Ангел Каралийчев Тошко Африкански

МЪДРИ ОТГОВОРИ

Дръпна го за крака. Пънчо спеше блажен сън. Едвам отвори едното си око и пак го затвори. Тошко навря в носа му една сламка. Пънчо скочи. Крушевата сянка наближаваше вратника. Сънливият ученик се протегна, влезе в пещника, отряза си една порязаница хляб, мушна я в торбичката наместо книга и потегли за училище. Тошко закрачи подире му.

Беше още рано. В учебната стая нямаше никой. Пънчо натика Тошко пак в печката и седна на мястото си. Бръкна в торбичката, отрони шепа трохи и ги налапа. Надойдоха децата. Превърнаха тихата стая в лудница. Влезе и учителят. Провери всички ли са дошли. След това се изправи пред черната дъска.

— Деца — рече той, — вие знаете, че през първия час имаме урок по география. Научихте ли си урока?

— Научихме го — извикаха всички.

— Много се радвам, че го знаете. Я да излезе Пънчо Върбов и да ми го разкаже! Хайде, Пънчо?

Пънчо излезе неохотно и скръсти ръце.

— Разказвай! — подкани го учителят.

Пънчо напъна всичкия си ум, но главата му не роди нито една мисъл. Сякаш сутринта майка му, като метеше стаите, беше измела с метлата и знанията от главата му.

— Сам не можеш да разказваш. Тогава аз ще ти задавам въпроси, а ти ще ми отговаряш. Кажи ми, коя е най-високата планина в България?

Пънчо насочи очи към печката. Оттам се чу шепот:

— Тик-тик!

Пънчо се досети бързо какво му подсказа Тошко.

— Тиквата! — извика той.

— Много право — кимна с глава учителят. — Тиквата е най-високата планина в България. Ами коя е най-голямата река?

От печката пак се чу шепот:

— Тик! Тик!

— Тиквата! — извика пак Пънчо и изгледа победоносно другарите си.

— Вярно е. Ти си най-умният ми ученик. Ами да видим коя е тази тиква, която се е скрила в печката и ти пълни главата с толкова мъдри отговори!

Мравки полазиха по Тошковия гръб. Учителят отвори вратата на печката и извика:

— Излез, многознайнико!

Тогава Тошко се измъкна, прескочи масата и като хала изхвръкна през счупения прозорец.

Децата зяпнаха от учудване и продължително изговориха буква „а“.

НОЩ В ГОРАТА

ТОШКО АФРИКАНСКИ КАНИ ВСИЧКИ ЖИВИ ТВАРИ — ОПАШАТИ, МУСТАКАТИ

И КРИЛАТИ — ДА МУ ДОЙДАТ НА ГОСТИ В НЕГОВАТА ГОРСКА КЪЩИЦА

Ще посрещне зверовете гостолюбивият домакин, ще ги нахрани. Ще ги почерпи и ще им държи реч: да се побратимят вече. Да спрат взаимните вражди. Стига са се самоизяждали. Ще поиска клетва от вълка — да не влиза в кошарата, от лисицата — да не обикаля кокошарника, от сокола — да не граби пиленцата, от котката — да не яде мишки, от щърка — да не гълта жаби. Всички да заживеят като братя.

Видението на бъдния кротък горски свят изпълни Тошковата душа със светлина.

Подир години признателните животни ще му вдигнат паметник от камък и бронз, писателите ще опишат делата му, в учебните стаи децата ще окачат портрета му…

— Аз съм най-мъдрата маймуна на света! — проговори той и закрачи с блажено увиснала долна устна.

Гората се чернееше в далечината. Додето стигне, слънцето се потули зад хълмовете. Птиците с тихо чуруликане бързаха към гнездата си. Шумеше вечерен прохладен вятър. Тошко навлезе в горската мрачина. Тръпки го побиха. Ами ако срещне брата на оня вълк, който наместо него се намъкна в чувала и дядо Тодоран го бухна в Самодивския кладенец? Ами ако срещне мечката, която от благодарност искаше да го стисне в своята меча прегръдка? Зъбите му затракаха. Озърна се насам-нататък и съзря едно много старо яворово дърво с бял дънер, разперени клони и гъста шума.

— Тук ще нощувам! — продума Тошко и се покатери на дървото. Намести се в шумака, затвори очи, но не можа да заспи, защото беше много гладен. Към полунощ изгря месечината. Щом светнаха нейните златни рога над върхарите, под дървото пристигнаха трима души разбойници. Единият от тях — той беше Гривчо Страшника, същият, когото търсеха пъдарите Гудо и Агудо — рече:

— Есен настана и горската шума започна да капе. Време е вече да си ходим. Скоро ще паднат дълбоки снегове. Ще спрат хорските кервани и ние няма да има кого да обираме. Туй лято много коне откраднахме, но напълнихме торбата. Аз съм главатар, затуй на мене се падат два дяла, а вие ще вземете по един дял. Съгласни ли сте?

— Не сме съгласни — отвърнаха мрачно другите двама разбойници. — Искаме да делим по равно!

От дума на дума, от реч на реч разбойниците се скараха. Измъкнаха ножовете си. Тошко Африкански не смееше да поеме дъх. Когато тримата горски човеци кръстосаха ножовете си, Гривчо Страшника извика:

— Преди да се изпотрепеме, ще направя едно последно предложение. Хайде да оставим тук торбата и да се отдалечим на триста разкрача. Щом кажа: едно, две, три! — ще се втурнем към торбата. Който стигне първи — негова да бъде. Съгласни ли сте?

— Съгласни! — отвърнаха другарите му, прибраха си ножовете и тръгнаха. Отдалечиха се разбойниците. Тогава Тошко скочи от дървото, бързо грабна торбата и пак се изкачи горе.

— Какво ли сладко нещо има вътре! — помисли си той, преглътна и окачи тежката торба на един сух пречупен клон.

Не мина много време — ето че гората запращя. Най-напред пристигна Гривчо Страшника.

— Торбичката е моя — изрева той и започна да я търси.

Пристигнаха и другите разбойници. Тук торба, там торба — няма я. Сякаш е в земята потънала. Студен пот обля Гривчовото тяло.

— Тук има нечиста сила! — тихо рече той. — Да бягаме, братя! — и се втурна в мрачината. Другите двама разбойници го последваха.

Когато стъпките им заглъхнаха, Тошко мушна разтрепераната си лапа в торбата и нагреба една шъпа лъскави сребърни монети.

— За тези ли търкалца разбойниците са разплаквали цялото лято хората? — поклати глава маймунекът и избухна. Дръпна силно торбата и изтърси монетите на земята. Те се пръснаха като листа под дървото и залъщяха. Тошко се намести между два клона и заспа с увиснали надолу лапи.

ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА

Не щеш ли, в туй време насреща му се зададе едно момиченце с червена шапчица и кошница в ръка. В кошницата имаше топла питка, варена кокошка и бутилка с карабунарско винце.

— Ах! — извика момиченцето, като съзря Тошка. — Много съм щастлива, че те срещам, Кумчо Вълчо!

Тошко погледна въпросително девойчето. Попита го със знаци, като раздвижи лапите си:

— Коя си ти?

— Аз съм Червената шапчица. Отивам при моята баба в нейния горски дом — да й занеса ядене. Моята баба боледува за варена кокошка и старо винце. Нали ти си вълкът!

Тошко поклати глава отрицателно.

— Ти си, лъжльо! — викна момиченцето. — Аз те познах по ръмженето. Моля ти се, тръгвай сега направо по тая пътека към бабината къщурка! Като стигнеш — изяж баба. След това сложи нейните очила над носа си и легни под юргана й. Аз ще дойда по-късно, защото ще дойда по обиколния път. Като почукам на вратата, ти с престорен глас ще изръмжиш:

„Влез, мила внучке! Ела, бабиното момиченце, да те прегърна! Какво ми носиш в кошницата?“

Аз ще вляза, а ти — ам! — ще изядеш и мене. Сетне ще пристигне моят дядо със секирата. Той е дървар. Ще ти разпори корема. Ще изкара баба и мене — цели-целинички. Чудесна история, нали? Хайде сега отивай по-скоро!

Тошко поклати глава:

— Не ми се ще — искаше да каже той — да се бъркам в тази чудесна история. Първо, не мога да ям сухо бабешко месо. Второ, аз не съм вълк, макар че съм огладнял като вълк. И трето, не настоявам да ми разпорят корема с ножица. Единственото нещо, което мога да сторя, Червена шапчице, за да не те огорча, е да изям питката, без кокошката. Може и винцето да изпия, ако е старо.

И той протегна лапа към кошницата.

Девойчето почервеня от гняв. Тропна с крак.

— Как — извика то, — ти искаш само питката и кокошката, а не искаш да изядеш и мене, и моята стогодишна баба? Де се е чуло и видяло такова нещо? Но ти разваляш цялата приказка. Майчице, за първи път срещам такъв безумен вълк! По-добре хич да те няма на света, щом като можеш да объркаш една от най-хубавите детски приказки! Дядо-о-о? Дядо-о-о! — закрещя Червената шапчица. — Ела по-скоро да претупаш този глупав вълк!

Някъде от дълбочината на гората се обади старешки глас:

— Ида, чедо, ида-а-а!

Тошко погледна между дърветата и съзря един старец да тича насам и размахва секира.

— Сега втасахме! — продума на себе си Тошко, озърна се да види накъде да бяга и се стъписа назад. Прецапа едно горско поточе. Птичките пръхнаха слисани.

— Дръжте го! — ревеше старецът.

— Тъй му се пада — той изяде най-добрите цигулари! — викнаха щурците и засвириха.

ДЯДОВИТЕ МЕДАРКОВИ ПЧЕЛИ

— Най-сетне — промърмори скитникът, — намерих си града. Там е къщата на моя стопанин. Там шъта домашната прислужница Тодора Гъбева. Дали е забравил стопанинът ония рибки със златни опашки, които излапа котаракът Мук? Ами ако Тодора грабне лъжицата и започне пак да ме налага по гърба? По-добре ще бъде да не се връщам в къщи, ами да сляза към реката. Хей там е дядовата Медаркова воденица. Все ще намеря в градината нещо за хапване. Днес не съм ял нищо. Само една шепа щурци изядох, затуй ми свирят червата.

И Тошко се спусна надолу. Дядовата Медаркова воденица не вървеше. Наоколо глъхнеха в есенен зной градини, пълни с узрели пъпеши и мъхнати праскови. Жужаха пчели. Те обираха меден прашец от чашките на латинките и го носеха към сламените кошери на дядовия Медарков пчелин. Тошко надникна през отворената врата на воденицата — няма никой. Къде ли е отишъл старият воденичар? Слезе по пътеката към реката и намери дяда Медарка — спи сладък сън, изтегнат на тревата под една върбова сянка. До него побита въдица. Дошъл да си хване някоя рибка старецът, легнал и заспал. Спи сега дядо Медарко дълбоко, а в градината му, зад воденицата, клоните на прасковата се чупят, натегнади от зрял плод. Тошко ги знае много добре тия праскови. Лани с Тодора набраха цяла кошница.

— Я да ида, че да си откъсна две-три жълти праскови — рече си той и се върна тичешком. Прескочи градинския плет и безшумно се промъкна през лехите към плодното дърво. Покатери се бързо, откъсна от прасковите на най-горното клонче и ги излапа. Сетне слезе на земята, избърса сока с ръка от устните си и тръгна между кошерите.

— Сега пък ми се яде мед! — въздъхна крадецът и надникна в един кошер. — Дали има вътре медени пити? Трябва да има, защото сега е есенно време. Ох, да мога да измъкна само едничка!

Бедният Тошко, той беше забравил как го преследваха пчелите на дяда Тодорана!

Дядовите Медаркови пчели сякаш разбраха какви мисли се въртят в маймунската глава на Тошка. Забръмчаха край ушите му, полазиха го по гърба. Тошко разпери ръце, замаха като бостанско плашило и побягна към воденицата.

— Аз ей сега ще ви прогоня! — закани се той и влезе в дядовата Медаркова стаичка. Бръкна под възглавницата на воденичаря, извади кутия с цигари. Запали на огнището една цигара, смукна два-три пъти и се върна към кошера. Знаеше Тошко, че пчелите не могат да понасят тютюнев дим. Наведе се към вратичката на най-високия кошер, смукна продължително от цигарата и всичкия пушек духна вътре. Тогава пчелите грозно забучаха. Излетяха на орляци. Една от тях кацна върху носа на злосторника и си заби жилото. Тошко изохка и ритна кошера. В този миг пчелите, като видяха, че тяхното домашно огнище е разтурено и драгоценният мед е разсипан, стръвно нападнаха маймунека. Налепиха се по краката му. Влязоха в носа и ушите му, безпощадно започнаха да набиват отровните си жила. Тошко зарева и търти да бяга. Целият пчелен рой полетя след него. Крадецът изскочи на полето, дълго бяга и стигна жабешкото блато. Без да мисли нито един миг, засили се и цамбукна сред блатото. Отвори уста да вика за помощ и налапа нещо.

ЖАБАТА В ТОШКОВИЯ КОРЕМ

В туй време край блатото дебнеше диви патици един ловец с перо на шапката. Като съзря удавника, той си рече: „Кой ще си мокри краката да те вади“, но сетне му домъчня за нещастника и проводи кучето си да го измъкне. Кучето влезе вътре, захапа Тошко за крака и го измъкна на брега. Ловецът клекна да разгледа какъв е този удавник и ахна.

— А бе, Тошко, ти ли си бил? — извика той. — Що щеш тука в блатото? Аз четох за твоите злополуки в едно детско списание и се много натъжих за тебе. Много теглила си претеглил, момчето ми. Хайде сега да си ходим у дома! Прощавам ти за рибките със златните опашки. Тръгвай с мене!

Тошко се надигна и тръгна със стария си господар.

В къщи Тодора Гъбева посрещна Тошко, разгледа го и плесна с ръце:

— Брей, Тошко, къде се беше загубил? Защо избяга от моето родно село? Не ти ли хареса чувалът на дяда Тодорана? Много си напълнял, бре Тошко! Защо ти е толкова подут коремът?

Тошко си погледна корема: наистина той е станал като гайда.

— Тичай, Тодорке, да повикаш доктора! — извика ловецът и сне пушката от рамото.

Тодора изскочи навън. Подир малко пристигна докторът. Намести очилата си и почна да прислушва със слушалката подутия Тошков корем. Изведнъж нещо врекна вътре и докторът подскочи като петел.

— Разбрах — рече той и излезе навън.

Подир малко се върна с въдица в ръка, а на въдицата забодена една зелена торна муха.

— Зяпай, Тошко, зяпай! — провикна се докторът и залюля въдицата край устата на дебелокореместия маймунчо.

Тошко почна да отваря устата си и щом зяпна — от гърлото му изскочи една креклива жаба и налапа мухата заедно с въдицата.

Докторът хвана жабата, хвърли я през прозореца на щъркела, който се разхождаше в градината, рече:

— Тошко, Тошко, други път, като влизаш в блатото, да не ловиш с уста жабите, защото ще си имаш големи неприятности с щъркелите!

И заживя Тошко отново при първия си стопанин в къщата накрай града. Само че след големите злополучия той беше станал по-разумен и не разливаше мастилото, не лапаше горещи картофи, не трошеше яйцата, нито посягаше към златните рибки в рибарника.

Край

Цончо Родев — Една торба ключове

жүктеу/скачать 242 Kb.

Достарыңызбен бөлісу: