Градът на огледалата

много. Бригадите, работещи по покривите, имаха неписано правило да не споменават опасността. Това бе един вид
проява на уважение. Джок обичаше да поглежда надолу и да ръси глупости от сорта на: „Леле, падне ли някой,
здраво ще се размаже“ или „Тук горе човек определено се побърква“.
По пладне спряха за обяд. Слизането отнемаше твърде дълго, затова се хранеха на покрива. Джок говореше за
момиче, което видял на пазара, но Питър не го слушаше. Шумът на града долиташе горе сред лазурната мараня; от
време на време наблизо прелиташе птица.
— Да се връщаме на работа — каза Фото.
Откъртваха старите керемиди с лостове и чукове. Питър и Фото се преместиха на третата дъска; Джок
работеше под тях, малко вдясно. Продължаваше да дрънка за жената — за косата, за походката ѝ, за погледа, който си
разменили.
— Няма ли да млъкне? — измърмори Фото. Той беше едър мускулест мъж с прошарена черна коса.
— Едва ли.
— Кълна се, ще го хвърля от покрива — Фото вдигна очи и примижа на слънцето. — Изглежда, сме пропуснали
няколко.
На върха имаше няколко останали керемиди. Питър пъхна лоста и чука в колана си за инструменти.
— Аз ще отида.
— Недей, влюбеният младеж може да се заеме — Фото се провикна надолу: — Джок, ела тук.
— Не съм ги пропуснал аз. Това е секторът на Джаксън.
— Вече е твоят сектор.
— Добре — изсумтя младежът. — Както кажеш.
Джок откачи обезопасителното си въже, качи се по стълбата до най-горната дъска и пъхна лост под една от
керемидите. Щом вдигна чука, за да удари, Питър осъзна, че се намира точно над главите им.
— Чакай…
Керемидата се откърти и прелетя на сантиметър от главата на Фото.
— Идиот!
— Извинявай, не те видях.
— Къде си мислиш, че се намираш? — възмути се Фото. — Направи го нарочно. И си закачи въжето, за бога.
— Случайно стана — отвърна Джок. — Успокой се. Ще трябва да се преместите.
Дръпнаха се настрани. Джок свали останалите керемиди и тръгна да слиза, когато Питър чу изпукване. Джок
извика. Последва второ изпукване и със силен трясък стълбата започна да се свлича по покрива с Джок върху нея. В
последния момент той успя да се изтърколи настрани и започна да се пързаля надолу по покрива по корем. След
първия вик не издаде и звук повече. Ръцете му панически търсеха нещо, за което да се хванат, пръстите на краката
му се забиваха в керемидите, за да забавят падането. Питър не познаваше никой, който да беше падал от покрив.
Изведнъж това му се стори не просто възможно, а неизбежно; Джок бе избраникът.
На три метра от ръба тялото му спря. Ръката му бе напипала нещо: ръждясало желязо.
— Помощ!
Питър откачи въжето си и слезе до най-долната дъска. Хвана се за една скоба и протегна ръка надолу.
— Хвани се.
Младежът се беше вцепенил от страх. Дясната му ръка бе вкопчена в желязото, а лявата стискаше края на една
керемида. Прилепил беше всеки сантиметър от тялото си в покрива.
— Мръдна ли, ще падна.
— Няма.
Долу на улицата се бяха спрели хора и ги гледаха.
— Фото, подай ми обезопасителното въже — каза Питър.
— Няма да стигне. Ще трябва да преместя скобата.
Желязото се огъваше под тежестта на Джок.
— О, боже, изпускам го!
— Престани да мърдаш. Фото, побързай с въжето.
Фото му спусна въжето. Питър нямаше време да го закачи; момчето щеше да падне всеки момент. Докато Фото
опъваше въжето на макарата, Питър го уви около ръката си и се хвърли към Джок. Желязото се откърши; Джок
започна да се пързаля.
— Хванах те! — извика Питър. — Дръж се.
Сграбчи го за китката. Ходилата на Джок бяха на сантиметри от ръба.
— Хвани се за нещо — каза му Питър.
— Няма за какво!
Питър не знаеше колко ще издържи.

— Фото, можеш ли да ни изтеглиш?
— Твърде тежки сте!
— Завържи въжето и донеси няколко скоби.
На улицата се събираше тълпа. Много хора сочеха нагоре. Разстоянието до земята приличаше на бездънна
бездна, която щеше да ги погълне. Минаха няколко секунди, след което Фото се появи на дъската над тях.
— Какво да направя?
— Джок, на ръба точно под нас има малък перваз — каза Питър. — Опитай се да го напипаш с крака.
— Няма перваз!
— Напротив, има, виждам го с очите си.
След секунда Джок рече:
— Готов, намерих го.
— Поеми си дълбоко въздух. Ще трябва да те пусна за момент.
Джок стисна китката на Питър още по-силно.
— Шегуваш ли се?
— Иначе няма да мога да те изтегля. Просто не се движи. Уверявам те, ако не мърдаш, первазът ще издържи.
Младежът нямаше избор и бавно пусна ръката му.
— Фото, хвърли ми скобата.
Питър я хвана със свободната си ръка, пъхна я в пролука между керемидите, извади пирон от колана с
инструменти и го натисна, докато влезе в дупката. Заби го с три удара на чука. Закова и втория пирон и се спусна с
метър надолу.
— Подай още една.
— Моля те, побързай — изстена Джок.
— Дишай дълбоко. След минутка всичко ще приключи.
Питър закова още три скоби.
— Добре, внимателно протегни ръка нагоре и наляво. Намери ли я?
Джок се вкопчи в скобата.
— Да. Божичко.
— Сега се набери и се хвани за следващата. Не бързай.
Джок се изкачи постепенно по скобите. Питър го последва. Джок седна на дъската и отпи голяма глътка вода от
една манерка. Питър клекна до него.
— Добре ли си?
Джок кимна замаяно. Лицето му бе пребледняло, ръцете му трепереха.
— Почини си малко — каза Питър.
— По дяволите, почини си до края на деня — рече Фото. — Даже не се връщай повече.
Джок гледаше с празен поглед.
— Успокой се — посъветва го Питър.
Джок погледна към колана на Питър.
— Не си се закачил за въжето.
— Нямаше време.
— Значи… направи всичко това само с въжето в ръка?
— Но успях, нали?
Джок извърна очи.
— Убеден бях, че ще умра.
— Знаеш ли кое ме вбесява? — каза Фото. — Онова лайно дори не ти благодари.
Приключиха работа по-рано и сега седяха на предните стъпала и си подаваха шише с алкохол. Повече нямаше да
видят Джок; той върна колана си с инструменти и напусна.
— Хрумването ти за скобите беше велико — продължи Фото. — Аз нямаше да се сетя.
— Вероятно щеше да се сетиш. Просто аз се сетих пръв.
— Момчето извади страшен късмет. А ти дори не изглеждаш стреснат.
Вярно беше: почувствал се бе неуязвим, напълно концентриран, с бистър ум. В действителност в края на
покрива нямаше перваз; повърхността бе напълно гладка. Карам те да виждаш играта както аз искам.
Фото завъртя капачката на шишето и стана.
— Е, ще се видим утре.
— Всъщност мисля, че тази работа не е за мен — отвърна Питър.

Фото го погледна изненадано и се засмя тихо.
— Ако беше друг човек, щях да си помисля, че те е страх да умреш. Сигурно ти се ще някой да пада от покрива
всеки ден, за да го спасиш. С какво ще се занимаваш?
— Предложиха ми работа. Първоначално отказах, но може пък да приема.
Фото кимна с разбиране.
— Каквато и да е работата, ще е по-интересна от тази. Онова, което говорят за теб, е вярно. — Двамата си
стиснаха ръце. — Успех, Джаксън.
Фото си тръгна, а Питър се запъти към Капитолия. Санчез вдигна очи от документите на бюрото, когато Питър
влезе в кабинета ѝ.
— Господин Джаксън, бързо се върнахте. Мислех, че ще трябва да се постарая повече.
— Имам две условия. Всъщност три.
— Първото е свързано със сина ви, разбира се. Дадох ви дума. Какво друго искате?
— Искам да говоря директно с вас, без посредници.
— А Чейс? Той е началник на кабинета ми.
— Директно с вас.
Тя се замисли за момент.
— Щом настоявате. Какво е третото условие?
— Не ме карайте да нося вратовръзка.
По залез-слънце Майкъл почука на вратата на колибата на Гриър. Вътре не светеше и цареше пълна тишина.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: