Градът на огледалата

преди три дни. Винаги говорим първо със семейството, но не можем да ги открием в дома им. Съпругът не е ходил
на работа, откакто се е родило бебето.
Глупав ход, Карлос, помисли си Сара.
— Не отговарям за пациентите след изписването им.
— Но отговаряте за подаването на съответните документи. Без валиден сертификат за раждане ще трябва да
направя този случай приоритетен.
— Сигурна съм, че приложих сертификат. Вие сте в грешка. Това ли е всичко? Много съм заета.
Мъжът се взря в нея притеснително дълго.
— Засега, доктор Уилсън.
Независимо къде беше отишло семейство Хименез, Сара знаеше, че статистическата служба скоро ще ги
открие. Нямаше кой знае колко места, на които да се скриеш.
Опита се да не мисли за тях. Направила бе всичко по силите си, за да им помогне. Сестра Пег беше права;
трябваше да си върши работата. Работата ѝ беше важна, а тя бе добър лекар. Това беше най-важното.
Събуди се посред нощ с чувството, че е сънувала нещо. Стана и отиде да нагледа Кейт. Убедена беше, че дъщеря
ѝ присъстваше в съня, макар и периферно; не беше главно действащо лице — по-скоро свидетел, едва ли не съдник.
Сара приседна на крайчеца на леглото и се взря в спящото лице на дъщеря си. Момичето спеше дълбоко, с леко
разтворени устни, а гърдите ѝ се надигаха и спускаха от дълбокото дишане, което изпълваше въздуха с
неповторимото ѝ ухание. В Отечеството, преди Сара да я открие отново, именно уханието на Кейт ѝ даваше сили да
живее. Държала бе кичур от косата ѝ в плик, скрит под дюшека, и всяка вечер го изваждаше и притискаше до лицето
си. За Сара това беше един вид молитва — не се молеше Кейт да е жива, защото бе абсолютно убедена, че дъщеря ѝ
е мъртва, а се молеше където и да се намира духът ѝ, да се чувства като у дома си.
— Всичко наред ли е?
Холис стоеше зад нея. Кейт се размърда, обърна се и отново притихна.
— Ела да си легнеш — прошепна той.
— Сутринта мога да поспя до късно. Втора смяна съм.
Холис не каза нищо.
— Добре — съгласи се накрая Сара.
Събуди се призори. Холис ѝ каза да не става, но въпреки това тя стана; щеше да отиде в болницата чак след
вечеря и сега искаше да заведе Кейт на училище. Замаяна беше от умора, но това не влияеше върху преценката ѝ,
дори избистряше мисълта ѝ. На входа на училището прегърна силно дъщеря си. Струваше ѝ се, че съвсем наскоро се
налагаше да коленичи, за да стори това; сега главата на Кейт стигаше до гърдите ѝ.
— Мамо?
Сара я бе държала в обятията си твърде дълго.
— Извинявай — каза тя и я пусна. Другите деца минаваха покрай тях. Сара осъзна какво изпитва. Щастие; от
плещите ѝ беше паднал товар. — Хайде, върви. Ще се видим довечера.
Регистрационната служба отваряше в девет часа. Сара седна да изчака на стълбите под шарената сянка на един
дъб. Сутринта беше приятна; наоколо минаваха хора. Колко бързо може да се промени животът, помисли си тя.
Щом служителката отключи вратата, Сара стана и я последва вътре. Тя беше по-възрастна, с приятно, осеяно с
бръчки лице и ред искрящо бели изкуствени зъби. Чак след като зае мястото си на гишето, погледна към Сара и се
престори, че едва сега я забелязва.
— Какво обичате?
— Искам да прехвърля право на раждане.
Служителката наплюнчи пръсти, извади формуляр от шкаф с отделения, постави го на бюрото и потопи
перодръжката в мастилото.
— Чие?
— Моето.
Писалката застина над хартията. Служителката вдигна загрижено очи.
— Изглеждаш млада, миличка. Сигурна ли си?
— Моля ви, не ме разпитвайте.
Сара изпрати формуляра в статистиката с прикачена бележка — Извинявайте, намерих формуляра! — и отиде в
болницата. Денят мина неусетно; Холис все още беше буден, когато се прибра у дома. Изчака да си легнат, преди да
му съобщи.
— Искам още едно дете.
Холис се надигна на лакти и се обърна към нея.

— Сара, говорили сме по въпроса. Добре знаеш, че не можем.
Тя го целуна нежно и се отдръпна, за да го погледне в очите.
— Всъщност това не е съвсем вярно.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: