Пурпурна есен – I част

От вътрешността на стаята се разнесе постепенно усилващ се шум, превърна се в жуженето на множество детски гласове и стъпки, а после вратата се отвори и хлапетиите излязоха в коридора, позволявайки на един непознат, внушително изглеждащ господин да надникне вътре. Той съзря преподавателката им и кротко, почти смутено изражение разчупи строгите ъгли на лицето му:

– Лейди Сусле?

– Господин Харт? – съвършенното й лице разцъфна в красива усмивка, докато нейните изящни и финни пръсти обхващаха дългите й коси, за да ги пуснат в черен поток по тесния гръб, зад малките и нежни рамене на притежателката им. Нещо във видяното накара мъжът изведнъж да се изопне:

– Простете ми, Рея Сусле – рече с внезапно помрачнял глас той и присвивайки очи, извърна лице настрани.

– Не мога да ви простя преди да разбера какво сте ми сторили.... или сте имали намерение да ми сторите – смехът в сребърния й глас лекуваше самоомразата му без дори да подозира за последната... или може би я усещаше с женската си интуиция? Мимо волята си погледът му се върна към нея, като игла, привлечена от магнетичен камък:

– Искам компанията ви, искам да ви взема така, както придобивам в собственост всичко останало... прогонете ме навреме, лейди Сусле.

– Кой ми казва това? – огромнтие й, тъмни очи го пронизаха до сърцето – един властен, но честен мъж или детето, което изпитва ужас от чудовището.... в което се е превърнало самото то?

Той нищо не каза и тя привидно забрави за него, подреждайки с грациозни движения черните плочки, на които децата се бяха упражнявали да пишат и смятат. Безмълвен наблюдаваше плавните й, котешки пристъпвания , преливането на китките, когато поемаха някаква незначителна за един мъж тежест... усещането, което му носеше излъчващата се от нея женственост му напомни за една по–възрастна личност, която.... Тръсна глава, за да прогони чувството за отхвърленост и лична вина, а после се обръна се към присъстващата хубавица:

– Смятам да ви отвлека за един час! Искате ли да закусим някъде извън приюта?

– Защо? – попита тя и усмивката отново трепна в набъбналите, сладострастни ъгълчета на малките й устни . Терем разпери едрите си ръце настрани в привиден жест на негодуване:

– Ако още веднъж ми пробутате купичка от равни части мляко, мед и ориз ще викам.

– Добреее– тя плясна с нежните си длани на шегата му, усмихвайки се щедро и в този миг събеседникът й осъзна колко млада и уязвима е всъщност тя.

* * *

– Арсис е красив град дори и в момента, потънал във възстановителни строежи– отсъди спокойно Терем, докато отпиваше от виното си си в чистичката и скромна гостилница, която спътницата му бе избрала. Само преди минути категорично беше отхърлила избора му да закусят в “ Златния Плащ ” – мястото, където самия Терем благоволяваше да отседне при посщенията си в Арсис. Дамата категорично беше отказала да си поръча чаша вино от реколта 1359–та година и какаов крем за някакви си седемдесет златни лири – без следа от раздразнение, все така спокойна и ведра, тя му беше обяснила, че е грехота да се харчат по този начин пари, с които може да се помогне на цял квартал да си купи дърва за зимата. Терем обаче се защити:

– Помагам на хората, като ги използвам и им плащам за труда. Така е честно, лейди Сусле – да има взаимна полза и всеки да си знае неговото.

– Така ли? Значи кралица Анара постъпва глупаво като отваря хазната си за възстановяването на Арсис? Нима тя търси изгодата?

– Тя е суверенът на тази страна. Носи отговорност, която аз не бих... – той внезапно млъкна и замислено огледа цветчетата по покривката, преди да продъжи със съвсем сериозен глас – знаете ли, Рея, ще помисля върху това, което токо що ме попитахте.

– Нима? И кога ще го сторите? Докато купувате света? – лекият, нежен присмех в гласа й го накара да се взре в очите й – в тези прелестни, тъмни езера, огромни и мамещи. Очи, чиито външни ъгълчета отиваха леко надолу, придавайки й естествения, премрежен поглед на древна селенийска кралица.

– Харесва ми това, което виждам в изражението ви, докато ме гледате, господин Харт – тя закачливо прокара върховете на пръстите си през едната от ивиците рижа четина, които слизаха от бакенбардите, следвайки линията на челюстта и оформяха съвсем къса брада без мустаци над нея. Терем с бавно, но сигурно движение взе малката й длан в своята:

– Никога не забравяйте какво съм всъщност, лейди Сусле. Никога!

– Няма! – обеща му внезапно притихнала тя – но вие просто не приличате на онези страховити сенки, с които понякога приказките на мама изпълваха детските ми сънища.

– И вие не приличате в момента на онази решителна личност, която снощи беше готова да се изправи с меч в ръка срещу чудовище от селенийските легенди. И двамата не сме това, което изглеждаме на пръв поглед, лейди Сусле.

След думите му настъпи продължително мълчание, в което той без бързане допи чащата си. После изведнъж, с внезапно събудена енергичност, й се усмихна:

– Виждам, че така и така не сте докоснали закуската си! Нека станем от тук и ще ви заведа на още едно място.

Не вярвах, че ще ни пуснат тук – промълви с тих, кадифен глас Рея Сусле.

– Че защо? В цитаделата на Арсис ме познават. Аз съм един от големите търговци, с които градската управа охотно работи... имам връзки – скромно допълни той.

– Така е, и все пак? – младата жена се отдалечи от него и пристъпи към едната от стените на криптата, повдигайки над главата си лампата, която охраната й беше дала. Разгледа без бързане орнаментите, после се завъртя с упоително шумолене на полите на роклята си и се приближи към самия саркофаг. Копринено преляха сенките по хълбоците й, когато дългите й нозе плавно я понесоха в обиколка покрай тежкия каменен капак, копринен беше гласът й когато тихичко запя в полумрака:

Мълчи китарата

във немите ръце на музиканта.

И струните – преплетени на възли –

утеха и сълзи не ще ти донесат....

Гласът й тихо се лееше в полутъмното помещение и властно привличаше спътника й към нея и извисяващия се в центъра на стаичката саркофаг. Когато наближи края на песента, с която поетът Мартел Ниобе бе възпял любовта между пирата и принцесата, Терем се поддаде на магията. Гласът му – дрезгав и басов, меко и силно допълни този на Рея:

Плачи сама, разкошна хубавице

плачи – ти вече си вдовица

и залеза над кървавия бряг

клони към мрак със спомена за мене.

...Във мойта прах

кокиче коренче ще впие.

Възцари се тишина, в която двамата съзерцаваха на светлината на лампите си мъжественото лице на покойника, изсечено с чук и длето в твърдата плът на камъка. Беше изобразен в пълен ръст, в тежки доспехи, изпълнени от масивни рамене и тежки ръце, преплели силни пръсти върху ръкохватката на внушителен меч. Истинското оръжие сигурно отдавна беше станало на прах под капака, заедно със стопанина си... но въпреки този факт излъчването на този суров, смъртоносен и всъщото време дълбоко влюбен в лейди Арден мъж все още виташе във вечния хлад на неговата забравена от вековете крипта.

Нила не искаше да се бърка в нечий чужд живот, но леко се притесняваше заради непознатия господин, който беше търсил тази Лунел Мореа посред нощ и то в коридора, водещ право към покоите на кралицата. Очевидно имаше пропуски в охраната, щом един неразумен, влюбен младеж можеше без да иска да се озове толкова близо до суверена на Даная. За тези пролуки трябваше да се поговори с Конър Бенро и наставник Менедем – но всъщност повече се разтревожи за самия непознат и любимата му. Реши, че може да си поволи да поразпита за него и дамата, която бе търсил.

Нейните меко зададени въпроси, крехка усмивка и естественото й, благородно държание обикновнно с лекота успяваха там, където дори изкусното извъртане на разговора, подплатено със злато или заплахи, би ударило на камък. Беше свикнала хората да й се доверяват, но този път сякаш разпитваше за личност, която въобще не съществуваше в двореца.

Накрая реши, че непознатият я успял да я излъже, за да се измъкне и такава девойка не съществува. Не лъжата му обаче я притесняваше, а това, че беше стигнал толкова навътре в най–строго охраняваните коридори на Двореца. Може би трябваше да каже за това не само на началника на охраната и на наставника си, но и лично на лорд Кейдж.

Войводата Семират беше наследил от баща си освен голямото войводство и буйния му нрав. Не му се щеше да полага васални клетви на Комита, но времената бяха такива. А щом стария Комит беше убит и Терсавен пое властта, Семират видя своя шанс. Не се полъга като мнозина от съседите си да поемат на юг като наемници, а трупаше хора и злоба. Не можеше да прости на Терсавен, че се ожени навремето за Дихва, от край време я искаше за своя жена и го прие като лична обида, щом севернячката стана господарка на Терновион. И когато до него стигна вестта, че Комитът е тръгнал на запад с цялата си армия за да срещне в смъртна схватка някакъв северен войвода, Семират без да губи миг свика войската си и нахлу в Комитата. Начело на дружина конници разби граничните патрули и скоро се озова пред Блинкище – ключова крепост, която пазеше прохода Горанци. Превземеше ли крепостта, пътят му към Терновион беше открит, а неколцина от другите войводи, които открай време завиждаха на Комитата, щяха да го подкрепят в набега му на запад. Конниците на Семират се разположиха на лагер край Блинкище, а ден по–късно пристигнаха и 3–те му дружини пешаци, които носеха със себе си и дълги стълби.

Капитан Гронд погали нежно бойницата, крепостта беше изградена от груби блокове камък и беше устояла на не едно нападение. Ето и сега – предателското куче Семират обикаляше наоколо и се зъбеше, но щеше да си счупи зъбите в този костелив орех като мнозина преди него. Още щом разбра за нахлуването на войводата, комендантът на крепостта свика всички войници от околията и прати вестоносец към Терновион. Имаха запаси за поне седмица, но нямаше да му са нужни, трябваше да задържи Блинкище само за два дни, преди помощта от Терновион да пристигне. Намръщи се притеснено като видя пристигащите пешаци на Семират, носещи стълби, но подтисна безпокойството си, все пак разполагаше с дружина отлични момци.

Ударът наближаваше. Гронд разбра, че повече подкрепления няма да пристигнат за момента и Семират всеки миг ще се озове пред Блинкище. Заповяда да залостят портата на крепостта, и да струпат зад нея каквото могат – камъните, които бяха прекалено тежки, за да бъдат качени до бойниците, греди, три бъчви, натъпкани с пръст и дори една счупена волска каруца, която преобърнаха върху получената масивна купчина.

Раздаде на войниците и двузъбите, пикоподобни пръти, с които да отблъскват стълбите на нападателите.

Заповяда стрелите да се пазят и никой да не стреля без негово нареждане.

Отдели една четвърт от войниците си за резерв, другите разпредели по стената, като съсредоточи повечето откъм вече виждащата се в далечината орда на Семират.

Когато оставаха само две три минути до първия пристъп, видя, че стълбите на враговете завършват с широки, кукоподобни закривявания в горния край. Веднъж захванати през ръба на бойницата и притиснати от тежестта на качващите се войници, стълбите не можеха просто да се отблъснат и трябваше да се първо да се секат с брадви “ ноктите им “, че чак след това...

Прецени, че моментът е настъпил и се провикна:

– Виждам баща си и майка си.

Виждам братята и сестрите си.

Виждам бащата на моя баща.

Виждам прадедите си.

Те стоят и ме гледат!

Сърцето му почувства как войниците около него подемат с ръмжене и събуждаща се ярост древната молитва за смърт и лудост.

– Те стоят и ме чакат

разперили ръце за прегръдка.

... Стълбите изчаткаха и бяха твърде много и твърде здрави, за да отсекат куките, с които завършваха и да ги отблъснат от стената с двузъбите пики. Пехотата на Семират започна да се катери нагоре. Някой бяха толкова добри, че с едната ръка държаха над главите си щитове, а в зъбите си стискаха своите гладиуси – вездесъщия къс пехотински меч, ненаситното на кръв средство, с което се печелеха или губеха мелетата на ръкопашните битки.

Гронд издебна мига, в който най–горния по стълбата под него се изравни с ръба на бойницата и го халоса с любимата си " утринна звезда ". Дългата половин метър метална палка завършваше с също толкова дълга дебела верига, на чийто край имаше силно оребрена по дължина стоманена топка, тежаща почти три килограма и половина.

Гронд беше силен мъж и завъртя оръжието със сила и ярост, от която ръката под щита на нападателя изтръпна и увисна. Удари го втори път с утринната звезда – през вече беззащитното лице и изкрещя в екстаз – това беше първият убит в битката.

Червена пелена се спусна над очите му и просто убиваше и убиваше. Покрай него падаха войни и от двете страни, пешаците на Семират на три пъти почти завзеха една или друга площадка... като в просъница чу да крещи да влезе в бой резерва му.

Битката едва сега започваше.

Воеводата Семират стоеше на един хълм срещу крепостта и наблюдаваше приготовленията на защитниците по стените. Между бойниците вече проблясваха шлемове и върхове на копия.

В този момент някъде високо над главата му се чу остър писък и когато воеводата вдигна поглед, видя черният кръст на ястреб летящ високо в ясното есенно небе. Зад гърба му се донесе общият рев на дружините. Войниците бяха забелязали птицата. Семират се усмихна и се наведе. Взе шепа суха пръст от земята и бавно я разтри между дланите си.

Единствено конницата остана на хълма. Воеводата беше разположил три отделения стрелци в полето пред крепостта, които сега изпращаха залп след залп дълги стрели към бойниците. Двете основни дружини се хвърлиха на щурм към стената. Те носеха множество обсадни стълби, а над главите си държаха северняшките си кръгли щитове, които се застъпваха един в друг и образуваха нещо като броня от змийски люспи, над отделните отряди. Последното отделение имаше специална задача. Воеводата беше заповядал да отсекат огромен бук от който те издялаха груб но мощен таран.

Семират беше издал проста заповед на мъжете си – атаката да не спира докато стената не стане тяхна или докато под ударите на тарана, не падне масивната порта на крепостта. Съборените стълби се заменяха с други, а при всяка превзета площадка се изправяха по две.

Момците от резерва му пристигнаха и той ги поведе към дългата и тясна площадка между две от кулите, която врагът беше започнал да овладява. Притичаха, минаха през страничната вратичка на дясната кула и се озоваха в истинска месомелачка.

Капитан Гронд избута един умиращ защитник, отби мушкане с копие с щита си и стовари утринната звезда през нечие коляно. После натисна със стъпало срутващата си жертва, натиквайки я върху мъжете зад нея. Извади с опитно, мълниеносно движение късия си меч и го заби в ребрата на мъжа, който беше направил грешката да подпре падащия си, осакатен другар.

Натисна, ръмжейки, дръжката на потъналия в плътта меч, извади го и отново ръгна, после отново и отново.

Неговите войници го следваха и уплътняваха лявата и дясната му страна със своите щитове, остриета и собствените си тела. Беше ужасно тясно и агресивността и физическата мощ на водача им се окажа решаваща, за да смачкат, изкормят и изхвърлят през ръба на бойниците своите нападатели. Сториха го, давейки се в победни ревове и чужда кръв. В този миг се чу сигналът за тревога от двете кули, между чиито туловища беше правоъгълното пространство, в чието дъно беше обкованата в метални листи порта.

Сигналът означаваше, че портата е атакувана с таран. Още докато тичаше обаче, Гронд разбра, че момчетата му ще се справят. Въпреки дъжда от стрели, на срещуположните страна на порталните кули застанаха по една десетица. Във всяка от тях двойка мъже държаха по един двайсет, трийсет килограмов камък. В необходимия момент всяка двойка преметна през бойницата своя товар. Десет тежки камъка полетяха надолу и отвориха пролуки в черупката от щитове, която пазеше носачите на импровизирания таран от боров ствол. Счупените ръце, глави и гърбове нарушиха хода на атакуващото отделение – то все пак удари портата със своя таран, но в този момент получи следващата порция тежки камъни, а за десерт притичалия Гронд отмести капака на масивния котел, врящ върху площадката на дясната портална кула и докосна бълбукащата повърхност с запалена факла. Боровата смола и каквото още там бяха сложили вътре мигновено пламна, избухвайки с почти еднометров пламък.

Капитана и още трима яки момчета хванаха прътите, стърчащи отстрани на котела и го изсипаха на три пъти през бойниците, докато неколцина войници им правеха заслон със щитовете си. Плясъкът на врялата, летлива течност, както и самото й горене, мигновено превърна откъслечните викове на ярост и болка заради хвърлените камъни в обща стена от писъци.

Войниците около Гронд започнаха да сипят обиди и предизвикателства, канейки врага си да опита отново. Пехотинците на Семират дойдоха и опитаха отново, като този път ги заляха с приготвения казан от срещуположната кула. След второто лисване импровизирания таран попи твърде много топлина и огън и започна да гори.

Гронд заповяда незабавно да заредят казаните в случай, че противниците им продължат с опитите да разбият портата с таран. Войниците му незабавно натъпкаха металните котели със прозрачно златистите буци и грижливо закрепиха тежките капаци отгоре, които пазеха от огнена стрела или хвърлена факла.

Напорът на противника обаче не се прекърши – той продължаваше да слага стълби, а хората на Гронд – да ги отблъскват.

Семират предусети какво ще последва още в момента когато бойците му засилваха тарана за трети път срещу крепостната порта. Воеводата забеляза казаните върху стената и изрева в безсилна ярост.

Още преди огнената течност да удари щитовете на хората му, той пришпори коня си и заедно с тридесетина от най–добрите си войни препусна към крепостта.

Семират знаеше от опит, че във всяка битка настъпва момент когато изходът, победа или загуба, се превръща в необратимо бъдеще. Моментът още не бе настъпил, но воеводата беше дяволски сигурен, че когато това се случи той ще бъде горе на стената, с меч окъпан във вражеска кръв.

Конният отряд бързо се спеши и под радостните викове на бойците, Семират и хората му се хвърлиха нагоре по една от стълбите. Той носеше кръгъл щит и взето "назаем" ловно копие, което остави забито в гърдите на първия защитник появил се на бойниците. Воеводата прескочи стената, стъпи на крепостната площадка и се огледа. Откъм дясната му страна бързо се приближаваха трима войници с извадени мечове. От ляво, в близост до проклетите казани със смола се бяха сблъскали две групи нападатели и защитници. Бойците на воеводата явно търпяха поражение и сега внимателно отстъпваха назад по хлъзгавите от кръв камъни. След тях приведени като вълци настъпваха защитниците предвождани от висок мъж, в чието лице Семират разпозна самият Гронд.

Воеводата оголи зъби в нещо като усмивка и се обърна за да посрещне непосредствената опасност от ляво. Първият го нападна с точен сечащ удар над глава. Семират го пое със щита си и жертвайки красотата на двубоя преряза незащитената му бедрена артерия. Мъжът падна на едно коляно и той го довърши, забивайки меча отгоре надолу в ключицата му, трошейки кости, разкъсвайки сухожилия и вени. Ярка струя кръв опръска лицето на воеводата и когато вдигна поглед към следващият си противник, само очите ми просветваха в бяло под кървавата маска. Вторият се оказа лесен. Докато се приготвяше да нападне, случайна стрела долетяла отдолу се заби във врата му с такава сила, че окървавеният и връх се показа през дясната буза. Човекът я опипа невярващо за момент и след това се строполи.

Докато Семират се спускаше с наведена глава и изваден меч след последният защитник, на стената вече стояха десетина от хората му. Те вдигнаха щитове и тръгнаха да посрещнат бойците на Гронд. Воеводата бързаше. Той стовари дългия си прав меч няколко пъти върху щита на другия войн и когато онзи се опита да го намушка изотдолу, в опит за контраатака, Семират извъртя тялото си пристъпи напред…и му изби зъбите с дръжката. Човекът изпищя, хвана се за устата и политна назад, а миг по–късно вдигна поглед към меча на воеводата, който вече се спускаше за да го разсече от рамото до слабините.

Семират се втурна към съседната площадка, за да се присъедини към хората си, които вече разменяха удари с бойците на Гронд. Самият Гронд го забеляза и го посочи с върха на меча си, обявявайки предизвикателство. Не след дълго двамата стояха лице в лице сред хаоса от стомана, кръв и писъци.

Нямаше изтънчено умение в сблъсъка между двамата, липсваше надлъгването на истинския двубой. Просто се втурнаха един срещу друг и мечовете им се кръстосаха със трясък и щитовете им се сблъскаха, подпрени от раменете зад тях. Свърши изключително бързо – Гронд направи лъжлива маневра и Семират се извъртя към своето ляво, пускайки щита си леко надолу, за да предпази лявото си бедро и хълбок от предстоящото мушкане. Дори натисна с дясното рамо тялото на капитана, което взаимния им устрем беше долепил но неговото. Опита се да го извади от равновесие, за да прекъсне атаката му и самия той следващия миг да го съсече отгоре, с вертикален замах. Но вместо надолу и надясно, капитанът се вдигна почти на пръсти, натисна със своя щит противниковия, заклещвайки го към гърдите на бутащия с дясното си рамо Семират – и го промуши в лицето с късо, хоризонтално, леко кръгово движение. войводата умря преди тялото му да е стигнало до земята.

Гронд нададе крясък на ярост, ужас от смъртта и демонична радост от победата:

– ИЗХЪРЛЕТЕ ГИ ПРЕЗ БОЙНИЦИТЕ! СМАЧКАЙТЕ ГИ– сам той се впусна да изпълни заповедта си и настървените му войници притиснаха групичката войни, качили се заедно с войводата Семират в неговия решителен, личен щурм срещу крепостта. Последните нямаше къде са отстъпват и битката между тях и водените от капитан Гронд се превърна в пълна взаимна касапница. Настана поголовна, кървава баня и в този миг Гонд даде знак на стрелците.

Рояк стрели излетя от площадката с казаните, прелетя ниско в бръснещ полет над главата му и се заби в гърбовете на нападателите, напиращи към отсрещната страна. От срещуположната кула излетяха друг рояк стрели и се забиха в гърбовете на редиците, подпиращи другарите си, напиращи срещу Гронд. Трети рояк стрели се впусна като ято хищни ястреби от централната Кула и пося допълнително смърт и хаос в яростно сражаващите е нападатели. Последва още един залп, но само от зъберите на кулата зад него и от към централната . Тези от срещу Гронд не посмяха да стрелят, защото той вече беше започнал да вършее с тежкия си меч сред внезапно отслабените редици на нападателите си и имаше вероятност да уцелят собствения си водач.

Нападателите все още имаха шанс да удържат неистовата контраатака, да устискат още няколко мига, докато нови и нови войници прескачат зъберите на овладения участък от стената – но нямаха водач, който да ги организира. Гронд изграчи на следващите го, изкрещя на войниците от отсрещната кула да се хвърлят в мелето, изсъска да се пусне още един залп стрели, вряза се в стената от плът със меч, щит и подковани ботуши.... прегази ги, изкорми ги, стъпка ги.... в един миг всичко беше летящ на всички посоки ален дъжд... а в следващия стоеше до последната здрава стълба и сечеше двете й куки, с които се вкопчваше в стената.

Битката за Блинкище беше свършила.

– Ти си полудял! Нямам работа при нея!

Гласът на Ланис звънна особено, сякаш се колебаеше дали да се засмее или да го наругае. Във всеки случай това ни най–малко не засегна усмивката на Заал.

– Знаеш, че съм прав, пламъче! – каза спокойно той. Бе очаквал думите й. Бе се забавлявал на раздразнението, избило в нежна руменина по страните й, докато слушаше обясненията му, но в същото време се наслаждаваше на предизвикателството да укротява нейния инат.

– Знам, че си луд – заяви хладно девойката, но въпреки привидното й спокойствие, в кехлибарените ириси проблеснаха гневни искри. В отговор той се усмихна още по–широко. Колкото повече погледът му попиваше новата за очите му земна хубост на Ланис, толкова по–голяма бе решимостта му да я накара да се съгласи с него. Улови я внимателно, но властно за ръката и я поведе напред из плетеницата от алеи в парка на Бодарския замък. Известно време двамата мълчаливо се разхождаха, докато той се опитваше да събере мислите си... или просто да я изнерви. Самата тя крачеше припряно до него, а погледът й се плъзгаше по пъстрите корони на дърветата край тях.

– Помня как изглеждаше, когато те видях за пръв път, Лунел – обади се кротко Заал и както и бе очаквал, откъм девойката се чу някаква язвителна реплика – повече язвителен бе гласът, отколкото самите думи, но той не си направи труда да им обърна внимание. – Малко, уплашено момиченце, попаднало в плен на лунната стихия, без дори напълно да съзнава нито силата си, нито нейното значение. Гняв, страх, объркване... толкова голям хаос, събран в толкова малко момиче! Ти сама го каза, мореа, тогава дори не си усетила що за изчадие съм самият аз. Не си и усетила, че съм същия като теб. А и Америл се е навъртал край теб, спечелил е вниманието ти, без изобщо да разпознаеш и него. Той ли те учи накрая, дете? Или беше Данил?

Тя се закова на място и ако бе възможно, Заал би се заклел, че внезапно откъм нея бе повял студен вятър. Той се обърна и за миг тревога проблесна в очите му, когато видя хладна сянка да плъзва по лицето на Ланис, отнемайки меката, жизнена топлина на кожата й. В блесналите й очи мастиленият мрак на зениците започна бавно да поглъща светлината на ирисите.

– Недей – прошепна той и нежността в гласа му изненада и него самия. Но и успя – сянката на Лунел бавно се разнесе, отнасяйки със себе си и студа. Сякаш изведнъж земната сила протегна ръце към тях и ги притисна в златистите си есенни прегръдки. Усети мириса на листата, бавно загниващи под нозете му, докато златните им цветове неусетно преливаха в кафявите багри на пръстта. Би могъл да види ясно всяко клонче, всеки лист в короните на дърветата края тях, плавният, фееричен танц на листопада, проблясващите капки вода, пръснати в шумата като следа от утринната слана. Би могъл да види, да почувства толкова много неща, ако само успееше да откъсне поглед от лицето пред себе си.

„Много добре”, сякаш отдалече той чу собствените си мисли. „По–добре, отколкото можех да се надявам”

– Ти имаш закрилата на Земя, Лунел – каза Заал и едва–едва прокара пръсти през вълнистите коси на девойката. – Но тя си няма нищо. Не владее силата си, не я познава, единствените, които биха могли да я научат на нещо, са тези, които са отговорни за смъртта на баща й и брат й. Или тези, които ламтят за властта, която принадлежи на рода й. Бе в ръцете на умбрейските вещици, но както разбрах, и те са я изоставили. Наистина ли смяташ, че е лудост, Лунел? Наистина ли не те интересува? Знаеш ли колко лесно би могло да приключи всичко за нея, ако някой реши да я премахне? Принцеса Деа – селенит? Чудя се дали този, който я посочи обвинително с пръст, няма да владее същата сила. А тя дори няма да може да го осъзнае.

– И защо не го направиш ти, като си толкова загрижен? – попита тя, но едва доловимият трепет в гласа й издаваше, че Заал вече е спечелил...

– За мен е почти невъзможно. Лереа е стар род в Селения. Мога да се появя в Периал, но не мога да остана незабелязан. А ако се опитам да се приближа до Деа, ще ме усетят. Теб... теб те няма да усетят, мореа. Освен ако сама не се разкриеш. Ланис.. девойката, която си в момента, е непозната. Тези, които познаваха лицето ти, това лице, което виждам пред себе си, те са мъртви. Сянката на Земя ще те крие, дете. Няма да ти е трудно да се добереш до принцесата.

– Заал, тя е селенит! Един селенит няма място на трона...

– Изобщо слушаш ли какво ти говоря – раздразни се внезапно той. – Тя е дете. На теб ли трябва да го обяснявам, Лунел? Селиал се надяваше детето да избегне силата на лунния повик – опитваше да й внуши как да устоява, а така и не я научи как да я ползва. Нима ще оставиш детето в ръцете на тези, които погубиха семейството й?

– Не – въздъхна тя и извърна глава. – Остави ме, Заал.

– Искам да го чуя – настоя той. Полъх на вятъра разроши тъмните му коси и разсипа стотици разноцветни листи от клоните на дърветата.

– Ще видя какво мога да направя за момичето – гласът й бе толкова тих, че трябваше да напрегне слуха си, за да го различи сред тихия шепот на листопада. Той протегна ръка към нея, но тя отстъпи назад.

– Моля те, Заал! Остави ме!

Отмести кестенявите коси от лицето й и видя как две сълзи се търкулнаха по лицето й. Изненадан, той застина за миг, а после се отдръпна несигурно. Тя му обърна гръб и забърза напред по алеята сама. „Май с Ланис ще се справям по–трудно, отколкото с Лунел”, помисли си той докато безмълвно гледаше как тя потъва в есенните обятия на парка.

* * *

Слънцето надигна златното си лице над хълмовете отвъд източните стени на Периал. Тези дни от ранно утро дворецът гъмжеше от хора – благородници, които забързано и с важен вид се придвижваха по коридорите, прислужници, които сновяха пъргаво по малките коридорчета към покоите на своите господари, някои по–ранобудни дами, които лениво развяваха ветрилата си, докато се отправяха към слънчевите градини на палата.

Вратата на кралските покои се отвори и Ланис пристъпи вътре, внимателно носейки отрупания поднос в ръцете си. Тънко кичурче коса се бе измъкнало изпод бялата й, дантелена шапчица и в момента гъделичкаше врата й, но тя удържа на изкушението да измъкне ръка изпод таблата и да го отмести. Стисна устни, сякаш така можеше да пренебрегне дразнението, и пристъпи към леглото... което беше празно. Ланис се огледа, но от принцесата нямаше и следа. Остави бързо подноса върху една масичка, приглади с ръка бледозелените поли на новата си униформа и започна да оглежда покоите.

– Ти си нова – чу се внезапно глас откъм балкона. Ланис се обърна и примижа, когато светлината на утринното слънце я заслепи. Сведе поглед и приклекна в реверанс.

– Как е името ти – попита невръстната кралица и пристъпи в сянката на покоите.

– Мари, Ваше Величество.

Деа се приближи до подноса и изгледа безучастно апетитно подредената закуска. Покоите вече се бяха изпълнили с аромата на палачинки и ягодово сладко, но тя не посегна към храната.

Ланис погледна крадешком към лицето на момичето. Тъмни сенки, необичайни за крехката й възраст, заобикаляха сериозните големи очи и умора бе изпила свежестта от лицето й. Бе чула сред прислугата да се говори, че новата кралица предпочита да прекарва повечето време сама в покоите и действително, сакаш дълго време бе минало откакто светлината на слънцето бе къпала това не по детски сериозно лице.

Едва подтисна желанието си да погали разрошените черни коси на Деа и вместо това стисна здраво басмените поли на униформата си.

– Ще желае ли, Ваше Величество да повикам камериерката, за да Ви помогне с тоалета.

Деа смръщи вежди и се обърна към купчината коприна и дантели, в които трябваше да се напъха.

– Ще можеш ли да се справиш с това – попита внезапно тя, кимайки към роклята. Ланис кимна и за миг по лицето на момичето като сянка пробяга усмивка. – Тогава няма нужда да викаш другиго.

– Откъде си Мари? – попита внезапно Деа. Ланис внимателно закопча последното перлено копче на гърба и пръстите й внимателно се заеха с разрошените кичури коса.

– От едно градче на източното крайбрежие, Ваше Величество – отвърна тя и взе един гребен. Едрите костени зъби внимателно се плъзгаха по черните като нощ, дълги коси на Деа, а пръстите на Ланис червъсто и нежно разделаха и усукваха лъскави кичури. Стихнала под ласкавите й ръце, Деа се взираше унесено в отражението си в голямото сребърно огледало. – Израснах край морето, прекарвах там всеки ден. Всеки слънчев ден отивах на брега и гледах как вълните се разливат пред мен. Липсва ми водата, която оставя солени следи по кожата ми. И топлия пясък... – тя тихо, напевно нареждаше думи и картини... Миналото оживяваше в мислите й, а по отнесения поглед на момичето пред нея разбираше, че е успяла да я «вземе» със себе си. Внезапно в ума й проблесна споменът за Америл. «Това бяха негови думи», помисли си тя. «Той казваше, че добрият разказвач трябва да вземе слушателите си със себе си». Внезапно усети, че е замълканала. Очите й срещнаха погледа на кралицата в огледалото, след което тя бързо и мълчаливо завърши прическата й.

– Ще ми се да видя това място, Мари – усмихна се Деа.

– Ваше Величество може да има всичко, което пожелае, и да отиде където пожелае – отбеляза Ланис и отново сведе глава, направи реверанс и поиска позволение да излезе.

Изненада сама себе си като не успя да се загуби из коридорите в отделението за прислугата. Остави подноса с празните съдове и отиде при икономката на Периалския палат. Колкото и да не й харесваше да го признае, Заал се бе оказал прав – след бурните събития около смъртта на Крал Марсел и неговия син не малка част от прислугата бе побягнала и миловидното й, невинно лице се оказаха достатъчна гаранция за едрата матрона, която ръководеше обслужването в на кралските покои. Дори не се наложи да прибегне до лунната сила. Не, че вече бе успяла да усети някой подвластен на Луна край себе си освен самата Деа, но малко предпазливост не бе излишна. Тя сподави една въздишка, когато й връчиха един голям парцал, и се зае с почистването на сребърните съдове в кухната.

* * * * *