното око. Древната медицина твърди, че смехът е много добър за очистване на щитовидните жлези. Колко ли трябва да е полезна усмивката за мозъка! И треперещото заклинание на страха ще се превърне в смелия възглас на радостта.

ТАШИДИНГ
Разноцветната тълпа от фигури на ада е отъпкана от мощните нозе на Белите Владетели. Червени и зелени „пазители на входовете", многоръко, страшно озъбени, заплашват нарушителите. Взривно се къдрят златните езици на стихийния пламък. Мъждукат бледоцветните аури на сиянията...


Почтително-хладновато или писарски-научно разглеждаме тибетските и непалските знамена-картини в Британския музей или в музея Гиме в Париж, или в музея фийлдс в Чикаго. Съвсем различно подхождате към тези картини на място. И те ви говорят съвсем другояче. Всяко движение на ръката на Буда е пълно със живо значение за тукашния свят. Добрите и злите същности с техните безчислени символи от орнаменти се преобразяват в живеещ епос. Сътворени са образи с изумителна хармония на тоновете. По-добра е старинната изработка, но и сред новите картини има отлични.
Предсказваме на тези изображения голямо бъдеще, така както преди двадесет години беше предсказано бъдещото значение на руските икони.
Беше оказано справедливо внимание на китайското и японското изкуство. Сложна литература е изкристализирала от тази тънка художественост. Но след изучаването на класическия Египет, след японската зоркост, след романтичния Китай и след дантелените персийски и моголски миниатюри, сега се е появил нов обект за изучаване и любуване. Идва средноазиатското изкуство. В пламенната фантастика, във величието на изтънчената форма, в напрегнатата сложна гама на цветовете е изявено съвършено оригинално ярко творчество. Със своя спокоен израз това изкуство отговаря на тайната за люлката на човечеството. Създава от себе си Азия, към която навреме са отправени въпроси и търсения.
Само трябва да се почука на вратата на тази красота без заплахи, без оръжие, без грабежи. С пълна готовност да се съберат бисерите на най-дълбоките анонимни постижения. И без външно научно лицемерие, и без подкупно предателство.
Да изучаваш живота на славея, като го убиваш, не е ли това варварство?
Ярко сме запомнили някои предмети, намерени от Козлов в Хара-Хото, в Монголия. Припомняме си чудесно изображение на женска глава. Ако такива хора са живели в смълчаните градове на пустинята, то колко далеч са били тези места от диващината?
Мъдро, мъдро, че пустините са успели да съхранят за човечеството нови съкровища. И не само съкровища от предмети...
Не само за татарските мечове трябва да си спомняме, представяйки си живота на Средна Азия. Там са шатрите на всички пътници и изследователи. Духовността на Монголия и сега се счита за висока. Даже към ханските дворове са канели най-добрите художници.
Помня как се измъчваше един млад лекар, изпратен на работа в Ургу, в Монголия. Бедният, той не знаеше какво да търси. Ако знаеше младежта какви съкровища вече са приготвени за нея и лежат края пътя невдигнати! Понякога трябва само да ги вземеш.
Пастирче намерило три пуда злато в скитски предмети, понеже го заинтригувала искрица от метала, проблеснала в стръмнината на свлечения от дъждовете хълм. Колко такива искри блестят, но често очите са пълни с леност.
Благословеният Майтрея - месията, винаги се изобразява с венец, в едър план. В Ташилунпо (манастир на Таши Ламата) преди три години е поставено гигантско изображение на Майтрея - носителя на Новата епоха на световната Община. Тази идея донесе настъпващият век на тибетското летоброене.
По време на службите в храмовете разнасят димящ тибетски чай. Присъства идеята за Граала в това напълване на съдовете пред Лика на Благословения. Не оставяйте съда празен - това е против обичая на Изтока. И в съпровод тези гигантски тръби, като тътен на буря с гръмотевици, с призив към бъдещето. И приведените гърбове в пурпурни плащове мислят за бъдещето. Сто и осем огънчета като поле от пламъци се преливат под лика на Мечтата на Света.
В специално помещение се съхраняват маските на пазителите. Нима страшните маски могат да символизират пътя на благата? Те не са символи на благата, а образи на земните стихийни сили. На небето и на земята.
Даже физическият свят на тантристкото -учение, пригоден към съвременното разбиране, трябва да бъде почувстван като възвишен. Не би могъл учителят Падма Самбхава да даде учение само за по-нисшите нива.
Разглеждам стара картина от манастира Далинг. Деянията на Учителя Падма Самбхава. Всичките му магически сили са изобразени в действие. Ето учителя във вид на черноглав лама със Соломоновата звезда върху украсата за глава побеждава дракона. Ето учителя, който предизвиква дъжд; ето тук спасява давещ се; пленява малки злобни духове; без оръжие покорява зверове и с магически кинжал поразява тигър, предварително покрил главата му със свещен триъгълник. Ето учителя обезврежда змии; ето го - заклина бурен поток и изпраща дъжд. Ето го безстрашно беседва с гигантски планински дух. А там учителят лети по-високо от всички планини. От убежището на пещерата той бърза на помощ на света. И накрая, в кръга на бедно семейство, се моли за щастливото плаване на отсъстващия стопанин. Както и да бъде помрачавано сега учението му, жизнеността му е изобразена достатъчно.
Или друга старинна картина - „Раят на Падма Самбхава". Учителят седи в храма, обкръжен от праведни. Храмът се издига на планина, отделена от земния свят чрез синя река. През реката са опънати бели хатъци (шалове) и по тях самоотвержените пътници извършват прехода към храма. Отново ясната картина на озарено въздигане. Разбира се, тълкувателите са замърсили и това явление, както са претоварени с лъжлива догма и всички останали религии.
Естествено Учителят Дзонкапа ни е още по-близък. Той се е извисил отвъд пределите на магията и е забранил на монасите да проявяват магически сили. Неговото учение - Жълтите лами - ни се струва по-малко изопачено.
Срещу Нова година, на четвърти февруари, след залез слънце в манастирите по хълмовете избухват огньове. И звучи звън на гонгове и далечни барабани... На сутринта танци.
Преди Нова година унищожават злите същности със заклинания и танци. В танца на елена се разсича фигура на зла същност и частите й се разхвърлят. И гордо пристъпва в кръг Покровителят на Учението, размахвайки меч.
И се въртят, размахвайки като криле широките си ръкави, черноглави лами. Музикантите с жълти високи шапки пристъпват като берендеите в „Снежанка". И орлите косо прелитат из въздуха над изписаните ъгли на храма. По площадките на хълма пъстреят събралите се тълпи.
И самите танци със страшните символи на злите същности и скелети в деня на Новата година придобиват жизненоважно значение. И колко е различно впечатлението от страшните маски на слънчевия фон на Хималаите от онова в потискащата чернота на музейните ъгли, където такива атрибути често се поставят, за да плашат посетителите като същества от ада. Разбира се, целият този ад е създаден за слаборазвитите души. Много фантазия е вложена в измайсторяването на тези адски физиономии.
В манастира на „червенокапците" впечатлението не е така светло. Там, където е по-близо Благословения Майтрея, там са по-звучни и по-светли движенията и по-мощни гласовете на тръбите. В Червените манастири на Падма Самбхава символиката е по-условно земна. Действието започва с простата „мистерия" на съда над умрелия. Идва важният владетел на ада със своите помощници. Звероподобните служители влачат черната душа на умрелия злодей: претеглят престъпленията. Чашата на простъпките натежава и злодеят тутакси бива хвърлен в кипящия котел. Същото става и с душата на престъпницата.
Но ето че водят светец - в одежди на лама. Бял шал го украсява. Разбира се, съдът е милостив, и трима вестители на радостта водят възнесения в рая.
Преди петнадесет години починал забележителен лама, дошъл от Монголия. Астрологически той е установил редица важни събития от бъдещето. Видяхме негово изображение - прилича на руски отшелник. Силно лице, непобедимо твърди скули, остро зорки очи. „По времето, когато си отивал този силен дух, дъга се появила над основания от него манастир." Той имал редки книги.
Да се доставят книги е трудно. Трябва да се изпрати доверено лице на дълъг път. Съществуват забележителни книги. Има книга на един Таши Лама за посещението му в свещената Шамбала. Има сборници със символични притчи, има трактат за преселението на душите. Те не са преведени.
Ученията, пренесени от Шамбала, попадат и в трудовете на учени от Европа. В гробището на Дарджилинг е погребан странен човек, унгарец по рождение, живял в началото на XIX век. Той дошъл пеш от Унгария в Тибет и прекарал много години в неизвестни манастири. През тридесетте години на миналия век Чома де Кьорьош починал. В своите трудове той се позовава на учението от Шамбала, установило идващата след Буда йерархия. Този учен е дошъл от Унгария - характерно. Загадъчна е дейността му.
Още една искра за Шамбала. Известен Таши Лама често изпадал в екстаз по време на беседите си с учениците. Понякога сякаш и съвсем изчезвал, пренасяйки се в светилището на Шамбала. Тези екстази спонтанно ни пренасят във времената на беседите на св. Йоан Делакроа със св. Тереза, когато двамата блажени събеседници, обзети от възторг, се издигали към тавана на стаята.
Сред такива благи действия си припомняме и искри на възмущение. Хулител се приближил към Буда, но Благословения така се възмутил, че искрата на мълния поразила дръзналия. Разбира се, Благословения спрял обратния удар и върнал към живот нечестивеца. Но той бил вече толкова потресен от случилото се, че забравил всички свои приготовления за нападение. Искрите на обратния удар.
Известен е случаят, когато Сенген Лама, преди да го екзекутират в Лхаса, предсказал, че скоро отново ще се въплъти на земята. И действително много скоро в Китайски Туркестан се родило момченце със същия рядък характерен физически недостатък на коляното, с който се отличавал покойният лама. Сега този монголски княз е на повече от двадесет години. При нас беше синът на слугата на покойния лама, пътуващ на кон към младия княз по поръчение на баща си.
Комуто е позната планинската езда из Кавказ или из каньоните на Аризона и Колорадо, той знае как да се изкачва по хълмовете на Сиким. Само че вместо богатата на багри драма на американските чудеса имате възходяща градина, отгледана с тайнствения подем на възвишеното учение. И сега в незнайни пещери седят отшелници и творят легендата за живота на небето на струните на земята.
Който се е приближавал към старите манастири и градища на Рус с техните цъфтящи хълмове и свежо ухаещи борове - той ще разбере, как се чувства приближаването към манастирите на Сиким. Винаги твърдя: ако искате да видите прекрасно място, попитайте кое място тук е найдревното. Умеели са тези незапомнени хора да избират най-добрите места.
Всеки планински проход е увенчан с красив менданг с колелата на живота, с релефи на молитви и с ниши за сядане пред лика на зовящите далнини. Тук медитират лами и пътници. Тук се развяват знамена. Тук всеки ездач ще спре коня си.
След прохода отново се потапяте сред раздалечаващите се хълмове. Разбягват се ребрата на разноцветните възвишения също като гърбове на барсове, тигри и вълци.
След хълмовете отново приказките на гората. Зелени, причудливи горски форми преграждат пътя. Преплели са се зелените нишки. Змии са се преплели около стволовете. Притаили са се мъхести тигри и леопарди. Омагьосан свят.
Най-причудливите хълмове и скали образуват сякаш Свещената чаша - обширна долина. Насред (долината непристъпно се издига опасаната от две реки планина Белият камък, увенчана с манастира Ташидинг, което значи „долина, отворена за небето". Древно място. Опитайте се да претърсите безбройните гънки и падини на всички скали. Опитайте се да намерите съкровищата, събрани около манастира. И вълшебният камък за сбъдването на всички желания, и безсмъртната амрита, и стоте изображения на Буда, и всички свещени, временно укрити книги, и всичко друго, описано в древната ръкописна книга „Пътешествие из Сиким".
Много трудни са подстъпите към Ташидинг. Съвсем отскоро непроходимите пътеки са се превърнали в стръмни пешеходни пътечки. Наистина пътят на духа трябва да бъде извървян с човешки нозе!
Дори само преминаването през висящия бамбуков мост не е лесно. Гърми и лети под него планинската река, носейки ледения поток от Канченджанга. И над моста поу отвесните склонове много пъти ще спрете: ще стигна ли? Много дъх трябва да събереш, за да овладееш вековната планина.
На най-високия склон ни е организирано почетно посрещане от земевладелците. Домашна бира, захарна тръстика и мандарини под плетен навес, украсен с жълти букети. По-нататьк гърмят барабани и звънят сребърни гонгове. Посрещане от манастира. На последното стъпало ни приветстват рогове и тръби.
Сред пъстрата тълпа вървите към старото място. Отвъд портите на манастира ни посрещат лами в пурпурни одежди. Най-отпред стои чудесен старец - настоятелят на манастира. Точно като фина гравюра от XV век. Така стигате до опънатите тюркоазени палатки, сред гора от ступи и разноцветни знамена, сред веселите върволици на огньовете.
На първото пълнолуние след Нова година (беше 20 февруари) в Ташидинг има ежегоден празник. Извършва се чудото на напълването на чашата.
От далечни времена, отпреди повече от осем поколения, е завещано това чудо. От определено място на планинската река се взема с неголям съд вода и се влива в старинна дървена чаша. В присъствието на свидетели и представители на махараджата на Сиким чашата се покрива добре и се запечатва. Точно след година, пак на пълнолуние, при изгрев слънце чашата тържествено се разпечатва и се измерва количеството вода. Понякога водата намалява, но понякога много се увеличава. В годината на голямата война водата се увеличила три пъти, което означавало война и бедствие. Сега водата два пъти- е намаляла, което значи глад и размирици.
Този лош знак се усилва и от друго знамение. На двадесети февруари имаше пълно затъмнение. Небивал знак, недобър.
Забучаха тръбите, пронизително завиха свирките, хора в костюми като от „Снежанка" се устремиха към голямата ступа. Гръмък хор заобиколи тълпата. Мнозина се проснаха с лице към земята. Кънтящо загърмяха барабаните на ламите. Изведнъж ясното лунно небе почерня. Засвяткаха златните огньове на приношенията, като по черно кадифе. Пълно затъмнение! Демонът Раху похити Луната! Такова събитие още не беше се случвало в деня на чудото на Ташидинг!
Асурът Раху казал на Слънцето: „Тъй като ти с измама отнесе Рашиана, ще те погълна, бог на слънцето, по времето, когато на трийсето число ти съединиш възлите на орбитата!" И още произнесъл Раху пророческо пожелание: „Във въздаяние за това, че ти, Луна, когато ме позна, заповяда да ме посекат, ще те хвана и ще те изям на петнайсето число, по време на пълнолуние!"
И внимателно следят хората лунните и слънчевите затъмнения, и бият барабани, и заплашват Раху!
Но имаше и един добър знак. На изгрев слънце старшият лама видял как по върховете на планините се запалили гирлянди от пламъчета.
Когато Луната бе върната на света, около главната ступа започнаха танци. Същински руски хоровод. И песните също точно като руските. Съдържанието им е духовно. „В манастира живее нашият Повелител Буда. На него носим нашите дарове." Така започва една песен. Или: „Голяма е свещената книга, но аз ще намеря място за нея в моето сърце." Или: „Спомням си свещения манастир."
Облечен в бял кафтан се приближава художникът, който рисува стенописите в местния храм. Уговорихме се да дойде с нас и да изрисува Благословения Майтрея. Ще ни покаже техниката на местната живопис.
Червени, жълти, бели, лилави кафтани: алени, зелени^ бели женски ръкави. Островърхи шапки, обточени с кожа. Говор, пеене, две нощи шествия около ступата.
Докосват камъка, на който Учителят Падма Самбхава е благославял това място. Обхождат друг камък, по който има отпечатъци от стъпалата на Учителя и от копита и лапи на зверове. И отново хорове около ступата за сбъдването на всички желания.
Влизайки в храма, вървите от лявата страна до стената на олтара. В храмовете на жълтата секта в средата на олтарната стена има статуя на Буда или даже на Майтрея Буда. При червената секта в центъра е Падма Самбхава, а отдясно - Буда. Понякога долният храм е посветен на Падма Самбхава, а горният на Буда; такова разположение точно съответства на вътрешния смисъл на учението. Буда е небето, Падма Самбхава - земята. Отстрани са изображенията на Авалокитешвара - духовния колектив, многоглав и многорък - като нашата руска Сторъчица, а също статуите на Повелителите на мълниите, на основателите на манастири и шестнайсетте Архати, седящи в покрити с резба пещери. На олтара - светилници и всякакви дарове, седем чаши с вода, паничка с ориз, кадилници с благовония и ракла за реликви.
Стените са покрити със стенописи. Най-често едната стена е олтарна. При входа са образите на пазителите на четирите страни на света. Във всеки храм ще се намери изображение на седемте съкровища, предлагани на човечеството; сред тях е изображението на вълшебния камък на гърба на бял кон.
В специално помещение се пазят свещените книги. Общата мечта на манастирите е да увеличат броя на книгите. Но книгите са скъпи. Свещен сборник струва до хиляда рупии.
Особено трогателно е свещенодействието сред хилядите огньове привечер. Нисък храм с изписани колони и малки колонки. По средата има дълга маса, покрита с огьнчета. Около стените също редица огньове и цялото това море от пламъчета нежно се поклаща и мъждука, покрито от облачетата на сандаловите, ментовите и други благоухания, тлеещи в кадилниците. Стройно и хубаво пяха по време на тази служба.
По всички пътечки се вият кервани от богомолци. Високите седла са покрити с ярки тъкани. Съвсем диви кончета носят тумбести денкове. Всички се тълпят. Търсят място за нощуване. Издигат нови знамена в памет на живите, но по-често за умрелите. Събра се тълпа около дванайсет стотици - но мирна, добра тълпа.
В ранни зори, дълго преди изгрев, когато снеговете по планините са още мътно кехлибарени, лагерът вече се размърдва. Пълзи и се шири неясно бучене. Ранните молитви се смесват с ударите от копитата на конете и на мулетата.
На сутринта към шатрата ни се приближава шествие. Сам старшият лама оглавява поднасянето на даровете. След него, високо вдигнати, следват подноси с ориз, с овнешки ребра, захарна тръстика, домашна бира и плодове. Самият лама предава даровете в походната ни кухня.
Сред ступите са опънати шатрите на богомолците.
Под зелен навес седят лами от Тибет. Жени им обръщат дългите страници на молитвениците. Под звуците на барабани и гонгове ламите пеят тантрическа песен. Къде са Стравински, Стоковски, Прокофиев, къде е Завадски, за да изобразят мощното съзвучие на непоколебимия зов? И колко фино е бяло-златното лице на тази, която обръща страниците пред певците.
Недалеч група от Непал пляска с длани в такт и припява. Сред тях жена със застинало лице танцува в екстаз танца на шерпите, изпълнен с изтънчените движения на чародейството. Понякога тя трепти с ръце като птица и издава някакви птичи звуци. Много интересно.
Наблизо странници от Бутан се молят под червен навес. Преди раздаването на лечебна вода около ступата обикаля свещено шествие. Отпред са тръбачите с високи червени шапки, следват ги ламите с тиари, а после - дълга върволица със свещени книги.
На залез слънце в палатката старият лама тихо говори за светините на Сиким, за „чудесата", чути и видени от самия него. Ту шум от рояк невидими пчели, ту пеене и небесна музика, ту явяване на свещени образи. При нашето отпътуване ламата посочи два добри знака. Насреща по пътя ни вървяха трима с пълни с вода бамбукови кофи и двама дървосекачи с пълни вързопи дърва.

ТАЛАЙ ПХО БРАНГ


Ташидинг принадлежи към енорията на големия манастир Пемаяндзе, отдалечен на един ден път. Също на връх, Пемаяндзе се извисява величествено. Неотдавна е преустроен, но подновяването е направено с усет. И даже най-новата живопис доставя радост с фината си сложна декорация. Резбата на рамките е приказна, а високите прагове на тежките врати те пренасят в древните храмове на Русия. И достолепни са главните лами. И тържествени са пурпурните одежди. И червените тиари на главите са пълни с достойнство. И все пак още повече си спомняме осемдесетгодишния настоятел на Ташидинг. Той все така се бори и грижи и се старае да подобри своя манастир. И окото му на стопанин прониква навсякъде.
Отвъд портите на Пемаяндзе стоят на стража тристагодишни дървета. Приказният лес на Берендей. А уличката с домовете на ламите цялата е изрисувана и натькмена с цветни портички, чардаци и стьлбички като берендейско селце.
Ето я „Небесната свещена планина" и на върха й блести планинско езерце. Там има малък храм, основан на мястото, където е живял основателят на червената секта в Сиким. От Дубди основателят стигнал до Светото езеро, а оттам в древния Санга Челинг.
Четири са най-древните манастири на Сиким: Дубди, Санга Челинг, Далинг и Роблинг. И значението на названията е точно: „Място за размисъл", „Остров на тайното учение", „Остров на мълнията", „Остров на щастливия устрем".
Чудесен манастир е Санга Челинг. Незабравим е и Далинг с бяло-синия, сякаш порцеланов вход сред бамбуковата горичка. Там при олтара грижливо се пази запечатано сандъче с реликвите на основателя на храма. Знамената са златни на черен фон. В Санга Челинг няма реликви, но затова пък там е камъкът, осветен с благословията на основателя. Когато е чист животът в манастира - здрав е и камъкът. Всяка мръсотия в живота тук кара камъкът да се пука.
Ето ги моите мили новгородски и ярославски портички. Ето я прекрасната живопис на фреските. Ето ги цветните орнаменти, обвили всички рамки на прозорци и врати. Еднакво приведени са гърбовете на богомолците, предани на вярата. И огньовете на усърдните дарители. И нашите кули запалват малък огън. Истинна е лептата на вдовицата. А над тях властно се извисява „Повелителят на мълниите".
Учителят Падма Самбхава не е бил в Пемаяндзе, но в манастира се пазят предмети, принадлежащи на основателя на религията. Вещите са запечатани, но ги показват от време на време. Одежди, украси за глава, броеници, камбанки с чуден звън, два магически кинжала и неголямо чудесно изображение на Буда.
И тръбите са по-гръмки в Пемаяндзе, и драконите-пазители са по-страшни, и влиянието на манастира е по-голямо, и развалините от двореца на махараджата са наблизо. Първият махараджа бил избран по библейски да царува от религиозния глава. Но скулптурата на Майтрея я няма в големия манастир.
Няколко самотни храма с по едно-единствено пламъче, обвеяни от прасковен розов цвят и обсипани с орхидеи и диви божури, ни водят още по-близо по стъпките на простото постигане на Учението.
От гората излиза селянин и главата му е украсена с бели цветя. Къде е възможно това? Само в Сиким.
Бедни ли са сикимците? Там, където няма богатство, там няма и бедност. Просто живеят хората. По хълмовете сред цъфтящи дървета се виждат мирни къщички. През цветните клончета светят ярки звезди и сияят снежни хребети. Хората носят зеленчуци, хората пасат добитъка, хората приветливо се усмихват. С приказна музика вървят по стръмните тесни пътечки в сватбени шествия. Знаейки за превъплъщенията, спокойно изгарят телата на прах. И пеят. Забележете, често пеят.
Вярно е, може да се пее под навес от различни цветове и растения. Орхидеите като цветни очи са се прилепили към стволовете на дървета - великани. Розови, пурпурни и жълти букети обсипват пътя с весели искри. И не са обикновени растения, много от тях са познати от памтивека като лечебни.
Природата ни чака, пълна с дарове. Елате и се излекувайте! Чарура, Парура и Орура - трите важни плода срещу простуда, кашлица и треска. Чарура е като жълта вишна, Парура като зелен кестен, Орура - зелено-жълта ябълчица. Всичките са тръпчиви и пълни с танин. Ето я червената кора Аку омбо за изцеление на рани. Гигантският сух боб Серги пруба е срещу треска. Шута е сух горчив корен против отоци, тумори и за гърло. Басак - кафяв прашец при простуда. Червеното стебло Цо дава фуксин; горчивата на вкус Пурма е за аромат. Варивото от корените на Берекуро - против женски болести. Цветовете на Дангеро за стомах, както и цветовете на червения рододендрон; лист от Дисро - дезинфекцира рани. Мемшинг пати е свещено растение в Непал, с него украсяват главите си при тържества. Безброй са полезните растения, които чакат най-веща употреба и изучаване.
Листата на тревата Ауа дути „размекват" камъни, така както и снежните жаби в Хималаите. Ето защо ако видите на камък отпечатък от копито на елен или лапа на звяр, значи те или са яли, или са се докосвали до вълшебната трева. Още едно връщане към легендата. Около Фалюта по пътя към Канченджанга расте скъпоценно растение - черният аконит. Цветът му свети нощем. По тази светлина и намират това рядко растение. Легендата за руското Жарцвете, вълшебното цвете за изпълнение на всички желания, ни води не към предразсъдък, а към същия извор, където е скрито още толкова много.
Пред вратите ни се оказа странен дар. Клонки от бял бор, рододендрон и още някакво растение лежаха обърнати с листата към нашия дом, прикрити с плосък камък. Това е суниум, заклинание. Човекът, който вдигне този дар от земята, привлича върху себе си това, което е вложено в заклинанието. Или лошо, или добро, или болест, или мъка, или радост. Много дни лежа така този суниум и даже конете не се докосваха до него. Подобно заклинание видяхме в едно предградие на Джайпур. Там на средата на улицата лежаха в плоска кошница дроб от овен, цветя и три сребърни рупии. Никой не се докосваше до тях. Тези заклинания имат много древен произход. Инволтацията на черните магове винаги говори за прокълнати предмети.
Навсякъде са известни легендите за случайно попадане на забранени места, при което бъбривостта предизвиква онемяване или дори смърт. Говори се, че един шикари (ловец) в Асама случайно попаднал и видял тайната на едно свещено място, но когато се опитал да разкаже за това, онемял.
По брега на морето се движи сама пръчка. Тя върви, а на върха й е привързана запалена прахан. Това е дело на магьосниците от Малабарския бряг, които са изпратили заклинание за подпалване на дома на врага. Доктор Джонс от Калкута се опитал да догони такава пръчка, но тя „вървяла" по бързо от него.
Ето легенда, чута около Монголия: „Починала уважаваната майка и синът й пожелал висок лама, владеещ висши сили, да отслужи молебен. Но такъв лама не се намерил. В момента на смъртта синът събрал духа на умиращата в сандалова кутийка и плътно увил това хранилище, а после поканил най-добрите лами от Тибет. Ламите се съсредоточили над кутийката. И ето - лицето на един от тях се изменило. Първо почервеняло, после посиняло. И пред очите на всички кутийката се пръснала и се разлетяла на трески. Този лама успял да освободи духа и затова могъл да извърши службата."
Много се разказва. Трудно е да се различат магическите прийоми от символите.
Всичко знаят. За всичко са чували. За всичко могат да разговарят и да си припомнят в сумрака: нам-иг (небесните писма) - писма и свещени книги, падащи от небето; за пръстени, сменящи цвета на среброто или тюркоаза си като знак за предупреждение или предсказване; зи е камъкмънисто, изпращан от небето за поддържане на здравето. За намиране на предмети, които после изчезват. Всичко това го знаят.
Една жена била много набожна и мечтаела да има изображение на Буда. Работейки една сутрин сред цветята си, тя видяла изображение на Буда и го пренесла при иконостаса, но скоро го забравила и Буда изчезнал оттам. Жената намерила в градината въртящ се сияещ камък. Сложила го в сандъка и го забравила. Камъкът изчезнал. Всяка небрежност предизвиква загуба на изпратеното щастие.
Записвайте не това, което ще ви прочетат от книгите, а това, което ще ви разкажат, защото тези мисли живеят. Не по книгите, а по мислите ще изучавате живота.
В сумрака под изгряващите звезди, в лилавото сияние на мъглата напевно звучи тихият разказ на ламата - за Владетеля на Света, за неговата мощ, за неговите действия и мъдрост, за неговото войнство, където всеки воин ще бъде надарен с необичайна сила. За идването на Новата епоха на Общината.
Предание от стара тибетска книга. Със символични имена са изброени там смените на Далай Лама и Таши Лама, вече осъществили се. Описани са особените физически белези на управниците, при които страната ще бъде завладяна от маймуните. Но после ще се съвземе и тогава ще дойде Някой много голям. Времето на неговото идване е след 12 години. При изчислението излиза 1936 г.
Когато дошло време Благословения Буда да напусне тази земя, четиримата архиереи на Дхармапала го помолили да остави на хората свое изображение. Благословения се съгласил и избрал най-добрия художник. Но художникът не успял да вземе точно мерки, тъй като ръката му треперела, щом се доближавал до Благословения. Тогава Буда казал: „Ще застана до водата. Ти вземи пропорциите от отражението." Успял художникът да го направи и по този начин прризлезли четирите изображения, отляти от свещената смес на седем метала. Две от тях сега са в Лхаса, а другите две засега са скрити, докато им дойде времето.
Тибетски владетел се оженил за китайска и за непалска принцеса, та чрез тях да привлече в Тибет двете свещени изображения на Буда.
Хиляда и двеста години след Буда Учителят Падма Самбхава приближил към земните пътища учението на Благословения. При раждането на Падма Самбхава цялото небе светело и пастирите видели чудни знаци. Осемгодишният Учител се явил на света в цвета на лотос. Падма Самбхава не умрял, а си отишъл, за да учи нови страни. Трябвало да замине, защото светът бил в опасност.
В пещерата Кандро Сампо, недалеч от Ташидинг, около горещите извори е живял самият Падма Самбхава. Някакъв гигант намислил да строи проход към Тибет и се опитвал да проникне в Свещената страна. Тогава се вдигнал Благият Учител, извисил ръст и поразил дръзкия посегател. Така бил унищожен гигантът. И сега в пещерата стои изображение на Падма Самбхава, а зад него каменна врата. Знае се, че Учителят е скрил зад вратата свещени тайни за бъдещето, но времето им още не е дошло.
Защо големите тръби в будистките храмове са тъй звучни? Владетелят на Тибет решил да покани от Индия, от местата, където е живял Благословения, един учен лама, за да очисти основите на учението. С какво да посрещнат госта? Високият лама имал видение и направил чертеж на нова тръба, за да бъде посрещнат гостът с нечуван звук. И посрещането било великолепно. Не с разкоша на златото, а с ценността на звука.
Защо гонговете в храмовете са тъй звучни? Сребърен е звукът на гонговете и звънчетата призори и вечер, когато високите токове са напрегнати. Звънът им напомня легендата за високия лама и китайския император. За да изпита знанието и ясновидството на ламата, императорът му стькмил място за сядане от свещени книги и като го покрил с плат, поканил госта да седне. Ламата казал няколко молитви и седнал. Императорът попитал: „Щом знаете всичко, защо седнахте на свещените книги?" „Тук няма свещени книги" - отговорил ламата. И изуменият император намерил вместо свещени книги празна хартия. И дал императорът на ламата дарове и много камбанки с ясен звън. Но ламата наредил да ги хвърлят в реката, казвайки: „Аз не мога да занеса всичко това. Ако трябва, то реката ще пренесе тези дарове до моя манастир." И реката пренесла камбаните с кристален звън, ясен като речните вълни.
Талисмани. Една майка много пъти молила сина си да й донесе нещичко от свещеното съкровище на Буда. Но момъкът все забравял молбата на майка си. Тя му казала: „Ето, ще умра тук пред теб, ако и сега не ми донесеш." Отишъл синът в Лхаса и отново забравил майчината молба. Чак на половин ден път от къщи се сетил, но къде да намери в пустинята свещени предмети? Няма нищо. И ето съзрял пътникът кучешки череп. Извадил кучешкия зъб и го обвил в жълта коприна. Занесъл го вкъщи. Попитала старата: „Нали не забрави, сине, последната ми молба?" Подал й той увития в коприна кучешки зъб и казал: „Това е зъб на Буда." И поставила майката зъба на иконостаса и произнасяла пред него найсвещените молитви, и обърнала всичките си помисли към своята светиня. И станало чудо. Започнал да грее зъбът с чисти лъчи. И покрай него ставали чудеса и възникнали много свещени предмети.
Един човек дванайсет години търсел Майтрея-Буда. Никъде не го намерил. Разгневил се и се отказал. Вървял по пътя. Видял как един странник с конски косъм пили желязна пръчка и твърди: „Даже ако не ми стигне животът, все пак ще я изпиля." Смутил се човекът: „Какво са в сравнение с такова упорство моите дванайсет години, ще се върна към моите търсения." И тогава се явил на човека самият Майтрея-Буда и казал: „Отдавна вече съм с тебе аз, но не ме забелязваш и ме гониш, и плюеш по мен. Ето ще направим проверка. Иди на пазара. Аз ще бъда на рамото ти." Тръгнал човекът, знаейки, че носи Майтрея, но отскочили от него хората, разбягали се, запушили си носовете и затворили очи. „Защо бягате, хора?" - „Що за ужас е това на рамото ти - цялото в язви смърдящо куче?" И отново не видели хората Майтрея-Буда. Всеки видял това, за което е достоен.
Ламата е казал: „Има три вида учение: един за външните, един за своите, а третият - за посветените, можещите да го разберат. Ето от неразумност те убиват животни и пият вино, и ядат месо, и живеят в мръсотия. А нима
Учението позволява всичко това? Където е красотата там е учението. Където е учението - там е красотата."
Чувствителни са тук хората. Вашите усещания и намерения се предават тук съвсем леко. Ето защо трябва да знаете ясно какво искате. Иначе вместо Буда ще видите куче.
Главното не е в това, което е погребано в миналото, което се е напрашило в старите книги, преписвани и недописани. При новото строителство е важно това, което още сега се върти в живота ви. Не по полиците на библиотеките, а по живото слово се измерва състоянието на духа*.
Под Канченджанга са се притаили пещери, където се съхраняват съкровища. В каменни гробници се молят отшелници, изтезавайки се в името на бъдещето. Но бъдещето вече е огряно от слънце.
Вече не в тайни пещери, а на слънчева светлина се почита и очаква Майтрея-Буда. Вече три години, откакто Таши Ламата в своето Ташилунпо тържествено и явно въздига изображението на Идващото Бъдеще. Върши се невидима, напрегната работа.
Таши Лама отишъл в Монголия през Сиким, Калкута и по пътищата на Китай. Никога не се е случвало нещо подобно. Тайна. Всъщност може би през Сиким е преминал само предният отряд, а самият лама се е отправил към Монголия.
В свещеното утро на планините заблестяха върволици огньове: друга тайна!
Сега се надига вълна на внимание към Тибет. Отвъд стената на планините стават събития. Но тибетската тайна е велика. Сведенията са противоречиви. Къде изчезна Таши Лама? Какви са тези военни действия по границата на Китай?
Какво става на монголската граница? Година на събития!
Наричаха Сиким страна на мълниите! Разбира се, тук има и мълнии, но не е ли по-просто да я назовем „Страна на небесните стъпала"? По-добро преддверие към тайните на бъдещето трудно може да се измисли. Това е неизследвана и трудно достъпна страна на скали и цветя, в която малцина са проникнали.
Като в приказка, като на блюдце за сребърни ябълки се откриват хълмовете и стъпалата на Хималаите. Сто са манастирите на Сиким: навярно има много повече. Всеки от тях е увенчал връх на хълм. Мъничък храм в Чаконг. Голям субурган и манастир в Ринченпонг. На следващата планина белее Пемаяндзе, още по-високо - Санга Челинг. Ташидинг почти не се вижда. От другата страна на долината е Далинг и срещу него Роблинг, а още по-близо - Намдзе. На четиридесет мили се виждат манастири. Да не забравяме, че тук се вижда невероятно надалече.
И отново пред нас е стената на Тибет. Хребетът вече не е като гърба, на огромен гущер, защото белоснежен пояс се е разгърнал по върховете на стената - поясът на земята. Да поставим стрела на север - там трябва да бъдат основите на планината Меру.
Талмудът казва, че гълъбът донесъл първото маслинено клонче на Ной от планината Мория. И планината Мория, и планината Меру са в Азия. Тук е началото на всичко. Тук е началото на всички пътници, на всички търсачи. Тук е въздигнато първото изображение на Благословения Майтрея - Месията - Мунтазар.
Три пъти мощно М! Тук над всички спорове ученията са вдигнали маслиненото клонче на Новия свят. Тук е основана Световната Община.
Приближи се сам, пипна, допря се до нашата шатра. Кой е този човек с дълга черна плитка, с тюркоазена обица на ухото, в бял кафтан? Местният иконописец-лама Пема Дондуб.
Ние попитахме: „Можеш ли да ни нарисуваш Благословения Майтрея така съвършено, какъвто е в Ташилунпо?" Захвана се и ето го - седи на килимче в ъгълчето на бялата галерия и с много цветове изписва пълен със символи Лик. Приготвя тъканта за рисуване, покрива я с левкас (лепило от брашно) и я заглажда с раковина. Също като руските иконописци. По същия начин разтьрква боите, подгрява ги на жарта, по същия начин втъква запасната четка в черните си гъсти коси. И жена му, тибетка, му помага да приготвя боите.
И така в ъгъла на бялата галерия разцъфтява сложен образ. Всички символи подкрепят Благословения. И страшният, птицеподобен Гаруда, и мъдрите Наги, и Ганеша слонът на щастието, и Чинтамани - Конят, носещ на гърба си вълшебния камък - съкровището на Света. Целият свещен хоровод от избрани образи. А върху лика и благите ръце се полага чисто злато.
И също като нашите иконописци, пее ламата-иконописец псалми по време на работа. Псалмите зазвучаха посилно - значи пристъпил е към самия Лик.
И още по-дивно, възможно само в тази страна. В дълбокия сумрак, когато растящата Луна влиза в правата си, из къщата се разнасят сребърни звуци от ръчно изработена флейта. В тъмнината художникът лама, седнал на килимчето, излива пленителни трели пред Лика на Майтрея - Месията - Мунтазар.
Струните на Земята!
III ПИР ПАНДЖАЛ
(1925)
Откъде са минавали ордите на Великите моголи? Къде се е скрило изчезналото Израилево коляно? Къде е „Тронът на Соломон"? Къде е пътят на Христа-Странника? Къде е заревото на шаманското бонпо - религията на демоните? Къде е Шалимар - градината на Джахангир? Къде са пътищата на Памир, Лхаса, Хотан? Къде е тайнствената пещера на Амарнат? Къде е пътят на великия Александър към забравената Таксила? Къде са стените на Акбар? Къде е учил Асвагхоша? Къде е творил Авантисвамин? Къде са твърдините на Чандрагупта Мауря? Къде са мъдрите камъни на цар Ашока? Всичко е минало през Кашмир. Тук са древните пътища на Азия. И всеки керван се мержелее като звено, което свързва великото тяло на Изтока.
Тук са и пясъчните пустини по пътя към Пешавар; и сините върхове на Сонамарга; и белите склонове на Соджила. И в полета на орлите е същият неуморим дух; и в бързите коне е същото непреклонно движение. Светът на кашмирските рози и шалове не прилича на забравения и скрит свят на кашмирските остриета.
„Пролетно тайнство"! Когато го съчинявахме със Стравински, не сме мислили, че Кашмир ще ни посрещне с тази постановка. В Гари спряхме да нощуваме и когато яркото пролетно небе се обсипа със звезди и планините засиняха, забелязахме върволици огньове по планините. Огньовете се движеха, разминаваха и кръжаха в странен хоровод. И по всички склонове се запалиха тези огнени процесии. И в селото долу закръжиха тъмни силуети, размахвайки насмолени факли на дълги пръти. Огнените кръгове възвещаваха свещената пролет. Този празник е на девети март.
„Бюл-бюл" - славей пее на ябълката. Кукувица отброява дълъг живот. На полянката са разстлани бели платна и кипи самовар. Червени и жълти ябълки и козуначени питки се предлагат на седящите на пролетната трева. Очичките на теменужките и бяло-жълтите нарциси тъкат пъстър килим. А вечер ята диви патици и гъски изпълват плитчините на езерата. А на пролетните полянки излизат малки мечета. И никой не се бои от тях, освен ако това е майчица с децата си...
Полегати са речните брегове. Върволица от бурлаци тегли покрити лодки... По пътя се точат волове и скърцат колела. Тристагодишни чинари и високи тополи пазят пътя. Ведро проблясват зъбите на срещнатите пътници в усмивка за поздрав.
На сеновала лежи селска шейна - като московските. На двора скърца геранилото на кладенеца. Сламеният покрив е прераснал със зелен мъх. Привели са се крайпътните върби. Ромонят приветствията на децата. Къде е това? В Шуя или в Коломна? Това е в Шринагар, града на Слънцето.
Тумбести бели колонки; ситно изписаните орнаменти; стръмните каменни стълбици; позлатеният покрив на храма; скърцащите изрисувани капаци на прозорците; ръждясалите ключалки; ниски вратички „с поклон"; резбовани балюстради, изкривените плочки на каменните подове; миризмата на стар лак; малките стъкълца на прозорците. Къде сме? В Ростовския кремъл? В суздалските манастири? В ярославските храмове? И ята от безброй гарги. И голи клончета зад прозореца. Това е главният дворец на махараджата на Кашмир. Интересно е всичко старинно, което се е съхранило. Всички нови имитации са ужасни.
По пътищата има много мотори на Форд. В столовата на хотела се виждат много лица на американци. В бижутерското магазинче висят редом две картини: едната - изглед от Делхи, другата - от московския Кремъл. Сред кристали, по които се предсказва съдбата, сред кашмирските сапфири и тибетския тюркоаз зеленеят китайски нефрити и като цветни градини са се разпрострели полите на бродираните кафтани. Колко ценни са шаловете, залели стаите на музея със ситна иранска дантела, и закриляната от съдбата Гандхара свързва в едно разединените клони на Изтока и Запада!
В архитектурата на храмовете и джамиите, в ъгловите резбовани дракони, в шатровидната четирикатна кула виждаме изненадващи съчетания от дървените стари църкви на Норвегия и китайските пагоди. От един и същ кладенец са почерпени романската Химера, зверовете в орнаментите на Алтай и зверчетата в Китайски Туркестан и Китай. Еднаквият смисъл на украсите е пренесен надалеч по сибирските пътища.
Твърдо се издига крепостта на Акбар. Но когато се изкачите по всичките извивки и стъпала, се вижда, че старите тухли и глинената замазка се държат едва-едва. Сводовете са готови да се срутят.
Нишад - градината на Акбар - .се разпростира от езерото до възвишенията. Възвишено място. Постройките са скромни, с любимите кулички по ъглите. Характерните простота и изящество.
Шалимар - градината на Джахангир - в унисон с ха/рактера на своя стопанин съществува „сама за себе си". По-малка на външен вид, с повече разкош. Този разкош, който е довел до нищета потомците на моголите. Последният могол в Делхи тайно е продавал мебели от двореца и е разрушил ценните облицовки от стените на Шах-Джахан и Аурангзеб. Такъв е краят на великата династия.
Тъкачът от Кашмир съпровожда всяка шарка с особен напев. Великата хармония на труда изисква съответно търсене на ритъма.
Нито в една песен не се казва защо планината „Тронът на Соломон" носи това име. Знае се, това място е много древно. Още Джанака, синът на Ашока, построил там един от първите будистки храмове. След седем века храмът бил преустроен и посветен на Махадева... Но откъде е името на Соломон? Името на Соломон планината получила от легендата, че Соломон, желаейки да се скрие от суетата на царския живот и дворцовите задължения, се пренасял с летящо килимче на тази планина заедно с любимата си жена. Отново се споменава за „летателния апарат" на Соломон. Такава планина има и в Туркестан, и в Персия.
Не само планината „Тронът на Соломон" пренася съзнанието в библейските сфери. В долината Синда кой знае защо много се почита пророк Илия. Много разпространени са легендите за това, как, седейки в пещерата си, пророкът спасява рибари и пътници. В различни образи, ту благи, ту страшни, пророкът се явява да защити делото на справедливостта и благочестието. Мюсюлмани и индуси, разединени по много причини, еднакво почитат пророк Илия.
Лилавите перуники винаги ще ни напомнят за мюсюлманските гробища. Те са залети с тези цветя. Настана радост: разтвори се люлякът, закимаха момините сълзи, белна се песекинята.
След „миниатюрния рисунък" на съвременен Кашмир си отдъхвате при развалините на Мартанд и Авантипур. И тук през IX и Х век е настъпил разцвет. Тук фантастиката на азиатската люлка на романеска тържествено се е сляла с радостния култ към Вишну. Чувствате, че и тук, на фона на сапфирените предпланини на Хималаите, са се издигали величествени съоръжения. Те са разкрити само частично. Полегатите наносни могили скриват цели дворци и градове. Картината на мощта на Азия още не е проявена напълно. Само искри от нея могат да бъдат забелязани на случайни листчета. Любящите ръце ще съберат чашата на прекрасното съзнание.
„Слава на теб, Хакаура, Хор наш, Бог на битието ни, защитник на страната, обуздаващ пустинята със змията на своя жезъл, изстрелващ стрела без лък, както умее богинята Сихмет. Езикът на царя обръща в бягство азиатците." Това казва химнът в чест на Сенусерт III. Две изречения имат особено значение. „Пускащ стрела без лък" - въздействащ на разстояние. „Обуздаващ пустинята със змията на своя жезъл" - напомня за най-древния култ на Азия - към жената и змията. Змиеобразните капители на колоните в Азия и тези при майте напомнят за същия култ - към мъдрата съпруга. За това свидетелства и старо блюдо, намерено в Кашмир: по средата седи царят на змиите с вълшебно цвете в ръка. Царят има два чифта ръце - черни и светли, тъй като мъдростта разполага с пълно въоръжение. Пред царя стои жена с покривало на главата, на нея царят връчва мъдростта. Цялата група се намира на фона на множество змии, изправени и съединили глави. Около централното изображение има редица отделни фигури на владетели, носещи на шията си изображението на змия.
Този знак на мъдростта заставя всички джинове - и в човешки, и в животински облик - да служат и помагат на владетелите на древния знак. През дълга тръба джиновете предават вести надалеч. Джиновете донасят цветята за украса на живота. Джинове във вид на животни се пренасят по въздуха. Джиновете донасят ковчежета със скъпоценности. Джиновете присъстват като стражи. Така те пазят древния знак на мъдростта.
„Гулиджан-Марда", „Ило-Аладин-Шабаша", „Илайла Сулейман" - провикват се гребците. Веслата със сърцевидни лопатки режат жълтата вода.

Съвременният Шринагар не е на повече от 150-200 години. От стария „град на слънцето" нищо не е останало. От старите джамии са останали само скелети. В грозните облицовки на „крайбрежната" улица се виждат следи от великолепни каменни релефи от девети, единадесети век. Отделни отломки - нищо не ги свързва с мръсните къщички на съвременността.


Старите мостове трябва скоро да рухнат. Кой е сложил началото на кашмирските канали? Кой е посадил край пътя плътния стобор от тополи? Дали е направил това някой от пришълците от Средна Азия, където зимата налага да се обозначават пътищата и пясъците изискват канали за напояване? И откъде са тези шикара - леки лодки, подобни на гондоли?
По равния бряг се придвижвали, теглени от въже. И жълтите разливи напомнят Волга или Мисисипи. Река Джелам е нервът на Кашмир.
Най-голямото езеро Вулар е най-красивото и найстрашното. Две нощи лодката бе в опасност при глинестите плитчини. Още бихме останали, още бихме поработили, но „ковчегът" можеше да се разцепи. Около това езеро всичко е привлекателно. Целият сияещ в снегове Пир Панджал - на запад. Гъстите гори на север и изток. Далнината на Шринагар - на юг. Преди залез над Пир Панджал се издига изумителната Валхала, а сутрин - кристално-сините планини на изток. По крайбрежните плитчини има стада и всеки кон се вижда ясно отдалеч, защото въздухът е невероятно прозрачен. В източната плитчина се вижда островче. Там има развалини на храм и понякога присядат медитиращи садху и факири. Светът на религията е по-малко забележим в Кашмир.
Детайлите от разрушения храм на островчето могат да бъдат пренесени във всяка катедрала в романски стил. Много са вървели готите и навсякъде са посели своя стил. Украшенията на женските шапчици напомнят готски фибули. Само че в медната рамка са поставени червени стъкълца вместо червен емайл.
Около лодката се носят лястовички. По борда важно крачат удоди. Над полята звъни чучулига. Всред селото е гробището - могила, осеяна с камъни, като нашия северен „жалник". На могилата има кула с шатровиден зелен покрив. Старинни, кокалести чинари пазят покоя. Около селата има остатъци от храмове и „градища" - пясъчни могили със затрупани старини. Гребците надвечер пеят протяжни „бурлашки" песни и гърлено лаят кучета. От далечния север до юг животът е устроен по един и същи начин. Удивително!
На североизток от езерото Вулар планините се събират. В този проход има някаква зовяща убедителност. Още селището Бандипур има вече някакъв специфичен характер. Когато се приближавате към пощенското отделение, разбирате значимостта на мястото. Тук нагоре в планината се издига пътят към Гилгит. Стигате до първата стръмнина и следвате завоите на изкачващия се път. На върха на превала е първата нощувка. После пътят върви по самия гребен, където още белее ивицата на снега, а после се снишава в ново преддверие.
Гилгит и Читрал се пазят много строго. Ако е* особено трудно да се отиде в Ладак, то Гилгит и Читрал винаги са под специална забрана. Съпровождат ни лилави и пурпурни скали, синевата на снежните върхове. Всеки конник с чалма привлича вниманието: не е ли от север? Всяка върволица товарни кончета притегля погледа след себе си. Значително място!
Сандък, караул, самовар, чай, чепрак, кавардак, калпак и много други думи звучат странно и отчетливо в кашмирската реч. И плетените лапти (цървули) напомнят за други, северни пътища.
Лодкарят ни приготвя кашмирски обяд. Идват шестима готвачи. Масата е покрита със сини перуники. От сутринта освен чай нищо не са ни давали. Собра и брат му Рамзана, и пресметливият Ибрахим, и някакви неизвестни братя и чичовци, и може би самият стогодишен дядо, седящ с лула в кухненската лодка - всички са заети с някакво тайнство. Накрая, в седем часа вечерта, се появи тайнственият обяд. Поред ни бяха поднесени 27 блюда. И всяко трябваше да бъде изпробвано. Изброяваме всички изфинени произведения на шестимата готвачи: бадемова супа, пилаф, мехти, табак маз, кебап, руган яш, дупиаз, батха курма, абгош, алюбукар курма, чана курма, марзеванган курма, субзе курма, намки кебап актаби, куфта, куфта тикеа, дампокта, кокарпуту, канди руган иош, мета плов, тула шум, риваш, мета зунт, мета тул, дизи алю, пирини, тула халва. Така се наричаше този апотеоз от овнешко и подправки. И как можехме да кажем, че именно изискаността на обеда ни е толкова чужда!
Кашмирско пеене. Седмина с бели чалми, Единият риж - с дълга ситара. Трима са със саази. В дълбочина седи майстор на две табли (тесни барабани). В ъглите са двамата певци, в средата певица със син шал, със сребърни гривни и обеци. Пеят персийски, арабски, урду и кашмирски песни. Както в асирийските релефи, певицата вдига показалец или лявата си длан, или събира ръцете си на челото. Понякога тя скача и „патешката" меко пробягва в кръг. Персийската песен „Сурам" е песен за разлъка и вечни спомени. „Шахназ" - арабска песен: „И най-богатият не ще вземе със себе си имота след смъртта". „Когато Христос се възнасял - прославяли Го всички слуги." Ето и песен на урду: „Двама приятели на всякакво разстояние мислят взаимно. Светът е нищо и всеки трябва да си отиде от него." „Кошюр" - кашмирска песен: „Ти вървиш по пътя, но невидим си Ти за мен. Даде ми виното на живота и си отиде от мен. Всичко зависи от Бога." „Ако съм видял един човек или жена - вече съм видял целия свят." „Камач" кашмирска песен: „Възхвалявай Христос с всякакви слова. Той беше по-добър от слънцето и луната."
Така на червения килим осем мюсюлмани неочаквано, без да ги молим, до полунощ славословят Христа и мирозданието. Ведно с тях всички лодкари помръдват с белите чалми и се поклащат, припявайки. И саазите ечат като шепота на гората. И нашият конфуцианец китаец твърди по тибетски: „Як поду", тоест - „добре". А после грамофонът повтаря „Песента на Лел" от Римски-Корсаков, изпята от Шаляпин, и чалмите на кашмирците кимат с разбиране. Едно е съзнанието! Завършваме с песента за Акбар. И цялата половина на нощта преминава без отрицателни емоции. Всичко е взаимно почувствано и прието с добра усмивка.
Може ли да се превърне тази нощ на разбирането в пошлост на безобразието? Вероятно може. Виждали сме срамни писма, изпращани от чужденци на туземци. Срамни пазарлъци на плътта. Може ли да се замени усмивката с гримасата на звяра? Разбира се, не е трудно, Може да се извика целият ужас на безобразието. Може да се разруши всеобщото благо. Може да се тръгне с изгарящото клеймо на пошлостта. Може да се потъне в мрака на невежеството и предразсъдъка.
Както в Сиким, така и в Кашмир ни поразява духовната чувствителност. Не сте успели и да помислите, а събеседникът вече ви прави съответен жест. Колко добри мисли могат да се сеят с тези струни на отзивчивостта!
И отново ритмично се провикват гребците: „Ампошпампош", „Дазгир-Кашмир", „Шахан-шах - падишах". А тези викове значат: „Страна на розите", „Храм", „Цар на царете", „Лотос", „Човек", „Всичко хубаво"...
Живеем на възвишенията на Пир Панджал. Бурите са непрестанни, ослепителни, траят по три денонощия. Град като гълъбово яйце. Звезди като свещи! Земетресения - всяка седмица.
В Сибир има такива градища по стръмните могили, опасани от гърмящи потоци. Кедрови и елхови горички сурово пазят тези обиталища, а отгоре проблясват белите шапки на планините. Кълвачи, гургулици, авлиги, мускусни овни и планински кози. Така си живеем в жълтата, небоядисана, пръстена къщичка. Ако грее слънце - всичко е напоено с аромат на хвойна, но когато има буря... Три денонощия свирепо гърмеше и ни заслепяваше през нощта. Пръстенът на мълниите! И се носеха проливни дъждове, и градушката веднага покриваше с бяло зелените хълмове. Страшно!
Разрешението за Малък Тибет е получено след три седмици. Хиляди рупии бяха похарчени за пътувания и телеграми. А... този даже не отговаря на писмата.
Серията „Знамената на Изтока" е завършена. 1 . „Буда Победителят" пред извора на живота. 2. „Мойсей Водачът" - на върха, обкръжен от сиянието на небето. 3. „Сергии Строителят" - работи самосилно. 4. „Стражите на Хималаите" в ледниците. 5. „Конфуций Справедливият" - пътник в изгнание. 6. „Йено Гуйо Дя" - приятелят на пътниците (Япония). 7. „Миларепа Чуващият" - познал гласа на Девите по изгрев. 8. „Дордже Дръзналият" да застане лице в лице със самия Махакала. 9. „Сараха - Благата стрела", който не забавя добрите вести. 10. „Мохамед на планината Хира (вестта на архангел Гавриил)", предание. 1. „Нагарджуна Победителят на змея" вижда знамение на езерото на владетеля на Нагите. 12. „Ойрот - вестителят на Белия Бурхан", поверие от Алтай. И тези, които вече са в музея: 13. „Майката на Света". 14. „Знаците на Христос". 15. „Лаодзъ". 16. „Дзонкапа". 17. „Падма Самбхава". 18. „Чаша". 19. „Змии Древният".
В Монголия има много древен обичай. В случай на народно бедствие или нужда ламите се изкачвали на най-високата планина и със заклинания разхвърляли книжни коне. Конят като символ на Буда, силата и щастието. И въртейки се, плавно се носели тези коне на валкириите, тези Световитови коне, даващи помощ на незнайните хора в беда. На Двина седял св. Прокопий и благославял неизвестните плаващи, а по хребетите на Азия ламите пращали коне на незнайните бедстващи. И в тази неизвестност се таи същата тази грижа за общото благо. Такива обичаи на ламите са ценни. Това не е „седене под дървото", не е молба в пространството и не са алегоричните движения на ритуала, а „заповед" за помощ на незнайните бедстващи, планински глас, изискващ да се умиротворят бедите людски.
И още два трогателни лика не трябва да бъдат забравени. Основателят на така нареченото манихейство, Мани, разпънат на портите на града през III век заради синтеза на ученията и за идеята на Общината. Другият - Гуру Камбала, отдал главата си като символ на преданост и служене на идеята. И Камбала, и конете всъщност също влизат в „Знамената на Изтока".
Манихейството е живяло дълго. В самата Италия манихейците, преследвани, живели до XIV век. Може би Беноцо Гоцоли е възприел от тях съдържанието на пизанската фреска за чешрите срещи на принц Сидхарта-Буда, озарили съзнанието му. Вместо индийския владетел се движи кавалкада от италиански сеньори. И в някои източни трактовки, точно някъде в дълбочината на разбирането, ни се привижда характерната фантастика на Гоцоли, с неговите пищно изписани скали и хвойнови дървета, с неговите позлатени покривала и накрайници на ярките знамена. Обработените леопардови кожи на Изтока са проснати зад седлото и чалмата охотно обвива шлема, като на символите на кръстоносците. Какво е това? Отзвуци от кръстоносните походи, за които е мечтал даже Хери мет де Блее? Или още по-древни правила от синтеза на вярванията на Мани са пронизали и свързали съзнанието на Изтока и Запада? Колко необясними явления! Колко оклеветени имена! Колко истинни, просветени търсения, захвърлени в една купчина с боклука! Основното в бъдещите проучвания трябва да се изразява в справедливостта без предразсъдъци.
И още една подробност, свързваща Изтока и Запада. Помните ли Турфанската Майка на Света с младенеца? Може би несторианите или манихейците са оставили този лик в средата на Азия. Или, по-вярно, този лик е останал претворен от още по-древни времена.
Кали или Гуанин - кой знае на колко века са? Зад тях се крият жена и змеица. Древността на този символ е вече неизчислима. Не към библейските страници, не към символите на кабалата ни води този лик. Несъществуващи вече материци са създали красотата на Майката на Света - тази светоносна материя. Само невежеството приказва за непознаване на древността.
Питате как минаваме без театри? При нас театърът е всекидневие, само че не на сцени, а в живота. Ту китайският театър с легенди за небивали народи. Ту зловещият балет на кашмирските търговци - шейтани. Ту заплашителният монолог на полицейския. Ту драмата на разбивана от вълните лодка. Ту процесиите от коне. Ту тихите вечерни песни. Ту фурията на градушката и земетресението. И не трябва да се окачват вехти декори, не трябва да се гримират лицата, когато целият свят участва в мистерията на еволюцията. Когато обновените понятия влизат в живота настоятелно, в новостите на вселенската красота.
В Монголия походът се обявява с изпращане на стрела от княза-нойон. Стрелата, долетяла при фьодор Тирон, идвала от Изток.
Юрий пътува на кон от Яркенд. Аз и китаецът сме на коне от Хотан. Моят има звезда; яркендският кон има китайско клеймо, кръст в квадрат - знакът на полето - Тиан.
IV ЛАДАК
(1925)
Индра, Агни и Сурия - въздух, огън и слънце! Индийската Троица - Тримурти остава назад. Древната Сарасвати Вед - великият Инд - ни води към своите снежни извори. Ако Ганг е приветствие, място за седене, съсредоточаване, то Инд е движение, неотклонност и стремителност. И колко притегателно неотклонни са пътищата на движение на народите през Хиндукуш и Памир!
Отново пътуваме с керван. Отново лесно се забравят дните и датите. Качеството на деня става по-значително от неговата дата и название. Подобно на египтяните, назоваващи годините по тяхното качество - „година на битката" или „година на неплодородието", може да се запомни само качеството на дните. Ден на коня, когато конете пропаднаха на снежния мост; нощ на вълка, когато зверовете се промъкнаха към стана; зарята на орела, когато скален орел със свистене налетя на шатрите; залезът на замъка, когато се възнесе най-неочаквано замък, извисил се на медно-огнен връх. Вместо тюрбан иззад камъка се надига мъхната шапка. Път към страната на Буда.
Качествата на Буда: Шакямуни - мъдрецът от рода Шакя, Шакя Синха - Шакя Лъвът, Бхагавад - Благословения, Сатха - Учителя, Джина - Победителя.
Говорел Буда на фанатиците и фарисеите: „Всичките ви правила са низки и смешни. Някой от вас ходи гол; някой не би пил от каната и не би ял от блюдото, няма да седне на масата между двама събеседници или между две блюда; някой няма да приеме подаяние в дом, където има бременна жена или където срещне куче; някой не яде от два съда и на седмата глътка престава да яде; някой лежи гол на бодли или на кравешките пити.
Какво очаквате вие, произволни труженици, за своя „тежък" труд? Очаквате от миряните подаяние и уважение и когато достигнете тази цел, вие здраво се пристрастявате към удобствата на временния живот и не искате да се разделите с тях. Ако съзрете отдалеч посетители, тутакси си давате вид, сякаш са ви заварили в дълбок размисъл. Когато ви подадат груба храна, вие я давате на другите, а всяко вкусно ядене оставяте за себе си. Отдавайки се на пороци и страсти, вие си надявате маската на скромността. Не е такова истинното подвижничество!"
Шест години отделил Буда за убеждаването на Кашяпа. Даже палел огньовете на чужди нему олтари, докато упорството на старите убеждения на Кашяпа било сломено и Буда успял да присъедини към новото учение „стария авторитет". Там, където се издига красотата, научният подход и просветената жизненост, там „старите крепости" са особено здрави. Трябва да разберем всички трудности, които е имал Буда при разчупването на предразсъдъците, щом на един човек са били нужни шест години, за да усвои прекрасната простота, за да потуши огньовете на никому ненужните жертви на суеверието.
Да бъдеш в продължение на осемдесет години Учител, да виждаш с очите си как се извращава учението, да разбираш, че много господари и свещеници приемат учението само от користни съображения, да предчувстваш вече приготовляваната обвивка на новата условност...
Той самият, обяснявайки нищожността на всяка власт, казва: „Вървете вие, нищи, носете спасение и благо на народите." Дори само в тази дума „нищи" се съдържа цяла програма. Дойде времето, когато иззад позлатата на идола се появява ликът на Буда, великия общинник, проповядващ срещу собствеността, против убийството, пиянството, излишествата. Появява се могъщият му лик, зовящ към преоценка на ценностите, към труд и познание.
Много пъти са очиствали учението на Буда и въпреки това то много бързо било засипвано със саждите на предразсъдъците. Жизнеността му се превръщала в купчина трактати и метафизическа номенклатура. Защо да се учудваме, щом и сега още се възвисяват стените на манастира Ламаюра - крепост на вярванията бонпо, с техните шамански призиви, разпространени дълго преди раждането на Буда?
Но все пак израснало съзнанието: привикнали да очистват учението. Разбира се, не на прословутите събори в Раджагриха, Весали и Патна са връщали учението към първоначалната простота на Общината. Но силните духом отделни учители искрено се опитвали отново да покажат прекрасното лице на учението. Атиша, премахвайки условностите, се борел с тъмните отживелици на суеверието бонпо. Асвагхоша, основател на цялата Махаяна на севера, използвал за убедителност и нагледност формата на театралните представления.
Смелият Нагарджуна, почерпил мъдрост от беседите си с Наг - царя на змиите, на езерото Юмцзо. Тибетският Орфей - Миларепа, обкръжен от животни и слушащ вещите гласове на планините. Преодолелият силите на природата Падма Самбхава, мощен, макар и изкривен от условностите на „червенокапците". Ясният и действен Дзонкапа, така обикнат от целия Север, основателят на „жълтокапците". И много други, самотни, разбиращи предсказаната еволюция, очиствали праха на условностите от заветите на Буда. Техните трудове отново се покривали с мухлясалия слой на механичните ритуали. Условният ум на „еснафа", даже признавайки учението на Буда, все пак се опитва да го облече със своите предразсъдъци.
Нито при Алара Калама, нито при Удака Рамапута не намерил Буда спасително решение. Преобразователят, утвърждаващ жизнеността, не бил удовлетворен от простото претьлкуване на Ригведа. Далеч отишъл Буда, в тайни планински местности. Преданието довежда смелия търсач до Алтай. И сказанието за Белия Бурхан е съхранено в Алтай с цялата му жизненост. Около тайнствената Урувела Буда се приближава към най-простия израз на всички натрупани знания. И на брега на Наиранжара бил озарен от решението да изговори словата си за Общината, за отричането от лична собственост, за значението на труда за общото благо и за смисъла на познанието. Да се установи научен подход към религията е било истински подвиг. Да се изобличи користолюбието на жреците и брамините е било висше безстрашие. Да се обяснят истинните лостове на скритите човешки сили било невероятно трудно. Необикновено прекрасно е било царят да се появи в образа на могъщ бедняк!
В осъзнаването на еволюцията на човечеството образът на радетеля на Общината Буда заема неоспоримо, прекрасно място.
Буда е трябвало приживе да чуе грохота от разрушаването на родния му град Капилавасту. Конфуций принудително е пътувал като изгнаник от място на място. Колесницата от странстванията му е поставена в храма заедно с неговите съчинения и музикални инструменти. Не е чудно, че в основата на учението на Конфуций лежи същата Община. Да си спомним неговото учение: „Ако сърцата на смъртните бъдат възпламенени от любов, то целият свят ще заприлича на едно семейство. Всички хора ще представляват един човек и всички неща, поради удивителния взаимен порядък и съюз, ще бъдат еднакви по същество. Ние трябва да обичаме другите като самите себе си, следователно трябва да им желаем всичко това, което желаем на себе си." „Лицемерието е най-лошият порок." „Този, който се прикрива с външна добродетел, прилича на злодей, който денем се показва като честен човек, а нощем се занимава с похищение на имуществото на ближния си."
„Пази се от тези, които се превръщат по-скоро в хвалители на добродетелта, отколкото в нейни последователи. Не се лъжи от учените им разсъждения, които макар и да наподобяват изрази на убедена душа, се явяват само плод на изкривен ум и измислени подбуди на сърцето. Тези, които говорят с някакъв вид чувствителност за смиреномъдрието, общо взето за благото, не винаги сами са примери затова."
„Въздържание, простота в облеклото, приличие, изучаване на науките и изкуствата, отвращение към ласкателите, любов към нисшите, безкористност, благоразумие, постоянство, доброта - в това е същността на предписаните задължения."
„Учи се от науките и изящните изкуства, ползвай се от наставленията на мъдростта." „Скъперникът, обхванат от постоянно безпокойство, се превръща за другите в страшен и отвратителен предмет. Благоразумието да управлява всичките твои дела."
„За опознаване на хората, добри ли са те или зли, няма по-добър начин от гледането на зеницата; защото зеницата на окото не може да скрие порока, таящ се в сърцето."
„Не позволявай на нисшия да почувства високото ти положение, не изтъквай преимуществото на твоите заслуги на равния."
„Няма нищо, което да не може да бъде постигнато с постоянство. Мога всеки ден да донасям кошница земя и' ако продължавам, то накрая ще въздигна планина."
„Човекът трябва да стане сътрудник на Небето и Земята."
„Всички същества се хранят едно от друго."
„Законите за движението на светилата се извършват едновременно, без да се нарушават едни други."
„Действията на небето и земята се разделят на безбройни потоци, действайки на всяко същество поотделно.
Тяхното общо действие извършва велики превращения ето в какво е величието на небето и земята."
„Съзнанието, човечността и мъжеството се явяват трите световни качества, но за да бъдат приложени, е нужна искреност."
„Човек, който не осъзнава своето предназначение, не може да се смята за велик човек."
„Не съществува ли панацея за всичко съществуващо? Не е ли това любовта към човечеството? Не правете на друг това, което не желаете за себе си."
„Ако човек умее да управлява себе си, каква трудност би могъл да срещне при управление на държава?"
„Мъдрецът е твърд, но не упорит. Бъдете бавни в думите и бързи в действията си."
„Мъдрият очаква всичко от самия себе си, нищожеството - всичко от другите."
„Аз обичам блясъка на добродетелта, който не се проявява с гръмки слова и надменни движения. Шумотевицата, провъзгласяването са много второстепенни неща в преобразуването на народите."
„Невежият, който се гордее със своето знание; нищожният, желаещ прекомерна свобода; човекът, който се възвръща към древните обичаи - всички те са изложени на неминуеми бедствия."
„Стрелецът служи за пример за мъдреца. Когато не попадне в средата на целта, той търси причината в себе си."
Поучавайки за общото благо, Конфуций трябвало винаги да има под ръка своята колесница...
Разсъждава старият китаец за Конфуций. Тези стари мисли се сливат със следите на старите китайски пътешественици, оставили толкова полезни сведения за Индия и цялата Средна Азия.
Ако .е трудно зад идола Буда да се види възвишеният Лик на Буда Учителя, то още по-неочаквано е да срещнеш в тибетските планини прекрасни редове за Исус. Будистки манастир пази учението на Исус и ламите отдават почит на Исус, преминал и учил се тук. Ако някой прекалено се съмнява в съществуването на такива документи за живота на Христос в Азия, той изобщо не може да си представи колко нашироко са били разпространени навремето си несторианите и колко много от така наречените апокрифни легенди са били разпространени от тях в най-древни времена. И колко истина съдържат апокрифите!
Ламите знаят, че Исус, минавайки през Индия и Хималаите, се е обръщал не към брамините и кшатриите, а към шудрите - към трудещите се и към унижените. Писанията на ламите помнят как Исус е възвеличавал жената - Майката на Света. Ламите разказват колко отрицателно се е отнасял Исус към така наречените чудеса.
Писанията на ламите доказват, че Исус не е бил убит от еврейския народ, а от представителите на римското правителство. Империята и богатите са убили Великия 06щинник, носещ светлина и на трудещите се, и на бедните. Път на подвига на светлината!
Да послушаме как говорят в Хималаите за Христос. В древните ръкописи отпреди около 1500 години може да се прочете: Иса (Исус) тайно напуснал родителите си и заедно с търговците от Йерусалим се отправил към Инд, за да се усъвършенства и да изучава законите на Учителя.
Той прекарал известно време в древните градове на Индия Джагарнат, Раджагрих, Бенарес. Всички го обичали. Иса живеел в мир с вайшите и шудрите, които обучавал, ч
Но брамините и кшатриите му казали, че Брахма е забранил да се приближават до сътвореното от червата и нозете му. Вайшите могат да слушат Ведите само по празници, а на шудрите е забранено да присъстват не само при четенето на Ведите, но даже да ги гледат. Шудрите са задължени само вечно да служат като роби на брамините и кшатриите.
Но Иса не слушал речите на брамините, а ходел при шудрите да проповядва против брамините и кшатриите. Той силно въставал против това човек да си присвоява правото да лишава ближните си от човешко достойнство.
Иса казвал, че човекът е напълнил храмовете с мерзост. За да угоди на камъка и метала, човек принася в жертва хора, в които обитава частица от Висшия Дух. Човек унижава работещите с пот на челото, за да придобие милостта на тунеядеца, седящ на разкошно подредена маса. Но лишаващите братята си от общото блаженство сами ще бъдат лишени от него, и брамините и кшатриите ще станат шудри на шудрите, с които Висшият дух ще пребъде вечно.
Вайшите и шудрите били поразени и изумени и попитали какво трябва да правят. Иса говорел: „Не се кланяйте на идоли. Не смятайте себе си винаги за първи и не унижавайте ближния си. Помагайте на бедните, подкрепяйте слабите, не правете зло никому, не желайте това, което нямате, но което виждате у другите."
Мнозина, узнали за тези слова, решили да убият Иса. Но Иса, предупреден, напуснал през нощта тези места.
После Иса бил в Непал и в Хималайските планини...
„Направи чудо" - казвали му служителите от храма. Тогава Иса им рекъл: „Чудесата са започнали да се проявяват от първия ден на сътворението на света. Този, който не ги вижда, е лишен от един от най-големите дарове на живота. Но горко вам, противници на хората, горко ви, ако очаквате, че Той ще ви засвидетелства своето могъщество с чудеса."
Иса учел не да се стараеш да виждаш със собствените си очи Вечния дух, но да го чувстваш със сърцето си и да станеш чиста и достойна душа ..... Не само не извършвайте човешки жертвоприношения, но и не колете животните, защото всичко е дадено в полза на човека. Не крадете чуждото, защото така ограбвате ближния си. Не се кланяйте на слънцето, то е само част от света."

ЛАДАК
„Докато народите не са имали жреци, ги е управлявал естественият закон и те са съхранявали непорочността на душите си."


„И казвам: бойте се от всичко, което ви отклонява от истинския път и изпълва хората със суеверие и предразсъдъци, заслепяващо виждащите и проповядващо поклонението на предмети."
Иса бил на 29 години, когато се завърнал в страната Израилева. Иса учел: „Не изпадайте в отчаяние, не напускайте дома си, не губете благородството на чувствата си, не се кланяйте на идоли, изпълвайте се с надежда и търпение. Повдигнете падналите, дайте храна на гладните, помогнете на недъгавите, за да бъдете съвършено чисти и праведни в последния ден, който съм ви приготвил. Ако искате да извършвате дела на благост и любов, правете ги с щедро сърце. Да няма в тези действия надежда за печалба или търговска сметка. Делата за печалба и сметка няма да ви приближат."
Тогава Пилат, управникът на Йерусалим, заповядал да заловят проповедника Иса и да го предадат на съдиите, без да предизвикват недоволството на народа.
Но Иса учел: „Не търсете прави пътища в тъмнината и със страх, а съберете сили и се поддържайте един друг. Подкрепящият съседа си укрепва самия себе си.
Нима не виждате, че могъщите и богатите сеят духа на недоволството срещу вечното небесно съзнание.
Аз се постарах да възстановя в сърцата на хората законите на Мойсей. И ви казвам, че вие не разбирате истинския им смисъл, защото те ни учат не на мъст, а ра опрощение, но значението на тези закони е изопачено."
Управникът се разгневил и изпратил при Иса преоблечените си слуги, за да следят за всичките му действия и да доносничат за словата му към народа.
„Праведни човече - казали на Иса преоблечените слуги на управника на Йерусалим, - научи ни нужно ли е да изпълняваме волята на кесаря, или да чакаме близкото
освобождение?"
Но Иса, разпознавайки преоблечените прислужници, казал: „Аз не съм ви предсказвал, че ще се освободите от кесаря - казах, че душата, потънала в грях, ще бъде освободена от него."
В това време стара жена се приближила към тълпата, но била отстранена от един от преоблечените. Тогава Иса казал: „Почитайте жената, майка на вселената; в нея е истината на творението. Тя е основа на всичко добро и прекрасно. Тя е източникът на живота и смъртта. От нея зависи съществуването на човека, защото тя е опора в труда му. Тя ви ражда в мъки. Тя ви наглежда, докато израснете. До самата й смърт вие й причинявате мъка. Благославяйте я. Почитайте я. Тя е вашият единствен другар и опора на земята. Тачете я. Защитавайте я. Обичайте жените си и ги уважавайте, защото утре те ще бъдат майки, а по-късно и прамайки на целия род. Любовта им прави човека благороден, смекчава ожесточените сърца и укротява звяра. Жената и майката са неоценимо съкровище, те са украшение на вселената. От тях се ражда всичко, което населява света.
Както светлината се отделя от тъмнината, така жената владее дарбата да отделя в човека добрите намерения от злите мисли. Вашите най-добри мисли трябва да принадлежат на жената. Черпете от тях нравствените сили, необходими ви, за да помагате на ближния. Не я подлагайте на унижение, с това само ще унизите самите себе си. С това ще загубите чувството на любов, без което тук на земята нищо не съществува. Поднесете почитта си на жената и тя ще ви защити. Всичко, което ще направите за майка, жена, вдовица или друга жена в скръб, ще го направите за духа си."
Така е учил Иса; но управникът Пилат, изплашен от привързаността на народа към Иса, който, ако се вярва на противниците му, искал да вдигне народа - заповядал на един бт съгледвачите да го обвини.
Иса, мислещ само за блаженството на братята си, страдал. Казал Иса: „Не е далеч това време, когато по Висша воля народът ще се очисти, защото ще се появи вестта за освобождението на народите и съединението им в едно семейство."
И после се обърнал към управника: „Защо унижаваш достойнството си и учиш подчинените си да живеят в лъжа, когато и без това имаш възможност да обвиниш невинния?"
Така се създават преданията и легендите. Такъв възвишен и близък на всички народи образ на Исус съхраняват будистите в планинските си манастири. И не е чудно, че ученията на Христа и Буда събират хората в едно семейство, но е чудно това, че светлата идея на Общината е изразена толкова ясно. И кой ще бъде против тази идея? Кой ще подцени най-простите и красиви решения в живота? И Общината земна така леко и научно се влива във великата Община на всички светове. Заветите на Исус и Буда лежат на една полица. И знаците на древния санскрит и пали обединяват търсенията.
Друг източник, по-малко известен, говори също за живота на Исус в Тибет. „Около Лхаса имало храм на ученията, богат с ръкописи. Исус искал да се запознае с тях сам. Минг-Сте, великият мъдрец на целия Изток, бил в този храм. След много време, сред най-големи опасности, Исус и водачът достигнали до този храм в Тибет. И Минг-Сте, и всички учители широко отворили портите и приветствали еврейския мъдрец. Често Минг-Сте беседвал с Исус за бъдещия век и свещеното задължение, прието от народа на този век. Накрая Исус достигнал планинския проход и в главния град на Ладак - Ле, бил радостно приет от монасите и бедните хора. И Исус учел в манастирите и по пазарите; там, където се събирал простият народ, именно там учел той.
Недалеч живеела жена, чийто син умрял и тя го донесла на Исус. И в присъствие на множество хора той положил ръка на детето и детето оздравяло. И мнозина носели деца, и Исус полагал ръце върху тях, лекувайки ги.
Сред ладакците Исус прекарал много дни; той ги учил как да лекуват и как да превърнат земята в небе на радостта. Те го обикнали и когато дошъл денят на заминаването, тъгували като деца.
И на сутринта мнозина дошли да се простят с него.
Исус повтарял: „Аз дойдох да ви покажа човешките възможности. Това, което правя, могат да правят всички хора. И всички хора могат да бъдат като мен. Тези дарове принадлежат на народите от всички страни - те са водата и хлябът на живота."
Споменал Исус и за изкусните певци: „Откъде са техните таланти и тази сила? За един кратък живот, разбира се, те не са могли да натрупат и качество на гласа, и знание на законите за съзвучията. Чудеса ли са това? Не, защото всички неща произхождат от естествените закони. Още преди много хиляди години тези хора вече са събирали своята хармония и качества. И те идват отново да се учат от различни прояви."
След жизнения образ на Исус, съхранен в Азия, не можем да не си спомним думите на Евсевий в труда му „Животът на Константин": „За да се придаде на християнството по-голяма привлекателност в очите на благородните, свещениците приели външни одежди и украшения, употребявани в езическите култове." Всеки, познаващ култа към Митра, оценява справедливостта на тази забележка. Преданият почитател на древната философия, неоплатоникът Климент Александрийски, поучавал християнските епископи.
Незнание! Руските князе гинели в ханските палати заради нежеланието си да почетат изображението на Буда; в същото време тибетските манастири вече пазели прекрасни редове за Исус. Кирил Александрийски погубил подвижницата Ипатия, но именно на нейния ученик Синезий било предложено епископството на Птолемаидите даже преди тяхното кръщение.
Суеверие! Иероним съветвал новопокръстените християни да тъпчат тялото на езическата си майка.
Цинизъм! Папа Лъв Х възкликнал: „Колко ни е полезна тази притча Христова!"
Не трябва да бъде забравен Ориген, познаващ значението на древните мистерии и разбиращ истинския смисъл на учението на Исус. Ориген също могъл да каже със словата на „Деяния": „Всички вярващи били заедно и всичко било общо, продавали именията си и всякаква собственост и разделяли всичко според нуждата на всеки. И всеки ден пребивавали в единодушие и разчупвайки хляба за всеки дом, приемали храната във веселие и сърдечна простота."
Ориген знаел защо е важно това общо благо и поглеждал дълбоко в истината. Заради това църквата, понякога много щедра на свети звания, го лишила от тази титла. Но даже враговете не отказали да назоват Ориген учител. Защото той подхождал към учението научно и не се боял да говори за очевидното.
В какво са обвинявали Ориген? „Житията на светиите" казват: „Ориген, чудо на своя век по грамадността на своя ум и дълбочината на учеността, на двата Александрийски събора и след кончината му на Константинополския събор бил осъден като еретик. Ориген мислел неправилно за много истини на християнската църква. Развивайки неправрсла|ното учение за предсъществуването на душите, той мислел неправилно за Христа, предполагайки, че са били създадени определен брой духовни същества с равни достойнства, от които един се устремил с такава пламенна'любов, че се съединил неразривно с Висшето Слово и станал негов носител на земята. Придържайки се към еретическия възглед за въплъщаването на Бога-Слово и сътворението на света, Ориген разбирал неправилно и смъртта Христова на кръста, представяйки я за нещо духовно повторяемо в духовния свят. Ориген приписвал твърде много действие на обикновените сили, с които е надарена нашата природа..." Добри били съборите, които можели да говорят против безкрайния, космически смисъл на материята!
Сергии, Строителят на Общините, забранявал на своите сътрудници да приемат подаяния. Храна и вещи можело да бъдат приемани само в замяна на труд. Гладувайки, самият той предлагал работата си. Строенето на общината и просвещението били единствените занимания на този забележителен човек. Отказът от митрополитски сан и от носенето на ценни метали в неговия живот се явяват естествени постъпки без всякаква поза. Неуморност в труда; подбор на млади, никому неизвестни сътрудници, простота както на върха, така и в низините. Отказ от лична собственост не по заповед, а поради осъзнаването на вредността на това понятие. В списъка на строителите на общината Сергии заема първостепенно място.
Те не са толкова много - строителите на живота, отговарящ с вътрешния си смисъл на идващата еволюция. И внимателно трябва да избираме тези имена на бъдещия свят, продължавайки списъка им до съвременността.
Един от великите Махатми на Индия казва: „На вас ви е казано, че знанието ни се ограничава до нашата Слънчева система; значи като философи, желаещи да бъдат достойни за това наименование, ние не можем нито да отричаме, нито да утвърждаваме съществуването на наричаното от вас висше, всемогъщо, разумно същество отвъд пределите на нашата Слънчева система. Но ако такова съществуване не е напълно невъзможно и само ако съгласуваността на природните закони не се нарушава в тези предели, ние се придържаме към предположението, че то във висока степен е невероятно. Въпреки това ние горещо отричаме предположението на агностицизма в тази посока относно нашата Слънчева система. Нашето учение не познава компромис: или утвърждава, или отрича, защото то учи само на това, което е известно като истина, и затова ние отричаме Бога като философи и като будисти. Ние знаем, че в нашата система няма такова същество като Бог, личен или безличен."
В борбите и изявите на истината на колесницата на времето се възправят основоположниците на закона за общото благо: неуморният водач Мойсей; суровият Амос; Лъвът-Победител Буда; справедливостта на живота Конфуций; огненият поет на Слънцето Заратустра; преобразеният, отразен със „сенките" Платон; великият в жертвата на безсмъртието - Благият Иса; тълкувателят на мъдростта, самотният Ориген; великият общинник и подвижник Сергии. Всичките вървели неуморно; всичките преследвани от съвременниците си; всичките знаещи, че учението за общото благо ще дойде непременно; всичките знаещи, че всяка жертва за общото благо е само приближаване по пътищата.
В планините говорят за тези учения и ги съблюдават просто. И в пустините, и в степите, в обикновеното си делнично всекидневие хората пеят за вечността и за същото общо благо. Жителите на Тибет, Монголия, бурятите - всички помнят за общото благо.
Как мислят народите на Азия? Алтайците помнят Белия Бурхан. Даже пострадаха преди двадесет години, защото го очакваха. Те се обръщат към Белия Бурхан - на върха на Харем: ^
Вие, истинските зад белите облаци,
Зад сините небеса -
Три Курбустана!
Ти, носещ четири плитки -
Бели Бурхан!
Ти, Дух на Алтаи-
Бели Бурхан!
Ти, поселил в себе си,
В злато и сребро,
Народ, Бели Алтай!
Ти, който светиш денем -
Слънце-Бурхан!
Ти, който светиш нощем -
Месец-Бурхан!
Да се запише зова ми
в книгата Садур!
Белият Бурхан изисква да се изгорят идолите и обещава плодородие на общите земи и пасища. И ето общото благо ще стигне и до алтайските станове. Така претворяват; отдавнашното предание за идването на Буда на Алтай.
Как си го представят народите на Азия? Бурятите пеят:
Ще кажеш: слънце, спри!
Какво означава неговият залез?
Ще кажеш: век, постой!
Какво значи, че той старее?
Ще кажеш: спри, луна?
Какво означава нейният залез?
Ще кажеш: век, постой!
Какво означава, че той старее?
Ще кажеш: сняг, остани!
Какво ли значи неговото топене?
Ще кажеш: старци, останете!
Какво ли значи тяхното заминаване?
Ще кажеш: облак, спри!
Какво ли значи, че той се скрива?
Ще кажеш: старци, спрете!
Какво ли значи тяхното отиване?
Монголците пеят:
Този, който няма вещи,
които да е събирал користолюбиво,
Няма вещи,
с които няма сили да се раздели, Който здраво мисли Постига трайно и прекрасно наслаждение.
Да, Азия мисли непоколебимо. И под чалмата, и под феса, и под тюбетейката - находчив ум и широко прилагано умение.
Древните китайци са съхранили прекрасен химн на Майката на Слънцето, наричайки я Повелителка на Изтока.
Планините, 1925.
ЛАМАЮРА - ЛЕ - ХЕМИ
(1925)
В древните китайски наблюдателни кули били намирани сред ръкописите речници и биографии на'Знаменити жени. По далечните граници е имало такива стремежи.
Когато вече знаете красотата на Азия, вече познавате и цялата наситеност на цветовете й и все пак те отново ви поразяват и отново повдигат чувствата ви. И най-недостижимото става възможно.
Мухи, комари, бълхи! Всякакви дарове на Кашмир. Заминаването ни не мина без кръв. В Тангмарг банда негодници нападна кервана и започна да бие хората ни с железни пръти; раниха седмина. Наложи се да въведем ред с револвери и пушки. За излизането от Кашмир може и да се плаща. Платихме и излязохме. В Гунда конярите нахраниха конете с отровна трева; конете започнаха да треперят и легнаха. Цяла нощ се грижихме за тях. Особено пострадаха моят Мастан и Сабза на Юрий. Воловарите запалиха огньове около сандъка с патрони. В палатката под постелята на Юрий пропълзя дива котка. Много мухи, комари, бълхи, а и „шейтани" има в Кашмир.
Дойде Сатар-хан (керванджията), доведе петима дрипльовци: „Това е специална стража от селото. Наблизо обикалят африди (от Афганистан). Могат да ви ограбят." Дрипльовците спаха до палатките. Никой не дойде да краде.
Древните готи не са ли сравнявали Тирол с Кашмир? Или с Рейн? Ажурна, нетрайна е красотата на Кашмир. Трудно е да представиш себе си в мощната Азия. Нататък,
нататък, там, към скалите и кехлибарените пясъци.
Мокрият дъждовен Баптал. Още не сме успели да опънем мокрите палатки, когато изниква нова провокация. Идва пристав с рапорт за това, че нашите хора току-що са унищожили санитарен пост и тежко оскърбили лекаря. За щастие пазачът на пощенската станция не потвърди тази зла измислица. Повтаряме на хората си да не отговарят на никакви оскърбления. Керванджиите ни принудиха да останем още един излишен ден в Балтал заради страха от струтвания при Соджи. Обсъждаха, катериха се по планината и с мъка се решиха да потеглят. Никакви срутвания нямаше, макар че както винаги по планинските корнизи можеше да има отделни падащи камъни. На превала, както винаги, духаше леден вятър. Шубата става по-лека оттюл.
Един балтистанец го заболя коремът. По невнимание му дадоха коняк. Незабавно се „разболяха" още трима; а когато им дадохме очистително, започнаха да искат същото лекарство като на първия.
В полето около Драса работеха изключително красиви жени. Арабски тип, облечени в черни роби, с черна превръзка на главата. Мислехме, че това са дарди, но казаха, че са африди, дошли заради летните пасища от Афганистан; същите тези, от които се страхуват.
Разказват как се унищожават кервани; един тибетски керван бил завзет от сининския амбан. Друг бил напълно унищожен от монголския Джелама, който започнал като национален деец и свършил като феодален бандит. Неговите хошуни и досега грабят в Цайдам. <
Разкази за високите проценти, вземани от китайците. Всички чиновници и офицери дават пари назаем, вземайки до 20% месечна лихва. Ужасно.
Минават насрещни кервани. Всякакви народности дарди, балтистанци, ладакци, асторци, яркендци. Съвсем различни езици. Същинско преселение на народите.
Показа се бреза - бяла сестра. Срещнатият старик отново говори за срутвания на Соджи. Изглежда, че не трябва да продължаваме. Ще изпратим хора да разузнаят. Заради свлачища преседяхме цял ден в Балтал. Много отровни растения има в Балтал и всички си придават благонамерен вид. Опасно е за конете. На Соджи е паднал сняг - много рано за средата на август.
След Соджи всичко се измени. Зад нас остана Кашмир с всичките му отровни треви, холерата и насекомите. Преминали ледените мостове над гърмящата река, сякаш се озовахме в друга страна. И народът е по-честен, и ручеите са здравословни, и билките са целебни, и камъните пъстроцветни. И в самия въздух има бодрост. Сутрин силни мразове. По обед - ясна суха жега. Скалите са пурпурни и зеленикави. Тревите жълтеят като богати килими. И недрата на планината, и крайбрежната тиня, и целебните, ароматни житни растения - всичко е готово да поднесе дар. Тук са възможни големи решения.
След Драс срещнахме първата будистка вест. Край пътя две каменни изваяния, изобразяващи Майтрея. Около тях камък с изображение на конник. Не е ли на бял кон този конник? Не е ли вестител на новия свят? Забележително е, че първото будистко знаме е именно ликът на Майтрея.
В Маулбек гостувахме в типичен тибетски дом със старинна подредба. Изкачихме се по подвижната стълба като по вдигащ се мост. Домашна молитвена стая, мирис на кадене. Солидна вдовица ни е стопанка. От балконите прекрасен изглед към всички планини и фантастичните им изваяния от пясъчник. Тихи одаи. На пода, около вратата, момиче изстисква растително масло за кандилата. На гърба й кожа от як, а на главата тежка украса от тюркоази.
В Драс е само първият знак за Майтрея. Но в древния Маулбек край пътя властно се извисява гигантско изображение на Бъдещия. Всеки пътник трябва да премине край тази скала. Две ръце към небето, като зов към далечни светове. Две ръце надолу, като благославяне на земята. Знаят, Майтрея идва. Дали за това гигантско изображение е писал Сасиен в дневниците си? Възможно е!
Манастирът Маулбек с двата си храма и безбройните развалини увенчава скалите с необикновено героичен акорд. Като скъпоценен бронзов слитьк! И спи страната на забравения героизъм. Забравена е легендата на Херодот за мравките, донасящи злато от бреговете на Инд. Но някой помни за това злато. И Хесар хан обещава в срок да открие златните поля за хората, които успеят достойно да посрещнат идващото време на Майтрея - епохата на общото благо. Епохата на световната Община, завещана от самия Буда.
Ладакските коняри будисти преди всяко хранене си мият ръцете, главата и си изплакват устата. И пеят звънко и радостно. И моят черен коняр започва танц по пътя. Пътуваме весело. Разглеждаме цветовете и очертанията на скалите.
Тези, които са строили Ламаюра и Маулбек, са знаели какво е истинска красота и безстрашие. Пред такъв размах, пред такава декоративност бледнеят италианските градове. И тези тържествени редици на ступите, като радостни светилници върху турмалиновите пясъци. Къде ще намерите такава декорация като замъка „Тигровата наблюдателница" или безбройните развалини от замъци около Тибетското Карбу, увенчали всички канари? Има ли страна, равна на тези забравени места? Да бъдем справедливи и да се преклоним пред истинската красота.
Изключително! В Ламаюра, в тази твърдина не само на червената секта, а даже и на бонпо, между различните образи се издига голямо изображение на Майтрея. Поставено е преди около 200 години. Даже и тук е проникнало това знание. Само Майтрея здраво свързва Махаяна с Хинаяна, включително и Цейлон. В това преклонение са се свързали жълтата и червената секта. Има величие в тази почит към бъдещето.
Насрещните кервани се приветстват едни други. Винаги питат: „Откъде?" Никога не се интересуват: „Кой сте вие?" Личността вече потъва в движението. Над кервана се носят възгласи „шабаш", т. е. добър край, или „каварда", т. е. опасност, внимание. И истина е, по стръмните брегове на жълто-гьрмящия Инд се срещат каменисти сипеи, можещи да поднесат коня в кипежа на потока.
Саспул е открито, весело място. Наоколо има много манастири. До самия път се намира малък манастир, а в него гигантско изображение на седящия Майтрея. От двете страни също гиганти - Манджушри и Авалокитешвара. В предния храм древна каменна мозайка със същите изображения (Х век или по-рано). Ламата при храма съзнателно говори за Майтрея. Този храм почти не е отбелязан в писанията,
Майтрея стои като символ на бъдбщето. Но видяхме и знаци от миналото. По скалите са изобразени елени, витороги планински козли и коне.
Къде сме виждали подобни изображения? По камъните в Северна Америка, на сибирските скали. Същата техника, същата стилизация и същото уважение към животните. Човешките образи са малко. Видяхме само една стрела от лък и някаква върволица хора, може би ритуална. Чрез тези изображения Америка и Азия протягат ръка една на друга. На стената на полупещерата, където се спряхме за почивка, ръката на незнайни пътници също е оставила изображения на животни.
Базго е старинен манастир върху острите скали. Такава причудлива линия без всякакви детайли рядко се среща.
В ладакските села не мирише лошо. Напротив, често се долавят ухания на кадене, дива мента, босилек, ябълки и кайсии.
Минахме Каладзе. Там на моста е била прикована ръката на „разбойника" Сукамир, опитващ се да завладее Ладак за Кашмир. Котка изяла кръвожадната ръка и се наложило да вземат ръка от починал лама, за да не пострада символът. В Каладзе вече има мисионери.
Разположение на становете от Шринагар до Ле: Гандербал, Канган, Гунд, Сонамарг, Балтал (Соджи), Матайан, Драс, Карбу, Каргил, Маулбек, Тибетско Карбу, Ламаюра, Нурла, Саспул (Базго), Ниму. Последният може да бъде пропуснат, ако нощуването в Ле е уредено.
Пшеницата не се бои от 12 000 фута (около 3600 м) височина, а ечемикът се е приспособил на 15 000 фута (около 4600 м). Хранят конете с ечемик, вместо с овес. Някакъв ветеринар се опитал да докаже, че ечемикът е много вреден за конете, но целият Тибет на дело доказал обратното.
По време на войната и революцията се засили търговията между Туркестан и Индия. В Ле е назначен специален търговски агент, бивш политически инспектор от Гилгит.
Брадати лешояди, морски орли и керкенези като кафяво злато летят към сапфирените и турмалинови планини.
На Нова година тибетците поднасят на Буда свежо нацъфтяла зеленина, тъй като тибетската Нова година е в началото на февруари. По това време в Лхаса вече се готвят за работа на полето.
Какво по-хубаво от стремежа да поднесеш на Буда свежи филизи, тези първи вестители на пробудилия се живот?
Или да приемеш цялата действителност такава, каквато е, или да се предадеш на личното суеверие. Разбира се, скъпоценна е действителността. Но тогава трябва да се приемат истинските житейски факти. Тези факти ще донесат и трогателната зеленина на Буда; ще донесат и мечтите за обединението на народите. Ще доведат до изграждане на нови съюзи. А други факти ще покажат колко дребнаво е благополучието на счетоводителя и колко лицемерни са целувките на Лигата на нациите. А да се проверят тези факти може само в пустинята, извън пределите на досегаемостта, извън сферите на влияние; където няма нито клеветници, нито лъжци; където всичко се мисли наново; където решенията не зависят от никакви изживени постановки.
Гледаме неизчерпаемо богатите форми на скалите. Забелязваме къде и как са се раждали образците на изображенията на символите. Природата неотлъчно диктувала епоса и всичките му богати атрибути. Трябва да се покаже как се вливат формите на изображение в планинската обстановка. Именно тези форми, изтъквани на Запад, тук започват да живеят и стават убедителни. Ту чакате появяването на Гуанин, ту е готова разрушителната стихия на Яхаме, ту ликът на Махакала може да се покаже от масива на канарата. И колко омагьосани каменни витязи очакват освобождение! Колко съхранени мечове и шлемове са се притаили в доловете! Това не е неправдоподобният Дюрандал от Рокамадура, това е неподправената трагедия и подвиг на живота. И Бругума на Хесар хан е сродна на Зигфридовата Брунхилда. Ловкият Локи бяга по огнените скали. А под огромното дърво седи в оранжев плащ санясин, съвсем същият и в същата поза, както по времето на Гаутама Буда.
Над планините звучи „Изковаване на меча" и „Зовът на валкириите", „Заклинанието на огъня" и „Ревът на Фафнир". Помня как Стравински се опитваше да унищожи Вагнер. Не, Игор: този героичен реализъм, тези съзвучия на
подвига не можеш унищожи. И музиката на Вагнер също е истинска, и в планините тя звучи необичайно. Рагтаймите и фокстротите не могат да погълнат Вагнер. На скалите в Тирол и в пизанската вила Вагнер се е изпълвал с истински ентусиазъм и размахът му е подходящ за висотите на Азия. А човечеството все пак живее с красотата.
Необикновен огън в селцето Ниму. Бях разбуден от вика на Е. И.: „Огън, огън!" Събудих се и видях силуета на Е. И. на фона на люлеещ се розово-лилав пламък. Оказа се, че когато Е. И. се приближила към постелята си и докоснала одеялото, лумнал пламък с цвета на електрическа искра, топъл, без миризма. Е. И. се опитала да го потуши с ръце, но той се разгарял все по-силно и тогава тя ме извика. Постепенно пламъкът намаля и изчезна, без ни наймалка следа по вещите. Незабравим е този пробягващ пламък, непарещ и ярък. Палатката беше цялата осветена. Както винаги при феномени, чак после можахме да обсъдим необичайните подробности около този огън.
Д-р франке споменава разказа на тибетския си спътник по горното течение на Инд при вида на някои върхове: „Зад тях лежи Баюл, страна на висши същества. Само високо развити хора могат да узнаят нещо за живота в тази Баюл. Но ако обикновен човек се приближи към снежните граници, той чува понякога само непонятни за него гласове."
Ладакска песен:
През вратата на Изтока влезе индийската вяра. ч
Кажете, изминахте ли пътя на свещеното слово?
Персийското царство строи вратата на Юга.
Следвахте ли ги?
Небесната вест от Китай ни отваря западните врати.
Как изминахте пътя на китайския знак?
И вратите на Севера принадлежат на Хесар хан.
Как изминахте пътя на удара на меча?
Минахте ли през вратите, водещи към Лхаса,
където пътят води търсачите на истината?
Изток - вратата на Индия.
Там, почитайки свещеното слово и обичаи,
ние отдъхнахме.
Персийската държава владее портите на Юга.
Там ние почетохме границата на благородните.
Небесната вест на Китай ни отвори западните врати.
Потвърждавайки сроковете, ни даде щастие. Врата към воина Хесар на север. Сред звъна на мечовете минахме край тези народи. И вратите на Лхаса, търсейки истината, преминахме, изпитвайки в мълчание духа си.
Географските несътветствия в песента очевидно произлизат от разноплеменните наслоения.
Чухме и друга хубава ладакска песен:
Някой е удостоен с мъдрост,
а някой само с идването тук.
Някои въобще нищо не могат,
затова трябва да изпитат себе си тук.
Ако някой вече идва с мъдрост,
в това има особено благо.
Нуждае ли се възвишеният от мъдрост деветозначна?
И нуждае ли се от същото посредственият?
Идвате ли вие като приятели от благороден род,
или ви е нужна само кесия?
Дошли ли сте без заплаха?
Искате ли договор за дружба?
Има три вида врагове.
Има три вида приятели.
Искате ли да ги преброите?
Има трима врагове:
Враг, който изпраща болест.
Враг, ненавиждащ духа. Враг, отмъщаващ кърваво. Ние не дойдохме като врагове, Ние сме ваши приятели. Трима приятели назоваваме: Освободителя наш Буда, Съюза на дружното семейство, на Любовта и на кръвта съюза. Ето ги трите вида приятели. Точно така е.
Спомняме си прекрасната книжка на Клод Брегдон „Епизоди от ненаписаната история". Бихме могли да му прибавим още няколко епизода. Винаги е приятно да се срещнеш с Брегдон. Всичко, което прави, е толкова искрено и така изтънчено.
Обърнете внимание на съчетанията Гуанин, Аря-Бало
- Авалокитешвара. Хесар е настоявал за построяване на храма Аря-Бало.
Името на Хесар е стигнало до Волга (Астрахан).
Свързват Хесар с Асур.
Храмът на Хесар хан бил построен на мястото, където се е явил Авалокитешвара.
Ордосците поставят пред дбмовете си знамена с цветовете на дъгата, очаквайки идването на велико същество
- „Тенгирас Очиртай".
Настоятелят на манастира Утайшан в книгата „Ясният път към Шамбала" описва с много подробности пътя към това неприкосновено място. В края й има характерна подробност, че пътникът видял на самата граница на охраняваното място керван на монголци, пренасящи сол, при което те не подозирали близостта на мястото.
Бурятски лама съобщава, че когато вървял към Шамбала, го водели през подземен вход. Проходът понякога толкова се стеснявал, че едва успявали да избутат племенния овен, който водели към неприкосновеното място.
Монголските лами разказват за няколко „охранявани" места в пределите на Хангай и Гоби. Тук идвали извънредни пратеници от Хималаите.
Около Каладзе посочват много места, посветени на Хесар хан: Гаруда - Хесар хан; седлото на Хесар; дайрето на Бругума - жената на Хесар; хурката на Бругума; замъкът на Хесар хан - висока скала, бялото петно е знак за врата.
До Сумур на скалата има изображение на увенчан лъв. Този лъв е и на тибетските военни знамена.
Монголците говорят за скорошното идване на „Меру".
През пролетта в Ладак се чества празникът на Хесар с песни и стрелба с лък. От заглавията на песните се сплита цял венец за Хесар.
Ще запомним заглавията: „Хесар - победителят", „Хесар и съкровището на великаните", „Мъдростта на Бругума", „Баща и Майка всемомогъщи", „Завръщането на Хесар и Бругума", „Гласовете на небето", „Проклятието на стрелата", „Четирите победи на Хесар", „Молитвата на Хесар на върха Шрар", „Хесар - повелителят на мълниите", „Победната песен на Хесар", „Хвала на Хесар".
Самите заглавия показват пътя на народното съзнание, народното достойнство и мечтата на героя за свобода.
И ладакците, и монголците очакват борците и строителите на живота. Даряват ги не само с лъвско мъжество, но и с хитростта на змията и издръжливостта на елена. Колко е чудесно да се наблюдава израстването на съзнанието и гравирането му в героични символи!
Скалните рисунки можем да отнесем към три периода: неолит, древната вяра бонпо, суеверията от по-късно време. В самата техника на изображенията можем да различим твърдата, сочна стилизация на древността и по-сухата, рязка линия на по-късните рисунки.
Името на Орион често се свързва с повествованията за Хесар хан. На Алтай наричат планината Белуха Уч-Сюре. Уч-Орион. Сюре е обител на боговете, съответства на монголската Сумер и индийската Сумеру. На планината Уч-Сюре се изкачват по бял хатък. На планината Уч-Сюре небесната птица победила дракона. Цаган-убугун - белият старик е винаги близо до Голямата мечка.
В керваните се говори, че монголските войници-цирики носят особени знамена и пеят съчинен от тях химн за настъпващото време на Шамбала.
От единия до другия край, от уста на уста.
Не желая да придавам на тукашните изображения етнографски или географски характер. Нека бъдат като знамена: „Светини и твърдини". Нека с общия си тон на героизъм и подвиг разкажат за този край.
Могъщ е манастирът Спитуг. Първият от учението на Дзонкапа. Не е развалина, а жива и действаща община. Настоятелят на манастира и сътрудниците му са знаещи и изумително схватливи. Вие още не сте довършили мисълта си, а те вече са готови да я продължат правилно. В Спитуг има изображение на Майтрея, там знаят за пророчествата. Във филиала на Спитуг в Ле в специално помещение има голямо изображение на Дукар - Майката на Света, с безбройните си всевиждащи очи и със стрелата на справедливостта. До дясната й ръка - Бъдещият Майтрея. Отляво е многоръкото изображение на Авалокитешвара, този колек тив от Братството на Великата община. Запомнете това съчетание на трите символа. Досега то не е било отбелязвано и обяснявано.
Стенописите в двата манастира на Спитуг ни харесаха много с ярките си тонове и фини пропорции. Обещаха да ни намерят художника, който е нарисувал тези звучни стени.
Край лагера ни премина мисионер от Яркенд. Току-що пресякъл на якове Кардонг и загубил понятие за време.
Часовникът му спрял. Повтаряше: „Потресаващо труден път." Каза, че особено трудни били Кардонг и Сасер. През Каракорум, макар и по-високо, било по-леко. Хвалеше хората от Туркестан. Съобщи ни, че амбанът вече ни очаква и ни смята за свои гости.
Манастирът Ше на седем мили от Ле има прекрасно разположение. Вътре се издига огромна фигура на Буда на два етажа. Стенописите са най-хубавите от всички видени досега.
В Трикша също има големи изображения на Буда, Майтрея и Манджушри. Живописта е малко по-обикнбвена. Не видяхме добрите приветливи лами. Появи се само един стар монголски лама, но ако съдим по странния му смях, явно не беше напълно нормален.
Ако искате да видите и обратната страна на будизма, отидете в Хеми. Приближавайки се, вече чувствате атмосферата на мрачност и потиснатост. Ступи с някакви страшни ликове - в гримаси. Тъмни знамена. Черни врани летят наоколо, черни псета глозгат кости. И клисурата се стеснява много. Разбира се, и храмовете, и домовете - всичко е скупчено заедно. В тъмните ъгли са натрупани предмети за службите, също като награбена плячка. Ламите са полуграмотни. Нашият придружител-ловец се смее: „Хеми е голямо име, а манастирът - малък." Разбира се, малък не по размери, а по вътрешно съдържание. Ето ги - суеверието и користта! Най-хубавото беше, когато сутрин на близките остри скали излизаха елени и дълго стояха, обръщайки глава към слънцето.
Манастирът е стар. Основан е от велик лама, оставил книга за Шамбала. И тези ръкописи лежат в забрава; може би хранят мишките.
За манускриптите за Исус отначало имаше пълно отрицание. За наше учудване то дойде преди всичко от мисионерските кръгове. После по малко се промъкнаха откъслечни, боязливи сведения, с които се сдобивахме много трудно. Накрая стана ясно, че старите хора са чували и знаят за ръкописите в Ладак.
Подобни документи като манускриптите за Христос и книгата за Шамбала лежат на „най-тъмното" място. И фигурата на ламата, съставил книгата за Шамбала, стои като идол в някаква фантастична премяна. А колко още други реликви загиват по прашните ъгли! Но на ламите-тантристи не им е до тях. Трябваше да видим и обратната страна на будизма!
А колко е лесно да се махне тази мръсотия и прах на фанатизма и жестокостта! Колко е лесно да се възстанови звучната стенопис! Колко лесно е да се почистят изящните статуи! Не е трудно да се върне организацията на манастирите към смисъла на трудещите се общини - според завета на Великия Лъв (Синха) - Буда.
„Аз съм ладакският крал" - при нас дойде слабоват строен човек в тибетски костюм. Той е бившият крал на Ладак, завоюван от кашмирците. Има интелигентно лице с фини черти. Сега разполага с много ограничени средства. И ето седим и пием чай, говорим за това колко ни харесва страната му и колко сме обикнали народа му, надарен със спокойствие и честност. Разговаряме за учението. Гостът деликатно отбелязва, че жълтата и червената секта в много отношения са почти едно и също сега. Говорим за старинни предмети, за фината им изработка. Кралят ни кани да разгледаме двореца му, високо издигнал се на скалата.' над Ле.
Вървим по стръмни, порутени стълби. Минаваме презтьмни коридори. Застиваме от радост на терасите и балконите, където се разкрива изглед към всички планини и пясъчникови възвишения. Привеждаме се, влизайки през ниските врати, водещи в домашния храм. Храмът е посветен на Дукар - светлата Майка на Света. В средата е нейното изображение. Отдясно - Буда.
Макар че сега кралят живее в Дога, в лятното си жилище, пред изображенията са поставени свежи цветя. По стените висят множество изящни и колоритни знамена. Общото ниво на живописта тук е по-високо, отколкото в Сиким. Голямо е влиянието на Ташилунпо.
До двореца в отделен храм се помещава гигантско изображение на Майтрея. Стенописите там са много величествени. Често стенописите в Италия или в руските църкви са или дребни, или на общи петна; но тук ни направи впечатление необичайното съчетание от широтата на разбирането в общите петна с богатите им детайли.
Изображението на Майтрея е на два етажа. До кръста - на долния, Ликът - на горния. Може би това разделение на статуята е направено според по-късни съображения, но идейно то е много знаменателно. Приходящият човек сякаш не би могъл изведнъж да схване величието на символа. Трябва да се изкачи на следващия етаж, за да достигне Лика - като че ли висшия свят. Долният етаж тъне в полумрак, а горе през тесните прозорци (без стъкла) се вливат лъчите на яркото всепроникващо слънце. Отново ви заобикаля многообразието на ступите, блестящият пясък и причудливата изработка на портите.
Пристигна монголски лама и донесе нова вълна от вести. В Лхаса очакват пристигането ни. В манастирите беседват за пророчествата. Чудесен лама, вече е преминал пътя от Урга до Цейлон. Колко дълбоко проникваща е тази организираност на ламите!
Разговаряме с него за случилото се с нас около Дарджилинг. Трябва да се запише. Пътувахме с автомобил в околностите на манастира Гум. Внезапно се появи един паланкин, носен от четирима слуги в бели одежди. На паланкина седеше лама с прекрасни одежди, с корона на главата. Имаше светло приветливо лице с неголяма черна брада. Автомобилът се изравни с него, а ламата се усмихваше и радостно ни кимаше с глава. Мислехме, че е важен настоятел на голям манастир. После разбрахме, че ламите не ги носят в паланкини. Че корона се слага само в храм. И че в такива прекрасни одеяния лами в Сиким не се появяват. Никой не беше чувал за такъв лама и никъде не намерихме такъв човек. Шофьорът намали скоростта, заобикаляйки ламата, което ни позволи ясно да видим лицето му.
Последното бягство на Таши Ламата имало героичен характер. Триста въоръжени лами съпровождали идейния беглец. Всеки от тях и самият Таши Лама водел за повода резервен кон, защото бягството било спешно и отвсякъде ги заплашвали преследвачи. Навреме получили вестта за петстотин лхаски конници, бързащи да пресекат пътя им от Лхаса на прохода Нагчу. Успели да свърнат встрани и да се промъкнат в клисурата. Надигнала се снежна буря и преследването било прекратено.
Така в пълно въоръжение, при непрекъсната езда, се извършило историческото заминаване - изпълнение на древните пророчества, толкова значими за бъдещето. По свидетелство на очевидец - монаха-живописец гелонг Чампа Таши, Таши Ламата взел със себе си от Ташилунпо само картините на Шамбала. Две от тях дал по пътя на известен хутухта. И тук, в Ладак, е бил Ринпоче от Чумба, който казвал, че сега най-краткият път е през Шамбала. В много манастири се издигат и възобновяват изображения на Майтрея.
Местните жители си предават от ръка на ръка пророчества и нови закони. С вълнение сравняват сроковете, в които някои вече са се изпълнили. И се готвят и чакат, чакат, чакат...
Някой идва вечерта и шепне за нов ръкопис за Шамбала. Умоляваме да го донесе.
Трябва да се прекара известно време тук, за да се разбере това, което става. Трябва да се погледне в очите на тези приходящи, за да се разбере колко насъщно е за тях значението на Шамбала. И сроковете на събитията за тях не са любопитна странност, а са свървани със съзиждането на бъдещето. Дори ако понякога тези строежи са запрашени и изкривени, същността им е свежа и движи умовете. Като следите развитието на мисълта, вие ще познаете мечтите и надеждите. От тези фрагменти се разбира реалното отпътуване на Таши Ламата, многозначително, пълно с възможности. Новата прежда на света.
Три години преди отпътуването си Таши Ламата повелил да изпишат стените на вътрешните му помещения. В тези стенописи с ясни символи са изобразени странстванията на Таши Ламата в някои страни.
Навсякъде в Ладак са разпръснати камъни с изображение на кръста, вероятно друидски или несториански. Тази най-древна и сега забравена страна пази знаците на друидите и всевъзможни по-късни символи.
Недалеч от мястото на Буда има древни могили-гробници. Наричат ги стародардски. Разбира се, те са на повече от хиляда години.
В един ден получихме три сведения за ръкопис за Исус. Един индиец ни разказва: „Чух от един от ладакските управници, който пък го чул от бившия настоятел на манастира Хеми, че в Ле имало дърво и малък извор, около който Исус проповядвал." (Някаква нова версия за дървото и извора, която не сме чували преди.)
Един мисионер ни каза: „Това е нелепа измислица, съчинена от поляка, прекарал в Хеми само няколко месеца." (Пита се - защо съчинена? Защо съвпада с други версии и доводи?)
Още един ни казва: „Този манускрипт сигурно е несторианско предание. Сред тях има много древни и истински. Но мисионерите нищо не знаят затова".
Дълго се обсъжда ръкописът. По този начин бавно изплуват сведения. Главното е, че дълбочината на текста е необичайна и отношението от страна на ламите към него е прекрасно из целия Изток.
Срещнахме добър и отзивчив индиец, който ни каза важни неща за ръкописа с живота на Иса: „Защо винаги изпращат младия Иса по време на отсъствието му от Палестина в Египет? Неговите млади години са преминали, разбира се, в обучение. Следите от наученото, разбира се, се разкриват в проповедите му. Но кои са първоизточниците на тези проповеди? Какво египетско има в тях? И нима не са ясни следите на будизма, на Индия? Неразбираемо е защо така упорито се отрича пътуването на Иса по пътя на керваните в Индия и към областта, заемана сега от Тибет."
Ученията на Индия са се славели надалеч; да си спомним поне житието на Аполоний Тиански и неговото посещение при индийските мъдреци.
Друг събеседник ни напомня, че в Сирия е намерена плоча с издълбан едикт на правителството за преследване на последователите на Исус като врагове на правителството. Тази археологическа находка е любопитна за тези, които отричат историчността на Исус - Общинника. Не потвърждават ли същото и малките особени монетки - знаците, употребявани от първите християни в катакомбите? А най-древните катакомби съществуват и досега.
Има такива любители на наглото отрицание, щом нещо се приема трудно от тяхното съзнание.
Но нали тогава и знанието се превръща в семинаристска схоластика, а природната потребност от клевета достига до голямо майсторство. По какъв начин неотдавнашната фалшификация е могла да проникне в съзнанието на целия Изток? И къде е този учен, който би написал дългото изложение на пали и тибетски? Не познаваме такъв.
Ламата всеки ден ни учудва и радва. Толкова е виждал, толкова знае и така проникновено разбира хората. Току-що донесе сведение, че едно много близко за нас име се споменава в старите пророчества. В ламата няма и следа от лицемерие и в защита на основите на учението е готов да вземе и оръжие.
Шепне ни: „Не говорете на този човек - всичко ще раздрънка", или „А сега аз по-добре да си вървя". И нищо излишно не се чувства зад неговите подбуди. И с каква лекота се придвижва!
Ле е забележително място. Тук преданието е съединило пътищата на Буда и Христос. Буда е минал през Ле на път за севера. Иса е беседвал тук с хората на връщане от Тибет. Тайно и прецизно съхранявани предания. Трудно е да се доловят, защото ламите умеят да мълчат по-добре от всички хора. Само ако намериш общ език - не само външно физически, но и с вътрешно разбиране, можеш да се доближиш към многозначителните им тайни. Както се случи да се убедим, всеки образован гелонг-монах знае много. Даже по очите му не можете да отгатнете кога е съгласен с вас или вътрешно ви се присмива, тъй като знае повече от вас. Колко много разкази имат тези мълчаливци за минали оттук „учени", попаднали в най-смешни положения. И колко грешки поради незнание са напечатани на хартия в Европа. Дойде времето на просветление от Азия.
Прекрасни гласове имат ладакците. Празничните им облекла странно напомнят руско-византийските премени. Често вместо кожа на плещите се носи обшито с шевици наметало от плат, което прилича на византийска мантия.
Шапките са високи и везани, също като болярските. В пояса се втъква метално хранилище за перо и двойка свирки, изпълващи вечерите с призивни мелодии. По време на полската работа на главите се слагат венци от ечемик и цветя. И песните им са така звънки и радостни, както природата на Ладак.
Отново пристигна кралят на Ладак. Покани ни да поживеем в замъка му. От това място на проповедите на Иса, от високите тераси, трябва да нарисувам серия картини на всичко, което се вижда оттук. На високите, пречистени от ветровете места е имало знаци на големи общувания. Разбира се, местата са се изменили; разрушението и съзиданието са се редували. Завоевателите са причинявали нови грамади, но основният силует е останал невредим. Рамките на планините както и преди увенчават земята, същите са блестящите звезди и пясъчните вълни, които приличат на застинало море. И оглушаващият, откъсващ те от земята вятър....
Ето го и мястото на Буда. То е изгладено от времето. Преданието говори за „много голям и древен строеж", но сега само подпорите до канарите и натрошените тухли напомнят за разрушението. Старите дялани камъни са отишли за изграждане на по-късни ступи, които на свой ред са успели да се разпаднат. Само едно обстоятелство е несъмнено - вие стоите на мястото на древна постройка. Недалеч се вижда старинно село и островърха купчина развалини - останки от древно укрепление, слели се в монолитна цялост.
Дните са заети с настаняването ни в ладакския дворец. Прииждат тълпи народ, посланици от Лхаса, тибетски търговци, старшината-аксакал, тасилдарят (кашмирският околийски началник) и отново - кралят на Ладак.
Дойде самият стар крал-лама. Въпреки бедността, с него дойдоха около десетина съпровождащи го лами и роднини. В разговора се изясни, че семейството на краля познава ръкописа за Иса. Те казаха, че много мюсюлмани биха искали да присвоят този документ. После беседвахме за пророчествата, свързани с Шамбала, за сроковете, за всичко това, което изпълва действителността с красота. Тръгва си кралят-лама и тълпата в бели кафтани почтително се прекланя пред него. Просто и красиво.
Също така просто вчера на улицата една жена, връщайки се от жътва, се приближи и протегна ръка в ръкостискане за поздрав. Сега те жънат златния ечемик. Върволици от хора с венци от цветя на главите носят на гръб снопове златисти класове и пеят звънко и радостно, пеят в златисти, пълногласни гирлянди.
Живеем в ладакския дворец. Развалините на италианските замъци бледнеят пред тези живописни грамади, въздигнали се сред чашата на разноцветни планини. Къде сме срещали такива високи тераси на покривите? Къде сме вървели по такива разрушени малки улички? Това го има на картината „Мехеските - лунният народ". Да, това са същите кули. Само че тук живеят не мехески, а потомците на Хесар хан. Кралете на Ладак водят своя произход от героичния Хесар хан.
Прекрасно е, че Юрий знае всички необходими ни тибетски наречия. Само направо, без преводач, хората тук биха говорили за духовни неща. Сега трябва да се взема с пълно знание, с ясен, реален подход. Любопитството е неуместно. Само с настойчива любознателност!
На осми септември идва писмо от Америка. Много вести вече няма да ни заварят тук. Писмата са пътували шест седмици - навреме са попаднали на парахода.
В стаята, избрана за трапезария, на стените са изписани вази с разноцветни растения. По стените в спалнята - всички символи на Чинтамани, камъка на съкровището на света. И почернелите от времето резбовани колони поддържат потъмнелия таван. Ниски вратички с високи прагове и тесни прозорци без стъкла. Привечерният вятър волно се носи из галериите. Подът е покрит с яркендски цветни плъстени кечета. На долната тераса лаят черното куче Тумбал и белият Амдонг. Нашите нови спътници. През нощта вятърът свири и старите стени се люлеят.
Пиша в горната стая, имаща излаз към целия покрив. Вратите са с широки резбовани рамки, колоните с тежки изписани капители. Дървени стьлбички и стьпалца и патиниран от времето тъмен таван. Къде съм виждал вече тази стая? Къде танцуваха същите тези пъстри цветове? Разбира се, в „Снежанка" - в чикагската постановка. Влизат моите и казват: „Ето го и истинския Берендей в своя собствен палат." „Берендеевка"-та свърши по-рано, отколкото си мислехме. Есента не чака. Трябваше да преминем Каракорум преди есенния североизточен вятър. Пътят през Шайок е хубав, но е по-дълъг с една седмица; освен това жителите са разграбили мостовете за топливо, а водата се е вдигнала с човешки ръст. Остава пътят през планинските проходи Кардонг и Сасер. Много и различни наложителни съображения ни принуждават да ускорим часа на тръгването. С голям керван ставаш подчинен.
С коне и мулета, с якове, с овни и кучета ще тръгнем към планината по стария път, но със знаците на новите възможности ще се качим на планината. А оттам надолу към пустинята. Нима трябва да слезем от планините? Но стихията на пясъците също е зовяща, а пустинните нощи и изгреви също са искрящи. И в този блясък на красотата е целият смисъл и надежда.
Каракорум - „Черният трон." След него Китай - и отново старата родина на Буда.
На червен кон, с червено знаме, неудържимо се носи защитен в доспехи червен конник и тръби със свещена раковина. От него се носят искрите на алени пламъци, а пред него летят червени птици. Зад него планината Белуха, снеговете и Бялата Тара му пращат благословията си. Над него ликува братството на Великите Лами. Под него са пазителите и стадата домашни животни като символи на мястото.
Тази забележителна старинна тибетска картина ни беше поднесена в последния ден от пребиваването ни в Ладак.
Привършват товаренето на яковете. Сега тръгваме! Денят е искрящ!
18 септември 1925, Ладак
VI ЛЕ - КАРАКОРУМ - ХОТАН
(1925)
18 септември
Най-после можем да напуснем окончателно цялата кашмирска лъжа и мръсотия. Можем да забравим полуразрушения Шринагар. Можем да забравим как победителите играят поло и голф, докато населението загива в зарази и пълно затьпяване. Можем да обърнем гръб на подкупните чиновници на Кашмир. Можем да забравим нападението на въоръжените бандити върху кервана ни с цел да го спрат. Наложи се шест часа да прекараме с вдигнати револвери. А като завършек на всичко полицията състави от наше име телеграма, че сме сгрешили и нападение не е имало. Кой тогава рани седем от нашите хора? Може да свием рамене за <....> невежеството на <....>. Даже моравската мисия в Ле не остана назад и ни уведоми за съгласието си да ни дадат един от техните домове, ако подпиша, че няма да се занимаваме „с религиозна, полурелигиозна и т. н. пропаганда". При това никой не можеше да обясни какво означава тайнственото „полу... и т. н.". Кой би се подписал под това, че няма да наруши никому неразбираемите граници на „полу... и т. н." Минахме и без помещенията на мисията - в двореца на ладакския крал. Само в планините се чувствате в безопасност. Само по време на пустинните преходи не ви застига невежеството.
19 септември
Съобщения от решаваща важност пристигат в последния час. Така научихме за оригиналния ръкопис за Иса. В Хеми има наистина стар тибетски превод на манускрипта, написан на пали и намиращ се в известния манастир недалеч от Лхаса. Накрая разбрахме приемствеността на очевидците. Приказките за фалшификацията са сразени. Има особен смисъл в това, че ръкописът са съхранява напълно запазен в Хеми, или Хемис. Има особено значение в това, че ламите така внимателно го крият. Уместно е този ръкопис да бъде около Ле, където е била проповедта на Иса за световната Община, още преди проповедите в Палестина. Важно е единствено да се познава съдържанието на този документ. Та нали разказаната в него проповед за общината, за значението на жената, всички указания на будизма са така изключително съвременни. Разбираемо е защо ръкописът се е запазил именно в Хеми. Това е един от найстарите манастири в Ладак, за щастие неразрушен при последното нашествие на монголите и при гоненията на будизма от невежествените орди на Зоравар. Уединеното местоположение на манастира може би му е помогнало да се съхрани. Пътят на Великия Общинник е минавал от Индия през това място. Ламите знаят какво е значението на документа; но защо мисионерите така яростно въстават и хулят ръкописа? Нима общинният облик на Иса и защитата на жената не им харесва? Да хули така наречените апокрифи всеки може; за хулите много ум не трябва. Но кой няма да признае, че много „апокрифи" са далеч по-действителни от много официални свидетелства? Признатият от всички Краледворски ръкопис се оказа подправен, а много оригинали не съответстват на нечие разбиране. Достатъчно е да си спомним за така нареченото Евангелие, на Ебионитите, или Дванадесетте. Такива авторитети като Ориген, Иероним, Епифаний говорят за съществуването на това животоописание. Ириней от втори век го познава, а къде е то сега? Вместо безсмислени спорове по-добре по човешки премислете фактите и мислите, съобщавани в житието на „Иса (тоест Исус), най-добрия от човешките синове". Преценете доколко съдържанието на манускрипта е близко до съвременното съзнание. И ще се учудите колко много знае целият Изток за този документ.
В края на краищата важен е не самият манускрипт, по-важна е жизнеността на тази идея в умовете на Азия.
Дълго товарихме багажа на яковете. Коне, мулета, магарета, овни, кучета - цяло библейско шествие. Керванджиите - цял отдел на етнографския музей. Минахме край езерцето, където според преданието за първи път е проповядвали Иса. Вляво останаха доисторическите гробници, след тях - мястото на Буда, когато древният основател на общината е вървял на север през Хотан. По-нататък - развалини на постройки и градини, говорещи ни толкова много. Минахме покрай каменните барелефи на Майтрея. Поставени край пътя, те вдъхват на отиващите надалеч пътници надежда за бъдещето. Остана зад нас дворецът на скалата с храма на Дукар - светлата, многоръка Майка на Света. Последният знак от Ле беше сбогуването с ладакските жени. Те излязоха на пътя с осветено мляко от якове. Помазаха с мляко челата на конете и пътниците, за да им предадат мощта на яковете, така нужна по стръмнините и по хлъзгавите ръбове на ледниците. Жените ни изпращаха.
До самия Кардонг изкачването е лесно. Жаркото слънце залезе и привечер се надигна пронизителен вятър и студ. Наложи се да разположим' лагера на гола арктическа поляна, под режещия вятър. Кашмирците лукаво не са показали на ладакците много неща. В сумрака, сред вихъра, цареше неописуема суматоха.
Над нас се извисяваше недостъпен засипаният със сняг Кардонг.
20 септември
Изкачихме превала на якове в три часа сутринта. Тези тежки мъхнатковци са действително незаменими с меката си стъпка и устойчивост, разбира се, при условие че са опитомени. Дивият як е съвсем неукротим. Веднъж тибетците доставили на един китайски полк необяздени якове и незабавно три четвърти от ездачите били хвърлени на
земята. Изкачването ни не беше трудно. Изгледът от Кардонг е величествен, но цялата му северна страна представлява стръмен и огромен глетчер. Спускането беше много измерително и опасно. Наложи се да вървим и да пълзим.
Видяхме как един натоварен як падна и стремително полетя по гладкия ръб на ледника. Но на самия край на пропастта якът целият се сви и здраво се подпря на късите си, здрави крака. Много животни и хора започват да страдат от кръвотечение и главоболие на височини, по-големи от 16 000 фута (около 4900 м). На пътя се вижда вече замръзнала кръв. Вече се мярна скелет на паднал кон. При нас всичко е благополучно. След преминаването на прохода ни разказаха за цял керван, замръзнал на Кардонг; керванът на балтистанците, около сто коня, бил намерен целият замръзнал. Някои били замръзнали сякаш викайки, с допрени до устата ръце.
Даже и през есента пръстите на ръцете и краката лесно изстиват. Налага се да ги обтриваме със сняг. Да се рисува е почти невъзможно. Можем да си представим какво е тук през зимата. Но прекрасен е този страховит ледник! Далеко долу има тюркоазено езеро. Казват, че е много дълбоко. Пътят целият е покрит с гигантски обли камъни. Като се обърнете, ви се струва, че там, откъдето сте минали, е непроходимо.
21 септември
След трудностите на превала - лек път. След пронизителния студ - жега и ярко слънце. Горещи пясъци и отдалечаващи се планини със снежни обшивки. Руслата на ручеите. Понякога ручейчето изчезва в каменните грамади и само звънкият шум издава потока от невидима вода. Навея- < къде има трънки и тамариски. И приветливи хора, жители на долината на река Нубра. Самата река по време на топенето става мощен поток. Сега, през есента, течението се е разделило на много русла с необикновено сложен и красив рисунък. Продължаваме нататък до обичайната спирка.
Нощуваме в Терита, в истински тибетски дом. В лагера ни има три партии: будистка, мюсюлманска и китайска. Не минава без взаимно недоверие, подозрения. Хранят се отделно. Оказа се, че нашият старши Лунпо е син на лехския старейшина и представлява крупен земевладелецдворянин. Навсякъде има имения и къщи: и в Ле, и в Хеми, и в Терита, и на много места из Чантанг. Той ни разказа колко манастири са разрушени по време на миналите нашествия. В едно от именията му има такива развалини, пълни с отломки от статуи и остатъци от повредени книги. Жалко е, че Лунпо дойде при нас едва в последните дни. Той дойде и на въпроса кой е гордо отметна глава и звънко отсече „Бодхи", т. е. будист. Той разказва също, че брат му служи като ковчежник в Хеми и знае колко скрити предмети има там, които не се показват на пътуващите. Лунпо много иска да остане с нас, да пътува в различни страни, да учи руски, но моли за едно: „Не ми режете плитката!" А плитката му е чудесна, черна, до коленете. Ние го успокоихме. Никой няма да посегне на националната му гордост. Очевидно той вече знае, че в Китай е заповядано да се режат плитките, а в Тибет е забранено да се показва език в знак на преданост и признателност. А Лунпо обича в моменти на удоволствие да показва широк, здрав език. Той е добър спътник за върховете и ледниците, но вкъщи трудно го вместваме. Приближаваме до негово имение. Той ни моли да не спим в шатрите, а да пренощуваме в дома му. С гордост ни показва вратата-чортен с ярко изписана стена. Тук има много поля и плодови дръвчета. Нощуваме в тибетска стая със стенописи. Ярък корниз. Широк прозорец, ниска широка врата с голям пръстен на резето. Пясъчният под е застлан с цветни плъстени кечета. В рисунките на орнаментите често се повтаря свастиката. В средата на стаята има тежка колона и на широката пиластра изображение на Чинтамани - Съкровището на света.
Всяко тибетско имение странно напомня схема на феодален замък. Целият дом е заобиколен от стена, по-висока от човешки ръст. Влиза се през солидна порта. Зад стената е квадратът на външния двор - тук цвилят коне и горят огньове. От двора влизате сякаш в оръжейна зала. След нея е вътрешният двор с много врати към стопанските и жилищните помещения. Оттук подвижна стълба води към втория етаж, също с много стаи. Подобна подвижна стълба води към плоския покрив, откъдето се открива широк изглед към далечните планини, реки и към целия път. Ъгълът на покрива е зает от парадната изписана стая, като кула. Към покрива й води също подвижна стълба. Готови за отбрана, независимо се издигат тибетските имения.
22 септември
Ясно утро. Отстрани на пътя цели живи плетове от трънки. Пътят е лек. Отпред са златните пясъци, а зад тях сини планини във всичките им оттенъци с бели шапчици от ранен сняг. Даже е горещо. На миля от пътя е старият манастир Сандолинг. Решихме да се отбием, дали не е там нашият лама? Между селските чифлици, през каменистите ручеи, през каменните грамади, опасни за краката на конете - изкачихме се. Ламите, които срещнахме в манастира, не ни харесаха. Но зад тях има някой невидим; някой много знаещ и водещ Сандолинг по пътя към бъдещето.
Всъщност Сандолинг е крайният пункт на будизма преди пустинята и затова ни се искаше да знаем какви знаци носи този манастир. Оказва се, че в него има голям, нов олтар на Майтрея. Ново, сияещо със силни цветове изображение. Има също и отлично изображение на Дукар. Приятно е да се види богатата сбирка от знамена; знаме* ната са рисувани в Ладак. Сред тях има многоцветни с разнообразни, фантастични сюжети. Всичките са направени от ярка коприна. Има хубава библиотека. Не видяхме настоятеля на манастира. Също не намерихме и нашия лама. Бил тук и заминал още рано сутринта в посока към границата. Бързаме да го намерим. Голямо, дълго селище. Още една къща на нашия Лунпо, но ние бързаме нататък.
Бреговете на потоците и склоновете на планините са покрити с белоснежен скреж. Сините, малинови и кафяви наслоения на планините доказват наситеността с метали. Струва ни се, че в тези благословени и неизползвани краища би трябвало да има и радий.
23 септември
Пограничното място Панамик. Тук свършва сферата <...>. Разбира се, на картата границата е отбелязана през Каракорум, но по височините никой не е поставял граници, а хората смятат, че тази е в Панамик. Разбира се, „безпокойствата" се простират понякога и по-надалеч. След Панамик, както и трябваше да се очаква, за по-нататъшния ни преход се „събори мостът". Един чиновник „съвършено случайно" се осведомил за преминаването на нашия керван. Тайнствени ремонти на пътя срещахме и по други гранични места. И при това полицаят ни отдаваше чест и искаше паспорт. Всички грижи за „драгоценното ни здраве" вече са ни познати.
Казват ни, че в селището са се установили двама господари от Яркенд. Още не бяхме успели да опънем палатките и те дойдоха при нас - това са двама шведски мисионери. Единият от тях е болнавият Хермансон. Те се връщат в Стокхолм. Хермансон разказва за трудните места по пътя. За Китайски Туркестан той говори без особен ентусиазъм.
Срещу Панамик, през реката, на фона на червена скала се е прилепил манастир на червената секта. На червения фон на планината даже не се виждат подстъпите към него. Сякаш спасявайки се от враговете, манастирът е излетял и се е притаил на невидима вдлъбнатина. Далеч вляво тече Нубра, а нашият път завива надясно, почти опирайки се във веригата скали. Привечер се приближаваме към подножието на прохода Караул-даван. Тук планинските грамади са фантастични. Спираме в самото начало на стръмния склон.
Вечерта завършва с неочаквана среща с мюсюлманин. И ето че на границата на пустинята се води разговор за Мохамед, за домашния живот на Пророка, за неговото уважение към жената. Става дума за движението на ахмадите, за легендите, говорещи, че гробът на Христос се намира в Шринагар, а гробът на Мария - в Кашгар. Отново за манускрипта за Иса в Хеми. Мюсюлманите прекалено се интересуват от този ръкопис. Дано не бъде откраднат.
Изгрява луната и се съревновава със светлините на огньовете. Най-после дойде ламата. За да избягнат моста, са го превели някъде през потока. В планините винаги е така. Даже знаейки тридесет пътя, все пак не знаете трийсет и първия. През прохода ламата ще мине през нощта, за него приготвят фенер и секира.
24 септември
Караул-даван, макар и по-нисък от Кардонг, ни се стори по-труден. Особено свирепи са купчините овални камъни при спускането. Каква огромна работа е трябвало да се извърши, за да се полират и натрупат тези тежки грамади. Около Терита имаше път на трънките, тук започна пътят на скелетите. Коне, магарета, якове - във всички положения, във всички стадии на разложението. Добре, че зловонието по-малко се усеща в студения въздух. Много скелети, са застинали в някакво скачащо положение. Същинска последна езда на валкириите. Между морените се промъкваме до скалите. Конят на Омар хан падна. При преминаването на реката потъна овен. Нима великият древен керванджийски път вечно ще се препъва в тези грамади? *
Иззад един камък се надига странна фигура с мъхната яркендска шапка, кожен кафтан, с фенер. Това е ламата, преоблечен като яркендец. През нощта луната бързо изгряла и ламата благополучно се промъкнал през гребена на превала. В същия ден - неочаквано откритие. Оказа се, че ламата отлично говори руски. Той даже познава много от нашите приятели. През цялото време не сме и предполагали това негово знание. Когато пред него говорехме на руски, нито един мускул не го издаваше, че той ни разбира. В отговорите си той нито веднъж не показа, че знае какво сме казали на руски. Още веднъж става ясно колко е трудно да се прецени знанието на ламите. Само невежеството не разбира тази двайсет и пет вековна организация. Привечер - вятър и сняг. Слугите и керванджиите решават да прекъснат пътуването в четири часа, въпреки че можехме смело да вървим още два часа. Правим ненужна отстъпка и попадаме в пояса на първия сняг. Нощуваме на огромен ледник, сред безброй огромни, кръгли камъни. Паднаха още два коня.
25 септември
Приближаваме прохода Сасер, с височина над 17 000 фута (около 5200 м). Пълна арктическа тишина. Ледници и снежни върхове - най-красивото място. Вълните на облаците се претъркулват и откриват нови, безкрайно нови комбинации на космическото строителство. Широки линии, всякакви орнаменти и арабески са захвърлени.
Хората стават по-съсредоточени. Навсякъде трупове на животни. Има и човешки гробове, и нашите хора се опитват да скрият това от нас, като че ли това има значение. -Омар хан загуби ©ще два коня. Започва виелица. Тази нощ снегът ни засипа плътно. Водата в каните замръзна. Да се рисува е невъзможно, толкова бързо се вкочанясват ръцете. Добре че в Кашмир подплатихме палатките с дебела тъкан. Кожените ботуши са много полезни.
На вас, млади приятели, ви напомням: запасявайте се с дрехи и за горещини, но главно - за студ. Студът настъпва бързо и пронизващо. Неочаквано преставате да чувствате крайниците си. Винаги имайте под ръка аптечка главното внимание на зъбите, простудата, стомаха. Носете бинтове за порязвания и ударено. В нашия керван всичко това вече беше използвано. Всякакво вино е много вредно нависоко. За главоболие - пирамидон. Не трябва да се яде много. Много е полезен тибетският , чай. Това е по-скоро гореща супа и доБре сгрява, лек е, питателен, а содата, включена в него, пази устните от болезнени цепнатини.
Не прехранвайте кучетата и конете. Иначе ще започне кръвотечение и ще се наложи да довършите животното. Целият път е осеян със следи от кръв. Трябва да се проверява били ли са конете вече по височините. Много неизпитани коне загиват незабавно^Лри трудните преходи се заличават всички социални различия, всички остават именно хора, поравно работещи, поравно близо до опасностите.
Млади приятели, вие трябва да познавате условията на керванджийския живот в пустините, само по тези пътища ще се научите да се борите със стихиите, където всяка погрешна стъпка вече е сигурна смърт. Там ще забравите дните и часовете, там звездите ще заблестят за вас като небесни знаци. Основата на всички учения е безстрашието. Не в блудкавите летни крайградски лагери, а по суровите висини ще се научите на бързина в мисленето и находчивост в действията. Не само на лекциите в топлата аудитория, а на студените ледници ще осъзнаете мощта на работата на материята и ще разберете, че всеки край е само начало на нещо още по-значително и прекрасно.
Отново пронизващ вихър. Пламъкът тъмнее. Крилете на палатките шумно трептят, искат да излетят.
26 септември
Сасер-даван ни посрещна съвсем сурово. Още преди разсъмване започна хапеща виелица. Изкачване на Сасер. Тази гигантска морена цялата е покрита със заледяващ се сняг. Бързахме да продължим, за да не стане още по-лошо. Целият път е белязан с много трупове на живот^ ни. Заледената пътечка по корниза понякога съвсем се стеснява, става широка колкото за конските копита. Конете сами вървят. Шест часа вървяхме по ледниците. Хегенът има кръвоизлив, падна от коня. Особено опасно е изкачването по полусферичната шапка на ледника. Сабза, конят на Юрий, страшно се хлъзга по зеленикавия лед. Сред ледниците на моменти пламва слънцето. Цялото бяло царство сияе с непоносим блясък. Точно под нас се открива причудливо черно езерце с бели брегове; и отново всичко се застила от безпросветната виелица. След ледниците вървим по арктически ридове. Накрая с учудване видяхме пасящи камили. Те идват до северното подножие на Сасер и обменят товара, превозван от конете и яковете през Сасер. Някои наши ладакци, минаващи за първи път през прохода, никога не са виждали камили и предпазливо обикалят тази върлинеста чудесия. Конете пръхтят. Моят коняр Хурбан се извръща и ги заплашва с юмрук, зловещо твърдейки: „Сасери, Сасери!"
Минахме край Сасер-сарай - разрушено каменно каре. Спряхме в прекрасна долина по течението на река Шайок. Надясно по течението на реката минава зимният път към Туркестан. Този път спестява проходите, но затова пък се налага много често да се преминава реката, а на места даже да се върви по течението. През септември реката стига до плещите и е опасна за хората и конете. При това този път е почти с една седмица по-дълъг. Ние ще тръгнем по по-краткия път. Неочаквано навлизаме в тясна дълбока цепнатина между две виолетови скали. Невероятно до каква степен често изчезват всички признаци за път. Трябва неведнъж да се преминат тези места, за да се запомнят всички завои и извивки на пътя-невидимка.
Прекрасни цветове! Отзад са белите великани и е трудно да се възприеме, че сме се спуснали именно от тях. Отляво - много островърхи снежни върхове и жълти възвишения. Точно пред нас е светлосивото русло на Шайок с някакви червени и бронзово-зеленикави островчета. Зад тях виолетови и кадифено-кафяви скали. Надясно реката се отдалечава и се въртят облаци снежен прах. Небето е неспокойно. Млечнобелите облаци на гъсти влакна лазят иззад Сасер. С един ден трябваше да избързаме до Сасер и щяхме да избегнем снежните преследвания. Септемврийският мусон на Кашмир пълзи, гони ни из планините, превръща се от проливен дъжд в жестока виелица. Неспокойствието на природата се отразява на животните. Конете се ритат, кучетата се хапят.
27 септември
На разсъмване отново всичко замръзна. Всичко е засипано с дълбок сняг; конете треперят. На тях им предстои още бродът при Шайок. Като черни силуети се мержелеят конниците по светлия бряг. Успешно намерихме брода, само до корема на коня.
След широката долина веднага се потапяме в тясно дефиле. То изглежда необикновено фантастично. В небесносиния ручей се пука нощният ледец. Червените стени са пълни с побелели пукнатини - същински страници с древни руни. Отново неочаквани изкачвания и завои в тесните проходи и ние се оказваме в широка долина, обкръжена от разноцветни планини. Някакви вътрешни богатства се преливат в разноцветни сияещи пластове по склоновете на планините. По стръмнините пъплят две дълги фигури - всеки нов човек изненадва в това безмълвие. Не са ли иманяри? Не, това са хора от някакъв керван, изпратени за корени и клонки от хилавия храсталак за топливо. Тук всяко топливо свършва и трябва да се запасяваш за няколко дни?
Сред планините има малки блатисти езерца. По обраслите с мъх брегове бягат чевръсти дъждосвирци. Височината от 16 000 фута не е страшна за тях. Грачат врани. Много малко орли. Заради липсата на топливо и ние спираме необичайно рано - още в два часа. Хората тръгнаха да събират в торби корени от храсталака. Като във фреските на Гоцоли се издигат групи от наръбени лилави планини, разсечени от топлокафяви хълмове. Светложълта блатна тревица покрива котловината.
Необикновено рязко се очертават черните коне на светложълтия фон. И изглеждат някак прекомерно големи. Тук, в просторите на Азия, са се родили сказанията за великаните-богатири. Височината или чистотата на въздуха увеличават всички размери и конникът, изкачил се на хълма, изглежда като великан, а средно голямото киргизко куче приема размерите на мечка. Огромни са тук мащабите.
Огромни е трябвало да бъдат и потоците между планините, за да оставят толкова широки русла, пълни с обработен чакъл. В Големия каньон чувствате някаква трагична катастрофа, пречупила се в красота. Около Каракорум усещате някаква непонятна продължителна работа на гиганти. Не са ли подготвяли тук градежите на бъдещето?
Какъв вятър! Кожата се цепи, пука се като разрязана.
Трудно е с езиците, в кервана се чуват шест езика без никакво сходство помежду си.
Изчезна запасът от сено. Ясно е, че гледачите на животни са нахранили със сено своите коне. Назар бей дълго крещя нещо. Накрая разбрахме, че нашият готвач е изял сеното. Готвачът много се обиди.
Ламата ни съобщава разни многозначителни неща. Много от тези вести вече са ни познати, но е поучително да се чуе как в различните страни се пречупва едно и също обстоятелство. Различните страни са сякаш под стъкла с различен цвят. Още веднъж сме поразени от мощта и недостъпността на организацията на ламите. Цяла Азия е пронизана от тази странстваща организация като от корени.
Удивително е, колко бързо пълзят слуховете, без никакво пощенско съобщение. А също и тези керванджийски огньове като светулки в нощта събират неочаквани слушатели. По-бързо от вестоносците се разлетяват крилатите вести по пазарите и шепнат зад дългата лула. Хванете ги!
28 септември
Студена нощ! Всичко яко замръзна. Целият ден премина в светлината на красиви жълти и червени тонове.
Отначало вървяхме по стръмните сипеи на червена клисура. Минахме покрай стар каменен насип. Останки от военни укрепления или погранична линия. Долу се преливаха жълти, зелени и ултрамаринови ручейчета. После попаднахме на широко старо русло - платото Депсанг. Шест часа вървяхме край различни тържествени пясъчни образувания. Те приличат на пирамиди на великани или на градове с назъбени стени, или на самотни наблюдателни кули, а може би са врати към някакви неприкосновени страни, други пък наподобяват паметници от замлъкнали боеве. В пълно разнообразие, никога не повтарящи се и оцветени с невероятен усет. Как бих спрял тук поне за седмица! Но керванджиите поглеждат към небето, където леденият кашмирски дракон вече надига бурни криле.
Е. И. вече десет дни е на коня. Тя не обича половинчатите решения. Никога не е яздила, а сега изведнъж на коня през Каракорум. И винаги е бодра и първа е готова. Даже коляното й, наранено в Кашмир, някак си затихна. Направо удивително.
Вечерта стигнахме до Депсанг-даван. Стана още постудено. По-добре е Депсанг да се казва Улан Корум, т.е. „червеният трон". На входа му стърчи мощна канара, като червена шапка.
Бъдете внимателни с планинските ручейчета. Те радват с кристалната си чистота, но е възможно зад завоя във водата да лежи паднал кон или камила с окървавена муцуна.
29 септември
Превалихме Депсанг. Излязохме на покрива на света. Другояче и не може да се нарече. Всички остриета на планини изчезнаха. Това пред нас прилича на покритие от* някакви мощни вътрешни сводове. Невъзможно е да си представим, че сме на 18 000 фута (около 5500 м) височина, като гледаме тези пясъчникови сводове. Безкрайни далнини. Наляво, надалеч, е белият връх Гудвин. Надясно, на хоризонта, грамадите на Куен-Лун. Всичко е така многообразно и щедро, и обширно. Синевата на небето граничи с чист кобалт, безтревните куполи-сводове преливат в златно, а далечните върхове изглеждат като яркобели конуси.
Върволицата на кервана не нарушава безмълвието на найвисокия път в света.
Конярят пита: „Защо тук, на такава височина, повърхността е толкова равна? Какво има там вътре?"
Прочетохме латинския надпис на камъка за престоя на експедицията на Филипи. Хората мислят, че тук са заровени сто сандъка със запаси на експедицията.
Много пронизващ вятър. Бързаме към Каракорум. Приближихме към него, но трябваше да отложим преминаването за следващата утрин. Каракорум значи „черен трон". Черната му шапка се вижда на няколко мили. А когато се приближихме, беше вече тъмно, за да се скицира или фотографира. Вечерта решихме: вместо през Каргалик да вървим към Сугет-даван и към Санджу-даван. Истина е, Санджу също е над 1 8 000 фута и се смята труден в зависимост от количеството сняг, но затова пък спестяваме шест дни. При това по пътя към Каргалик има много вода и хората се оплакват, че им се налага няколко пъти на ден да вървят във вода до пояс, а през октомври това е опасно.
30 септември
Каракорум. Отново всичко е замръзнало. Утрото започна с острорежеща виелица, всичко се покри с мъгла. Нито да рисуваш, нито да снимаш. Едва-едва, понякога смътно се мяркаше черната шапка на Каракорум.
Всичко, което виждаме днес, няма нищо общо с видяното вчера. Така и вървяхме под пронизващия вятър от 7 до 14,00 часа, при разреден въздух. Самият проход е широк, но не е труден. За пешеходците е трудно; странно усещане, че и при сравнително малко движение вече се задъхвате. На бърдото на превала има малка пирамида от камъни. Хората, без да обръщат внимание на задъхването, не забравят да изкрещят приветствия за преодоляването.
Спускането не е стръмно, но вятърът се усилва. Трябва с нещо да се превърже лицето, тук си припомняме целесъобразността на тибетските копринени маски за пътешествие. По средата на деня снегът спря и се показаха чудесни снежни панорами. Цели групи от снежни куполи и конуси. Даже птици няма.
Спряхме в шест часа при широкото русло на река. Наоколо - дълбоко мълчание, цял амфитеатър от снежни върхове. Изтънченост на перлените цветове, невиждана досега. Пълната луна и мълчанието на студената, чиста, неопорочена природа. Изминахме най-високия път на света - 1 8 600 фута (5670 м). Преминахме границата на Китай. Нашият китаец замислено каза: „Китайска земя!" - и кой знае защо поклати глава.
1 октомври
Стигнахме до раздела на пътищата към Кокеяр или Санджу. Срещу Баксун-Булак се вижда чудесна бяла планина, толкова изящна, толкова недокосната и нежна със своите изваяния. Яркото слънце ни припомни замръзналите фиорди на Норвегия или небесносинята приказка на зимната Ладога. Но тук всичко е по-широко и мощно. Пред нас в далечината са планините, изпъстрени с бели контури, като на старите китайски пейзажи. Близо до пътя пасат две тибетски антилопи, едната вдигна глава и дълго следи кервана. Будистите и не помислиха да стрелят по тях: „Нали имаме -достатъчно храна." Някой друг би измамил доверчивостта на стройните животни. На самия път лежи магаре с благоуханен товар от канела. Къде е стопанинът? Обясняват ни, че умореното магаренце е оставено да си почине до следващия керван. Тук няма диви зверове и, никой от пътниците не нарушава тази своеобразна етика на керваните. На Сасер също видяхме оставени от някого товари. Недокоснати.
2 октомври
В мразовитото слънце на утрото пред мястото за лагеруване ясно се очертава снежната планина Патос. Така е нарекъл най-високия връх на хребета (Патос е фонетично, по тукашному Ак-Таг) Махатма Ак-Дордже, минавайки оттук
на път от Тибет. Планината Патос се издига над разклонението на пътя Каргалик - Яркенд и Каракаш - Хотан. Пътят Каргалик - Яркенд е по на ниско, само през два невисоки прохода, но затова пък с много реки. Пътят Каракаш - Хотан е планински, проходите са по-високи, но пък е по-кратък.
Планината се извисява като конус между двете крила на белия хребет. Ламата е чул и шепне: „Той [великият учител] не е бил против истинския будизъм и е казвал: „Истинският будизъм е добро учение."
Д. е писал за това в Тибет. Забележително, Лунпо неочаквано стана русофил: учи се от ламата на руски. Крещи: „Време е за обяд", „Нож", „Чашка", „Гореща вода".
Денят започна мирно. От седем часа вървим по полегатия склон на Сугет-даван. Изкачването е почти незабележимо и многобройните скелети не изглеждат толкова страшно. Спокойствието на природата ти позволява да забравиш височината. Край пътя лежи пухкаво кученце, съвсем като живо. Около три часа незабелязано стигнахме до самия проход. Винаги е полезно да се попита за северната страна на прохода. Тази страна винаги е сурова. Така беше и тук. Равният лек път изведнъж се прекъсна рязко от мощна зъбчата стръмнина. В далечината са се разпрострели бяло-лилави планини, изпълнени с някакъв траурен рисунък. Изви се фъртуна и в пролуките на снежния прах зазвънтя безпощадно почти черно-синьото небе. Пътят е засипан.
Струпаха се четири кервана. Около четиристотин коня. Напред пуснаха опитните товарни мулета. След тях тръгнахме ние. Целият склон се изпълни с черните зигзаги на конските силуети. Въздухът затрептя от викове „Хош, хош!" и всичко запълзя надолу, настъпвайки се, подхлъзвайки се и бутайки се едно в друго. Беше опасно. Хората се дивяха на ранния сняг. Чак в девет вечерта по луна стигнахме до стана. Тюрките се препираха с будистите. Назар бей искаше да ни заведе някъде далеч. Китаецът се нахвърляше върху него с камшик. Човешките препирни се предадоха на животните. Конете пръхтяха. Завърши се с бой между кучетата. Свирепият Тумбал доста нарани Амдонг.
Е. И. пътува, без да слиза от коня, повече от 13 часа. Значи познатата така наречена умора се побеждава с нещо друго, по-силно.
З октомври
Отново купчини камъни. Показаха се жълти и червени храсталаци. Много са красиви върху топлобялата пелена на пясъците. Показа се стройна върба до потока. Появиха се патици и зайци. Но животните са поразително малко. Минахме край някакви стари стени, превърнали се в купища павета. Хората очакват пристигането ни в китайския пограничен пункт Курул или Караул-Сугет. Постепенно слизаме: вече се виждат някакви плоски стени. Ето някой излиза тичешком от портата, припряно се скрива. Излизат да ни посрещнат.
Насред широката гореща равнина, обкръжена от снежни планини, стои кирпичен квадрат - Курул. В далечината примамливо сребрее Куен-Лун. Във форта има 25 войници - сарти и киргизи, и един китайски офицер със секретар и преводач. Не видяхме оръжия. Само в тясната стаичка на офицера висеше огромна едноцевка с чакмак, същинска патешка глава. С този инструмент трудно може да се застреля нещо.
Само ако знаеше този китайски пограничен офицер Шин Ло колко трогнати бяхме от сърдечния му прием. Захвърлен в далечните планини, лишен от всякакво общуване, този офицер със своето съдействие и любезност ни припомни най-добрите черти на Китай. За нас това е тъй, важно, защото пътуваме към Китай с искрено дружелюбие и с открито сърце. И се срещнахме, и се простихме с Шин Ло много сърдечно. Заради дружбата даже опънахме палатките в прашния двор на форта. Хората искаха да престоим тук поне още един ден. Та нали пустинята свърши. Радват се, а на нас ни е жал за нещо неповторимо. Кристали на висините, ще ви заменят ли дантелите на пясъците? Дойдоха още кервани. Около огньовете приказки. Говор, усмивки, лули и почивка. Шепнат: „В Бутан очакват близкото идване на Шамбала." „Първо беше Индия, после беше Китай, после Русия, а сега ще бъде Шамбала."
„В храма под изображението на Буда има подземно кипящо езеро. Веднъж в годината там се спускат и хвърлят в езерото скъпоценни камъни..."
Произнася се цяла сага за красотата. Тези огньове, тези светулки на пустинята! Те светят като знамена на народните решения.
4 октомври
Не сме изминали и миля от Курул, когато стигаме до река Каракаш-Даря, което означава „черен нефрит".
По течението на Каракаш са се добивали различни видове нефрит, представляващи миналата слава на Хотан. Даже някои от западните врати на Великата Китайска стена са се наричали нефритови, защото през тях са докарвали този обичан камък. Сега по тези места няма и помен от добив на нефрит. Само синьозеленият цвят на КаракашДаря напомня за най-добрите видове нефрит. Бърза река, весела река, шумлива река. Тук не само е родината на нефрита, но и на златото. Каракаш-Даря стана наш водач за няколко дена. Минаваме край няколко мазара, почитани мюсюлмански гробници. Може да се помисли, че полусферичното им покритие и вишката в центъра не са нищо друго освен форма на древен будистки чортен. Когато приближаваме към гроба на светеца, водачът-киргиз скача от коня и с много красив жест поднася почитанията си. Трудно беше да се очаква от неговата непохватна фигура такова красиво движение.
Форт Шахидула е изоставен, това е същият познат самотен кирпичен квадрат. Впрочем по тези места оръдия изобщо не са се появявали и не са заплашвали глинените стени.
Стана горещо. Височината е не повече от 12 000 фута (около 3650 м) и след 18 000 фута се отразява на дишането.
Получи се съобщение, че яковете за преминаването на Санджу-даван са готови. Привечер се надигна шаманът - североизточният вятър. За първи път попаднахме в истинска пясъчна вихрушка. Червените планини се скриха, небето стана сиво. Пясъкът се вдига във високи, плътни стълбове и бавно се движи, въртейки се и пронизвайки всичко срещнато. Палатките се опитват да литнат. Конете се омърлушиха и се обърнаха със задниците към вятъра. Всички цветове изчезнаха и само Каракаш се носеше все така изумрудена.
5 октомври
Вървяхме цял ден по течението на Каракаш. Не може да се запомни колко пъти преминахме през .реката. Къде до корема, къде по-ниско от коляното на коня. При един скалист завой е отнесена цялата пътечка. Наложи се да бързаме и да се промъкваме по отделни камъни сред тътена на течението.
Отново суров каменист път. Два коня на Назар бей си счупиха краката. Вчерашният шамал навсякъде е оставил следи. Планините са забулени в сив дим. Цял ден във въздуха виси облак от всепроникващ прах. Страдат очите. Целият колорит се измени. Небето стана лилаво. Само игривата река по прежнему блести в зелени искри. Появиха се първите станове на планинските киргизи. Юрти, покрити с плъстени кечета, или каменни квадрати, прислонени до скалите. Наченки на мънички поля. Дребни на ръст киргизки с високи бели накити, в червени кафтани, някои носят малките островърхи червени шапчици на киргизите. Само,, дано станат снимките. Живописна група на лилавия фон на пясъчниковите планини. На малко сиво магаренце седи жена в яркочервен кафтан и висок накит на главата. В ръцете й бебе в светлосиво покривало. Редом с нея мъж в зелен кафтан и с червена конинна шапка. Над тях бледолилаво небе. Кой би искал да рисува бягството към Египет?
Много са стръмни пътечките над самата кипяща река. Стан на пясъчна поляна, насред нея прашен кервансарай. Шепнат: „В Бутан очакват близкото идване на Шамбала." „Първо беше Индия, после беше Китай, после Русия, а сега ще бъде Шамбала."
„В храма под изображението на Буда има подземно кипящо езеро. Веднъж в годината там се спускат и хвърлят в езерото скъпоценни камъни..."
Произнася се цяла сага за красотата. Тези огньове, тези светулки на пустинята! Те светят като знамена на народните решения.
4 октомври
Не сме изминали и миля от Курул, когато стигаме до река Каракаш-Даря, което означава „черен нефрит".
По течението на Каракаш са се добивали различни видове нефрит, представляващи миналата слава на Хотан. Даже някои от западните врати на Великата Китайска стена са се наричали нефритови, защото през тях са докарвали този обичан камък. Сега по тези места няма и помен от добив на нефрит. Само синьозеленият цвят на КаракашДаря напомня за най-добрите видове нефрит. Бърза река, весела река, шумлива река. Тук не само е родината на нефрита, но и на златото. Каракаш-Даря стана наш водач за няколко дена. Минаваме край няколко мазара, почитани мюсюлмански гробници. Може да се помисли, че полусферичното им покритие и вишката в центъра не са нищо друго освен форма на древен будистки чортен. Когато приближаваме към гроба на светеца, водачът-киргиз скача от коня и с много красив жест поднася почитанията си. Трудно беше да се очаква от неговата непохватна фигура такова красиво движение.
Форт Шахидула е изоставен, това е същият познат самотен кирпичен квадрат. Впрочем по тези места оръдия изобщо не са се появявали и не са заплашвали глинените стени.
Стана горещо. Височината е не повече от 12 000 фута (около 3650 м) и след 18 000 фута се отразява на дишането.
Получи се съобщение, че яковете за преминаването на Сан-джу-даван са готови. Привечер се надигна шамалът - североизточният вятър. За първи път попаднахме в истинска пясъчна вихрушка. Червените планини се скриха, небето стана сиво. Пясъкът се вдига във високи, плътни стълбове и бавно се движи, въртейки се и пронизвайки всичко срещнато. Палатките се опитват да литнат. Конете се омърлушиха и се обърнаха със задниците към вятъра. Всички цветове изчезнаха и само Каракаш се носеше все така изумрудена.
5 октомври
Вървяхме цял ден по течението на Каракаш. Не може да се запомни колко пъти преминахме през .реката. Къде до корема, къде по-ниско от коляното на коня. При един скалист завой е отнесена цялата пътечка. Наложи се да бързаме и да се промъкваме по отделни камъни сред тътена на течението.
Отново суров каменист път. Два коня на Назар бей си счупиха краката. Вчерашният шамал навсякъде е оставил следи. Планините са забулени в сив дим. Цял ден във въздуха виси облак от всепроникващ прах. Страдат очите. Целият колорит се измени. Небето стана лилаво. Само игривата река по прежнему блести в зелени искри. Появиха се първите станове на планинските киргизи. Юрти, покрити с плъстени кечета, или каменни квадрати, прислонени до скалите. Наченки на мънички поля. Дребни на ръст киргизки с високи бели накити, в червени кафтани, някои носят малките островърхи червени шапчици на киргизите. Самоу дано станат снимките. Живописна група на лилавия фон на пясъчниковите планини. На малко сиво магаренце седи жена в яркочервен кафтан и висок накит на главата. В ръцете й бебе в светлосиво покривало. Редом с нея мъж в зелен кафтан и с червена конинна шапка. Над тях бледолилаво небе. Кой би искал да рисува бягството към Египет?
Много са стръмни пътечките над самата кипяща река. Стан на пясъчна поляна, насред нея прашен кервансарай.
Нямаме сили да се установим в този прашен двор. На съседните хълмове също е трудно да се смести лагер. Или гол камък, или мек преливащ се пясък; и едното, и другото не държат колчетата и пироните. Как да е намерихме място. Постепенно се откриват повредите по багажа: тук е разбита ключалка, там някой яхтан е прогизнал при падане на кон в реката.
Отново огньове. Отново се събират някакви непознати космати хора. Ето вече трябва да кажем, че никой от тези чепати непознати нищо лошо не ни е сторил. Прословутото киргизко обирничество не ни е засегнало.
Още от шепотите около огньовете: „Бурхан-Булат (т. е. мечът на Буда) се появява в определени срокове и тогава нищо не може да му противостои." „Улан цирик (тоест червените воини) са станали ужасно силни." „Каквото и да направят пелингите - всичко ще се обърне срещу тях." „Преди повече от сто години двама учени брамини пътували към Шамбала и се отправили на север." „Благословения Буда бил в Хотан и оттам решил да тръгне на север." „В един от най-добрите манастири на Китай професорът по метафизика е бурят." „В големия манастир Д. настоятелят е калмик." „На картината „Буда Победителят" от меча на Благословения блика огънят на справедливостта." „Пророкът е казал, че Дамаск ще бъде разрушен, преди да настъпи новият век." Така шепнат поклонниците на път за Гая, Сарнат и Мека. Дълги върволици от сивобради ахуни и покрити женски фигури се срещат по пътя. Бързат пред близката зима. Това е - бърза поща.
Денят завърши с шамап. Гигантски кълба прах, същинско невидимо преселение на народите. Трябва да се познава и този страховит лик на Азия. Къде също е толкова поразителна смяната на жега и студ? Къде са така непоносими ветровете в следобедните часове? Къде са така гибелни реките в пълноводието си и така безпощадни пясъците? Къде златото не е събрано по бреговете на реките? Къде се белеят толкова черепи под слънцето? Широката ръка на Азия.
6 октомври
Отново вървяхме по течението на Каракаш. Стигнахме до голямо старо киргизко гробище. Мазари с полукръгли сводове. Ниски гробници с поставени върху тях бончуци с конски опашки накрая. Действително повечето мазари са стари будистки чортени. След мазарите се разделихме с течението на Каракаш. Навлязохме забележимо в планината срещу течението на планински ручей. Клисурата постепенно се стесняваше. Отляво в жълтата пясъчна планина видяхме пещери на няколко етажа. Подобни на пещерите в Дунхуан. Местните жители и керванджиите ги наричат старокиргизки домове. Но, разбира се, тук имаме останки от изчезващ будизъм. Подстъпите към много пещери са отнесени напълно. Недостъпните входове са останали високо като орлови гнезда. Характерно е, че пещерите са се притаили така близко до прохода Санджу, сякаш защитават планините от вълните на мюсюлманството. Конярят Гурбан (мюсюлманин) знае още такива пещери по тези краища, но се отнася към тях явно пренебрежително. Но пещерите са внушителни.
Неизказана древност лъха от тези планини. Пясъчната мъглица сякаш ги възнася в небето. И планините вместо да бъдат ограничения и прегради, ни притеглят нагоре. Стигнахме до самото подножие на Санджу.
Чуваме, че на превала няма сняг. Но още не сме успели да получим това сведение, когато кашмирският дракон долита и всичко започва да се покрива със сняг. Пронизваща буря. Свиваме се в очакване на закъснелите палатки. В тъмнината пристига керван. Иззад превала приижда черна лавина от якове и препускайки, едва не разрушава целия стан. Глъч и шум. Сняг и студ. Но лагерът, сгушил се в клисурата, има невероятно живописен вид. Нещо от стария Босх или Питър Брьогел. Пламъкът осветява бронзовите лица. От тъмата се показват рогата на черно-невидимите якове. Крилете на палатките пърхат като птици. На скалата - гигантската сянка на Омар хар. Отново шепотът на пустинята: „Около свещената планина Сабур се вижда неизвестен древен град. С много домове и чортени." Утре трябва да ставаме със звездите. Пътят е дълъг. През деня и снегът, и вятърът отново ще започнат да ни дотягат.
7 октомври
Драконът все пак ни догони и през нощта всичко е засипано със сняг и е премръзнало. Пробваме яковете. Бързаме. Седмият проход - Санджу. Най-стръмният е 18 300 фута (около 5580 м), но не е дълъг. Колко стабилно вървят яковете; още веднъж се впечатляваме. Нагръдният ремък на седлото на моя як се къса с шум. Наложи се да връзваме с въжета, само подпръгата няма да издържи по стръмнините. Опасен е най-вече самият връх Санджу. Там якът трябва да е ловък и да прескочи дълбоката цепнатина между връхните зъбери на оголената скала. Тук трябва да се доверите на способността на яка да се вкопчва. Хегенът падна от яка, но за щастие само си удари крака. Можеше да бъде много по-лошо. Разбира се, на северната страна имаше много сняг. Наложи се да бързаме и пързаляйки се по резките зигзаги, стръмно да се спускаме. Не взимайте планинарски тояги с остриета, много по-добър е плоският метален наконечник. Снежните планини потънаха в сребърната мъгла. Жал ни е да се простим с висините, където макар и студено, е кристално чисто и звънко. Където самото название „пустиня" звучи като предизвикателство към всички градове, вече превърнали се или още не в развалини.
Защо ни е така мъчно да се отделим от Куен-Лун, от най-древния хребет?
Появиха се пак селищата на планинските киргизи. Децата и жените са чисти. Не се виждат ужасните безобразни кожни болести.
Долу, в пясъчните склонове има някакви тъмни дупкипещери. От тях излизат рунтави якове и ви пренасят в доисторически времена. Същото е било и тогава. В средата на високото плато се трупат жълти обветрени могили; от тях стърчат каменни блокове с най-изваяни форми. Носорози, тигри, кучета или някакви скелети на тронове - всичко е работа на отдавна изтекла вода. Платото е оградено от топлолилави планини. В посока към пустинята не се виждат повече снегове. Спрели сме около аул от девет юрти. Вътре е чисто. Носят ни пъпеши, дини, праскови, получавани от Санджу-базар или от Гума-базар. Планините са пълни с преливащо се ехо, лай и цвилене безспирно гърмят из доловете, като планински тръби. Киргизките показват бродерии, но не искат да продават; всяка ги прави за себе си.
8 октомври
Кратък спокоен преход. Спряхме на десет мили от оазиса Санджу. Разхвърляни единични юрти на киргизите. Често тук едно момче подкарва цял керван камили.
Всеки ден при нас идват пациенти с болен стомах или простуда. Още веднъж почувствахме какво значи великият пясък на пустинята - всепроникващ, изсушаващ, затрудняващ дишането. Ето ти мъка! Планините започнаха забележимо да се снижават. Височината на пътя е не повече от 7000 фута (около 2150 м). Нали южната част на пустинята не е по-ниска от 4000 фута (около 1200 м). Става все потопло. Замислена е серия от картини „Майтрея". Отново огньове. Отново керванджийският шепот. „Известен губернатор в Китай заповядал да секат китайците. Ах, колко лошо, Сега китайците ще ги изколят."
„Ринпоче е казвал, че сега пътят е само през Шамбала - това всички го знаят." „Много пророчества са заровени тук." „Три похода на монголите." „В пустинята след Керия излязла на повърхността подземна река." „А щом взривили скалата, тя цялата от скъпоценни камъни." „А там, където не може да се мине, там може по подземните ходове..."
Много говорят и делничното се преплита с нещо велико, предрешено. Много говорят за подземни ходове, но и то е разбираемо. От много замъци, прилепили се о скалите, са били прокопани към водата дълги подземни тунели, по които докарвали вода на магаренца. Постепенно пред нас се рисува нова картина със значителни животи.
9 октомври
Санджу-оазис. Простихме се с планините. Разбира се, отново ще тръгнем към тях. Естествено че другите планини не са по-лоши от тези. Но тъжно е да слезеш от планините. Пустинята не може да ни даде това, което ни нашепваха планините. На прощаване планините ни подариха нещо необикновено. На границата на оазиса, именно на най-последната скала, до която още можехме да се докоснем, се показаха същите рисунки като тези, които видяхме в Дардистан, на път към Ладак. В книгите за Ладак такива рисунки се наричат дардски, макар че очевидно те произлизат от неолита. И тук, в Китайски Туркестан, на гланцово-кафявия масив на скалата отново светлите силуети на същите стрели за лък, същите планински козли с огромни извити рога, същите ритуални танци, хороводи и шествия от върволица хора. Те са именно предвестниците на преселението на народите. И имаше някакъв особен смисъл в това, че тези рисунки са оставени на границата към планинското царство. Прощавайте, планини!
Показаха се китки тополи и кайсиеви дървета, а зад тях се разстла царството на пясъците. Това напомняше Египет до Нил или Арабия.
Време за закуска; искаме да спрем; но се приближават някакви ездачи и ни викат да продължим. Там е приготвен дастархан от киргизките старшини. На бродирани ярки черги много живописно са подредени купчини дини, пъпеши, круши, яйца, пържени кокошки, а по средата печен половин овен. Кръглите жълти питки с дупчици и ямички сякаш са слезли от картина на Питър Ертцен. Това ни напомни милото Ключино, Новгород, разкопките от каменния век и радушния Ефим. И тук са същите кафтани и бради, и цветни пояси, и шапчици, поръбени с кожа от вълк или речен бобър. И е трудно да убедиш себе си, че тези хора не говорят руски. И действително много от тези брадатковци знаят отделни думи и много се гордеят, ако имат някаква руска вещ. Почти нищо не знаят за Америка. Добре би било да се дадат на този народ няколко книжки за Америка, напечатани на тюркски. Някой трябва да помисли за това; та нали някога Америка и Азия са били един континент.
За първи път видяхме китайски войници в мундири от императорско време с червени надписи надлъжно по целия гръб и гърдите. Много окъсани войници; киргизите-опълченци бяха изобщо без мундири. Може ли такава армия да действа?
Ще попитат: къде е опасността? Къде са увлекателните нападения? Нали на гробището в Ле има няколко паметника на гробове на убити пътешественици. Вярно е, че всички тези хора са убити от кашмирци и афганистанци. Никой не е бил убит от ладакец-будист. И после има особена прелест в осъзнаването, че в най-отдалеченото безлюдие вие сте по-сигурни и в безопасност, отколкото по улиците на западните градове. Полицаят в Лондон при влизане в Истсайд се осведомява дали имате оръжие и дали сте готови за опасности. Нощната разходка в околностите на Монпарнас или Монмартр в Париж или по Хобокена в Ню Йорк е изпълнена с много по-големи опасности, отколкото пътищата на Хималаите и Каракорум. А торнадото в Тексас или Аризона нима не е равно на вихъра по височините? При това тези опасности на природата са така весели в същността си, така будят бодрост и така очистват съзнанието. Има колекционери на силни възклицания при опасност, но и най-нестабилният бамбуков или въжен мост буди у вас упорита находчивост.
Колко жалко е от безлюдието да се спускаш в кишлаците на людските тълпи.
На един преход от Санджу вече може да има будистки древности.
10 октомври
Озовахме се в съвсем различна страна. Няма повече ладакски героизъм. Няма ги вече гирляндите от звучното пеене на ладакците. Странно е, че силни, приятни гласове чухме само при ладакците. Няма вече замъци на безводни, дръзки върхове. Няма ги повече субурганите и могилите на безстрашието. Планините се отдалечиха в сиво-бяла мъгла. С какво да живеем и накъде да отправим поглед? Тук са мирните земеделци, нищо не знаещите сарти; забравен оазис. Мирни, бавни тюрки, отдавна забравили за участието си в шествията на Чингис и Тамерлан. Горещо е. На Санджу-базар е пясъчно. Иззад кирпичените стени, иззад плодовите дървета поглеждат множество лица, плашливи и прикрити. Цялата тълпа прилича по цветове на Нижгородския панаир. Приношенията са плодове и печени овни. Накрая ни доведоха като подарък киргизко куче.
Гърмят хлопки и на мегдана излиза китайски чиновник. Отново е любезен и услужлив. Учуден е, че не е получил писмо за нас от амбана на Яркенд, но обяснява, че републикански Китай е отменил специалните известия, ако имаш китайски паспорт. А ние имаме многословен паспорт на име Лолучи, което значи Рьорих. Толкова внимателни ли са и китайските чиновници от по-високите рангове? Иска ни се Китай да оправдае очакванията ни. Та нали при издаването на паспорта се говореше за съдействието на всички губернатори, за среща с делегация от Пекинския университет... Китайският чиновник говори за преминаването на Рузвелтови, върнали се през Яркенд; говори за развалините на императорския дворец на 12 дни от Хотан, откъдето и досега намират древни предмети. Разбираме, че това трябва да е Аксу. Скоро стъпваме на стария „копринен" път. Първото място, където може да има древни находища. Защото тези места, както и Хотан, се споменават в литературата 3-4 века преди нашата ера. На островите в пустинята, в оазисите, са се укрепили последните тълпи преди преселението към неизвестни краища. На хоризонта има облаци, но това не са обикновени облаци, това са зъбите на пясъчните вихри. Навярно някъде е имало силна снежна виелица.
11 октомври
С чуруликането на птиците и блеенето на стадата, с веселото ромолене на напоителните канали ние излязохме от Санджу. Скоро обърнахме гръб на оазиса, изкачихме се по пясъчния скат на руслото и се оказахме в истинска пустиня. Хълмовете са полегнали като слаби, неопределени силуети. На хоризонта трепти въздухът, сякаш сплитайки някакви новообразувания. Разгърнала се е цялата дантела на пясъците. Това е вече тази необозримост, по която са се движили великите орди. Нали и Чингис, и Тамерлан са преминали именно оттук. И също както по вълните не остават следи от ладията, така и по пясъка не е останал и намек за тези движения.
Тук се откроява цялата нежност и цялата безпощадност на пустинята. И киргизецът сочи към мъгливия, розовеещ североизток - там е великата Такламакан! Там са погребаните градове. Там е Куча - столицата на бившите тохари. Известни са техните ръкописи, но знаем ли как да произнасяме тези знаци? По аналогия могат да се прочетат буквите, но изобразяването на звука е изчезнало. Понататък, там, по склоновете на планините, е Карашар древно място. Там, дълго преди да бъде укрита, се е намирала чашата на Буда, по свидетелства на историците, пренесена в Карашар от Пешавар. А още по-нататък - разклоненията на Небесните планини и подунезависимите калмици, помнещи своята история, своите планини, пасбища и свещени гори. А още по-далеч - великият Алтай, където е идвал Благословения Буда.
Трепти щитът на пясъците. Изчезват непостоянните знаци. Разпитваме за древности. От пустинята вече много е взето, но още повече е скрито от пясъците и може да се намери само опипом. И сега, след силната пясъчна буря, от недрата се разкриват нови ступи, храмове и стени на неизвестни селища. Може ли по дребните признаци да се каже къде е погребано най-главното? Самите жители са безучастни на думи към откритията.
В далечината се очертават стада от диви кулани. Насреща се показа силуетът на самотен ездач. Огледа ни отдалеч, спря, слезе и разстла нещо бяло. Приближихме и видяхме бяло кече, а на него два пъпеша и два нара. Това бе угощение от неизвестния пътник. Незнайна дружеска ръка за гостите. Същинска вълшебна кърпичка, белнала се се сред безбройните пясъци. Поздрав от неизвестния за неизвестните.
Стигнахме до Санджу. Населено, стопанско, запрашено място. Лабиринт от кирпичени стенички. По децата вече се виждат лишеи, каквито нямаше в планините. Не намерихме древности. Разказват ни за двама китайски чиновници, които откарали всичко, събрано от жителите, от будистките древности. Ако това е вярно, то значи, че императорски Китай безразборно е раздавал своите съкровища, а републикански Китай започва да разбира значението на изучаването на древните паметници. Важно е да се отбележи това, ако изобщо този разказ е верен и ако чиновниците не са откарали вещите просто в своя полза.
12 октомври
От Санджу до Пиалма следвахме всичко по същия този „копринен" път. И е „копринен" не само защото по него са вървели кервани с коприна, но и самият той е копринен и се прелива в пясъка във всички оттенъци на дъгата.
Млечна пустиня с най-изящен рисунък на пясъчните вълни. Вятърът носи бисерен прах. И той пред очите ви тъче нова дантела по лицето на земята. Стърчат старинните километрични кули, по-голямата част от тях е полуразрушена. Зад нас звънят хлопки. На голям сив кон ни догонва синът на съседния амбан. Той отива на кратък престой в Дунхуан, в отпуск - предстои му около два месеца път. Той е любопитен, но много необразован. Дава няколко сведения за Хотан, говори за древностите на Дунхуан. В Пиалма също има старини от Такпамакан.
Преходът е голям. Вървяхме бързо от 7 до 16.30 часа, но казват, че утре пътят ще бъде още по-дълъг. Спираме в овощна градина. Това е по-добре, отколкото в Санджу, където камили, магарета, коне, петли и кучета цяла нощ заедно гърмяха в хор, без да млъкнат.
13 октомври
От Пиалма до Зава са около 38 мили. Тръгнахме още преди разсъмване под знака на Орион. За първи път, откакто сме на път, видяхме любимото съзвездие. Отново пустиня. Към 10 часа е вече гореща, аленееща, обгаряща. Стремето изгаря крака през ботуша. А какво ли правят тук през лятото? Неслучайно в горещините се правят нощни преходи.
Отдясно синеят хълмовете на Куен-Лун - те ни напомнят за Санта Фе. Отляво розовеят пясъците на Такпамакан - спомням си за пустинята Аризона.
Синът на амбана пее китайски намтари - сказания за. китайските богатири: неочаквано рязко, с носови придихания, с провиквания, с отброяване на някакъв непонятен темп, с финални каденци. Трудно е да се асоциира това с богатирския епос.
Под шиите на конете звънят нанизи от звънци. Поклащат се червени пискюли под юздата. Също така са гърмели тук великите орди.
Три гълъба отдавна летят с нас. Откъде може да са се взели в пустинята? Те са вестители, заведоха ни до забележително място, стар почитан мазар и джамия. Тук, сред пустинята, живеят хиляди гълъби, опазени от преданието, че който убие гълъб от този мазар, непременно ще загине.
Всеки пътник им хвърля натрошена царевица. Това свято място е много почитано. Странна изненада лъха от тези несметни ята гълъби. Това е неочакваният Сан Марко. Тези гълъби са пътеводители. Те показват пътя на пътниците през пустинята. Разказват, че: „Един китаец убил и изял такъв гълъб и незабавно умрял."
Денят завърши със златна степ, осеяна с пясъчни хълмове с вид на кургани. Това е началото на Хотанския оазис. Прилича на Южна Украйна. Вечерта донесе огорчение - загина Амдонг. Планинското лхаско куче не издържа жегата на пустинята. Жалко, Амдонг така приличаше на финските лайки; беше такъв пухкав и пъргав. Остана черният Тумбал. Свиреп и плашещ населението. За да не изгубим и този пазач, утре ще го понесат в паланкин.
14 октомври
От Зава до Хотан целият път върви през оазис. Едно след друго селища, малки пазари и градини. Събират царевицата и житото. Биковете, магаретата и конете вършат всякаква домашна работа. Отново са закрити лицата на жените. Носят малки болярски шапчици и бяло покривало като на византийските миниатюри. Постепенно и незабелязано навлизаме в тържищата на самия Хотан. Малко е останало от древния град. Хотан се е славел с нефрит, килими, пеене. От всичко това нищо не е останало. Килимите са модернизирани; изделията от нефрит - груби; пеенето е останало само във вид на несложни мюсюлмански песни под съпровода на много дълга двуструнна китара. Останало е производството на коприна, памук, царевица и сушени плодове. Останали са мръсните тесни пазари и прашните глухи улички с глинени къщички.
Древният Хотан е бил на 10 мили оттук, там, където сега е село Ядкан. Както често се случва, старите будистки места са застроени с мазари и джамии. Притокът на древни предмети от Ядкан почти е прекратен.
Стоим засега в прашния квадрат на градината в центъра на града. Опитваме се да извоюваме извънградска къща. Това съвсем не е лесно, защото очевидно ни се противопоставят нечии малко разбираеми за нас противоположни интереси. Китайските власти отначало се държат прилично. Предоставят ни почетен караул, стража от войници и бекове. Но се осведомяват дълго ли ще живеем тук. Посещения при даотая, амбана и военния губернатор. Навсякъде чай и чинийки с прости сладкиши. Без забавяне идват ответните визити. Военният губернатор има зелена карета с лилава обшивка. На даотая каретата е с два коня, като всеки кон си има отделна дъга. Впрягът изцяло прилича на руските.
Следва закуска при даотая - продължава от 2 до 6 часа, повече от 40 блюда. Грамофонът гърми китайски легенди и песни. Разбира се, сложният ритъм и разнообразието на инструментите слабо се долавя от пукащите плочи, Към края на закуската старият чиновник от местната канцелария се напи и плачливо мърмореше нещо, което би трябвало да е смешно.
Местният търговец ни предлага: „Вместо да наемате слуги, купете си дузина жени за цял живот. Цената на една добра и хубава жена е тридесет рупии." Но ние нямаме намерение да купуваме жени, макар че изслушваме всичко сериозно, защото сме привикнали на нищо да не се учудваме. Въпреки че е допустимо да се удивиш на продажбата на хора.
Започна се! Прикрепеният към нас Керим-бек се оказа негодник. Амбанът, тъпо усмихвайки се, ни обяснява: „Вкъщи може да се рисуват картини, а извън къщи - не бива." Питаме за причините; той отново се усмихва още по-тъпо и повтаря същото. Молим го писмено да потвърди заявлението си, но той рязко ни отказва. Посочваме, че експедицията е изпратена именно с художествена цел и че в паспорта ни това е отбелязано. Амбанът се усмихва три пъти по-глупаво и повтаря необоснованата си забрана.
Най-яркото петно от пристигането ни в Хотан беше влизането на Тумбал, носен в паланкин. Ладакците внесоха „негово рунтаво величество" на пазара с гръмки песни. Черното същество се беше настанило удобно и седеше много важно. Тълпата се втурна към паланкина, но тозчас се разбяга из пазара с вопли: „Руска мечка!" Всички власти, идващи при нас, смятаха за свой дълг да се осведомят за страшния звяр. А военният губернатор, желаещ да разгледа нашето тибетско животно, за по-сигурно даже хвана Юрий за ръка. Отлични пазачи са тези тибетски вълкодави.
24 октомври
Прибираме се вечерта вкъщи от гости при даотая. Враните коне от „почетния ескорт" се плашат и тревожат нашите коне. Вишките с гонгове при конфуцианския храм мълчаливо стърчат под луната. Те мълчаха през цялото време.
Пътят отива на север. Право напред, ниско над хоризонта, ярко свети Голямата мечка.
VII ХОТАН
(1925-1926)
Нашите верни ладакци се готвеха да пътуват с нас по най-далечни краища. В Хотан те някак си бързо се омърлушиха. Обикаляха пазарите, оплакваха се, че ги дърпат за плитките, оплакваха се от китайските власти. Уверяваха, че китайският даотай ще ги бие. Говореше се, че самият даотай е убил човек. Накрая дойде цялата шаечна дружина ладакци, усмихваха се, тъпчейки на място, притеснено се бутаха един в друг, повтаряха какви добри юм-кушо (госпожа) и яб-кушо (голям господин) сме и накрая със сълзи ни помолиха да ги пуснем. Намекваха, че ако веднага продължим по-нататък, ще останат, но да се живее в Хотан е невъзможно. Много трогателно си отидоха, бързайки през снежните превали. В началото на ноември те вече бяха задържани на Санджу, където пътят стана непроходим. Тогава оценихме съвета да тръгнем колкото може по-рано, защото именно сред преминаването ни започна силна виелица и студ.
Не обърнахме особено внимание на намеците на ладакците за невъзможността да се живее в Хотан, но скоро започнахме да се убеждаваме, че нашите прости приятели, храбро вървели през всичките скелети на Каракорум, не напразно се измъчваха в Хотан.
Започна се с най-странни симптоми. Не само че не искаха да ни дадат подходящ дом, но ни уверяваха, че сме длъжни да се настаним на пазара, където за даотая ще е по-удобно да ни наблюдава. Когато сами си намерихме подходящ дом извън града, изникнаха доста препятствия, които трябваше безстрашно сами да преодоляваме. Нашият доброжелател Худай Берди-бай и афганският аксакал ни помогнаха много за получаването на къщата, но амбанът разреши да сключим договор само за месец. С това ни даде да разберем, че сме неудобни наематели, но и да отпътуваме не ни позволи. Не ни даде разрешение за рисуване на етюди. Прикрепен бе да ни наглежда отвратителен бек. Накрая пристигна новият амбан и нещата се усложниха.
Детето на даотая се разболя. Помолиха Е. И. да дойде и да помогне. Лечението мина успешно и всичките трима управници дойдоха уж да ни благодарят, но се държаха възмутително. Кикотеха се, размахваха ръце, плюеха, заявиха, че паспортът ни изобщо е невалиден. Предложиха за издаването на такъв паспорт да бъде порицан господин Чен Ло (китайският посланик в Париж). Всичко придоби наистина безобразен характер. Но това бяха само цветчетата - плодовете се показаха на следващия ден.
Дойде амбанът и заяви, че е получена телеграма от Урумчи, от губернатора на областта, с изискване да се отпрати нашата експедиция, и то непременно през Санджу, тоест през затворения през зимата снежен проход.
Разбира се, ние вече бяхме привикнали към лицемерието на властите в Хотан и не се съмнявахме, че никаква телеграма няма и цялата история е фалшива. Впрочем, прибави страшният амбан, ако лично се помолим на господин даотая, може би той ще се омилостиви. Трябва да кажем, че властите не пуснаха да замине нито една наша телеграма и ние трябваше да намерим възможност по обиколни пътища да изпратим телеграми в Ню Йорк, Пекин и Париж чрез консулството в Кашгар. Освен това амбанът заяви, че властите имат право изобщо да изземат всички мои принадлежности за рисуване.
На следващия ден даотаят смени гнева с милост и заради излекуването на сина му от Е. И. съобщи, че няма да ни изпраща към Санджу. Но милостта заради излекуването на сина му скоро се изпари и властите започнаха да ни заплашват с обиск. Накрая на 29 декември обискът беше извършен. Оръжието ни - три пушки и три револвера, беше запечатано и откарано. Казаха ни, че можем да го получим обратно в Кашгар. Разрешителното за право на носене на оръжие от британските власти не беше взето под внимание. Когато внесоха огромния сандък за пренасяне на оръжие, даже китайците отстъпиха назад, шепнейки: „Ковчег". Е. И. добави: „Това е ковчег за подобни властници." Струваше ни се, че цялата изобретателност за притеснения вече е изразходвана, но невежеството им подсказа още една „игра". Съобщиха ни, че нашите американски хартии не интересуват властите и ни поискаха руски довоенен паспорт. Съвсем случайно се оказа, че носим със себе си стария паспорт и патента на шведския командор*.
„Зубрите" прекопираха и едното, и другото, и сякаш ги изпратиха нанякъде.
Изискването за царски паспорт девет години след руската революция ни показа, че властите в Хотан са не само недобронамерени, но и безкрайно невежи, и да оставаме тук би било вече опасно. Мечтаем незабавно да отпътуваме за Кашгар и Урумчи, за да намерим по-разумна власт. Приятели мои, ако искате да изпитате своето хладнокръвие и търпение, идете в град Хотан. Тук даотаят Ма и амбанът Чжан Фу ще ви запознаят с цялата изобретателност на средновековието. Преди заминаването си чухме пазарска мълва, че даотая го очаква голяма неприятност. Приказва се, че получил длъжността даотай от управителя на областта за собственоръчното убийство на военния губернатор на Кашгар миналата година; междувременно бе изяснява, че убийството не е било извършено само от него, но и от войници. Сега можем да си помислим, че всички убийци ги правят даотай.
Подробностите от убийството са средновековни.
Победеният бил разпънат и след два дена разпятие сегашният управник на Хотан в упор стрелял в него, така че кръв опръскала победителя; заедно с него стреляли и войниците му. (Главата на победения изложили на пазара.) Пиша с болка за китайците. Представям си как добрите китайци ще се изчервят заради своите съвременници. Да си спомним разказите на Свен Гедин, как китайските власти търсили в сандъците му руски войници. Как филхнер бил задължен от амбана да подпише документ, че няма намерение да граби. Как е бедствал в Хотан Пржевалски. Как Козлов бил принуден да влезе в двора на амбана с 20 казаци и тогава беззаконието замлъкнало. Тъжно е да съзнаваш и виждаш, че новият строй на държавата не е изменил мрачното средновековие. Нека амбанът се справя със своя нос без помощта на кърпа - не е в това работата, но нека амбанът поне нещичко да знае.
При огледа на вещите амбанът много пъти припомни, че на манджурската граница руснаците са му счупили чайника; цялата му дребнава злопаметност се съдържаше в това съобщение; и още едно тежко престъпление извършили руснаците: можете ли да си представите, те ваксинирали против шарка жената на даотая в Аксу! Това „кощунство" се разказва с негодувание. При огледа възмутената Е. И. каза на амбана, заповядал да отворят сандъчето с нейните принадлежности: „Виж, амбане, ето корсета ми." По такъв начин бе отмъстена жената на даотая от Аксу. Нашият китаец е възмутен и потресен. Пред неговите очи неговите, на китайския офицер и дипломат, записан в книгите - пред неговите очи ни взеха и откараха оръжието. Лишиха експедицията от средства за защита. Той каза: „Това е работа на разбойници." Дойдоха местните мюсюлмани да ни съветват и предупреждават, и се постараха да изкажат съчувствието си.
Можете да си представите колко много им се налага да изтърпяват тези тихи хора, забравени и обезличени. И колко им е трудно на китайските студенти и младежите, които са така чувствителни към гримасите на произвола.
Трябва да успеем да тръгнем. Трябва да отпътуваме въпреки студовете. Камилите са готови. Стар китаец шепне: „Наредете на войниците от конвоя, ако имат пушки, да вървят отпред, а не зад вас - китайците стрелят в гръб." Знамето на експедицията е готово. То ще бъде отпред. Сун го уши, червено с жълто и черен надпис: „Ло, американски художествен офицер."
Амбанът нищичко не знае за изкуството. Бекът е от монголски произход и почтително го поучава със следната старинна легенда: „В старо време в Куча живял знаменит художник. Веднъж той занесъл в заложната къща своя картина, изобразяваща зелка и пеперуда, и поискал за нея 3000 сара (т. е. 2700 американски долара). Момчето, заместващо стопанина, му дало исканата сума. Дошъл стопанинът. Разгневил се, че за зелка и пеперуда могат да се дадат толкова пари. Изгонил момчето и решил, че парите са изгубени. Настъпила зимата и художникът донесъл парите в уговорения срок и поискал картината си обратно. Щом донесли картината, стопанинът с ужас видял, че пеперудата е изчезнала. Художникът държал да получи картината си в същия вид. Стопанинът се видял в безизходица. Художникът го посъветвал: „Ти несправедливо изгони момчето, сега само то може да ти помогне." Стопанинът извикал момчето. То поставило картината за три дни до огъня и пеперудата отново се появила. И казало момчето: „Ти не призна художника, но той е толкова съвършен, че на рисунките му са изобразени всички закони на природата. Пеперудите се появяват в топлото лятно време. През зимата те изчезват. Същото става и на картината. Само топлината на огъня възроди пеперудата за живот през зимата. Толкова е оьвършен този художник." И стопанинът се засрамил, приел момчето и го наградил богато за неговата мъдрост." Така бекьт поучаваше амбана. Но още Буда е казал в сутрите: „Най-голямото престъпление е невежеството."
Сред мюсюлманите достигнаха вести, че французите са разрушили Дамаск и за грабежите на френските офицери. Мюсюлманите се възмутиха: „Явно франция е решила да скъса с мюсюлманския свят. Именно чрез разрушаването и ограбването на нашите светини е най-лесно да се затвърди завинаги този разрив."
В Париж не могат и да си представят колко бързо долитат в глъбините на Азия птиците-вестители. Между другото ходът на мюсюлманската мисъл заслужава голямо внимание. Тези дни един мюсюлманин ни питаше защо Мунтазар, Месия, Майтрея са все със същата буква „М"? Не е ли това едно и също явление? Питаха ни също и за будизма. С внимание слушаха за това, че Буда също е човек, но велик с висшето си знание; за това, че Буда е почитал жената; за това, че самият Буда е предсказал идването на Майтрея чрез основния признак - Общината. Тези дни идваха калмици от Карашар. Дойдоха да се поклонят на будистките предмети, които са при нас. Калмиците знаят, че оттук е минал Буда, отивайки на север. Интересно е да се отбележи, че сър Чарлз Бел в последната си книга за Тибет посочва, че Буда може да е от монголоиден произход. Непал е населен с монголоиди и родът Шакя може би е от тях. Така става много интересно насочването на Буда към север. Всички знаци, всички останки трябва да се прегледат отново. Гигантското изображение на Майтрея на скалата около Маулбек е описвано и споменавано много пъти. Не ни е дошло наум, че цялата огромна скала трябва да се изследва от всички страни. Но чак в Хотан разбрахме съвсем случайно за китайския надпис на обратната страна на скалата. Беше безкрайно жалко, че изпуснахме тази възможност, защото с нас имаше и китаец. И при това какво означава този неочакван език? Може да се очаква санскрит, тибетски, пали, даже и монголски! Но защо китайска ръка е писала на скалата на Майтрея? Подхождайте към паметниците винаги като за първи път.
Древностите в Хотан действително са на привършване. Почни нищо не донесоха за два месеца, освен две-три счупени парчета и десетина фалшиви вещи. Само дето занаятът на иманярите се изроди. И в разказите се повтарят стари съобщения, вече описани от Орел Стейн. Ядкан, тоест мястото на стария Хотан, действително е заселено с мирни сарти и е покрито с мюсюлмански гробища. Също както италианските антиквари разказват анекдотите за Боде, така и тук вече механично разказват за сър Маршал или за Орел Стейн. В домашния бит не са се съхранили старинни предмети. Животът е застинал, както става пред вълна от нови съзидания.
Кой знае защо, Хотан все пак се смята за търговския център на Китайски Туркестан. Не виждаме нерва на тази търговия. Живеем на голям път, разклоняващ се към Аксу, Куча и Дунхуан - в провинцията Гансу, във вътрешността на Китай. Но рядко звънят звънчетата на камилите. Почти не се чуват викове по магарета. По този начин не се вършат търговски дейности и няма търговски успехи. Килимарството е много западнало - безжизнено имитаторство. Самите хотански изделия съвсем са се изродили. Търговията с нефрит е преустановена. И още една особеност, посочена от древните автори, е изчезнала. Изчезнало е пеенето, заменено от неистови провиквания. В сравнение с такова пеене пеенето на ладакците е пълно и с ритъм, и със свежест, Щом хората престават да пеят, значи са много потиснати.
Чудно е, като помислим, че това е същият Хотан, на който фасиен през IV век от нашата ера е посветил възторжен отзив: „Тази страна щастливо благоденства. Народът е богат. Всички са будисти и намират радост в музикат та, Тук има повече от десет хиляди общинници и почти всички принадлежат към Махаяна. Всички те живеят м се хранят от обществените хамбари. Селищата са разположени на голямо пространство и пред вратата на всеки дом е въздигната неголяма пагода (субурган). Много са гостоприемни и снабдяват госта с всичко необходимо. Управителят на страната ни настани в Гомати, принадлежащ към Махаяна. Когато ударят гонга, всички свещенослужители се събират на трапезата. Всички сядат по определен ред и пазят мълчание, не тракат със съдовете... Част от нас тръгнаха към Кашгар..."
Докъде може да се измени действителността! Очевидно съвременен Хотан изобщо не може да се сравни с това, което е бил. Така както съвременният Апиев път или пътят към Остия не водят към истинския римски Рим.
Жалко, че фасиен не е пътувал по-нататък от Кашгар към сегашния Руски Туркестан. Защото там навсякъде и даже в Персия има следи от будизма, още съвсем неизследвани. А Бухара не е нищо друго освен вихара, изопаченото название на будистки манастир. Юрий разкри удачно тази филологическа трансформация в Париж и Пелио напълно се съгласи с него. Памир, Афганистан, Персия - навсякъде' следи от този разцвет на културата, когато, както казват хрониките: „Изкуството беше несравнимо и произведенията на творчеството и книгата бяха най-добрият подарък. "
Сун сънувал сън. Ние тримата - аз, Е. И. и Юрий посичаме със саби Ян-дуту. Сун дотича, разказва и се смее: „Много хубав сън, сега цялата победа ще бъде ваша, а за дуту ще стане лошо." Цай Хан-чен превежда този сън и също широко се усмихва от удоволствие, че поне насън на техния дуту се е случило нещо лошо. Сун задълбочава значението на съня. „Щом дуту се е отнесъл лошо с големите гости, за него ще стане лошо и той няма да живее." Така в далечния Хотан се пише присъдата на урумчинския дуту. „Повече от година няма да живее." Казваме на сарта за това решение. Той се смее: „Вие вече уволнихте Керимбек, явно и за дуту ще се сбъдне вашата истина." Макар и да се присмива на пекинското правителство, дуту сам се пече в огъня на ненавистта. Кой ще седне вместо него? Хотанският грабител Ма? Или от Аксу? Или някой от Кулджа със своите манджурци? Всяка предприемчива дружина може лесно да завземе Синцзян.
Минават странници, донасят нови вести. В Урга ще бъде избрано място за храм на Шамбала. „Когато изображението на Ригден Джапо стигне до Урга, тогава ще пламне първата светлина на новия век - истината. Тогава ще започне истинската свобода на Монголия." Замислена е картината „Заповедта на Ригден Джапо".
В Куча по пазарите неотдавна двама пътуващи лами раздаваха изображения и молитвата на Шамбала. Тук са се приютили семената на възраждащия се будизъм.
Знаменитият субурган около Хотан трябва да бъде място на едно от проявленията на новия век. Хотан е пътят на Буда. Бурхан-Булат е близо до Хотан. Положени са магнитите на пътищата. „Също е вярно, че под камъните на Гум лежи пророчеството за новия век."
Серията „Майтрея" е съставена от седем части: 1. „Шамбала идва." 2. „Конят на щастието." 3. „Стените на крепостта." 4. „Знамето на бъдното." 5. „Мощта на пещерите." 6. „Шепотите на пустинята." 7. „Майтрея Победителят."
7 декември 1925 г.
Няма по-поразителен контраст от този между цветовете на Хималаите и Ладак, сравнени с пустинята. Понякога ти се струва, че очите не виждат, като замърсени са. Къде са кристалите от пурпур, синева и зеленина? Къде е богатството на жълто-пламенните и алено-багрените цветове? Навсякъде е като в сив, прашен килер! Всепроникваща развала на времето, режеща кожата като стъкло и разяждаща тъканта. Окото така е привикнало към безцветността, че не улавяйки цветове, се плъзга като в пустота. Същб така незабелязано се надига пясъчна буря и нашият черен Тумбал става сивокосмест. Понякога има хубави звезди. Много рядко ни напомня за пданинското очарование бледосинята верига на Куен-Лун. Оплакват съдбата си магаретата и стене самоделният ремък на вършачката. Отвратителни са гигантските гуши на хората. Едни казват: „От водата." Други: „Такава си е породата." Размерите на гушата сигурно влияят пагубно на нервите и психологията на съзнанието. Започнаха студовете. Водата в каналите (аръците) се покри с лед.
Ламата казва, че един много умен будист в Ладак искал да проведе научна беседа с Юрий за будизма. Тогава ламата се побоял да организира този диспут. Каза ми: „Аз се боях дали синът ви ще може да говори за основите на учението. Сега има много чужденци, които наричат себе си будисти, но нищо не знаят и съдят по неверни книги и тълкования. Сега има много такива лъжливи будисти. Но вече съжалявам, че не уредих този разговор в Ладак. Защото вашият син знае всичко! Той знае повече от много учени лами. Ето, аз ви задавам разни въпроси незабелязано и постепенно, и вие всичко ми разяснихте. Жалко, че не побеседвахме в Ладак. Ето например пътувах с големия учен П. Задавах му разни въпроси, но той не отговори на тях, а само се сърдеше, защото не знаеше как да отговори."
Ламата много би искал да види хазарейците - монголско племе, останало след нашествието в Афганистан.
7 януари 1926 г.
Ламите често повтарят думите на Буда: „Кандилото, преди да изгасне, започва да пуши."
Вместо възможност тихо да заминем изпод десницата на даотая - нови оскърбления и безсмислени неприятности. Вещите вече са прибрани, Камилите са готови. Чувстваме се радостни от възможността да напуснем опасния Хотан. На първи януари рано сутринта пристига куриер на даотая и сконфузено заявява: „Г-н даотаят ви нарежда да пътувате към Дунхуан, а не към Кашгар." Ние казваме: „Взето ни е всичкото оръжие, не бива да се пътува през пустинята без оръжие. Не само всяка експедиция, но и всеки търговец, минаващ през пустинята, носи със себе си оръжие. Освен това в Кашгар са ни изпратени пари. Също така наши сътрудници, американци, пътуват към Урумчи. И четвърто, самият даотай току-що се съгласи с нашето заминаване за Кашгар."
Изпратеният се усмихва: „Всичко това е вярно, но г-н даотаят ме изпрати да кажа да тръгнете през пясъците към Дунхуан."
„Но нали нататък е трудно да се пътува. Нали сам даотаят каза, че в провинцията Гансу има разбойници!"
„Абсолютно вярно, но г-н даотаят промени своето решение и ви посочва пътя през пустинята към Дунхуан."
„Значи няма да можем да разгледаме нито Яркенд, нито Кашгар, нито Аксу, нито Куча? Та нали всички тези разпореждания на китайските власти нанасят обида на Съединените щати!"
„Поговорете сами с г-н даотая. Днес е Нова година и ако хубавичко помолите г-н даотая, може би отново ще промени разпореждането."
„Но ние не искаме да се молим, искаме справедливост."
Вестителят само се усмихва и отново предлага да отидем днес при даотая.
Веднага ни нашепват колоритна подробност. Сандъкът с нашето оръжие, незнайно защо направен във вид на ковчег с огромни размери, бил пренесен на пръти от четирима. Тази процесия се изсипала в двора на даотая по време на празничната му закуска.
Китайците отново зашепнали: „Ковчег", а самият даотай пребледнял и заповядал по-скоро да изнесат сандъка вън от двора на амбана. Съзнава, че върши пакости, за които ще се наложи да отговаря.
Отиваме при даотая. Както се полага в действието на трагичния Гранд Гиньол, драмата се смесва с гротеската^ По пътя срещаме шествие с книжни дракони, ладии, риби и всякакъв измамлив разкош, идващо да ни поздрави с Новата година.
Посещението при даотая превиши всякаква мяра на търпението ни. Говорихме му за необходимостта да обменим американски чекове в Кашгар. Говорихме му за необходимостта да лекуваме зъби. Говорихме за спешната необходимост да се свържем с Ню Йорк. Говорихме, че с поведението си той оскърбява достойнството на Америка. Изтъкнахме всички причини и доводи. Но даотаят отговори, че можем да минем или през прохода Санджу обратно в Индия (което явно е нелепо, щом проходът до юни е затворен от леда), или можем да тръгнем през пустинята към Гансу (без оръжие, покрай разбойници, за които той самият ни предупреди), или ще бъдем задържани в Хотан. Посочих му, че насилственото задържане е арест, за което не сме дали никакви основания. Даотаят твърдеше своето, повтаряйки, че паспортът ни, издаден по заповед на пекинското правителство, е негоден. Нима г-н Чен Ло, представител на Китай в Лигата на нациите, не знае как се издава паспорт? Но даотаят не е чувал за никаква Лига на нациите. Подхвърлих, че при такива оскърбителни отношения аз желая въобще да си тръгна от Китай. Даотаят си знае своето. Хората на даотая се смееха зад гърба му и показваха към главата му. Препирахме се безкрайно. Невъзможно беше да се проумее сложното душевно изкълчване на невежеството и безумието. Даотаят се стараеше да унищожи нашата симпатия към Китай. Спомнихме си за един наш познат, прогресивен китаец в Америка. Слушайки моята защитна реч за Китай, той някак тъжно поклати глава и попита: „А вие самият били ли сте вече в Китай?" Аз отговорих: „Готвя се да отида." Той добави: „Ще говорим след завръщането ви."
Ето, върнахме се в дома си арестувани. Седим на вече подредените сандъци и завършваме новогодишния празник с писане на обръщения към консула на Кашгар: „Експедицията на Рьорих беше арестувана от китайските власти на Хотан в навечерието на отпътуването й за Кашгар, без всякакъв повод от страна на експедицията.
Предвид отсъствието на консула на Съединените щати, се обръщаме с настоящето писмо към представителите на чужди държави в град Кашгар с настоятелна молба да окажат най-сериозно съдействие за незабавно разрешение експедицията да тръгне за Кашгар. В случай че разрещението на кашгарския даотай е недостатъчно, молим да телеграфирате за наша сметка на генерал-губернатора на областта Урумчи.
Три причини ни принуждават да бързаме неотложно, а именно: 1) необходимостта да се свържем с нашите представители от Америка; 2) необходимостта да се видим с лекаря от шведската мисия; 3) необходимостта да получим пари в Кашгар."
И ето така ще седим и ще чакаме. Писмата ни могат да пристигнат едва след девет дни, ако въобще пристигнат. Вече ни върнаха пет наши много важни и неизпратени телеграми. Всичко става действително опасно, защото властите всячески препятстват връзките ни с Америка. Оръжието ни е отнето. От какво още искат да ни лишат?
Изпратиха разписка за отнемането на оръжието ни. Тя започва така: „Давам този документ за това, че срещу мен се яви руският човек Хулизу, друго име Лолючу и т. н." Оказва се, че Хулизу значи Рьорих и Лолючу също значи Рьорих. Кой може да се оправи в тази дяволска безсмислица!
Знаменателно е, че Америка отново напълно се игнорира в този манускрипт. Изобщо струва ми се, че даотаят повече от Колумб се съмнява в съществуването на някаква неведома нему Америка, която наричат Меко.
Е. И. е много потисната. Тя дойде тук с такова открито сърце. Казва: „Какво да се прави с човечеството? Та това не са хора!" Юрий е много покрусен. „Този Китай, който ни показват в музеите и на лекциите, няма нищо общо със случващото се." Нашият китаец много отслабна и ни мели повече нищо да не говорим, защото ще ни убият." „Защото това са крадци, разбойници и кучета." Ламата шепне: „Китайците не постъпват другояче." Всичко това става опасно.
Сър Орел Стейн предава в книгата си като достоверно това, че даотаят в Кашгар за няколкото години от своето даотайство превел в Ханкоу 2 000 000 таела на свое име. Ние не вярвахме на това съобщение, въпреки че Орел Стейн е солиден учен. Но нима? Нима... това е възможно?... Колко трудно трябва да ви е, млади борци за нов Китай! И много ли сте? Но, разбира се, историята на света винаги се е правела от малцинството.
Надявам се, че на Рузвелтови им е било по-леко. Те са имали щастието да избягнат чувала на Хотан. При това ловът в планините спасява от всекидневните срещи с даотая и амбана. В планините и на нас никой не ни пречеше и не ни поставяше препятствия. И нямаше кой ежедневно да сменя решенията си. И ако това не е разлика в психологията. Защото и нашият китаец, и мюсюлманите еднакво разбираха цялото опасно безсмислие на положението. Сега някой предложи да намерим верен човек, който да прибере писмата ни до консулите в пощенската чанта, защото днес около пощата били забелязани някакви подозрителни съгледвачи.
Е. И. си спомни, че тези дни беше тридесет и петата годишнина на моята художествена работа.
2 януари
Пристигна търговец, осведомява се за възможностите за връзка с Америка. Но какви ти тук отношения, щом Хотан посреща така враждебно именно дошлите от Америка. Нито да влезеш, нито да излезеш. Що за търговски отношения!
Колкото по-враждебно се отнасят към нас властите, толкова повече съчувствие проявяват към нас хората. Предлагат ни да изпратим по-сигурно обръщенията си към консулите. Нашите хора са искрено възмутени, особено за отнемането на оръжието. Казват: „Никога няма да ни върнат оръжието." Трима китайци ни съветват да пътуваме по руските пътища. Изказва се предположение, че властите, както им е обичаят, искат да докопат голям подкуп. Нашият случай се обсъжда подробно на пазара. Днес бекът тръгна да съпровожда Юрий даже по време на езда. Значи надзорът над нас е още по-засилен.
Записвам подробности, защото всичко това много ще послужи на някого. Действително е поучително! Имаме паспорт от пекинското правителство, специално препоръчително писмо от китайския посланик в Париж, прекрасно писмо от консула на Съединените щати в Калкута, писмо от Виктория Албърт от музея в Лондон, писмо от Археологическото общество във Вашингтон, писма от шест учреждения в Съединените щати. С нас пътува китаец, бивш офицер и дипломат. Носим и книги, посветени на моите картини. Имаме паспорти - английски, френски, руски. И с целия този комплект все пак рискувате да попаднете на произвола на опасни налудничави хора. Нали всичко това е много поучително.
Сега донесоха ново „достоверно" пазарно съобщение. Представете си, у нас били намерени при обиска много скорострелни пушки. Утре ще съчинят, че картините ми са криле на аероплан. Говори се за велик чужденец, идващ от Тибет със сто коня. фактически излиза, че всичко това е за нас.
3 януари
На пазара се говори за борбата на десет китайски генерали. Говорят за смъртта на Чжан Цзо-лин. Говорят за руснаците, докарали четиристотин сандъка с оръжие. Всъщност излиза, че и този слух е за нас. Днес заминаха писмата до консулите. Хората се боят да вървят през пустинята без оръжие. Невъзможно е да се предвиди в какво ще се превърне всичко, което става.
4 януари
Неделно пазарно съобщение: калмиците гадали на пазара за успеха ни и гаданието излязло успешно, както никога досега. За което и дотичаха да ни съобщят. Самият даотай подпомага разпространението на нелепи слухове със своите глупашки обиски.
Ние все някак ще отпътуваме, а той сам ще се задуши в своята градина на безумието. Решавам да се свържа с Америка и да се откажа да следвам плана за Китай. Имам твърде много причини за това. Аз съм се заел да рисувам картини, но не съм се захващал да водя безсмислени препирни с безумци. Може да се преминат най-високите планини, може да се намери общ език с най-първобитните племена, но диваците във фракове с някакви си звезди и с много жени са абсолютно неприемливи и не се поддават на никаква еволюция.
Дойдоха да ни помолят да помогнем на жена в родилни мъки. Ние, разбира се, сме безсилни. Но китаецът знае „вярното средство". „Така е, защото дяволът седи под леглото и пречи на жената да роди. Трябва да се стреля с пушка под кревата и дяволът ще избяга, а жената веднага ще роди." Китаецът знае и друго важно съображение; той говори с много важен вид: „Тибетците са глупаци; .те мислят, че на небето има само дракон. Това е глупаво; на небето има дракон и птица. Сам драконът дъжд не може да направи." Китаецът знае също, че съществува област, където живеят само жени и при тях се раждат само момичета. Никак не обича „възкръсващите трупове".
Формулираме обвинението към даотая до генерал-губернатора така: „Обвиняваме Ма Да-жен, даотай на Хотан, в следното: 1. В дълбоко оскърбително отношение към достойнството на Съединените американски щати и към културните цели на нашата експедиция. 2. В оскърбителен отказ да вземе под внимание писмото от генералния консул на САЩ в Индия. 3. В оскърбителна забрана на свободната художествена работа в Хотан под угроза от конфискуване на всички художествени материали, принадлежащи на експедицията. 4. В оскърбителен отказ да вземе под внимание всички писма и удостоверения от американските учреждения, организирали експедицията. 5. В оскърбително отношение към нашето лично достойство. 6. В оскърбителен отказ да признае за действителен китайския ни паспорт, издаден по заповед на пекинското правителство чрез г-н Чен Ло, китайския посланик в Париж, 7. В отказ да вземе под внимание писмото, дадено ни от г-н Чен Ло до всички губернатори на Туркестан. 8. В насилствено задържане на експедицията в Хотан, което нарушава плановете на експедицията относно сроковете. 9. В оскърбително отнемане на всичкото ни оръжие (2 винтовки, 1 ловджийска пушка и 3 револвера), което лиши експедицията от всички средства за защита, макар че всеки пътник, минаващ през пустинята, носи със себе си оръжие. 10. В оскърбителна и безчовечна заплаха да изпрати експедицията извън пределите на Китай през затворения от снеговете проход Санджу. 11. В оскърбителен отказ да вземе под внимание присъствието на възрастна дама в експедицията. 12. В оскърбително и безчовечно намерение да изпрати експедицията в пустинята, по посока на Дунхуан, без оръжие, без пари и част от членовете на експедицията с болни зъби. 13. В оскърбително и подигравателно всекидневно изменение на собствените си разпореждания. 14. В оскърбителен и безчовечен отказ да получим лична консултация с лекаря на шведската мисия в Кашгар. 15. В оскърбителен отказ да уредим паричните си дела лично в Кашгар. 16. В оскърбително изискване от нас на недействителен царски паспорт девет години след революцията. 17. В оскърбителен отказ да ни се разреши да се свържем с американските учреждения в Кашгар.
Ако Ма Да-жен, даотай на Хотан, би искал да следва указанията на генерал-губернатора в Урумчи, той би се стремил да насочи експедицията именно нататък. Но повторният му отказ за пътуването ни именно към Урумчи и Кашгар показва престъпните му намерения. Гореказаните обвинения ни принуждават да изискваме пълно и незабдрно удовлетворение."
Също е нужно да се отбележи, че при всички преговори сме обяснявали на властите, че подобни техни действия се отразяват на китайските студенти и на китайските квартали, така многочислени в Америка и навсякъде. Но стана ясно, че съдбата на съотечествениците абсолютно не интересува престъпната власт.
Нашият лама ни разказа, че негов познат лама бил арестуван от китайските власти при опит да тръгне на поклонничество към Тибет. Ламата дал на местния полковник подкуп в размер от 1000 лани, кон и два топа сукно и същата нощ той го пуснал. Ламата вървял девет денонощия нощем, а през деня се криел в пясъците.
5 януари
Ведантистите наричат будистите „настика", тоест безбожници. Между впрочем и Веданта не познава личния бог, а познава принципа. Формула за посвещаване на будисти: „Намирам убежище в Буда, намирам убежище в учението, намирам убежище в Общината." Нима тази формула не води към безкрайното познание? Буда е човек, велик учител в живота, почитащ знанието и зовящ безстрашно да вървим по пътя на общото благо. Цялата съвременна еволюция е била завещана от Буда - този лъв на безстрашието и подвига.
Случайно пристигна вестник от Индия. Боше е открил мускули при растенията. Разбира се, щом има нерви, защо пък да няма мускули. [Боше отваря именно тази страница, която е нужна за идващата еволюция.]
6 януари
Още един „прекрасен" детайл от Хотан. Преди месец дойде да търси работа жена за прислужница. Странна мюсюлманка: веднага свали покривалото и някак нагло се усмихваше, предлагайки себе си. Бузите начервени. Веждите дебели като пръст - на една линия. Почувства се нещо подхвърлено, мръсно. Отказахме се. Отиде си. Днес старикът китаец се оплакваше от слуха, разпространяван от амбана, че бил правил гнусни предложения на перачката. Старецът отново възнегодува. Веднага си спомнихме тази, начервената. Пътници, бъдете внимателни! Старикът се ядосваше: „Самият амбан има винарско магазинче в
Яркенд." „Ех, само да ни изпратеха войници от консула." Щом вече и китаецът мечтае за консулски войници, то можем да си представим настроението му.
Особености на Петия Буда: Север; благословение на безстрашието, Акочир, или Ак-Дордже (кръстообразно Дордже); звукът А; Тара; Вишвапани (многорък- всераздаващ) Майтрея.
В своята статия от 1925 г. в „Шанхай таймс" „В дебрите на Тибет" д-р Лао Дзин казва: „В едно от светилищата ми се удаде да видя нещо от най-забележителните атрибути превърнатото в мумия тяло на един учен, който, както казват, умрял преди 350 години. Облечен в костюм на тибетски лама, какъвто е бил в живота, той седи в кресло и има вид на човек по-скоро заспал, отколкото умрял преди столетия. На масата пред него лежи незавършен ръкопис, над който е работил преди смъртта си. Тялото е пожълтяло и изсъхнало от времето, но общо взето се е съхранило непостижимо добре. Много легенди са се преплели вече около тези останки на древния тибетски учен.' Уверяваха ме, че три пъти за всичкото това време, изминало от смъртта му, тялото му е сменяло първоначалното си положение, а един път изчезнало съвсем и се завърнало чак след дватри дена. Веднъж пазачите на храма, влизайки в помещението, където се намирали останките, забелязали, че лежащият пред него манускрипт е завършен с послание от найголяма за света важност."
Окакура отбелязва: „Какви ужасяващи последствията човечеството носи със себе си това презрително невежество към проблемите на Изтока! Империализмът в Европа, като не се гнуси да подхвърли вика за „жълтата опасност", не си дава сметка, че Азия също може някога да проникне в жестокия смисъл на „бялото бедствие"! Вие можете да се присмивате над нас, „имащите твърде много чай", но не можем ли и ние да заподозрем вас, западняците, в „недостиг на чай" във вашата конституция?"
„Вие постигнахте разпростирането на своите владения с цената на отсъствието на всякакво спокойствие; ние създадохме хармонията, безсилна срещу вашите нападения. Ще повярвате ли? Изтокът в някои отношения е по-висш от Запада! Небето на съвременния човек се разби в циклопската борба за богатство и деспотизъм. Светът се движи опипом в мрака на себелюбието и пошлостта. Купуват науката с негодна съвест, показват доброжелателност от любов към утилитарността. Изтокът и Западът като два дракона, подхвърляни от развълнуваното море, безрезултатно се борят, за да завоюват скъпоценния камък на живота.
Нужна ни е „Ниука", за да изцерим голямото бедствие. Ние очакваме великия Аватар!"
Ауробиндо Гош казва: „Ние казваме на човечеството: настана времето, когато вие трябва да се решите на огромна крачка и да се издигнете от всекидневието към по-висок, по-дълбок и разширен живот, към който се движи човечеството. Проблемите, тревожили човечеството, могат да бъдат разрешени само с вътрешното съзнание, не с насилствено обременяване на природните сили в угода на пошлостта и разкоша, а с овладяване на силите на интелекта и духа, със завоюването от човека както на вътрешна, така и на външна свобода и с победа над външната природа чрез вътрешното устремление. За този подвиг е необходимо възраждането на Азия и затова Азия се надига." Той казва още: „Силите на стария свят, силите на деспотизма, силите на традиционните привилегии и егоистичната експлоатация, силите на братоубийствената борба и себелюбивото съревнование вечно се борят, за да седнат отново на земните тронове. Определено движение на реакцията е очевидно в много страни и сега тук може би повече, отколкото в Англия.
Опитът да се върнем към стария свят е един от тези необходими завои, без които той не може да бъде окончателно изтощен и изключен от еволюцията. Старият свят се надига именно за да бъде победен и отново сломен."
Александра Дейвид-Неел в статията си „Бъдещият герой на Севера" (La Vie de Peuple", Париж, 1925) казва: „Ние можем да се усмихваме на тези безумни мечти, но в тези огромни области, където те се приемат с непоколебима вяра и с огромна почит, влиянието им може да стане мощно и да призове към съвсем неочаквани събития, които и найобиграният между политиците не е в състояние да предвиди."
Прочетете разказа на Дейвид Неел за стария лама, донесъл цветя на ледниците. Прочетете сказанието на ламата за настъпващото време на Шамбала. От местен разказвач ламата се превръща в деятел на международните събития. Дейвид-Неел е донесла от Тибет няколко нови варианта на ръкописите за Шамбала.
За учения представлява необикновен интерес цялата мрежа от пророчества и самите многобройни указания, простряла се из неизмеримите пространства на Азия. Поетът би казал, че пясъците и камъните говорят, защото често са непонятни пътищата на стремителното осведомяване. И тъкмо ви кажат едно от тях, незабавно следва реплика с още по-голяма важност и съдържателност. И при това полузатворените очи едва проблясват.
Така си живеем. Ту сведения от висините, ту сведения от пропастта. Днес войник спрял нашия китаец на пазара, хванал коня за юздата и му поискал пари. Вчера един от нашите „конвойни" спрял на пътя жена и се опитал да вземе от нея пари. И в такава страна ни оставиха без оръжие! Странно, че и Пржевалски е имал неприятности именно в Хотан. И Марко Поло осъжда нравите в Хотан. Така си седим на сандъците сред нечувано безобразие.
Донесоха пазарната новина, че даотаят въвежда и разрешава в Хотан търговията с опиум.
8 януари
Част от членовете на братството на Буда се заели с кавги и Благословения ги е напуснал. Съседите пожертвуватели се отдръпнали от свадливите и те се смирили и отишли при Буда, като го молели да забрави всичко и да не обръща внимание на причините за кавгите, станали между тях. Но Буда казал: „Такова помирение ще бъде нетрайно. Напротив, безстрашно оголете всички корени на кавгите и враждите си. Само тогава помирението ще бъде действително."
Като тръгвате към Азия, не взимайте със себе си много хранителни продукти. Всичко има в достатъчно количество. Кашмирските агентства нищо не знаят. Заставиха ни да вземем със себе си брашно и ориз. Плашеха ни, че няма захар. Трябвало да вземем храна за конете. При това всичко има, а за десет дни през пустинята Каракорум не са нужни много запаси. Само керванът безсмислено се удължава!
10 януари
Какво ли съзнание ни прибавя нашето седене в Хотан? Още веднъж става ясно, че живот, подобен на живота в Хотан, не трябва да съществува. Помислете, животът на сто хиляди човека е превърнат в безпросветна тъмнина. От мрака се раждат болести, пороци, лъжи, предателство и невежество. На хората им е останала само търговията, дребна, печелеща с лъжи и предателство. Понятието качество на продукта е мъртво. Понятието „за навреме свършена работа" е загинало. Понятието за победа на труда опустошено. Става потапяне в калта на пазарната локва и взаимно задушаване. Така не може да продължава.
Ламата, предупреждаващ, че „китайците другояче не постъпват", предсказа още едно обстоятелство. Той каза: „Когато разберат, че повече не бива да се прекалява с наглостта и жестокостта, те ще ви уверяват, че изобщо нищо не е имало, че само така ви се е сторило и те винаги са били приятели. Обърнете внимание, те всичко предават устно и наплашените чиновници ще се откажат от всичко видяно и чуто от тях. Единствено доказателство е разписката за отнемане на оръжие."
Вие, строители на нов Китай, махнете по-скоро „зубрите". Мястото им е в зоологическата градина. Млади борци, призоваваме ви!
Нашият хотански приятел Худай Берди бай разказва с хумора на Изтока за посещението му при негов скъп приятел: „Отивам при него, а той седи и мие купчина сребърни монети, съвсем почернели. Оказва се, че държи богатството си в земята, а у нас земята е такава, че среброто съвсем почернява. Аз му казвам: „Виждаш ли, даже среброто почернява, когато е скрито от хората. И лицето ти също така ще почернее на тоя свят, ако безполезно криеш богатствата си."
Това е разказът на разумния Изток.
На два дена път от Хотан по течението на Каракаш неотдавна са намерени големи златни находища. Хиляди златотьрсачи, работещи по течението на Керли, са оставили работата си там и се устремили към Каракаш. Изброени са още няколко златоносни реки. Разбира се, всичко това се обработва по най-груб начин. С естествените си богатства Синцзян е много богата провинция.
11 януари
Сензацията на Хотан. Дойдоха пазарни сведения за обед, организиран от консула на Съветските републики в Кашгар. Обсъжда се по пазарите, шепне се съчувствено и възторжено се разказва. На обеда били поканени даотаят, китайските власти, английските представители, търговци, а също много от най-бедните жители. Местата били разпределени така, че даотаят и властите се оказали сред найдрипавите бедняци. Същото се случило и с най-големите богаташи в града. Консулът и неговите сътрудници в обикновени костюми сами поднасяли блюдата, сменяли чиниите. Консулът казал: „Не е ли така, ние сега не сме на служба, тук всички сме хора, всички сме равни. Утре пак ще си бъдете началник, даотай, а днес сме хора, равни." Съдейки по отгласите в Хотан, това е направило огромно, незабравимо впечатление. Така се разказва на пазара. Не може да се разбере къде започва народното творчество.
12 януари
Дойдоха писма от Америка. През Кулджа от 5 ноември и през Ташкент от 1 декември. Почти за същия срок, както в Ладак от Ню Йорк. Любими приятели, ние четохме с радост за всички работи, за изложбите, за лекциите, за училището, за пропагандата на изкуството сред широките маси. Та нали всичко това е така неотложно полезно за Америка. Вие донасяте истинска радост в живота на младежта и запалвате сърцата.
Франсис пише: „Получихме писмо от Вашингтон, съобщаващо, че резидентът на Кашмир е писал на правителството за инцидента, случил се в Тангмарг, враждебно, но ние отговорихме, протестирайки срещу недостойното отношение към нашата експедиция по време на пребиваването й там." Ето това, което вършите, е нередно.
Вие много играете голф, но не играйте с човешката съвест. Нима можете да отричате, че не отговаряте на писмата? Нима можете да отречете, че нашите хора бяха бити и ранени в Тангмарг? Нима можете да отричате, че шлемът беше съборен от главата на сина ми Юрий и той самият случайно не беше ранен от стоманена палка? Нима можете да отричате, че телеграмата, подписана от мен, беше съставена от инспекторите в полицията? Нима можете да отричате, че на нас, атакуваните, ни се наложи да заплатим на полицията? Нима може да отричате, че между нападащите в Тангмарг беше и вашият слуга? Нима ще отричате, че въпреки всички наши телеграми и намирайки се на час езда от мястото на произшествието, вие в течение на шест часа не счетохте за нужно да защитите достойнството на експедицията? Нима можете да отричате, че писмото
от генералния консул на Съединените американски щати е било хвърлено от вас на масата със забележката, че не ви интересува?
Отдавна е забелязано, че при разпадането на империите именно в покрайнините се появяват чиновници, усилено подкопаващи централната власт. Ние три пъти живяхме в Лондон, видяхме и знаем какъв е там животът на интелигентната младеж и най-добрата част от трудещите се. Трябва да съществува поне примитивна справедливост. От страна на лорд Литън и семейството му срещнахме културно отношение и това трябва да се каже. Поведението на Дж. Ууд и подчинените му беше твърде недостойно, и това трябва да се каже.
Дж. Ууд наричаше американския пътешественик Барет „ужасна безсмислица" и казваше, че много ще се радва, когато Рузвелтови се махнат от неговата територия. Въобще отношението към пристигналите от Америка е много лошо; достатъчно е да си припомним подробностите от повече от странното поведение по повод „гибелта" на младия, пълен със сили американец Ленгдън миналата година. Англичаните, спътници на Ленгдън, знаят подробностите около този възмутителен случай. Как биха се'възмутили нашите английски приятели!
Чували сме за някакви гигантски статуи в Централна Азия. Трудно е да се разпознае, може би това са известните статуи в Бамиан - полуразрушен град между Кабул и Балх. Височината на едната от статуите достига 170 фуга (около 52 м). Едни смятат, че имат изцяло будистки произход, други виждат в тях най-дълбока древност. Същата неяснота, както и относно каменните гиганти на Великденските острови.
Нашият китаец е абсолютно оскърбен от властите. Не иска повече да се връща в Китай. Мечтае за Тибет или Русия. Окачил е на вратата някаква огромна, ярка обява (черно и червено). В превод това значи: „Американският художествен офицер Ло забранява на нямащите работа да влизат в двора." Оказва се, че Ло означава Рьорих! Ло на китайски означава „тревожен камбанен звън".
В Хотан имаше нощен пожар. Сартите го приписаха на лошото отношение на властите към добрите гости.
13 януари
Пристигна телеграма: „Вашингтон взема необходимите мерки." Но всичкото ни оръжие е отнесено, а без оръжие аз не излизам да рисувам етюди в чужди страни. Имам много опит и основания за това. Не само хората, но и подивелите кучета са ме научили на този обичай. Нима не е нагло - да се игнорират всички документи и да ни лишат от всички средства за защита? Имало е всякакви случаи за тормоз на експедиции, но такъв акт е неизвестен в литературата. Възлагам тази отговорност на правителството на Китайската република.
15 януари
Пристигна телеграма от Америка, така изопачена, че не беше възможно да се разбере някакъв смисъл. Невидими приятели от пазара донесоха новината за голяма кавга между даотая и амбана.
И даже дните на привидно бездействие са пълни със знаци. Ето забележителна кутийка. Ето сведения за Севера. Ето сведения за манастира до Кулджа. И там - Майтрея. Ето сведения за това, че често управител на област в Китай просто не признава парите на своя предшественик. И хората не знаят в какво да държат парите си. От делничното разсъждение преминаваме към проблемите на обществения строй. Случват се времена, наричани „кълбо на събитията", когато всяко обстоятелство се дотъркулва все към един и същ обществен край. Вече седемнадесет години наблюдаваме явленията на бързащата еволюция. Между гроба на отминаващото и люлката на идното електрони с неописуема енергия се събират в новообразувания. И живописецът-затворник от планинските обители уверено изобразява битката и победата на Майтрея. Уверено нанася чертите и белезите на настъпващото и признаците на отминаващото. И спокойно написва неоспоримо посвещение: „С почит на Повелителя на закона, на славния Владетел на Северна Шамбала." В Бурхан-Булат ще има храм на Шамбала.
7 януари
Властите задълбочават престъпността си. Амбанът започна да отваря пакетите, адресирани за нас. Днес отвори пакет от шанхайската банка. Ще му кажем: „Не забравяйте, амбане, че именно Статуята на Свободата отваря път към сърцето на Америка. Сега цял Хотан знае за получаването на нашите пари, а вие и даотаят ни лишихте от всички средства за самоотбрана."
Амбанът съобщи, че има заповед от Урумчи да се отварят всички писма и да се отнеме оръжието, но че в замяна на оръжието ще ни дадат стража от войници. Отговарям му, че не можем да се доверяваме на техните войници, защото всички те бягат само при вида на едно наше куче. А между другото преди три години именно американска експедиция е трябвало да се защитава със стрелба от нападението на глутница овчарки. Обръщам вниманието на амбана към това, че оръжието, завзето от него, принадлежи на американски учреждения, но той отново изцяло игнорира Америка. [Също му казвам, че войниците му ще завършат с това, че ще се застрелят едни други]. Амбанът още не бе успял да стигне до града, когато като потвърждение на моите забележки за стражата при нас дойде, препускайки, секретарят на даотая, молейки ни да му помогнем в тежък хирургически случай; двамата най-приближени телохранители на даотая стреляли един в друг. Разбира се, ние не сме хирурзи. Оказва се, че офицерът от стражата на даотая крал вещи, другият пазач го забелязал - и в резултат - двама тежко ранени. И ето от тези убийци и крадци даотаят иска да подбере нашата стража. Нашият старик Цай Хан-чен казва: „За отварянето на чуждо писмо в Китай преди се е полагало избождане на очите и отрязване на ръката, но това тук не са офицери, а разбойници." Поучително ще бъде да се види в Урумчи каква е централната власт над цялата провинция Синцзян.
18 януари
Падна първият сняг. Е. И. храни птиците. Маса пъстри птички са я обкръжили. Индийците редовно хранят птичките по време на зимните месеци.
19 януари
Получи се писмо от английския консул в Кашгар. Явно там са се разтичали, за да можем да се измъкнем от ужасния Хотан.
20 януари
Писмо от английския консул. Съобщава, че по негово и на кашгарския даотай ходатайство генерал-губернаторът ни кани незабавно да заминем за Кашгар. Ще видим как и кога ще ни известят тукашните „управници".
Привечер амбанът кратко ни уведоми чрез Худай Берди бай за полученото от генерал-губернатора разрешение да заминем за Кашгар. Даже заповедите на генерал-губернатора се съобщават чрез частна бележка по частен човек. Ето такава е организацията! При първата среща казах на даотая, че Акбар Велики е наричал пътешествениците най-добрите посланици на неговата държава и винаги се е грижил за тяхното добро отношение. Мога да кажа сега на даотая: „Ето, Ма Да-жен, три месеца вие дейно създавахте нашето настроение и аз не криех от вас, че ще описвам всичко, което се случва. Конфуций е казал, че на стореното зло трябва да се отговаря по справедливост. Китай е страната на конфуцианството и според Конфуций аз трябва да напиша на вашия портрет: „Ма Да-жен - невеж и жесток дивак." А в учението на Буда „невежеството е обявено за най-голямото престъпление". М същият мъдър Конфуций е заклеймил всички въставащи срещу изкуството и знанието. Между другото всички ние пътувахме с искреното желание да напишем в дневниците си това, че властите на републикански Китай са станали по-просветени, отколкото по времето на упадъка на империята. И сега отново изпитателно ще се вглеждаме в очите на новите власти, дали не се е притаил зад гърба им невежият Ма Да-жен?
Хората се размърдаха. Приготвяне за път! Най-добри от всички сандъци са американските „Белбер". Не се изкривиха по време на преходите и не пропускат прах. Конят с лекота носи два сандъка. Много по-лоши са кашмирските яхтани.
Нашият китаец ликува; той явно се е боял от директни ексцесии от страна на даотая. Сега признава, че неговото следване на „обичаите" било излишно. Той ни накара да занесем на даотая пушкала в деня на завършването на новия му дом. Той организира шествие с подаръци, когато пристигнахме в Хотан. Той въпреки нашето желание носеше снимки на новия амбан. Съдейки по резултатите, всичко това е било напразно. Той обяснява всичко с това, че те не са офицери, а разбойници, но е съгласен, че тези обичаи трябва да се изоставят.
Както и можеше да се очаква от невежите власти на Хотан, сега те дават да се разбере, че заповедта на генерал-губернатора е дошла заради тяхното ходатайство. Те не знаят, че в писмото на английския консул ясно е изложен начинът, по който е получена заповедта, и мислят, че ние ще им повярваме.
Мафа от Хотан до Кашгар струва 25 сара. Товарен кон - 6 сара.
От проявените негативи твърде много, и то нужни, се оказаха повредени. Някакви черти и черни петна. Още в Индия ни предупреждаваха, че така наречените тропически филми се оказват доста недоброкачествени.
23 януари
Нашият китаец и ламата явно добре познават известен вид китайски власти. Всичко се сбъдва по техните „пророчества". Властите повторно ни уверяват в своята дружба и всичко, което се случи, се стоварва на генералгубернатора на Синцзян. Разбира се, ние сме уверени, че старият началник на областта, или дуту, нищо не знае. Сега властите се чудят под какъв предлог да ни върнат арестуваното оръжие, за да се докара всичко до неуловимото устно изложение и да се каже: „Всичко случило се е фантазия на пътешествениците." За три месеца ние преминахме през отлична школа. Все пак туй-онуй от преминатия от нас курс остава неясно. Например защо властите на всяка цена пречеха на връзката ни с Америка и върнаха телеграмите ни неизпратени, когато на всички е известно, че чрез Кашгар и чрез английския консул винаги можем да се свържем? Местните хора веднага ни предупредиха да не вярваме на властите. И на нашия въпрос защо, тъй като нищо лошо не сме направили, местните брадатковци твърдяха: „Ами защото те са глупаци." Но нали в действията и на отявления глупак има някакъв, макар и извратен смисъл. Значи тук се крие не само глупост, а също и престъпност.
Дойде телеграма от Ню Йорк: „Американският министър действа."
Ще завършим страницата с този Китай, който не видяхме. „Накрая жълтият повелител, Слънцето на Небето, победи дракона на Земята и мрака. Но гигантът в своята агония удари главата си в слънчевия свод и разби на парчета купола от гълъбов нефрит. Звездите загубиха гнездата си и луната блуждаеше без цел сред пръснатите парчета на нощта. В отчаяние повелителят търсеше навсякъде кой би могъл да възстанови небесата. Той търсеше не напразно. От източното море се вдигна повелителката, божествената Ниука, сияеща в доспехите си от пламъци. Тя съедини
петте цвета на дъгата във вълшебното си огнище и възстанови небесата." Така помни Дао.
Няма да забравим цветния прашец на Япония, която още не сме виждали: „Комио, повелителката на Нара, пее: „Ако те откъсна, ръката ми ще те оскверни, о цвете! Такова, каквото те виждам сега на гръдта на ливадата, такова те посвещавам на Будите на миналото, настоящето и бъдещето."
И още една страница от истинския Изток, посветена на Майката на Света: „Скриваща лицето си?! Изтъкала преждата на далечните светове! Посланица на неизреченото! Повелителка на неуловимото! Дарителка на неповторимото! По твоя заповед замлъква океанът и вихрите нанасят чертите на невидими знаци... Тя, закрила Лика си, ще застане сама на стража в сиянието на знаците. И никой няма да изкачи върха. Никой няма да види сиянието на дванайсетозначника на нейната мощ. Сама в мълчание е изтъкала знак от спиралите на светлината.
Тя е предводителка на отиващите на подвиг! Четирите ъгъла, знакът на утвърждаването, е даден от Нея като напътствие за решилите се...
Заповед безмълвна, всепроникваща, неотменна, неделима, неотхвърлима, ослепителна, щедра, неописуема, неповторяема, непогрешима, неизречена, безвременна, неотложна, запалваща, изявена в мълния!"

VIII ТАКЛАМАКАН - КАРАШАР


(1926)
27 януари
Тимур-бай е нашият нов водач на кервана. Накъдето и да погледнеш - навсякъде някакви исторически имена. Всички са шахове, султани, бейове. Даже и най-незабележимият си прибавя титла - ахун. Той идва да претегли вещите ни. Устройството на кантара ни пренася в неолита. На напречния лост виси пръчка с някакви „магически" кръгчета и знаци. Масивно зелено парче нефрит на връвчица се придвижва в противовес на сандъка и „магът" с кръглата шапчица изрича цифра, очевидна само за него.
Положително сме намирали такива камъни с дупчици от неолита и ги наричахме тежести, но по-вярно е гири.
Предстои ни да отидем на изток и затова утре потегляме на запад. Спирките до Кашгар са: 1. Зава, 2. Пиалма, 3. Зангу (Чуда), 4. Гума-пазар, 5. Чолак, 6. Акин, 7. Каргалик, 8. Позгам, 9. Яркенд, 10. Кокрабат, 11. Кизил, 12. Янгихисар, 13. Яберчат, 14. Кашгар.
Нашите приятели калмиците вчера вече минаха покрай нас по краткия път към Аксу - Карашар. В мрачината на разсъмването край портите ни звъннаха басовите звънчета на техните камили. Карат килими от Хотан на Тоин ламата. Откараха и много ценни известия, които будисткото съзнание може да оцени.
В нашия керван отново има три течения: будистко, мюсюлманско и китайско. Китайското е по-слабо. Последното изобретение на Цай Хан-чен - знаме на експедицията с огромен надпис „Ло" (Рьорих), тоест „тревожен камбанен звън" - е издигнато на яркочервена дръжка. Цай Хан-чен отнесе визитните ни картички на властите и както следваше да се очаква, мошениците - даотаят и амбанът уверявали, че много са ни помогнали.
Дойдоха мафи за ламата и Цай Хан-чен. Ясно е, че тези екипажи не са изменили вида си от XV век и биха подхождали на всеки музей. Худай Берди-бай докара дастархан във вид на печен овен и пирожки. Той така си и остана нашият единствен приятел в Хотан. Впрочем китайският полковник вече разбра, че се е получило нещо лошо. Отново вързопи, отново рунтави шапки, отново яростният лай на Тумбал. Утре сутринта - на път. За последен път долетяха при нас хотанските птички и дойдоха овните. Тумбал е застанал неподвижно на грамада сандъчета, като черна статуя.
28 януари
От седем сутринта приготвяме кервана. Виждали сме ние работата на ладакците, отлична им е работата, бърза, енергична. По-лоша е работата на дардистанците и кашмирците. Добра е работата на непалците, но най-лоша от всичките е работата на хотанците. Трудно е да си представи човек такава леност и неприспособимост. От седем до 12 часа с мъка натовариха четиридесет коня. Ние се разходихме из Хотан и още веднъж се убедихме, че всичко, което носи признаците на стария Хотан, не е чак толкова лошо, има останки от резба, някакви украшения и пропорции. Но всичко ново се е превърнало в безсмислена купчина глина и жалки плетеници. На пазара се срещат нелоши лица, но отнесени и лишени от всякакво изражение.
Ясно е, че в места, подобни на Хотан, са пресушени всички живителни сокове от древността и промяна тук може да настъпи само чрез коренно потресение. Китайците си седят зад глинените стени на китайския град. При тях няма коопериране с населението. Те си остават случайни пришълци, угнетители, и не мислят да помогнат на страната с каквото и да било подобрение. Запрашил се е животът, запрашили са се мозъците. Нужна е искра от силна мълния.
В далечината се мярна силуетът на светлосивия Куен Лун. Болезнено тъжно е отдалечаването от този забележителен хребет. Болезнено е да съзнаваш, че Хималаите се отдалечават. Съзнанието за новите сближавания зове да се обърнем на Изток.
Отново стража от петима войници. Неизвестно е ние ли пазим тях, или те нас. Каракаш-Даря е замръзнала и конете разбиват тънкия лед. Утрото е студено, но по обед слънцето вече пече. По клонките има пъпки. Край пътя са накацали сивички качулати чучулиги.
Минахме край девет пътни кули. Отново сме в Зава. Цай Хан-чен казва, усмихвайки се с беззъба уста: „Даотаят на Хотан мисли, че отново ще се върнем в Хотан. Такъв глупав офицер."
Но сега всякакви съображения за глупави чиновници са далеч от нас. Нали отново сме в пустинята. Отново лилави вечерни пясъци. Отново огньове. Керванът с вещите много закъсня и ние седим разтоварени, сякаш и не ги е имало тези вещи, които така усложняват целия живот. На пясъка - пъстри кечета. Веселите езици на пламъка красиво и дръзко се носят към безкрайно дългите вечерни облаци. Вечерта в Зава се оказа, че прикрепените към нас бек и офицер са се напушили хубаво с опиум. Юрий помоли Цай Хан-чен да ги смъмри. Той каза: „Разбира се, това е много глупаво, но в Калкута е поставена статуя на покровителя на опиума на кон." И светлината на луната, и тишината на нощта отново се изпълниха с човешка отрова...
29 януари
На разсъмване трябваше сами да вдигнем целия керван. Тимур-бай замина нанякъде и се оказа лентяй. Крещях по палатките на тибетски: „Лонг, лонг, лонг" - както викат тибетците рано сутрин, вдигайки народа. На хълма излезе човек с огромен рог и започна протяжно да тръби на всички страни. Оказа се, че мелничарят известява на селяните, че е готов да мели зърното им. Отново пустиня. Отново мазар с гълъби. Но сега навсякъде белее тънкият сняг. Сребристите тонове са станали по-строги. Снежните планини отляво са по-въздушни и по-разнообразни, но пясъците са по прежному измерителни. Рядко сме се изморявали така. В сумрака - вест от пустинята от гърба на неизвестна камила: „В Пиалма водата е пресъхнала." Но все някак си ще се оправим.
В осем часа, в тъмнината, при мътна луна влязохме в Пиалма. Тук ни чакаше шведският мисионер Нистром (на китайски - Лисети). Съдейки по разказите, той е имал с китайските власти много случаи, подобни на нашия. Същата лицемерна неустойчивост и нагла променливост на решенията.
30 януари
Падна мъгла. Наоколо е бяло-сивосинкава мъгла и кръгла чиния - плоскостта на пясъците. Понякога пясъците приемат скулптурен характер или се приближават към перлена раковина. Но както и да е, днес вървим по равна чиния с редки, ниски бархани и стърчащи тънички храстчета. Полузасипан скелет на магаре. Стърчат полуразрушени кули - потаи. Всяка от тях се прави на разстояние от 10 ли. От едната до другата може да се премине с лекота за 40 минути. Вълните на пясъка се сливат с равната линия на хоризонта. Какво ли може да наруши еднообразието на тази чиния?
В Хотанската пустиня се е пуснал слух за нашия пътешественик Козлов. Говори се, че когато Козлов бил в Карашар, там живеел „страшен дракон". Но храбрият руски богатир победил опасния дракон, заклел го и запечатал в стъкленица. Така бил спасен целият край. Приказват за засипани градове и показват с ръка към Такламакан. Някакво почитание и суеверен страх звучат при произнасянето на името на великата пустиня. Натам се точат две нишки на кервани... Идват от Пиалма за гориво. И нищо повече. И никакви звуци. И цветове няма вече. И бисерният прах се издига, виейки се като светлосин балдахин. Като древни катафалки отмерено вървят мафите и широко махат с пурпурните си колела. Ярко гори червеното наметало на китайския офицер. Заради вятъра той е надянал измерителна жълта качулка с предълга червена наметка! Откъде е това изобретение? В него са скрити цели хилядолетия.
Вляво се отдалечава нишка на керван. Къде отива тя? Нали това е посоката направо за Тибет, към Чантанг. Наистина, те отиват към тибетските езера за сол. И още една паметна среща. Мярна се в далечината силует на мъничко човече. Бодро крачи. Но крачката не е сартска, а и китаецът не ходи сам из пустинята. Шапка с наушнИци. Сив ямурлук. Да, това е ладакец. Такъв ще тръгне накъдето и да е сам из пустинята. Изравнихме се. Той се усмихна и сякаш всичките му зъби светнаха. Протегна ръка и ни приветства: „Джули, джули." Потеглил бил към нас. Намериха се общи познати. Говорим си кой накъде е заминал. Кой в Чантанг, кой минал през Кокеяр, кой е мръзнал на Санджу. И какво е това, което така ни сближава с ладакците? В какво се състои този общ език? Откъде е общата бодра крачка? Откъде смелостта да ходиш сам? Искаше ни се да задържим този минаващ край нас приятел.
31 януари
След вятъра и мъглата сияе ярко утро. Ще вървим до Чуд. Хората молят да прекъснем похода до Гума за два дена. Така и ще направим. Китайският отдел на кервана пръв се разпадна. На четвъртия ден Цай Хан-чен вече прилича на мъртвец. Тан Ке-чан изнемогна и даже закъса на пътя. Сун си загуби ръкавиците и изпадна в истерия. Конят на китайския войник падна. С една дума, още веднъж ни беше показано, че китайците са съвсем непригодни за поход. Цай Хан-чен отлично лепи пеперуди. Тан Ке-чан угрижено се върти около постелята си, защото порядъчната китайска постеля трябва да прилича на планина. Сун бойко налита на сартите. Войниците и офицерът с качулката приличат на всичко друго, но не и на воини. И тези винтовки с плътно затъкнати дула и завързани спусъци - ами те са се превърнали от действащ апарат в символ. Разбира се, тук няма разбойници, но цялата тази войска ще се разбяга при вида на първата организирана колона.
Отново се натъкваме на бяло-сини петна сняг. От северната страна на всеки бархан се е притаило такова светло, благоуханно петно. Действително снегът дава почва на някакво благоухание. Трудно е да се повярва, че днес е последният ден на януари - това е пролет. Тюрките работиха днес по-добре, затова получиха овен. Бедните, те ценят всяка проява на внимание. Видно е, че стопанинът на кервана ги експлоатира. Какво ли е това „стълба на октоподите"? Хегенът отново се сърди на китайците.
Приятно е да стигнеш до стоянката преди тъмнината. В Тибет вървят от четири сутринта до един. Да, да, действително е пролет. Рисувах.
1 февруари
Гума-пазар. Вървяхме през някакви фантастични пясъчни образувания. Понякога ни се струваше, че са останки от ступи или кули.
Тук има повече сняг. Белите склонове създават впечатление за брегове, а между тях е същинско море. Толкова убедително е впечатлението за море, че се налага да си спомним, че в пустинята няма такива водни повърхности.
Отново е „приготвена" за нас прашна градина, отново бекове и войници. Още не бяхме успели да опънем палатките, когато пристигна амбанът. Впечатлението е подобро, отколкото в Хотан. Амбанът знае за нашите хотански несгоди. Възмущава се от хотанските власти. Удивлява ' се как може на художник да се забранява да работи и потвърждава, че пътят към Дунхуан през пустинята е много труден и за тай-тай би било невъзможно да пътува по такъв път два месеца („тай-тай" значи „госпожа"). Разговорът преминава на детски теми: в Гума през лятото е много горещо, по-горещо, отколкото в Гансу. В Урумчи сега е много студено и не може като тук да се седи на двора. В Гума няма добри коне, но затова пък в Кашгар има качествени коне, а най-добрите раванлии са в Карашар. Всичко това и без друго го знаем. С амбана е неговият син на 9 години. После настаняват бащата и сина в пъстра каручка на две колела - мафа, и всички заминават. А на Юрий пак му се налага да седне на коня и да върне визитата. До портите тълпа. Над глинените стени стърчат редици от глави с рунтави шапки. Войниците шумно пляскат неканените зрители. Утре ще спрем в Селяк вместо в Чолак. В Чолак е пресъхнала всичката вода.
Вечерта завърши с китайски танци. Пристигна процесия с книжни фенери. Пред портите на градината се събра тесен кръг и започна танц. Първо старец, млада булка и камила. Младата жена бяга от старика, той я лови, а камилата много атрактивно размахва косматата си шия.
После танцът на кораба, съпровождан с песни. В червена книжна ладия се люлее „красавица" и гребец, същински Харон, гребе на носа на ладията. После дракон и ездачи на книжни коне. Пеят: „Както на небето се раждат звездите, така от земята излизат водите."
Простодушно, но нямаше нищо грубо и мерзко. Възрастните гласове се смесваха със звънките млади гласчета. Цялата сянка на нощта беше изпълнена с движенията на простата и негруба тълпа.
2 февруари
Зимна бяла пустиня. Потоците замръзнаха. Веднага след Гума-пазар - плоска равнина. На хоризонта - ниски снежни хълмове. Заради водата трябва да спрем в Селяк в един през деня. Такъв кратък преход още не бяхме имали. Селяк е обикновен глинен кервансарай с няколко хилави дървета сред смълчаната пустиня. Сиво небе. Източен вятър. Някакви камили, половин дузина кучета и наплашените деца на стопанина. Нищо повече. И тук ни догонва странно сведение от Хотан. Керкем-бай, този Молдаван, така поразително приличащ на европеец, се представяше за персийски поданик, но се оказа избягалият директор на Отоманската банка и католик. Ето ти вече наистина безобразно натрупване и стана по-ясно защо той три седмици задържаше нашите телеграми. В неговата работилница правят имитации на килими по изданията на Британския музей. С каква фирма е свързан той в Лондон или Париж и в какви антикварни магазини се срещат имитациите му?
На пазара в Гума жените отметнаха покривалата от лицата си, за да ни разгледат по-добре. Отметнатото покривало се нагъва като кокошник. Навярно формата на някои кокошници се е получила от отметнатото покривало. Бекът на Гума е съвършен Садко и не се нуждае от грим. За всички опери на Римски-Корсаков тук има готови персонажи.
По пътя войниците обясняват на нашия Цай Хан-чен истината защо са толкова лоши конете им. „Защото началството взема от правителството 25-30 сара, а самите те плащат 15 или 10." Всички приказват за убийството на титая на Кашгар от хотанския даотай. Кой знае защо убиецът побързал да довърши арестувания без съд от генералгубернатора. Навсякъде някакви користни причини.
Трябваше да оставим Тан Ке-чан в Гума, той остана съвсем без сили. Пример за пагубното действие на опиума. Щом излезе от своя опушен пашкул в условията на бодрата природа, пушачът се разпада като къщичка от картон.
Водата в Селяк е като рядко кафе. Чаят добива съвсем отвратителен вид и вкус. Отново сглобяваме палатките. Наблизо има самотна могила с две опашки върху изгнили колове. Рисувах.
Четем Владимирцов - животописа на Чингис хан. Добър, жизнен учен е Владимирцов. За времето след революцията е издал вече няколко книги с все същото бодро съдържание и толкова нужни сега. Жалко, че Рудньов замлъкна - та нали сега всичко, което се отнася за Монголия, е толкова важно. Трябва да се преведе животописа на Чингис за Америка. Тази стихийна предприемчивост ще бъде оценена там.
3 февруари
През нощта край нас минаваха кервани. Като цял оркестър звъняха звънчетата на камилите. Накрая един керван налетя на нашата палатка и едва не я събори. От сутринта вятър. Пустинята цялата побеля. Започна зимата и целият дълъг преход вървяхме като в далечния север. Минахме край стар хан с остатъци от кули. Зачерняха ниски дървета и се показа Акин - малко селце с няколко паянтови къщички. Керванът ни много закъсня и отново седим в очакване.
Отново безкрайните разговори за страхливостта на [китайския] полковник (тупин), за предателството на даотая, за глупостта на амбана. Никога и никъде не сме чували такова дружно осъждане на властите. Даже да се записва е скучно; така не може да продължава; на новия Китай ще му се наложи изцяло да промени качеството на своите чиновници. Сун два пъти падна от коня. На китайската част от кервана определено не й върви. Е. И. от осем до четири яздеше в тръст, това е нещо удивително. Някога тя е била ездач.
Отнякъде донасят за постилане на пода много красиви кечета. В Хотан не видяхме такива. Много сложен мозаичен рисунък. По-красиви от килими. Действително плъстените кечета и щампите са най-доброто от местното производство. Рисунките на щампите са същите като в Русия през ХУН век или по-раншни. Рисувах.
4 февруари
От Акин до Каргалик изминахме неголям, но студен преход през снежната пустиня.
Казват, че след ден снегът отново ще си отиде. По някаква причина ивицата от Селяк до Каргалик винаги е много снежна. Може би това е влиянието на някаква верига планини - други причини не се виждат. Друга особеност на тукашните места е, че среброто и даже златото съвсем почерняват; навярно съставът на почвата допринася за това. Постепенно през дългата паланка навлизаме в каргаликските пазари. Уви, по жестоката си миризма те приличат на вонящия Шринагар. Питаме защо тук е толкова мръсно, по-лошо, отколкото в Гума. Обичайният отговор: „Амбан бухао", т. е. „амбанът е мръсен."
Определено ни е помещение на самия пазар сред невероятна мръсотия. Наложи се да махнем с ръка на целия оперетен ескорт и на бековете и сами да потърсим градина извън града. Намерихме усамотен дом с градина. Утре се свършват мрачните владения на хотанския даотай. Ще бъде ли по-добре? Едно не е могъл да развали този престъпник: не е могъл да замърси въздуха на пустинята. Чуден, предпролетен, студен въздух.
Денят отново завърши с танци. Драконът и ладията бяха обикновени, но най-хубав от всички беше танцът на кокили. Оказаха се родени артисти. Същият руски танц с ухажващия девойките младеж, под звуците на струнен инструмент, приличащ на балалайка. И Дягилев, и Болм биха могли да заимстват по нещо за своите композиции. И слугите в червено с книжни фенери не бяха лоши. Тази искрица творчество за минута освети мъртвилото на пустинята.
Гушите тук са по-малко. Дайте на този народ поне мъничко прозорче светлина и буйният пламък на сърцата ще избухне.
5 февруари
Каргалик ни изпрати зле. Прикрепените ни бекове се оказаха идиоти. Не намериха коне. Накрая един бек се появи на див жребец, който удари Ола - коня на Е. И. Ударът попадна в крака на Е. И., но за щастие беше смекчен от гилгитския мек ботуш.
И за какво само ни натрапват тези бекове и войници?
Освен неудобства и разходи нищо друго не носят. Вчера дойде един китаец да се наема като слуга. Оказва се, че е заседнал в Каргалик след убийството на амбана от войници. Много убийства. Питаме нашия Сун защо в Каргалик даже бековете са лоши. Следва стереотипният отговор: „Амбанът е лош." (Тук изговарят „амбал", а не амбан".)
Снегът спря веднага след Каргалик. Явно снеговият пояс свърши, но затова пък започнаха белите соленища. Минахме през два пазара. Отминахме мизерни джамии и гробища и навлязохме в дългия пазар Позгам. Отседнахме не на палатки, а в дома на старшината. Това е голяма къща с разни тъмни стаички. На пода отново има цветни кечета, даже маса и кресла с кожени седалки. Разбира се, къщата ни показа случаен пенджабец от пазара, а бековете само ни пречеха да се движим. Кога ли ще се свършат тези безнадеждно еднообразни селища, лишени от цветове и загиващи в леност и дивотия? Ето минахме край ковачницата. Разбира се, тя е прекрасна за детайли на постановката на „Нибелунгите", но като селскостопанска работилница за нищо не е годна. В малки дупки полуголи хора и дечица духат в мехове като играчки. Махнете оттук смисъла на кервана и всичко ще потъне в пълна парализа.
6 февруари
Почти целият преход до Яркенд е сред мирните стобори на оазисите. За миг проблесна пенливата, шумна повърхност на Яркенд-Даря. Мярна се колоритно място за преминаване върху салове сред заледените брегове, сред струпаните коне, камили, мулета и каруци, а после отново същите пазари и глинени къщурки, и кръглите силуети на крайпътните върби. Така чак до Яркенд, до самите глинени стени. Отново ни е приготвен дом на пазара, но се появи спасител в лицето на ладакския аксакап. Откара ни извън града и в спокойна градина намерихме бяла къща с прислуга, с червени килими и най-важното - с лхаския говор на самия аксакал. От Позгам ни изпрати приветствието на пенджабеца „Урус карош", а тук - познат тибетски говор. Наминахме при шведските мисионери. Лекуваха нашия стар китаец. Отново слушахме разни разкази за местните обичаи; как китайците-чиновници довеждат населението до пълно разорение и след това лесно управляват потъналите в нищета парии. Дойде писмо от английския консул; кани ни да отседнем при него. Руско-Азиатската банка също предлага три стаи в Кашгар.
7 февруари
Един ден в Яркенд. Нашите хора ядат овни. Тишина. Странно нещо, всички настойчиво молят да дойдат с нас по-нататък. Даже китайските войници от ескорта казват, че с радост биха дошли по-нататък с нас. Китайски капитан постъпи като метач. Моли се да го вземем на служба някакъв арменец, майордом на бившия амбан - всички молят. И така ще пристигнем в Урумчи в международен състав. Бяхме на посещение при местния амбан. Прави подобро впечатление от хотанските „управници".
Когато Цай Хан-чен започна да излага перипетиите на нашия хотански плен, амбанът искрено се възмути. Но найинтересното е това, че по думите на амбана навсякъде са получени писма от Пекин за нашето пристигане и за да ни се окаже съдействие. Той се възмущава как са посмели хотанците да не признаят пекинската заповед.
Отново пътуваме през пазари. Същото като в Хотан. Умален вариант: на вратите на ямина вместо коткообразния дракон е изобразена редица воини с мечове. В три часа при нас идват войниците и бековете и съпроводен от червен чадър, шества самият амбан. Следва мирно пиене на чай. Амбанът се извинява, че не е могъл да уреди закуска в наша чест заради скорошното ни отпътуване. След всевъзможни любезности се разделяме. Дойде китайски лекар за Цай Хан-чен. Пазят ни часови с черни тюрбани.
Пристигна китайски театър. Изпробват конете. Мирна средновековна безсмислица, напомняща на Уингбонс.
Отнякъде са се промъкнали в Яркенд слухове за някакви събития в Китай, за някакви изказвания на Фин, за закриване на банки в Пекин, за действия на старата династия! Но никой нищо не знае и нищо не може да се разбере.
8 февруари
Буда е бил против затворите. Той изисквал труд и усилена работа. В Дарджилинг наскоро имало любопитен случай. Случайно в тълпата бил арестуван възрастен лама. Той изобщо не се оправдавал и го изпратили в затвора. Дошло време да го пускат, а затворникът не искал. Казал, че никога и никъде не е бил на такова спокойно място, където не шумят, където хранят и не ти пречат да размишляваш. Трудно уговорили стареца да напусне затвора.
Ламата казва: „Не бийте хората, нека по справедливост да си отработят." Така съветва ламата, като вижда как бековете бият народа и насаждат върволица от омраза, викове и унижения.
На заминаване не мина без бой. Самият Яркенд прави по-добро впечатление, отколкото Хотан; той е и по-голям, и с по-разнообразни стоки, и даже глинените кули и стени придават макар и скромно, но все пак декоративно впечатление. А после зад върховете на дърветата отляво се показаха планините и Кашгарският хребет и не ни напуснаха през целия път. И всичко някак си се оцвети - и езерцата сред ледовете, и сините рекички, и кафявите хълмове на синия фон на скалистите планини. Наистина ние много обичаме планините. Нашата собствена планета би била с много планини. Отново разправии с китайците. Оказва се, че Цай Хан-чен започнал да пуши много опиум и с това развращава останалите в кервана. Ще се наложи да предприемем строги мерки. Спираме в покрайнините на малкото селце Кокрабат. Ще обявим, че всеки, който пуши опиум, ще бъде незабавно отстранен.
9 февруари
Отново мазари, могили със знамена. Малки джамии за намази. Колко по-трогателен е намазът в пустинята на килимче, пред лицето на небето, отколкото пред голата пръстена стена. Много окаяни са тези крайпътни глинени джамии с криви стени и минарета като играчки. Къде се е дянало творчеството на този край? За цялото време видяхме само една нелоша обица - филигранна, и чифт сребърни копчета. Красиви са под слънцето жените, яздещи магарета, облечени в яркозелени и пурпурни чекмени.
Сякаш тук гушите са по-малко, отколкото в Хотан. Интересна задача е да се изследва от какво така чудовищно се разраства щитовидната жлеза. Освен качеството на водата трябва да има и други причини.
Край нас минава човек със сокол на ръката. Ловът със соколи все още е любим спорт тук. Изпращат ни ята досадни врани и гарвани. Спомняме си как в Монголия трябва понякога да се спасяваш със стрелба от несметните ята врани, нападащи конете. Вървим по каракорумските пясъци, тоест по „черните пясъци". Слоят чакъл и баластра придава на пустинята сивкава перлена повърхност. Отляво през цялото време продължават грамадите на планините. Странно е, като помислиш, че зад тези планини вече е Руски Туркестан и че тези хребети се опират във висините на Памир. Това е първият ден след три месеца, когато пустинята е действително красива, цветна и разнообразна. И синьото небе се е разкрасило с особено изискан рисунък от перести бели облачета. По гребените на планината сияе снегът; розовите предпланини се вливат в синята мъ(глица, от която изплуват очертанията на хребетите. Светъл ден.
Хората чакат Кашгар. Всичко хубаво в Кашгар се нарича руско. Хубавите къщи - руски; хубавите ботуши руски; хубавите коне - руски; хубавите талиги - руски. Отминаваме два-три изоставени лянгара - ханове - и сред облаци от безпросветен прах влизаме в Кизил да лагеруваме. Преходът се смята за дълъг, но в два и половина ние вече сме пристигнали. Кизил е странно, полуизоставено място с мълчаливи кирпичени квадратни къщички. Голямо старо мюсюлманско гробище. Отдалеч то прилича на цял град от червеникава глина. Чернеят дупките на старите гробове. Хората се оплакват от Цай Хан-чен. Старикът цяла нощ пушил опиум. Решихме да го оставим колкото може по-скоро, не бива да държим в кервана такъв лош пример. Най-добре от всички китайци се държи Сун - не пуши и проявява находчивост. Попитахме го защо му е отрязано кутрето на лявата ръка. Оказва се, че е бил отчаян комарджия, всичко проиграл, обеднял и заплатил дълга си, като сам си отрязал кутрето. И така при нас има един играч на комар, един офицер на убития амбан, един от кервана на убития американец Ленгдон, един отчаян пушач на опиум. Доста шарено!
Нашият ладакец Рамзана така се е пременил, че даже си е забол на гърдите две закопчалки от жартиери. Ето ти истински кавалер на ордена на жартиерата. Но най-голямото желание на Рамзана е да носи оръжие и да язди добър кон. Той е на 18 години; от него може да излезе полезен човек. Баща му е мюсюлманин, майката - будистка. По някакви белези ламите го признали за превъплъщение на починалия игумен на манастир, но бащата като ревностен мюсюлманин попречил на манастирската му кариера.
10 февруари
Мъгла, северен вятър и гъсти облаци прах. Дълго вървяхме през някакви пясъчни коридори и дълбоки трапчини. Отдавна не бяхме виждали такова количество всепроникващ пясък. После започнаха сивите соленища и ниски баири със зеленикаво-сивокафяв оттенък. Стана по-красиво. Когато стигнахме до Кингул-Даря с високите брегове, със заледения високо висящ мост, с бентовете и камарите от стени и къщи - стана много красиво. Такива пейзажи има по старокитайските рисунки. Влизаме в дългия пазар Янгихисар. Приготвена е къща на пазара, както винаги непригодна. Установихме се в шведската мисия. Разговаряхме за Стокхолм, за лечението на гушите (с йод), за напредването на фин към Синцзян.
Разказват, че зад гробницата на Мохамед се намира празна гробница, приготвена за Исус за времето на второто му пришествие. В Исфахан в Персия държат оседлан бял кон, готов за пришествието на Месията - всеки по своему!
Току-що дойдоха индийски търговци да кажат „Селям" и да ни поздравят с пристигането. Показаха ни снимка с разпънатия титай и с убития му син. Разправят средновековни подробности за това убийство без съд. Като цяло съвпадат с хотанските сведения, освен детайлите с отрязването на главата. Тук говорят, че разпънатият управител останал на кръста два дена, а след това тялото му било захвърлено някъде.
И сега мазарът (гробницата), построен от управителя, стои празен. Във вестниците писаха малко за тази трагедия с разпятието. В Пекин заседават някакви комисии. В Лигата на нациите произнасят някакви безжизнени формули, а тук вървят по реда си разпятия и предателства, и продажба на хора, и щедро платени убийци. Необходимо е ускоряване на еволюцията.
Говорят, че около Кашгар има развалини на будистки храм. Така и трябва да бъде, защото будизмът е бил по тези краища, но е интересно, че за тези развалини не се е случвало да чуем по-рано. Значи в Кашгар има и джамия, и гробница на Мариам, и будистки развалини.
Вечерта прекарахме с шведите. Тиха вечеря. Говорихме за богатствата на този край, където се обработва не повече от 3 % от цялата площ. В близките планини 'се на/ мират желязо, мед, сребро, каменни въглища. Убитият титай имал намерение да започне някакви разработки, но сега тези възможности отново потъват в мрак.
11 февруари
Простихме се с гостоприемното семейство на Андерсон. Седеммесечният Свен вторачи сините си очи в Е. И., здраво хвана пръста й и не искаше да го пусне. Поговорихме за плодородието на този край, където освен разни зеленчуци има много диворастящи целебни растения: рицинус, сладък корен, дигиталис и др. Може да си представи човек какво би дала тази равнина с фордовските трактори. Говорят за безлесието на тези места, но на два дена път (а преходите са кратки) има отлични каменни въглища. Караме със себе си парче от този продукт, неотстъпващ на най-добрите образци. А кой е казал, че тук наблизо няма и нефт? Или че в планините няма радий? При това колко лесно е да се засадят големи площи дървета. При разкопките често са намирали огромни пънове и стволове от стари лесове по тези места; трябва само да се прояви минимум трудолюбие и находчивост и този край ще стане неузнаваем. Тук през лятото има много вода, достатъчно е просто да се събере в хранилище. Ето че през февруари дните стават съвсем пролетни. Само през декември и януари е студено. Студеният нощен въздух освежава природата. Само да не се бояха китайците от всичко ново и само да се назначаваха чиновниците им по достойнство, а не по способността да грабят. Иначе откъде това непонятно бързо забогатяване на амбаните и даотаите? По този начин всяка проява на трудолюбие се оказва само повод за побързо обогатяване на чиновниците, затънали в опиум и комар. Спираме в Яберчат, малко селище на четири часа от Кашгар. Бихме могли лесно да вземем пътя до Кашгар за един ден, но заради товарните коне се налага да спрем в околностите сред чепати върби и кирпичени стени.
12 февруари
Мъгла, нисък храсталак, голи ракити и неравен, покрит с ями път, който минава през покрити с лед потоци. Първо минаваме през новия град Кашгар. Стените са повнушителни от яркендските. На пазара се забелязва повече прах и движение. Арестанти в окови просят милостиня, за да се прехранват. Новият и старият град са на около два потая разстояние. Срещу нас препускат двама ярко-червени „куриери", изпратени от английския консул. Консулът ни очаква на закуска, докато приготвят дома на Руско-Азиатската банка. Консулът и жена му с интерес разпитват за хотанските събития. В банката разсъждават за „характера" на китайското управление. Оказва се, че китайският даотай е известен из цялата провинция и никой не се чуди на постъпките му. Идва керванът. Преглед на вещите. Усложнения няма.
13 февруари
Китайската Нова година; в четири часа сутринта ни разбуди пукотът на фишеци и сигнални ракети. Зад стената стълб пламък и изстрели. Мислехме, че това е пожар.
Дойде консулът Гилан с жена си. Оказва се, че и двамат са шотландци. Сред шотландците отдавна срещам симпатични хора и тези принадлежат към добрия тип шотландски родове. Пристигна ладакският аксакал. Мюсюлманин, дълго живял в Лхаса и Шигатзе. Дойде и старият преводач на руското консулство. Оплаква се от увеличеното пушене на опиум и конопен хашиш. Богатите си позволяват разкоша да употребяват скъп опиум, а бедните се упояват с домашно правен хашиш. Възможността да заработиш пари тук е много малка. Преди на работа в Русия са отивали до 30 000 човека всяка година.
И отново безкрайни разкази за грабителското обогатяване на китайските власти.
Когато седите в някой мирен китайски ресторант в Америка, спомняйте си за грабителите даотай и амбани, довели народа до пълно затъпяване. Нека увеселителните светлини в китайските квартали ви напомнят как в мрака на невежеството загиват милиони хора.
Дойде директорът на клона на Руско-Азиатската банка Анохин. Нова вълна информация. Във всяка част на провинцията си имат свои пари, трудно приемани в съседните околии. В Кашгар - сари; в Урумчи - лани, на стойност една трета от сара; в Кулджа имат свои лани, които насе-лението нарича рубли. При това половин или четвърт лан се получава чрез разкъсване на знака на съответните части.
Вследствие на тези операции паричните знаци се превръщат във вехтория, лишена от всякакво обозначение. Когато се появи необходимост да се върнат на знака предишните размери, подлепват парчета случайна хартия. Възможно е да получиш лан, чиято половина се състои от обява за продажба на сапун или нещо също толкова неочаквано.
Видяхме мисионера - шведа Палмберг. Въпреки медицинската дейност на шведските мисии, те периодично са подлагани на преследване от страна на властите. Неотдавна даже е трябвало да прекратят работа, а при това са единствените лекари за целия голям край. Даже в гарнизона няма нито един лекар. Местните жители ни казват: никой на света не знае какво става в затънтения Китайски Туркестан, отдаден за разграбване на шепа невежи. Молят: „Напишете, съобщете на света за подивяването на целия край." Отново минават арестанти в окови, просещи милостиня. Този обичай е бил характерен за XV век, но е поразително да видиш прилагането му днес.
14 февруари
Седим в полубездействие, понеже китайската Нова година се празнува няколко дни. Спомням си как американският консул в Калкута, милият Дженкинс, преброи всички дни през годината, незасегнати от празниците на всички местни националности. Останаха всичко 52 работни дни. И тук се отпразнува европейската Нова година, а сега - китайската. Много пречи изчислението на месеците в разните тълкования. Мюсюлманско, китайско, тибетско всички се пресмятат различно.
Дойде един сарт и разказа, че около Куча населението разрушава останките от будистките храмове... Защо? Много пътешественици и китайци се интересуват от тези развалини и фрески и на хората им е трудно да приемат всички тези гости. Те разпалват сред развалините голям огън и стенописите загиват. Подозираме и друга причина отдавнашното иконоборство на мюсюлманите. Така или иначе, но скоро ще изчезнат и тези неголеми останки от тохарите и уйгурите.
15 февруари
Днес сутринта бяхме при даотая. Прави добродушно впечатление. Яминът има по-обитаем вид. Не се вижда окъсано войнство. Няма тълпи от бекове. Там беше и завеждащият чуждестранната част г-н Дао. Разбира се, паспортите ни се оказаха съвсем редовни. Препоръчителните писма бяха приети като отлични. И беше изразено изумление от действията в Хотан. Незабавно ще изпратят телеграма на генерал-губернатора за връщането на нашето оръжие. През деня видяхме шведския мисионер Корквист и много жители от местните колонии. Любопитно е да се отбележи, че генерал-губернаторът отдавна се опитва да се измъкне от Урумчи ведно с награбените блага. Но съседната провинция не го пуска, без да изплати многомилионен откуп. Така един негов керван със сребро в няколко каруци вече бил заловен. Сега „сановникът" се опитва да приведе своите капитали в чуждестранни банки. Трябва също да се отбележи, че след убийството на титая и сина му в Кашгар семейството им било подложено на пълно ограбване. От ушите на снахата били изтръгнати даже обеците. Донесоха снимка с разпънатия титай. Приятели, погледнете това зверство без съд и отговорност. Впрочем казват, че даотаят на Аксу вече събира войници, за^да тръгнат към Хотан. Ограбените блага не остават дълго на едно място.
16 февруари
Пристигна даотаят. Отегчителни разговори за култа на предците, за астрология, за времето. Разгледа снимки на мои картини. Каза, че вече е телеграфирал в Урумчи за разрешение да продължим. Тези разрешения за всяка стъпка напомнят за най-жестоките времена и просто ни омръзнаха до последна степен. Даже да се оплачеш от грубостта на властите може само с разрешение. Минавайки през града, още веднъж се вгледахме в местните типове. Има много жестоки лица. Много повече нищи и сакати, отколкото в Яркенд. Трябва да обменим останалите рупии. Съветват ни да вземем руско злато. Сега то струва еднакво с червонците. Киргизите го карат от планините. Индийците и тюрките го вземат охотно.
17 февруари
Ден за обмяна на пари. Избиране на пътна кола. Новият кочияш е казак от Оренбург. Поучителна сцена на пазара. Ходжата подкарва с бич народа към джамията. Ударите се сипят по гърбове, плещи и лица. Молитвеният ентусиазъм се постига трудно и много хора бързат да се скрият в малките улички. Казват, че медресетата - училищата при джамиите - малко се посещават. Даже и сред дивотията хората очакват по-изтънчени и задълбочени форми на познание.
18 февруари
Недалеч от селището Артиш могат да се видят високо в скалата три прозореца. Разбира се, това са будистки пещери, разгледани от Лекок и Стейн. Долу могат да се различат останки от стенопис. Не намерихме там особено интересни предмети. Народът разкрасява тези пещери с предание. Старият цар имал дъщеря. Била й предсказана смърт от ухапване на скорпион. За да я спаси, царят построил жилище високо на скалата. Но съдбата й се сбъднала. Принцесата поискала да хапне грозде. Издърпала при себе си с въженце кошница, в която се бил притаил отровен скорпион.
На петнайсет версти на изток, сред гробище, ни показват гроба на Мария, майката на Иса. Подробностите на легендата ни се изплъзват. Защо именно на Мария, никой в Кашгар не може да ни разкаже. Също както за Иса в Шринагар. Няма ли тук следи от несторианство и манихейство?
По пазара важно минава с бич в ръка кадията - съдията. Отива да лови играчите на хазартни игри. Разбира се, групичките играчи бързо се разбягват и след преминаването на „блюстителя" отново се скупчват. Също както опиума и хазартните игри изтощават населението.
Влизаме в китайски дом. Срещу входа има олтар с новогодишни приношения и сладки неща. На стената ярка картина с владетеля на боговете. Кой е той? Наистина това е същият този Кейсар; това е този, когото всеки очаква по своему. Новата година се приветства именно с неговото изображение. Даже и в почти мюсюлманския Кашгар се е притаило далекоизточно вярване. Там видяхме Гуанин Майката на Света, и човека - дългия живот (синтез на всички възрасти), и още едно изображение на „Повелителя на боговете". Това изображение е по-малко сложно - само с две фигури - Повелителя и неговия пазител. Повелителят, седнал до масата, гледа пламъка на червена свещ. На челото на Повелителя има скъпоценен камък като червена звезда. Картината е с най-съвременна изработка, опростена, но много декоративна. Влязохме в двора на малък храм. Самият храм е затворен. Служба не се извършва. Срещу входа - сцена за китайски театър.
Привечерното слънце залива бреговете на Тюмен-Даря. По тясно мостче вървите към пясъчни сипеи. Като мъртъв град, неподвижно и неодушевено, стърчат над тези пясъчни стръмнини глинените стени. Дърветата са голи; може да се вижда надалеч. Това е първият град, който можем' да наречем средноазиатски. И не под вонящите навеси на тесните пазари, не лице в лице с прокажените, а със златото на слънчевите лъчи и с неподвижността на стените вие вярвате, че Кашгар е действително старо място.
19 февруари
Много подпочвени води има в Кашгар. Разливите на реките и оризовите поля предизвикват особен вид треска, подобна на малария. Най-разнообразни симптоми. Тъпа болка в ставите, сънливост, болки в крайниците.
Не е лесно да се получат от Китай пари с чек. Би трябвало таелите да ни чакат още от ноември, но ето вече е краят на февруари, а пощата все отлага изплащането. Разбира се, парите може да са дадени под лихва. Разказват, че един от местните амбани дълго отказвал да приведе събраните данъци на генерал-губернатора, защото те били дадени под лихва за неговото обогатяване. Донесоха снимки с жертви на „правосъдието": редица хора с отрязани пръсти, стъпала, с прерязани сухожилия. Мнозинството от тях не са съумели да заплатят навреме „на когото трябва". Тук има снимки с убития титай в пълна „слава", с две ленти накръст, със звезди и разкрачена стойка. Тук има също снимки от разработването на нефта, започнато от титая. Групата жени на титая и другите местни чиновници. Пристигнаха стари писма от Америка от 30 октомври, през Пекин. По този път са им били нужни 3 и половина месеца, за да стигнат до нас.
Явно да се намерят тук коне е още по-трудно, отколкото в Яркенд. При доктор Яловенко се намериха всички лекарства, които ни бяха нужни. Малката му болница е много по-добре оборудвана, отколкото в шведската мисия.
Пием чай у Гиланови; отиваме с тях да разгледаме една ступа. Около реката пътят започва да става мочурлив. Преминаваме тесен мост и се изкачваме сред причудливи пясъчни форми, създадени и от водата, и от земетресенията.
Разбира се, това е най-древната част на Кашгар; тук могат да бъдат намерени будистки следи. Самата ступа се е превърнала в безформен блок и само останките от кирпичен зид долу издават постройката й. Размерите й са огромни; не по-малки от тези на голямата ступа в Сарнат. Всъщност се е съхранила само основата, а целият горен купол е изчезнал. Трудно е да се различат строителните развалини сред пясъчните свлачища. Колко такива замас-кирани развалини са погребани близо до теченията на реките и под полегатите могили, под този типично азиатски покров...
Привечер захладнява. И като лилав силует се изправя Кашгар с китайския храм на стената на града. Силуетът му не е лишен от покой и величие, но това, така да се каже, е измамно величие, защото грамадният силует се преобразява в нетрайни глинени и пясъчни постройки. Късно вечерта на вратата ни чука Джордж Чжу, китаец, секретар на британския консул. С добра вест, с телеграма от дутуту в Урумчи. Разрешено ни е да продължим. Но въпреки застъпничеството на кашгарския даотай и на британския консул, двете ни винтовки и трите револвера са останали запечатани, а за разрешение да се рисуват картини изобщо не е споменато, макар че и консулът, и даотаят определено питаха за това в телеграмите. Мистър Джордж Чжу, усмихвайки се, казва: „Аз съм учил английски при американски учител в Пекин и се радвам да помогна и донеса добра вест за американската експедиция."
20 февруари
Спешно готвим кервана за път, за да заминем преди да се разкалят пролетните пътища и разлеят реките. До Урумчи са около 1800 версти. Трудно се намират коне. Всичките по-добри коне са закарани във ферган, където има огромно търсене на коне от Русия.
Трябва да уволним Цай Хан-чен; той съвсем побесня, вчера преби ладакеца Муса; той е жертва на пушенето на опиум. Отиваме да изкажем благодарност на Гилан за по* мощта му и за телеграмата. Казвам му колко ми е приятно да отбележа културното отношение към задачите на нашата експедиция. Съжалявам, че въпреки неговото ходатайство нито оръжието, нито разрешението за рисуване на картини ни е дадено. Моля го да ми даде текста на изпратените от него телеграми за вписването им в дневника. След това разговаряхме за обмяната на рупии, чиято цена се е вдигнала, за сарите. Носи се слух за замяна на сарите в обращение с нова монета. Никой нищо не знае. Точно както мисионерът Торквист нарече това ъгълче от Туркестан: залив със застояла вода. Торквист казва: „Китайците се раждат конфуцианци, живеят като даосисти, а умират будисти." Бихме искали да видим истински китайци. Толкова много се говори за напрегната работа в Кантон. Нима там не знаят за тъмния живот в Китайски Туркестан? Нима не знаят как един грабител сваля и разпъва друг грабител не за благото на народа, не за съд, а заради лични сметки и лично обогатяване? А служителите на „властта", богаташите-бекове, разхождат нагайките си по приведените гърбове на бедняците.
21 февруари
Невъзможно е да се намерят коне. Всички годни коне са наети в Андижан за превозване на товари от Русия. Носят се слухове, че в Андижан са натрупани стоки за три години. Сега искат за конете по един сар на ден. Нечувана цена. Ще се наложи да вземем мулета, а това значи, че до Урумчи ще трябва да пътуваме 55 дена вместо 40. 1800 версти са. Трябва безкрайно да се бърза, иначе ще започне топенето на снеговете. Извън града, близо до конския пазар, е интересният мазар Хисарлък, приписван на някакъв монголски княз. Има поверие: ако хвърлиш парче глина в купола на мазара, ще ти паднат брадавиците.
22 февруари
Изпратихме в Америка телеграми и писма. Нека купят Бурлюк и неща от новаторите. Защото максималистите художници се борят срещу същата всепроникваща пошлост и лицемерното еснафство. В бъдещия американски музей трябва да има голям отдел на новото, а също отдел за чужденците, внесли в Америка своето творчество. И привличайте повече млади; трябва, за да бъде резервът силен и подготвен. Не бива да се спира донякъде.
Ако сметнем всички забавяния, последвали от хотанския плен, ще се окаже, че сме загубили три месеца, които са ни така нужни заради настъпването на пролетните разливи.
23 февруари
Не е лесно да се получат пари чрез китайската поща. От ноември досега пощата не може да събере 1600 мексикански долара. Направо смешно, като знаете, че местният генерал веднага превежда 10 000 фунта „частни спестявания" по поръчка на генерал-губернатора.
Бяхме с конете до даотая да разговаряме за оръжието и за разрешението да рисуваме етюди. Даотаят издаде резолюция: „Опитайте да рисувате картини, а ако полицията започне да ви забранява, престанете." Оръжието ни е хванало ръжда от влагата. Когато наблегнахме на това, от преводача на британския консул ни беше казано: „Не създавайте затруднения." Ние отново се почувствахме не в страната на правдата, а в страната на личния произвол. Беше ни казано, че ако дуту (генерал-губернаторът) ни намери за достойни, то ще ни разреши и оръжие, и да работим. Нужно е голямо хладнокръвие, за да се приемат насериозно всички тези сентенции. Интересно по какъв начин и с какъв апарат ще изследва генерал-губернаторът нашата „достойност" за работа и оръжие... Но „достойността" на подобни власти за нас е ясна и без някакъв особен апарат. Откъде са се взели тези залежи на невежество? Накрая ни беше подчертано, че не бива да вадим от оръжейния сандък повече от това, което е позво лено (тоест да не би да извадим револверите). А нали китайците в Америка биха се оскърбили от такова предупреждение. Както винаги визитата завърши с уверения, че много са ни помогнали. Какво лицемерие!
24 февруари
Интересни разкази за придвижването на китайската армия от Синцзян. Оръдието карат два коня. На всеки от тях седи по един войник. На дулото на оръдието също седи воин. В случай че конете спрат, от селото впрягат още една кранта. „Армията", тръгнала в състав от 20 000 човека, при разходи 6 000 000 сара, стига до мястото на битката в състав около 2000. Преброяването на армията става по количеството на шапките. Затова в случай че не достигат „воини", по талигите на колчета окачват фуражки. Преброяването на конницата става по конете и по конниците, тоест двойно. За тази забравена провинция никъде не е писано така, както е в действителност. Поради незнание някои пътешественици още надяват смокинг, отправяйки се към даотая. Но е време да се каже това, което е всъщност. Време е да се каже просто в името на човешкото достойнство. Могат да се приемат „насериозно" премеждията на жителите на Соломоновите острови, но на държава с 400 000 000 жители не може да се гледа в наше време като на етнографски куриоз. Трябва с всичко да се помогне на истинските дейци на Китай да изведат страната от трагикомичното положение. Не знаем какво и как ще бъде по-нататък, но от наблюденията над неразкрасения живот в Синцзян ни побиват тръпки. Навремето Синцзян е бил завземан от монголи, араби, китайци, тибетци. Сартският гръб винаги е търпял и поднасял своите селями (поздрави).
25 февруари
Ако имате китайски правителствен пощенски превод на пари, това още не значи, че вече имате пари. Китай даже не може да удовлетвори чек от 1600 мексикански долара. Междувременно Средноазиатската банка незабавно се разплаща с вас през Ташкент. Приятели, не ползвайте китайската поща. Писмата се отварят и много от тях не стигат до вас; и парите не ви изплащат. Отново се налага да пренесете съзнанието си на Соломоновите острови и тогава по-добре ще разберете всички действия на синцзянската компания. Впрочем да не обиждаме Соломоновите острови с такива сравнения.
И ето отново британският консул и секретарят му Чжу трябва да се погрижат и накрая, благодарение на личното им съдействие, представено като особена услуга, ще получите това, на което обикновено имате право. Пожелахме на г-н Чжу да го срещнем в състава на вашингтонското или парижкото посолство. Поздравихме се с Гиланови. Наистина те ни помогнаха да се измъкнем от Хотан. Питахме се едни други къде ще се срещнем нататък.
26 февруари
Тръгнахме. Сутринта дойдоха да се сбогуват консулът Гилан и жена му, секретарят на консулството Чжу, директорът на банката Анохин, доктор Яловенко, семейство Крижови. Сбогувахме се, поседяхме. Отново въпросът къде ще се срещнем отново? Минахме през кашгарските пазари. Тръгнахме по пясъчен сив път. Отляво синееше кашгарската река, заливите, оризовите поля - разсадниците на треската. Отдясно - селища, блатисти езера. Надвисна пролетна млечна мъгла. Преходът не е голям. Към три часа спряхме в малкото селище Яндом.
Разделихме се с Цай Хан-чен. Той отново пуши опиум, води жени от пазара и бие слугите. Спомням си два негови разказа: конят под него се изплашил и той паднал. Заради това той счупил крака на коня с камък. Още един разказ: налетял орел и го одрал по ръката. Тук отмъщението било изискано; било поставено парче месо, поръсено с барут, с дълъг фитил. Орелът, подхванал месото, бил взривен.
Вестовоят, яздещ напред, се нарича „дорога". Количеството думи, съвпадащи с руското значение, става все по-изненадващо.
Привечер става студено. Сняг няма. Планини не се виждат.
27 февруари
Соленища, храсти, ракити, малки селища. Кратък преход до файзабад. Към един и половина вече сме на мястото. Между другото в английската книга на маршрутите пътят от Кашгар до файзабад е разделен за три дена. Даже и с бавен пеши ход по-бързо ще го минем. Дотолкова всички книги, съобщаващи „факти", трябва да бъдат преразгледани. Прекалено много неверни „факти" лежат по рафтовете на библиотеките и твърде много почит се е затаила към печатното слово без всякаква преоценка.
Отново, отново, отново - с ново съзнание и с ново съдържание.
Все още се уважават парите като такива. А току-що ни донесоха дървени тресчици с изрязани знаци и ни уверяваха, че това са истински пари. И то най-добрите пари, защото са пуснати в обращение от играчите на хазартни игри. Техният авторитет явно стои много високо. По пазарите навсякъде има групички, сериозно заети с игра. Помня, че в някаква банка чухме ожесточено възклицание: „Аз не ви плащам с трески." Според тукашните обичаи тази забележка не е преувеличена. Тресчица с кафяв цвят, дълга две вершки (около 9 см), и на нея ръкоделни китайски знаци. Хората обичат тези пари, понеже те не се късат. Погасяването на знаците тук става много лесно. След износването знакът не се приема в ковчежничеството и последният собственик на такъв знак погасява държавния дълг. Изследвахме местата на по-нататъшните си спирки и открихме, че местата на станциите в книгата на маршрутите са неправилни. Често ще се налага. да обединяваме два пробега, иначе и за 50 дена няма да стигнем до Урумчи. Изпратиха ни двама войници за ескорт - същински бандити. Наложи се да ги изпратим обратно.
28 февруари
Цялата нощ, до 4 часа, при пълна ясна луна пяха наоколо в кишлаците (селищата) вероятно в чест на месец Барат. Пяха неистово, но смекчено от разстоянието, понякога пеенето звучеше красиво. Това пеене не беше сартско, а торгутско. Какво става? Как са попаднали торгути в мюсюлманския файзабад? Разбира се, те са пленници от миналите войни. И досега те пазят своите обичаи и при пълнолуния звучат звънки песни. Разглеждайки народностите, понякога ще ги различите по детайлите на дрехите им, понякога по езика, понякога по старинните свещени напеви. През нощта звучат песни за родния край. И някъде нечие сърце откликва на този зов.
Поучително е да се проследи конгломератът от народности, засипани от пясъците на пустинята.
Станахме рано, в 5 часа, защото пътят е дълъг - 156 потая, тоест 150 китайски ли или 60 руски версти. Първо соленища, зеленикаво-сиви; после мъртви пясъци, пясъчни хълмове. Прахът се е трупал безжалостно; невзрачен храсталак, изкореняват го за топливо и с това необратимо умъртвяват пустинята, а на два прехода от Кашгар има и прекрасни въглища, и чудесен нефт. Самите хора се стараят в невежеството си да умъртвят своята почва. Около малките рекички още има тънък лед, а под слънцето е вече жарко и е трудно да се движиш в кожени дрехи. Мястото за лагер се нарича Караджулгун, малко сиво селце. Керванът закъсня. Пием чай от местния кунган. За описанието на този чайник няма да стигне черната боя. Натрупват се скици.
1 март
Струва ни се, че това е най-безотрадният преход. Почти през цялото време вървяхме на мястото на стар опустошен лес. Всички бархани са осеяни със стари гигантски пънове и корени. Явно тук е имало голяма гора* А после хората са отнесли дърветата, пясъците са разпръснали останките и вие вървите през неугледно гробище. Хилавият храсталак не може да задържи пясъчните виелици. Всичко е сиво. Заливите и започналите пролетни разливи сьщо са сиви. Заради тези разливи правим вместо 8 потая - 12. Ями, пънове, свлачища. Най-големият китайски път се равнява на руски малък междуселски път. На ден се срещат няколко мършави кервана, но те, разбира се, не могат да бъдат нервът на истинската търговия. Всичко е мъртво.
Сивото село Урдаклик. На плоските покриви се мяркат мълчаливи фигури. И нищо не могат да видят от своя покрив, освен прашния хоризонт. И няма за тези хора нито просветление, нито надежда. Край тях рядко минават пътешественици; през нощта ще се разгори огънче на керван. И отново същото потиснато безмълвие. Над пролетните разливи прелитат гъски и патици, но домакинстват само враните и полските гарвани. Вместо плугове - някакви парчета дърво от каменния век. Нима и от тези хора се изхитрят да забогатяват бековете и китайските амбани?
Не му върви на нашия китайски екскорт. За три дена трима „воини" успяха да паднат от конете. А ако целият полк е от такива цирики, както ги наричат тук?
Разказват, че в някои китайски армии оръдията се теглят от хора. И враговете денем стрелят във въздуха, а нощем седят над обща хазартна игра.
2 март
Много е казано за Китайски Туркестан от археологическа гледна точка, говорило се е за отдавнашни завоевания и за смяна на владенията, но нищо не се казва за сегашното самосъзнание на този край. А с разрастването на световната еволюция не бива да отминаваме с мълчание този обширен и забравен край. Много поучително е да се изследват останките на тохарските, уйгурските и монголските градежи, но също така поучително и поразяващо е да се види в какво се е превърнало самосъзнанието на този край. Отново същата пясъчна сива безнадеждност.
Виелица през целия ден. Вървим през „гора", т. е. през горско гробище. Останалите дървета - карагачи стърчат изкривено, мъхесто, рогато. Вместо слънце се вижда сребърно кръгче. Колко ясно е да си представим причината, подгонила великите преселници и завоеватели на запад и на юг. Изобразявайки великото преселение, не рисувайте нозе, обувки, копита - всичко до пояса тъне в гъст прашен облак.
Изпреварваме старик. Той се оплаква от нещо. Разбрахме, че са му счупили рамото и откарали шестнайсет от конете му. Разбира се, каракорумските хълмове си имат своя етика. За един ден срещнахме три кервана с магарета и половин дузина каруци. Спираме в Чуга. Минали сме 14 и половина потая. Нима това наистина е найголемият китайски път? И може ли да се нарече правителство властта, държаща в такова състояние своята главна артерия? Ами че за това трябва да се крещи, като за всяко невежествено, антикултурно престъпление. Е. И. се простуди.
З март
Съвсем нелепо е да съзнаваш, че цял ден изморителен път се равнява на два часа път с кола или един час със самолет. Тукашните пътища могат да бъдат така леко приспособени за коли, а за аеропланите даже не е нужно да се строят аеродруми. Може би нищо не би пробудило народното съзнание така, както стоманената птица с добра вест и нужни вещи. В редиците на запрашените и претоварени основи би бил внесен недостигащият разум. Сър Орел Стейн в своите книги изказва опасението, че примитивността на този край не бива да се нарушава от железопътните линии и проявленията на цивилизацията.
Тази сантименталност граничи с безчовечност. Аз винаги съм бил против некултурните прояви на цивилизацията. Но има моменти на такъв паралич на края, че са нужни най-екстрените мерки на просвещение.
Но будистът знае причината на умъртвяването на края. В томовете на „Ганджур" е казано, че в земята, отстъпила от учението на Буда, ще изсъхнат дърветата, ще поникне трева и ще си отиде благосъстоянието.
Вървим първо през така наречената „гора", после през соленищата, попадаме в разлива на Яркенд-Даря. Накрая стигаме до глинените стени и кули на Марал-баши.
Не стреляйте по тези стени с оръдие - твърде много прах ще остане. Дългият пазар на Марал-баши е по-мръсен и по-тъмен от другите пазари или същият като другите. Спряхме в една градина далеч извън града. Амбанът изпраща да попитат за фамилното ни име. Оказва се, че в разпореждането на кашгарския даотай за нашето пристигане е пропуснато фамилното ни име. Не, с китайското деловодство далеч не може да се стигне!
Сред сарите, дадени ни толкова трудно в Кашгар, има много негодни. На тях трябва да има десет букви, но често десетата, средната, е откъсната и тогава паричният знак не се приема повече.
Щателно преглеждайте всички пари, получавани тук, независимо дали са от пазара, или от губернаторския ямин.
Юрий си спомня, че за Дунхуан пръв споменава Пржевалски, но после честта за това откритие била отнета от други чуждестранни учени. Пржевалски още в седемдесетте години говори за тези забележителни пещерни храмове.
Около Марал-баши има няколко езера. Много риба, но често се случва да е отровена с нещо.
Нова наглост на амбана. Заяви, че ще ни изпрати войник, ако го поискаме. Но на нас не са ни необходими войници, те лазят по заповед на генерал-губернатора иззетото и запечатано наше оръжие. Как бихме могли да молим амбана за изпълнение заповедта на генерал-губернатора? И нагло, и нелепо. Хората отново казват: „Амбанът не признава никакви обичаи." Сун въпреки умората и късния час трябваше да отиде да вразумява неразумния амбан, че войниците на нас не са ни нужни, а са необходими заради заповедта на генерал-губернатора.
4 март
Изпратиха нови войници. Даже на хора не приличат, като някакви насекоми. Спомнихме си разказите на М., как той сам обърнал в бягство тридесет цирика и как целият полк цирици се предал на двама картечари. Да, явно всичко това не са преувеличения.
Пътувахме най-напред през унила равнина. Скоро отдясно се открои на жълтото небе опаповият силует на планините. Здравейте, родни планини!
Сюлейман разказва: „Живял богатир. Видял, че езерото тук е твърде голямо и насякъл с меча си канари от съседните планини и ги нахвърлял тук. Зад тази планина има прекрасна градина и там живеят свети хора, но никой не може да премине нататък без тяхно позволение. Сарти са опитвали да отидат там - никой не се е върнал." И Сюлейман посочва на югоизток.
Дебнеше ни скорошна неприятност. Яздят насреща предупреждават ни, че водата е придошла през пътя.
Наложи се да заобиколим 20 версти. Трябва също да прибавим в сметката ареста и задържането ни в Хотан. Загубихме най-доброто за пътуване време. Сега навсякъде ще се наложи да се мъчим с наводненията.
Отново разказ: „Под Урумчи има скалиста планина и там също живеят свети хора. Веднъж един калмик подгонил див овен и той го завел при свят човек. Човекът канел калмика да остане с него, но калмикът помолил да го пусне вкъщи. И светецът дал на калмика пълен вързоп дървени тресчици. Носи ги калмикът и мисли: къде съм понесъл това чудо невиждано. И взел, че ги изсипал в гората. Само две тресчици се закачили. А като си дошъл вкъщи - гледа, в полите му злато се заплело. Така се излъгал калмикът."
Продължаваме нататък покрай сиви пясъчникови планини с много напластявания. Минахме край стара надгробна плоча, после край мазар на богатир-светец. Казват, че даже следа от копитото на коня му е останала в планината. Планините са все по-красиви и се оформят в библейско-романтичен силует. Тук недалеч е древното градище Хайвар. Край пътя има останки от китайското укрепление Анджалик. После отново пясъци и разливи.
Още един разказ: „Недалеч от Анджалик има стара къща. Който влезе в нея, се диви на богатата украса и купчините злато. Събереш си купчина злато, а вратата вече е заключена и никъде не можеш да излезеш. И докато не върнеш обратно всичкото злато до последното зрънце, дотогава и вратите няма да се отворят. Та такова място има около Уч-Турфан. Стои си постройката, същински град, даже дим се вижда, а да се влезе може само в петък. Но злато също не може да се изнесе от това градище. А в Куча намерили подземен ход, като цяла подземна дупка. Докарали хиляди талиги камъни, за да го засипят - така и не успели. Камъните и сега се виждат. Там намерили гробница на светец.Трийсет и девет врати открили в нея, а четиридесетата не могли. Така и я засипали обратно." Помни народът и за отсъдените прекрасни градини, и за чуждото злато.
Става тъмно. Пристигнахме в селото Томчуг. Огньове, звезди и народни мечтания. Един човек дълго, дълго се моли, осветен от огъня. За какво? Дали за просвещение? Високо горе е чашата на Орион. Около огъня лежат босоноги юноши - те са нашата стража.
5 март
Ако искате да дадете подарък на босоногите нощни стражи, желанието ви е напразно. Всичко дадено ще бъде взето от старшината...
Един от скучните преходи до Яка Худук. Отново непоносимият прах. Скрити ями. Изгоряла гора. Гигантски буренаци и зимовища. Глигани много. Често над нас се протяга телеграфна жица. Това е същата тази линия, която предава телеграмите в абсолютно непонятен вид. В последната телеграма от Ню Йорк бе означен ред нечленоразделни букви й една последна ясна дума „съвет". На кого и за какво? Може да се помисли, че това е много хитър шифър или зла шега, където е разбираема само последната, изискваща отговор дума.
Още един разказ: „В Кашгар неотдавна живял един светец. Той чувал, когато на едно свято място хората се молели, а дотам имало шест месеца път." Има такова свято място оттатък планините. В Оренбургския край също живял такъв човек. Той чувал за бъдещето и за настоящето, и за войната, и за глада. След двеста години сартите очакват велик светец. А може би и по-рано."
Стоим на прашния бряг на Яркенд-Даря. Понякога се надига вятър и върти високи жестоки стълбове пясък. Малки къщички, голи храсти и пясъчните плитчини на реката.
6 март
Много лесно е да се изобрази днешният ни преход. Насипете на кръгло блюдо много сив прах, хвърлете още няколко сиви власинки и втъкнете изгорели кибритени клечки. Пуснете мравките да пълзят по тази неравна повърхност и за правдоподобност духайте, за да създадете облаци прах.
Така и пълзяхме. Трябваше да спрем в Стари Чулан, но там водата е горчива и се наложи да заобиколим, за да пренощуваме в кишлака Нови Чулан. При приближаването към сивите му пръстени къщички неочаквано се очерта лекият силует на планините - преддверие към Тян-Шан. Простудата все още мъчи Е. И.
Сюлейман разказва как сега в този край разоряват две фирми, обработващи черва за колбаси, немска (на Фауст) и американска (на Бренер). Цените на червата така невероятно са се вдигнали, че обработката им става неизгодна. И отиват към закриване. И този отрасъл ще потъне в бездействие. Странно беше да узнаем, че обвивката на саламите по пазарите в Америка е идвала от Хотан и Аксу. Подобни са затрудненията и с търговията на памук. За да повишат цената му, смесват разни неподхождащи си сортове и с това се губи стойността на целия състав. С коприната също става трудно. Невъзможно е да се получи качество за цялата доставка по приетия образец, невъзможно е да се получи оцветяване на материала в избрания купчините злато. Събереш си купчина злато, а вратата вече е заключена и никъде не можеш да излезеш. И докато не върнеш обратно всичкото злато до последното зрънце, дотогава и вратите няма да се отворят. Та такова място има около Уч-Турфан. Стои си постройката, същински град, даже дим се вижда, а да се влезе може само в петък. Но злато също не може да се изнесе от това градище. А в Куча намерили подземен ход, като цяла подземна дупка. Докарали хиляди талиги камъни, за да го засилят - така и не успели. Камъните и сега се виждат. Там намерили гробница на светец.Трийсет и девет врати открили в нея, а четиридесетата не могли. Така и я засипали обратно." Помни народът и за отсъдените прекрасни градини, и за чуждото злато.
Става тъмно. Пристигнахме в селото Томчуг. Огньове, звезди и народни мечтания. Един човек дълго, дълго се моли, осветен от огъня. За какво? Дали за просвещение? Високо горе е чашата на Орион. Около огъня лежат босоноги юноши - те са нашата стража.
5 март
Ако искате да дадете подарък на босоногите нощни стражи, желанието ви е напразно. Всичко дадено ще бъде взето от старшината...
Един от скучните преходи до Яка Худук. Отново непоносимият прах. Скрити ями. Изгоряла гора. Гигантски буренаци и зимовища. Глигани много. Често над нас се протяга телеграфна жица. Това е същата тази линия, която предава телеграмите в абсолютно непонятен вид. В последната телеграма от Ню Йорк бе означен ред нечленоразделни букви й една последна ясна дума „съвет". На кого и за какво? Може да се помисли, че това е много хитър шифър или зла шега, където е разбираема само последната, изискваща отговор дума.
Още един разказ: „В Кашгар неотдавна живял един светец. Той чувал, когато на едно свято място хората се молели, а дотам имало шест месеца път." Има такова свято място оттатък планините. В Оренбургския край също живял такъв човек. Той чувал за бъдещето и за настоящето, и за войната, и за глада. След двеста години сартите очакват велик светец. А може би и по-рано."
Стоим на прашния бряг на Яркенд-Даря. Понякога се надига вятър и върти високи жестоки стълбове пясък. Малки къщички, голи храсти и пясъчните плитчини на реката.
6 март
Много лесно е да се изобрази днешният ни преход. Насипете на кръгло блюдо много сив прах, хвърлете още няколко сиви власинки и втькнете изгорели кибритени клечки. Пуснете мравките да пълзят по тази неравна повърхност и за правдоподобност духайте, за да създадете облаци прах.
Така и пълзяхме. Трябваше да спрем в Стари Чулан, но там водата е горчива и се наложи да заобиколим, за да пренощуваме в кишлака Нови Чулан. При приближаването към сивите му пръстени къщички неочаквано се очерта лекият силует на планините - преддверие към Тян-Шан. Простудата все още мъчи Е. И.
Сюлейман разказва как сега в този край разоряват две фирми, обработващи черва за колбаси, немска (на Фауст) и американска (на Бренер). Цените на червата така невероятно са се вдигнали, че обработката им става неизгодна. И отиват към закриване. И този отрасъл ш& потъне в бездействие. Странно беше да узнаем, че обвивката на саламите по пазарите в Америка е идвала от Хотан и Аксу. Подобни са затрудненията и с търговията на памук. За да повишат цената му, смесват разни неподхождащи си сортове и с това се губи стойността на целия състав. С коприната също става трудно. Невъзможно е да се получи качество за цялата доставка по приетия образец, невъзможно е да се получи оцветяване на материала в избрания оттенък. Всичко това хвърля промишлеността в условията на средновековието. Добро е качеството на пъпешите и смокините.
Кехлибареното слънце се разтвори в мъглата на хоризонта. В далечината се запалиха огньовете. Някой седи някъде и тъче шарката на слуховете. В тъмнината се чуват гръмки песни. Играе се шумно весело представление.
7 март
Оказва се, че в Стари Чулан водата е много хубава, даже по-хубава, отколкото в Нови. Но жителите на Нови Чулан решили да „отмъкнат" преминаващите пътници и нахвърляли в езерото на Стари Чулан умрели магарета и кучета. Керванът - това е нервът на страната и този случай на примамване на пътуващите е много характерен. Вървяхме тринайсет потая до малкото селище Чутухудук - разнебитено малко селце. Нелепо е даже да се мисли, че това е станция по най-големия път на Китай. Приз цялото време пясъци, но отляво се е протегнала камара планини и перлените възвишения украсяват хоризонта.
Още един разказ: „До град Ош има още и планина на Соломон. Даже са се запазили вдлъбнатините, където Соломон се е молил на колене."
Спомняме си как британският консул в Кашгар ни съобщи, че още през ноември' в Урумчи е бил приятелят на Юрий Алън Приет.
След Бостън срещнахме Приет на прага на Ватикана в Рим. А сега попадаме на него по азиатските си пътища. Подвижен, чувствителен човек. Консулът каза, че е получил разрешение от Съветите да пътува през Сибир за Пекин. Дали ще го заварим в Урумчи? Има хора, с които навсякъде е приятно да се срещнеш. Ще срещнем ли някъде нашите скъпи американци?
Отдавна не сме виждали такъв благороден залез с широка градация в опалово-лилава гама. Златното, леко приглушено слънце дълго се докосваше до зъберите на далечните планини и си отиде, оставяйки мек огнен стълб. Зад тези планини е руската земя. Днес няма песни. Селцето е тихо. Зад завоя в равнината са нашите палатки. Отгоре ни гледа Орион. Е. И. почти се оправи.
8 март
Стигнахме до Айкул. Първо през пясъците; после - два потая селища, поля; всичко десет потая. Започват да сеят, орат. Плуг от каменния век. Два вола влачат рогато дръвце. Колко дълбоко можеш да изореш с подобно оръдие? Денят е пролетен. Свеж вятър и жарък припек. Айкул е дълго, прашно селище. За един ден няколко произшествия в кервана. Падна един кон - сутринта се поду главата му и към три часа свърши. Средният кон от каруцата на хегена падна на лош мост, бояхме се, че няма да се вдигне. При това се изясни, че вчера се е обърнала една каруца. Целият багаж се изсипал. А охраняващият цирик скрил това произшествие. Когато го смъмрихме, той глупаво, идиотски се усмихваше.
Наближава прохладна вечер; говорим за влошаването на китайския език. Събрали са се 40 000 знака, а нито един от тях не изразява буквата „р". В старо време е имало знак, доста добре изразяващ тази буква, а после той изчезнал някъде от осемте хиляди знака, употребявани в разговорния език. Пита се за какво пазят речниците трийсет и две хиляди ненужни знака? В тази ненужна вехтория се изразява цялото падение на китайската еволюция.
В резултат местните хора шепнат: „Не влизайте в този двор: там има китайци." Или: „Нима може да се очаква справедливост от китайци?"
И колко млади хора без вина влачат след себе си тази присъда, създадена от невежеството и жестокостта на техните бащи и дядовци. Колко трябва да бързат, за да се освободят от това наследство! Щом цялата многохилядна купчина знаци е довело до невежество, трябва по-скоро да се разкрепостят от тези скелети на условностите. Бодро и сурово трябва да се отхвърли развалата на отживелиците. Иначе защо често са изчезвали от историята на земята цели народи?! „Великата материя тъче своите шарки и сурово изхвърля всяка гнила нишка от своята космическа прежда." Заради какво иначе още Конфуций е трябвало да държи винаги готова своята колесница? И когато престъпната власт си отиде, тогава трябва незабавно да се дадат на хората железопътни линии и възможност за растеж и обмен. И колко лесно е да се прокарат железопътни линии тук сред равнините.
Днес водата е особено лоша. Цяла седмица водата е жълтокафява, а днес е и някак сапунено-сива и воняща не бива да се пие. Нещо такова и можеше да се очаква вадят във ведро от кладенеца главата на дунганин. Това се е случвало и- друг път.
9 март
От Айкул вървим до Аксу, до столицата на неудачника Якуб-Бек, който преди половин век се опитал да освободи Туркестан от китайското владичество, но не успял да си подбере съюзници. В по-голямата си част пътят е мокър, с дупки. Река Аксу, тоест „бяла вода", вече е започнала да се разлива. Мостовете навсякъде танцуват като живи. И това е главният път на Китай! Сиво небе и жълта угар. Спомняме си Америка, спомняме си красотите на Санта фе, Големия каньон, Колорадо и Аризона. Още веднъж мислено изпращаме послание на приятелите ни американци по-добре да познават красотите на прекрасната си страна. Спомняме си как се опитват всякакви бездарни Жани Кокто в Париж да предлагат на американците специално блюдо с глупости. Но Америка е пълна със свои възможности.
Незабелязано влизаме в пределите на Аксу. Същите глинени къщички и дюкянчета. Както винаги - два града. Един стар - на блатисто място. Новият - на сухо, там живее китайската управа; даотаят, амбанът и полковникът. На пет дни път оттук е проходът Музарт - към Илийския край, при калмиците. Спираме в новия град, в градината на андижанския аксакал. Прашно е.
Днес - първата кръв. Двама скитници пребили до кръв и почти избили окото на един от нашите колари. Викове. Шум. Заловиха скитниците. Вързаха ги и ги заведоха при амбана. А нашите револвери са запечатани, защото генерал-губернаторът, тоест дуту, не се доверява на нашите американски акредитивни писма и ни уверява, че пътят през неговата провинция е напълно спокоен. Губернаторът, разбира се, не познава своята провинция, той е зает с препращането на своите богатства в разни банки по разни фантастични пътища. Да се махаме по-скоро от тази територия! Ламата ни моли да не оставаме дълго в Аксу. Тукашният пазар се слави с крадци и разврат. Притъмнява. Пристига на визита амбанът. Приятно изключение: говори английски, малко руски; работил е в Руско-Азиатската банка и познава лично Алън Приет (сега Приет е в Пекин). Беседваме дълго, амбанът моли да останем за един ден, иначе не може да ни осигури два коня до Куча. Разказваме му за хотанските невежи. Той свива рамене и казва: „Вярно, вие сте за първи път в Китай." Симпатичен тип на млад чиновник, следящ събитията и разбиращ значението на много неща. Утре ще дойде на закуска. За нас той е първият културен китаец. У него я няма тази агресивност, както е при Чжу (в Кашгар). Амбанът на Аксу е по-скоро от типа на добрите китайски студенти, които можеш да срещнеш в американските и Парижкия университет. Ние се радваме, като срещаме хора от този тип, защото по него съставяме представата си за съшременен Китай, а не по „зубрите". Ще видим как ще бъде по-нататък.
10 март
Рано сутринта се дочу познато пеене. Така при изгрев ладакците пееха молитви в проходите. И сега е така.
Нашите двама ладакци-керванджии седят под едно дърво и стройно пеят химна на Тара и Повелителя Майтрея.
Пристигна Пан Цзи-ли, амбанът. Говорихме за китайските проблеми, за религиите, за ученията на живота. Много се оплаква от живота в Аксу. Мечтае да замине, защото тук нищо не може да направи; разбира се, сам човек не може да започне нищо съществено. Пожелахме му успех в неговите намерения. Амбанът донесе два броя китайски вестници от 9 и 16 януари. Прочетохме как Джан Цзо-лин се обявил за независим от централното правителство, как Монголия се е присъединила към Съюза на Съветите. Узнахме също и за оставката на фин. Много интересно.
77 март
Пропадна и последният китаец от кервана. Изясни се, че Сун прекарва всяка нощ на пазара в хазартни игри. Отрязаният пръст не помогна. От четирима китайци двама се оказаха пушачи на опиум и двама комарджии. Ето че и най-добрият от срещнатите китайци, амбанът на Аксу, се стреми да напусне тази страна и чувства, че нищо не може да се направи. А кой ли ще е този, който мъжествено и самоотвержено ще се заеме да превърне това прашно гробище в цъфтяща градина? И сребно, и мед, и въглища, и нефт - всичко има тук, но няма грижлива ръка.
Изминаваме дълъг път до Карахудук (18 потая). Първо глинените стени на новия град, после перлената пустиня, после пясъчните хълмове и тръстиките. Пристигнахме около полунощ. Спираме в китайски хан. Още една трудност: гърбовете на товарните коне гният от раните, защото керванджиите никога не свалят седлата и багажът се пропива с отвратителна миризма. В бъдеще е необходимо да регулираме това керванджийско зло: конете, камилите, мулетата така се трудят, че не бива да ги обричаме приживе да бъдат изядени от червеи. Тибетците жалят конете, но кашмирците и сартите ги обричат на червеите. Трудно е за вярване.
12 март
Синцзянският анекдот продължава. Днес нашият прословут ескорт искаше да присъедини към кервана ни арестуван престъпник. С голям шум успяхме да отклоним това неочаквано предложение.
А целият ден се задържа толкова ясен. Вървяхме през сложно заплетени древни образувания от пясъчник. Слънцето вече печеше, но в сянката лежеше още лед. Нито дървета, нито селища - далеч наоколо е пустиня, завършваща с гълъбовосините зъбери на възвишенията. Линиите са и прости, и мощни. По такива места могат да се намерят стари паметници. На залез стигаме до самотния лянгар Тогракданг. Нависоко в скалите от пясъчник нещо чернее. Не се съмняваме, че това са отверстия на древни будистки пещери. Оказва се, че е така. Част от пещерите е много нависоко и подстъпите към тях са се срутили. Но три пещери са на по-нисък склон. Таванът и стените са разрушени. Разбира се, мюсюлманите са унищожили ненавистните изображения. Около земята, в ниското, още се виждат останки от орнаменти, покрити отгоре с тюркски надписи. Но най-примамливото е това, че под насипа на пода кънти пустота. Значи в ниската засипана част на скалата също има пещери и даже не са затрупани. Не помним при Стейн указание за това място. То напомня тохарските старини от V-VIII век. Пещерите са обърнати на изток. Пред очите на отшелниците се разстила обширен планински изглед хубаво, красиво място. Под пещерите ромоли планински извор, не водопад, а именно малко светло изворуе. Тънката струйка бяга по дървеното улейче в дървенбто ведро на сартянка. Така са наливали вода и отшелниците. Сред отломките в сипея чернеят много късчета базалт. Разбира се, освен пещери тук е имало и ступи, и отделни постройки, засипани от срутените скали.
Звънят хлопки и бърза да мине край нас пощальон с две торби поща. От Кашгар до Урумчи пощата пътува 13 дена.
Дечицата от хана се хвърлят да събират хартийки след кервана. На едно момиченце му се пада цветно етикетче от кибрит. Възторгът на притежател ката е безкраен. Съжаляваме, че не носим с нас цветни картички за раздаване. Ако искате по-бързо да стигнете до детското сърце, направете това чрез яркоцветна картинка. И ще я приемат с радост, и ще запомнят.
Простихме се с пещерите. Вървим край щедри изваяния от пясъчник. Същински високи вълни със застинали гребени или като страшно протегнати пръсти, или кули с мостове, или безброй шатри. След планините отново се спуснахме в пясъците. Видимо тук е минал ураганът от Такламакан; всичко е потънало в облаци гъст прах. Ще спрем в Куштами, в прашен хан. Отново някой се бие и шуми. По пътя срещнахме няколко табуна коне. Те отиват към Андижан, на руската граница. Качеството на конете не струва. Приближаваме към конска страна, а качеството на конете се влошава! Въобще оценките и репутациите трябва да се преразгледат. Вече видяхме, че същото е и с нефрита, коприната, конете, пеенето, керамиката и с много други неща. И не бива да се боим от преразглеждането на репутации, защото е време да се пренесем от миналото към бъдещето. Може да се познава миналото, но съзнанието трябва да се устреми към бъдещето.
В двора на хана чака банда играчи-мошеници. Около стана се виждат две палатки на каракиргизи - известни крадци. Именно тук веднъж даденият от амбана ескорт ограбил един пътешественик. Трябва да се вземат особени мерки. Селото не ни изпрати стражи. Ако маузерите ни бяха при нас, всичко щеше да бъде добре, а то даже тази демонстрация със запечатването на оръжието беше направена явно, за да знаят и слугите, и всички крайпътни крадци за това. На китайския ескорт не бива да се разчита. Единственият ни страж е тибетецът Тумбал.
14 март
Както и трябваше да се очаква, през нощта се случи безобразие. Изясни се, че арестантът, въпреки забраната ни, пътува с нашия керван. През нощта имало хазартна игра, арестантът проиграл много пари. Вързали го... С една дума, китайците ни устроиха „почетен" съпровод. По-бързо, по-бързо вън от тази област!
След виелицата всичко потъна в мъгла. Планините изчезнаха. Жълта угар и нарядко черни волове в плуг. Сеят. По тополите набъбват пъпки, но около рекичките тук-таме лежи закъснял снежец. Трябваше да спрем в град Бай, но се ужасихме от мръсотията на пазара и решихме да минем още пет потая до малко ханче. Сред старите могили-мазари - спираме сред полето. В тъмнината опъваме палатките. Интересно е да се отбележи, че амбанът на Бай е племенник на дуту. Явно той има маса племенници и на всичките се дават места на амбани и консули. Синцзянска компания! Днес са взети важни решения. Има съобщение.
15 март
Начумерен ден. Лиловато-сиво небе. Жълта угар. Планините отдясно - в слаб опалов силует. В тези планини има пещери - на три потая от Кизил, където ще спрем. Пещерите са изследвани от Стейн. Останките от живописните рисунки са изгорени от местните „иконоборци". На пътя ни се изпречват огромни стада овни и кози. Къде ги карат? Отговорът е един: в Андижан. И овните, и козите, и конете, и биковете, и памукът - всичко е потеглило към Андижан, към руската граница.
Общата мечта - търговия и контакти с чужденци. Стихийно потеглят нататък дружини сарти да работят, защото тук няма поминък. Към Андижан, към Кулджа, към Чугучак - ето трите артерии, които привлякоха вниманието на целия край. По пазарите се котира руското злато. Червонецът, доскоро временно паднал, се повиши двойно и достигна цената на златото. Минаваме през пазара и ни
крещят: „Добре вървиш, урус." Откъде е това. Утре до Куча имаме голям преход - 18 потая. Трябва да тръгнем в 5 часа.
16 март
Един от най-чудесните дни. До седем часа е мразовито, после жарко слънце. Отначало бодра пустиня в перлени тонове. После превал и най-невероятни грамади от пясъчник! Като застинали океански вълни, като замъци със сто кули, като катедрали, като юрти - всичките в безкрайно разнообразие. При хана на Туругдан хранихме конете. Недалеч оттам има две пещери с цветни орнаменти. На два потая преди Куча на склона се извисява кулата Кизил Карга, тоест „червен гарван". Оглеждаме се и забелязваме наблизо тъмните отверстия на пещерите. Скачаме от конете и бързаме натам по пясъчните издатини. Това са същите тези известни пещери; спомням си, струва ми се, при Лекок е възпроизведена част от тях. Но както винаги възпроизведеното не дава и част от действителното впечатление. Трябва да се дойде в този амфитеатър на бившите храмове привечер, когато въздействието на това място е подсилено от покоя на природата. Трябва да си представим всички тези пещерни молитвени стаи не порутени, с почернели стени и сводове, а ярко, бодро изрисувани. В нишите трябва да си представим заличените сега фигури на Благословения и Бодхисатвите. В една от пещерите са останали следи от изображения на хиляди Буди. В друга пещера е останало ложето на Буда и част от изрисуван таван. Редица стени са изпъстрени с мюсюлмански надписи. Под пода често се усеща празнота. Очевидно има ред долни, неоткрити досега помещения. Едва ли могат да се смятат разкопките за завършени, щом ясно кънти празнотата на скритите помещения4. Не ламаизъм, а следи от истински будизъм звучат в мълчанието на тези- пещери. Разбира се, прекрасно е, че образци от фреските са се разлетели по музеите на Европа, но така стените на пещерите са останали голи, така истинският вид на молитвените помещения е изчезнал, останали са само скелети.
Пътуваме към Куча през дълга редица градини. Градът ни се струва по-чист от другите. Каква е причината? Тук старият главен молла настоява да се чистят улиците. Разбира се, все пак не бива да се настаняваме на пазара. Споменават някаква градина извън града. Но как да стигнем до нея сред настъпилата пълна тъмнина? Спасителят се появява: от тази именно тъма изплува бяла чалма и неочакван приятел-сарт ни води извън града. Там са и градината, и къщата, и конюшната. Конярите молят да спят в кухнята. Защо? В къщата на слугите живее „лишен от душа човек", тоест луд, и цялата дружина здрави мъже се бои от него. Готвачът нарича кокошарника „кокоша шатра". Ето че сме в столицата на тохарите. Там, където тохарският цар Почан, може би Паседван, преследван от китайците, излетял от града на дракон, отнасяйки със себе си всички свои съкровища. Много приказват за златото в будистките пещери.
17 март
Цялата сутрин преминава в преговори с мулетари, колари и коняри. Отначало всичко се оказва невъзможно. После, след бездна ненужни разговори, всичко може. Найнапред пътят до Карашар се изчислява за 12 дена, когато на всички е известно, че обичайният срок е осем дни. Вглеждаме се във всички тези лица. Къде са те, следите от тохарите? Не се виждат. Може би нещо по-монгояско се промъква в чертите им, но като цяло това са тюрки-сарти. Така и си отидоха тохарите безследно, и никой не знае даже истинското произношение на знаците от тяхната писменост.
Така пред очите на нашата история дошъл народ неизвестно откъде и неизвестно как се разтворил, изчезнал безследно. И не див народ, а с писменост, с култура. И просто така, също като царя им Почан, неизвестно къде отлетял на дракон. И е странно да седиш в същата тази страна, в крушова градина, и нищо да не знаеш за живеещите до неотдавна тук обитатели. Старинни предмети отново не могат да се намерят - „някъде, някой ги знае в Такламакан".
18 март
В един часа след полунощ се чуха барабани, тръби и пеене. Гръмко, призивно и настойчиво се носеха викове: „Аллах." Това са мюсюлманите, готвят се за поста на Рамазан. Денем те са длъжни да постят, но нощем могат да приемат обилна храна. За да не проспят времето за ядене, добрите мюсюлмани свирят и танцуват преди дневния пост. През нощта кучетата много лаеха и нападаха. Рамзана станал, за да обходи лагера, и забелязал, че правителствените стражи, цириките, дълбоко спят. Минавайки, Рамзана взел пушката на един от тях, обходил стана и заспал с винтовката. Цирикът се изплашил, пробуждайки се сутринта без оръжие. Действително са нещастни тези цирики!
Сутринта дойде шведска мисионерка. Вече петнайсет години е по тези краища и нито един обърнат във вярата! Впрочем мисионерката се занимава с акушерство и лечение, а тук това е много необходимо, защото всички тези „градове" нямат нито един лекар.
После започна руско-американски ден. Отидохме да разгледаме американското предприятие на Бренер от Ню Йорк. Произвеждат черва за колбаси и вълна. Съставът на завеждащите е руски - П. Г. Полтавски, Дмитриев, цял кооператив от трудещи се, бодри хора. Своеобразна комуна с дечица и радостно съзнание за нарастващ труд. Работата се развива. При пълната примитивност на машините можем да се любуваме на прекрасни резултати. Ето, разчепкват и перат вълната. После я пресоват на самоделна преса. Веднага я товарят на върволици камили, за да тръгнат с белите денкове вълна и да ги занесат в Русия, в Тянцзин, към пристанищата на Европа и Америка. В цялата кооперация няма книги, за цялото братство само едно Евангелие и случаен том от Короленко. Беше радост голяма, когато им дадохме стари вестници и две книги. Разговаряхме за работата, за сартите. Хвалеха убития титай. Разпитваха какво става по света. Дмитриев умело подхожда към местните нрави по пътя на религиозните разсъждения. По такъв начин нетърпимостта и суеверието, разпространявани от моллите, намират отпор. А нетърпимостта е много голяма. И много от местните богаташи са искали да задушат новото -чуждестранно дело. Дмитриев и Полтавски са пионерите на Америка в този край. Полтавски е изпратил децата си, на девет и дванайсет години, да се учат в Ташкент. Момчетата са минали сами през проходите - това е добре. Пишат на баща си и хвалят живота. Дмитриев е родом от Алтай. Много е странствал. Бил е разносвач на сладкиши. При преходите е опознал този край и е намерил подход към хората. Цялата група прави живо впечатление. Слушаха разказите ни за Америка. Дмитриев разказа за минералните богатства на Торгутския и Илийския край.
Капмиците са отлични стрелци. Управниците на калмиците не странят от новото. Руснаците хвалят труда на сартите, съществува подражание и усвояемост на начините ма работа.
Тук обикалят много разказвачи на легенди и приказки. Съдържанието им се отнася до въпросите от Корана и религията. Често слушателите влизат в диалог с разказвачите. Често разумните въпроси сриват рутината на суеверието. В Турфан съществува интересен обичай да из пращат младите хора с опитен водач във вид на разказвач из целия край, даже до Мека. Получава се своеобразен университет по опитност. С това се обяснява подвижността на турфанците.
Събранията и празненствата обикновено завършват с песни за Иса (Исус):
„Как е странствал Иса. Видял Иса глава голяма. Лежи на пътя мъртва глава човешка. Мисли си Иса: голямата гла-
ва принадлежи на голям човек. И решава Иса да направи добро и да възкреси тази голяма глава. И ето главата обраства с кожа. И се изпълват очите. Ето, расте голямо тяло. И потича кръв. И се напълва сърцето. И се изправя силен богатир. И благодари на Иса за възкресението за доброто на човешкия род."
Много легенди има за полетите на Соломон. Сред калмиците е много разпространено така нареченото Тибетско евангелие, тоест не нещо друго, а вече познатият ни ръкопис за „Иса, най-добрият от синовете човешки".
Разбира се, той е дошъл тук не от Хеми, а от друг източник. Навсякъде са пръснати знаците на красотата. Време е да бъдат събрани безстрашно, без суеверие.
Още сведения за древните места. За многобройни пещери и ступи по течението на Кизил-Даря. Отчасти вече разкопани, отчасти още скрити. Съвсем наскоро на пазара продаваха „сандък със старинни предмети", докаран от Лоб (около Лобнор). Разкази за стари градове по течението на Тарим, тоест Яркенд-Даря. Има хора, познаващи тези градове. Изсъхналите погребани тела там са с много висок ръст - разбира се, по-високи от монголците. Пребивавалите тук експедиции са свършили по-леката, по-видимата част от работата. Сега остава по-скритата, изискваща повече съоръжения и подготовка.
В Куча вече е топло. Зеленее новата трева по височините. Узнахме, че може да се мине по планински път от Карашар за Урумчи и той е по-кратък с пет дена. Така можем да заобиколим горещото място при Токсун, където вече е спускането към Турфанския оазис (960 фута под морското равнище). През лятото хората в Турфан се заравят в земята и не могат да минат повече от един потай. Освен очакваната скорошна жега, големият път вече е разкалян. По-добре е да се мине през територията на калмиците - по планинските пътища.
19 март
Рамзана отново взел оръжието на спящ цирик и обходил стана. И отново цирикът му се кланял унизително и го молел да му върне оръжието, иначе амбанът щял да го бие. Питат на какво се дължи сравнително високият курс на китайската валута? Защото всички знаят, че тя няма покритие и се върти, подобно на сухи листа, по заповед на губернатора. Разбира се, това е едно от поредните недоразумения и справедливостта скоро ще го изясни.
И досега в Тибет съществува обичай за специално преследване на игралните и публичните домове. Избран лама, наричан гекор-лама, щом узнае за местонахождението на такива домове, взима десетина лами с тънки пръчки в ръце и се явява в дома в самия разгар на разгула. Веднага се извършва екзекуция на всички присъстващи.
Интересна калмицка песен: „За дошлия по-рано": Един човек мислил дълго и забравил да отиде на изборите за нойон (княз). Друг човек не спал през тази нощ и отишъл пръв, и него избрали за нойон, защото влязъл пръв. И ето първият, мислещият, седи и тъжи, че за него не се е намерило място в юртата на нойона."
Също като в Русия тук има много записки за съкровища. Често на скалите могат да се видят стърчащи купчинки от камъни. Това са знаци за съкровища. В писанията на манастирите могат да се намерят указания за времето от деня, когато по посоката на сянката може да се върви от едната купчинка до другата до мястото на съкровището.
Тук наричат Д. ишан, тоест светец, за познанията му на религиозни теми. Б. неотдавна видя древен гроб. Намерената там пищялна кост имала дължина 6 четвъртини. Това място е по посока на Лобнор, отбелязано е от Б. Получават се интересни бележки за бъдещето.
20 март
Сбогувахме се с работната група на Бренер. Още веднъж забелязахме, че където е трудът, там е и радостта. Полтавски с тройка, Д. и М. на коне ни изпратиха извън града. Отново въпроси: къде ще се срещнем? Дълго ще обсъждат оставените от нас вестници и книги. На прощаване ни показаха прекрасния раван на своите карашарски коне. „Сега ще завземете част от Гоби" - крещи Д. Потапяме се в млечната пустиня. Започва шамал (пясъчна буря). Засипва ни очите. Превръщаме се в жълта маса.
Всеки ден пристигат нови важни сведения. „Монголската войска е стигнала до река Урунгу и заплашва Синцзян." Никой в Европа и Америка не знае за събитията в тукашните краища.
Спираме в селището Яка-Арик.
Тук често се използват подземни канали. Това напълно отговаря на традицията на подземните ходове, толкова разпространени в Азия. Именно в средата на Азия се сплитат приказката и действителността. Никакви европейски стандарти не са подходящи тук.
От Пекин предлагали на дутуту в Синцзян да установи аеропланна връзка между Пекин и Урумчи. Дутуту отговорил, че в неговата провинция това е Неприложимо, защото народът му е див и ще се разбяга по планините. Разбира се, народът не би се разбягал, но по-бързо ще се разнасят слуховете за разни невежествени действия на генерал-губернатора. Народът бързо би обикнал тези въздушни вестители. Мечтата на Изтока за летящото килимче, приписвана от хората на Соломон, би се въплътила в очакването на железните птици. Та нали и в Тибет в най-древните пророчества са споменати железните птици и железните змейове. Тук също както и в следите от първоначалното учение на Буда има обяснения на космогонични проблеми, на еволюцията на планетите и на развитието на жцвота. Едва започнахме да говорим за будизма като за реално учение, мисионерката от Куча побърза да си тръгне и каза: „Писменият будизъм е взет от християнството." Но нали колоните на Ашока ги е имало преди християнството и през първи век преди Хр. вече е било започнало записването на заветите на Гаутама. Трябва просто и без предразсъдъци да се гледа на нещата.
В лекциите по история на изкуството в Mster Insititute непременно трябва да се въведе обзор на съвременното положение на страните от гледна точка на културата. С това ще спасите младежта от много огорчения и разочарования. Ето го китаеца от древността - ето го съвременния китаец. Ето го мъдрия Ашока - ето го съвременния махараджа. Нека без боязън да гледа младежта на световната еволюция. Образува се нов Афганистан, възниква нов Китай, осъзнава се Монголия, ще приеме великото си служение Тибет. Нищо не спира. Отива си неизпълнилият своята мисия, идва своевременно друг. Всичко се движи.
Съвсем неотдавна пътешествията на Свен Гедин ни се струваха нечувано геройство, а сега Е. И. пътува по същите пустини и височини, без да си приписва нищо нечувано. Сега пълномощниците на Бренер пътуват на колела из същите тези пространства, където Свен Гедин, съдейки по неговите книги, едва не загинал от обезводняване. А скоро с голяма бързина ще полетят над тези същите места железни птици. И приказката от миналото ще бъде заменена от приказката за космичното.
С вечерта звъннаха цикадите. Високо грееше сияещата луна. Тревата ухаеше. Но в два часа през нощта удари буран. Именно удари. Налетя като дракон и зарева грозно до сутринта. Палатката цялата затрептя. Наложи се да се подготвим в случай че шатрата отлети. А на сутринта отново бисерната Гоби - пустинята. Перла и опал, и матов сапфир отгоре. Край пътя е разположен голям подреден керван. Това е Бренер или както го наричат тук - Белианхан, пътува към Тянцзин.
Насреща ни идва казански тарантас с тройка. Две жени и три момичета-татарки от Чугучак отиват в Караул. Минали сме 14 потая и ще спрем в градината на Янгиабад. Последните потаи отново ни задушиха с дълбоки пясъци. Томи започна да куца - има мокър лишей. Ще излезе от строя за пет дена. Привечер всичко утихва. Залязва сребърното слънце.
Тук ни наричат Реренжи-бей. Това е вече петото ни име.
22 март
На лекциите в Института на обединените изкуства трябва също да се обяснява, че никакви охранителни мерки не трябва да задържат растежа на новите възможности. Прекаленият рескинизъм води до вдървяване. И обратно, всяко ново разбиране дава радост. Сега разказваха, че калмикският хеген, който е прероден духовник, кара велосипед, и то лошо. Но това не му пречи да бъде много способен управник. При това къде е казано, че един лама не трябва да кара велосипед? Наистина, даже се зарадвахме, като узнахме, че седенето под дървото се заменя с движението на живота.
Опитваме се да разберем не може ли да отминем Карашар и от Курит да тръгнем през калмикската главна квартира, през манастира Шарсюме по планинския път към Урумчи. Калмиците като цяло, като народност, са се изплъзнали от вниманието. Поучително ще бъде да пътуваме седмица през техните улуси.
Странно положение заемат в този край дунганите, т.е. китайците-мюсюлмани. Тях определено не ги обичат нито мюсюлманите, нито китайците, нито калмиците. Самата дума „дунганин" се произнася с някакво пренебрежение. Лицата на дунганите не са привлекателни. Много жестокост.
Вървим към Богур. Прашно пазарно място. Означено е около 9 потая, но очевидно е повече, съдейки по времето. Тук потаят се смята странно. Има къс потай и дълъг потай. В подножието на планината - дълъг потай. В планината - къс потай. Странна мярка за разстояние.
Отначало пътуваме през опаловата пустиня. Отляво хълмове. Три потая преди Богур започва блатист оазис. По пътя кал. Носят се големи ята патици и гъски. Важно се разтьпкват големи патици-гмурци. За тях казват: „Това е бивш човек." Краят на пътя завършва отново с облаци прах.
Прашна градина. На стобора седи синът на амбана.
Сун вежливо го придумва: „Не е хубаво да се седи на стобора." Нищо не помага и Сун използва обичайното тук средство - хвърля камъни. Момчето изчезва.
От всички страни чувате едни и същи забележки за неточността на съществуващите карти. Някъде са пропуснати важни места и подробности, някъде са нанесени несъществуващи названия. Трябва да се прегледа и транскрипцията на наименованията. Някъде е взета от тюркски, някъде от китайски, а някъде от някакъв местен жаргон, който никъде вече не се признава. Даже в щабните карти са нанесени много неточности, създаващи много грижи, ако ги следваш.
23 март
Дали Тамерлан е бил велик дезинфектор? Той е разрушил много градове. Ние знаем какво е да се разрушат глинени градчета, пълни с всякаква зараза. Та нали пропътувахме дванайсет града. Какво може да се направи с тях? За народното благо тях трябва да ги изгорят и редом да се планират нови селища. Докато догниват старите, е трудно да заставиш хората да се обърнат към нови места. Ето, тулинът на Куча е построил редом със стария град ново село. Широки улици, подземни канали. Но народът се бои от новото място.
Вървим през широка равнина. Минахме Янгисар. Продължаваме през прашна гора. Ще спрем след Шадир. Тъмно е. Минахме 16 потая. Керванът закъсня. Гърбът на Сабза.св! поду. Мастан и Ола вървят невероятно. Никой не знае разстоянията. Керванът пристигна в един след полунощ.
24 март
Измерителен ден. Горещо. Вървим през прашна гора и ниски храсталаци. До Чирчи са 12 потая. Изпреварваме големия керван на Белианхан. В Чирчи спира още един керван на същата фирма. Пионерите на Америка работят.
Днес е денят на нашите учреждения в Америка. Ден на учредителите. Изпращаме нашите мисли към Америка, в Дома-музей и в Школата, където този ден се празнува. Наши скъпи приятели, ние сякаш присъстваме на вашето ежегодно събрание. Разстоянието сякаш не съществува. Вървейки из тукашните простори, ние си спомняме равнините на Мисисипи и Мисури и степната необятност на Русия. Даже на кервана на Белианхан се радваме, защото това вече е кооперация с Азия. Като че ли си спомнят двата континента за своята предишна съединеност, разделена от космическата катастрофа. Колко монголско има в типажи на последните май и при червенокожите индианци. Колко еднакъв е просторът в Америка и Азия. И сега, в момента на възраждането, Азия си спомня своите далечни връзки. Привет на Америка!
25 март
Показаха ни още един вид парични знаци - някакво намаслено парцалче и мръсно кокалче. Това е положението с тукашната валута. Ланът (или сар, или теза) се равнява на 400 дачана. Но кашгарският лан се равнява на три урумчински лана, а урумчинският лан е равен на три кулджински лана. Хотанският лан се брои за 800 дачана.
Ще кажете - това е празна работа. Съгласен съм с вас. Но от тази глупост страдат милиони хора. Може ли да има в една провинция толкова различно броене на парите, усложнено още с дървени и парцалени знаци? Затова и питат защо китайската валута и досега е сравнително скъпа.
Никъде не се намират старинни предмети. Явно найгорният, достъпният слой на находките вече е изнесен в Европа, а скритите слоеве нека останат за самата Азия. Достойнството на страните изисква разумно да се разпореждат с истинското си имущество. Засега амбаните се разпореждат с народните ценности в своя полза. Амбанът на Янгихисар (назначен за консул в Андижан) проиграл на карти много хиляди лани. Сега той екстрено е увеличил данъците безкрайно и не може да заеме новата си длъжност, докато не изплати дълга си.
Още дванайсет потая пустиня с дребни храсталаци. Стигнахме до Тим. Сутринта е още прохладно, но към обед слънцето вече напича. Керваните започват вече да пътуват нощем, по лятному. Отново разкази за жегата в Турфан, където през лятото пекат питки на камъните под слънцето. Говорят, че: „Там има много подземни извори и също много подземни ходове има в тази местност. Тук са измъчвали някога един светец, а той се скрил в подземен ход и излязъл оттам след шест месеца път."
„А ето още по-отдавна как било: тръгнали хора да търсят Бога, а в Баркула имало цар, който считал себе си за бог. Седи царят и чете книга, а котаракът държи свещ пред него. И решили хората да проверят наистина ли този цар е бог. Мислят си, ако пуснем мишка, ще побегне ли след нея царският хитър котарак. Ако царят е бог, то неговата сила ще задържи и котарака. Пуснали мишката, а царският котарак и избягал, и свещта хвърлил. Видели хората, не е бог царят.
Продължили по-нататък. Срещнали овчар. Дал им той хляб и сам помолил да им стане приятел. Взели го, а кучето си той не поискал да вземе. Казал, че по кучето хората скоро ще ги намерят. А кучето хукнало след него. Даже не пожалил кучето овчарят - убил го. Само и само да отиде да търси Бога.
И приближили те до просека в гората, като клисура. И както влезли, така се и захлопнала зад тях каменна врата.
Никому неведомо какво става при светите хора. След известно време излязъл оттам овчарят. Изпратили го за нещо. Идва той в града, иска да си купи хляб на пазара *л дава пари. А хората се чудят откъде се е появил такъв великан. А парите му не взимат. Казали, че вече две хиляди години такива пари не е имало в оборот. Бързо тръгнал овчарят по обратния път към планината. А царят на това място хукнал след него, за да проникне в чудното място. Но явно царете не са потребни на светите хора. Щом се захлопне планината, не можеш я отвори нито със заплаха, нито с молба. Довел царят цялата си войска. Но колкото и да се трудили над планината - всички грохнали, а планината не отворили. И гробът на царя е при тази планина. Ето какви неща стават и какви подземни ходове има тук."
Настига ни на кон млад бакша, който и приказки пее, и поверия знае, и „дяволите мъмри". „Запей, бакша, песен приказна за Шабистан!" Свали той от гърба си дълъг струнен геджак. Пее и язди. Свири. Струните звучат добре. Някак си забравихме подвижните пясъци и жаркото слънце. Две гами вървят. Ту се усили високата гама, ту моли, ту заповядва; или отново гръмва ниската гама утвърждава, гърми победоносно.
После бакшата хваща дайрето и изпълва пустинята със сменящи се ритми. Ние се радваме, че в последния ден на сартска земя ни изпращат песните и трелите на бакшатасарт. Утре вече ще стигнем до улусите на калмиците.
Отляво, на север, изниква от мъглата хребетът на Тян-Шан.
Зад него са калмиците, а по-нататък Седморечието, При влизането в Тим има голяма древна ступа и развалини от постройки - знамена на будизма. Разказват, че планината, където Буда приел посвещение, била цялата огнена. Но по молитва на Благословения завалял сняг, изгасил огъня, и сега около нея има лед и сняг и е трудно да се открие тази планина предсрочно.
Тиха топла вечер. Млечно пролетно небе. Дано ни се удаде, без да влизаме в Карашар, да спрем на квартира у калмикския хан и оттам към манастирите и планините на Урумчи. Чакаме калмиците. Има значение.
26 март
Хубав ясен ден. Първо от север се приближи хребетът на Тян Шан. Целият е сапфиров и аметистов. После преминахме покрай върволица изискано изваяни от пясъчник форми. Под хълма долу проблесна синя планинска река. Мощна, пълноводна. Тръгнахме по реката. Пред нас залостени порти - митница, границата на калмикската земя. Показаха се първите калмици. Юрий изпробва с тях монголския си език - разбраха се. Отсядаме в хан недалеч от Менга Саур (хиляда развалини). Развалините са съпроводени от легендата, че един лама видял светлина на определено място. Копали, стигнали до вода и там се показал воден змей.
Има предположение, че по тези места е имало голям манастир, където била чашата на Буда, изчезнала от Пешавар и спомената от Фасиен в Карашар.
Спираме до една река, около залежи от каменни въглища. Това е първият ден без прах - отново планински въздух. Първото дърво - обсипано с цвят. Усмихна се калмикската земя. Точно обхождаме границата й. През нощта е пълнолуние. Зад реката се запалиха огньовете на пастирите.
Спомняме си за копнежите и надеждите на калмиците. Спомняме си как пръв Чунда ни каза за Тоин Ламата. Вече по-късно дойдоха всички сведения за това какво може да направи този торгутски предводител, ако успее да приеме това, което му се изпраща. А ако не приеме, тогава прощавай задълго, Джунгария. Какво да говорим, щом като от нечия шепа водата изтича.
27 март
Преход до Карашар, или Карашахра, или Карачара. Бързо изчезнаха планините и реката се скри на юг. Отново прашна и гладна степ. Отново междуселски вместо големия китайски път. На повърхността има много горивни шисти. В планините - въглища. Във вихъра на праха стигаме до' реката срещу Карашар. Превоз на примитивни платформи. Такива превозни средства е имало на неголемите волжки притоци. Пъстра тълпа, купища вързопи, каруци, мулета, камили, коне. И отново в самия град няма нищо будистко, само сарти и китайци. Лица на калмици се виждат още рядко. Те са по-съобразителни и подвижни. Посреща ни С., представител на Белианхан. Той хвали калмиците.
Предстои промяна на прислугата. Нашият страховит на вид Гурбан, от когото навсякъде биха се стреснали, се оказва много боязлив. Той се страхува и от китайците, и от калмиците, и трепери за своите нещастни рупии. Сартите явно се боят от калмиците и монголците, боят се от тяхната подвижност. Ще се наложи да допълваме намалелите сарти в кервана с калмици. Колко поучително е да се наблюдава тази народност, можеща да излезе на страниците на историята. Колко увлекателно е отново да потънем в планините и да изоставим пясъците и праха. Даже конете се окопитиха, щом доближиха чистата вода и планините. При вида на планините нашите тибетци Церинг и Рамзана започнаха да скачат от радост.
Усмихни се, калмикска земьо! Замислени са сюитите „Асургина" и „Оровани".
IX КАРАШАР - ДЖУНГАРИЯ
(1926)
28 март
Карашар значи в превод „черен град". Китайците наричат Урумчи Червен храм (Хун-мяо-дзъ).
В това пространство е земята на торгутите и хошутите. Странна е съдбата на калмиците. Народността им е разпръсната по необясними причини. В Китайски Синцзян олетите заемат Илийския край, торгутите - Карашар, хошутите - Джунгария, ойротите са в Монголия, дамсоките в Тибет. Калмикските улуси са разпръснати също из Кавказ, Алтай, Седморечието, Астрахан, на Дон, около Оренбург. До свещената планина Сабур има останки от града на калмикския цар Аюша. В разхвърляните юрти започват да се размърдват признаци на самосъзнание. Пророчествата на дедите твърдят, че сроковете наближават.
Словесно състезание между сартски бей и калмик. Сартът заявява надменно: „Вие нямате бог." Калмикът тихо казва: „Ако при нас дойде сарт, ние ще го нахраним и на" поим, и коня му ще нахраним, и запас за по път ще му дадем. А ако калмик отиде при сарт, няма да му дадат храна и Коня* му ще оставят гладен. Отсъди сам при кого е истината?" Сартите хулят будисткото учение и издевателстват над будистките изображения. Но калмиците казват: „Ние почитаме вашите надписи, а изображения вие нямате, защото когато са били дадени първообразите, вие сте били твърде далеч и не сте могли да ги познаете."
С будист е трудно да се спори. Познаващият учението може толкова много да разкаже за еволюцията на живота; Щв ви разкажат за посланиците на Шамбала, ходещи по
земята в различни образи, за да помагат на хората; без предразсъдъци ще говорят за най-новите социални движения, припомняйки заветите на самия Гаутама. Ако се съкратят от тези повествования стилизациите на езика и .образите, то тогава се срещаме с учение на истинското материалистично знание, далеч изпреварило своята епоха.
С. хвали калмиците за твърдостта на словото. „Не трябват никакви писмени условия, не са като сартите, особено бековете и богаташите."
Срещнахме няколко красиви карашарски коня. Това е именно тази порода, която се среща по старинните миниатюри и в статуетките на стария Китай. Някои учени смятат тази порода за изчезнала, но ето тя е пред нас, жива, дореста и с твърда стъпка. Добре би било другите страни да изследват тази порода.
Утре отиваме в главната квартира на калмикския хан.
Вечерта още не е настъпила, когато се случи нова синцзянска гадост. Пристигна развълнуваният С. и предаде, че амбанът не разрешава да минем по краткия планински път, а заповядва да продължим пътуването през пясъците и жегата на Токсун, по дългия и скучен главен път. Нова гавра, ново насилие, ново издевателство над художника и човека. Нима няма да можем да видим манастирите? Нима художникът ще трябва да язди само през движещи се пясъци? Бързаме към даотая. Старикът като че ли е болен и не приема. Секретарят му крещи от балкона, че можем да тръгваме, че амбанът ще осигури всичко необходимо. Отиваме при амбана. Няма го вкъщи. Секретарят му казва, че амбанът се „страхува за нас заради големия сняг по планинския път". Обясняваме, че вече няма сняг, че не ни е нужно да минаваме през високия Таже-даван, че ще тръгнем през много по-ниския Сумун-даван.
Обещаха в седем часа да донесат отговор. Разбира се, снегът на амбана изобщо не е бял. Китайците са способни да развалят всеки ден, всеки ден такива китайци са способни да превърнат в затвор и мъчение. Чакаме вечерта и все пак се готвим за отпътуване. Минаха торгути, върнали се от Кобдо.
Дойде хошутски лама. Моли да му излекуваме очите. Донесе ценни разкази. Не приказки, а факти. Нужни факти. Един лама от Улясутай написал книга за настъпването на времето на Шамбала.
Вечерта дойде отговор. Донесоха го племенникът на даотая и началникът на пощата. Разбира се, отговорът е отрицателен. Въпреки жегата, задухата и праха, ние трябва да минем по дългия път през горещия Токсун. Е. И. уверява, че ще умре от жегата, но китайците се усмихват и съобщават, че техният губернатор има малко сърце.
Съчиняваме телеграма до генерал-губернатора:
„Бъдете добри да наредите на магистрата в Карашар да разреши експедицията на Рьорих да пътува до Урумчи по планинския път. Здравето на Е. И. Рьорих не й позволява да продължава пътуването по знойната пясъчна пустиня. Планинският път ще ни позволи много по-бързо да стигнем до Урумчи."
До получаването на отговора ще отидем до главната квартира на торгутския хан и в манастира Шарсюме.
Отвратително е това чувство за надзор и насилие. Каква ти тук работа, когато зад гърба ти стои заповедта на амбана и когато генерал-губернаторът има „малко сърце". Развалено е цялото ни настроение и отново седим в някаква средновековна китайска стая за мъчения.
29 март
Станахме с изгрева. Всички наши хора бързат да тръгнем по-рано, за да не успеят китайците да измислят нови затруднения. Дълго ни изпраща С. Под широкопола шапка и в жълт стар френч дръзко е яхнал един раванлия. Сякаш е излязъл от ранчо в Ню Мексико. Вървим през жълта степ с висока трева. Слънцето жари. На север отново слабият силует на планините, отделни сиви юрти, стада камили.
Ездачи с кръгли шапчици, тибетска кройка. След девет потая стигаме до главната квартира. Пазарът е по-чист, отколкото в сартските градове. Белите постройки на главната квартира светят на слънцето. Стените, дворовете, ходниците са изградени нашироко. Водят ни през обширен двор в голяма стая. Бели стени, черна китайска мебел, мечешка кожа. Чаепитие. Донасят визитната картичка на хеген-регента (на малолетния хан) - Добу-дун-цорин-чунбол. Той е същият този превъплътен Сенген-лама, за когото е упоменато в сикимските бележки. Утре ще го видим. Ще лагеруваме на полето зад главната квартира, срещу планините - отлично усещане.
Идват калмици, беседват с нашия лама. Калмиците питат нямаме ли парчета магнит? Разпитват за Тибет, за Монголия, търпеливо и внимателно, докато узнаят със сигурност кои сме ние. Жените са облечени в много красиви, добре натъкмени премени. Зад стената се чува военна тръба - това са казаците на Тоин ламата, хегена управител. Той има две сотни калмикски конници, обучени на казашки строй.
30 март
Ясно утро. Лилави планини. Ще бъде горещо. Ясно очертаните планини и постройките донякъде напомнят Ладак. Може би бихме се порадвали, но отново се явява китайската гадост в лицето на войник от конвоя с наглото изявление да не се задържаме дълго тук и че ще е подобре да чакаме заповедта на дуту в Карашар, т. е. сред покритите с тор полета, сред праха и задуха. Истина е, че от всички предложения на китайците можеш да се задушиш. Сега вече и войниците от конвоя започнаха да правят забележки. По-добре да бяха давали караул край арестуваното ни оръжие, което е захвърлено на полето, без наблюдение. В десет часа отиваме при Тоин-ламата. Приветлив човек, нисък на ръст. Радвал се да узнае, че говорим руски - той знае няколко руски думи. Макар лицето на
Тоин-ламата да е непроницаемо според обичая, при разказите за храмовете в Сиким и Малкия Тибет той се оживява и ни пожелава всякакви успехи. Прав изслуша вестта. Но боязънта от китайците вледенява езика на Тоин-ламата. Ломоти: „Когато дойде времето..." Но нали времето е дошло! Всеки сам ще отмери...
Домът на княза е бял, чист, просторен. По дворовете има юрти със златни куполи. Назъбени стени. Знамена.
Едни лица са усмихнати, други намръщени. Ясно се разбира колко силен е синцзянският натиск. Полунезависимостта на калмиците е обвита от синцзянския дракон. А планините и белите стени са така радостни!
Но без китайската гадост не минават и три часа. Идва цяла тълпа „министри" и старшини на хегена управител с двама китайски войници. Представяте ли си, амбанът на Карашар заповядва незабавно да се върнем в Карашар. Всичко това се говори дълго и твърдо, но същевременно никакво писмо. Казваме, че самите ние мечтаем колкото се може по-скоро да се изскубнем от Синцзян, за което чакаме отговор от дуту. И ето отново седим в бездействие, чакаме телеграма от Урумчи, без увереност, че нашата телеграма изобщо е била изпратена. Да се работи не бива, тъй като и без да се движим, предизвикваме преследване. Междувременно един войник отива до пазара и връчва пушката си на Сюлейман. И така, войнишкото оръжие се поверява на нашия коняр, а нашето оръжие е хвърлено насред полето запечатано. Къде е логиката, къде е разумът в края на краищата? След три часа започна буря. Планините се скриха.
Приятели, вие ще си мислите, че аз в нещо преувеличавам. Аз бих се радвал да намаля нещо, но произшествията са чудовищни. Отново дойде тълпа калмици с китайски войници и предаде искане за нашето незабавно отпътуване от главната квартира по заповед на карашарския даотай. Шумяха, заплашваха. Значи нито ще работим, нито ще посетим Шарсюме. Цялата експедиция изчезна. Трябва само да мечтаем по-скоро да напуснем китайската територия. След два часа отиваме да искаме обратно паспорта си и писмо за причините на изселването. Дават ни паспорта с официално писмо за това, че изселването се извършва по настояване на карашарския даотай, с обвинение към нас, че сме снимали карти. Дават ни каруци, само и само по-бързо да ни извозят. Казвам, че съм на 52 години, че съм бил посрещан с почит в 23 страни и че сега за първи път в живота си съм подложен на изселване - от полунезависимата територия на торгутите.
Каква ти тук независимост, това просто е робство. Унизително робство: въпреки всички обичаи на Изтока да изгонят госта! И къде ще отидем? В пека на Токсун? И ще издържи ли Е. И.? Именно на жегата не ще издържи сърцето й. Къде е най-близката граница, за да се укрием от китайските мъчители?
Над планините има буря.
31 март
Спахме лошо. Станахме преди разсъмване. Излизам в мъглата преди изгрева. Насреща ми идва нашият лама. Разстроен е: „Веднага трябва да тръгвам. Искат да ни арестуват" - „Кой каза?" - „През нощта дойде познат от Тибет лама и каза, че още вчера калмикските старшини искали да ни вържат всичките, само че се уплашили от револверите." - „Вземете Ола и киргиза със себе си. Препуснете през степта в Карашар, там ще ви намерим."
След пет минути ламата и киргизът вече препускаха през степта. Междувременно и каруците пристигнаха навреме. Започнахме бързо да товарим. Наплашеният от китайците хеген управител даже не дойде да се сбогува. Понеже самият той нееднократно е бил задържан в Урумчи, затова се страхува извънредно. Даже за религиозен празник китайците го пуснали само за четири дена от Урумчи. Макар и да не е храбрец, все пак не бива да прогонват гостите си току-така, в угода на китайците. Някакви конници дебнат около нас, наблюдават ни. Отново пътуваме през същата степ. Но Карашар вече стана за нас истински черен град. От Карашар ни забраниха да разгледаме будистките храмове, обрекоха ни дванайсет дена да се влачим по горещите пясъци и безсмислено ни забраниха да се доближим до любимите планини. От Карашар, по заповед на дуту, отново ни превърнаха в надзиравани изселници. Но затова пък вече знаем, че бедният хеген е обкръжен от китайски шпиони и под калмикският кафтан често е скрита китайска същност. Пристигаме в предишната торна градина. От портите ни викат: „капр" (тоест „нечист" - мюсюлманско приветствие). Сун се хвърля с камшика към обиждащия. Обичайната разправия. Сартът офейква. Веднага отиваме при амбана и пътьом улавяме началника на пощата, който говори английски. Амбанът заявява, че според телеграмата на дуту ние трябва да пътуваме по дългия път през пясъците, въпреки опасността за здравето на Е. И. Разбира се, вече сме чували, че дуту има „малко сърце", но все пак тази жестокост е поразителна. Амбанът не отрича, че е заповядал да ни върнат от главната квартира и че ни е забранено да разглеждаме будистките храмове. Ние казваме, че тогава няма какво да правим в Китай и молим да ни дадат писмено известие за тези забрани, за да съобщим в Америка. Амбанът се преструва, позовава се на необходимостта да се посъветва с даотая. Ние още веднъж се удостоверяваме за това, че ни е забранено да посещаваме храмове и да рисуваме планини и че за съкращаване на пътя ни изпращат по дългия път. Къде си, Конфуций? Къде е твоята справедливост и прозорливост?
Започва скучна търговия с каруците. Искат 180 лана до Урумчи, докато цената е не повече от 90 или 100. Така и приключваме деня след разни „дружески поздрави".
Калмикската земя се усмихваше само отдалеч, а отблизо се превърна в синцзянска гримаса. Спомняме си проникновените сикимски настроения, спомняме си величието на Хималаите. Не напразно се сви сърцето ми, когато започнахме да се спускаме от каракорумските височини към Такламакан. Киргизът ни разказа как старшините на торгутите се съветвали след получаването на писмото от амбана: „Дали да не ги вържем? Ние сме много, а те са само трима..." Киргизът Салим е възмутен от хегена: „Това не е княз, щом през час си мени думата. Той не бива повече да бъде бурхан." И отново виждаме съчувствието на народа и злобата на старшините и бековете. Ламата е възмутен от поведението на калмиците. Всичко това е поучително! Предишният калмикски хан е бил отровен. По-разумният съветник - убит. Далече са торгутските старшини от пробуждането.
1 април
Разни разкази за калмиците. Покойният калмикски хан под натиск или под внушение е предал важно пълномощие на китаец. Китаецът спешно отпътувал за Урумчи, за да оформи и закрепи полученото пълномощно. Калмиците го догонили в планината и го унищожили с целия му ескорт, така че не останала и следа от тях. След тези внушения калмиците отровили своя хан. Заради непълнолетието на наследника регент станал братът на хана Тоинламата. През юни тази година Тоин-ламата предава държавния печат (тамга) на младия хан, а самият той се оттегля като духовно лице в манастира в Шарсюме. Дълго ли ще управлява дванайсетгодишният хан? Тоин-ламата изпаднал в немилост пред дуту, след като отказал да изпрати войниците си на експедиция за убийството на кашгарския титай. Истинско мрачно средновековие.
Благосъстоянието на калмиците спада, защото данъците са високи. Освен китайския данък, те плащат още местен нойонски данък. Тежко е за народа. Табуните на обикновените хора редеят. А старшините със синцзянска ориентация стигнаха дотам, че се опитаха да завържат американска експедиция. В Хотан заплашваха да ни изслят, а в Карашар вече приведоха заплахата в действие. Да се надяваме времето да бъде не толкова кръвожадно, колкото урумчинския дуту, и да не задуши Е. И. Този управник изпраща сборник със своите укази на британския консул и за Британския музей, но не мъртвите листа на указите, а действията дават облика на дееца. Погледнете и послушайте по места и ще видите истинското лице на правителството на Синцзян. Не напразно най-добрите китайци наричат управлението на Синцзян „Синцзянска компания". И докато не видите всичко това на място, вие не можете да повярвате на такова човешко подивяване. Разбира се, дуту е стар, много скоро ще умре, и едва ли ще вземе в гроба награбеното богатство, но кой ще бъде този, който ще почисти тези авгиеви обори?
Истинно, бих искал да рисувам картини вместо да правя описания на тези вредни, човеконенавистнически безобразия. Но явно така трябва. Явно това ще бъде полезно на някого. Америка очаква моите картини от будистките висоти, но нека китайското правителство обясни защо не ни допускат в манастирите.
В Сиким ни посрещнаха с тръби и знамена, а на китайска земя - с въжета. Разбира се, карашарският амбан не ми даде никакво писмо. И не трябва. Ние имаме писмо с печат от калмикския хан, където ясно е предадена заповедта на китайските власти. По-скоро далеч от китайските гримаси! Пред нас са островите на Япония, пред нас е отдавнашната мечта да видим Великденските острови с техните незнайни каменни гиганти.
Днес въобще не ни изпратиха войник, така че арестуваното ни оръжие пази само себе си. Вечерта завършва със скучната процедура по изпращането на тримата коняри, отиващи си в Ладак. Младият тибетец Церинг иска да дойде с нас. Той не обича мащехата си и казва, че неговият баща му е станал чужд, и въобще той иска да върви надалеч с нас. Младата душа чука по прозорчето на новите възможности. Как да не го вземем?
2 април
Утрото започва с драмата на Церинг. Ладакецът, неговият баща, бил объркан от злите коняри и забранил на Церинг да дойде с нас. Иначе, казал, ще ти счупя ръцете и краката. Трябваше да видите сълзите на Церинг. Прощаваше се с нас, треперейки и гълтайки сълзите си. Какво право имат хората да отнемат чуждото щастие? Та в този порив имаше толкова стремеж към светлината. А сега Церинг ще трябва отново да крачи безсмислено по подвижните пясъци заедно с магаретата, служейки на невежеството. Бедното момче! Понякога си мислим дали няма да избяга. Разбира се, това е трудно, защото го следи злият старик и не по-малко злите коняри.
От седем часа се мотаем с каруците и кервана. Пишем условия. Вдигаме шум заради негодността на конете и изпратените войници. Възмутителна бавност. Руснак или американец биха обезумели от такова темпо. Кога ще се събуди този народ?
Попътно получаваме интересни сведения. Китайците взимат ваксината за едра шарка не от телета, а от хора и по този начин заразяват със сифилис и други болести.
Монголците са завзели границата от Шарсюме и на сто версти от Гучен, тоест на триста версти от Урумчи - от резиденцията на генерал-губернатора. Ако завземат линията от Кулджа към Гучен, то дуту ще се окаже в капан. Между впрочем прословутият дуту си поставил паметник в Урумчи. Няма ли да го махнат монголците?
Вървим само четири потая. Вместо планини, вместо манастири, вместо Майтрея - отново жълтата степ около нас. Какво право имат китайците да ни лишават да видим красотата? Това, че тримата коняри си отидоха, някак си освежи кервана. Хората, кой знае защо, са радостни. Рамзана чака Церинг и ни уверява, че ще дотича днес или утре. Това би било по тибетски!
3 април
Много е студено през нощта и горещо по обед. Жълта степ. Прашен, каменист път. На север веригата на потъналите в мъгла планини. Стигаме до мръсното селце Ушактал. Отново трябва да лагеруваме около обори. Непретенциозни са всички даотаи, титаи, амбани, тулини, от векове нощуващи в тези мръсни ханове. През това селце минава хошутският път към Урумчи. По хошутския път са само четири дена до Урумчи, но ние, по заповед на генерал-губернатора, трябва да вървим по дългия, прашен, горещ, некрасив път цели осем дена. Такава е китайската жестокост - да принудят пътешествениците да вървят през праха и в пека, като знаят, че тук наблизо е краткият път, пълен с планински красоти. Не напразно нито един от видените от нас даотаи и амбани не можа да назове нито един съвременен знаменит китайски художник или учен.
Представяте си нашето усещане: да виждаш дефилето, през което минава краткият път, а сам да пълзиш в облак горещ прах.
Още един вариант на легендите за Турфан. „От пещерата излязъл висок човек и отишъл на пазара да купи нещо. За покупката предложил да заплати със златни монети отпреди хиляда години. След това човекът влязъл в същата пещера и изчезнал. А до входа стои каменно куче. Поискало и то да скочи след човека в пещерата и се вкаменило."
Ушактал е център на хошутските коне. Те са по-високи на ръст, отколкото торгутските. На един потай след Ушактал има следи от старо укрепление от времето на завоеванията на Андижан и фергана. Много комари. Диви гъски.
4 април
„Старият хан решил да предаде на синовете си тамгите (печатите) за управлението на хошуните. Имало тамги златни, сребърни, медни, а една била дървена. Казва жената на хана на любимия си син: „Вземи, сине, дървената тамга, не пипай златните." Разделили хановете тамгите. И казал старият хан: „Небето създало водата. Ще изпитаме тамгите с вода. Която тамга е най-горна, тя и ще остане най-горе." И останала дървената тамга над водата, а златните и сребърните потънали под водата."
На Черни Иртиш има много златотърсачи. Десетки хиляди. Златото е само на две четвърти под земята. Дуту изпращал отряди войници да хванат търсачите, но стигайки до златото, всички отряди изчезвали.
Днес е чудесен ден. От всички страни се показаха планини: сини, сапфирови, виолетови, жълти и червенокафяви. Сиво небе и перлени далечини. По руслото на широк поток стигаме до Кара-Кизил, тоест „черно-червен". Названието е съвсем точно, защото скалите са от черен и червен едрозърнест гранит. Тишината на пустинята. Колко по-хубави са тези усамотени лянгари от градовете и мръсните пазари.
Само като помислим, че можехме да пътуваме четири дена през усамотени планини, сред далечните снегове. Днес се показа първото нискорасло иглолистно дърво. За цял ден, за седемдесет и четири версти, само един беден лянгар с лош кладенец, „сто метра" дълбок. За цял ден само два малки кервана с мършави мулета. Сякаш пътуваме не по големия китайски път, а из нова, неоткрита страна. По планините се забелязват слоеве черни шисти и въглищни залежи. И цялата пустиня е замряла, очаквайки крачките на бъдещето.
5 април
Цяло нещастие са тези цирики. Тръшва се да спи на каруцата и не само нашето, но даже своето оръжие не пази. През нощта хората на някакъв минаващ амбан искали да изхвърлят нашите коне от лянгара.
А планините са толкова хубави! Издигат се тъмнобронзови, със зеленикави и карминени петна. Зад планините е пак пустиня с тъмни баластрови склонове, осеяни със светложълти храстчета. Целият килим на Азия.
През деня е горещо. Помага ни източният вятър. Минахме девет потая до бедното селце Кумиш. Някакво разграбено, изтерзано място. Два разбити, необитаеми лянгара. Някога е имало нещо тук. Е. И. пита: „Но нали оттук минават даотаи и амбани? Нима спират в такава мръсотия?" Сюлейман се смее: „А какво им е на тях? На тези амбани? Само да има лула опиум и жена! И във всяка мръсотия ще се отъркалят!" Явно не е голямо уважението към властите. От пътниците от Хотан идва неясно сведение за преместването на даотая Ма.
Мълчат пясъчните хълмове. В синя мъглица са се скрили планините. Спомняме си характерен случай. Пътешественици от Китай към Тибет разказват как на границата на пост била оставена дойка с бебе. Оказало се, че граничният служещ се напушил с опиум, жена му била заета с домакинството и на дойката й се наложило да изпълнява задълженията на митнически страж. Това било напечатано в шанхайските вестници.
Миналата година на калмиците-богомолци не им било разрешено да пътуват в Тибет на поклонение пред светините. Такава забрана е твърде многозначителна.
Днес вече започва китайското мъчение - започва жегата, която бихме избегнали по хошутския планински път. Иначе е много ранна пролет. Казват, че снегът в Урумчи вече се е стопил. Вечерта мъмрим Сюлейман за навика му да пуска в ход нагайката по човешките гърбове. Той е учуден: „Че как иначе да се оправя с дунганин или с китаец? Нима те разбират от разсъждение? Или ти него, или той теб. Защо коларят-дунганин вчера караше бързо? Защото от сутринта му дадоха хубав ритник. А днес сигурно ще пристигне късно." Така и живеят тук - цяла верига на злото.
6 април
Горещ ден. Отначало пустиня с много възвишения и скали наоколо. След осем потая влязохме в красиво дефиле. Вървяхме през него седем потая. Синьо-черно-бронзови скали, целите в пукнатини. Пълно безводие. Разрушени лянгари по пътя. Навярно водата е изчезнала и е принудила жителите да се преместят. За цял ден срещнахме само един керван мулета и двама конници. Най-големият път представлява камениста пустиня. От седем сутринта до четири и половина не видяхме никакво движение по пътя. Ако пътувахме през планините, то утре вече щяхме да бъдем в Урумчи. Нощуваме в Аргай-Булак - усамотен лянгар сред бронзовите планини. Казват, че тук също се е водила война с Андижан. Високо в скалите от пясъчник се вижда пещера. Всички подстъпи към нея са се срутили.
7 април
Заради безчовечността на генерал-губернатора пътуваме през горещото дефиле. Разнообразни изваяния от пясъчник; но всичко това е много по-красиво в Ладак. Сред пясъците изведнъж ярко зеленее тясна ивица трева. Значи от скалата неочаквано избива извор звънтяща вода и се разтича по пясъка. Разбира се, лесно може да се събере скъпоценната влага в обработено русло, може би е лесно да се пооправи каменистият път, но, разбира се, добруването на края не влиза в кръга занимания на китайската администрация. След неголям превал влизаме в знойната равнина. Е. И., задъхвайки се от жегата, казва: „Това не е губернатор, а старо чудовище." Действително, да принудиш чужденци да изминат излишно още четири дни път в пустинния пек е безсмислено и безчовечно. Все едно да кажеш на американец: „Можете да пътувате от Ню Йорк до Чикаго само през Нови Орлеан." Сред пясъците, сред млечната мъгла синее Токсун. Само на един ден път лежи Турфан и от деветстотинфутовата му яма лъха жар. Колко лесно е да си представиш, че през лятото даже местните хора в Турфан умират от жега.
Токсун дърветата все още са яркозелени. Посевите гъсто зеленеят. Стоим на брега на реката, бягаща по много ръкави. Само дано няма пак кавги. Днес разсъмването за- почна с безобразен скандал. Сюлейман набил Сун и той, целият в кръв, дотича при нас. Трябва по-скоро да се освободим от Сюлейман. Това животно не разбира от никакво убеждаване и в основата си преследването му е насочено към Сун за това, че не краде. А всъщност за всичко е виновен самият дуту, който арестува оръжието ни и го кара запечатано на показ през цялата провинция. Ако револверите бяха при нас, то и хората биха се държали по-иначе. Горещо, даже в пет часа горещината не намалява. Нощта също не донесе прохлада в палатката.
Привечер водят конете на реката. Превеждат ги пред нас. Няма ли да купим. Цена от триста до хиляда лана. Красив светложълт кон. На гърба му черна ивица. По стойката на главата прилича на зебра или кулан. Дали в породата на карашарските коне има кръстоска с кулани?
В сумрака идва дунганин - китайски лекар. Говори на руски. Защо? Оказва се, че жена му е руска седмореченска казачка. Ето идва и тя самата с розови панталони и блуза, с нея черничко момиче. И под звездите на Токсун слушаме тихата й жалба от живота. Когато била на тринайсет години, роднините я продали на един дунганин. Тя избягала. Дошла революцията. Родът й изчезнал. Настъпил глад. И ето че казачката се оказала в китайска премяна. „Скучно ми е. Няма за какво да говоря с тях. Мръсотия е при тях. Сега отново ни тегли към Русия. Мъжът ми иска да бъде в Русия. Купих си момиче-сартянка. Платих за нея дванайсет лана. Направих си от домашно ленено платно нещо като палатка, поставих я в стаята - само и само да прикрия мръсотията им. В Урумчи много от нашите казачки от нужда се ожениха за китайци. И образованите, и добрите шивачки се ожениха за дунгани.
А тук има и много скорпиони. Пазете се нощем. Турфан и Токсун се славят със скорпионите. Един малък ме ухапа, три часа пищях. После ми стегнаха пръста с връвчица и сложиха опиум. Бъдете внимателни."
През нощта е горещо. Цикадите звънят без умора.
Юрий е удивен, че и досега е възможна продажба на хора. Върши се открито и делово. Може би в сборника с укази на дуту, подарен от него на Британския музей, има някой „прекрасен" указ за продажба на хора.
8 април
Заради безчовечието на генерал-губернатора прекарахме безобразен ден. Влачихме се през знойната, камениста пустиня. На хоризонта трептеше мараня. Уплътняваха се далечни несъществуващи езера и се топяха миражите, и се превръщаха в сива безпощадна равнина. Далечните планини потънаха в зноя. Само като помисля, че днес можехме да бъдем в Урумчи. Вече щяхме да четем вести от Америка. И заради налудничавостта на чудовището още цели три дена ще тъпчем ненужното ни възвишение. Ще спрем в лянгара Паша-Сайган.
По пътя си мислехме: не са прави европейците, разрушавайки монументалните концепции на Близкия и Далечния изток. Ето че видяхме разграбените и издраскани пещери. Но когато дойде време за обновлението на Азия, нима тя няма да попита: „Кой обра нашите съкровища, създадени от творчеството на нашите предци?" Не би ли било по-добре да се изучават тези паметници в името на знанието, грижливо да се поддържат и да се създадат условия за истински грижливо опазване?
Вместо това в Делхи са пренесени фрагменти от фрески, обречени от индийския климат. В Берлин цели сандъци с фрески бяха изядени от плъховете. Понякога части от монументални съоръжения биват натрупани в музея, без да им се предаде първоначалното значение и смисъл. Прав е приятелят ни Пелио, който не разрушава монументалните съоръжения, а ги изучава и издава. Нека свободно обикалят по планетата ни отделни предмети на творчеството, но дълбоко обмислената композиция на съоръженията не трябва да бъде разрушавана. В Хотан видяхме части от храмови фрески, изследвани от Стейн, а останалите парчета откарани от него в Лондон и Делхи. Главата на Бодхисатва - в Лондон, а пъстрите му ботуши в Хотан. Къде е тук безпристрастното знание, което преди всичко пречиства и съхранява, и възстановява? Какво би казал ученият свят, ако фреските на Гоцоли или Мантеня бъдат разпределени по такъв „научен" начин из различни страни? Скоро по целия свят ще полетят бързи стоманени птици. Всички разстояния ще станат достъпни и не потрошени скелети, а знаците на високото творчество трябва да посрещат тези крилати гости.
Днес за цял ден видяхме един малък керван мулета и един конник. Мъртвото мълчание по големия път съответства изцяло на съвременното мървило в Китай. Ще дойде младежта и ще цъфнат пустините.
Свещите в сандъчетата се разтопиха; жълтото слънце залязва зад кехлибарената планина. Утре трябва да стане по-прохладно - ще минем зад планината, в първата зона на алтайския климат.
9 април
Вървим през последните разклонения на Небесните планини Тян Шан. Минаваме по пътя към Турфан. На кръстопътя - стара китайска плоча - стела с полуизтрити надписи и орнаменти. Някога отдавна, в глъбините на столетията, някой се е грижил за видимостта на пътните знаци. По-нататък пътят ни се разклонява. Единият път минава през проходите, а другият през реката с петнайсет прекосявания на водата. Нашите хора дълго, като държавно дело обсъждат посоката на пътя. Съветът реши: да вървим през проходите. Всичко се подготвя така сериозно, че можем да помислим за трудността на прехода. Но съмненията бяха напразни. И двата превала са много леки и не може да става сравнение с Ладак и Каракорум. Спускаме се от планините към неголяма река. Виждат се развалини на стар форт. На черно-синия фон на планините светва неочаквано светлозлатисто пясъчников връх. Казват ни:
„Там живее светец. Преди той се показваше на хората, а сега никой не го вижда. А знаем, че живее там. И там има като че ли параклисче, само че портите му не се виждат." Така се носи легендата.
Отново вървим през тесен, покрит с буци междуселски път и никой няма да повярва, че това е най-голямата й единствена артерия в цялата област на метрополията. Чудовищно и странно е да се види такова подивяване на цялата страна. Едно е хубаво: меките звуци от звънчетата на дълга върволица камили. Истински кораби на пустинята.
Спираме в Дабан-чен (град на прохода). Вървяхме единадесет часа. Е. И. даже целуна кончето си. До Урумчи останаха двайсет и два потая. Денем е много горещо. Необикновено ярко блещукат звездите. За първи път чухме гонгове в китайски малък храм.
10 април
Вечерта започна виелица. Укрепихме палатките с всичките колчета. Натрупахме наоколо сандъчета за тежест и трудно прекарахме нощта в люлеещата се къщичка. В два часа през нощта в храма зазвъняха гонгове, но така и не можахме да разберем каква нощна служба би могло да бъде това. Сутринта пясъчната буря се усили. Всичко потъна в сиво-жълтия сумрак. Планините изчезнаха. С приближаването към столицата на дуту селищата стават все по-разграбени. Пътят още по-лош, а видът на дунганите - още по-разбойнишки и див. Непонятна е разликата в цената на продуктите. Тук десет яйца струват един сар, а наблизо в селището - наполовина по-евтино. Същото е и с дървата, и с храната на конете.
Сива пустиня с белите прослойки на солта. Движат се кълба прах и се вият опашките на конете. Лесно е да си представиш, че вихрите на Азия могат да преобърнат натоварена с петдесет пуда кола или да спрат тройка коне. Особени трудности имахме с разпъването на палатките в мръсното селце Цай-о-пу. Шатрите се вееха на вятъра, всичко трепереше и слой боклук бързо засипваше всичко. И ето седим сред глухите удари на вихъра, сред слой пясък и боклук. За какво ни беше да минаваме през този свиреп шамал, когато още преди три дена можехме да бъдем в Урумчи? Явно дуту искаше да ни покаже страната си в пълната й безнадеждност. Очите ни се пълнят с прах и в зъбите хрущи пясък. По силата на бученето и по ударите на вятъра това ни напомни последното прекосяване на Атлантика, когато в изявленията [на вестниците] писаха за голяма буря.
Понякога строежът на планините повече от всичко напомня съединение от разноцветни течности и често пустинята гърми с акордите на океана. Привечер шамалът не утихна, както се надяваха керванджиите.
11 април
Разказват от какво били тук вихрите. „Китайската войска преследвала калмикски богатир. Силен бил богатирът. Извикал си на помощ вихър от планините и сам се отдалечил, препускайки, а вихърът помел китайската сила и никой не можел да направи заклинание на вихъра. Така той си и останал тук."
Днес част от хоризонта се прочисти. Блеснаха слабите очертания на планините със снежни гребени. Долу блеснаха стоманените езера, обкръжени от белите ивици на солта. Вихърът продължава. За една нощ всичко замръзна. Вместо шамала настъпи сибирският студен сиверко. Щиле бузите и просълзява очите. Извадихме шубите си. Явно трябва да се изпробват всички особености на местния климат. Пустинята се сменя от оголени сиво-жълти, мълчаливи възвишения. В далечината се синеят планините. Пътят не е къс. Съдейки по времето, четиринайсет потая. Вихърът изгори бузите ни. Далеч, между два хълма, ни показаха Урумчи.
До китайския град вървим през руската фактория. Широка улица с ниски къщи, руски строеж. Четем табели: „Сладкарница", „Бижутер", „Братство Бардигин"... Появява се изпратеният от фирмата „Белианхан" и ни отвежда в приготвената квартира. Ниска бяла къща. Две стаи и антре. Но пак затруднение. Заради нашето настаняване трябва да излязат двама руснаци, това е така неприятно. Отиваме при Гмиркин - представителя на „Белианхан" - да се посъветваме. Оказва се, че в Урумчи всичко е препълнено. Къщи няма. Ще се наложи да отседнем в юрти извън града. Така е по-добре. Юрий и Гмиркин препуснаха да търсят място за лагер. Обикалят някакви хора. Всички те настойчиво искат да знаят кои сме, откъде сме, защо, задълго ли, колко човека са с нас, какво има в сандъците? Обядваме у Гмиркин. Разговори за нашата Америка, за живота там, за напрегнатия труд, за надписите: „Усмихвай се!" Да, да, този надпис е много необходим.
На обеда у Гмиркин цялата маса е руска. Оказа се, че днес е важен ден. Дуту извикал при себе си дунганите и им заявил, че няма нищо против тях. В началото на март тук имало мобилизация; тогава било обявено, че призовават всички, освен дунганите. Дунганите се разтревожили, още повече че дунганите-чиновници били отстранени от някои постове. В самия град действа опасна шайка дунгани. При мобилизацията била изпратена десетхилядна войска в посоката към Хами.
12 април
На сутринта хората се отказаха да се местят извън града в юрти. Боят се от нападения на грабители. Отидохме с Юрий при Кавалиери, при Чжу Да-хен (знаещ руски език), при Фан (завеждащ чуждестранната част) и при самия дуту. Дълго пътувахме през китайския град. Тройни стени. Дълги редици лавки. Продуктите са по-разнообразни, отколкото в Кашгар. Кавалиери е симпатичен италианец, завеждащ пощата. Изумен е от всички наши произшествия и ни съветва да тръгнем към Чугучак, през Сибир - към Япония. Така както е пътувал оттам нашият приятел Алън Приет. Чжу Да-хен е млад китаец, отлично владее руски. Усмихва се, възмущава се от постъпките в Хотан и в Карашар и ни уверява, че е готов да ни помогне. Завежда ни при Фан и дуту. Минаваме през различни порти и глухи улички. И при двамата дигнитарии (сановници) пием чай. И двамата ни предлагат още захар и ни уверяват, че в Хотан и Карашар властите са направили грешки, че сме велики хора и затова трябва да простим на малките хорица. Уверяват ни, че повече нищо подобно няма да се случи и че можем да бъдем съвсем спокойни в Урумчи. Но за разследване - нито дума. Тръгваме обратно през всичките дълги пазари. Редове басма, сарашки изделия, евтини съдове и картини от лико. Вкъщи Е. И. ни посреща със сюрприз: точно по това време, когато дуту ни е уверявал в своята дружба, съдействие и доброжелателство - именно в тази минута у нас е бил направен обиск от полицейския началник в съпровод от татарин-преводач. Отново Е. И. била разпитвана за нашите художествени работи, отново цялата тази глупост е била извършена от начало до край. Как може да се вярва на уверенията на дуту?
Следобед отивам при консула Бистров да го помоля да уреди преминаването ни през Алтай, през Сибир, подобно на Приет. Отговор може да получим след две седмици. Не може да се намери по-добра квартира - всички къщи са препълнени. Казват, че след пет дена някой си заминава от града. Дали ще успеем поне за малко да се пренесем в поудобно помещение? „Усмихвай се! Усмихвай се!"
Днес казах на тримата висши чиновници това: „Аз съм на 52 години. Бил съм посрещан с почит в 23 страни. Никой в живота ми не ми е забранявал свободно да се занимавам с мирен художествен труд. Никой в живота ми не ме е арестувал. Никой в живота ми не ми е отнемал оръжието като средство за самозащита. Никой в живота ми не ме е изпращал насилствено в нежелателна за мен посока. Никой в живота ми не е отварял самоволно паричните ми пакети. Никой в живота ми не е карал заедно с мен арестанти. Никой никога не се е държал с мен като с разбойник. Никой никога не е отказвал да вземе под внимание молбата на възрастна дама, отнасяща се до здравето й. Но китайските власти направиха всичко това. Сега нашето единствено желание е да напуснем колкото може по-скоро пределите на Китай, където така оскърбяват мирната културна експедиция на Америка."
Всичко това бе казано. Генерал-губернаторът и вицегубернаторът не възразиха. Увериха ни, че в Урумчи никой няма да ни докосне, а зад гърба ни в същия този момент се е извършвал обиск и Е. И. е трябвало безсмислено да отваря кутии и сандъци. „Усмихвай се!"
13 април
Ще попитате: „Защо гние Китай?" От безпринципност и безчовечност. Ще попитате: „Вие, изглежда, разлюбихте Изтока?" Съвсем не, напротив. Но в името на справедливостта ние сме длъжни да различаваме младите жизнени филизи от сухите клони. И сухите клони трябва да бъдат отсичани за спасението на общото благо. В Китай се извършва велик процес.
Търсим някакъв сносен дом. В Урумчи това е по-трудно от всичко. Тази нощ отмъкнаха коня на Гмиркини. През нощта разбили стената и го изкарали от конюшната. Кучетата лаели. Конярите спели. Крадците се потрудили и конят изчезнал. Разбира се, полицията няма да го намери. Но може би ще й се удаде да го откупи от местните киргизи.
Гърмят барабани. С червено знаме върви новосформираният полк. Отявлени дрипльовци. Но ф. (директорът на Руско-Азиатската банка) ни успокоява: „Това е още нищо, да видите войниците около Хами." Какви банди са там! „Усмихвай се!"
Китайците ни казват, усмихвайки се: „Колко интересно ще бъде, когато разказвате всичките си приключения в Америка."
Някакво странно отношение към самите себе си. [Към Америка] точно като към нещо лековерно и мекотело.
Също е странно, че всички хартии и удостоверения от Америка почти не се .четат и винаги се пита: „А какво още имате?"
Ето и на Приет не му позволиха да прави снимки в Дунхуан, а при това в шестте тома на Пелио тези пещери отдавна са показани.
Дойде Ф., директорът на Руско-Азиатската банка, енергичен и с широки възгледи. Той не знае как да се върне в Шанхай. По така наречения императорски път не бива. По пътя насам той бил арестуван там и задържан, а после попаднал под обстрела на хунхузите, които често са оборудвани по-добре от правителствените войски.
Разказват за минали събития в Сибир. Много лошо мнение за Осендовски. Разказват ужасни неща за Унгерн, за Семьонов. Идва Г. Нови разкази за ужасите на отряда на Аненков. Как поручик Василев изклал шестнайсет офицерски семейства от своя отряд, предварително изнасилвайки жените. Къде е човешкият образ?
14 април
Ярък, слънчев ден. Сияят снеговете по планината Богдо-Ула. Това е същата планина, зад която „живеят светите хора". Мислим си, че може би Алтай им е отреденото място? Днес ще започне празникът Рамазан. Барабани, възгласи от джамиите и тълпи хора.
Интересно би било да се приближим до психологията на местната власт. Тук има от така наречените генерали и министри на финансите, промишлеността и образованието. Трябва да се надяваме, че няма министър на пътищата* и съобщенията, иначе с какво би могло да се обясни отчаяното състояние на пътищата?
Как министърът на образованието просвещава народа? И къде е тя, тайнствената система на промишлеността? Когато министърът на-промишлеността попитал един болен за здравето му, този казал: „Също като вашата промишленост." А дуту „скромно" заявява, че благодарното население му е поставило паметник за процъфтяването на края.
Интересна е данъчната система. Например на златните находища данъкът се взема според броя на работниците, съвсем независимо от резултатите от работата. Сега златотьрсачите по Черни Иртиш стигат до 30 000 човека. Разбира се, всичко това води до похабяване на златоносната почва, Пренасяме се в малка къщичка при Руско-Азиатската банка. Вероятно ще се наложи да останем още седмица-две.
15 април
Разкази за дуту. Пекинското правителство неведнъж се е опитвало да го уволни, но хитрият дуту събирал подписи от местните байове и в Пекин се появявала петиция от населението, съставена от него, за това, че само присъствието на Ян-дуту обезпечава спокойствието на областта. Но спокойствието на областта на дуту е подобно на смърт.
Управникът утвърждава, че построяването на фабрики и разширяването на производството създават работническа класа и затова не бива да се развива производство и да се строят фабрики.
През 1913 година управителят заподозрял в измяна осемте си родственици. Затова устроил банкет, поканил всички длъжностни лица и по време на обеда собственоръчно застрелял главния заподозрян, а охраната още там, на масата довършила останалите седем. През 1918 година дуту се озлобил срещу един от амбаните. Той изпратил изпадналия в немилост в Хами, а по пътя амбанът бил облепен с хартия и по такъв необикновен начин задушен. В „Градината на мъченията" на Мирбо такова изобретение на злото е пропуснато.
Разбира се, сумите за поставяне на паметник на дуту са били събирани по целия край с насилствена подписка. И от „благодарното население" се появила безобразна фигура от мед, с позлатени еполети и звезди. За подобряване на нравите на своите подчинени дуту им забранява да се абонират за чуждестранни и за най-добрите китайски вестници. Чудовищно е да се наблюдават всички тези средновековни мерки в дните на еволюцията на света. На малкото чувствителни млади чиновници им е много тежко. Припомням си тъжната усмивка на амбана Пан в Аксу. Разбирам защо имаше вестници само от Кавалиери. Надеждата е само една: дуту е много стар и неговото „благотворно" умъртвяване на този край не може да продължи още дълго. Не трябва да се забравя, че населението помни добре малкото китайци, които не са грабили и не са проявявали човеконенавистничество. Говорят хубави неща за известен даотай на Чугучак. С добро, с топлота си спомнят Пан Да-жен, бащата на нашия познат от Аксу. Когато погребвали стария Пан Да-жен, целият град излязъл да го изпрати. Въпреки обичая старият чиновник не оставил никакво състояние, защото не вземал подкупи.
Днес е празникът Рамазан. Градът се е пременил в ярки дрехи. Ходят си едни други на гости. Сутринта около 2000 души слушаха проповедта на моллата на открито поле. Две китайски посещения - на Чжу Да-хен и на фан с преводачи. Младичкият Чжу Да-хен явно ни симпатизира и живите му очи могат да ни гледат спокойно. Доста често отклонява погледът си фан. Сега той си има ново оправдание: всички наши неприятности са произтекли от пекинското правителство, което не е известило Синцзян за пристигането ни. Но нали от 12 октомври до днес Фан е имал достатъчно време, за да се свърже с Пекин. И няма защо да стоварва на Пекин вината на Синцзян.
16 април
Пристигнаха странни сведения за разграбване на фреските в Дунхуан. Ако тези сведения са верни, то това вандалство трябва да бъде разследвано като абсолютно недопустим факт на разрушение на почти единствено съхранилия се паметник. Разказва се, че „пристигнали някакви си „американски" търговци, изрязали парчета от фреските и успели да откарат много сандъци". Като че ли китайците са преследвали похитителите, но както обикновено без успех. И в резултат - осакатеният паметник. Ученият свят не бива да остави без разследване разрушаването на единствения паметник. Разбира се, Приет, който беше през есента в Дунхуан, може да даде достоверни и подробни сведения. Ние можем само да занесем този факт като сведение. Как ще се възмути Пелио, узнавайки за разрушаването на изучения и описан от него паметник. Тук цялата чуждестранна колония знае за случилото се.
Сега по улиците минава „полкът". Нима това сборище от дрипльовци може да окаже някаква съпротива? Хитрият дуту свири на тези скъсани струни. Ще призове към живот ту дунганите, ту мюсюлманите, ту калмиците, ту киргизите. Ще изнесе разноцветни петли и ще каже: чийто петел победи, той ще бъде пръв. А петелът със съответния цвят вече е подготвен и побеждава съперниците си, потвърждавайки желанието на управителя. Или пък управникът ще изобрети несъществуващ заговор или въстание. Голяма е изобретателността на поробителя.
Възмущаваме се от разграбването в Дунхуан, а за пример ни дават разграбването на джамиите в Прикаспийския край през 1918 и 1919 г. В Мерв, Полторацк, в оазиса Анау са изрязани и ограбени от чужденци ценни стенни кахлени плочи, французите разрушават Дамаск. Какво*е това? Нима се изпълняват някакви космически закони? „Отиващите към пропастта, изтръпнали от ужас, продължават своя съдбовен път." Така е казано в ученията на мъдрите за изпълнението на сроковете.
17 април
Около дългите пътешествия ни се изплъзват цели събития. Току-що мечтаехме за пътуване до Великденските острови, а тук говорят за гибелта на тези острови преди три години. Нима гигантите от Атлантида вече завинаги са се потопили в морската бездна и потокът на космоса тази сантана от будизма - върви по своя невъзмутим кръговрат. По времето на нашите пътешествия по планините и пустините някакви звезди от малки са станали първокласни величини. Също някакъв остров с десетхилядно население потънал в морето. Пресъхнали са езера и са бликнали неочаквани потоци. Космическата енергия укрепва крачките на човешката еволюция. Вчерашната „недопустима" приказка вече се изследва от знанието. Изпепеляват се отпадъците и пепелта храни филизите на новите завоевания.
В тишината на факторията в Урумчи консулът Бистров широкомащабно беседва за задачите на еволюцията пред общината на човечеството, за движението на народите, за знанието, за значението на цвета и звука... Драго е да се слушат тези широки разсъждения. Едни острови се са потопили в бездната и от нея са се възнесли други, по-мощни.
18 април
Пътуване извън града, уредено от Ян Чан-лу и Чжу Дахен. Разгледахме храма на „бога-дявол" с изображение на ада. Храмът е беден, Изображенията са безобразни. Чжу ни уверяваше, че това е будизъм, но после и сам осъзна, че подобна „народна примитивна религия" няма нищо общо с будизма. Адът е представен много недекоративно. В продълговато помещение на пода е разположена тълпа лошо и неотдавна нарисувани фигури. Своеобразна градина на мъченията. Смилат жертвите с воденични камъни, сплескват ги с преса, осеяна с гвоздеи, разпарят кореми, варят в смола, раздират с куки и осакатяват грешниците с / всички известни на китайската фантазия средства. Особено възмутително е поведението на праведниците, нагло и самодоволно наблюдаващи мъченията от мостчетата и балконите на рая. Не е посочено в кой отдел на ада ще бъде настанен самият дуту. Целият този паноптикум прави жалко, ненужно впечатление.
После отиваме при статуята на дуту с цялото й безжизнено медно „величие", към павилионите и малкото изкуствено езеро, направени по негова заповед. Първа проява на зачатьчна общественост. След това се изкачваме от другата страна на реката по планината, към даосисткия храм с бога на всички богове.
От едната му страна е шесторъкият бог на конете и животните, от другата - богът на насекомите. Впечатлението от храма е, че е по-добър и чист, вероятно благодарение на по-усамотеното му място в планината. От близката скала се вижда целият град с всички планини и хълмове наоколо. Най-хубавото място от всичко видяно в Китайски Туркестан. След това остава храмът на бога на гърма беден и безинтересен; а после чай и обяд с измерително седене на пода. Старикът Ян Чан-лу бързо се напива и синът му го изпраща вкъщи.
Хубав разговор с Б. Наистина е поразителна широтата на възгледите му.
От Богдо-Ула се надигат облаци. Привечер захладнява. Трябва да намерим време и да отидем до стария Урумчи, който е на 10 версти. Там е и този червен храм, на който е наречен новият град. Привечер - игра на кегли. В двора на консулството се тълпят хора. Люлки, гимнастика, гигантски крачки на кокили. Руснаци, мюсюлмани, дунгани, китайци, деца. Там ще е добре да се уреди клуб. Просто, по човешки. Весело е да се гледа.
19 април
Захладня. Това не спаси бога на водата от голяма неприятност. Заради сушата генерал-губернаторът заповядал да изнесат водния бог от храма и да му отрежат ръцете и краката. Някога сме чели за диваци, посичащи боговете си заради нехайство, но се оказва, че тези диваци живеят в Урумчи и техен предводител е генерал-губернаторът, обявил себе си за магистър на китайските науки.
Но кой знае дали богът е просто лентяй? Дали не е имал зловредни мисли да настрои хората против генералгубернатора? При такова количество богове могат да се очакват всякакви групировки, вредни за „правителството".
Местните жители дотолкова привикват към подобно управление, че най-странните факти започват да им се струват естествени. Не бива да се строят фабрики - това е естествено. Не бива да се вади нефт - това е естествено. Не бива да се получават вестници - естествено. Не бива да имаш лекар - естествено. Всичко става естествено. От планинските процепи се вият струйки дим - движи се пълзящ подземен пожар от въглищата и така загива най-ценното имущество на този край.
При Гучен, в долината на смъртта, лежат купища кости - следи от многохилядно клане. Множество мъртви развалини стоят като свидетели на клането и предателството. Но провинцията е „спокойна" и само на гробището има поголямо спокойствие. Как да се взриви това спокойствие на смъртта? Кой ще дойде? Откъде ще дойде? Кой ще се възмути отвътре? В мълчанието на гробището е трудно да се разбере чий гроб ще бъде пръв.
През нощта минават някакви банди дрипльовци, наричани войници, по посока на Хами. Казват, че дуту смята, че като събира насилствено дрипльовците от пазара в казармата, освобождава града от опасните елементи. Но каква ще бъде съдбата на тези въоръжени шайки и срещу кого ще обърнат те ръждясалото си оръжие? Дойде шанхайски вестник с описание на разгрома на американската мисия и убийството на мисионера от китайска войска. Преди това известие би развълнувало някого, но сега никой не се изненадва. А как иначе? Питат ни: „Уверени ли сте, че китайците ще ви пропуснат на Чугучак?" Ние отговаряме: „Къде ще ни дянат иначе китайците?" Казват ни: „Всичко е възможно." И привеждат случаи на някакви нелепи забрани и насилия. Когато се изумяваме от „местните дела", тукашните жители ни казват: „А нима в Европа и Америка не знаят какво е това Синцзян?" Ако бяхме знаели и половината от действителността, никога не бихме продължили пътя си през Китай.
На Богдо-Ула падна сняг. Трябва да палим печката.
20 април
През нощта всичко побеля. Отдавна не сме виждали снежни планини с цялата им кристалност и изящност на линиите. Планини, планини. Що за магнетизъм е скрит във вас! Какъв символ на спокойствието се съдържа във всеки искрящ връх. Най-смелите легенди се раждат на планините. Най-човечните думи се казват на снежните височини. Привечер заваля сняг и в низините и цялата околност прие зимен характер. Дойде Зенкевич. Говори на всички теми, близки нам. Неговите странствания и приключения са цяло повествование. Неизразима прелест има в това, че хората са се помръднали от местата си и на невидими криле са направили земята малка и достъпна. И в тази достъпност е ембрионът на достъпността на далечните светове.
21 април
От сутринта вали сняг. Богдо-Ула се показа целият снежен и син. Странно, Ф. не вярва в ужаса на някои квартали в Бомбай. Не може да повярва, че тези позорни клетки с жени съществуват. Но нали всеки шофьор знае това и даже без вашето желание ви откарва да ви покаже този ад, за съществуването на който е трябвало земята да съществува толкова хилядолетия!
М. казва: „Китайците искат да ги оставят на мира." Съгласен съм и винаги стоя зад неприкосновеността на свободата, но затова пък тя трябва да бъде истинска и нелицемерна. Най-земната гадост - това са лицемерието, невежеството и предателството.
22 април
В шест часа сутринта всичко е покрито със сняг. По Богдо-Ула се разстилат кълба млечни облаци.
„Стар лама тръгнал да търси Манджушри, господаря на мъдростта. Дълго вървял. Накрая вижда човека, миещ кожи. И стои пред него ведро с водата от измитите кожи. Само мръсотия. И попитал ламата човека, не е ли чувал за пътя към Манджушри? А той му дава да пие от мръсното ведро. Ламата се ужасил и си тръгнал колкото се може побързо. Но го срещнал лама ясновидещ и го смъмрил: „Глупав лама, та ти си намерил самия Манджушри и самата мръсотия би се превърнала в напитка на мъдростта, ако беше намерил смелост да я опиташ." Така говорят за безстрашието да се докоснеш до материята. Много важни беседи имахме тези дни.
Олетите познават легендата за Иса, също както и торгутите. Още по-необяснимо става злоезичието на мисионерите против този документ. Всеки образован лама спокойно говори за Иса като за всеки друг исторически факт.
Интересно разказва Ат-Табари за пророческото призвание на Мохамед („История на пророците и царете"). „Първото, с което започнало откровението на посланика Божий, били внушенията на истината, които прииждали подобно на утринна светозарност. След това той проникнал в уединението и останал в пещерата на планината Хира. И ето, явил се пред него предвечно Истинният. И му казал: „Мохамед, ти си пратеник Божий."
„Аз застанах на колене - казва пратеникът Божий, - и стоя, и чакам. После бавно излязох. Сърцето ми трепереше. Отидох при Хатидже и казах: „Загърнете ме, загърнете ме" и премина моят страх. И Той отново ми се яви и каза: „Мохамед, аз съм Гавриил, а ти - пратеник Божий." Възклицанието: „Загърнете ме" - придава такъв окултно истинен характер на съобщението.
„Варака, синът на Науфал, казал на Мохамед: „Това е божественото откровение, което беше изпратено на Мойсей, сина на Умран. Ако можех да доживея до това време, когато народът ти ще те изгони! - „Нима ще бъда прогонен от него?" - казал Мохамед. - „Да, отговорил той. - Истина е, никога не се е появявал човек с това, с което се яви ти, без да предизвика към себе си вражда. Наистина ще те считат лъжец, ще ти причиняват неприятности, ще те гонят и ще се сражават с тебе!" Думите на Варака увеличили твърдостта му и разсеяли безпокойството му."
23 април
Ето го и слънцето отново! Сведения за това, че пътят към Китай е съвсем непроходим. Абсолютно всички говорят за война, за грабежи и разбира се, за настъпващата горещина.
Този път е затворен. Странно е също, че за извозването на фреските от Дунхуан не е чувал никой, освен ф. Разбира се, Приет трябва да знае всичко това.
3. чете на дуту конституцията на Съветите. Дуту я намира много забележителна и „пригодна за Централен Китай, но не и за неговата провинция". Какъв стар лицемер е дуту! Оказва се, че този стар лицемер даже има юридическо училище в Урумчи. Можем да си представим какво „право" се преподава там. По кой член от това „право" се отчитат всичките грабежи и непосилните данъци, установени от чиновниците? Едни казват: „Китай трябва да се изучава откъм парадния му вход - откъм океана." Но поправилно е да се знаят и скритите недра, където нищо не е „проветрено" и може да се види хилядолетната атрофия. Разбира се, дуту си мисли, че никой няма да стигне до него през пустинята.
Неочаквано дойде писмо от Сиким, от полковник Бейли. Пишат ни за изпратените книги, но голяма част от тях не е дошла. От Америка няма сведения. Вероятно писмата също изчезват или се задържат.
Колко чист е въздухът днес! След смъртта на Ленин,Е Чи-бен писа: „Народите наричат мнозина славни герои, но всъщност такова малко количество хора заслужават това название. Такъв беше той, ползващ се с всеобща любов „ярка звезда на човечеството", и може да бъде сравнен с Шакямуни и с Христос. Небесата са безжалостни; той си отиде от нашия свят, но идеите му ще живеят вечно!" Все някъде има светли и смели, и честни китайци, но нали ние не ги виждаме. А така бихме искали да ги видим!
24 април
Получихме покана за обед от комисаря на външните работи Фан за утре. Нима това не е лицемерие? С едната ръка всичко забранява, а с другата ни кани на обед. Ако това е „изкусна" дипломация, то тя изобщо не е изкусна, защото умното действие се познава по резултатите. Разбира се, лицемерният обед не може да поправи отношенията. По-добре да бяха ни позволили да посетим будистките манастири. Между другото оръжието ни е отнето и така и не ни е върнато.
Списъкът на поканените на обед е възможно най-безсмисленият: мисионер-католик; Калин - немец; Кавалиери - италианец; Чанишев - мюсюлманин, и някакви китайци. От руската колония е само ф. Ще видим.
Г. ни разказа за селата на „кержаците" в Монголски Алтай. Тези „кержаци", тоест староверци, са съхранили всичките си обичаи: молитвените си помещения, своите схоластици, храната си и пълното отдалечаване от „светското". Не употребяват нито водка, нито тютюн. Занимават се с пчеларство, с добив на кожи, риболов, скотовъдство. Сред дунганите и киргизците се намират три села с по 50-60 къщи и нищо ново не прониква зад оградата им. Вероятно поддържат връзка със своите едноверци в Руски Алтай.
И странно, и чудно - навсякъде по целия край хвалят Алтай. И планините са прекрасни, и кедрите могъщи, и реките бистри, и цветята невиждани. А казват, че на река Катуна Щ^бъде последната в света война. А после - мирен труд. *'..
Преди година за Тибет замина посолството от Монголия - около 30 монголци и трима руснаци. В тибетските проходи умряха 20 монголци и двама руснаци. По описанието те сякаш са били умрели от някакви газове. Разбира се, нещо би могло да се случи в областта на гейзерите и старите вулкани, причина биха могли да бъдат и зимните виелици. Но фактът е любопитен, още повече че е трудно да се измисли.
25 април
Перки от акули, дървесни гъби, червени и бели водорасли, бамбук, семена от лотос, гълъбови яйца, трепанги и много други слизести и хлъзгави блюда. Подсладени са със сладък ориз и сладко от рози. Свършихме. В павилиона на генерал-губернаторската градина има три маси. Едната е изцяло китайска. Другата е само мюсюлманска, без свинско. Третата - международна, където са представени Китай, Русия, Америка, Германия, Холандия, Италия. Самият Фан - домакинът - нищо не яде. Той обяснява това със строгото си вегетарианство. Водораслообразното му лице се усмихва; вероятно той дълбоко ненавижда всички чужденци и е изпълнен с изтънчено лицемерие.
Нима Фан си мисли, че нелепият обяд ще изтрие всички оскърбления, понесени от хотанските и карашарските власти? Нито дума за разследване не е произнесена от Фан.
Къде е тя, политиката и дипломацията? На лицето му има само лицемерие, толкова явно, толкова неприкрито. След обеда разтъпкване около изкуствено езеро, с две джонки в плитчината. Следват ниските поклони на Фан.
Минаваме край истукана на губернатора и отиваме при радушния Кавалиери. Денят завършва добре. Кавалиери ни вози с кола по околовръстния път. Свеж вятър. Ясни, наистина небесни планини. Изпаренията на отново падналия сняг правят далечните вериги и върхове въздушни и прозрачно-сапфирени. А по-наблизо са лилавите хълмове и залетите от слънцето глинени зъбчати стени. Толкова е бодро, свежо и прекрасно, че и самият „вегетариански" лицемер Фан започва да се превръща в студенисто водорасло. Калин, представителят на немската фирма „Фауст", е пътувал през Русия и хвали всички условия на пътуването. Съобщава, че от Кулджа отива в Пекин за „магнитните снимки" на филхнер и след седмица навярно ще бъде в Урумчи. Любопитно ще бъде да се срещнем. В Урумчи си спомнят с добро посещението на С. ф. Олденбург.
26 април
Киргизците яздят бели кончета. На главите - памучни цветни калпаци, досущ като древните куяци на руските воини.
На темето снопче пера от бухал. На лакътя понякога сокол с калпаче на очите. Получава се група, подхождаща и за XII, и за XV век. И същевременно тук стои на улицата колата на Кавалиери - силен пакард, изминал, без да се повреди, целия път от Пекин до Урумчи.
Колата принадлежи на Руско-Азиатската банка, но генерал-губернаторът забранил да се използва машината и се наложило да я продадат на безценица. Само с вида си пакардът напомня, че пътят от Урумчи до Пекин може изцяло да се мине с кола. А човешкото невежество и лицемерие настоява за своето мъртвешко „не"!
Днес чуждестранната колония изпраща С. Те заминават по искане на китайците, защото С. твърде много знае. Пощата закъсня със седем дена. Вероятно пречи ледоходът по Иртиш.
Отново студен вятър. Отново синьо-прозрачният небесен Богдо-Ула.
Но ето истински добър знак. Тибетецът-лама, на когото дадохме 100 лана в Карашар (в главната квартира), дойде днес. Донесе пари, извини се, че не може да дойде с нас. Не е успял да продаде конете и овцете. Сега конете са слаби, храна няма, няма на кого да ги продаде. Не може да изостави табуна и заради това не може да дойде с нас. Ще остане тук до отпътуването ни и после ще се върне об-. ратно. Ето това е по тибетски! Той е вървял десет дни, за да ни върне парите и да обясни какво се е случило. Досега нищо лошо не сме видели от тибетците-будисти. Жалко, че няма да дойде с нас. Начетен е и с отлично произношение. Изпи си чая и избърса чашката. Изяде изварата, а чинията избърса и постави стола на мястото му. Юрий и ламата много ще успеят да си кажат.
Бяхме извън града към езерата.
Сега е издадена нова заповед. Да се разреши продажбата на месо в течение на три дена, а после отново да бъде забранена под заплаха със затвор. Повече от всички страда от фетишизма на дуту нашият Тумбал, на когото му трябва месо. Заедно с глупостта за „водния бог" се вършат и други странни неща.
Както и преди, всяка нощ към Хами се отправят отряди дрипави хора. Срещу кого е насочена тази своеобразна „мобилизация"? Може би срещу отрядите от народната армия на фин? Разбира се, всички тези изпращани през нощта дрипльовци не са войници, а просто фетиши, за нищо негодни. Разбира се, от 24 оръдия, сдадени от Аненков, само две са в изправност. Но вероятно и оръдията не се разглеждат като нещо повече от фетиш. Днес е обявен голям парад на „войските".
Питаме се"Защо Фан ни покани на обяд?" Не е ли това намек на някакви нови неприятности? Че нали и в предишните преследвания на даотая започнаха с обяд от 40 блюда с почетни караули и с уверения „ние сме ваши приятели". Изобщо тук при синцзянските китайци думата „приятел" има някакво специално значение и не бива да подхождаме с нашите разбирания към местното понятие.
Накрая дуту се „просвети" V. окончателно забрани откриването на паметника на Ленин. Интересно каква ще бъде съдбата на кокилите, люлките, кеглите и клуба? Друго много опасно занимание в двора на консулството е тенисът. Няма ли да се повтори конфликтът с „водния бог" и при тази противозаконна игра? Някой някъде не знае нищо за фетишизма на дуту.
В Британския музей се пази сборник с указите на дуту и някой е въведен в заблуждение, като приема отживялата вредна вехтория за останки от стара цивилизация. Някой е въведен в заблуждение от „учената степен" на дуту и вегетарианството на Фан. Някой е въведен в заблуждение, мислейки, че останките на фетишизма се крият в далечни тундри и по усамотените острови на далечните океани. Не, тук, в столицата на Синцзян, под мъдрото управление на дуту, фетишизмът е въздигнат в държавна форма на религия и се подкрепя от указите на „управника".
Писма и телеграми не идват. Не се съмняваме, че са задържани. Полицаят питал Е. И. дали водя дневник. Е. И. казала, че дневникът е изпратен от Кашгар за Америка. Дано не изчезнат и нашите тетрадки! Къде да ги крием в това царство на фетишизма?
В Кам хранят конете със сушено леопардово месо и накълцан чай, за да придобият свирепост и пъргавина. Разказват ни за леопардовите петна, появяващи се по задниците на конете.
Закуска при Кавалиери. Сред руснаците има един китаец, Чжу. Разговор за нашите несполуки в Синцзян. Чжу ни казва: „Не съдете за Китай по Синцзян. Добрите китайци не ходят там." Казвам му откровено, че мечтая да видя най-добрите китайци, бих искал да говоря за Китай само най-доброто, но цялата Синцзянска провинция с изключение на трима души не ни даде възможност за добри разсъждения.
Сравняваме светлите настроения от Сиким, Хималаите, Индия, Ладак със затворническите разбирания на Синцзян...
30 април
Миналото лято са били разрушени около 70 будистки манастира в Амдоския край. „Дунганските" войски на сининския амбан са стреляли с картечници... Много тангути загинали. Сега амдоският хеген е поискал помощ от голоките. Голоките са откликнали на призива; през настъпващото лято са възможни стълкновения. Дунганите са разрушили знаменитото изображение на Майтрея.
Ламата от Кобдо организира събиране на средства за ново изображение. Голоките са постановили във войската да постъпват по трима мъже от всяко домакинство. В Лабран са уредени казарми за дунганските войски и антибудисткото направление се подкрепя. Всичко това никъде не е напечатано и всичко това е извънредно важно за бъдещето. Освен вълните, забелязани по света, има и вътрешно вълнение, което може да се прецени само на място. ф. повтаря: „Чжу вчера правилно каза, че порядъчните китайци не ходят в Синцзян." Но веднага споменава случаи на незаконно задържане и в Централен Китай. ф. се съмнява, че заради нашите протести би се променило нещо. Той казва: „Тук привикваш към всичко това, както към пясъка в пустинята."
Неправилно! Та нали даже в Хотан ни се удаде да се справим с грабителя Керим-бек. Невъзможно е да се приемат „равнодушно" доброто и злато. Сега главната ни задача е да се измъкнем от Синцзян. Е. И. не си прави илюзии, тя знае, че ни предстоят разни трудности. Правилно е казано от индийците: „Донеси една рупия и всички ще повярват, но донеси милион и всички ще се усъмнят."
Разболя се Оренбуржец (конят). Пуснаха му кръв. Казват, че трябва още два пъти да обиколи киргизките могили и тогава ще се поправи. Така казват тукашните опитни хора.
В Лхаса има храм на Хесар хан. От двете страни на входа са изобразени два коня - червен й бял. Според преданието, когато Хесар хан се приближава към Лхаса, конете цвилят. Няма ли да чуем скоро този зов на конете?
Обсъждаме вестите от Синин. Чудесно е, че нужните лами идват без закъснение. „Дългото ухо" на Азия работи по-добре от радио. От Кашгар няма отговор на шест радио[грами]. Може да се предположи, че радиото се прехваща и вместо по местоназначение грамите попадат на съвсем друга маса.
7 май
Първомайски празник. В 12 и половина часа обед с китайците. Дворът на консулството е красиво и ярко украсен. Под големия навес с навесени ярки килими са подредени маси за сто човека. Редом стоят трите юрти на мюсюлманите, за които цялата храна е приготвена без свинско под зоркото наблюдение на мюсюлманин. Пред юртите сиротно стърчи пресечена пирамида - подножието на забранения паметник. Невъзможно е да се разбере защо всички плакати са допустими, защо китайските власти пият за процъфтяване, но бюстът на Ленин не може да стои на готовия вече постамент. Цялата чуждестранна колония е налице: тук има и италианци, и немци, и англичани, и сарти, и киргизи, и татари, и др. Работата по обединяването, извършена от консула Бистров за половин година, е невероятна. И всички единодушно се стремят към него с най-добри пожелания. Китайските власти са налице, с изключение на самия дуту, който е счел за правилно „да се разболее" и е предпочел да изпрати вместо себе си своя деветгодишен син. Срещу нас седи фан. Той не яде нищо, освен хляб. Или диета, или ненавист, или върхът на подозрителността. Тук седи също и братът на дуту, старец, изпаднал в немилост пред своя управляващ брат заради либералните си възгледи. На обеда пръв се напи комендантът на крепостта. Започна да безобразничи, счупи няколко чаши, бутна ламата и накрая подритна с крак подноса със сладолед. Този случай със сладоледа принуди китайците да вземат мерки и комендантът на крепостта беше отстранен от полицейския началник и собствените си войници. Повече от всички китайци от поведението на коменданта беше възмутен деветгодишният син на Дуту. Даже се просълзи от негодувание. Той взе със себе си счупената чаша, навярно за да я покаже на баща си. Китайците дружно се чукаха за процъфтяването.
Младежки хор изпя няколко песни. Още веднъж всички се отправиха към Б. с поздрави. Китайците си отидоха вкупом. Е. П. П. ми каза: „Случваше се ние да ви гледаме през ключалката, когато идвахте при Куинджи." Оказва се, тя е познавала и Архип Иванович, и жена му В. Л. И ето че в Урумчи ние говорим за Куинджи, спомняме си как храни птиците, спомняме си безстрашните му, свободни речи, неговата анонимна помощ за учещите се от всички отрасли на знанието. Не ръждясва споменът за Куинджи. Толкова е обидно, че не са успели да напишат „Ленин" на постамента на „забранения" паметник. Та нали от това име е привлечен целият мислещ Изток и това име събира найразлични хора.
Следобеда се играе на кегли и тенис. След седмица ще откриват клуб. На малката сцена на клуба освен руски пиеси е замислено да се поставят и мюсюлмански, и китайски.
Вечерта идват нови сведения за събитията в Амдоския край; за притесненията на манастирите от китайските войници, за влизането на китайските войски в Лабран, за разрушеното изображение на Майтрея. Времето наближава.
Късно вечерта Тумбал лаеше неистово. Донасят козунаци и яйца от Г. и М. Утре е Великден.
Също както по времето на Пржевалски, сартите мечтаят да се освободят от игото на китайците от стария тип с всичките им непосилни данъци и притеснения. По същия начин се издигат дунганските могили, свидетели на „китайските завоевания". Също така добре си спомнят хората Якуб-Бек, пробляснал за кратко в съзнанието на сартите. Оттогава пазят сартите мечтата си за свобода. Също така са свили гнездо дрязгите в ямините. Също така лицемерничат амбаните, късогледо не отличавайки приятелите от враговете. По същия начин бакшата пее песен за миналите подвизи.
Минало, минало, минало, дошло до края на прага на бъдещето. Ще кажем на нашия познат, китайския свободомислещ студент: „По-скоро въведете новия ред!"
Пристигат вести за движението на кантонските войски. Шепнат и си намигат: „Сега как ли ще се извърти Яндуту?" Защото тук с посичане на богове няма да се отървеш и боят с петли няма да помогне. Мечтата действа и зове неизвестните досега кантонци, които трябва да премахнат амбаните грабители, да обуздаят търговците и да дадат свобода на края си да се развива. За Фан, или както понякога го наричат фин, кой знае защо говорят попредпазливо. Но Кантон привлича народното съзнание.
На войската на Кантон се приписват действителни и недействителни качества.
А правителството на Кантон се нарича и неподкупно, и справедливо. Ако тези две качества се оправдаят, могат да се очакват отвсякъде доброжелатели на Кантон. Така измръзналите от нощния студ пътници чакат изгрева на слънцето. И даже първите проблясъци на светлина вече радват. И ние се радваме. Кой знае? Може би това са тези същите културни, устремени към прогреса и знанието китайци, за които така искрено мечтаехме, приближавайки към Хотан?
Идват, питат нямам ли плоски клещи. „За какво?" „Ами зъб да извадим." В проходите, сред огньовете, беше Босх или старият Брьогел, а тук вече Остаде. Все пак извадиха зъба и върнаха клещите.
Идва китаец: „Кумашка яшка." Какво е това? Смее се, дали това е согдийско наречие, или пък тук има яфетиди? Оказва се, че е: „кутия за хартия". Можете да си представите как се създават комбинациите в наречията, а после ще си спомняме известния анекдот: „Раз-мо-кропо- годилось..."
Самоделните комбинации от всевъзможни езици действително представляват поучително зрелище.
В резултат на това видяхме хора, които изобщо не знаеха нито един език. Малко капмикски, едва-едва тибетски, две-три думи руски, китайски и сартски. Когато подобен лингвист е развълнуван, той започва да говори на всичките пет езика. Бързо и неразбираемо, но по неговите представи много убедително. Той също така не е уверен в своята националност; с необичайна лекота се оказва и руснак, и китаец, и торгут... Горе-долу - „кумашка-яшка". Интернационален език.
2 май
Ясно утро. Ламите идват да ни поздравят по случай празника. Казват: „Христос воскресе." Е, християнски служители, ще дойдете ли да поздравите будистите с техните паметни дни? Отваряме сандък с будистки картини окачваме ги и заедно с ламите се любуваме на ярките цветове и дълбоките символи на науката, събрани в тези изображения. Само знанието без всякакви предразсъдъци открива нови възможности. И вчерашното „случайно" влиза в линията на еволюционното движение. А днешното „важно" често се оказва просто случайно преживяване.
Вчера на обеда някой ни каза, че едва ли скоро ще ни се удаде да си тръгнем от Урумчи. Възможно ли е? Толкова срочни, толкова важни неща са пред нас, а тук пълно бездействие. Седене на сандъците! Очакване на всеки ден. Нищо от Америка. Защо приятелите там не действат? Даже датата на заминаването на М. и 3. е неизвестна. Впрочем може би отново нещо по телеграфа или по пощата се е загубило. Или телеграмите ще пристигнат след половин година. Тук и това се случва. Телеграма от април пристигна през октомври.
3 май
От Кобдо пристигна Цампа-лама; оставил кервана си от 30 камили в Гучен. Самият той беше незабавно извикан при дуту, имаше дълго съвещание и беше настанен в ямина, което се прави само за чинове, не по-ниски от даотай. Те чакат пристигането на двама чиновници от Кобдо. Двама монголски лами както и преди остават в ареста. Слуховете, достигнали до нас от Карашар, се потвърждават. Сведение от Б.: получена е телеграма за транзитна виза. Това значи, че около 15 май можем да потеглим.
Тук няма да можем да дочакаме сведения от Синин за голоките. Трябва веднага да се погрижим за каруци до Чугучаг и да си прегледаме багажа. Телеграмата от 2 април дойде чак на 2 май. Междувпрочем до Бахта (границата) телеграмата пътува за един ден. Значи около месец телеграмата се е бавила в Чугучак, задържана от китайците. Пеш може да се получи вест от Чугучак много побързо. Само дано няма нови китайски преследвания!
4 май
На бедния бог на водата все пак му отрязаха ръцете и краката заради нехайство. Тъкмо ги отрязаха и заваля дъжд. Наистина ли китайският бог се нуждае от такива сурови въздействия? Заваля дъжд със сняг и улиците на Урумчи се превърнаха в черно, лепкаво блато. Можете да си представите какво е било тук две седмици преди пристигането ни. Не напразно разказват, че тук и магаретата, и конете затъват. Нищо не би струвало да се павира пазарът, като се нареди на всеки търговец да направи тротоар пред своята будка или магазинче. Но тук „всемогъщият" дуту не проявява своята власт. „Магистърът" на науките лесно се примирява с басейните кал. Друга работа е, ако трябва да застреля заподозрян противник в гръб. Разказват, че преди 20 години един тибетец бил почетен от китайския император с необикновено висока титла. За връчване на титлата бил даден обяд при местния амбан. След церемонията и изискания обед зад гърба на госта иззад завесата излязъл 'войник и с един удар на сабята си отрязал главата на ощастливения от императорската ласка. Нови сведения!
Още и още веднъж може да се оцени „пощата" на ламите. Много по-рано от държавното осведомяване, мнрго по-точно носят ламите най-добрите вести. И с какъв огън, блесват тесните очи, като забележат незнанието на събеседника. И тогава вече не чакайте верни разкази; тогава ще ви настанят в раздела на незаслужаващите внимание; ще махнат пренебрежително с ръка и ще прошепнат: „Пелинг!"
Дойдоха Б., П., Я., С., А., П., К. и други да разгледат серията „Майтрея". Колко добри хора са те всичките.
5 май
В Туркестан един молла заповядал за непоеещаване на джамията да излеят четиридесет ведра вода на темето на един „правоверен". След седемнайсетото ведро нередовният „правоверен" умрял. Обаче какво да се прави с такава логика?
Всичко тръгна някак си бързо. Вече се намериха колари. Сега трябва да се избере пътят. Предлагат ни се три комбинации. Едната - към Кулджа, оттам с кола до Ташкент и с пряк влак на изток. Втората - Чугучак, Семипалатинск, Новосибирск. Третата - Тополов нос, Зайсан, Иртиш, Семипалатинск, Новосибирск. Съблазнителна е третата комбинация, където пътуваме с параход по Иртиш сред долини и хълмисти далнини. Много е примамливо. Но няма ли китайците да ни попречат отново? Мненията се разделят. Едни предполагат, че поредната гадост ще бъде извършена, Други мислят, че този път китайците ще се засрамят. Лично аз не съм оптимист. Та нали и в Кашгар ни уверяваха, че повече наглости няма да има, но една от най-големите наглости беше извършена в Карашар, тоест след Кашгар.
Ходихме с Б. извън града, по посока към Богдо-Ула.
Безкрайни дунгански гробища. Редове могилки. На върха на всяка от тях е поставено гърне, съд или парче от гърне - обряд от древните тържествени помени. Въпреки мюсюлманството дунганите са запазили някои своеобразни черти. Китайската народна религия и' шаманизмът са оставили своите следи. Пристигна Филхнер. Изглежда, на него са му позволени всякакви снимки. Странно защо за Германия всичко може?!
6 май
Подреждане. Пазарено с коларите. Три тройки до Тополов нос за 660 лана.
7 май
Утро у фан. Всички са притворно любезни. Да беше обещал да не ни пречи да пътуваме през Тополов нос по Зайсан. Много нови вести за Цампа. Както и в Карашар, чухме, че положението е сериозно. Предлагат 10 000 000 лана, за да привлекат 30 монголски хошуни на страната на дуту.
Привечер отидохме на хълмовете край града с Б. Отново гробище. Сред голото поле десетина кръста и два паметника. Историята на един от тях е трагична. Млад човек, войникът Кутейников, пристигнал при баща си след гражданската война. Роднините и добрите му приятели се нахвърлили върху него, всякак го хулили и ругали, и накрая го вързали и затворили в килера, където той се обесил. И ето че над него стои висок паметник с голям черен кръст и сълзливи текстове.
Днес е направо зноен ден, точно като през юли. Снегът на Богдо-Ула доста се е стопил. След осем дни отново на дълъг път. Яковлева казва: ще стигнете до голям град и ще ви бъде мъчно. Точно така е.
8 май
Пълзят слухове: сининският амбан побягнал с 20-хилядна войска под натиска на тангутите. Нима вече голоките са се приближили? Та това е начало на нещо продължително.
Отдавна беше известно, че католическите клирици използуват окултни сили. За това е съобщавано много пъти в литературата, но, разбира се, самите ксендзове упорито прикриват тези начини на въздействие. Тукашният католически мисионер е много откровен в това отношение. Съвсем направо и без особен повод той разказа на Е. И. как може да „прави чудеса", тоест да се възползва от спиритизма и магнетизма. Бързината на нашето отпътуване попречи, а то иначе патерът навярно би ни демонстрирал нещо поучително.
Колко странно е да се помисли, че тук и фетишизмът, и примитивният спиритизъм, и суеверието, и викът на моллата, и името на Конфуций - всичко е объркано в неразбиваема буца.
Скоро нашият геше ще си отиде в своите планини. Днес ни разказа, че настоятелят на медицинското училище в Лхаса му е говорил за „азарите", както те наричат Махатмите, които живеят в планините и прилагат своето дълбоко познание в полза на човечеството. Думата „азар" още не бяхме срещали. Това не е санскрит. Но много е трудно да накараме геше да ни разказва такива подробности! Скоро той ще си отиде. Ще предаде на Тоин-ламата всичко, изпуснато от него. Страхът е лош съветник.
9 май
Отново горещина, несвойствена за началото на май. Един казва, че това е на дъжд, друг „успокоява", че въобще си е започнала жегата. Китайците със своите протакания направо преследват Е. И. Всичко е много сложно, толкова много въпроси и необикновени условия. Трябва да ускорим отпътуването.
Настоятелят на медицинското училище казал на нашия геше, че самият той е срещнал един такъв азар в планините на Сиким. Трудно е да се узнае повече от това, че там имало малка къща и азарът бил много висок. После азарът се отдалечил от това място. Съвсем същите вести пълзят по цяла Азия.
Ходихме извън града. Кукаше кукувица. Летяха папуняци и звъняха цикади. Привечер - гръм. Е. И. чете записки по основи на будизма. Колко красиво става, когато черупката на по-късните наноси падне, когато трудът и знанието заемат дължимото си място.
10 май
Войниците престанаха да правят учения. Празник. Казват, че е затова, защото сининският амбан бил разбит. В последния пекински вестник се съобщава, че Гансу и Синцзян са оставени в сферата на влияние на народната армия. За Синцзян това е знаменателно.
Изведнъж всичко се обърна така, че е необходимо да тръгваме колкото може по-скоро.
Живее и досега сага за Хесар хан: „Изпращат на Хесар-богдохан седем глави, отрязани от седем черни ковачи, а той вари тези седем глави в седем медни котли. Прави от тях чаши, украсява той тези чаши със сребро. И така от седемте глави се получили седем чаши, които Хесар хан напълнил със силно вино. След това той отишъл при мъдрата Манзал Гормо и й дал тези чаши, и я нагостил. Но тя взела тези седем чаши от главите на седемте черни ковачи и ги хвърлила в небето. И образували седемте чаши съзвездието Долон-Обогод (Голямата Мечка), и стои то на стража пред сроковете."
Колко забележително са вплетени символи в тези неясни и сякаш лишени от значение думи, свързващи Хесар хан със седмозначното съзвездие на Севера. Монголската „кабала" и особените чаши от бутанските храмове напомнят за същите стремления и надежди. Утвърждава се едно указание от Трипитака, че „Буда посочил, че чашата му ще стане по времето на новите достижения на света предмет "на търсене, но само чистите носители на общината могат да я намерят." Така, така!
Рибхвасите стремително се носят към Савитри, Слънцето към Сома (Луната)", съгласно мъдростта на Ригведа. На блюдото джил-кор (мандала), в средата е изсечена планината Сумеру, а отстрани четирите посоки на света във вид на големи острови. Като точка на еднакво разстояние от четирите океана...
Ламата провъзгласява: „Да бъде животът твърд като диаман; победоносен като знамето на учителя; силен като орел и да продължава вечно!"
11 май
Приехме покана за закуска у фелдман. Там са Филхнер и католикьт-мисионер. Силен и работоспособен, в кожена куртка, загорелият филхнер е пълен с енергия. Работата му е интересна. Той обединява магнетичните изследвания между Ташкент и Среден Китай. Измерванията са
бил и направени в Русия, а Институтът „Карнеги" с големи разходи извършил тези работи в Китай. А сега филхнер обединява тези две области на изследвания, както той сам каза.
Спомнихме си неговото произшествие с голоките. Все пак той ги хвали. И обича Азия. Вече завинаги е привлечен от очарованието на азиатските простори. За истинския си маршрут премълча.
Заслужава внимание разговорът с мисионера. Обяснява новото разбиране на будизма, говори за истинското значение на понятието нирвана. Говори за необходимостта на незабавното съпоставяне на будизма и католицизма. [Споменава своето познаване на окултните чудеса.]
Познава литературата. Много интересно.
А студът пълзи от Богдо-Ула и вятърът захладня. Правим всякакви опити да ускорим издаването на китайските паспорти. Вечерта Филхнер помоли консула да съобщи на немския посланик за трудностите, причинени му от фин. Обичайната техника.
12 май
Върху масата на консула лежи молба, подписана с отпечатък на палеца. Оплакал се е киргиз-бедняк: преди три години около Манаса той нощувал с дъщеря си, която била на девет години, при един дунганин. За пренощуването дунганинът поискал дъщерята на киргиза. Той отказал. Дунганинът го пребил, изгонил го, а момиченцето оставил при себе си и го държи вече три години.
Обичайното тук явление похищаване и продажба на деца е за да им работят, а по-често за разврат. Защо да се свикват лицемерни конференции за нещастниците в Африка, когато в Средна Азия и навсякъде в Китай продажбата на хора е най-обикновено нещо. Всички делови учреждения в този край знаят за тази институция на робството и никой не иска нейното унищожение. Къде са протестите и изискванията?
Получихме покана от генерал-губернатора за закуска утре. Все същите хора: Фан, филхнер, мисионерът, Кавалиери...
На пазара се разнесе слух за поход към Кобдо и последното посещение на генерал-губернатора при консула се свързва с тези слухове. В Шарсюме спешно пристигна даотаят, аптайският командуващ на местните войски. Това обстоятелство още повече усилва слуховете за възможни военни действия.
Ясен, свеж ден. Само да можехме вече да тръгнем! Но няма да успеем да потеглим до събота.
Рин-се, тоест съкровище, се нарича една сякаш каменисто-метална маса, оставаща от изгарянето на мозък, от двата мозъчни задтилни израстъка. По количеството на тази маса съдят за психическото развитие на умрелия. Какво доказателство на материализма! На тибетската граница видяхме такава „маса" след изгарянето на един монголски лама. Прилича на кехлибарено напластяване.
13 май
Сутринта дойде монголски лама. Ето ти радост! Това, което ние знаем от юга, той го знае от севера. Разказва какво именно изпълва съзнанието на народите, какво чакат те. И докато разказва, очите му се изпълват с неподправени сълзи. Нашият приятел Т. Л. беше шест месеца около Ланчжоу и всекидневно говореше за значението на бъдещето. „Отдавна ни е известно - казва ламата, - но не знаехме как ще бъде и ето че времето дойде. Но не на всеки монголец и калмик можем да го кажем, а само на тези, които могат да разберат и действат." И говори ламата за разни „признаци" и никой не би заподозрял такива знания у този скромен човек. Говори ни и за значението на Алтай.
А след тези истински и сериозни разговори - лицемерната закуска у генерал-губернатора. Отново вървим през безконечните коридори на ямина, отново въпросите за здравето, отново тостове за здраве. Отново перки от акула, бамбук и дървесни гъби. Домакинът ни уверява, че местните сарти са най-добрите измежду всички народности на земята. Преди няколко години той е твърдял същото за дунганите и даже е завещал да го погребат в дунганското гробище. Но сега „курсът" му не е към дунганите, завещанието вече е отменено, а сартите са провъзгласени за най-добрата народност. Е. И. шепне: „Какъв страшен старец." В настроение като за погребално шествие минаваме обратно коридорите и дворчетата, а генералът ни оказва висшата чест да ни доведе до колите. Нито дума за разследването на хотанските и карашарските работи, сякаш всичко е свършило и всички забрани за работа трябва да бъдат погълнати на закуската.
Можеш всякак да оскърбяваш, а после да замазваш всичко с перки от акула. Днес ще запечатат сандъците ни, за да не ни тревожат на границата. Три часа продължи безсмислената, бавна процедура по отключването на сандъците и ненужното преглеждане на вещите. И кога ще се откажат от тази глупост?
Привечер бе извършена познатата ни вече провокация. Някакъв дунганин с отвратителен вид се нахвърлил и набил Рамзана. Заловен, той уверяваше, че взел Рамзана за китаец и затова го набил. Странно обяснение. Още постранно е, че провокацията стана в деня на закуската у генерала. Вечерта ни предупредиха за две опасни места по пътя до Тополов нос. Киргизци ограбват. Разбира се, тук не ни се полага конвой от губернатора. Конвоят е нужен там, където е безопасно.
Разказват как дервишите понякога убиват „неверниците". В тълпата или танцувайки, дервишът одрасква неверника със силно отровен нокът и понякога смъртта настъпва в същия ден. Средновековие!
14 май
Дадоха ни паспорт до Пекин, дълъг колкото мен в цял ръст. Такава безсмислица - да се вписват в паспорта броят и описанието на всички вещи. Колко промени могат да станат на път. Китайци от Синцзян, защо ни се показахте в такъв вид?
Оказа се, че нашите колари изобщо не са китайски поданици, а руснаци от Бухара. Сега има много такива хамелеони. Такава глупост е това с паспортите!
Интересни са вулканичните следи в района на Чугучак, Кулджа, Верний и Ташкент. Земята сякаш диша. Сякаш гигантско динамо работи в продължение на месеци.
Днес е прощалният обед у Г. Ох, колко главоболия с подреждането. Вещите са врагове на човека! Ще тръгнем ли утре?
15 май
А ето че и днес не потеглихме. Коларят отказа да товари. Всички сили и увещания бяха използвани, но старикът остана като дърво. Главната причина е, че съботата се смята при мюсюлманите за лош ден. Такава глупост! И целият ден е изгубен.
Слушахме разказ за каракиргизците. Как в 60-те години киргизците сварили в котли три хиляди руски казаци. Такива сведения за варене и изгаряне в пещи от киргизци са известни и в по-близко време. Напътстват ни с цяла серия истории за грабежи. Киргизците ограбили трийсет каруци. Киргизците ограбили пътешественици. Киргизците са завардили клисурата на седем дена път оттук. Киргизците имат бомби. С една дума, някаква киргизка хиляда и една нощ.
16 май
Все пак тръгнахме. След всякакви препирни с коларите някак си се натоварихме. Разбира се, китайците останаха верни на себе си. Последната нощ Сун плакал и казал на ламата, че полицията и яминът му забранили да върви с нас до границата. Кой знае що за смисъл се крие зад това ново нахлуване в нашия живот? Или Сун е давал за нас твърде добри отзиви? Сун е много разстроен.
Всички добри хора от Урумчи ни изпращат. Вярно е, сърдечни хора. Сякаш не месец, а година сме преживели с тях. Поседяхме с тях на зелената полянка извън града. Още веднъж побеседвахме за това какво ни води и движи. Почувствахме, че пак ще се срещнем с тях и си тръгнахме. Отляво лилавееха и синееха снежните хребети на ТянШан. Зад тях останаха калмикските юлдуси. Зад тях Майтрея. Отзад се показа Богдо-Ула в цялата си красота. Сред снеговете сияеха три върха и беше така радостно и светло, и ухаеше на дива мента и пелин. Беше така светло, че китайската мъгла веднага избледня.
Все пак ни спряха на митницата. Въпреки триметровия паспорт, отново прегледаха оръжието ни заради нещо безсмислено... По-далече, по-далече...
Спираме в Санджи, селище на 39 версти. Не бива да се спира в покрайнините: през нощта е опасно, а и нашият верен страж Тумбал остана в консулството. Настаняваме се в един двор. Стара сартка в бяло важно ходи из двора. Момиченца с множество черни плитчици пъргаво сноват из къщата. Вече е шест часът, а горещината още не е започнала да намалява. Какво ще стане с Е. И.? Още днес й беше трудно. И какво право имаше този хотански дявол да ни арестува и така да ни задържа? Та нали можехме да минем оттук преди повече от месец, когато нямаше жега! И вместо да разследват възмутителното насилие, ни угощават с лицемерни обеди и притворни тостове. Къде е справедливостта на Синцзян? Израждане.
Вечерта отново идваха някакви типове и гледаха вещите. Разберете, китайци от Туркестан, докато пътниците във вашата страна не са повече от арестанти под наблюдение, дотогава и вие самите ще останете на нивото на затворници. Време е вие да знаете повече и да не настоявате, че течащата на запад река тече на изток, както прави „ученият" комисар по чуждестранните дела. Казват: „Китайците са бивша велика нация." Стига вече с бившите хора. Сега е време за истински хора. Някои дотолкова са привикнали към тукашния произвол, че флегматично отбелязват: И сто години да се съдите с тях - те никакво разследване няма да направят, а решението на техния съд зависи от сумата в хиляди долари, наброени на съдиите." Така казват хората, които живеят отдавна в големите градове на Китай. Колко е трудно на живите китайски семенца, задушени от престъпната еснафщина! Отново си спомням тъжните очи на китайския студент в Америка; сега той ще ни попита: „Какво е мнението ви за китайските чиновници?" Хрумва ни въпросът: откъде се взимат тези прословути чиновници? От народа? Нима?
17 май
В пет сутринта вече е топло. Задава се зноен ден. На пазара към един стълб е привързан човек. Престъпник? Или твърде умен? Опасен? Необичан? Наклеветен? БогдоУла потъна в мъгла, но вляво се простря за цял ден път веригата на Тян-Шан. Истина е - небесни планини. След виолетовите ни обкръжения се виждат светлосини ридове, искрят снеговете. Милите планински снегове! Кога ще ви видим отново?
Пясъчно и прашно. За около 12 часа изминахме 9 потая, тоест 36 версти. Ще спрем в дунганското селище Хутуби. Водата и вчера беше гадна, и днес не е по-добра. Заради зноя решаваме да тръгнем през нощта, за да стигнем до Манаса по обед.
Спомняме си Б., изключителен тип на нов човек. Селянин, храбър воин с всички „Георгии", участвал във войната от 1914 г., природно богато интелигентен, без суеверия и предразсъдъци, много подвижен и разумно решителен. Страната може да се гордее с такива новгородци. Спомняме си цялата дружна група от урумчинското консулство.
В крайпътните върби пеят славеи. Садък, кочияшът, предлага още тази вечер да изминем 5 потая и с това да съкратим утрешния път. Товарните тройки отново изостанаха. Старикът каруцар ми заяви, че няма да пътува с условия, а както Бог пожелае. Аз поръчах да му преведат, че той и ще се върне, както Бог пожелае. Разстоянието между Олон-Булак и Кулдинен се смята за опасно място. Заради грабежите на всички коли се препоръчва да пътуват заедно и да държат оръжието заредено. Обстрелът започва от двете страни на клисурата.
Привечер горещината се усили. В седем часа няма никакво облекчение. Какъв престъпник е Ма - хотанският даотай. Заради ареста и насилието, извършени от него, загубихме два и половина месеца, а иначе щяхме да бъдем вече далеч извън пределите на китайския танц на смъртта. И нима никой от вас, от тези китайци, които се смятат за цивилизовани, няма да се възмути от произвола на хотанския чиновник?
Нима ще трябва да напусна пределите на Китайски Туркестан с твърдото убеждение, че тази страна е неподходяща за културни посещения? А толкова ни се искаше да кажем за Китай думи на съчувствие, така ни се искаше да намерим най-добри оправдания! И вместо това пътуваме със съзнанието на пленници, измъкнали се от гнездото на грабителска банда.
Знойно и душно.
18 май
Станахме в два и половина през нощта. С всички средства подгонихме гнусния колар и в четири и половина тръгнахме. Сутринта се заоблачи. Облаците се понесоха в опалови гънки. Даже заваля прохладен дъждец. Горещината се надигна чак в един следобед. Пъстрееха планините на Тян-Шан. Лилавееха перуниките. Ярко зеленееше свежата трева и ухаеше чудесно след дъжда. Малко ни развалиха настроението още една митница и третата проверка на паспортите. За какво? Защо да пътуваме по пътищата, щом като свърнем към планините, можем да минем изобщо без проверки. Тези прегледи са за каруците и за незнаещите пътници, но опитният ездач винаги минава леко през всички тези фалшиви застави. Развалините на стария Манас ни напомниха за клането във въстанието на дунганите. Стърчат купчини глинени стени. Останки от храм. Празни дупки на прозорците и вратите. Манас е преместен един потай по-нататък. А днес ще минем всичко 16 1/2 потая.
Същите пазари и в Манас. Същите дунгани. Понякога се среща калмик. Тук вече не са торгути и хошути, а олети, които обитават Илийския край, Кулджа. Разлика във външността не се забелязва. По целия път са се проточили кервани камили, носещи по 100 000 пуда вълна, събрана за износ. Важно звънят звънчетата. Садък, кочияшът, ще каже с особено ударение. „На Чугучак - вълна." Сбъдва се мечтата на този край за възстановяване на връзките.
Настаняваме се у старшината. Тук дворовете са малко по-чисти, отколкото в Кашгарски и в Карашарски окръг. Казват, че и тук ще ни гледат паспорта. Само дано не скъсат това дълго чудо. Иска ми се да го запазя и възпроизведа.
По обед ни се струваше, че пътуваме по равнините на Средна Русия преди около четвърт век. А сега седим в мръсна бяла стаичка. Е. И. си спомня, че точно така сме седели преди 25 години в къщурките в Меречи, или във Велюни на Неман, или до манастирите на Суздал. Или покъсно - в килийките на Сиена и Сан Жеминяно. Ние сме виждали, виждали, виждали!
Денят завърши с трети преглед на оръжието ни и разглеждане на нашия паспорт. Амбанът пратил някакъв полуграмотен пушач на опиум. Четеше сгъвка по сгьвка нашия паспорт. Поиска да извадим оръжието от калъфите и б^язливо пипна револвера. Дълго време той се мотаеше и мърмореше нещо, а после си отиде, като ни остави под опеката на съдържателя на хана. Може ли да се включват такива служители на властта в еволюцията на човечеството? Просто някакви си отрепки. Но тези глупаво-досадни отрепки са способни да помрачат сияещите планини; способни са да превърнат всяко мирно настроение в усещане за затвор. Долу невежеството!
19 май
Какъв добър знак! Така ни казаха. Какво става? Чуваме някаква неприятна музика: писклив кларнет, приличащ на гайда, цимбали и барабан. Тази писклива глупост продължава цяла вечер. Какво става? Оказва се, че в съседство е умрял човек и се готвят да го погребват. Не напразно в Манас в цял ред дюкянчета има много пъстро оцветени, весело изрисувани ковчези. Казват, че ако наблизо умре човек, това е много добър знак за пътешествениците. Неизвестно дали заради знака, или не, на половината път ни падна колело. Трябва да се поправи в най-близкото село.
Днес пътят е съвсем кратък - само 40 версти.
Пристигнахме още около един и половина. Ясно е, че можехме да минем още 2 1/2 потая. Но цялата беда е в невъзможния колар. Седим в Улан-Усун и чакаме талигата.
Ярък ден. По далечните планини снегът сякаш се е увеличил. Примамливи са отдалечаващите се хребети. Степта е залята от сочна зеленина и лилави перуники. Отчетливо се виждат силуетите на пасящите стада. Ламата отиде настрана и се обърна на изток - моли се. Долита ритъмът на неговите славословия. Вероятно той зове новата ера, времето на Майтрея, за настъпването на което знаят всички будисти. В планините под линията на снеговете са се притаили няколко големи калмикски манастира. Във всеки - по неколкостотин лами. Манастирите в по-голямата си част са в юрти - номадски, но има и храмове. А ние не можем да ги разгледаме. Ако желаете, можете да видите нелепия храм на дявола в Урумчи, но да се разглеждат будистки манастири не може. Безсмислено и глупаво.
А тревата е толкова зелена и скворците и сойките се провикват в листака на карагачите. Кукувицата бързо отброява годините. Над степта се издигат стълбове дим - горят камъш. Тези пушеци от „Половецкия стан" са особено характерни за хоризонта на степите. Спомняме си сънищата-картини от 1912 година: „Змеят се събуди" и „Мечът на мъжеството", когато огненият ангел донася меча на мъжеството на стражите.
Казват, че на Алтай през пролетта цъфтят някакви особени червени лилии. Откъде е това общо почитание към Алтай?
Жега. Предупреждават ни, че тук много се краде. Генерал-губернаторът не е изпратил обещаната заповед за нашето преминаване. В края на краищата е и добре! В крайна сметка у нас няма и капка съзнание за това, че китайците са направили каквото и да било за нас, освен оскърбления, насилия и пречки. От Улан-Усун са четири дена езда до торгутския летен бивак. Едно и също е от Куча, Урумчи и от Улан-Усун.
20 май
Станахме в 4 часа. Колко е красиво! Планините розовеят. Надигат се лилави мъгли. Тревата е още по-пищна. Тръгнахме в 5 1/2 още преди горещината. Бодро пропътувахме 9 потая (36 версти) до Янцзехай. Отличен път. Свежо и сладко ухае сребристата джилда. Пеят птици. Толкова много птици отдавна не сме чували. Минахме през 'равнината, осеяна с хълмчетата на гробове, следи от боевете по време на дунганското въстание. Като неприкосновена стена се издигат сребърно-сините планини. Пристигнахме в 9 и половина'в Янцзехай, и навреме. Слънцето вече започна да изгаря. Всичко се е нагорещило. С радост влизаме в малка пръстена къщурка. Ще бъдем тук до 12 часа през нощта, а после по луна, по хладно, по-нататьк до Шихо. В нещо почти неуловимо вече се чувства близостта на Русия. По-широки ли са улиците на селищата? Повече ли е пашата; по-чисти ли са хановете? Отново седим в малка глинена къщурка. В стаичката цвърчат лястовици - под гредата е гнездото им. И отново си спомняме Подолска или Казанска губерния. Спомняме си Ефим от Ключино.
Почвата сякаш се люлее. В областта на Чугучак има заглъхнали кратери. Не съвсем отдавна подземната работа била толкова напрегната, че са чакали изригвания.
21 май
Станахме в един през нощта. Тръгнахме в три и половина по тъмно, в надигащата се буря. Планините се скриха в облаци прах. Минахме през равнина от едър чакъл. В един по обед пристигнахме в Шихо, изминавайки 16 потая.
По средата на пътя спряхме да нахраним конете. Събра се и тълпа от дунгани и китайци. Блъскаха се, пипаха файтона ни, опитваха да докоснат и нас. Същински диви зверчета! Спомнихме си как преди 15 години в Шарсюме амбанът беше русофил и срещу него бяха изпратени от Урумчи 10 000 дунгани. Но от Зайсан успя да тръгне руски батальон и 10-хилядната урумчинска войска веднага се разбяга. Сега синът на този амбан, олетският княз, живее на един ден път от Шихо. Той е получил образованието си в Русия. В тази посока се намира и големият калмикски манастир. Шихо е на кръстопътя между Урумчи (6 дена), Чугучак (6 дена), Кулджа (9 дена) и Шарсюме (12 дена).
По пътя срещнахме три каруци ценен товар - рога от сибирски елени: вероятно идват от Руски или Монголски Алтай. Отиват през Урумчи към Гучен - в Китай, за приготвяне на ценни лекарства.
В Шихо не ни пуснаха в двора на бивш руски поданик. Качеството на пътя тук е доста по-добро, отколкото в Кашгар - Аксу - Токсун. Върху широките полета от чакъл би могло много лесно да се направи прекрасно шосе.
Но за китайците - колкото по-малко са пътищата за съобщения, толкова е по-спокойно; колкото по-малко просвещение, толкова по-лесно за „управляващите".
Дойде „изпълнителната власт" за паспортите. И тази бедна власт беше така парцалива, така вонеше и така мъчително се опитваше да чете безбройните йероглифи в триметровия паспорт сгъвка по сгъвка. Дадохме паспорта си на властите не без опасения: и без това ъглите в „ценния" документ вече бяха износени от безчислените огледи.
Е. И. пита: „Ако китайците ни бяха приели добре, нали много би се променило от това?" Много, много!
Никакви сведения от Америка. Кога и къде ще можем да ги получим? Отговор на телеграмата, изпратена на 12 април, още не е дошъл до 16 май. Състоянието на телеграфните стълбове, проводниците и изолаторите показва: „Оставете всякакви надежди." Трябва да кажем на Х. да не изпращат телеграми по морза. Тук и без шифър думите се извращават неузнаваемо.
22 май
Пясъци до самия Чайпетзи, на площ около 16 потая. Леки облачета скриха слънцето, иначе би било непоносимо знойно. Както казва Садък: „Да бяхме убили конете." Никога не сме виждали толкова дивеч: златисти фазани, патици, гъски, юрдечки, чайки, зайци, бекаси, фазаните седят на пътя пред самия екипаж. Тръгнахме в 5 сутринта, стигнахме в 2 и половина. Предлагат да се движим подобре през нощта. Чайпетзи е бедно място, дворовете са мръсни. Спираме извън селището до рекичката. Скриха се назад разклоненията на Тян-Шан, а далеч напред, на север, се показа леката линия на Тарбагатайските планини. Из степта се мяркат китайски гробове във вид на малки кургани (могили). Отново дойде вонящ дрипльо и отнесе нанякъде паспорта. Уморително сверява физиономиите ни със снимките. Безкраен полицейски участък!
Ние разбрахме какъв е цаган-хутухта. Оказа се, че той е олет. Сега се намира в Лабранг. Колко поучително е да се сравнява ликът на Майтрея от другата страна на Хималаите със сведенията от север. Само така се поддържа истинският облик на лицата, събитията, вярванията. Всяка страна, без да се отдалечава много от истината, внася своите особености и своята наблюдателност. Тибет преувеличава Тоин-ламата. Сведенията за цаган-хутухта съвпадат.
Цъфти джилдата, розовее свежият орлов нокът. Привечер ухае на пролетна свежест. Отново ще има драма с коларите: трябва да ги уговорим да се движим през нощта. Решихме да не спим, а да тръгнем в единайсет през нощта.
23 май
Вечерта започна неспокойно. Пристигнаха странни китайци с десетина войници. Изпълняват някакво тайнствено поръчение на генерал-губернатора. Отиват в Пекин и Москва. Плете се някаква мрежа.
Получихме съвет - да заминем незабавно, да привържем и заглушим звънчетата под впряга и да изгасим огньовете.
Неспокойно е. Така и направихме и излязохме под дъжда и вятъра със заредено оръжие. Вървяхме през дълбоки, тежки за конете пясъци. Осемнайсет потая преход до Улун-Болик ни отнеха 12 часа, от тях два часа за хранене на конете. Улун-Болик е беден хан. Храна няма. Седем потая преди хана пясъците преминаха в тъмно чакъленокаменисто възвишение на Джаирските планини. Всичко стана отчетливо ясно. Надвесиха се ослепителни буреносни облаци и от страната на Чугучак загърмя. Седим на хълма до малък беден китайски храм. Пред нас за последен път се простира и потъва в мъглата грамадата на Небесните планини. Толкова са небесни тоновете им, така великолепни са белите им гребени.
Твърде малко се знае още за калмикските улуси. Кога и на кого ще се удаде да премине през всички лабиринти на закопаните богатства? Цялата далнина трепти в сияещата дъга на изпаренията. Сапфирената пустиня и ефирните планини са се слели с небето. Хълмовете са обагрени в златно. Наистина си много красива ти, Азия. Твой ред е. Приеми чашата на света.
С нас пътуват дунгани и калмици. В тона, с който калмикът говори с нас, звучи някакво доверие и близост. Простодушие разказва как искал да ловува в планините, а местният княз му забранил. През пътя пробягаха шест сиви сърни. Може да си представи човек колко дивеч има в планините.
Каруците отново не дойдоха. Трета нощ ще прекараме без сън.
24 май
На далечни пътувания издържат само ладакците и някои от монголските хошути. Всички останали слабеят, губят жизненост и изпадат в униние.
Простихме се с Тян-Шан. Пред нас са безснежните ниски куполи на Джаир. Днес е същият този най-опасен ден, за който говорят всички керванджии. Именно в долините на Джаир стават грабежи и убийства. Хълмовете на Джаир ни посрещнаха много сурово. Леден вихър, дъжд, град, а през нощта лед и сняг. Нашият колар се изхитри и измина 17-те потая до Кюлдинен за 22 часа. Пристигнахме в два и половина през нощта. Измъчихме се до крайност да се влачим след каруците със заредени винтовки. Оту е бедна станция по средата на пътя, тънеща в мръсотия. След нас пристигнаха китайците. Започна безобразието минаваха през нас, плюеха, веднага разпалиха огън от тезеци, разяждащ очите, капеха масло и разливаха чай. С радост тръгнахме вечерта към Кюлдинен. Разбойници не видяхме. Сега пък казват, че главното място на разбойниците не е днешният път, а утрешният, между Кюлдинен и Ядмант. По снега се добрахме до Кюлдинен. Настанихме се във воняща колиба и спахме четири часа непробудно. А после отново товарихме, отново се карахме с некадърния колар.
25 май
Целият ден е прекрасен. Вярно, че в тесните долини на червените планини са възможни нападенията. Някъде наблизо по време на гражданската война много ескадрони руснаци са били изклани от киргизите. У нашите хора се чувства напрегнатост. Сякаш нарочно в най-тесния проход се счупи оста на втората каруца и пътят на останалите четири коли се оказа затворен. Най-подходящият момент за грабителите, но те не се появиха. Два часа се бавиха с каруцата. На пътя по склоновете още три каруци се обърнаха.
След червените и медни планини се спуснахме към зелената степ, обкръжена от сини хребети; и отново чистотата на цветовете напомня за вълшебна дъга. Мапан (13 потая от Кюлдинен) е степно радостно, весело място за отдих. В покрайнините на селището има юрти. Тълпят се стада.
Киргизи с шапки малахаи яздят като воини от XV век. Калмици с доверчиви лица. Още не бяхме намерили място за стануване в Мапан, когато пристигна един калмик със сведения от изключително значение: „През втория месец, тоест през март, от урумчинския генерал-губернатор се разпространявали из улусите, становете и манастирите известия, че Таши Ламата е избран за китайски император. Още не се е качил на трона, но вече е приел тамгата (печата)". Само живелите в Азия могат да оценят значението на тази измислица за Монголия и Тибет. Разбира се, в дадения случай урумчинският властник има предвид именно Монголия. Да, за тази измислица вестниците не пишат и Ройтер не телеграфира, но именно тези невидими слухове създават бъдещата действителност.
Много вести за Таши Ламата ще бродят из калмикските и монголските простори. За много години!
Примката за Монголия е замислена от генерал-губернатора с широта и той мисли, че никой не знае за това. Но системата на китайските подкупи е такава, че не само яминът на губернатора узнава всички събития, но и всички, които искат, узнават всичко за ямина. Нагласената машина действа в двете посоки.
Всички богатства на тази страна, цялата й красота, цялата й значимост чакат нови пътища, нова култура и самосъзнание. Оценете значението на слуха за новия китайски император. Калмиците се радват на наплив на стоки от Русия. Казват: „Сега в Русия всичко е наред."
26 май
Калмиците преседяха при ламата цяла нощ. Донесоха много новини. Тези „устни" вестници имат обширен политически отдел. Калмиците много хвалят. Невероятно, колко бързо добрата слава за него е стигнала до всички калмикски земи. Простихме се с калмиците. Те чакат.
Днес пътят е дълъг - 90 руски версти. Пътуваме през зеленеещата степ. Навсякъде юрти, стада. Над далечните Тарбагатайски планини отново се събират облаци и вятърът захладява. Отдясно са четирите разклонени вериги на Алтай. Минахме през селцето Курта, където пътят се раздели на голям - към Чугучак, и на малък и глинест - към Дюрбюлджин. В Дюрбюлджин са същите пръстени кьщурки, но е още по-голямо смешението от народности. Вече не преобладават сартите или дунганите.
Спираме в „пералнята за вълна" на Князев. Неговият представител Р. любезно ни отстъпи своите две стаи. Жената на Р. неотдавна е дошла от Семипалатинск, но вече я тегли обратно. Казва: „Тук, в китайската мръсотия и тъмнина се задушавам." Хвали живота зад граница.
Много разправии с коларите: трябва да ги уговорим да стигнат за един преход до руския пост. Не ни препоръчват да останем през нощта при китайския пост или в ивицата между постовете (30 руски версти). Там се случват и кражби, и нападения. Ще се опитаме да пропътуваме всичките 75 руски версти до Кузеюн в един пробег. Само дано не ни задържат на китайската митница. Даже Садък (кочияшът) нервничи и ни съветва да не се задържаме при китайския пост.
Още един анекдот: „В Урумчи лежи непогребаното тяло на чугучакския даотай. При тялото живее бял петел, който е докаран при ковчега от Чугучак." Лоши са работите на мъртвеца; от Пекин е получена заповед да се започне посмъртно дело срещу извършените от даотая престъпления и до края на процеса тялото да не се погребва и изпраща към родината. Ето ти вече истински мъртви души и за да е пълен циркът, даже кукурига бял петел. За тези, които не са били в Китай, е невъзможно да повярват на подобни танци на смъртта. Колко малко познават Китай, особено в
Америка. Спомням си, че Лауфер ми казваше в Чикаго: „И какво толкова се заплесват по китайците, без да ги познават." Тогава и ние познавахме още само „музейния" Китай, но не и действителността на Синцзян. Натрупбат се албуми със скици.
27 май
Денят е прекрасен с цветовете си. Сини планини, копринена степ. Отляво - снеговете на Торбагатай, а право на север - склоновете на самия Алтай. Алтай е средата на Азия. Стада в степта. Големи табуни коне, черно-сини и млечнобели юрти. И слънце, и вятър, и невероятна прозрачност на тоновете. Това даже е по-звучно от Ладак.
От сутринта ни измъчи коларят негодник. При него все нещо не е наред, и каруците му се разпадат - по-лош от този още не бяхме виждали. След изпълнението на коларя - ред китайски интермедии. Амбанът назначи войник, който да пътува с нас до граничния Кузеюн. Войникът пристигна, повъртя се на вратата, каза, че отива да пие чай, и повече не го видяхме.
Когато изминахме петте потая до граничния пункт, започна комедията, но от нея ни се искаше да заплачем. Триметровият паспорт и печатът на генерал-губернатора почти не помогнаха. Полуграмотният митничар искаше да отвори печата на генерал-губернатора. Той искаше да прегледа отново всички вещи и накрая се опита въобще да отнеме китайския ни паспорт, издаден за дългия път до Пекин, докъдето в руската виза. Едва го разубедихме от този замисъл. Но все пак мъченията и измислиците на митническия идиот ни отнеха около четири часа. Едва в шест часа продължихме, за да изминем, а по-точно да пропълзим двадесет и пет версти до следващия пост. Не бяхме изминали и една верста, когато се счупи колелото на каруцата на коларя. Предстоеше ни нощ в планините на найопасното място. Наложи се да се върнем при китайския пост. И ето че отново седим в палатката си. Може би за последен път преди дълго прекъсване. И планините са ни така мили, и палатката ни напомня толкова много. И пълната златна луна безпощадно гледа през отворената завеса. Днес минахме край няколко номадски манастира, които почитат Майтрея. За да избегнем усложненията с китайците, ние не свърнахме от пътя през степта към юртите на манастира. Жалко, жалко.
28 май
Колко е тържествена тази нощ. Край и начало. Сбогом, Джунгария! На прощаване тя се показа не само със сините си заснежени планини, не само с възвишенията от хризопраз, но и с пищната си трева, и с отдавна невижданите цветя. Червено-пурпурни диви божури, жълти лилии, златни главици с огнено-оранжев цвят, перуники, шипки. И въздухът, изпълнен с пролетен полъх. Спускахме се и се изкачвахме по зелените хълмове. Вдигахме повалените талиги.
Около нас яздеше киргизката стража. Същински скити, със същите шапки и кожени панталони, и полукафтани, както на Кул-Обската ваза. Киргизите гонеха показващи се по пътя вълци. Един от киргизите набра за Е. И. голям букет червени божури.
Следва още един превал и на гребена му купчина малки камъни. Това е краят на Китай.
Здравей, пролетна земя, в твоята нова премяна! И още треви, и още златни главици, и белите стени на граничния пост Кузеюн. Излязоха напети граничари. Разпитваха ни. Споделиха загрижеността си да направят това, което е най-добро за нас. Къде са грубостта и невежеството, с които би могъл да се отличи захвърленият, неотбелязан на картата малък пост!? Следва дълъг и внимателен оглед на вещите. Всичко е прегледано. Извиняват се за продължителността и безпокойството, но всичко трябва да бъде направено без изключение и по задължение. Ето го и началника на поста. Ето го и семейството на неговия помощник Ф. Нощуваме в поста.
29 май
Тръгнахме на сутринта към село Покровское (70 версти) по чудесен гладък път. Планините отстъпват. Снишават се. Киргизки юрти. Любопитни конници. Бодро тича ситият вран кон на ездача. Зелена граничарска фуражка. Първото селце е Рюриковское. Ниска паянтова къща. Вече се виждат белите стени и оскъдните градини. Тук климатът е суров. Зеленчуци не растат - унищожава ги студът. Но сега вече е започнала лятната жега. Да можехме да стигнем до Тополов нос, но нашият колар няма да го направи. Така и става. На равния склон колелото на бричката се разхвърчава на парчета. Трябва да изпратим някого в комендатурата в Покровское за каруца. Дълго чакаме при мелницата на Яшченко - той не е дружелюбен и не ни даде каруцата си.
Ето го и Покровское. Повече бели къщички. Насреща ни излиза комендантът. Ето го и началника на стражата. Ето го и помощника на коменданта. Един през друг се стараят да ни настанят в скромните си квартири. Още повече въпроси. Още по-настойчиво чакат поучителни отговори. Искат да сверят своите сведения с нашите. Рамзана, без да разбира езика, отбелязва: „Руснаците са добри хора. Душата им е добра." Питаме как е узнал това. „По очите се вижда."
Оказва се, че нашият параход до Иртиш заминава тази нощ, а следващият е чак след три дена. Коларят добре ни нареди. Но на поста се радват и ни канят да погостуваме при тях поне един ден. Идват при нас вечерта, говорим до късно за най-широки, най-космически неща. Къде има такава гранична комендатура, с която може да се говори за космоса и за световната еволюция?! Радостно ни е.
Настойчиво ни молят утре да им покажем картини и да поприказваме още. На кой граничен пост ще говорят и мислят така?
30 май
На сутринта разглеждахме картини. Обичам тези зрители без предразсъдъци. Свежото око гледа свежо. Обяснявахме разликата в понятията култура и цивилизация. Забележително е, че на Изток толкова лесно разбират тази разлика. И още нещо забележително: съзнанието за дълг и дисциплина. В тази жажда за знания е цялото реално бъдеще и цялата светлина на труда. Е. И. чете писмото за индийската философия. И ние благодарихме на тези нови познати за всичко, чуто от тях. Трябва да се каже, че тези граничари червеноармейци мислят много по-разширено от много интелигенти. Къде е тази ограниченост и грубост, за която говореха фалшивите отзиви?
31 май
Джембаев ни изпрати на кон в степта. Сърдечно се сбогувахме. Пропътувахме 45 версти до Тополов нос, до синия Зайсан. Възвишения и хълмове. Полегати кургани. Поувяхнала трева и яркочервени склонове. Аули от киргизки юрти. Не напразно наричат киргизите каракиргизи, тоест черни. Червеноармеецът от конвоя разказва за множество случаи на киргизки грабежи. Киргизът Курбанов организирал шайка от 50 въоръжени ездачи. Минаваме край долина, където неотдавна 22-ма киргизи нападнали и се опитали с ласа да удушат седем граничари. Но те веднага извадили сабите и съсекли 16 души. По-нататък - при хълма - четирима киргизи се нахвърлили на един червеноармеец, той едва се спасил. Неотдавна киргизите отвлекли от парцела на фьодоров 150 коня. В Чугучак и днес още лежи тежко раненият началник на заставата, прострелян от куршумите на киргизките крадци. Селяните се оплакват от постоянните грабежи. На нашата хазяйка са й откраднали четири крави. Много е трудно да бъдат укротени грабителите и червеноармейците-граничари напрягат всички сили.
Нашият колар съвсем оглупя. За 45 версти път имаше девет спирки и повреди. Накрая една талига се обърна с колелата нагоре; неясно е как оцеляха каруцарят и конете. Ето го, синее Зайсан; зад него белее грамадата на Алтайските планини. Не е ли това самата Белуха?
Ето го и Тополов нос, малко селище с бели паянтови къщички. Добрият параход „Роза Люксембург" е заминал вчера и ще ни се наложи да пътуваме с „Алтай". Ще отседнем при старицата фьодорова.
Пием чай. Ядем извара със сметана. На стената виси Никола и премията на сп. „Нива": „Ломоносов показва електрическата машина на Екатерина." Идват племенниците на фьодорова, бивши червеноармейци. Разказват интелигентно за Китай, за Корея, за Чжан Цзо-лин. Искат да ни докарат костури и каракуди от Зайсан. На прозорците червени и лилави цветя и обичайното мушкато. Помислиха нашият хеген за китайски генерал. Колко легенди ще се носят за нашето минаване оттук!
1 юни
Старицата фьодорова също се оплаква от киргизите. Всичко крадат. Всяка нощ се налага да пазят стадата. Но в основни линии животът е уреден. Кочияшът Садък казва: „Само измислици говорят в Урумчи за съветския живот. Живеят си, както и преди са си живели." Войник-червеноармеец казва за киргизите: „Отидеш при него, а той крещи „Приятел, приятел", а се опитва да ти отнеме винтовката, че и да стреля в тебе.. Така цяла нощ се налага да стискаш здраво винтовката в ръцете си."
Вместо „Алтай" дойде най-лошият параход „Лобков". Е, какво - не било писано да пътуваме на хубав параход, нашият колар ни лиши от това. Езерото прилича на перлена мрежа. Днес се вижда капмикската светиня - планината Сабур, или по-точно Саур.
„Лобков" се оказа съвсем не толкова лош, колкото говореха за него. Настаниха ламата и Рамзана на горната палуба. Всички се настаниха.
Отново чудесия. Още на мостчето около нас се събират товарачите и молят да им „разкажем". На горната палуба ни обкръжават хора от всички възрасти. И всички те еднакво горят от желание да знаят. Всеки си има свой подход, всеки има свои сведения, но всички са с едно горещо желание - да узнаят повече! И как се задълбочават в разказаното! Какви забележки правят! Някой иска да знае за икономическото положение на страните, някой за политика, някой търси сведения за индийските йоги, казвайки: „Ето къде е истината." Народ, който толкова иска да знае, ще получи желаното. Дойде едно момче, иска да пътешества с нас. При Юрий в тясната каюта са се струпали четирима, дружно приказват. На пристана вече не се чуват ругатни. Спори народната работа.
2 юни
„Ето така бих си учил тридесет години, без да спирам, но изкарването на пари пречи" - казва работник от парахода. И очите му горят с истинска жажда за знание.
За последен път се обръщам към страната на Китай. На моята картина, която се намира в Пекин, има надпис: „Приятелят на Китай." Намаляла ли е дружбата ми, след като видяхме целия танц на смъртта в Синцзян? Никак. Именно дружбата с младия Китай ми дава право да запиша случаите на толкова ужаси. Лицемерният враг би затворил очи за ужаса на действителността, но приятелят е длъжен да посочи всичко това, което оскърбява свежото, непредубедено око. В разкриването на тези язви лежи залогът за успеха на бъдещия Китай. От миналото, от древната цивилизация на Китай може да се прекара мост към бъдещото ново осъзнаване на международното разбиране на истинската еволюция. Всичко днешно ще се скрие в мрака като покрита с петна страница от историята. Губернаторите и амбаните на съвременен Китай ще се превърнат в страшни гримаси от паноптикум, нужни на човечеството толкова, колкото и отрязаните ръце и крака на водния бог. Пожелавам, искрено пожелавам на Китай по-скоро да отхвърли цялата мизерия и по-скоро да измие калта, натрупана под коприната на външната премяна. Желая успех на всичко младо, разбиращо ужаса на лицемерието и невежеството.
Напълно безпристрастно гледам в очите тези, които мислят за съвършенството. Каква жажда за знание! Такава жажда движи планини, защото тя дава непоколебимо мъжество за ново строителство. По дългия си път отдавна не бяхме виждали руски очи и тези очи не ни излъгаха. Тук е крепостта на еволюцията. Сутринта дойдоха да ни молят да им прочетем лекция за нашия път. Командата на парахода и пасажерите ни помолиха.
Още през нощта напуснахме езерото Зайсан и заплувахме между полегатите степни брегове на още тесния Иртиш. Водата сега е малко и параходът не един път преминава плитчини. На носа мерят дълбочината. Носят се същите възгласи, както по горното течение на Волга. Селища киргизки тип. Тук-там стада. Много гъски и всякакви диви водни птици.
Следобед имаше беседа. Цялата команда и всички пасажери от трета класа се събраха в тесен кръг и всички слушаха новите сведения с напрегнато внимание. Няма игра, сплетни, злословие, само желанието да знаят привлича тези хора. И те ще узнаят. Трима безпризорни се връщат в родината, за тях събират пари за път. И трогва, и дава нови сили тази изява на растящата сила на народа.
Показаха се зелени хълмове. Привечер ще стигнем до планините. Към шест часа пристигнахме в село Бата; руските къщички вече започват да преобладават. А там са и планините, и бурите над планините. Изумителен е ефектът от светлата степ под сините планини и под вълнистите облаци. Такова облачно богатство отдавна не бяхме виждали.
Вечерта в столовата идва момче: „А няма ли да ме наругаят, ако вляза?" То отива при майка си. Много говори. Защитава киргизите. „Без руснака киргизът няма да открадне." Разказа за намерен от него неизвестен киргизки планински път, „като шосе през самия хребет". Разказва за риболов: „Хванахме щука, тежка два пуда, като крокодил." Спомня си и срещата с мечка: „Аз се изплаших от нея, а сигурно е, че тя още повече от мен."
Късната вечер до полунощ минава в беседа с народен учител за йогите, за общините в Индия, за превъплъщенията. Всички тези въпроси тук са съвсем насъщни и хората живеят с тях. Пишат си. Задават сложни, обмислени въпроси. Радостно е да се видят търсещи, за които паричният знак е засенчен от въпросите на реалното строителство на живота. Животът на тези хора настоятелно ги зове не към теоретичната аптека, а към строежите, вдигнати от човешки ръце. Такива народни учители има много. Те общуват едни с други и чакат нови сведения.* Към полунощ се добрахме до Нови Красноярск. Към парахода тръгна цяла тълпа. Никъде няма ругатни.
З юни
От сутринта плаваме сред отвесни канари. Сиви парчета скала са се струпали до самото течение на реката. Иртиш се е вдигнал вече и течението е станало още постремително. А там е дървеното градче Уст-Каменогорск и зад него планините свършват. Иртиш се разгръща в широка плавателна река, а на хоризонта се забелязват отделните гребени и пирамиди на отдалечаващите се планини. Прощавайте, планини!
Отново идват хора с въпроси и все за същото: за учението на живота, за Индия, за пътищата на истината. Поголямата част от дните ни е заета с такива разговори. От- белязахме още един сътрудник. Ето къде е насъщно необходимо това, което на Запад се потъпква.
Решаваме да пътуваме с параход по Иртиш от Семипалатинск до Омск. Дълго прекачване, но с влака също не е по-добре. Двайсет часа до Новосибирск; бихме пристигнали там късно през нощта. На парахода има и повече общуване с хора, и въздухът е повече. Сега дните са прохладни и нощите студени. Казват, че от три години има забележими промени в климата. Няма горещини през лятото, но и зимата не е толкова студена.
Късно вечерта отново беседваме и отново на същите теми. Направо е чудесно с очите си да се убедиш накъде е насочено народното съзнание. Вече е късно, но идват моряци, които молят да им дадем статия за техния вестник. И ето първият „поздрав от Изтока" се пише за моряшкия вестник. По всякакъв начин искат да ни помогнат тези обветрени трудови хора. Забележителни сърца! Новите приятели молят: „Позволете ни да ви пишем..."
4 юни
Семипалатинск. Три часът сутринта; прекачване на парахода „8 февруари" до Омск. Решихме да пътуваме с параход, защото по алтайската железопътна линия влаковете се движат бавно - 20 часа до Новосибирск.
Отново срещаме загриженост и желание всякак да ни се помогне. Дават ни писма за Совторгфлот в Омск, където ще ни помогнат да получим места в международен вагон. Влизаме в склад за книги, не виждаме нито една пошла книга. Много специализирани издания. И всичко това в погранично затънтено място, в уединения Семипалатинск. Една до друга се издигат и белите каменни къщи, и сивите дървени къщурки; сякаш всичко е същото, но животът е друг.
Течението зад парахода повлече лодка и я обърна. Дружно се хвърлихме да помогнем на нещастниците. Из парахода бродят любопитни дечица. У тях няма потиснатост, няма наглост - има същата любознателност. А Иртиш вече се е разгърнал в широка могъща река, по нея се носят салове; може би ги управляват старообрядци-староверци ..... Само да им кажеш, че си ял с киргизци, те за нищо на света няма да те пуснат на масата. И все искат да се кръстиш" - пояснява момчето. Степна пословица: „Ако приятелят ти е кривоглед, старай се да извиеш очите си, за да сте еднакви."
Вече не се виждат номадските аули. Малко конници, появяват се сибиряци, сякаш издялани от камък. Около Белуха още има сняг. Наскоро е навалял отново. Месото се продава по 8 копейки за фунт, а добър кон струва 80 рубли. И навсякъде се чува силното, упорито сибирско „однако". Сибиряците не се боят много от киргизите: то си е просто така, разбойничество - степно крадене, степно юначество. И команчите, и зуните в Аризона също ще ти отвлекат коня. Че своите коне ли са спъвали скитите на вазата от Кул-Оба?
Толкова много е създадено. И земята - земята на Буда - се пренася на великата могила. Отново ще бъдат забравени много срокове и не може да се запишат. А новият приятел твърди на прощаване: „Аз няма да ви загубя."
5 юни
И тук, на Иртиш, достигат разкази за жестокостта на китайците. Пътуващи граничари си спомнят за видени от тях китайски мъчения. Осъденият бива спуснат в кух стълб с набити отвътре остри шипове. Хвърлят тялото върху шиповете с цялата му тежест. Или през носа и носоглътката и през устата прокарват конски косъм и започват да пилят с него. Или вкарват конски косъм в областта на очите. Всичко това граничарите виждат и го разнасят по-нататък. И за киргизкото разбойничество се говори навсякъде. Когато неотдавна заловили един богат бай-разбойник и го осъдили на заточение в Камчатка, 200 негови земляци дошли, предлагайки цялото си имущество като откуп за своя старшина-грабител. Само с твърди мерки могат да бъдат прекратени тези разбойничества, особено ако китайците престанат да поощряват контрабандата, за което получават големи рушвети.
Юртите почти свършиха. Степ. Ниски борове и храсталак. Зад прозореца беседват двама млади работници. Говорят за организирането на местния театър, за трудностите с костюмите и осветлението. Говорят така, както и в столицата рядко може да се чуе. Граничарите беседват за будизма: разбират, че това не е религия, а учение; оценяват, че Буца е човек, явна историческа личност; интересуват се от ръкописа за Иса; говорят за великата материя.
Откъде е това ценно, ясно мислене? Защото всичко това е вътрешното съдържание на духа на комунизма неговият стремеж към красотата.
А ето че идва брадат селянин от Нижни Новгород и страда за това, че хората не разбират ползата от практическото обединение: „И все се стараят да се делят на село, а колко по-добре е да се стопанисва вкупом."
6 юни
Някои хора се боят от планините и уверяват, че планините ги задушават. Не се ли боят тези хора и от големи дела?
Още по-широк е Иртиш. Каква устременост! Пожълтя Иртиш и тръгнаха бели гребени. Сега вярваме, че Ермак е могъл да потъне тук. Дойдоха от екипажа на кораба: искат да дадем статия за вестника им. Не бях успял още да напиша „Великата ръка на Азия", а вече идват още представители на матросите и пасажерите с молба да им прочета лекция. Ето това се нарича стремеж. Ето това е търсене* къде има някъде нещо ново, полезно, за да се просветят. На картината „Сънят на Изтока" великанът още не се е събудил и очите му още са затворени. Но минаха няколко години и очите се отвориха, великанът вече се оглежда и иска да знае всичко. Великанът вече знае какво владее. В Америка и Димов, и Каралник, и другите писаха за тази картина, спореха, а тя вече е в живота.
На пристанищата тълпата е все по-гъста и гъста. Павлодар сякаш се е изсипал при парахода. Момченце пита друго, съвсем мъничко: „А ти пионер ли си?" Интересно е да се отбележи лекотата, с която се придвижват хората, толкова характерна за днешното време. Чуйте разговор: този е от Камчатка, сега е в Семипалатинск; този от Кронщад, сега е в Павлодар; този е бил в Сеул и Бухара. Този е от границата с Полша; този от Нижни Новгород, сега е на Алтай. Наистина крилете растат. „Всичко е възможно и всичко е достъпно." И си отива главният бич на живота - страхът и предразсъдъците. Утре е последният ден по пътя Иртиш-Омск. Влак и отново красота, над която е знакът на розата.
7 юни
Вятърът и гребените се смениха с проливен хладен дъжд. Изпокриха се тълпите по пристанищата. Е. И. е доволна: няма я горещината, от която така се опасяваше. Питаме се пътуват ли вече Лихтманови. Последните писма от Америка бяха от началото на януари, а телеграмите - от началото на март.
Т. не знае, че сме минали толкова близо до родните му места. Ето че един работник разсъждава за религията. Слушайте колко нашироко, реално и практично разсъждава за използването на новите методи.
Ето той премина на въпроса за пиянството и отново се чува здраво разсъждение. Говори за дисциплината в армията; не е чудно, че такава армия представлява страшно със своята съзнателност цяло. Той преценява икономическите условия. Без вреден шовинизъм взема под внимание въпросите за селското стопанство. Служи си с цифри и съпоставки. Говори за подобрената работа на народа със специалистите. Няма нито лъжлив патос, нито хвалби; спокоен жест на ръката, а сивите очи гледат без боязън.
Ето отново народен учител. Този, който работи, дванайсет часа в денонощието за 36 рубли на месец. Той е и учител в три училища, и режисьор, и народен лектор, партиен работник.
Послушайте с колко любов говори той за най-добрите методи на преподаване; колко е грижовен с индивидуалността на децата и как следи за постиженията на науката. Сега пътува, за да изкара допълнителен курс на биостанцията.
А ето един латиш - командир на полк. Жена му шепне: „Какво да правя с него? Всичко, което има, го раздава.
Намери някакви бедни старици, връчи им пенсия. А само да посмееш да се обадиш, отговаря: „Че нали си сита. Подобре ще е аз да не ям." А заплатата му е само 125 рубли." Този страшен латиш е убеден партиец. И е приятно да се говори с него за еволюцията на материята. Това не е тъп дарвинист, а реален търсач и поклонник на същинското реално познание. Радостно е да се плува по Иртиш и да се слуша за доброто строителство. Радостно е да не се чуват никакви ругатни и да не се виждат пошли жестове. Радостно е да се види задълбочено знание. Както е казано: „Претворяване на възможността в необходимост." Спомняме си всичко случило се с нас: продължилата три денонощия буря в Гулмарг, кълбовидната мълния около моята глава в Дарджилинг, необяснимия син огън в Ниму, шестте часа с пистолет в ръка в Тангмарг, бамбуковия мост в Ташидинг, ледника Сасера, мъртвото озъбване на даотая Ма, пълзенето по пещерите в Кучари, неочаквания студ в Куракурум, бурана след Токсун, бурята на езерото Вулар и много други неща. И всяка от тези бури, и всеки студ, и всяка мълния си припомняме като неповторим сън. П. пита в Урумчи: „Влезе ли във вас „заразата" на Азия?" Да, Пьотр Александрович, влезе не зараза, а очарование, то винаги е било в нас. Било е много по-рано, още преди рисуването на „Половецкият стан" или „Задморски гости". И как ще живеем без теб, Азия? Но наистина ние не сме те напуснали. Че и кога да те напуснем? И къде е границата ти, Азия? Какви задачи могат да бъдат решени без Азия? Какъв строеж може да се осъществи без камъните, без заветите на Азия? „Дългото ухо" на Азия слуша музиката на сферите. „Великата ръка" на Азия възнася чашата. За дългото ухо на Азия са съчинени много разкази. За великата ръка на Азия повестта се пише сега. От Азия са дошли всички велики Учители. Е. И. чете писмо от Махатмите. Най-добре разбира писмото командирът-латвиец. Колко разбрано и ценно е цялото му мислене. После аз изнасям доклад на екипажа и пасажерите. Следват въпроси. Също като на „Лобков" - напрегнато внимание по лицата. По крайбрежните склонове още има сняг. Тази сутрин минахме през селището Ермак и мястото, където е потънал завоевателят на Сибир. Един работник поясни: „Той е щял да изплува, навярно е щял да изплува, но доспехите са го потеглили надолу." Така работникът спомена героя на тези студени простори.
8 юни
Омск. Мост през Иртиш. Няколко исторически здания; голямата богата къща, където е живял Колчак, зданието на колчаковския сенат; домът на войника; катедралата, където се пази вехтото знаме на Ермак. Полуразрушеният затвор, където е бил затворен Достоевски; върхът на стария затвор от ХVII век. Оказа се, че и двата ни влака са заминали и трябва да прекараме в Омск три дни, до четвъртък вечерта. Совторгфлот радушно се грижи за нас. Б. ни разказа за много неща. Чухме за моите картини. Високи оценки. Повече от всичко разпитват за Индия, за йогите, за будизма и за ученията на живота. Целият слой на учението за волята и материята. И тук съвсем не познават положението нито в Америка, нито в Китай.
Във вестниците пишат за това, че сме „намерили" ръкопис за Иса. Откъде идва тази формула? Как бихме могли да намерим това, което отдавна е известно? Но ние намерихме повече. Можахме да установим, че формулата за Иса-Учителя е възприета и живее из целия Изток. И по границите на Бутан, и в Тибет, и по хълмовете на Сиким, и по върховете на Ладак, и в монголските хошуни, И в калмикските улуси живее текстът на ръкописа. Живее не като сензация за празничните вестници, а като утвърдено, спокойно съзнание. Това, което за Запада е сензация, за Изтока е отдавнашно знание. Минавайки през Азия, можеш да се убедиш как мислят народите.
9 юни
Студеното слънце си пробива път през дантелените листа на филодендрона в стаята на хотел „Европа". Не към парник, не към ботаническа градина, а в Сиким ще пренасят вече тези листа спомените ни. Там, когато се изкачвахме от река Тишта към Чаконг, същите такива листа се виеха по зелените мъхести стволове, преплитаха се с блестящите цветове на орхидеите. И малкият храм в Чаконг, и самотният страж на храма, висок и представителен, в проста риза от грубо платно. И вечерните разкази на ламата от Мингюр. И така, такъв дантелен лист ще ни съпровожда вече в далечните страни и около подобен лист ще разцъфтяват във спомените ни образи близки и мили.
Отиваме да оставим оръжието си на съхранение. Отново същата услужливост и загриженост. „С какво можем да ви помогнем?" Управляващият Совторгфлот отиде до далечната гара, за да не би да надплатим по недоразумение за багажа.
Отиваме в местния музей. Отделите са художествен и етнографски. От големите градове са изпратени редица картини, умело подбрани, характеризиращи течението на руската школа в живописта. Има не само Левицки, но и Мусатов, и Левитан. За учудване намираме и две мои неща. И двете от групата на недовършените запаси, опрени до стената на ателието, Едната е „Ладии" от 1903 г. от сюитата „Строи се град", а другата „Дърво преблаго", ескиз. Трябва да се напише, че и двете са недовършени.
Приближава се местен учител, учудено ни пита: „Вие Рьорих ли сте?" - „Да" - „Но нали бяхте убит в Сибир през 1918 година?" Отново същата приказка, която достигна до нас в Лондон и Америка. Как да не съм убит, когато е имало и панихида, и некролози. Но опетият на панахидите светло работеше, плаваше по океаните и леко се изкачваше по върховете. Вярно е, „панихидата" помага. И некролозите бяха много сърдечни. Какви славни учители има по този край. Вече четвърта радостна среща.
10 юни
Заминаваме. Влакът тръгва в полунощ. Приятели! Ще се радвам в края на пътя освен тези кратки бележки да ви предам целия дневник и рисунките. Но за това трябва някъде временно да отседнем и да подредя записките и албумите. Но къде и кога?
Козлов пише за Хангай. Интересни са двете статуи черна и бяла -добра и зла. Но защо те са в скитски премени? Тари ли са това? Или приспособени каменни статуи? Значимо, както и всичко от старата област Орхон.
Днес е сабантуй - татарският празник на посева. Надбягвания на коне и камили. Татари с гръмки звънци яздят в извънградската горичка. Празнува се новият посев.
В полунощ идва влакът. Пътуваме под знака на розата; под знака на празника на посева. Привет на приятелите!
Х АЛТАЙ
(1926)
През цялото небе минаваше дъга. И не една, а две. И към вратите на дъгите се стремеше широката Об. Великата Об - родина на жената и змията.
Шамбатион-река устремно скача по праговете и камъните. Който не се побои, ще я премине. А на тази страна живеят хората М. М. е най-свещената буква от азбуката, тя крие името на бъдещето. Кабала помни Шамбатион. Търкаля камъни - истински катун. И още не е построен град на новото място.
Катун на тюркски е „жена".
„Додекаедронът на женското начало се обозначава с географски понятия, свързани със сроковете на еволюцията."
„На Катун и на Бия ще застанат брат срещу брата. Ще има изтребление голямо, а после ще започне нов живот."
И идваха още и други, и приказваха все за същата двайсет и осма година. Слънчевите петна се сгъстяват така през седемдесет и седем години. И дойде най-вдъхновеният човек, и говори за същото. Ето ти чудо: един според астрономията, друг според астрологията, трети според писанията, четвърти според числата, и разговорите са все за едно и също.
Ето ти чудо. Към 1911 прибавяш 25 - получава се същата 1936 год.
Камък - дивен камък. Тигеретски камък. И просто камък. И целият край е чист камък.
Елен-Чадир, Тоурак, Куеган, Карагай, Ак-Кем, Ясатар, Еконур, Чеган, Арасан, Урул, Кураган, Алахой, Жархаш, Онгудай, Еломан, Тургунда, Аргут, Карагем, Арчат, Жалдур, Чингистай, Ак-Улгун, Хамсар.
Това са все имена. Тези названия на рекички, местности и градини се чуват като напевни гами, като съзвучен звън. Толкова много народи са донесли своите най-хубави съзвучия и мечти. Стъпките на племената си отиват и идват.
Около Черния Ануй на Карагол има пещери. Дълбочината и дължината им са неизвестни. Там има кости и надписи.
А когато преминахме Едигол, пред нас се разстла безкраят на Алтай. Разцъфтя с всички тонове на зелените и сини нюанси. Белна с далечните снегове. Издигаха се треви и цветя с ръста на конник. И даже коне няма да намериш тук. Такава цветна украса никъде не бяхме виждали.
С нас се изравни алтаец. Погледна ни уплашено. Що за нови чужденци са дошли в неговата страна? Махна с камшика и потъна в звънките треви. Сини, златни, пурпурни. Поразителна е приликата на северноамериканскитедндианцй "с монголците.
За добрия Ойрот всички знаят. А любимото алтайско име е Николай.
След Ялуй започнаха алтайските аули. Тъмнеят конусовидните юрти, покрити с кори от лиственици. Виждат се местата за обреди.
Тук не казват „шаман", а „кам". Към Ануй и Улала още има ками, заклинатели на снега и змиите! Но на юг шаманизмът е заменен с учението за Белия Бурхан и приятеля му Ойрот- Жертвоприношенията са отменени и заменени с горене на ароматна калуна и със стройни напеви. Чакат скорошното настъпване на новата ера. Жена - млада алтайка - е усетила новите стъпки на света и пази първия строг устав.
Размитият от пороите път измори конете. Спряхме в Кирлик. Ще се наложи да прекараме тук нощта. Но не е жалко да се прекара нощта на мястото, където се е родило учението за Белия Бурхан и благия му приятел Ойрот. Името Ойрот е приела цялата област. Именно тук очакват идването на Белия Бурхан. В скалите над Кирлик чернеят входове на пещери. Пещерите отиват надълбоко, края им не намерихме. Тук също има пещери и тайни ходове - от Тибет през Куен-Лун, през Алтън-Таг, през Турфан; „дългото ухо" знае за тайните ходове. Колко хора са се спасявали в тези ходове и пещери! И действителността е станала приказка. Също така черният аконит от Хималаите се е превърнал в Жар-цвете.
„А когато израснала бялата бреза в нашия край, тогава и дошъл белият цар и завоювал края наш." И не пожелала земята Чуд да остане под властта на белия цар. Отишла под земята. И се погребала с камъни." На Уймон показват чудски могили, покрити с камъни. „А ето оттук си отишла земята Чуд, подземната." Запечатало се е преселението на народите.
Беловодие! Дядото на Атаманов и бащата на Огньов са ходили да търсят Беловодието. „През Кокуши планина, през Богогорше, през Ергор - по особена пътека. А който не знае пътя, пропада в езерата или в гладната степ. Случва се и беловодските хора да излизат на коне по особени пътеки на Ергор. Така се случило, че и беловодска жена излязла, отдавна вече. На ръст висока, с тънък стан, лицето по-тъмно от нашите. Облечена в дълга риза, като сарафан. Сроковете на всичко са особени."
На юг и на север, на изток и на запад мислят за същото. И същият еволюционен процес се въплъщава в най-хубавите образи. Центърът между четирите океана съществува. Съзнанието на новия свят съществува. Времето на сбъдването на събитията е определено, съблазънта на собствеността е преодоляна, неравенството между хората превъзмогнато, ценността на труда - възвестена. Няма ли да се върне подземната Чуд? Не оседлават ли конете си агартите, подземният народ? Не звънят ли камбаните на Беловодието? По Ергор не язди ли конник? На хребетите на Далечния и на Студения - пламтят върховете.
„През 1923 година Соколиха тръгнала да търси Беловодието с бухтарминците. Никой от тях не се върнал, но неотдавна се е получило от Соколиха писмо. Пише, че Беловодието не е намерила, но живее добре. А къде живее, това не пише. Всички знаят за Беловодието."
„Откога е тръгнала вестта за Беловодието?" - „Тръгнала е вестта от калмиците, че и от монголците. Първоначално те съобщили на дедите ни, които са по старата вяра, по благочестието."
Значи в основата на сведенията за Беловодието лежи съобщение от будисткия свят. Същият център за учението на живота, изтълкуван от староверците. Пътят между Аргуна и Иртиш води към все същия Тибет.
Замислена е картината „Съсъд неразплискан". Най-сините, най-звънките планини. Цялата чистота. И носи той своя съсъд.
Пишат за магнитни бури, за необичайни температури и за всякакви природни катаклизми във връзка със сгъстяването на слънчевите петна. Следващата година ефектът от петната ще бъде още по-значителен. Възможни са необичайни северни сияния. Възможен е стрес на нервната система. Колко легенди са свързани със слънчевите петна, със страшните бръчки на светилото.
Рамзана си отиде в Ладак. Не понесе северните низи ни. „Или ще си отида, или ще умра." Разбира се, целият живот на ладакците преминава на височина, не по-малка от дванайсет хиляди фута (около 3,5 км). Мъчно ни е за Рамзана. Спокойно оставяхме на ладакците да пазят всичките ни вещи. А ойротските каруцари не приличат на ладакците.
Един кооператор бодро обяснява: „А ние ще издържим. Само машините да не се счупят. Време им е за смяна." И Вахрамей пресмята броя на повредите по селските машини. Сърцето на старовремеца е приело машината. Здраво съди за германската и американската индустрия. Рано или късно, но ще работят с Америка. Народът помни американската АРА. Народът цени открития характер на американците и отбелязва общите черти. „Идвайте да работите с нас" - зоват американците. Този дружески зов е преминал по цяла Азия.
След индустриалните разговори Вахрамей започва да тананика напевно някакво сказание. Разбирам: „А приеми ме ти, пустиньо най-безмълвна. А как да те приема? Нямам аз, пустинята, палати и дворци..."
Познато. Сказанието за Иосаф. „Знаеш ли, Вахрамей, за кого пееш? Ти пееш за Буда. Защото Бодхисатва - Бодхисатва се е превърнал в Иосаф."
Така се е влял Буда в кержакското съзнание, а оранта е довела до машината, а кооперацията до Беловодието.
Но Вахрамей не е само по кооперацията, не е само по стихарите. Той, по завета на мъдрите, на нищо не се учудва; той познава и рудата, познава и маралите, познава и пчелите, а главното и заветното - познава той билките и цветята. Това вече е неоспоримо. И не само знае той как и къде растат цветята и къде са се притаили коренищата, но ги обича и им се любува. Набрал цял наръч многоцветни билки, чак до сивата си брада, ликът му се просветлява и той ги гали, и ласкаво обяснява колко са полезни. Това вече е Пантелей Лечителят, не тъмното вещерство, а опитното знание. Здравей, Вахрамей Семьонич! За теб в Хималаите Жар-цвете е пораснало.
А ето я и Вахрамеевата сестра, леля Елена. И лекар, и художник на билки, и майсторка на писмото. Също познава билките и цветята. Ще изрисува с охра, яркочервено и миниум всякакви рамки. На вратите и скриновете ще положи всякакви пъстри цветя. Ще постави разноцветни птички и жълт страшен лъв-пазител. И няма да мине без нея нито едно важно писмо в селото. „А на кого пишеш, на сина си? Чакай, ще ти кажа как да го напишеш." И тече дълго, жалостиво и сърдечно стихотворно послание. Такава майсторка!
„А с бухтарминците ние сега се нямаме. Те, виж ти, се престориха на комунари и започнаха да грабят, главно - старинни сарафани. Така че сега ги наричат „сарафанники". Сега, разбира се, се опомниха. Срещаш го - извръща презрително муцуна: все пак е човек и му е срамно. Сега е добре ние повече машини да набавим. Време е да освободим конете."
И отново стремеж към бодра кооперация. И се угояват новите стада по високите хребети. А от Студения хребет найдобре от всичко се вижда самата Белуха, за която шепнат даже пустините.
Всичко носи следи от гражданската война. Тук на Чуйския път е бил унищожен от засада червен полк. Там са давили белите в Катун. На върха лежат червени комисари. А под Котанда е съсечен кержакски служител. Много .са гробовете по пътищата и около тях расте нова, гъста трева.
Както птиците по клоните, така и от език на език препърхват думите. Забравени и от никого не узнати. Забайкалците наричат паяка мизгир. Търговски пътник, мизгир, по-сибирски е просто паяк. Какво ли тюркско наречие се е намесило тук? Вятър по забайкалски е хиус. Това вече е съвсем непонятно. Коренът не е нито монголски, нито якутски.
В тайгата към Кузнецк пътуват порови и мармотови кожи. Това вече е опасно, защото мармотите боледуват от белодробна чума. Казват, че чумната зараза изчезва от кожата под влияние на слънчевите лъчи. Но кой може да провери кога и колко са въздействали лъчите? Откъде е дошла знаменитата „испанка", така приличаща по форма на белодробната чума? Дали не е от кожите? Части от Монголия са огнища на болести, а чумата по животните изобщо е нещо обичайно. Към всичко се привиква. В Лахор, Шринагар и в Барамул имаше силна холера, докато бяхме там; в Хотан имаше едра шарка; в Кашгар - скарлатина.
Всекидневието прави делнични даже и суровите явления.
Ойротските кончета са издръжливи. Добри са също кулджинските олетски коне. Карашарските бегачи и бадахшанците не са издръжливи и са по-малко подходящи за планините.
Монголците и бурятите искат да видят разни страни, искат да отидат и в Германия, и във франция. Обичат Америка и Германия. Необходимостта да се разширява кръгозорът се характеризира от тях със старинната притча за жабата и костенурката. Жабата живяла в кладенеца, а костенурката в океана. Но идва костенурката при жабата и разказва за огромния океан. „Е какво, според теб океанът е два пъти по-голям от моя кладенец?" - „Много по-голям" отговаря костенурката. - „Казваш, че е три пъти по-голям от кладенеца?" - „Много по-голям!" - „И четири пъти поголям?" - „Повече." Тогава жабата прогонила костенурката като самохвалка и лъжкиня.
Поповци, безпоповци, стригуни, пригуни, поморци, нетовци (които нищо не признават, но се смятат „от старата вяра") - колко непонятни спорове. А към Забайкалието сред семейските, тоест староверците, изпращани в Сибир с целите семейства, все още се причисляват и тъмноверците и калашниците. При тьмноверците всеки си има своя, затворена в ковчеже икона и й се моли сам. Ако друг човек се помоли на същата икона, то тя става недостойна.
Още по-чудати са калашниците. Те се молят на иконата през кръглата дупка на колача. Много сме чували, но такова тьмноверие не ни се е случвало нито да видим, нито да четем. И това става през 1926 година! Тук живеят и хлисти, и пашковци, и штундисти, и молокани. И към тях вече се домогва пъргаво католическо падре. Сред зелените и сини хълмове, сред храсталаците на таигата не можеш да видиш всичко, което е измислено. По брадата и по ниската препаска няма да разберете какво носи със себе си дебело облеченият непознат.
В Уст-Кан е последната телеграфна станция. Подаваме първата телеграма за Америка. Телеграфистът е смутен. Предлага да я изпратим с пощата до Бийск. На него не му се е налагало да има работа с такъв страшен звяр като Америка. Но ние настояваме и той обещава да я изпрати, но предварително ще запита Бийск.
Следващата година е запланувано да се продължи железопътната линия до Котанда, тоест на два прехода от Белуха. Още от довоенно време е било проектирано разклонение на железопътната линия от Барнаул до Котанда, свързвайки сърцето на Алтай със Семипалатинск и Новосибирск. Казват: „Още тогава инженерите са прекарали линията. „Че кога тогава?" - „Ясно е - преди войната." Тайнственото „тогава" става определение за довоенната епоха. Чуйският път вече е проходим за моторни превозни средства до самия Кобдо. Вече може от Пекин да се пътува с додж до самия Урумчи, а значи и до Кудцжа, и до Чугучак, до Семипалатинск. Животът плете живителната мрежа на съобщенията.
Пълзят разкази из Кобдо. На всеки е интересно да предаде поне нещо от неведомата Монголия, от страната на магнитните бури, лъжливите слънца и кръстовидните луни. Всички искат да знаят за Монголия. Всичко е особено. Приказват, че часовоя го изяли кучета. Той съсякъл седем от тях, но не могъл да се спаси от глутницата. Монголският командващ в Улясутай изял човешко сърце. Някой казва руско, а друг предполага, че е китайско. По Иро и към Урянхай има много злато. Също на Иро шаманката родила странно момченце, което съобщило някакво предсказание.
Шепнеха за превъплъщението на монголския богдохеген. А друг такъв, също някак си особен, се родил в Китай. Но познавачите не признават нито единия, нито другия: защото богдо-хегенът никога не се е раждал в Монголия, нито в Китай, а това винаги е ставало в Тибет. На пътя от Улясутай към Кобдо изскочиха някакви диви хора в кожи и хвърляха камъни по колата. Нарекоха ги „охранители". По пътя към Манджурия от скалите изтича в пустинята „минерално масло". И има толкова магнитни места, че даже колата забавя ход.
По кръстопътищата се тъкат сложни килими - от слуховете, заплетени по азиатски. А и как може без вести? Иначе скоро няма да има за какво да се отиде в далечния аул и да се пийне чай със силен бульон от разкази. Монголия привлича вниманието.
„След периода на пробуждането на Изтока настъпва периодът на пряко участие на народите от Изток в решаването на съдбата на целия свят."
„Курумчинските ковачи" - странни, непонятни народи, които не само са преминали, но и са живели в пределите на Алтай и Забайкалието. Общоприетите деления на хуни, алани, готи се разбиват на множество неизяснени подразделения. Дотолкова е неизвестно всичко, че монети с определени дати понякога попадат в напълно несъответстващи установени периоди от време. Еленови камъни, керексури, каменни статуи, стени на безименни градове, макар описани и преброени, но пътищата на народите още не са разкрити.
Колко забележителни са тъканите от последните хунски гробници, които допълваха знаменитите сибирски старини.
Живее предание за черния камък, който се появява по времето на велики събития. Ако се сравнят всички устни срокове от Индия, Тибет, Египет, Монголия, съвпаденията им ще напомнят, че покрай историците се пише и друга история на света. Особено многозначително е сравняването на свидетелствата на съвсем различни народности.
Калмиците и монголците познават вида и количеството на товара по следите на конете и камилите. Ще кажат: „Минал е конник с два коня на повода. Двата коня са преуморени, а третият е бодър." Или: „Минал е табун с двама конници."
Разказваха случки от неотдавнашните войни. Един ездач предложил услугите си да принуди да се предаде цял полк. Взел един приятел и цял конски табун. - „Повече казал - не ни трябва нищо." Подгонил табуна към подветрената страна, а той самият тръгнал с приятеля си да преговаря. Изисква: „Незабавно да се предаде оръжието, иначе ще поведа срещу вас цялата си войска." Помислили, погледнали към стълбовете прах от табуна и предали оръжието. А юначагата заповядва на приятеля си:
„Препускай, отведи войската обратно." Така и принудил цял полк да се предаде. И това не е Чингисова приказка, а неотдавнашно минало.
А слуховете изпреварват даже и колите. На двеста версти езда ходят чай да пият.
Отново ни предават: „Казват, че сте изчезнали." Нима ще ме погребат втори път? Откъде този непресъхващ стремеж към клевети и всякакви лъжливи измислици? Казват, че са разпространени много копия на мои картини. Разказват цели забавни истории и даже назовават няколко имена, припечелили по такъв начин от мен. Казват, В. и Р. - единият в Ленинград, а другият в Москва - доста са поработили. Случвало ми се е да видя няколко имитации още преди войната. Помня една много голяма картина, доста майсторски съставена от фрагменти на разни мои неща. Бедният колекционер, който ме покани да одобря покупката му, беше безкрайно огорчен. Приятели, могат да ви донесат в музея такива имитации, гледайте, бъдете повнимателни.
Толкова често се е случвало да видим и подписани погрешно картини, и даже цели албуми. Помня една картина на Рущиц, подписана с моето име.
Разказват за гибелта на много мои картини. Изчезнала е „Зовът на змея" от Академията, изчезнаха „Поход", „Ункрада", „Построяването на стените", „Святогор" и други. Разбира се, смятат ги за пропаднали, но кой знае? Пътищата на. вещите са толкова неочаквани. Събирайки работи на старинните майстори, сме се натъквали на толкова изтънчената игра на живота.
Дойде минаваща оттук художничка. Пристигна геоложка експедиция. Говорим за художници: здраво работят Юон, Машков, Кончаловски, Лентулов, Сарян, Кустодиев. Размърдал се е Бенуа. Добужински е заминал за Литва. Не споменават Сомов, не знаят, че Бакст е умрял. Израстват младите. Смело действат Щусев и Щуко. Художничката обикаля и скицира стари ъгълчета: вратите, рамките на прозорците, резбованите колони и краищата на покривите, същински последен списък на вещите преди дълъг път. Ще изчезнат от покривите резбованите им краища. И нека си отидат, както и пъстрите капаци. Но с какво ще се заменят те? „Виенският" стол и избеляващата басма не внасят култура. Ето и задачата за младите: да дадат облик на бъдещия живот. От фабричните звънци и от камбанния звън да създадат симфония. Дори това да не им се удаде, то самият замисъл би бил съзвучен. И за обстановката в дома е нужна находчива ръка и замисъл без предразсъдъци. Ето, мстерските, палехските и холуйските иконописци се обновиха и продължават работата си. Колко красиви са произведенията им в Музея на занаятите! Привет на Волтер.
На Изток прилагат екстериоризацията на чувствителността не само към отделните личности, но и към групите и даже към цели местности. Получава се грандиозен опит в използването на психическата енергия. И всичко това се прави мълчаливо и анонимно.
Гледайте и се чудете: и книгите, и картините, и песните, и танците, и строежите - всичко това се пуска анонимно по вълните на света. Книгите по традиция се приписват на определен автор, но нали той самият не е поставил името си на ръкописа. Картините не са подписани. Името на строителя на Потала не е запазено.
На порцелана, на керамиката и на металните изделия виждате понякога марката на производителя, но не и името на автора. И в тази съществена анонимност Изтокът е оставил далеч зад себе си Запада. От Изтока трябва да се учим, но за това трябва да усвоим психологията на Изтока. Изтокът не обича фалшивите пришълци; Изтокът лесно различава маскарадната имитация. И Изтокът никога няма да забрави своето решение. Изпитанието на Изтока се решава още в първия момент. Всевъзможните скърпени поправки само увеличават шутовството на фалшивата премяна.
Откритието на Теремин: „Ние видяхме на екрана движението на човешката ръка, извършвано в същия момент зад стената, в съседната стая." Най-после „чудесното" става просто „научно". Най-после започват да се обръщат към реалното изучаване на всички свойства на енергията.
Именно тогава, когато не сме молили, именно тогава, когато не сме очаквали, той сам каза и показа своето знание за особените места в Тибет. Нашите невежи биха сметнали това за приказка или за необичайно откровение, а той се усмихна, загърна жълтия си халат и показа знанието си, кой и къде живее. „А с това място вече петнайсет години не е имало връзка."
В личните покои на Далай Ламата е поставено неотдавна направено изображение на Буда с пламтящ меч.
„.Буда - Всепокоряващият победител."
При Таши Ламата в Пекин пристигнала група китайци, молещи се да им издаде паспорти за пътуване до Шамбала. Това ни напомни писмото, написано в Бостън до Шамбала. Откъде и как се е срещнала тази китайска група? Скитанията на Лаодзъ ли са ги събрали? Или по-стари писания? Или книгата на утайшанския настоятел? Някога бихме се смели над този факт, но сега много неща се случиха. Така се обогати литературата, че неотдавнашната „измислица" и „магия" са предадени в лабораториите за изследвания.
И скептиците негодуват, но благодарение на тяхната пълна необразованост и непросветеност. Вслушваме се в стъпките на новия свят. Виждаме движението на великата ръка на Азия. Даже най-трудно мислещите питат какво значи това? Може да се говори за значението на случващото се, но самият факт вече не остава незабелязан.
Говори се за опитите на Манойлов, изследващ пола на растенията и минералите, а също така мъжкото и женското начало в човешката кръв. Опитът с минерала пирит дава резултат, отдавна посочен от науката на Изтока. „Пиритът дава кристали от два вида - във вид на куб. и във вид на дванайсетоъгълник. Ако един и същ реактив се налее в епруветка с кубически кристали, ще се получи обезцветяване на течността - мъжка реакция, а ако същото се направи с дванайсетоъгьлните кристали, ще се получи виолетово оцветяване - женска реакция." За Запада това откритие е ново, но Изтокът в своите най-древни формули говори за дванадесетозначника (додекаедрон) на Майката на Света - женското начало. Също така се посочва виолетовото женско физическо излъчване. Представете си с каква спокойна усмивка слуша ученият от Изтока за „новите" открития на Запада. „Хемоглобинът в кръвта на животните и хлорофилът в сока на растенията са сходни по своята природа." И ученият на Изтока кима с глава в знак на отдавна известно съгласие.
Луначарски казва: „Та нали у нас и досега още, е разпространена представата за това, че културата допреди възникването на елементите на пролетарската култура е напълно буржоазна, че тя представлява опасна отрова за всеки правоверен комунист и че трябва по всякакъв начин да се пазят такива правоверни не само от „съвета на нечестивите", тоест хората от старата култура, но и от това, което са произвели. Понякога, слушайки такива хора, може да се помисли, че ние не сме ученици на Маркс, който в колосална степен е владеел старата култура и я ценял, междувпрочем също и в областта на изкуството - да си спомним отношението му към Омир, Шекспир, Балзак, Гьоте и Хайне, - а ученици на някакъв своеобразен Саванарола, почти като в неговите „Ревльовци", боящи се от всяка радост в живота и готови да запалят на площад „Свердлов" голям огън за изгаряне на „Суета на суетите"... Тук е уместно да си припомним как непрекъснато и подчертано се връщаше Владимир Илич към идеята за необходимостта от усвояване на старата култура успоредно със старото изкуство, за което напълно определено говори съставеният от него съответен параграф на нашата програма."
У великия Владимир поразително отсъства отрицанието. Той е включвал и целесъобразно е влагал всеки материал в световния строеж. Именно това включване му е отваряло път към всички части на света. И народите създават ленинската легенда не само по записаните негови постулати, но и по качеството на неговия стремеж. Зад нас са 24 страни и ние сами видяхме в действителност как народите разбраха притегателната сила <...>. Приятели, най-лошият съветник е отрицанието. Зад всяко отрицание е скрито невежество. И в невежеството е цялата хидра на контрареволюцията.
Знайте, знайте без страх и в цялата му пълнота.
Кога най-после хората ще излязат от мъгливите тъмници на „мистиката" за изучаването на слънчевата действителност? Кога криволиците на пещерата ще се сменят със сиянието на простора?
Мараловите рога и мускусът от кабарга и досега са ценна стока. Трябва да се изследват лечебните свойства на стрития рог на марала. Пролетната кръв, изпълнила тези мъхнати рога, разбира се, е наситена със силни натрупвания. В какво се състои разликата между мускуса на тибетския овен и мускуса на алтайската кабарга? Кабаргата се храни с клонките и листата на кедъра и лиственицата. Алтайците дъвчат хвойнова смола. Всички качества на мускуса трябва да бъдат изследвани.
Отсядаме в бивша староверска молитвена стая. По стените още си личат четириъгълниците от свалените икони. В светилището редом е нарисувана на стената червена чаша. Откъде? До вратата седи бяло куче. Тръгна с нас. Откъде?
Белият Бурхан, разбира се, е Благословения Буда. В областта Ак-кем има следи от радиоактивност. Водата в Ак-кем е млечнобяла. Чисто Беловодие. През Ак-кем минава петдесетата ширина. Спомняме си за заключението на Чома де Кьорьош.
По върховете на хълмовете се измерва необикновено висока температура за зимно време. По бележките на Сапожников ледникът на Белуха е намалял за 15 години със сто и осемдесет метра.
Около два часа през нощта на втори август на изток от село Алтайское паднал силно светещ огромен метеорит. На юг от Горни Уймон миналата година на върха на хълма били изхвърлени като от взрив камъни и пясък. Образувала се яма.
Започната е картината „Съсъд неразплискан". Най-сините, най-звънките планини. Самата чистота, като на фалюта. И носи той от планината своя съсъд.
„Кове ковачът съдбата човешка на Сиверските планини." Гробът на Святогор е на Сиверските планини. Сиверските планини са: Сумир, Субур, Сумбир, Сибир - Сумеру. Все същият център от четирите океана. В Алтай, на десния бряг на Катун, има планийа, нейното значение се сравнява със световната планина Сумеру. Саин Галабин судур „Сказание за добрия век".
Всички дървета били омагьосани, за да не вредят на Балдур. Един имел бил забравен; именно стрела от този имел поразила Балдур. Всички животни дали благословията си за построяването на храма в Лхаса, но един сив бик бил забравен, и точно той въстанал после, в облика на нечестивия цар, срещу истинското учение. Нищо истинско не трябва да бъде пренебрегнато при строителството. „Даже мишката ще прегризе възлите."
Приветлива е Катун. Звънки са сините планини. Бяла е Белуха. Ярки са цветята и успокоителни зелените треви и кедри. Кой е казал, че Алтай е жесток и непристъпен? Чие сърце се е побояло от суровата мощ и красота?
На седемнадесети август видяхме Белуха. Беше така чисто и звънко. Точно Звъниград.
А зад Белуха ще се покаже милият на сърцето ни хребет на Куен-Лун, а зад него - „Планината на божествената повелителка" и „Петте съкровища на снеговете", и самата „Повелителка на белите снегове", и всичко писано и неписано, разказано и неразказано.
"Между Иртиш и Аргуня, през Кокуши, през Богогорше, по самия Ергор върви конник..."
XI МОНГОЛИЯ
(1926-1927)
Изстрел. Куршумът проби прозореца. Добре, че Юрий точно в тази минута се отдалечи от него. Кой стреля? Преднамерено ли? Или е просто лудория?
Предупреждават: „Няма да заминете." Отговарям: „Ще заминем, както винаги, няма да отложим с нито един ден." Пристигат нашите американци, с тях е Борис. Присъединява се докторът. След дълга преписка се намери П. К. Людмила и Рая ще тръгнат с нас. Първата тринайсетгодишна пътешественичка в Тибет.
Дойде тибетският доньер (консул), донесе тибетски паспорт и писмо до Далай Ламата. Консулът издава подобни паспорти на поклонниците. Познаването на будизма ни дава право да се ползваме със същото внимание.
Идват четирима бурятски лами, молят ни да ги вземем със себе си. Те шият знаме на експедицията - изображение на Майтрея с Ак-Дордже отгоре. Всички служещи са прикрепили малки значки с Ак-Дордже на шапките си и като опълченци ходят из Улан-Батор-Хото. Юрий ги учи да си служат с оръжието. Купихме още осем карабини-маузери. Всички в столовата се забавляват с механичното оръжие - „Луис". Нека да знаят, че оръжие имаме достатъчно.
Случка по време на маневри. Монголски полк превземал с щурм укрепления, а от другата страна нашият конвой изпълнявал същата задача. Можете да си представите стъписването на двете страни, когато те неочаквано се сблъскали с винтовки пред себе си.
„Владиката на Шамбала". Съвпадение на картината с пророчеството на ламата. „И се показа Великият конник, а главите на всички хора бяха обърнати на запад. Но ръката на Конника обърна всички народи на Изток."
Дойде пълномощник на монголското правителство и помоли да дадем рисунки на храма-хранилище, където ще бъде поставена картината „Владетелят на Шамбала", заедно с други почитани предмети.
Завършва отпечатването на книгите „Основи на будизма" и „Общото благо" („Община"). Трудно е да се даде на книгата подходящият й вид в малката печатница. Предишният лама, сега литограф, с любов прерисува за книгата „Буда Побеждаващият" с огнения меч. Отново пратеник на правителството. Молят за разрешение да преведат на монголски „Основи на будизма".
Много вълнение и очакване. Но все пак няма да отложим заминаването. Е. И. напрегнато стои на вратата и казва: „Чакам как ще разреши всичко Този, който всичко разрешава."
И изведнъж телеграма. Безпокои се Ж.; той много знае. Именно с него понякога може да се беседва за найсъкровените предания. Той ни разказа монголската версия за пътуването на Учителя в Монголия. Странно е да чуеш началото на повестта в Индия, а края й в Монголия. Така се свързва цялата мълчаща пустиня в една напрегната мисъл. Не знаем как ще ни посрещне Тибет. Щом Ладак, наричан Малкия Тибет, е прекрасен, то Големият Тибет трябва да е необикновено величествен. Впрочем човечеството често греши с имената и „малкото" се оказва голямо. Без предразсъдъци и суеверия ще видим действителността.
И отново започнаха всякакви трудности. И отново неочаквани приятели. Между тях е един есперантист от Урга. Те желаят да ни помогнат да потеглим и грижливо ни изпращат. И високо натоварените коли приличат на кули.
На река Иро се родило странно дете. Скоро след раждането си то произнесло пророчество, а след това станало сякаш обикновено момче. Но пророчеството се оказа същото, което ни беше предадено в Сиким от един лама - за бъдещето на Монголия. Монголците са запомнили това завинаги.
В Монголия са необичайно развити волевите действия. Предадоха ни няколко случая на въздействие на далечни разстояния. Неотдавна млад монголски лама написал книга за пътя към Шамбала. Известни са книги, написани за този път от Таши Ламата, настоятеля на Утайшан, бурятски лама. Сега нататък се насочва и мисълта на монголците. А и много съседни народи разбират цялата реалност на значението на Шамбала. Някои монголски лами много знаят. Ние им задавахме въпроси и всичко, което ни отговориха, беше много добре обосновано. Но не е така лесно да се заслужи доверието им. По тези въпроси от най-близките до Улан-Батор-Хото манастири с добра слава се ползва Манджушри Хит, откъдето е бил отвлечен покойният богдо-хеген. Всичко е важно в легендите на Монголия.
По становете сред юртите и стадата, по хълмовете на Гоби се носят песните на нашите монголци. Пеят песента на Шамбала, неотдавна съчинена от монголския герой Сухе-Батор: „Ние отиваме на свещената война на Шамбала. Нека се превъплътим в свещената страна..." Така бодро и звънко изпращат монголците в пространството своите копнежи и надежди. В нова Монголия също знаят за съществуването на Шамбала. Мястото за бъдещия дуканг на Шамбала вече е оградено в Улан-Батор-Хото. Монголците знаят, че Повелителят на Шамбала е идвал в Ердени-Дзо и в Нарабанчи. Знаят за Владетелите. Знаят за великите времена. Знаят за чашата на Буда, която след Пешавар се е пазела в Карашар и временно е изчезнала. Знаят за идването на Благословения на Алтай. Знаят за значението на Алтай. Знаят за Бялата планина. Знаят за свещените знаци над древния субурган до Хотан. Знаят и вести от Китай. Знаят вести от Индия. През безкрайните мълчаливи пространства на Азия се носи гласът на бъдещето, Времето на Майтрея дойде.
Пътуваме с коли през малки реки заради пролетните наводнения. И то с по десет повреди на ден. Ако изминем седемдесет мили, денят вече е щастлив, а понякога и дванайсет мили не можем минем.
Много керексури (стари гробници), кургани - следи от великото преселение. Забележителна каменна статуя - тук разправят, че е живял знаменит разбойник, а сега се е превърнал в покровител на пътя. Пътниците мажат с мазнина устните на изваянието, за да изпросят милост. Нашият Кончок измолва от статуята лек път за нас. На пътя лежат черепи и кости. Труп на дете, увит в овча кожа. Гмурци, диви гъски, всякакви патици летят на север. Стада кулани.
Ясно е, че с колите далеч няма да стигнем. Пътят не е маркиран. Даже местните водачи бъркат посоките. А главното е, че колите са много зле. Само да се доберем до границата, до манастира Юм-Бейсе. Там ще се наложи да наемем камили.
Слушаме легенди. Това, което се говореше за посещението на Повелителя на Шамбала в манастирите Нарабанчи и Ердени-Дзо, се потвърждава от разни места ЮмБейсе е неприятно, ветровито място. Самият манастир е неуютен, а ламите са неприветливи. Над манастира в планината е издигнат огромен фалос...
Безконечни преговори за наемане на керван. Предполагаме, че до Шибочен (след Анси) ще пътуваме три седмици. Краят на април не е добър за камилите; вече е горещо и козината им пада, а с нея си отива и силата на камилата. Намира се водач - стар лама-контрабандист, изпращат. И високо натоварените коли приличат на кули.
На река Иро се родило странно дете. Скоро след раждането си то произнесло пророчество, а след това станало сякаш обикновено момче. Но пророчеството се оказа същото, което ни беше предадено в Сиким от един лама - за бъдещето на Монголия. Монголците са запомнили това завинаги.
В Монголия са необичайно развити волевите действия. Предадоха ни няколко случая на въздействие на далечни разстояния. Неотдавна млад монголски лама написал книга за пътя към Шамбала. Известни са книги, написани за този път от Таши Ламата, настоятеля на Утайшан, бурятски лама. Сега нататък се насочва и мисълта на монголците.
А и много съседни народи разбират цялата реалност на значението на Шамбала. Някои монголски лами много знаят. Ние им задавахме въпроси и всичко, което ни отговориха, беше много добре обосновано. Но не е така лесно да се заслужи доверието им. По тези въпроси от най-близките до Улан-Батор-Хото манастири с добра слава се ползва Манджушри Хит, откъдето е бил отвлечен покойният богдо-хеген. Всичко е важно в легендите на Монголия.
По становете сред юртите и стадата, по хълмовете на Гоби се носят песните на нашите монголци. Пеят песента на Шамбала, неотдавна съчинена от монголския герой Сухе-Батор: „Ние отиваме на свещената война на Шамбала. Нека се превъплътим в свещената страна..." Така бодро и звънко изпращат монголците в пространството своите копнежи и надежди. В нова Монголия също знаят за съществуването на Шамбала. Мястото за бъдещия дуканг на Шамбала вече е оградено в Улан-Батор-Хото. Монголците знаят, че Повелителят на Шамбала е идвал в Ердени-Дзо и в Нарабанчи. Знаят за Владетелите. Знаят за великите времена. Знаят за чашата на Буда, която след Пешавар се е пазела в Карашар и временно е изчезнала. Знаят за идването на Благословения на Алтай. Знаят за значението на Алтай. Знаят за Бялата планина. Знаят за свещените знаци над древния субурган до Хотан. Знаят и вести от Китай. Знаят вести от Индия. През безкрайните мълчаливи пространства на Азия се носи гласът на бъдещето, Времето на Майтрея дойде.
Пътуваме с коли през малки реки заради пролетните наводнения. И то с по десет повреди на ден. Ако изминем седемдесет мили, денят вече е щастлив, а понякога и дванайсет мили не можем минем.
Много керексури (стари гробници), кургани - следи от великото преселение. Забележителна каменна статуя - тук разправят, че е живял знаменит разбойник, а сега се е превърнал в покровител на пътя. Пътниците мажат с мазнина устните на изваянието, за да изпросят милост. Нашият Кончок измолва от статуята лек път за нас. На пътя лежат черепи и кости. Труп на дете, увит в овча кожа. Гмурци, диви гъски, всякакви патици летят на север. Стада кулани.
Ясно е, че с колите далеч няма да стигнем. Пътят не е маркиран. Даже местните водачи бъркат посоките. А главното е, че колите са много зле. Само да се доберем до границата, до манастира Юм-Бейсе. Там ще се наложи да наемем камили.
Слушаме легенди. Това, което се говореше за посещението на Повелителя на Шамбала в манастирите Нарабанчи и Ердени-Дзо, се потвърждава от разни места Юм- Бейсе е неприятно, ветровито място. Самият манастир е неуютен, а ламите са неприветливи. Над манастира в планината е издигнат огромен фалос...
Безконечни преговори за наемане на керван. Предполагаме, че до Шибочен (след Анси) ще пътуваме три седмици. Краят на април не е добър за камилите; вече е горещо и козината им пада, а с нея си отива и силата на камилата. Намира се водач - стар лама-контрабандист, предлага да ни прекара по кратък път през диви места. Обикновено там не ходят, боят се от безводието, но ламата е преминал оттам не по-малко от двадесет пъти и знае, че там има кладенци и рекички, и извори. Но и на обикновения път през пролетта могат да пресъхнат кладенците и затова е по-добре да се върви по късата пътека.
Единствената опасност в тази посока е шайката на знаменития Джелама. Но самият той вече е убит, а съучастниците му са се разпръснали. Макар че този район все пак се смята за опасен, ламата-водач ни уверява, че сега може да се мине безопасно през тези места. И ние предполагаме, че може би нашият водач е бил доверено лице на Джелама. Твърде много знае той за него и е много уверен, че с него ще преминем. Знае как Джелама е принуждавал пленниците да строят укрепения град, край който ще минем. Решихме да вървим по новия път.
Безкрайна е Централна Гоби. И бяла, и розова, и синя, и графитено-черна. Вихрите застилат полегатите склонове с потоци от камъни. Дано не попадате в такъв каменен вихър. Страшилището на Гоби са пресъхналите кладенци. Понякога отворът на кладенеца е затрупан с паднали животни. Безводието може да се избегне по заобиколен път на изток, но там са китайските шайки.
Нощ. Огньове. Патрули. В тази клисура неотдавна е бил ограбен керван. И изведнъж тишината се нарушава от силен изстрел от винтовка. Огньовете са изгасени. Залегна верига от наши хора с карабини. Кой стреля по лагера? Някъде лаят кучета... Доброволец тръгва на разузнаване. Уговорено е, че ако запее, всичко е благополучно. Напрегната тишина и накрая в тъмнината се разнася весела песен. Стрелял е китаец - стопанин на керван. Той много се изплашил, като видял нашите огньове. Помислил, че сме разбойници.
Нирва, водачът на кервана, подсвирква с уста като вятъра сред зноя по пладне. Като продавач на вятър по крайбрежието на Древна Гърция, монголецът свири протяжно и миньорно - сякаш вятър раздвижва главиците на пустинния ковил. Ветрецът се появи. Монголецът ни кима, за да обърнем внимание. Продавачи на вятър! Какъв сюжет за опера или симфония!
("В лоното на Гоби са наредени фигури от бели камъчета от ръката на неизвестен странник. Има свещени надписи, но има и еротични изображения, отвратителни сред величието на пустинята
Отново е нужна предпазливост. Пак трябва да облечем монголските кафтани. Приближаваме към града на знаменития Джелама, или Тушегун-лама. През нощта ще лагеруваме някъде наблизо. В гъстия сумрак нещо тъмнее зад хълмовете. Лае куче... Макар че самият Джелама наскоро е убит от монголците, бандите му още не са се разпръснали. Тази нощ не палим огньове. Удвояваме патрулите. На сутринта чуваме изумени възклицания: „Ама че град над нас!" На хълма се извисяват кули и стени - истински град. Внушителен и живописен. Юрий и П. К. с карабини в ръка отиват да го изследват, а монголците ги изпращат със съвети да внимават. Следим ги с бинокъл. Но ето че нашите се показаха на стената - значи разбойниците са напуснали замъка.
Джелама не е бил обикновен разбойник-грабител. Той е завършил юридическия факултет на Петроградския университет и станал висок лама в Тибет, притежавайки големи окултни познания. Нима един нощен грабител ще построи град нависоко, който се вижда отдалече? Какви мисли и мечтания са тревожили сивата глава на Джелама, която после дълго разнасяли на копие по пазарите на Монголия?... Из Централна Гоби дълго ще живее легендата за Джелама, интересен и привлекателен сценарий за филм.
Към кервана се приближават някакви странни ездачи и питат монголците за количеството на нашето оръжие.
Монголците нещо им шепнат и размахват ръце, като че ли им показват нещо голямо, а после ни съобщават: хора на Джелама. Те няма да ни докоснат.
Приближаваме Анси. Неясни слухове за някакви китайски войски. Да се срещнеш с тях е по-лошо, отколкото с хората на Джелама. Ще заобиколим Анси през нощта. Но водачът на кервана загуби пътя. Разсъмването ни завари пред стените на Анси. Обръщаме камилите и бързаме да прекосим широкия, бистър канал. Привечер вече ще излезем от пределите на Гансу и ще влезем в областта Кукунор. По планините виждаме развалини на крепости паметници на въстанията на дунганите.
Бистри са реките. Пред нас е снежната верига на планините Наншан.
Свърши Централна Гоби. Свърши безводната вътрешна Монголия с проядени от времето златоносни хребети; величествено дъно на изчезнали бързеи, където са се притаили всякакви останки на древни гиганти. Първи юни. Вече десет дни стануваме по сребристите брегове на Шибочен. Блести на изгрев слънце Наншан. Ромоли планински поток. Белеят стада кози и овни: мяркат се конници - какви ли вести носят? Пълзят слухове. Кога ли ще продължим? Плашат ни, че не по-рано от септември. Причини много. И тревата трябва да порасне още. И камилите трябва да напълнеят и да се покрият с козина. И цайдамските опасни тресавища трябва да поизсъхнат. И Синята река трябва да спадне през есента. Чакаме вести от Сучжоу и Чанмар, а засега хитрият Мачен, ученик на китайците, ни мами в сметките.
Старият хитрец ме нарича „американски крал" и много пъти на ден препуска от будката си до нашия лагер.
След успешните ни лечения монголците ни молят да извикаме дъжд заради нечуваната суша. Предлагат ни по пет долара от всяка юрта.
Въпреки всички интриги на Мачен, ние се добрахме до Шарагол, под хребета, наречен на Хумболт. Своевременно прекосихме мътната Шарагол, с подвижните й пясъци и безбройни ръкави. Кончок едва не удави сивия си китайски кон. Стануваме до планински извор на възвишението пред Улан-Даван (16 000 фута, около 4900 м) по пътя към Тибет.
Тибетците казват, че по време на бягството на Далай Ламата през 1904 г. при прехода през Чантанг и хората, и конете почувствали силно сътресение. Далай Ламата обяснил, че се намират на неприкосновената територия на Шамбала. Много ли знае Далай Ламата за Шамбала? Таши Ламата знае повече.
Пети юли. Подготвят празника на Майтрея. В палатката на Шамбала се извършва дълга служба. Дойде тълпа от съседните монголци и гласовете им се смесват с пеенето на нашите лами.
Монголските „дворяни" се драпират с широките гънки на средновековни кафтани. Надянали са сиви, плъстени шапчици, сякаш от картините на Гоцоли, и са окачили на шиите си свещени киоти и талисмани. Вихър и пясъчен буран. В два часа през деня се наложи да се затворим в палатките и да запалим свещи.
Рисувам план за субурган на мястото на Шамбала, където се е спирал да пренощува Великият Властелин. На единадесети юли нирвата от манастира Кумбум донесе пророчество и нова молитва от Таши Ламата за Шамбала.
П. К. вече трети ден препуска към Маха след камилите.
Подготвят се три нови книги. Побеляха от сняг върховете, въздухът е свеж и тишината ни напомня нашите хималайски височини, накъдето се стреми духът ни. Монголците се взират в изгледите от Ню Йорк. За тях Америка е обетована земя. Шепнат: „Това е постижение на Шамбала." Не минава и ден без разговори за приказната Америка.
Четиринадесети юли е годишният празник на монголците. Построяват ново обо, надбягвания, пируване. Младежите от нашия лагер си измолиха да ги пуснем на празника.
От сутринта беседваме за необходимостта от паназиатски език, който, макар и в примитивна форма, би примирил тристата наречия на Азия. Вечерта нашите лами четоха молитвите на Майтрея и Шамбала. Само да можеха да разберат на Запад какво означават в Азия думите Шамбала или Хесар хан!
Започна дъжд и вятър. Половината от юли прилича на есен. През нощта в планините шуми пороят.
Сред дъждовете и бурите долитат най-неочаквани вести. Такова насищане на пространството поразява. Даже има вести, че преди 40 години оттук са минали Учителите (Махатми). Отново се развилия истински буран и порой. Студено е.
На дванайсети юли се получиха указания с изключително значение.
Трудно изпълними, но приближаващи следствия. Никой в кервана още не подозира за най-близката програма.
На следващия ден отново важни вести и отново спътниците ни не знаят за тях. Сверявайте тези числа с вашите събития. Донесоха злато от Улан-даван. Отново вихър. Рая изобщо не е чувала за Христа, тя вече е на тринайсет години. Толкова бързо си отиват от живота даже основните понятия.
Азар първоначално е означавало халдейски жрец.
24 юли. Това е не само нашият ден, но и денят на завършването на нашия субурган. Монголците помогнаха при построяването, донесоха съкровище - норбу-ринпоче - камъчета и зърна, които да се положат в чашата на субургана. Там са заложени и Ак-Дордже, и Майтрея Сангха.
Лел на индустани означава червен.
Краят на юли. „Отивам радостно в бой". „Lapis Exilis" блуждаещият камък. Вчера бурятите пророкуваха нещо сумрачно. Именно: „Изпращам най-добри токове за щастливо уреждане на делата." Предполагаме, че ще излезем през Цайдам към Тибет на 19 август. Ще се осмелим да пресечем Цайдам по нов път.
Привечер на двайсет и осми пристигна на кон Ч. [Н.В.] с меч и пръстен. Още не бяхме го изслушали, когато в дълбокия дол вместо кроткия ручей нахлу унищожителен поток. Ето го следствието от странния нощен шум в планините. Потокът отнесе кухнята, столовата ни палатка, шатрата на Юрий. Газихме вода до пояс. Изчезнаха безвъзвратно много незаменими вещи. Отплуваха множество монголски юрти. Ч. [Н.В.] ни разказа, че един ден преди заминаването му танките на Я., изпратени от нас, изгорели по непонятни причини. Знаменателно. Съпоставяйте.
Завършваме субургана. Старшият лама на Цайдам ще дойде да го освети. Княз Курлик-Бейсе изпрати посланици, предлага кервана си. Знаменателно, защото този княз обикновено пречи на минаващите оттук.
Пети август. Нещо много забележително! В десет и Половина сутринта над лагера в чистото синьо небе прелетя яркобял, блестящ на слънцето, кълбовиден апарат. Седмина от лагера наблюдавахме това необикновено явление. Посока - от североизток на юг. Енергия на А. Брат Д.К, Чудесно!
На седми август освещаваме субургана. Пристигна цайдамският хеген. Надойдоха около трийсет гости монголци. Служба при субургана. Обещаха ни да пазят субургана на Шамбала. Само дано не го разрушат дунганите.
Бунт сред бурятите. Отишли при китайците с лъжлив донос за нас. Вместо бунтовните буряти взехме трима торобри стрелци.
След бурятския донос пристигнаха китайски войници с чиновник на сининския амбан. Разгледаха паспортите ни. Разбира се, отново изнудване. Платихме на китайците. Монголците са възмутени от това изнудване.
Неочаквани гости прелитат от пустинята. Надвечер откъм планината пристигна тайнствен непознат в златошита монголска премяна. Кой е той? Бързо влезе в шатрата. Не назова името си, каза, че е наш приятел и трябва да ни предупреди за готвещо се нападение срещу нас на тибетската граница. Предупреди ни за необходимостта от усилени караули и разузнавателни конни патрули. Каза и препусна обратно. Кой е той? Нашите лами казаха: „Или крадец, или разбойник, или събиращ данъците от манастир." На никого не се хареса разкошната премяна на непознатия. Но той беше приятел, той искаше да помогне. Отново сюжет за опера.
На деветнадесети август преминахме през Цайдам към Тибет. Паметна ще остане нощта в Цайдам, когато пресичахме солените тресавища. Не биваше да спираме. Трябваше да вървим 120 мили без почивка. В мрака на нощта пътеката едва се забелязваше. Вървяхме по най-опасния път, без да съзнаваме това. Отстрани на тясната пътека - бездънни ями. Една погрешна крачка и връщане няма. Трудно беше, но затова пък прекосихме Цайдам по ново, най-кратко направление. Картите са много неточни.
Когато минавахме през Цайдам, той се оказа съвсем не такъв, какъвто е показан на картите; неволно поглеждахме на запад. Там розовееха безбрежни пясъци. Спомнихме си, че от Цайдам до Куен-Лун на картите е означено изцяло пустинно пространство. Разбира се, цялото това място не е изследвано. Междувпрочем там, в гънките на високите плата, може би има много забележителни неща. От областите Хотан и Черчен в тази посока са могли да се разпространяват древните будистки манастири. Може да има интересни отшелничества и паметници-пещери. Но даже самите монголци малко говорят за тези места. Разказват за пропаднали в пясъците кервани, за засипани градове, но всичко това като легенда.
Прекрасен е жестът за поздрав при цайдамските монголци. Те вдигат ръце така, сякаш се молят на Слънцето. Това е толкова ритмично и красиво! То ми напомни прекрасния жест на индийските брамини, който видях в Бенарес в часа за утринна молитва. Спомням си също и прекрасния жест на мюсюлманите, молещи се пред древния мазар.
Говори се за някакви чужденци, били в Тейджинер и изкупували там старинни вещи. Отново се чува, че чужденците са дошли и откарали „бурханите" от Дунхуан. Очевидно със знаменитите пещерни храмове нещо се е случило. Вече много упорито и в разни области се говори за това. Малко ли вещи са били похитени за музеите на Европа, но за тези „бурхани" от Кашгар, от Урумчи до самите граници на Тибет много се приказва.
Полуоглозгани трупове на хора и коне край пътя. Това са следи от неотдавнашния бой между монголците и голоките. Монголците събират юртите си и бързат под защитата на княз Курлик-Бейсе. Близо е проходът Нейджи, мястото, за което предупреждаваше нашият неведом доброжелател. Всичко като че ли е спокойно, но около стана е открит скорошен огън и изтървана от някого дълга лула. Тук неотдавна е имало хора.
Сутринта пътуваме както винаги. Отпред патрулират Юрий и П. К. После всички ездачи - ние и ламите. Зад нас на известно разстояние са торгутите с мулетата. А далеко назад е керванът с камилите под охраната на Голубин, Кончок и Церинг. Пред нас е долина с два хълма. Елена Ивановна, винаги силно чувствителна, дочу далечен лай на кучета.
Изведнъж през долината между хълмовете започнаха да се промъкват въоръжени конници, скривайки се зад хълма. Санге-лама крещи: „Аранган", тоест разбойници. Давам заповед да се върнем назад, за да заемем върха на хълма и да се съединим с торгутите. На върха вместо атакувани ние се оказахме атакуващи и владеещи положението. Отрядът на панагите спря, очевидно не очаквайки маневрата ни. Към тях препуснаха полковникът, торгутът Очир и бурятът Бухаев със страховито предупреждение. Останалите, готови за бой, наблюдаваха. Панагите, неочаквано изненадани, слязоха от конете и в знак на покорство поставиха винтовките. Един от тях държеше дълго копие - знак за обявяване на война. Ние искахме да купим това копие, но те казаха: „Не можем да го продадем, то е наш другар." Главното е винаги да действате смело.
На другия ден се готвеше още едно нападение, но силна снежна виелица с гръмотевици разстрои суеверните панаги. И така преминахме Нейджи. Любувахме се на огромните стада диви якове. Торгутите убиха един от тях. Пред нас е снежният хребет Ангар-Дакчин, тоест Марко Поло. Смешно е да се дават европейски имена на местност, която отдавна си има тукашни наименования. В началото на нощта умря от кръвоизлив монголският лама. Мъчно ни е.
След Ангар-Дакчин - Кокушили, същите тези Кокуши, за които знаят староверците на Алтай, тези търсачи на Беловодието. Недалеч оттук са неприкосновените граници. Успешно минаваме през реките. Нито през пролетта, нито през лятото не могат да се прекосят на кон. Но сега, през есента, водата е не по-високо от стремената и само два коня потънаха. Даже Синята река с нейното бързо течение не беше препятствие.
Чакаме тибетските постове. Защо ги няма? Нещо се белна в далечината... Сняг? Но никъде наоколо няма сняг... Шатра? Но това е нещо твърде голямо. Оказа се, че това е огромна бяла пирамида от глауберова сол, образувана от утайките на гигантски гейзер. Белоснежният, блестящ на слънцето блок - това е съкровената граница.
XII ТИБЕТ
(1927-1928)
6 октомври
Също като черни паяци на дълги крака са се притаили черните палатки на тибетците, затегнати с дълги-предълги въжета. Пограничните патрули ни вземат паспорта и ни предлагат да стануваме два дена, докато те донесат отговор от генерала хорчичаба, т. е. от главния управител на областта Хор и главнокомандуващ северния фронт. Какви цветисти титли!
Лагеруваме сред блатиста равнина, обрасла с оскъдна, бодлива трева. На хоризонта се вижда езеро и „мъртви" планини. Наричат ги „мъртви", защото приличат на истинско гробище. Някога огромни планини, може би съперници на Еверест, са се разрушили и разпаднали на дребен чакъл. Дълбоките долини са се запълнили и се е получило плато, високо 15 000 фута (около 4600 м), открито за свирепите ветрове. Точно преди най-знаменателните места, преди небесните Хималаи, попадате в зловеща тундра. Конете се хлъзгат и стъпват накриво сред уродливи буци пръст. Нито птица, нито звяр.
Юрий се повали върху седлото и почти падна от коня. Ние препуснахме и го свалихме от коня. Пулс почти няма. Дадохме му две силни дози дигиталис, разтрихме му ръцете. Стана му по-добре.
Отпред се чувства зле Елена Ивановна. От последните съобщават, че ламата Малонов е паднал от коня и лежи в безсъзнание на пътя. Докторът бърза натам. Така неприветливо ни посреща Тибет.
Пъстро знаме с изкривил се наконечник. Музика - барабани и гайди. Стрелба в салют. В дълбочината на шатрата малката фигурка на генерала в яркожълт халат. На кръглата му китайска шапка има кръстообразно Ак-Дордже от рубини. Ласкава реч и отново молба да прекараме в лагера му само два дни. После генералът ни изпраща до нашия стан със знамето, с музика и с пъстрата тълпа на свитата.
Впечатлението от приема у Капшьопа е пълна безполезност. Знамето с изкривения наконечник, бутафорният меч, нечистотията под скъпоценните камъни, цялата стара китайщина, от която самите китайци вече са се отказали. Тя е и неприложима в живота и вече е загубила предишната си декоративност, защото си е отишло качеството на производството. Цялото изящество на художеството е изчезнало. Показала се е цялата непригледност и мизерия. Вероятно генералът си е мислел, че ще направи голямо впечатление с жълтия си халат. Но дори най-близкият до него конвоен беше парцалив и украсен с копчета от три армии, без тибетската. Там, където не бяха стигнали копчетата, с голям успех се кипреше английска карфица. Оръжия със съмнителна годност, но затова пък много музиканти. Отново биене на барабани и салютни изстрели. Генералът с цялата дрипава тълпа ни изпраща до лагера. Между другото любопитства да разгледа вещите н,и, обявявайки, че не може „ръцете на нисшите чинове да докосват вещите на великите хора".
Капшьопа изглежда е дошъл, за да укроти някакви вълнения сред местните жители - хорпа. Но той като че ли е забранил и лова на мускусни овни. Съвсем неразбираемо е защо може да се убиват домашните овни, яковете, а всичко намиращо се в диво състояние да се защитава. Впрочем населението се придържа към друго мнение и стреля по куланите.
Нашият тибетец Чампа умира. Той ни беше полезен
при стълкновението с панагите и при решението на монголците да ни напуснат след Нейджи. Но щом Чампа стигна до Тибет, природата му взе връх, а при преместването към лагера на хорчичаба той се отдели от нас, взе пет камили, нашата палатка и скъса всички отношения с нас. Такава е тибетската благодарност!
Даже тибетец не издържа на тукашния климат. Това е вече третият покойник в кервана. Монголският лама умря от възпаление на белите дробове, харчинският лама - от височината. Дали са усетили мъртвеца мечките, когато се промъкваха към лагера в нощта на неговата смърт? Но не им се наложи дълго да чакат; още на сутринта трупът им беше оставен за изяждане.
Генерал Капшьопа прие подаръка ни и замина за Кам. И любезните два дена се превърнаха в свирепите пет месеца на нашето лагеруване в летни палатки при студове минус 60°С, с ураганни виелици и снегове на височина 15 000 фута (около 4600 м). С нас са оставени вечно пиян майор и диви дрипави войници. Забранено е да се общува с минаващи оттук кервани; забранено е да се купува храна от населението. Керванът бавно загива. Всеки ден около палатките има нови трупове и глутници диви псета шумно си делят новата трапеза. От 104-те животни в кервана загинаха деветдесет. Умряха пет човека: трима монголски лами и двама тибетци. Малонов подпухваше от сърдечните припадъци и накрая също умря. Жената на прикрепения към нас майор се разболя от възпаление на белите дробове и почина. Грифове и орли споряха с кучешките глутници за плячката.
Моето писмо до Далай Ламата беше намерено на пътя разкъсано, а куриерът сякаш изчезна. Задържани са писмата ми до полковник Бейли - британския резидент в Сиким, и до генералния консул на Съединените щати в Калкута. Забранено ни беше да вървим както напред, така и назад, сякаш някой желаеше гибелта ни. Възмутително!
Въпреки че Юрий знаеше тибетски, можехме само да изучаваме тибетския живот в напълно естествено състояние, но да помогнем на положението си не можехме. Тибетците ни лъжат ежедневно. Казват, че телеграфът между Лхаса и Индия е унищожен, защото сега Тибет не се нуждае от общуване с „пелингите"; че лхаското правителство не взема под внимание свидетелството на доктора за нашите болести; че са загубили паспорта ни по пътя, макар че веднага свидетели опровергават тази измислица. Говорят за изгубени куриери на генерала (към Лхаса). Вместо да ни окаже помощ, майорът ни забрани да купуваме храна в съседните аули, попречи на преговорите с минаващ оттук керван и безбожно ни мами при обмяната с китайски долари. Докторът пророкува за смъртоносни заболявания при засилващите се студове. Н. В. предлага преоблечен да се промъкне в Индия, но без да знае езика и при неговия ръст това би имало печален край.
Целият този народ - тези черни хора, приличащи на дребни нибелунги, са много неспокойни. Спят седейки, ядат сурово месо, наметнати с полуизтлели, черни от пушека на огньовете кожени кафтани. Шепнат: „Краят ни е затрупан от нечуван сняг. Умират нашите якове и овни. Няма да имаме цампа (ечемик), ще умрат децата ни и ние ще умрем. А цялото нещастие идва оттам, че правителството постъпва безчовечно с великите хора, дошли при нас."
Гадаят ламите и всичко при тях се подрежда добре, и че вестителят с добрия отговор вече пътува, още утре ще пристигне. Но дните се нижат. Засилват се студовете и вихрите. По бялата равнина няма никой. Умират конете и камилите. През нощта треперещите животни идват до самите палатки, дърпат въжетата, сякаш ни чукат, а на разсъмване ги намираме мъртви. И увитите в овчи кожи наши хора изтеглят падналите няколко крачки извън лагера. Иначе дивите кучета и грифовете-гробари няма да ни дадат покой. Една глутница кучета, около петнайсет, вече се опита да напада хората. Цял ден носим оръжието си с нас. Майорът иска да го изкупи, за да ни лиши от всякакви средства за защита. Пазете оръжието.
Отново мразове, виелици; забраната за купуване на храна се отнася и за минаващите кервани. Посещения на лъжливия и пиян майор. Въстание и отделяне на нашите лами-буряти, мислещи, че с лъжа и клевета срещу нас ще подобрят положението си.
И така всеки ден сред замръзналата равнина с омърлушените мрачни очертания на мъртвите планини. После направихме неголям преход от Чунарген до Шаруген (до един манастир бонпо). Само два часа път и отново в същия плен. Помолихме да ни пуснат в квартирата на Капшьопа в Кам, но ни отговориха: [„Ме, ме, ме", което означава] „не може". Молихме се да ни пуснат в Източен Тибет - отново „ме, ме, ме". Молихме се въобще да ни пуснат обратно назад - „ме, ме, ме". На всичко с „ме, ме, ме". А в същото време генерал Капшьопа ни писа нелепо писмо за „капките на милосърдието, падащи от пресветлите пръсти на Далай Лама". Така минаха седмици. И изведнъж прие тигат самите губернатори на Нагчу. Нечувано нещо - и двамата губернатори да потеглят едновременно. Дойдоха с тъмни очила, с космати шапки малахаи: вдигнаха шум, за да всеят страх. Учудваха се, че придаваме значение на тибетския паспорт и въобще се държаха глупаво и нагло.
Единият от тях - бивш лама, както казват, удушил сининския амбан. Другият - стар манджурист-чиновник, изтъркал зъбите си над доносите. Ние търпеливо понесохме всичките им глупости. Сега ще ни преместят в Нагчу, но това също е плен. А после може би „ще капнат капките на милосърдието" и ще ни разрешат да отидем в Сиким. Разбира се, ще бъде избран най-неподходящият път. Разбира се, при всеки удобен повод ще ни държат още, ще искат още подаръци, но все пак все някога ще се помръднем. Някои от нас се надяват, че нашият плен ще се ограничи в сто дена, но сигурно ще бъде по-правилно да допуснем сто и петдесет дена, а и да прибавим още всички забавяния по пътя. Значи за цялото задържане да предположим половин година. Разбира се, за това време тибетците ни дадоха необичайната възможност да се запознаем с техния живот, обичаи и етика. Без взаимоотношенията с губернаторите, генерала, дзонг-пените, офицерите, старшините и ламите не бихме могли да си съставим мнение за действителността в Тибет.
Свиреп мраз преди разсъмване. Разбира се, повече от 70°С под нулата. Сутринта замръзна конякът на доктора. Колко ли градуса е било, за да замръзне концентратът? Докторът е по прежнему песимистично настроен и има опасения. Здравето на Н. В. и П. К е лошо. На Очер е предсказана смърт. Людмила и Рая, или както ги наричат тибетците - Мила и Рея, се държат.
Колко скучни са хълмовете между Чунарген и Нагчу. Планините отдавна са се разрушили и сега се разпадат на купчини чакъл и баластра. Ни храст, ни дърво; само високи, неприятни за конете туфи, обрасли с бодлива трева. Казват ни, че като стигнем в Централен Тибет, ще бъдем изненадани от промяната на природата. Но други се подсмихват и казват, че до самите Хималаи ще вървим през гробището на ерозиралите планини. Нещастните хорпа. Зъбите им падат от скорбута, мускулите са слаби. Имат по-малко сили от тринайсетгодишната Рая. Разбира се, мършавото сурово месо и шепа мръсна цампа не могат да дадат здраве. И каква безкрайна подозрителност един към друг. Не вярват на никого, страхуват се и са в непрекъснато очакване на опасности. Монголците въпреки дунганските чиновници-интриганти са свободни хора в сравнение с тибетците.
Навсякъде са знаците на кръста. И старите монголски монети на несторианските ханове са с кръст.
Най-накрая губернаторите на Нагчу бяха удовлетворени от подаръците и след съобщението, че парите ни са свършили, решиха да ни изпратят по заобиколен път през Чантанг към Намру-дзонг, Шендза-дзонг, през непосочени на картите проходи на 20 600 фута (около 6300 м) височина, към Сага-дзонг, през Брахмапутра към Тенгри-дзонг, към Шекар-дзонг, към Кампа-дзонг и през Сепола към Сиким. Очевидно са решили са да ни покажат всички области на Тибет, за да не остане у нас никакво съмнение в тази страна. Макар пътят да не е лек, но от Улан-Батор-Хото до Сиким никой още не е вървял.
Неразбираемо е защо дзонг-пените (властите) на тибетските дзонгове (крепости) се стараят да се покажат откъм най-отвратителната си страна. „Гледайте, казват, какви сме мръсни, вонящи, невежи и лъжливи." Народът разказва за лхаското девашунга (правителство) мрачни истории. Недоволства и въстания.
Интересни са само развалините на стария Тибет. Тези древни кули и стени са издигани от някакви други хора. Техните строители са знаели и за Хесар хан и за Владетеля на Шамбала.
Тук са били ашрамите на Великите Махатми. Но сега наистина нищо не е останало от тях.
Спомням си камъните на „чудските" могили в Алтай; оттам са минали готите, разпространили своето влияние из цяла Европа. Ето че и в Трансхималаите срещаме същите древни могили. Намираме места на древни светилища, които пораждат мисълта за слънчевия култ на друидите. Мечовете на северяните, жителите на Транс-хималаите, могат да бъдат извадени и от готска гробница в южноруските степи. Нима раменните фибули от готските погребения не напомнят токите на тибетските племена? И защо Лхаса някога се е наричала Гота (според мисионерските хроники)? И откъде е името на племето - готл? Откъде, накъде и как са се движили гонените от ледниците и суровите морени прародители на готите. Няма ли във застиналото всекидневие на северяните-тибетци древни черти от техните отишли си събратя? Удивително: един хорпа прилича на Молиер, друг е от типа на Д'Артанян, трети прилича на италиански корсар, четвърти е копие от портрет на Хале или Паламедес с дългите си къдрави коси, а този, черният и мрачният, с орловия нос, нима той не е палачът на Филип Втори? Не се страхуваме да сравняваме това, което се набива в очи.
[И накрая в местността Доринг (Дълъг камък) намерихме цяло поле менхири, същото като в Карнак. По време на двата следващи прехода срещнахме още три неголеми групи менхири. За мен беше голяма радост да видя този несъмнен знак от друидската древност.]
„Ки-хохо" - се носи вик от стана на голоките. „Хой-хе" - отговаря нашият стан. Така през цялата нощ враговете взаимно се предупреждават, че станът бди. Но разбира се, голоките вече са се осведомили за оръжието ни, отчели са боеспособността ни. Решението е взето в наша полза и днес ще видим дружеския лик на опасните номади.
Черната вяра бонпо е така хармонична с черните палатки. На дълги въжета, като хищни паяци, безформени се чернеят палатките. Около тях има черни петна - или отпадъци, или мърша. Сухият въздух намалява зловонието на разлагането. Пронизващият вятър отнася изсъхналите кости. Спомняме си многообещаващото пълномощие на ургинския консул. Колко поразително различен е Тибет от разстояние! Приказват и си шепнат за въстания.
При всяко спиране все същото. Ако спрем до обикновено село, нямаме грижи за животните. Ако в селцето живее старшина, неприятните разговори са сигурни. Но ако попаднем в дзонг или манастир, трябва да сме готови за задържане. Нищо не е подготвено, въпреки няколкото даики - писма, изпратени там предварително. Оказва се, че даиките изобщо не са пристигнали, че сякаш по погрешка са ги изпратили в друга посока. Оказва се, че аулите, в които има животни, са много далеч и ще са нужни няколко дни, докато съберат якове и коне. Накрая ще се окаже, че по навик селяните не се вслушват в дзонг-пена и не желаят да изпълняват заповедите му.
Твърде много ги е грабил, твърде много се знае за него и селяните го държат в ръцете си. Отново дзонг-пенът ще ни предложи сами да водим преговорите със селяните и да напишем до аулите писмо с нашия печат; и печатът трябва да бъде червен, иначе ще ни се наложи да престоим около дзонга немалко дни. Или става така, че един старшина ни предлага да арестуваме друг, непокорен. Сам ни води в квартирата и ни предлага да го вържем и изпратим в Лхаса. Случвало се е и така: нашите торгути здраво извиха ръцете на старшината зад гърба и тогава роднините му дотичаха с изплезени езици и се съгласиха да изпълнят указа на Далай Лама. Или - губернаторът ни предложи да арестуваме местния майор и сами да го заведем вързан в Лхаса. При този обрат на нещата майорът снижи тона и стана сговорчив.
Когато хората лъжат за своя изгода, все пак е възможно, макар и с огорчение, да разбереш ниските, им намерения, но когато лъжат против самите себе си, тогава всичко става окончателно мрачно и неразбираемо. Какво ли не разказват тибетците един за друг, за правителството, за самия Далай Лама. Даже са го събрали с някаква монахиня. Приписват му убийство и отравяне на лами и сановници. Направо превръщат управника в някакъв изверг.
Преди Сага-дзонг има два неочаквани прохода, единият е показан на картата, но другият, още по-голям, на повече от 20 000 фута (около 6100 м) не е посочен. Впрочем този път е отбелязан на картата само с пунктир. Никой явно не е минавал по него. Има друг обичаен южен път, но тибетското правителство ни изпраща именно по северния, неизследвания път: нека, казват си, да опознаят по-добре страната ни.
По пътя старшините отказват да ни дават животни и отново искат вместо паспорта от правителството навсякъде да изпращаме писмо с наш печат. Народът не изпълнява заповедите от Лхаса. Но нашият гербов печат от червен восък прави голямо впечатление.
На гребена на превала се показа мощна бяла верига от снежни великани. Ами че това вече е Непал и дългоочакваните Хималаи от тази страна на Брахмапутра.
Сага-дзонг също е малко, сиромашко селце; хранят се с трупове на животни, в ечемика добавят ситна баластра. Задържат ни и отново безкрайно ни лъжат. Мендангите са осквернени от умрели кучета и всякаква гадост.
В стана се появи известно вълнение. Приближаваме се към Брахмапутра, тази същата, която извира от свещения Манасаровар - езерото на великите Наги. Тук се е родила мъдрата Ригведа, наблизо е свещеният Кайлас, където ходят поклонниците, предчувствайки на какъв велик път лежат тези места. Вече се срещат върволици от поклонници; те са с копия, мрачни и разчорлени.
Не, тези нищо не знаят. Просто пълзят в безделие по лицето на земята. Дали не грабят при случай?
Сред скали и пясъци в лилави и пурпурни тонове тече Брахмапутра. През май тя още не е пълна, но разливите на бреговете показват докъде се увеличава реката през юни, когато към топенето на снеговете се прибавят и дъждовете. Уважението към Брахмапутра е по-голямо, отколкотд към Синята река. Синята Янцзъцзян е най-дългата в света река, но Брахмапутра, синът на Брахма, е обгърната от богатата дантела на преданията. Тя свързва свещеното русло на Ганг с Хималаите, а Манасаровар е близо до Сатледж и начало на великия Инд. Там се е зародила и Аряварта.]
Разказва монголският лама: „Живял много учен и забележителен геше. Но той винаги носел най-скромни дрехи. Ето че отишъл геше да навести своя учител, бивш настоятел на голям лабран. Видели надменните приближени на настоятеля скромния посетител и го прогонили. Още веднъж дошъл геше и още веднъж го прогонили. Тогава геше отишъл при един търговец на пазара и го помолил да му заеме богата дреха, и сложил в пояса си няколко камъка, приличащи на кюлчета китайско сребро, и в този вид бил незабавно допуснат до своя учител. Влязъл геше, свалил богатата си дреха, извадил камъните от пояса си и сложил всичко в ъгъла. После се поклонил на камъните и дрехата и чак след това се поклонил на учителя си.
А той попитал геше: „Нима аз не съм вашият учител? Защо се кланяте на камъните и дрехите, преди да сте се поклонили на мен?"
„Истина е - отговорил геше, - вие сте моят учител, но без тези вещи аз не можах да стигна до вас и затова се поклоних на това, което ме доведе до моя почтен учител."
Недалеч от Брахмапутра са се прислонили към скалите на Чату-Гомпа пет манастира. От тях два са на червената секта и три на бонпо, черната вяра. При това манастирите на черната вяра изглеждат доста по-нови и по-чисти, отколкото тези на червената секта. От прозорците на големия дуканг на червения манастир стърчи слама, наоколо унило бродят няколко лами с безнадеждно запуснат вид. Черноверците, узнали, че сме съпричастни на будизма, ни молят дори да не се приближаваме до техните манастири.
С учудване разглеждаме шо - единствената тибетска медна монета в обращение. Нито сребро, нито злато не видяхме в дзонговете или у народа. Гравировката на медните монети е лоша, но затова пък има гръмък надпис: „Правителство, победоносно във всички насоки." Удивително е, че половин шо и четвърт шо са с по-големи размери от самото шо.
Ето го и мястото за минаване през Брахмапутра около манастира Чи-ту. Неголяма лодка-ферибот с резбована фигура на носа. Особено трудно се товарят камилите. Течението е доста бързо.
(Тенгри-дзонг) макар и да се нарича силната крепост, представлява жалко укрепление-играчка, имало значение само до изобретяването на барута. Манастир няма, но има субургани на червената секта със страшни лица и ивици като знак за принадлежност към червената секта. Спомняме си същите страшни ликове по тантрическите танки. Какво ли само няма на тях! И магически мечове, и одрани човешки кожи, и страшни озъбени муцуни, и обърнати надолу триъгълници. Целият набор на черната магия.
Около Тенгри-дзонг се показа Еверест в цялата му искряща красота.
Срещаме хора, които познават Свен Гедин. Хвалят го и съжаляват, че не можел да говори на тибетски. Тук чух за филхнер. Съчинени са вече някакви легенди, че на Синята река той оставил три момченца, а също мишка, порче и съселче. Откъде това? Разбира се, без да се знае езикът е много трудно. Такова щастие, че знанието на Юрий се поставя от самите тибетци на второ място след сър Чарлз Бел, когото нарекоха пред нас „офицер на мира", защото той водил мирните преговори.
Старият манастир Чундю, принадлежащ към кралския манастир Сакя. Видно е, че много неща са ставали под древните стени. Ето го чадърчето над големия субурган знак на предишна кралска награда. Ето ги срутилите се китайски стени - спомен от поробването на Тибет. Ето го дългия ред от старинни субургани - спомен за времената на спокойния век. Ето струпване от стари и нови глухи улички и постройки - изглед от съвременния беден Тибет.
Друго също старинно място е Шекар-дзонг. Когато тибетците са били смели орли, те не се бояли да излитат на ваме му за нашия път. Полковникът познава тибетците и на нищо не се учудва. Едно обстоятелство го изумява: защо е трябвало да ни държат цяла зима по височините? Изпратени са писмата в Америка. Дадоха ни надежден сердар до Дарджилинг. Ще изминем целия път от Ганток за един ден. Но ще се наложи да сменим три коли, защото мостът на Тишта току-що е отнесен и е нужно прекачване. Значи за един ден три коли и десет мили на коне - стръмно изкачване от Тишта през Пешок.
Необходимо е да се съберат и обработят всички натрупани материали. Но това скоро няма да стане. Юрий, докторът, Н. В. и П. К. също водят записки. Бързо ще се разпръснат спътниците ни - кой към Италия, кой към Китай, кой към Австралия. Навсякъде ще си спомнят неповторимата красота на Хималаите. Нашият път вървеше от Хималаите и обратно към тях.
Величествени са Каракорум и леденото царство Сасер. Прекрасен е Куен-Лун. фантастичен е Тян-Шан Небесните планини. Широк е кръгозорът на Алтай. Декоративен е Наншан. Суров е Ангар-Дакчин. Но всичко това е само пролог пред неизразимото величие на Хималаите.
В Хималаите е кристализирала великата Веданта. В Хималаите Буда се възнесе духом. Самият въздух на Хималаите е пропит с духовно напрежение - истинска Майтрея Сангха.
Нашите приятели в Сиким ни разказват, че още през зимата чули, че пред Нагчу стоят силни отряди руска кавалерия. Това сведение причинило много безпокойства. Междувпрочем това беше една от поредните нелепи легенди за нас. За тези години ми се случи да бъда и френски, и американски крал, и командир на руския корпус, и крал на всички будисти. Успях даже два пъти да умра. Успях да бъда едновременно в Америка, в Сибир и в Тибет. По думите на цайдамските монголци аз водих война със сининския амбан; а по думите на хотанския даотай съм докарал малко оръдие, което за десет минути може да унищожи целия Хотан и неговите сто хиляди жители. Ние сме свикнали на всичко и никакви „достоверни" слухове не могат да ни учудят. Монголците добре са запомнили Амери-хан. Така се претвори „Аmerikan" в някакъв си завоевател. От Лхаса ни предаваха цели приказки и ние с труд откривахме в тях себе си.
Странно и удивително е да се върви по същите тези места, по които са минавали Махатмите. Тук е била основаната от тях школа. На два дни път от Сага-дзонг е бил един от техните ашрами, недалеч от Брахмапутра. Тук е спирал Махатмата, бързайки по неотложна работа, и тук е имало синя скромна палатка. В същото време, когато в Европа спорят за съществуването на Махатмите, когато индийците проникновено мълчат за тях, колко хора в просторите на Азия не само познават Махатмите, не само са ги виждали, но и знаят много реални случаи от техните дела и появявания. Винаги очаквани, Махатмите неочаквано са сътворили сред просторите на Азия велик, особен живот. Когато е трябвало, те са се проявявали. Ако е било нужно, те са преминавали незабелязано, като обикновени пътници. Те не пишат на скалите имената си, но сърцата на знаещите пазят тези имена по-здраво от скалите. Защо да подозираме приказка, въображение, измислица, когато сведенията за Махатмите са въплътени в реални форми.
В бързината, при случайното любопитство, няма да познаете дори прост химически опит. Тези, които се докосват до въпроса за Махатмите в безцелен разговор, нима те ще достигнат нещо? Нима празното им любопитство ще бъде удовлетворено? Колко хора биха искали да получат писмо от Махатмите, но нима то би изменило живота им? То би влязло като минута на изумление и смущение, а после всичко би се върнало към предишната рутина, без никаква следа.
Често се чудят защо хората, познаващи Махатмите, са толкова различни по своето обществено положение? Но защо Бьоме е бил обущар? Нима размерът на съзнанието се определя само с външни отличия. Делата на Махатмите и техните заръки към учениците са разказани в литературата, която съвсем не е така малко, както изглежда на тези, които не я познават. Тези дела засягат както вътрешното съзнание, така и външните събития от световно значение. И се проявяват тогава, когато е нужно.
Учените често наричат разговорите за Махатмите предразсъдък. Това са тези учени, които не са виждали Махатмите. Но Крукс или Оливър Лодж не биха говорили така. Вивекананда, винаги позоваващ се на рационалността на наблюденията, познава Махатмите. Познават ги и много индийци и така пазят имената им, че даже са готови да отричат съществуването им, само за да не ги издадат, да не ги предадат.
Само да не ги предадат! Какво очарование е заложено в това разбиране за Гуру, в тези стъпала към възхода.
Мнозина чукат на тези врати на великото знание. Често те не си признават, даже се сърдят, ако се засегне този въпрос. Колко млади хора желаят искрено да могат да си пишат с Гуру! Опитват се да си намерят наставник, чукат по своему. И колко от тях се разочароват, защото не са чукали на правилния адрес и не е била достатъчна енергията на устрема, за да се получи истински отговор.
„Каква е тази лаборатория" - може да възкликне този, който подхожда с технически прийоми към познанието. Да, именно лаборатория, където трудът, настойчивостта и безстрашието се явяват ключове към вратите. Но затова пък в този здрав рационализъм, в този истински и безстрашен материализъм израстват крилете на духа, крилете на съзнанието. Не откъснато от живота, не отклоняващо, а съзидаващо - такова е учението на Махатмите. Те говорят за научните основи на съществуванието. Те насочват към овладяване на енергиите. Те говорят за тези победи на труда, които ще превърнат живота в празник. Всичко пред-лагано от тях не е призрачно, ефимерно, а реално и се отнася до най-разностранното изучаване на възможностите, предлагани ни от живота. Без суеверие и без предразсъдъци. Нима учениците на Махатмите стават жестоки фанатици, сектанти?
Напротив, те стават много жизнени хора, те побеждават в живота и само за кратко време се оттеглят в тези планини, за да се пречистят в излъчванията на прана. В най-тъмните места на Тибет знаят за Махатмите. Знаят много спомени и легенди. Но сега вниманието е насочено към предсказанията за завръщането на Таши Лама в цялата му слава.
В Лхаса е забранено електричеството по улиците. Забранено е киното. От миналата година в Тибет е забранено на светските хора да си подстригват косите, да носят европейски обувки и отново е заповядано да се носят дълги халати. Съвременните форми и обичаи на армията са наречени червени обичаи и са забранени. Така разказват самите тибетци. Значи и това малко, което откриваше пътя на Тибет към обновлението, е пресечено и низвергнато. Значи отново остава мракът на невежеството, с всичките суеверия, убийства, мъчения и отравяния. Този мрак се оправдава с невероятни суеверия.
Изглежда най-странното суеверие, срещано тук, е убеждението, че този, който отрови човек с високо положение, получава за себе си цялото щастие и привилегии .на жертвата. Съществуват даже цели семейства, в които правото за отровителство се предава като родово преимущество и рецептата на специална отрова се пази в рода. Затова доброжелателни тибетци ни съветват да бъдем много внимателни с чужда храна. Могат да се чуят много разкази за това как хора са били отровени с чай или храна, изпратени им вкъщи като знак на особено уважение. Това напомня за стари легенди за отровни предмети и особено пръстени. Случвало се е да видим такива пръстени и кинжали с приспособления за слагане на отрова. Такива вещи биват и непалска изработка. Явно и там отдавна процъфтяват подобни обичаи. Говори се, че и досега при погребението на махараджа старшият брамин трябва да изяде парче от плътта на покойника и за награда ще попадне във висшите сфери на небесата. Много такива неща се разказват, даже е трудно да се повярва. Ако приведем разказите за начините на лечение, пак не ни се вярва, че казаното се отнася за наше време. Но наистина трябва да се внимава с храната, защото освен преднамереното отравяне може да ви сложат просто развалени продукти. Сушеното месо може да не е прясно. Зърното - смесено с всякакъв боклук. Хлябът - недопечен. А китайските консерви, изминали дълъг път и в лоша опаковка, могат да бъдат негодни. Разбира се, едни и същи съдове служат за всевъзможни, неочаквани употреби. Невежеството и чистотата не вървят заедно.
Все пак извървяхме прекият път от Монголия през Цайдам, Тибет и Хималаите. Отначало по пътеката на Джелама, после пресичайки по ново направление Цайдам, през дзонговете на Тибет и през планинските проходи, хранилища на снеговете. Помогна ли ни по пътя паспортът на Далай Лама? Помогна ли ни паспортът, даден ни във „величествения снежен дворец" от губернаторите на Нагчу? Разбира се, сандък със сребърни рупии или китайски долари би помогнал повече. Но затова пък видяхме как старшините отказват да признаят заповедта на Лхаса. Самите губернатори ни предлагаха самоволни действия. И ние имаме право да кажем как пребитият без причина от войниците тибетец ни говореше, изплювайки кръвта от разбитите си зъби: „Виждате ли как се отнася дева-шунг със своя народ."
Има нещо отсъдено в умирането на стария Тибет. Колелото на закона се е превъртяло. Тайната си е отишла. Тибет няма кого да пази и никой не пази Тибет. Изключителността на положението като пазител на будизма не принадлежи повече на Тибет, защото будизмът, по завета на Благословения, става световно достояние. На дълбокото учение не са нужни суеверия. Търсенето на истината няма нищо общо с предразсъдъците.
Първото изображение на Благословения е получено в Тибет от Непал и Китай. Получено е чак през седми век, когато са изминали повече от хиляда години от живота и учението на Благословения. Получено е, след като в Индия вече е била натрупана блестяща литература от последователи на будизма. Първото изображение е получено тогава, когато вече из цяла Азия са се извисявали прекрасни вихари, пред които дукангите на Тибет изглеждат като бедни по-малки братя. Сега, когато възниква мисълта за възстановяването на истинския будизъм, и тази вълна отминава Тибет.
Да вземем черната магия на Тибет. Да си спомним оживяващите им трупове, знаменитото роланг-възкресение, което не е нищо друго, освен груба форма на вампиризъм. Да си спомним блуждаещите духове, които убиват и всячески вредят, при което често биват духове именно на лами. [Да си спомним различните видове обсебване, когато под злото въздействие хората напълно се променят и временно изпадат в истинско безумие.] Да си спомним злите заклинания и привидения, с които се въоръжават ламите, за да плашат безпросветния народ. Да си спомним самоубиващите магически кинжали, тъмните гадания, заклинанията, таласъмите, приели вид на зверове, и всичките измислици на злата воля. Първо, всичко това е много глупаво и тези тъмни занимания на ламите не свидетелстват в тяхна полза. Второ, магьосниците от Малабарския бряг възпроизвеждат цялата черна некромантия много по-силно. За тях знаят, от тях се страхуват, но никой не им се кланя и не ги счита за свещени личности. Малабарските „чудеса" са изпреварили Тибет.
Мнозина, които са писали за Тибет, го наричат „чудо на чудесата". Но това название би могло да се отнася или за стария Тибет от миналото, или за неразбирането на тези писатели, хипнотизирани от традицията. Наистина би могло да се нарече чудо школата, образувана от Махатмите около Кампа-дзонг. Но нали вече много години тази школа не съществува. И от кого е нарушена тя? От същите лхаски лами, които нямат нищо общо с това много изключително, което е ставало на територията на Тибет. Всичко това е минало. Сега малко тибетски лами притежават зачатъчни форми на левитация, материализация, проблясъци на воля и ясновидство. Но най-голямото изпитание за ламите е да им предложите, когато се съмняват: „Питайте вашия оракул какво мисля сега и какви намерения имам?" Тогава ще се окаже, че гадателят и прозорливецът отсъства, а ламите изпадат в смущение. Тези, които са развили у себе си ясновидството, не живеят в манастирите, не живеят в Лхаса.
Истина е, че в планините се случват удивителни явления, но те нямат отношение към ламите. Спомняме си онзи поразителен огън в палатката, отново появил се и на Чантанг. Спомняме си вълните топлина сред жестоките мразове. Спомняме си много проявления на тънките енергии, но Лхаса няма нищо общо с това! Поразително е да се мине през места, където до неотдавна е имало Ашрами.
Но и най-необикновената среща няма да има нищо общо с правителството на Далай Лама. Смесването на две съвсем различни понятия трябва да се разграничи. И Тибет повече няма право да се укрива зад непринадлежащата му тайнственост. Радвам се, че вървяхме открито, че питахме открито тибетското правителство и говорихме с тибетците открито. Старият път на преобличането е твърде импозантен за Тибет. Сега той трябва да каже открито думата си.
Би било нелепо да се осъжда цялото милионно население на Тибет. Ламите могат отново да станат образовани. Отново може да се появи просветено правителство. И народът може отново да преживее възход. Много от това, което изглежда „паднало", просто още не се е „повдигнало".
В Учението истинните завети на Благословения съдържат практически указания, които се отнасят за целия живот. При известно старание може да се опознаят и приемат като ръководство тези благи наставления. Сега тези, които позорят учението, и негодните чиновници в правителството трябва да разберат, че престъпната им дейност е осъдена и не може да продължава.
Тибет ни изпраща с тъжно съобщение. Нашите трима торгути - Очир, Дордже и Манджи - били изненадани от тибетско нападение на 40 мили от Гянцзе. Двамата торгути са убити, а третият - ранен. Парите и вещите им са разграбени. И така, даже единственият уж уреден и охраняван път от Индия към Лхаса вече е в ръцете на разбойниците. Мъчно ни е за нещастните торгути, завръщащи се с припечеленото в родните чергарски станове. Те бяха храбри хора. Сигурно са били нападнати от предателска засада, иначе те скъпо биха дали живота си. Попитахме британския резидент с какво можем да помогнем на ранения. Местен тибетец от добрите казва: „По-рано разбойниците бяха в северен Тибет, но при сегашното правителство те са из цял Тибет. И самото правителство не се различава от тях" - с безнадежден жест завършва огорченият тибетец. Колко порядъчни тибетци, колко учени лами трябва да страдат от некачествените си управници.
Според друга версия нашите монголци стигнали до Лхаса, но там били заловени и хвърлени в тибетски затвор. Във всеки случай нашите нещастни торгути попаднаха в беда.
Последният слух от Тибет е много странен. Говори се, че всички монголци се готвят да напуснат Тибет заради трудностите, които създава правителството. Даже казват, че самият Далай Лама се готви да бяга от Тибет. Дори това да е само слух, във всеки случай той е показателен за сегашното положение.
Още един слух: тибетците казват, че хорчичичабът е купил назначението си за командващ северния фронт за три хиляди норсанга. Не е скъпо.
Още един слух: горкият Церинг, нашият монголец, също пострадал. По път от Нагчу за Лхаса го ограбили и сега той проси милостиня на лхаския пазар. Шедуб, отиващ в Лхаса за десет години, вече мечтае да се измъкне оттам. И него, и Кедуб напълно са ги обрали в Лхаса. Кедуб също търси случай да се махне по-скоро, а как се стремеше натам. Ламаджаб прекара в Лхаса само два месеца, загуби всичките си пари и заминава със случаен керван за Монголия. Благополучно са пристигнали у дома си в Шараголчи ламата Санге, ламата Таши и Кончок, защото са се отказали от намерението да ходят в Лхаса и се върнали назад към Нагчу. Жалко, жалко за торгутите; колко бодро препускаха след куланите и дивите якове. Н. В. вече е в Италия. Докторът, П. К. и Г. вече са в Китай. Така се разпръсна последният състав. Нови работи. Новото здание е започнато в Америка. И ще бъде завършено със субурган.
Тибетците, преминали в Сиким, казват: „Преди в Тибет звучаха тръби в храмовете, а сега се разнасят само тръбите на войната." Генералите на Тибет са твърде слаби, за да се сражават с външните врагове, затова пък знаят как да притесняват своите беззащитни селяни."
„Всички учени лами напускат Тибет и сега истинското учение трябва да се търси отвъд границите на Тибет." „Сега в Тибет малко хора знаят за Шамбала, цялото учение е забравено." „Тежко време дойде за Тибет. Девашунг (правителството) е толкова нищожно, колкото кутрето на ръката." „Сега идва годината на Дракона. Миналата беше година на Тигъра, а следващата - на Овцата - няма ли да бъде по-леко тогава?"
„Според пророчеството Таши Ламата няма да се върне в Тибет, преди да минат три години."
„Много хиляди лами са преминали индийската граница, спасявайки се от сегашното ужасно управление в Тибет." „Далай Ламата се е оттеглил от делата и се е затворил." За много неща говорят. Настига ни нашият лама от Харчин. Мислел да остане в Лхаса десет години, а престоял само три месеца. Ограбен е, спасява се от Тибет. Заедно с него бягат още трима учени лами от Ташилунпо.
Новини от Сиким. Манастирът в Гум се разширява. Прибавени са нови постройки. Стените са покрити с живопис. Манастирите в Калимпонг и Курсеонг също се разкрасяват. Навсякъде помага Геше Ринпоче от Чумба. Навсякъде, където е минал, израстват изображения на Майтрея. Настоятелят на Гум се грижи както и преди. Както и преди там работи нашият художник геше ларива. Всичко е хубаво, приятелско.
Във всеки случай даже самите тибетци, тоест по-разумните и оттеглилите се зад граница, разбират, че така не може да продължава. Страна с милионно население не може да се откаже от всички признаци на цивилизацията. Но да се продължава с отричането на всичко чуждестранно и тайно да се купуват третокачествени продукти, произведени в чужбина, и сами да се стремят да проникнат през всички граници е вече недопустимо. Това шутовство на невежеството вече е забелязано и става невъзможно. Границите могат да бъдат затворени. Също не бива да има зад граница тибетски дониери с многообещаващи пълномощия и да не се признават издаваните от тези държавни чиновници документи. Не бива да наричаш себе си „Океан на знанието", щом си невеж. Не бива да наричаш себе си „Победен ВЪБ всички направления", когато тибетската войска е въобще негодна за съвременен бой. Въобще не бива да се лъже само заради навика за безнаказаност.
Колко жалко, че ликът на Тибет е потъмнял от мрачната действителност. Но приятелите си остават приятели.
Попитаха ме: „Какво ще говорите сега за Тибет?" Както винаги ще възхвалявам светлината и ще сразявам
Шамбала. Само един камък на пръстена му струва повече от всички съкровища на света. Даже тези, които случайно са помогнали на учението на Шамбала, ще получат за това стократно възмездие. Вече са се превъплътили много воини на учението на истината. Ще минат само няколко години и ще се чуят мощните стъпки на Властелина - Обновителя на живота. Вече се забелязват небивали явления и се срещат необикновени хора. Отварят се вече вратите на знанието и зрелите плодове падат от дървото.
Ето още едно изображение на Шамбала - мандалата на Шамбала, в която знаещите ще видят намеци за това, което става. Отгоре е Идамът, като знак за стихийна мощ, също и онзи Таши Лама, написал тайната книга „Пътят към Шамбала". В средата на изображението снежните планини образуват кръг. Виждат се три бели граници. В центъра нещо като долина с много постройки. Различават се два разреза - нещо като планове на кули. На кулата е самият Той, Чиято светлина ще засияе в предопределеното време. Долу - мощно войнство води победна битка. Победа на духа на великото поле на живота.
Знаем, че по цяла Азия се очаква настъпването на Новата ера. Всеки тълкува това по своему, кой по-добре, кой по-зле. Кой прекрасно, кой - изопачено, но всички за един и същи предопределен срок. Особено впечатляващо е да се види такова съзнание по места, където не изсъхналата боя на печатната буква, а самият звук, живото човешко слово непосредствено изразява мисълта, която вълнува света. Ценно е да я чуеш и повториш. Родината на Хесар хан - Ладак, знае твърдо, че времето за обновление на света е вече настъпило. Хотан помни знаците, оповестяващи времето на Майтрея, над древната ступа. Калмиците в Карашар чакат скорошното появяване на Чашата на Буда. На Алтай ойротите се отказват от шаманизма и съчиняват нови молебени в очакване на Белия Бурхан. Вестителят на Бурхан, благият Ойрот, вече препуска по света.
Монголците помнят появата на Повелителя на света и приготвят дуканг на Шамбала. В Чантанг славословят Хесар хан и говорят за запретените граници на Шамбала. Край Брахмапутра знаят за ашрамите на Махатмите и споменават чудните Азари. Евреите чакат край моста Месия. Мюсюлманите очакват Мунтазар. В Исфахан белият кон е вече оседлан. Християните на свети Тома копнеят за пришествието и носят по себе си тайни знаци. Индийците знаят Калки Аватара. А китайците на Нова година запалват огньове пред изображението на Хесар хан - Властелина на света. Ригден Джапо, Повелителят, се носи над пустините, препуска по предопределения си път на Изток. Някой недовиждащ ще пита: вярно ли е всичко това? Не е ли преувеличено? Не приемаме ли тези отживелици за вярвания на бъдещето?
Това значи, че питащият никога не е бил на Изток. Ако сте били по тези места, ако сте минали много хиляди мили, ако сами сте общували с много народи, то ще познавате цялата жизненост на тези стремежи. Ще разберете защо за тези свещени понятия се говори в тишината на вечерта, насаме, в тих задушевен разговор. Защо замълчават при всеки новодошъл. Ако кажете, че пред госта беседата може да продължи, ще последва поклон. И получавате мълчалив, пълен със смисъл поклон, не вие, а Великият Майтрея.
КОМЕНТАРИИ I
Чермное море - Така наричат Червено море в руските преводи на Библията.
„Рамаяна"- древноиндийска епическа поема за Рама и войната му с ракшасите (цемоните-гиганти), в която заедно с Рама се сражавали и маймуните под предводителството на Хануман.
Майтрея- бъдещият Буда, олицетворяващ копнежите на целия будистки свят, от Цейлон до ламаистките манастири в Сибир.
Хинаяна и Махаяна - „Малката колесница" и „Голямата колесница". Хинаяна - южната школа на будизма; Махаяна - северната школа, разпространена освен в Северна Индия и в Тибет, Монголия, Китай и Япония.
Ступа- монумент с конусовидна форма, издигащ се над останките на Буда, Архатите и други велики хора.
Хануман, Рама и Равана - персонажи от „Рамаяна". Хануман, царят на маймуните, е верен съратник на героя на епоса Рама в неговата борба с Равана - царя на демоните, отвлякъл жената на Рама - Сита, което и става причина за тази велика война. Между този епос и „Илиада" се виждат дълбоки паралели.
Веди - откровения или свещените писания на индийците. Ведическите текстове се разделят на две големи части: екзотерични - „раздел на действия и трудове" и „раздел на знанието". В последния влизат Упанишадите.
„Махабхарата"- велик индийски епос, включващ в себе си Бхагавад гита.
Наваб-титла на управителите на области в Индия.
Бабу (индустани) - образован човек.
Садху- свят човек; странстващ отшелник.
Хата-йог - практикуващ хата-йога, по-нисш вид йога; човек, използващ физически средства с цел да постигне духовно саморазвитие.
Пуебло - племена на американски индианци; също и техните селища.
Санта-Фе - главен град на щата Ню Мексико, в югозападната част на САЩ.
Бунгало, дак-бунгало - лека постройка с веранди; хотел.
Стокзунг - предградие на Стокхолм.
Ибн-Фадлан- арабски пътешественик и писател; Х в. от н. е.
Световит- върховно божество на небето при древните славяни. При неговия храм имало особен бял кон, на който според поверието Световит (Святовит) излизал през нощта да се сражава с демоните.
Тримурти -Троица; в съвременната концепция - Брахма-творец, Вишну-пазител и Шива-разрушител. В древната традиция Индра, Агни и Сурия (въздух, огън и слънце). Най-дълбока философия лежи в основата на този символизъм.
Ввданта - дуалистична религиозно-философска система, представляваща резултата от философското тълкование на Упанишадите.
Адвайта- монастическо направление във Веданта.
Далай Лама - светският управител на Тибет с резиденция в Потала, в Лхаса.
Лама - монах или свещеник.
Шерпи - тибетска народност в Непал.
Ария Самадж- просветителско-националистична индуистка организация, създадена през 1875 г.
Кам и голоки - племена в Тибет.
Зигфрид - крал на нибелунгите в германския епос.
Ринпоче (римпоче) - „извънредно скъпоценен", титла на висши духовни лица в Тибет. *
Сиким - княжество в Североизточна Индия.
Шамбала - страна, в която съгласно вярванията в Азия живее бъдещият Повелител на Света и неговото войнство.
Атиша - основател на будистка школа през XI век, проповедник на будизма в Тибет.
Миларепа (1040-1123) - будистки поет-отшелник, тибетският Орфей.
Гопи- пастирки, възлюбените на Кришна.
Лвл и Купава - персонажи от древноруския фолклор, действащи лица от операта на Н. А. Римски-Корсаков „Снежанка".
Канченджанга - свещена планина в Сиким.
Падма Самбхава - основателят на „червената секта" (VIII в. от н.е.) една от двете най-големи в Тибет. Тантра- книги на средновековния будизъм, описващи мистични упражнения. Чома де Кьорьош (1784-1842) - унгарски пътешественик и учен, положил основите на научната тибетология. Сенген Лама - въплътен лама, настоятелят на Агпа-дацан, в Таши-лунпо. Менданг - каменно възвишение на превалите, обикновено обърнато на изток, служещо на ламите като място за медитация. Амрита- напитка на боговете, еликсир на живота. Раху- демон, похитил част от амритата на боговете. Авалокитешвара - най-великият Бодхисатва в северния будизъм,
спасител и освободител. Обикновено го изобразяват многорък и многолик.
Мажента - червена анилинова боя. Владетелят на Света - Идващият Повелител, чието велико въплъщение (аватар) се очаква в цяла Азия. Дхармапала - покровител или пазител на закона, учението. Гаруда - царят на птиците, ездитно животно на Вишну.

III
„Тронът на Соломон"- планина в Кашмир.


Бонпо - предбудистка вяра в Тибет, опираща се на магически обреди.
Джахангир - император от династията на Великите Моголи, син на Акбар Велики, управлявал от 1605 до 1627.
Таксила - древната столица на Гандхара.
Акбар Велики - един от най-великите императори на Индия, покровител на религиите, изкуствата и науките; управлявал през 1555-1605 г.
Асвагхоша - велик будистки поет, живял около I в. от н. е.
Авантисвамин - кашмирски цар (раджа) през 855-883 г. от н. е. И поет лирик.
Ашока- индийски император от династията Мауря, изключително ревностен разпространител на будизма. Издигнал хиляди светилища и разпратил мисионери из целия източен свят. Управлявал през 272-236 г. преди н.е.
„Пролетно тайнство" - балет, признат за едно от най-добрите съвременни произведения. Създаден съвместно от композитора Стравински и Рьорих, който написал либретото (основано на древни пролетни обреди) и скицирал декорите.
Жадвит - полускъпоценен камък.
Гандхара - древна област около Пешавар, където се съчетават гръцкото и индийското изкуство.
Шах-Джахан - син на Джахангир, император на Индия през 1628-1658 г. Аурангзвб- император от династията на Великите Моголи, син на Шах-Джахан, управлявал през 1659-1707 г. Мвхадева - Велик Бог, едно от имената на Шива. Романвска - „романски" стил в европейската архитектура (Х ХIII век). Хор - египетски бог, последният от божествените управници на Египет, смятан за син на Озирис и Изида. Урви- змия, свещен символ върху украсата на главата на Озирис и на други божества, а също и на фараоните. Свхмвт - египетска богиня на войната. Свнусврт III- египетски фараон от XII династия (Средното царство), управлявал през 1884 до 1849 пр. н. е. Джинове - елементали, духове на природата Валхала - чертозите на Один (върховен бог от скандинавския
епос), вечна обител на падналите герои. Фибула - закопчалка за дреха във вид на брошка. Жалник- селско гробище в руския Север. Ситара, сааз- струнни инструменти Виктрола – грамофон.
Наеарджуна -.основател на школата на мадхямиките (ок. II в. н. е.) от Махаяна.
Сараха - велин брамин, развил учението на Махаяна и тайния тантризъм, предшественик на Нагарджуна.
Бвноцо Гоцоли (1420-1497) - италиански живописец, автор на стенописите в пизанската Кампо Санто.
Хври мвт де Блее (ок. 1480-1550) - фламандски живописец.
Несториани - християни-последователи на Несторий, патриарх Константинополски (428-431), утвърждаващ, че Исус Хрис-тос е бил роден човек и едва впоследствие станал Божи син. На Ефеския събор през 431 Несторий бил осъден като еретик и изпратен на заточение. Последователите му бягали главно в Иран, а впоследствие се разпространили из цяла Азия.
Гуанин- богиня на милосърдието в китайския будизъм.

IV
Ладак- хребет и историческа област в Западните Хималаи


Кашяпа - главен хрец на една от сектите на огнепоклонниците. След обръщането му всички негови последователи също приели будизма.
Раджагриха, Весали и Патна - местата на провеждане на първите будистки събори.
Алара Калама - знаменит мъдрец, учител на Буда за известно време.
Удака Рамапута - аскет-брамин, наставник на Гаутама Буда в течение на няколко години.
Ригведа - първата от четирите Веди, свещените писания на индийците.
Белият Бурхан - името на бъдещия Буда при алтайците.
Урувела - мястото, където Буда е прекарал шест години в медитация.
Наиранжара - река в североизточна Индия.
Евсевий- (ок. 256-340) - епископ на Кесария (Палестина), известен като баща на църковната история.
Митра - древноирански бог на слънцето. Дълбоко свързан с висшия окултизъм, принципите на който се разкривали в мистериите на Митра.
Климент Александрийски - (ум. ок. 215) - баща на църквата и плодовит писател.
Ипатия (370-415) - знаменита жена-философ, живяла в Александрон (347-419) - счита се за един от най-учените отци на - най-сведущият от всички „отци на църквата" и раннохристиянски писатели. - висше църковно звание в православната църква.
дмос-древноеврейски пророк.
Африди - племена, обитаващи в околностите на Пешавар. Балтистанци - жители на Балтистан, област в Северен Кашмир. Драс - населен пункт по пътя от Кашмир към Ладак. Дарди - мюсюлмански народности, живеещи в Северна Индия. Хошун - териториално-административна единица в Монголия; също отряд воини на един хошун. Асторци - жители на Астор, област в Кашмир.
Шикари- индийски ловец.
Маулбек- манастир около Ле.
фасиен - китайски будист-пилигрим, посетил през 399-411 г. Централна Азия, Индия и Цейлон.
Хвсар хан - името на бъдещия спасител; герой на монголско' тибетския героичен епос.
Лама/ора - манастир около Ле.
Манджушри- един от главните Бодхисатви, владетел на знанието и мъдростта. Лхамо - „пазителка на закона" в ламаизма, наказваща предателите на вярата.
Махакала - име на Шива; един от Дхармапалите. Дюрандал - мечът на Роланд, герой от френската епична поема
„Песен за Роланд". Бругуиа - жената на Хесар хан. Брунхилда - героиня от германско-скандинавския епос. Локи- бог на огьня-разрушител в германско-скандинавския епос. Санясин - индийски аскет.
Франке А. Х. - познавач на Тибет, автор на книгата „Древностите на индийския Тибет". „Епизоди от неписаната история"- в книгата са приведени свидетелства за срещи с Учителите.
Асур- главно божество от асирийската митология; родоначалник на асирийците. Хеми - манастир около Ле. Гелонг (тиб.) - духовно звание, монах. Шайок - цесен приток на Инд.

VI
Зоравар - предводител на въоръжените орди на племето догра,


нахлули в Западен Тибет от Кашмир. Ебионити - раннохристиянска секта от II-IV век, членовете на
която са вярвали в месианството на Христос, без да го смятат за божество. Епифаний (ок. 310-403) - епископ, учител и приятел на Иероним,
излязъл с яростна критика срещу Ориген. Иринвй (ок. 135-202) - един от първите „отци на църквата". Нубра - десен приток на река Шайок. Чантанг - Северното тибетско плато. Тврит - населен пункт на р. Нуба, на север от Ле. Чортвн - същото като ступа. Ахмадие - ислямска секта, създадена в края на XIX век от М. Г.
Ахмад, смятал себе си за месия на мюсюлманите и християните и Кришна за индусите в едно лице. Хвген - високо духовно звание.
Сарти- общо название на народите от Източен Туркестан в Русия. Яхтан- неголямо дървено сандъче, облицовано с кожа. Пелина - европеец, човек от Запада. Ахун - образовано учено лице при мюсюлманите. Пещерите на Дунхуан - пещерен будистки манастир Цянфодун („Пещерите на хилядите Буди"), недалеч от Дунхуан. Ринпоче - тук в смисъл на Панчен Ринпоче, титла на Таши Лама. Дардистан - област в Северна Индия, където живеят дардите.
Дастархан (тюрк.) - угощение.
Майдан - площад, пазар.
Такламакан - огромна пустиня, покриваща централната част на Синцзян.
Тохари - народ, за който е писал фасиен и други поклонници. Даотай- китайски чиновник. Ямин - канцелария на местните власти; учреждение. Беk- дребен чиновник; също титла за местните знатни хора.

VII
Свен Гедин (1865-1952) - шведски пътешественик, изследовател на Централна Азия


Вилхелм Филхнер (1877-1957) - известен немски изследовател на Тибет.
Сутри - свещени книги. Будистките сутри съставят втория раздел на Трипитака - будисткия канон. Чарлз Алфред Бел - британски политически емисар в Сиким и Бутан; през 1921 г. съпровождал дипломатическата мисия в Лхаса.
Орел Стейн - известен английски археолог, изследовател на Централна Азия.
Джон Маршал - известен английски археолог, генерален директор на археологическата служба в Индия.
Гансу- провинция на Китай, стигаща до североизточната граница на Тибет.
Остия - морските врати на Рим. Пол Пелио (1878-1945) - известен френски изтоковед.

VIII
Бай (тюрк.) - богаташ.


Лянзар-хан.
Дягилев С. П. (1872-1929) - виден руски художествен и театрален деец, ръководител на балетна трупа.
Болм А. Р. - солист на балета в трупата на Дягилев. Чекмен - горна дреха, кафтан.
„Чепраси" (инд.) - пратеник, куриер, служител.
Уйгури - група тюркски племена.
Лвкок А. - немски археолог, изследовател на Централна Азия.
Квйсар - вариант на името на Хесар хан.
Торгути - западни монголи (олети), говорещи на торгутски диалект, част от монголския език.
Ганджур („Ганжур") - събрани свещени будистки текстове в 108 тома.
Тамаша - весело представление.
Дунгани- китайски мюсюлмани. Якуб Век (1820-1877) - предводител на антикитайско дунганско
въстание в Синцзян.
Мафаквши (тюрк.) - притежатели на мафи (каруци).
Арбаквши, керакеши (тюрк.) - притежатели на арби (талиги) и на коне.
6 четвърти- около 1 м, една четвърт от аршина е около 17,78 см. Маster Institute - Института на обединените изкуства в Ню Йорк, създаден от Н. К. Рьорих.
Рвскинизъм - теория на английския изкуствовед и публицист
Джон Ръскин (1819-1900), призоваващ към възраждане на средновековния ръчен труд.
Бакша - разказвач, певец.
Гвджак- музикален струнен инструмент с кълбовиден резонатор.

IX
Аюши хан - „цар" на ойротите, при който в началото на XVII в. част от тях преминала от Джунгария към долното течение на Волга, където те започнали да се наричат калмици.


Бей- знатна титла, господин.
Бурхан- Буда или божество въобще, също техните изображения; тук очевидно превъплъщение на висше духовно лице.
Дигнитарий - сановник.
Хунхузи- китайски разбойнически шайки в Манджурия.
Богдо-Ула - „Свещената планина" на юг от Урумчи.
Мврв - един от най-древните градове на Средна Азия.
Развалините му са на около 30 км източно от град Мара в Туркмения.
Тангути - общо название на номадските племена от тибетските области Амдо и Кукунор.
Адриан бан Остаде (ок. 1610-1685) - холандски живописец
Яфетиди- народи, говорещи яфетски езици (от Иафет- син на Ной).
Геше-учен монах.
Манзал-Гармо - майка на всички добри богове в бурятската митология.
Габала - ритуален съд, направен от горната част на човешки череп.
Трипитака - будистки канон, състои се от три раздела.
Рибхваси- космически духове. Сома - свещена напитка, също бог на Луната, владетел на тази напитка.
Джил-Кор, мандала - символично изображение на Вселената във форма на кръг от ковано злато, сребро или мед, а понякога рисувано.
Юлдуси - високопланински котловини с пасища.
Цаган-хутухта - буквално „белият хутухта".
х-хп
Шамбатион - река, спомената във Ветхия завет.
АРА - Аmerican Relief Administration, американска организация за оказване помощ на европейските страни, пострадали в Първата световна война, действаща през 1919-1923 г. под ръководството на г-н Хувър.
Барамул - населен пункт в Северен Кашмир.
Еленови камъни- скали и камъни, покрити с древни рисунки.
Керексури - древни могили от камъни.
Волтер А. А. - руски художник, ученик на Рьорих.
Балдур - бог на доброто в скандинавската митология.
Дуканг - храм, дом за събирания.
Турпани - птици от рода на гъските.
Нирва - ковчежник на община, манастир.
Синема - кино.
Обо - свещени купчини камъни, натрупвани на превалите и из други високи места. Танки - знамена-картини с живописни изображения на Буда и светците
Панаги - номадски племена от Североизточен Тибет.
Хори или хорпа - жители на областта Хор в североизточната част на тибетската провинция Амдо. Менхири- мегалитни паметници във вид на отделни, вертикално
забити в земята камъни с продълговата форма.
Лабран - манастир.
Ареали (архар) - див планински овен, обитаващ Средна и Централна Азия.
Идам - божество-покровител.
Калки Аватар - бъдещото въплъщение на Вишну.
Кабарга - мускусен елен.
Кулан - диво азиатско магаре.



www.spiralata.net


Достарыңызбен бөлісу:




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет