Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой

- Графът - продължи господин Хавишъм далеч по-неуверено, - често има древно благородно потекло...

- Какво е това? - прекъсна го Седи.

- Много старо семейство, изключително старо.

- А-ха! - каза Седрик и заби ръце още по-дълбоко в джобовете си. - Сигурно точно като продавачката на ябълки до парка. Бих казал, че и тя има древно по... потекло. Толкова е стара, че е чудно как още я държат краката. Сигурно е на сто години, струва ми се, и въпреки това си стои там дори когато навън вали. Аз я съжалявам, другите момчета също. Били Уилямс веднъж имаше почти цял долар и аз го помолих да купува всеки ден от нея ябълки за по пет цента и така докато му свършат парите. Това правеше близо двайсет дни, но след седмица на него му омръзнаха ябълките. После обаче, за мой късмет, един господин ми даде петдесет цента и аз продължих да купувам ябълки вместо Били. Няма как да не съжалиш някой, който е толкова беден и има толкова древно по... потекло. Тя казва, че костите е наболяват от годините и когато вали става дори още по-лошо.

Господин Хавишъм се усети почти безнадеждно объркан, след като погледна невинно-сериозното изражение на своя невръстен събеседник.

- Боя се, че не ме разбра съвсем правилно - уточни той. - Исках да кажа, че името на подобно семейство е познато на света от доста дълго време, да речем от няколкостотин години. През цялото това време хората с такова име са се ползвали с уважението на обществото и са заемали важно място в историята на страната.

- Като Джордж Вашингтон - каза Седи. - Откак се помня все чувам по нещо за него, а той е бил на този свят далеч преди това. Господин Хобс казва, че той никога няма да бъде забравен. Заради Декларацията на Независимостта и 4-ти юли. Видите ли, той е много смел човек.

- Първият граф на Доринкорт - натърти господин Хавишъм леко раздразнено, - е бил посветен в графство преди четиристотин години.

- Я виж ти! - каза Седи. - Доста време е минало оттогава! Вие казахте ли на Миличка за това? Тя сигурно много ще се учуди. Ще й кажем още щом се появи. Тя обича любопитните истории. Какво прави един граф след като го посветят?

- Голяма част от тях са помагали в управлението на Англия. Други са били храбри мъже и са се сражавали във великите битки на миналото.

- И аз искам да се сражавам - заяви Седи. - Моят татко беше войник, освен това беше много смел мъж - смел колкото Джордж Вашингтон. Може би беше толкова смел, защото е щял да стане граф, ако не беше умрял. Радвам се, че графовете са смели. Това е голямо пре'мущество (сложната думичка му се изплъзна), да бъдеш смел човек. Аз преди се страхувах от някои неща, от тъмното например. Но после си помислих за войниците на Революцията и за Джордж Вашингтон... и така се избавих от страха.

- Има и друго едно предимство да си граф... поне в някои случаи е преимущество - каза бавно господин Хавишъм. Лицето му придоби доста странно изражение и той впери проницателния си поглед в момчето. - Някои графове имат доста пари.

Адвокатът беше любопитен да разбере дали неговият малък приятел осъзнава силата на парите.

- Това не е никак зле - отбеляза невинно Седрик. - И аз бих искал да имам доста пари.

- Нима? - попита господин Хавишъм. - И защо са ти?

- Ами... - започна Седи, - има толкова много неща, които един човек може да направи, когато има пари. Продавачката на ябълки, например. Ако бях много богат, щях да й купя една малка палатка, за да се подслони в нея, и мъничка печка също, и после щях да й давам по един долар всяка сутрин, когато вали, за да може да си позволи да остане в къщи. И после... о, щях да й купя и шал. Видите ли, тогава костите нямаше да я болят толкова зле. Нейните кости не са като нашите, болят я, когато се движи. Много е неприятно да те болят костите. Ако бях достатъчно богат, за да й купя всичко това, костите й сигурно щяха да се оправят.

- Ъ-хм - каза господин Хавишъм. - И какво още ще направиш, ако станеш богат?

- О, още страшно много неща. Разбира се, първо ще купя на Миличка куп хубави неща - малко несесерче за игли и ветрила, и златен напръстник, и златни пръстени, и една енциклопедия, и карета, за да не й се налага да чака уличните коли. Ако харесваше розовите копринени рокли, щях да й купя от тях, но тя обича най-много черните. Искам да я заведа в някой голям магазин, за да може да огледа роклите там и да си избере. После за Дик...

- Кой е Дик? - попита господин Хавишъм.

- Дик е ваксаджия - отвърна му Негово Невръстно Превъзходителство бъдещият граф. Седрик неусетно се увличаше в намислянето на все нови и нови примамливи планове. - Той е един от най-добрите ваксаджии, които някога съм познавал. Работи на един уличен ъгъл в центъра. Познавам го от години. Веднъж, когато бях много малък, се разхождахме двамата с Миличка и тя ми купи една прекрасна топка, от тези дето подскачат. Аз си се разхождах и си топах топката, но я изпуснах и тя се търкулна точно в средата на улицата, където имаше толкова много коне и карети. Аз много се ядосах и започнах да плача, нали тогава бях още много малък. Бяха ми облекли шотландска поличка, а Дик тъкмо лъскаше обувките на един човек и ми каза "Здрасти!" и после изтича между конете, взе моята топка, избърса я в палтото си, даде ми я и ми каза: "Няма нищо, малкия". Миличка много му се зарадва, аз също, и оттогава всеки път щом минехме край него, спирахме да си поприказваме. Той ми казва "здрасти" и аз му казвам "здрасти" и после си приказваме по мъничко. Дик все ми разправя как върви бизнесът. Но напоследък хич не върви добре.

- И какво би искал да направиш за него? - поинтересува се адвокатът, потривайки брадичката си. На лицето му пак се бе изписала онази странна усмивка.

- Ами... - започна лорд Фаунтлерой, но спря, за да се намести по-удобно в креслото и да заеме някоя по-бизнесменска поза. - Ще изкупя Джейк.

- А кой е Джейк? - попита господин Хавишъм.

- Той е съдружникът на Дик, само дето човек не би могъл да си намери по-лош съдружник от него! Дик казва така. Джейк хич не допринася за бизнеса и хич не е точен. Той само лъже и това вбесява Дик. И вие щяхте да сте бесен, тъй да знаете, ако лъскахте обувки до изнемога, и ако бяхте точен през цялото време, а вашия партньор хич не беше точен. Хората харесват Дик, обаче никак не харесват Джейк и затова някои от тях повече не се връщат. И тъй, ако бях богат, щях да изкупя дела на Джейк и щях да направя Дик шеф, а той казва, че да си шеф е голяма работа. После щях да му купя някои нови дрехи и нови четки, за да може да почне на чисто. Дик все казва, че всичко, което иска, е да започне на чисто.

Едва ли някой можеше да измисли по-невинен и убедителен начин, по който да разясни проблемите на един ваксаджия, примесвайки толкова улична реч с толкова загриженост и добра воля. Седрик нито за миг не се съмняваше, че неговият по-възрастен приятел ще приеме с готовност деловото му предложение. Господин Хавишъм все повече се увличаше от думите на момчето, макар и не защото го бе заинтригувала съдбата на Дик или на продавачката на ябълки. Далеч по-интересно за него бе откритието, че бъдещият наследник намира толкова време да мисли за доброто на своите приятели и в същото време почти е забравил за себе си.

- А има ли нещо... - започна адвокатът, - какво би направил за себе си, ако изведнъж станеш богат?

- Много неща! - реагира мълниеносно лорд Фаунтлерой. - Но преди това ще дам на Мери малко пари за Бриджит. Бриджит е сестрата на Мери. Тя има дванайсет деца и съпруг, който не може да работи. Тя идва тук и плаче, а Миличка й дава разни неща в една кошница, и после Бриджит пак се разплаква и все повтаря: "Бог дъ въ пуживи, прикрасна гуспожо." Мисля още, че господин Хобс би искал да си има златен часовник с верижка и лула от морска пяна. И чак тогава ще си направя компания.

- Компания?! - не успя да скрие изненадата си господин Хобс.

- Предизборна компания като тази на републиканците - обясни възбудено Седрик. - Ще купя факли и униформи, и куп други работи за всички момчета и за мен също. После ще маршируваме насам-натам и ще бъде толкова весело. Ето това бих направил за себе си.

Вратата се отвори и в гостната влезе госпожа Ерол.

- Съжалявам, че ми се наложи да ви оставя за толкова дълго - каза тя на господин Хавишъм, - но една нещастна жена, която е в голяма беда, дойде да ме види.

- Този млад джентълмен - каза господин Хавишъм, - тъкмо ми разказваше за някои свои приятели и за това какво би направил за тях, ако стане богат.

- Бриджит също е негова приятелка - каза госпожа Ерол. - Точно с нея си поговорихме в кухнята. Съпругът й пак е получил ревматична треска.

Седрик тутакси слезе от необятното кресло.

- Мисля, че трябва и аз да се видя с нея - каза той. - Мъжът й е свестен човек, когато се чувства добре. Задължен съм му, защото веднъж ми направи дървен меч. Той е много талантлив човек.

Седрик изтича навън, а господин Хавишъм се надигна от креслото си. Изглежда бе намислил нещо и искаше да го сподели. Поколеба се за миг, после се обърна към госпожа Ерол и каза:

- Преди да напусна Доринкорт имах важен разговор с Негово Превъзходителство графа, в който той ме запозна с едно свое по-специфично желание. Графът на Доринкорт пожела да опитам да настроя неговия внук положително спрямо бъдещия му живот в Англия и предстоящото запознанство с неговия дядо. Той ме инструктира да обясня на Негово Превъзходителство бъдещия граф, че тази промяна ще му донесе пари, с които той би могъл да си позволи някои любими детски удоволствия. Бе ми казано също, че ако малкият лорд изрази някакви по-конкретни желания, аз трябва да ги удовлетворя и да му обясня, че заслугата за това е на неговия дядо. Убеден съм, че графът едва ли е имал предвид нещо подобно, но ако това ще достави удоволствие на неговия бъдещ наследник, то аз съм готов да помогна на бедната жена, която вие споменахте.

За пореден път на господин Хавишъм се налагаше да перифразира думите на своя работодател. В действителност графът на Доринкорт се бе изразил по следния начин:

"Накарай го да разбере, че мога да му дам всичко, което пожелае. Искам той да е наясно какво означава да си внук на графа на Доринкорт. Купи му всяка лъскава джунджурийка, която пожелае. Напълни му джобовете с пари и му кажи, че това са парите на неговия дядо."

Мотивите на стария граф очевидно далеч не бяха тъй благородни и ако неговият наследник не се бе оказал същество с толкова чисто и любящо сърце, пораженията можеха да се окажат наистина сериозни. От друга страна майката на Седрик беше твърде добронамерена, за да заподозре нещо нередно. Тя изтълкува заръките на своя свекър като отчаян жест на един самотен, нещастен стар човек, чийто деца бяха умрели, и който сега искаше просто да бъде мил с нейното малко момченце, за да спечели неговата любов и доверие. Освен това огромно удоволствие й достави мисълта, че Седи ще може да помогне на Бриджит. Беше наистина чудесно, че неочакваното наследство, което се бе паднало на нейното малко момче, щеше да му позволи да дари с добрината си онези, които най-много се нуждаеха от нея. Красивото й младо лице се покри с непозната до скоро руменина.

- О! - каза тя. - Колко мило от страна на графа. Седрик толкова ще се зарадва! Той винаги е харесвал Бриджит и Майкъл. Те напълно заслужават подобен жест. Често ми се е искало да можех да им помогна повече. Когато е здрав, Майкъл работи много, но той е болен вече от доста време и са му необходими скъпи лекарства, топли дрехи и питателна храна. Убедена съм, че двамата с Бриджит няма да пропилеят онова, което им бъде дадено.

Господин Хавишъм бръкна в широкия горен джоб на дрехата си и извади оттам голям бележник. Скулестото му лице бе придобило странно изражение. В действителност той се чудеше какво ли ще каже графът на Доринкорт, когато научи какво е било първото желание на неговия внук. Интересно наистина какъв ли щеше да е коментарът на този опак, словоохотлив и егоистичен стар благородник.

- Не знам дали осъзнавате - започна господин Хавишъм, - че графът на Доринкорт е изключително богат човек. Той може да си позволи да задоволи всеки каприз на момчето и несъмнено би му доставило удоволствие да разбере, че дори и най-скъпо струващите прищевки на лорд Фаунтлерой са били удовлетворени. Моля извикайте сина си и аз ще му дам пет лири, които да даде на тези хора.

- Това прави близо двадесет и пет долара! - възкликна госпожа Ерол. - За тях това ще бъде цяло състояние. Направо не мога да повярвам, че е истина.

- Определено е истина - каза господин Хавишъм с познатата си суховата усмивка. - В живота на сина ви настъпи сериозна промяна. Оттук нататък той ще държи в ръцете си огромна мощ и влияние.

- О! - извика удивената майка. - Той все още е толкова малък - едно съвсем мъничко момченце. Как бих могла да го науча да използва тази мощ разумно? Чувствам се почти изплашена. Моят мъничък, сладък Седи!

Адвокатът се прокашля деликатно. Закоравялото му старо сърце бе трогнато от ранимото, плахо изражение на тези прекрасни топли очи.

- Мадам - каза той, - доколкото мога да съдя от тазсутрешния ми разговор с лорд Фаунтлерой, бъдещият лорд на Доринкорт ще мисли за другите не по-малко, отколкото за своята благородна персона. Той наистина все още е само дете, но може да му се има пълно доверие.

След това майката на Седрик отиде да го доведе обратно в гостната. Господин Хавишъм дочу думите на момчето още преди то да се появи в стаята.

- Той има лесно простудим ревматизъм - обясняваше Седрик. - Този ревматизъм е от най-ужасните. И той се притеснява, че не му плащат пенсията редовно, и Бриджит казва, че това прави болките му още по-големи. А Пат можел да си намери работа в магазина, ако му купели нови дрехи.

Личицето на малкия лорд изглеждаше доста разтревожено, когато той се появи на вратата.

- Миличка ми каза, че искате да ме видите - каза той на господин Хавишъм. - Тъкмо си говорех с Бриджит.

Господин Хавишъм го погледна за миг. Той се почувства някак объркан и несигурен. Както бе споменала майката на Седрик, бъдещият граф беше все още едно съвсем малко момче.

- Графът на Доринкорт... - започна адвокатът и погледът му неволно потърси госпожа Ерол.

Майката на малкия лорд Фаунтлерой неочаквано коленичи пред него и нежните й ръце обгърнаха по детски крехкото му телце.

- Седи - каза тя, - графът е твой дядо, баща на твоя татко. Той е много, много мил, обича те и иска ти също да го обичаш, защото неговите синове вече не са сред живите. Той иска да бъде щастлив и да направи хората край себе си щастливи. Той е много богат и иска да имаш всичко, което ти би пожелал. Графът е изпратил по господин Хавишъм много пари за теб. Можеш още сега да дадеш част от тях на Бриджит, достатъчно за да може тя да си плати наема и да купи за Майкъл всичко необходимо. Това не е ли чудесно, Седи? Твоят дядо е толкова добър. - И тя целуна нежната, поруменяла от изненада бузка на детето си.

Седрик погледна бързо майка си, а след това и господин Хавишъм.

- Мога ли да й ги дам още сега? - извика той. - Още в тази минута? Тя тъкмо си тръгва.

Господин Хавишъм му подаде парите. Бяха няколко нови, чистички зелени банкноти, свити на спретнато руло.

Седи изхвърча от стаята.

- Бриджит! - чуха радостния му вик, след като малкият влетя в кухнята. - Бриджит, почакай за минутка! Ето ти малко пари. Те са за теб и ти ще можеш да си платиш наема. Моят дядо ми ги даде. За теб и за Майкъл са!

- О, господарю Седи! - проплака Бриджит. - Тука има цели двайспет долара. Къде е господарката?

- Мисля, че ще трябва да й обясня лично - каза госпожа Ерол.

Тя също напусна гостната, а господин Хавишъм остана сам за известно време. Той отиде до прозореца и се загледа замислено към улицата. Представи си стария граф на Доринкорт, седнал в своята огромна, бляскава библиотека в замъка, сърдит и самотен, заобиколен от лукс и разкош, но без да е успял да спечели чия да е любов, защото през целия си дълъг живот никога не бе обичал истински друг човек освен самия себе си. Графът беше егоист, обичаше да си угажда, беше арогантен и избухлив. През цялото време мислеше твърде много за графската си титла и за това как да си достави все нови и нови удоволствия. Така и не му оставаше време да се замисли за другите хора. Всички преимущества, с които го облагодетелстваха благородното му име и високият му ранг, му се струваха просто оръдия за изпълнение на всевъзможни капризи и хрумвания. И сега, когато бе вече само един старец, годините прекарани в самоугаждане му бяха донесли единствено лошо здраве, раздразнителност и омраза към целия свят, който на свой ред също не си падаше по него. Независимо от блясъка, графът на Доринкорт се бе превърнал може би в най-необичайния благородник откак свят светува и със сигурност в най-самотния. Ако поискаше, той можеше да напълни замъка си с гости. Можеше да устрои разкошни вечери и пищни ловни увеселения, но знаеше, че хората, които биха приели поканата му, по-скоро щяха да го сторят от страх и нямаше да пропуснат да подхвърлят зад гърба му някоя и друга злъчна дума по негов адрес. Графът също се славеше със злия си език и отвратителния си характер и всички знаеха, че му доставя удоволствие да се подиграва с хората и да ги кара да се чувстват неудобно. Любимите му жертви обикновено бяха най-чувствителните, най-гордите или най-плахите измежду неговите познати.

Господин Хавишъм познаваше отлично слабостите на стария граф и тъкмо за него се бе замислил, докато съзерцаваше малката, тиха уличка. После в съзнанието му изникна жизнерадостното, красиво малко момче, седнало в огромното кресло, което разказва за приятелите си, за Дик, за продавачката на ябълки. Помисли си и за огромното, приказно състояние, което след време, за добро или зло, щеше да се озове в малките, силни ръчички, които малкият лорд обичаше да мушва дълбоко в джобчетата си.

- Той ще промени нещата - каза си адвокатът. - Наистина ще ги промени из основи.

Малко след това се появиха Седрик и майка му. Седи бе на седмото небе от радост. Той се настани отново на своето кресло, между майка си и господин Хавишъм, събра коленцата си и ги обгърна с ръце, както обичаше да прави, когато бе силно развълнуван. Личицето му просто сияеше от удоволствие при мисълта, че се е намерил изход от тежкото положение на Бриджит.

- Тя се разплака! - каза той. - Каза, че плаче от радост. Никога преди не бях виждал някой да плаче от радост. Моят дядо трябва да е много добър човек. Не знаех, че е чак толкова добър. Май да си граф ще се окаже по-прием... приемливо, отколкото си мислех. Почти се радвам, почти съвсем се радвам, че ще ставам такъв.

През следващата седмица Седрик все повече се убеждаваше, че никак не е лошо да си граф, макар и да не си даваше сметка какво точно означава това. Трудно му беше да осъзнае дори какво става всъщност. Едно поне бе вече разбрал от разговорите си с господин Хавишъм - почти нямаше негово желание, което да не може да бъде изпълнено. И тъй, желанията валяха едно след друго с такава скорост, че адвокатът на графа започваше да се обърква. В седмицата преди заминаването за Англия той направи куп странни неща. Дълго след това господин Хавишъм не можеше да забрави онази сутрин, в която двамата със Седрик отидоха да посетят Дик, както и следобеда, в който изумиха продавачката на ябълки с "древно потекло" като се спряха пред нейната сергия и й казаха, че ще получи палатка и печка, и шал, и сума, която й се стори почти невероятна.

- Защото ще отивам в Англия, за да стана лорд - обясни й приятелски Седрик. - Никак не ми се иска да си мисля за вашите кости всеки път, когато завали. Моите кости никога не ме болят и затова не знам колко лошо биха могли да болят нечии кости, но много ви симпатизирам и се надявам, че ще се оправите.

- Тя е много добра продавачка на ябълки - каза момчето на господин Хавишъм, когато си тръгваха, оставили зад гърба си неочаквано забогатялата собственица на сергията почти без дъх от радост. - Веднъж, като паднах и си ожулих коляното, тя ми даде една ябълка, ей така без нищо. Оттогава все си спомням за нея. Никога не мога да забравя хората, които са били добри с мен.

На малкия лорд дори не бе хрумвало, че може да има хора, които са способни да забравят сторената им добрина.

Разговорът с Дик беше доста интересен. Той тъкмо се бе накарал здраво с Джейк и настроението му хич не беше добро. Когато Седрик най-спокойно му обясни, че са дошли, за да му дадат онова, за което ваксаджията беше мечтал цял живот, той едва не подскочи от изненада. Начинът, по който бъдещият граф на Доринкорт обикновено обявяваше целта на своето посещение, бе съвсем простичък и неофициален. Прямотата на момчето поразяваше дори господин Хавишъм, който си бе избрал ролята на обикновен наблюдател. Когато научи, че неговият стар приятел е станал наследник на стара благородническа фамилия и дори е заплашен от възможността да стане граф, ако живее достатъчно дълго, Дик зяпна така широко, че старата шапка се изхлузи от главата му и падна в прахта. Той я вдигна и се опита да каже нещо, но силите му стигнаха само за едно неразбираемо едносрично възклицание. Поне господин Хавишъм го счете за едносрично. Но Седрик го схвана безпогрешно.

- Ай'сти'а'бе! - Дик пое дълбоко въздух, разтърси глава и продължи: - К'во ще'н'дадеш?

Втората фраза затрудни дори опитния в общуването с ваксаджията Седрик, но след кратко замисляне той храбро се справи и с това изпитание.

- Отначало никой не можа да повярва - обобщи накрая събитията малкият лорд. - Господин Хобс реши, че съм получил слънчев удар. Тази работа с графството започва да ми харесва повече отколкото си мислех и вече почти свикнах с нея. Този, който сега е граф - моят дядо - иска да правя каквото си пожелая. Беше чудесно, когато дадохме от парите на дядо ми на Дик, за да изкупи Джейк.

Дик наистина успя да изкупи дела на Джейк и стана пълноправен собственик на бизнеса си. Той си купи нови четки, страхотна нова табела и подходящи за целта нови дрехи. И той като продавачката на ябълки дълго след това не можеше да повярва, че късметът му се е усмихнал по такъв чудодеен начин. Отначало Дик си помисли, че е отлетял във ваксаджийския рай. Той бе вперил предано поглед в невръстния си благодетел и очакваше всеки момент да се събуди. Нещата станаха по-реални едва след като усети върху дланта си парите, които му бе дал Седрик и двамата си стиснаха ръцете.

- Ами, довиждане - каза накрая русокосото хлапе. Седрик се опитваше да бъде напълно спокоен, но гласът му трепна и той премигна с големите си кафяви очи. - Надявам се работата ти да върви добре. Съжалявам, че трябва да замина за Англия и да те оставя тук, но може би ще се върна някога, след като стана граф. Иска ми се да ми пишеш, защото винаги сме били добри приятели. Ако решиш да пишеш, ето адреса, на който да изпратиш писмото - и той му подаде късче хартия. - Името ми вече не е Седрик Ерол, а лорд Фаунтлерой. Довиждане, Дик.

Дик също премигна, но въпреки това ресниците не можаха да скрият навлажнените му очи. Той беше просто едно необразовано ваксаджийче и му бе трудно да изрази онова, което чувстваше в онзи момент. Може би затова и не се опита да каже нещо, а само премигна няколко пъти и преглътна бучката, заседнала в гърлото му.

- Ще ми се да останеш - каза той с прегракнал глас. После погледна към господин Хавишъм и докосна козирката на шапката си. - Благодарство, гос'ине, затуй кует' напра'ихте за мене. Седи ми е един голям приятел, нищо чей толкоз малък.

Момчето и адвокатът се отдалечиха, но той продължаваше да ги следи със замъглен поглед, а бучката така и си остана на същото място в гърлото.

До деня на своето отпътуване Негово Превъзходителство прекарваше всяко свободно време с господин Хобс в бакалията. Бакалинът се чувстваше леко замаян и настроението му далеч не беше празнично. Отначало, когато неговият млад приятел му донесе своя прощален подарък - златен часовник с верижка, господин Хобс не можа да повярва на очите си. Той сложи елегантната кутийка на грубото си коляно и издуха няколко пъти гръмовно носа си.

- Там има нещо написано - каза Седрик, - вътре в кутийката. Лично казах на продавача да го напише. "На господин Хобс от неговия най-стар приятел, лорд Фаунтлерой, за да си мислите за мен, когато гледате колко е часът. Никога не ме забравяйте."