Глава 22 Сърцето на каменното изваяние

— Като вярна индуистка съпруга не желая да се оплаквам от мъжа си. Но много бих искала той да се откаже от материалистичните си възгледи. Доставя му удоволствие да осмива изображенията на светци в стаята ми за медитация. Мили брат­ко, дълбоко вярвам, че можеш да му помогнеш. Ще го напра­виш ли?

Най-голямата ми сестра Рома ме гледаше умоляващо. Бях отишъл за малко в дома й в Калкута, намиращ се на улица „Гириш Видяратна". Молбата й ме трогна, защото тя беше оказала дълбоко духовно влияние върху ранните ми години и се опитваше с любов да запълни празнотата в семейството, оставена след смъртта на Мама.

— Обична сестричке, разбира се, ще направя всичко, ко­ето мога. - Усмихнах се нетърпелив да прогоня унинието от лицето й, контрастиращо с обикновено спокойното й и бодро изражение.

Рома и аз поседяхме известно време, молейки се мълчали­во за напътствие. Една година по-рано сестра ми ме беше помо­лила да я посветя в крия-йога, където забележимо напредваше.

Осени ме вдъхновение.

— Утре - казах аз - ще отида в храма в Дакшинешвар. Моля те, ела с мене и накарай и мъжа си да ни придружи. Чувствам, че с вибрациите на това свято място Божествената майка ще докосне сърцето му. Но не му разкривай с каква цел искаме той да дойде с нас.

Сестра ми обнадеждена се съгласи. Много рано на след­ващата сутрин с удоволствие видях, че Рома и нейният съпруг са готови за пътуване. Докато наетият от нас файтон тропо­леше по Горния околовръстен път към Дакшинешвар, моят зет, Сатиш Чандра Бос, се забавляваше да се присмива на духовните водачи от миналото, настоящето и бъдещето. Забелязах, че Рома тихо плаче.

— Сестричке, горе главата! - прошепнах й аз. - Не доставяй на мъжа си удоволствието да мисли, че приемаме на­смешките му насериозно.

— Мукунда, как можеш да се възхищаваш на безсмисле­ни брътвежи? - каза Сатиш. - Самият вид на всеки садху е отблъскващ. Той или е слаб като скелет, или не по святому е дебел като слон!

Високо се разсмях. Добродушната ми реакция не беше при­ятна на Сатиш, Той потъна в навъсено мълчание. Когато на­шият кабриолет влезе в земите на Дакшинешвар, зет ми сар­кастично се усмихна:

— Предполагам, че тази екскурзия е замислена с цел да ме промени?

Тъй като се обърнах, без да му отговоря, той ме хвана за ръката.

— Млади господин Монахо - каза той, - не забравяй да уговориш със служителите на храма да ни подсигурят храна.

— Сега смятам да медитирам. Не се тревожи за обеда си - остро отговорих аз. - Божествената Майка ще се погрижи за него.

— Не вярвам Божествената Майка да направи и едно не­що за мене. Но теб ще държа отговорен за храната си. - То­нът на Сатиш беше заплашителен.

Отправих се сам към увенчаната с колони зала, която въ­веждаше в големия храм на Кали - Майката Природа. Избрах сенчесто място край една от колоните и се настаних в поза лотос. Макар че беше едва седем часа сутринта, утринното слънце скоро щеше да стане тягостно.

Светът бавно изчезна, докато благоговейно изпадах в транс. Умът ми се съсредоточи върху Богиня Кали, чийто об­раз в Дакшинешвар беше специален обект на преклонение от великия учител Шри Рамакришна Парамаханса. В отговор на силните му молби каменното изваяние точно в този храм чес­то придобивало жива форма и говорело с него.

„Безмълвна Майко с каменно сърце - молех се аз, - Ти си се изпълвала с живот по молба на обичния Си син Рамакриш­на, защо не се вслушаш и във воплите на този Свой закопнял син?"

Възвишеният ми устрем безгранично растеше, съпроводен с божествен покой. Все пак след като минаха пет часа и Боги­нята, която вътрешно визуализирах, не ми даде никакъв отго­вор, се усетих леко обезсърчен. Понякога отлагането на изпъл­нението на молбите е проверка от страна на Бога. Но в крайна сметка Той се явява на упорития поклонник, и то във формата, която му е скъпа. Покланящият се християнин вижда Иисус, индуистът съзира Кришна, Богиня Кали или разширяваща се Светлина, ако поклонението му носи безличностен характер.

Неохотно аз отворих очи и видях, че вратите на храма са затворени от свещенослужителя в съответствие с обичая за обед­ния час. Надигнах се от уединеното си място в откритата зала и се отправих към двора. Каменният му под беше нажежен от обед­ното слънце; босите ми крака болезнено се опариха.

„Божествена Майко - тихо я увещавах аз, - Ти не ми се яви във видение, а сега си се скрила зад затворените двери на хра­ма. Искам днес да Ти отправя особена молитва от името на моя зет."

Вътрешната ми молба бе незабавно приета. Първо по гър­ба и под краката ми премина прохладна вълна, прогонваща всички неудобства. После за мое учудване храмът силно се уго­леми. Огромната му врата бавно се отвори и разкри каменна­та фигура на Богиня Кали. Постепенно тя се промени в жива форма, която усмихнато ми кимаше в знак на приветствие и ме изпълни с неописуема радост. Като с мистична помпа дъ­хът ми беше изтеглен от дробовете; тялото ми стана много не­подвижно, но не и инертно.

Последва екстазно разширение на съзнанието. Можех ясно да виждам на няколко мили по река Ганг вляво от мене и от­въд храма целите околности на Дакшинешвар. Стените на всич­ки постройки прозрачно просветваха; през тях аз виждах хора­та, които вървяха насам-натам по отдалечените места.

Макар че бях бездиханен и тялото ми се намираше в стран­но спокойно състояние, аз можех свободно да движа ръцете и краката си. За няколко минути експериментирах, като затва­рях и отварях очи: и в двата случая виждах отчетливо цялата панорама на Дакшинешвар.

Духовното зрение подобно на рентгенови лъчи прониква в цялата материя, центърът на божественото око е навсякъде, а периферията му - никъде. Стоейки там, в слънчевия двор, аз наново осъзнавах, че когато престане да бъде блудно дете на Бога, погълнато от физическия свят - един сън, нетраен като сапунен мехур, - човек отново ще наследи вечното си царство. Ако „бягството от действителността" е потребност на човека, ограничен от своята тясна личност, може ли някое бягство да се сравни с величието на вездесъщието?

В моето свято преживяване в Дакшинешвар единственото необичайно уголемено нещо бяха храмът и формата на богиня­та. Всичко останало беше в нормалните си измерения, макар че бе заобиколено от ореола на мека светлина - бяла, синя и с пастелните нюанси на дъгата. Тялото ми сякаш бе от етерна субстанция, готово да политне. Осъзнавайки напълно матери­алното си обкръжение, аз се огледах и направих няколко крач­ки, без да наруша непрекъснатостта на блаженото видение.

Зад стените на храма внезапно зърнах зет си, който седеше под бодливите клони на свещеното дърво бел. Без усилие раз­личих хода на мислите му. Леко възвисен под святото въздейс­твие на Дакшинешвар, неговият ум все пак съхраняваше не много доброжелателни разсъждения за мене. Обърнах се нап­раво към милостивия образ на Богинята.

„Божествена Майко - молех се аз, - няма ли да предизви­каш духовна промяна в мъжа на сестра ми?"

Божествената фигура, мълчалива до този момент, накрая продума: „Желанието ти ще бъде изпълнено!"

Погледнах щастлив към Сатиш. Той, сякаш инстинктивно осъзнал, че се задейства някаква духовна сила, неспокойно се надигна от мястото си. Видях го как тича зад храма и ме наб­лижава, размахвайки юмрук.

Всеобхватното видение изчезна. Повече не виждах величес­твената богиня, възвисяващият се храм се върна към обичайни­те си размери, като се лиши от своята прозрачност. Тялото ми отново изнемогваше от жестоките лъчи на слънцето. Изтичах към сянката на залата, където ядосан ме намери Сатиш. Пог­леднах часовника си. Беше един часът, божественото видение бе продължило цял час.

— Ей, ти, глупчо - изломоти той, - седиш си тук с кръсто­сани крака и очи вече шест часа. А аз вървя напред-назад и те чакам. Къде е храната ми? Сега храмът е затворен, ти пропус­на да уведомиш служителите и останахме без обед!

Екзалтацията, която усещах в присъствието на Богинята, все още трептеше в сърцето ми. Окуражих се да възкликна:

— Божествената Майка ще ни нахрани! Сатиш беше извън себе си от ярост.

— Все едно и също - извика той, - бих искал да видя как твоята Божествена Майка ни дава храна тук без предварител­на уговорка!

Едва беше изрекъл думите си, и свещенослужителят на хра­ма пресече двора и се присъедини към нас.

— Синко - обърна се той към мене, - наблюдавах лицето ти, ведро сияещо в продължение на няколко часа медитация. Видях, когато тази сутрин групата ви пристигна и почувствах желание да отделя достатъчно храна за вашия обед. Против правилата на храма е да се хранят онези, които не са направи­ли предварителна заявка, но за вас направих изключение.

Поблагодарих му и погледнах Сатиш право в очите. Той се изчерви и сведе поглед в безмълвно разкаяние. Когато му сер­вираха обилна храна, включително мангови плодове, които не бяха характерни за сезона, забелязах, че апетитът му е доста слаб. Той беше объркан, потопен дълбоко в океана на мислите. На обратния път към Калкута Сатиш от време на време умо­лително ме поглеждаше със смекчен израз. Но не бе промъл­вил нито една дума от момента, в който свещенослужителят се беше появил, за да ни покани на обед, сякаш в пряк отговор на предизвикателството на Сатиш.

На следващия ден посетих сестра си в дома й. Тя сърдечно ме посрещна.

— Мили братко - възкликна тя, - какво чудо! Миналата вечер моят мъж открито плака пред мене.

„Любима деви¹³⁷ - каза ми той, - не мога да изразя колко съм радостен, че замисълът на брат ти за моята промяна из­върши трансформацията. Готов съм да възмездя всичкото зло, което съм ти причинил. От тази вечер ще използваме простор­ната си спалня само като място за поклонение, а малката ти стаичка за медитация ще бъде спалното ни помещение. Искре­но съжалявам, че се подигравах на брат ти. Ще се накажа за срамното си поведение, като престана да говоря с Мукунда, докато не напредна по духовния път. Отсега нататък дълбоко ще се стремя към Божествената Майка и някой ден непремен­но ще Я намеря!"

Години по-късно посетих зет си в Делхи. Бях извънредно зарадван, като разбрах, че много се е развил в Себеосъзнаването и е бил благословен с видение на Божествената Майка. До­като бях с него, забелязах, че всяка нощ Сатиш тайно прекарва дълго време в божествена медитация, въпреки че страдаше от сериозно заболяване и през деня беше много зает в офиса си.

Хрумна ми мисълта, че животът на зет ми няма да бъде много продължителен. Рома навярно прочете мислите ми.

— Скъпи братко - каза тя, - аз съм добре, а мъжът ми е болен. Искам да знаеш, че като предана индуистка съпруга смя­там да умра първа¹³⁸. Няма да измине много време, преди да си отида.

Бях смаян от злокобните й думи, но все пак осъзнавах жило­то на истината в тях. Намирах се в Америка, когато сестра ми умря, около година след като го беше предрекла. По-късно най-малкият ми брат Бишну ми разказа подробностите.

„Рома и Сатиш бяха в Калкута по време на нейната смърт - разказваше той. - Онази сутрин тя се облякла със сватбената си премяна.

— Защо си с това специално облекло? - попитал Сатиш.

— Това е последният ден, в който ще ти служа на земята - отговорила Рома. Малко след това тя получила сърдечен прис­тъп. Когато синът й се втурнал за помощ, тя казала:

— Синко, не ме оставяй. Няма смисъл. Ще съм си отишла, преди лекарят да дойде. - Десет минути по-късно, държейки стъпалото на мъжа си в знак на уважение, Рома напуснала тя­лото си в пълно съзнание, щастлива и без да се мъчи.

След смъртта на жена си Сатиш стана много саможив - продължи Бишну. - Един ден ние с него гледахме една голяма усмихната снимка на Рома.

— Защо се усмихваш? - внезапно възкликна Сатиш, сякаш жена му беше пред него. - Смяташ, че постъпи много умно, като реши да си отидеш преди мене. Но ще ти докажа, че не можеш да останеш дълго без мене, скоро ще се присъединя към тебе.

И въпреки че по това време Сатиш напълно се беше възс­тановил от болестта си и се радваше на превъзходно здраве, той умря без видима причина скоро след странната забележка пред снимката."

Така пророчески си заминаха моята скъпа обична най-го­ляма сестра Рома и нейният съпруг Сатиш - този, който в Дак­шинешвар се преобрази от обикновен светски човек в мълча­лив светец.

— Вие пренебрегвате учебните си задания по философия. Без съмнение разчитате, че някоя необременителна „инту­иция" ще ви преведе през изпитите. Но ако не се опрете на по-научен метод, ще се погрижа да не преминете този курс.

Така сурово се обърна към мене професор Д. К. Гхошал от Серампорския колеж. Ако не успеех да взема последния писмен тест при него, нямаше да бъда допуснат до държавни­те изпити. Те се формулираха от факултета на Калкутския университет, към чиито филиали се числеше Серампорският колеж. В индийските университети, ако някой студент не ус­пее да премине дори само по един предмет на държавните изпити за бакалавърска степен, на следващата година трябва да се яви наново по всички предмети.

Моите преподаватели в Серампорския колеж се отнасяха към мене с доброжелателност, на която не липсваше и забав­на търпимост.

— Мукунда малко множко е опиянен от религията.

Характеризирайки ме по този начин, те тактично ме из­бавяха от затруднението да отговарям на въпросите в учебни­те стаи. Надяваха се на заключителните писмени тестове да ме елиминират от списъка на кандидатите за бакалавърска степен. Присъдата на моите състуденти се изразяваше в проз­вището, което ми бяха дали: „Лудият монах".

Предприех една остроумна стъпка, за да неутрализирам заплахата, която професор Гхошал ми отправи за провал по философия. Когато наближи да бъдат публично обявени ре­зултатите от заключителните тестове, помолих един състудент да ме придружи до кабинета на професора.

— Ела с мене, трябва ми свидетел - казах му аз. - Ще бъда много разочарован, ако не успея да надхитря преподава­теля.

Професор Гхошал поклати глава, след като го попитах как­ва оценка е поставил на писмената ми работа.

— Вие не сте от онези, които преминават - тържествено обяви той и разрови голямата купчина на бюрото си. - Ваша­та работа изобщо не е тук; във всички случаи сте се прова­лили, като не сте се явили на изпита.

Аз се усмихнах.

— Господине, бях там. Мога ли сам да прегледам листовете?

Смутен, професорът даде разрешението си. Аз бързо на­мерих своята работа, в която грижливо се бях постарал да из­бегна всякакви идентифициращи знаци освен номера си в спи­съка. Непредупреден от „червения байрак" на името ми, пре­подавателят бе дал висока оценка на отговорите ми, въпреки че те не бяха украсени с цитати от учебника¹³⁹.

Като разбра хитростта ми, той избухна:

— Абсолютно безсрамен късмет! - И с надежда добави: - Непременно ще се провалите на държавните изпити за бака­лавърска степен.

За изпитите по другите предмети получих известна под­готовка, особено от своя скъп приятел и братовчед Прабхас Чандра Гхоуз¹⁴⁰, син на чичо ми Сарада. Така мъчително, но без провал - с най-ниския възможен бал за преминаване - прокуцуках през всички заключителни изпити.

Сега, след четири учебни години в колежа, можех да се явя на изпитите за бакалавърска степен. Въпреки това не смятах много-много да се възползвам от тази привилегия. Зак­лючителните изпити в Серампорския колеж бяха детска игра в сравнение с тежките въпроси, които щяха да бъдат изпратени от Калкутския университет за бакалавърската степен. Поч­ти ежедневните ми посещения при Шри Юктешвар не ми оставяха много време, за да вляза в залите на колежа. По-скоро моето присъствие, отколкото отсъствието ми би предизвикало изумените възгласи на състудентите ми!

Обичайната ми практика беше към девет и половина сут­ринта да тръгна с колелото. В едната си ръка държах подарък за моя гуру - няколко цвята от градината на пансиона Пантхи. След като ме посрещнеше приветливо, Учителят ме канеше на обяд. Аз неизменно и с готовност се съгласявах, радостен и то­зи ден да прогоня мислите за колежа. След като прекарвах ча­сове с Шри Юктешвар, слушайки с нищо несравнимия поток на неговата мъдрост или помагайки в ашрама, към полунощ аз с нежелание потеглях за пансиона. Понякога оставах цяла нощ с моя гуру, така щастливо погълнат от разговор с него, че не забелязвах как зората постепенно сменя мрака.

Една вечер към единадесет часа, докато се обувах¹⁴¹, готвей­ки се да потегля към пансиона, Учителят сериозно ме попита:

— Кога започват държавните ти изпити?

— След пет дни, господине.

— Надявам се, че си готов за тях.

Замръзнах, държейки едната обувка във въздуха.

— Но, господине - запротестирах аз, - вие знаете, че дните ми преминават повече с вас, отколкото с професорите. Как бих могъл да разиграя фарса да се явя на тези трудни изпити?

Очите на Шри Юктешвар ме пронизаха.

— Трябва да се явиш - каза той със студен повелителен тон. - Не можем да даваме на баща ти и другите ти роднини повод да те критикуват за това, че предпочиташ живота в аш­рама. Обещай ми, че ще отидеш на изпитите. Отговори на въп­росите по най-добрия начин.

Неконтролируеми сълзи потекоха по лицето ми. Чувствах, че изискването на учителя е необосновано и че интересът му към моето учене е, меко казано, закъснял.

— Ще се явя, щом като искате - казах аз посред хълцанията. - Но не е останало време за добра подготовка. - И полугласно промърморих - В отговор на въпросите ще изпълня всички лис­тове с вашето учение!

Когато на следния ден в обичайното време влязох в ашра­ма, подадох букета си с почти погребална тържественост. Шри Юктешвар се засмя на мрачния ми вид.

— Мукунда, Господ изоставял ли те е някога - на изпит или другаде?

— Не, господине - отговорих аз топло. Благодарните спо­мени потекоха в съживителен поток.

— Не мързел, а изгарящ устрем към Бога ти попречи да търсиш отличие в колежа - меко каза моят гуру. След като по­мълча, добави: - „Но първом търсете царството на Бога и Не­говата правда, и всичко това ще ви се придаде.¹⁴²"

За хиляден път в присъствието на Учителя усетих, че това­рът се смъква от плещите ми. Като приключихме ранния си обед, той ми предложи да се върна в Пантхи.

— Твоят приятел Ромеш Чандра Дат все още ли живее в пансиона?

— Да, господине.

— Свържи се с него. Господ ще го вдъхнови да ти помогне за изпитите.

— Добре, господине, но Ромеш е изключително зает. Той е първенецът на випуска и кара по-труден курс от другите.

Учителят отхвърли възраженията ми:

— Ромеш ще намери време за тебе. А сега върви!

Върнах се с колелото в Пантхи. Първият човек, когото ви­дях в двора на пансиона, беше начетеният Ромеш. Той с готов­ност откликна на стеснителната ми молба, сякаш дните му бя­ха напълно свободни.

— Разбира се, на твое разположение съм. - Същият следо­бед и следващите дни той прекарваше по няколко часа, подгот­вяйки ме по различните предмети.

— Смятам, че много въпроси по английска литература ще бъдат съсредоточени около пътя, изминат от Чайлд Харолд - каза ми той. - Веднага трябва да вземем един атлас.

Отправих се бързо в дома на чичо си Сарада и взех назаем един атлас. Ромеш отбеляза върху картата на Европа местата, посетени от романтичния пътешественик на Байрон.

Няколко състуденти се бяха събрали наоколо и слушаха обясненията.

— Ромеш те съветва погрешно - отбеляза един от тях на края на заниманията ни. - Обикновено само петдесет процен­та от въпросите са за книгите, а останалата половина включва живота на авторите.

Когато на следния ден се явих на изпита по английска лите­ратура, при първия поглед към въпросите на очите ми се появиха сълзи на благодарност, които измокриха хартията. Квесторът дой­де до чина ми и съчувствено ме запита какво ми е.

— Моят гуру предсказа, че Ромеш ще ми помогне - обяс­них аз. - Погледнете, точно тези въпроси, които ми продиктува Ромеш, са тук, върху изпитния лист! За мое щастие тази годи­на има много малко въпроси за английските автори, чийто жи­вот за мен е забулен в дълбока мистерия!

Когато се върнах, пансионът гъмжеше като кошер. Момче­тата, които осмиваха метода на обучение на Ромеш, ме гледаха със страхопочитание и почти ме оглушиха от поздравления. През седмицата на изпитите прекарах много часове с Ромеш, който формулираше въпросите, за които смяташе, че е възможно да бъдат поставени от професорите. Ден след ден въпросите на Ро­меш се появяваха в почти същия вид върху изпитните листове.

Навсякъде в колежа плъзна мълвата, че се случва нещо по­добно на чудо и че е много възможно разсеяният „Луд монах" да успее. Не правех опити да скрия фактите. Местните профе­сори бяха безсилни да променят въпросите, които се подготвя­ха в Калкутския университет.

Една сутрин, размишлявайки за изпита по английска ли­тература, аз осъзнах, че съм направил сериозна грешка. Едини­ят раздел от въпросите беше подразделен на две части, като трябваше да се избере А или В от първата част и С или D от втората. Вместо да отговоря на по един въпрос от всяка част, аз невнимателно бях отговорил на двата въпроса от група I и не бях обърнал внимание на въпросите от група II. Най-добра­та оценка, която бих могъл да получа за тази работа, би била 33, с три по-малко от необходимия за преминаване бал. Втур­нах се при Учителя и му излях тревогите си.

— Господине, направил съм непростим пропуск. Не заслужавам божествената милост, която ми се оказва чрез Ро­меш. Напълно съм недостоен.

— Горе главата, Мукунда. - Гласът на Шри Юктешвар бе­ше лек и безгрижен. Той посочи синия небесен свод. - По-вероятно е слънцето и луната да разменят местата си, отколкото ти да не успееш да вземеш своята степен!

Напуснах ашрама в по-спокойно състояние на духа, макар че математически изглеждаше немислимо да премина. Веднъж-два пъти погледнах загрижено към небето. Дневното светило като че ли здраво бе прикрепено към обичайната си орбита!

Като стигнах Пантхи, дочух един състудент да казва:

— Току-що научих, тази година за пръв път необходимият бал за преминаване по английска литература е снижен.

Влетях в стаята на момчето с такава скорост, че то разтре­вожено ме погледна. Нетърпеливо го разпитах.

— Дългокоси монахо - със смях каза то, - на какво се дъл­жи този внезапен интерес към научните проблеми? Защо ви­каш в единадесет часа? Но е вярно, че минималният бал току-що е снижен на 33.

С няколко щастливи скока се озовах в стаята си, където паднах на колене и възхвалих математическите съвършенства на Божествения Отец.

Всеки ден ме изпълваше трепет от съзнанието за духовно­то присъствие, което - ясно усещах - ме ръководи чрез Ромеш. Във връзка с изпита по бенгалски език се случи нещо знамена­телно. Ромеш, който бе засегнал бегло този предмет, ме извика обратно сутринта, когато вече излизах от пансиона на път за изпитната зала.

— Ромеш те вика - нетърпеливо ми каза един състудент. - Не се връщай, защото ще закъснеем.

Пренебрегвайки съвета, аз се втурнах обратно в къщата.

— Обикновено бенгалските момчета лесно се справят с из­пита по бенгалски език - каза ми Ромеш. - Но току-що имах някакво предчувствие, че тази година професорите са решили да изпокъсат студентите, като зададат въпроси от древната ни литература. - След това приятелят ми нахвърли накратко две истории от живота на Видясагар, известен филантроп.

Поблагодарих на Ромеш и бързо се отправих към залата на колежа. В изпитния лист по бенгалски имаше две части. Първата инструкция беше: „Опишете два примера от благо­творителността на Видясагар". Докато пренасях върху харти­ята прясно придобитите знания, прошепнах няколко благодар­ствени думи за това, че се бях вслушал в призива на Ромеш. Ако не знаех нищо за благодеянията на Видясагар към човечеството (включващо в крайна сметка и самия мене), нямаше да издържа изпита по бенгалски език. А ако се провалех по един предмет, щях да бъда принуден да се явя отново по всич­ки предмети на следващата година. Несъмнено това беше ужасна перспектива.

Втората инструкция гласеше: „Напишете на бенгалски есе за живота на човека, който ви е оказал най-голямо въздейст­вие". Уважаеми читателю, не е необходимо да ти съобщавам кого избрах аз за своята тема. Изпълвайки страница след стра­ница с възхвали към моя гуру, аз се усмихвах, осъзнавайки, че предсказанието, което бях промърморил, се сбъдва: „Ще изпълня всички листове с вашето учение!"

Не смятах да разпитвам Ромеш относно курса си по фило­софия. Доверявайки се на дългото обучение под ръководството на Шри Юктешвар, аз уверено пренебрегнах и обясненията в учебника. Най-високата оценка, която получиха моите работи, беше тази по философия. Балът ми по всички останали пред­мети едва покриваше необходимия минимум.

С удоволствие ви съобщавам, че безкористният ми приятел Ромеш получи високата степен cum laude (с отличие).

Баща ми цял разцъфна при моето дипломиране.

— Не вярвах, че ще издържиш изпитите, Мукунда - призна ми той. - Ти прекарваше толкова много време със своя гуру. - Учителя правилно бе доловил неизказаното критично отноше­ние на Баща ми.

Няколко години аз не бях уверен, че някога ще настъпи денят, когато степента „бакалавър" ще следва името ми. Рядко използвам тази титла, без да си припомня, че тя е божествен дар, с който съм удостоен по някакви не напълно понятни ми причини. Понякога чувам випускниците от колежите да каз­ват, че много малко от зазубрените знания остават в главите им след дипломиране. Подобни признания в известна степен ме утешават за несъмнения ми научен дефицит.

В деня, когато получих бакалавърската степен от Калкутския университет, коленичих в нозете на своя гуру и му поблагодарих за всички благословени дарове, които се изливаха от не­говия живот в моя.

— Стани, Мукунда - мило ми каза той. - Господ просто реши, че е по-удобно да те направи бакалавър, отколкото да пренареди слънцето и луната!