Холографската вселена

Друг физик, който приема синхроничността сериозно, е ф. Дейвид Пийт. Пийт смята, че синхронните от Юнгов тип са не само реални, но предлагат още едно доказателство за неявния ред. Както видяхме, според Бом очевидната отделеност на съзнанието и материята е една илюзия, творение на човешкия ум, което се появява само след като и двете се разбулят в проявения свят на обекти и последователно протичащо време. Ако няма разделение между ум и материя в неявния ред, основата, от която всички неща възникват, тогава не е необичайно да очакваме, че реалността може също да бъде пронизана от следи на тази дълбока свързаност. Пийт смята, че синхроничностите следователно са „цепнатини" в тъканта на реалността, краткотрайни процепи, които ни позволяват да хвърлим бегъл поглед към необхватния и единен ред, който стои в основата на всичко в природата.

Казано по друг начин, Пийт мисли, че синхроничностите разкриват отсъствието на разделение между физическия свят и нашата вътрешна психическа реалност. По такъв начин относителната рядкост на синхронистични преживявания в нашия живот показва не само степента, в която ние сами се фрагментираме от общото поле на съзнанието, но също степента, в която се самоизолираме от безкрайния и удивителен потенциал на по-дълбоките редове на ума и реалността. Според Пийт когато ние преживяваме една синхроничност, това, което реално изпитваме, „е човешкият ум, действащ за момент в своя истински ред и разпростиращ се навсякъде в обществото и природата, движещ се през редове на увеличаваща се изтънченост, достигащ източника на ума и материята в самата творческа способност"26.

Това е една смайваща идея. Действително всички наши обусловени от здравия разум предразсъдъци за света са основани върху предпоставката, че субективната и обективната реалност са твърде много разделени. Затова синхроничностите изглеждат толкова объркващи и непонятни за нас. Но ако в края на краищата няма разделение между физическия свят и нашите вътрешни психически процеси, тогава трябва да сме готови да променим нещо повече от нашето обичайно разбиране на вселената, защото подразбиращите се следствия са зашеметяващи.

Едно подразбиращо се следствие е, че обективната реалност е в по-голяма степен подобна на сън, отколкото ние някога сме подозирали. Да си представим например, че сънуваме как си седим на маса и вечеряме с нашия шеф и съпругата му. Както знаете от опит, всички различни опорни точки на съня - масата, столовете, чиниите, солничките и пипернички-те - изглеждат като отделни обекти. Да си представим също, че вие преживявате една синхроничност в съня; може би са ви сервирали някое особено отблъскващо ястие и когато вие попитате сервитьора какво е това, той ви казва, че името на ястието е „Вашият шеф". Като осъзнавате, че противността на ястието издава вашите истински чувства към шефа ви, вие сте смутен и се чудите как един аспект на вашия „вътрешен" аз успява да разкрие „външната" реалност на сцената, която сънувате. Разбира се, щом се пробудите, вие ще разберете, че синхроничността изобщо не е толкова странна, защото реално няма разграничение между вашия „вътрешен" аз и „външната" реалност на съня. По същия начин вие разбирате, че очевидната разделеност на различните обекти в съня е също илюзия, защото всичко се създава от един по-дълбок и по-фундаментален ред - неразрушимата цялост на вашето собствено подсъзнание.

Ако няма разделение между умствения и физическия свят, същите качества са в сила и за обективната реалност. Според Пийт това не означава, че материалната вселена е една илюзия, защото и неизяве-ното, и проявеното играят роля в създаването на реалността. Нито пък означава, че се губи индивидуалността, не повече отколкото образът на една роза се изгубва, когато тя се запише върху холографска плака. Това просто означава, че ние отново сме като водовъртежи в река, уникални, но неотделими от потока на природата. Или както Пийт се изразява: „Азът живее само като един аспект на по-финото движение, което включва реда на цялото съзнание."27

И така ние описахме пълен кръг - от откритието, че съзнанието съдържа целостта на обективната реалност - цялостната история на биологичния живот върху планетата, световните религии и митологии и динамиката, както на кръвните клетки, така и на звездите - до откритието, че материалната вселена може също да съдържа вътре в своята основа и вътък най-съкровените процеси на съзнанието. Такава е природата на дълбоката свързаност между всички неща в една холографска вселена. В следващата глава ние ще изследваме как свързаността, както и други аспекти на холографската идея, засягат сегашното ни разбиране за здравето.

Глава четвърта

ХОЛОГРАФСКОТО ТЯЛО

какво искам да ти кажа,

Но все пак ще ти нося здраве^*...

Уолт Уитман

Песен за себе си
На един 61-годишен мъж, когото ще наречем Франк, поставят диагнозата рак на гърлото, която почти винаги означава фатален изход, и му казват, че шансовете да остане жив са 5%. Теглото му намалява от 59 на 44 кг. Той е крайно изнемощял, едва си преглъща слюнката и трудно диша. Лекарите спорят дали изобщо да го подлагат на радиационна терапия, защото е твърде възможно лечението само да увеличи мъките му, без значимо да увеличи шансовете му за оцеляване. Въпреки всичко те решават да го подложат на терапията.

След това, за голям късмет на франк, д-р О. Карл Саймънтън, радиационен онколог и медицински директор на Онкологичния консултантски и изследователски център в Далас, щата Тексас, е помолен да участва в неговото лечение. Саймънтън предполага, че самият франк може да повлияе върху хода на своето заболяване. Той го обучава на няколко техники за релаксация и визуализация, разработени от самия него и колегите му. От този момент, три пъти на ден, Франк си представя облъчването, което получава, като състоящо се от милиони малки енергийни куршум-чета, бомбардиращи неговите клетки. Освен това визуализира своите ракови клетки като по-слаби и по-объркани от нормалните си клетки и поради това неспособни да възстановят загубите, които претърпяват. След това той визуализира как неговите бели кръвни телца, войниците на имунната система, идват, струпват се около мъртвите и умиращите ракови клетки и ги пренасят към черния дроб и бъбреците, за да бъдат изхвърлени от тялото.

Резултатите са поразителни и далеч надминават това, което обикновено се получава в такива случаи, когато пациенти биват лекувани единствено с радиация. Лечението с радиация върви като по магия. Франк не изпитва почти никой от негативните странични ефекти - увреждане на кожата и слизестите мембрани, - които нормално съпровождат подобна терапия. Той възвръща загубеното си тегло и своята сила - само за два месеца всички признаци на неговия рак изчезват. Саймънтън смята, че забележителното възстановяване на франк се дължи до голяма степен на всекидневните упражнения по визуализация.

Саймънтън и колегите му упорито продължават изследванията си и обучават на техните визуализиращи техники 159 пациенти с рак, смятани за медицински нелечими. На такива пациенти им се дава живот от 12 месеца. Четири години по-късно 63 от пациентите са все още живи. От тях 14 не показват признаци на заболяването, при 12 ракът регресира и при 17 болестта си остава устойчива. Средната продължителност на живот за групата като цяло е 24,4 месеца, над два пъти по-дълго от националната норма1.

Оттогава Саймънтън провежда поредица подобни изследвания, всички с положителни резултати. Въпреки тези обещаващи открития работата му все още се смята за спорна. Критиците му например твърдят, че хората, които участват в изследванията на Саймънтън, не са „средностатистически" пациенти. Мнозина от тях са потърсили Саймънтън с нарочната цел да научат неговите техники и това показва, че те вече имат един извънредно бояк дух. Въпреки това мнозина изследователи намират резултатите на Саймънтън достатъчно убедителни, за да подкрепят неговата работа, а самият той основава Раков център „Саймънтън", една преуспяваща институция за изследвания и лечение в Пасифик Пелисейдс, щата Калифорния, в която се преподават техники с използване на въображението при пациенти, борещи се с различни заболявания. Терапевтичната употреба на въображението завладява въображението на публиката и едно скорошно проучване показва, че алтернативно лечение на рака се прилага четири пъти по-често2.

Как така някакъв си образ, формирал се в ума, може да оказва въздействие върху нещо толкова страховито като нелечим рак? Не е изненадващо, че холографската теория за мозъка може да бъде използвана за обяснение и на този феномен. Психологът Джийн Ахтърбърг, директор по изследванията и рехабилита-цията в Центъра по здравна наука на Тексаския университет в Далас и един от учените, които спомагат за доразвиване на техниките с използване на въображението, прилагани от Саймънтън, смята, че именно холографските способности на мозъка ни дават ключа към загадката.

Както беше отбелязано, всички преживявания са в крайна сметка просто неврофизиологически процеси, протичащи в мозъка. Според холографския модел причината да преживяваме някои неща, например емоциите, като вътрешни реалности, а други, примерно песните на птиците и лаенето на кучетата, като външни реалности, се крие в обстоятелството, къде мозъкът ги разполага, когато ги създава като вътрешна холограма, която ние преживяваме като реалност. Както видяхме обаче, мозъкът не може винаги да прави разлика между това, което е „отвън", и това, което той смята, че е „отвън", и поради това хората с ампу-тирани крайници понякога изпитват усещания за илюзорен крайник. Казано по друг начин, в един мозък, който действа холографски, припомняният образ на нещо може да има по-голямо влияние върху сетивата, отколкото самото нещо.

Той може да има и еднакво мощен ефект върху фи-зиологията на тялото, състояние, преживявано непосредствено от всеки, който понякога е усещал как пулсът му се ускорява, след като си е представял как притиска любимата в прегръдката си. Или всеки, който е усещал как му се изпотяват дланите, след като е извикал във въображението си спомена за някакво необичайно плашещо преживяване. На пръв поглед фактът, че тялото не може винаги да прави разлика между въобразено и реално събитие, може да изглежда странен, но като се вземе предвид холографският модел - който твърди, че всички преживявания, били те реални или въобразени, се свеждат до един и същ език на холографски организираните вълнови форми, - ситуацията става много по-малко озадачаваща. Или както казва Ахтърбърг: „Когато образите се разглеждат в светлината на холографската идея, тяхното всемогъщо въздействие върху функционирането на тялото е съвсем логично. Образът, поведението и физио-логическите изменения, които ги съпътстват, са единен аспект на един и същи феномен."3

Бом използва своята идея за неявния ред, или по-дълбокото и нелокално равнище на съществуване, от което възниква цялата наша вселена, за да изрази повторно гледището си: „Всяко действие започва от едно намерение в неявния ред. Въобразяването е вече създаването на формата; то вече има намерението и зародишите на всички движения, които е необходимо да бъдат извършени. А това засяга тялото и т. н., така че, когато сътворяването се осъществява по този начин от по-фините нива на неявния ред, то преминава през тях, докато се прояви в явния ред."4 С други думи, в неявния ред, както и в самия мозък, въображение и реалност са в крайна сметка неразделими и затова не трябва да ни изненадва, че образите в ума могат в крайна сметка да се проявят като реалности във физическото тяло.

Ахтърбърг намира, че физиологическите ефекти, добивани с помощта на въображението, са не само мощни, но могат да бъдат и извънредно точни. Например терминът бяло кръвно телце в действителност обозначава голям брой различни видове клетки. В едно изследване Ахтърбърг решава да види какво ще стане, ако може да тренира хора да повишат броя само на един определен тип бели кръвни телца в своето тяло. За да го направи, тя обучава група колеги студенти как да си представят една клетка, известна като неутрофил, главната съставка в общата маса на белите кръвни телца. Обучава втора група да си представят Т-клетки, един по-специализиран вид бели кръвни телца. В края на изследването групата, която се научила да си представя неутрофила, имала забележимо нарастване на броя на неутрофили в телата си, но никаква промяна в Т-клетките. Групата, която се учила да си представя Т-клетки, имала забележимо нарастване на броя на този вид клетки, но броят на неутрофилите си оставал същият5.

Ахтърбърг казва също, че вярата е от решаващо значение за здравето на индивида. Както посочва тя, действително всеки, който е имал контакт със света на медицината, знае поне една история за пациент, изпратен да си умре вкъщи, но тъй като той „смята" друго, смайва своите лекари с пълно оздравяване. В нейната блестяща книга Въображение в лечението тя описва няколко нейни срещи с подобни случаи. В един от тях жена била в кома, парализирана и с поставена диагноза масивен мозъчен тумор. Тя претърпява хирургическа операция за „смаляване" на нейния тумор (отстраняване до степента, в която е безопасно), но тъй като се смята, че е близо до смъртта, жената е изпратена у дома, без да бъде подложена на радиационна или химиотерапия.

Вместо незабавно да умре, жената от ден на ден укрепва. Като неин наблюдаващ терапевт Ахтърбърг е в състояние да проследи напредъка й и към края на шестнадесетия месец жената не показва признаци на рак. Защо? Въпреки че е природно интелигентна, тя е само умерено образована и реално не знае какво е значението на думата тумор - или на смъртната присъда, която тя изрича. Затова тя не смята, че ще умира и преодолява своя рак със същата увереност и непоколебимост, които използва за преодоляване на всяка друга болест в нейния живот, казва Ахтърбърг. Когато Ахтърбърг я вижда за последен път, жената повече не показва и следа от парализа, захвърлила е бандажите за краката и бастуна и дори два пъти е танцувала6.

Ахтърбърг подкрепя твърдението си чрез наблюдението, че хората със забавено умствено развитие и емоционално неуравновесените - които не могат да разберат смъртната присъда, произнасяна от обществото с диагнозата рак, - също имат значително по-ниска заболеваемост от рак. Четиригодишно наблюдение в Тексас показва, че само около 4% от смъртните случаи в тези две групи са от рак, докато нормата в щата се движи от 15 до 18 процента. Любопитно е, че няма регистриран случай на левкемия между 1925 и 1978 г. в тези две групи. Изследвания показват подобни резултати в Съединените щати като цяло, както и в различни други страни, сред които Англия, Гърция и Румъния7.

Поради тези и други открития Ахтърбърг е на мнение, че при заболяване, дори при обикновена хрема, човек трябва да се подсили с колкото е възможно повече „невронни холограми" на здравето - във формата на вярвания, образи на добро живеене и хармония, както и образи на активизирани конкретни имунни функции. Тя смята, че ние трябва също да изгоним всякакви вярвания и образи, които имат негативно последствие за здравето ни и да разберем, че нашите телесни холограми са нещо повече от просто образи. Те съдържат други видове информация, включително интелектуални разбирания и тълкувания, съзнателни и несъзнателни предразсъдъци, страхове, надежди, тревоги и т. н.

Препоръката на Ахтърбърг, че ние трябва да се отървем от негативните образи, се приема добре, защото има данни, че въображението може да причини заболяване по същия начин, по който може да лекува. В Любов, медицина и чудеса Бърни Сийгъл казва, че често се е натъквал на случаи, в които умствените образи, използвани от пациентите, за да опишат себе си или своя живот, изглежда играят роля в причиняването на техните заболявания. Сред примерите е една пациентка, претърпяла операция за изрязване на гърдите, която му разказва, че тя „усещала потребност да свали нещо от гърдите си", както и пациент с множествен миелом на гръбначния си стълб, който му казва, че „винаги се е смятал за безгръбначен", а също и мъж с карцином на ларинкса, чийто баща го наказвал като дете с постоянно хващане за гърлото и му заповядвал „млъкни!".

Понякога връзката между образа и болестта е толкова впечатляваща, че е трудно да разберем защо тя не е явна за страдащия от нея човек, както в случая с един психотерапевт, който претърпява операция в спешното отделение. При нея му изрязват няколко фута безжизнени черва и след това той казва на Сийгъл: „Радвам се, че вие сте моят хирург. Аз бях подложен на акредитация на моите качества като преподавател. Не можех да се оправям с всичките лайняни тъпотии, които изникваха, или да смеля боклука в моя живот."8 Случаи като този убеждават Сийгъл, че почти всички болести възникват поне в някаква степен в ума, но той не мисли, че това ги прави психосома-тични или нереални. Той предпочита да ги нарича со-матозначими, термин изкован от Бом, за да обобщи по-добре връзката, и извлечен от гръцката дума сома, която означава тяло. Това, че всички болести могат да произлизат от ума, не смущава Сийгъл. Той го разглежда по-скоро като знак за огромна надежда, индикатор, че щом имаме силата да причиним болест, то имаме също мощта да сътворим и добро здраве.

Връзката между образ и болест е толкова силна, че въображението може да бъде използвано дори за прогнозиране на перспективите за оживяване на пациента. В друг забележителен експеримент Саймън-тън, съпругата му - психоложката Стефани Матюс-Саймънтън - и психологът Г. франк Лоулис изследват поредица от кръвни проби на 126 пациенти с напреднал рак. След това те подлагат пациентите на също толкова обстойни психологически тестове, включително упражнения, в които ги карат да обрисуват своя образ, раковото си заболяване, своето лечение и имунната си система. Кръвните проби дават някаква информация за състоянието на пациента, но не водят до някакви по-големи разкрития. Обаче резултатите от психологическите тестове, особено обрисуваните образи, дават енциклопедична информация относно здравния статус на пациента. Всъщност просто чрез анализ на тези обрисувани образи Ахтърбърг по-късно постига 95% точност в предсказването кой ще умре след няколко месеца и кой ще победи своята болест или ще навлезе в период на ремисия9.
Баскетболните игри на ума
Колкото и невероятни да са данните, подбрани от споменатите по-горе изследователи, те са само върхът на айсберга, когато става въпрос за контрола, който холографският ум упражнява над физическото тяло. А практическите приложения на подобен контрол не са строго ограничени до въпросите на здравето. Многобройни изследвания, проведени в целия свят показват, че въображението има огромно въздействие върху физическата и атлетическата форма.

В един скорошен експеримент психологът Шломо Брезнич от Еврейския университет в Ерусалим наблюдава няколко групи израелски войници, които преминават в марш четиридесет километра, като на всяка група дава различна информация. На някои им казва, че са изминали тридесет километра и им остават още десет. На други съобщава, че те ще изминат шестдесет километра, но в действителност те изминават само четиридесет. На някои позволява да виждат километрични знаци, а на други не дава знаци колко са изминали и колко още им предстои да извървят. В края на изследването Брезнич открива, че равнищата на стресовия хормон в кръвта на войниците винаги отразява тяхната преценка, а не действителното разстояние, което са изминали10. С други думи техните тела не реагират на реалността, а на това, което те си въобразяват, че е реалност.

Според д-р Чарлз А. Гарфийлд, бивш изследовател в НАСА и сегашен президент на Института по приложни науки в Бъркли, щата Калифорния, руснаците обстойно са изследвали връзката между въображение и физическо действие. В едно изследване фаланга съветски атлети от световна класа била разделена на четири групи. Първата група прекарва 100% от тренировъчното време в тренировки. Втората прекарва 75% от времето в тренировки и 25% от времето във визуализиране на точните движения и постиженията, които те искат да постигнат в своя спорт. Третата прекарва 50% от времето в тренировки и 50% във визуализиране, а четвъртата отделя 25% за тренировки и 75% за визуализиране. Невероятно звучи, но на Зимните олимпийски игри през 1980 г. в Лейк Плесид, щата Ню Йорк, четвъртата група показва най-голямо подобрение на формата, следвана от група 3, 2 и 1 - в този ред11.

Гарфийлд, който прекарва стотици часове в интервюиране на атлети и спортни изследователи по целия свят, казва, че руснаците са включили усъвършенствани техники за използване на въображението в много от техните атлетични програми и смятат, че умствените образи действат като прекурсори^* в процеса на генериране на невромускулни импулси. Гарфийлд смята, че въображението работи, защото движението се записва холографски в мозъка. В своята книга Върхова форма: Психически тренировъчни техники на най-големите световни атлети той казва: „Тези образи са холографски и функционират предимно на подсъзнателното равнище. Холографският механизъм на въобразяване ни позволява бързо да разрешим пространствени проблеми като например сглобяването на сложна машина, хореографската разработка на един танц или преминаването на визуални образи на игри през вашия ум."12

Австралийският психолог Алън Ричардсън постига подобни резултати с баскетболисти. Той взема три групи баскетболисти и проверява тяхната способност да изпълняват свободни хвърляния. След това инструктира първата група да прекарва 20 минути на ден в изпълнение на свободни хвърляния. На втората група казва да не практикува, а на третата - да прекарва 20 минути на ден във визуализиране как забиват съвършени кошове. Както може да се очаква, групата, която нищо не прави, не показва и подобрение. Първата група отбелязва 24% подобрение, но само чрез силата на въображението третата група бележи подобрение с изумителните 23%, почти колкото при практикуващата група13.
Липсата на разлика между здраве и болест
Физикът Лари Доси смята, че въображението не е единственият инструмент, който холографският ум може да използва, за да постигне изменения в тялото. Друг инструмент е просто признаването на неделимата цялост на всички неща. Както отбелязва Доси, ние имаме склонност да разглеждаме болестта като нещо външно спрямо нас. Болестта идва отнякъде си и ни обсажда, като разстройва нашето благоденствие. Но ако пространството и времето и всички други неща във вселената са наистина неотделими, тогава ние не можем да правим разлика между здраве и болест.

Как можем да приложим това знание за практически цели в нашия живот? Когато ние престанем да гледаме на болестта като на нещо отделно и вместо това я разглеждаме като част от по-голяма цялост, като например една среда на поведение, начин на хранене, сън, типове физически упражнения и различни други отношения със света изобщо, ние често ще се справяме по-добре с нея, казва Доси. Като доказателство той привлича вниманието към едно изследване, в което страдащи от хронично главоболие са помолени да водят дневник, в който да вписват каква е честотата и остротата на техните болки. Въпреки че регистрирането било замислено като първа стъпка в подготовката за по-нататъшното лечение, повечето от пациентите откриват, че когато започват да водят дневник, тяхното главоболие изчезва14!

В друг експеримент, цитиран от Доси, група страдащи от епилепсия деца и техните семейства били заснети с видеокамера как взаимодействат помежду си. Понякога имало емоционални изблици по време на сеансите, които често са последвани от действителни припадъци. Когато показват на децата записите и те виждат връзката между тези емоционални събития и своите припадъци, те почти престават да получават пристъпи15. Защо? Като водят дневник или гледат видеофилм, пациентите са способни да видят своето състояние във връзка с по-голямата картина на своя живот. Когато това се случи, болестта повече не може да бъде разглеждана „като една неканена гостенка, която се е появила отнякъде, а като част от един процес на живеене, който може да бъде точно описан като неделимо цяло - казва Доси. - Когато ние се съсредоточим върху принципа на свързаност и единство и избегнем раздробяването и изолацията, здравето идва"16.

Доси смята, че думата пациент е също толкова подвеждаща, колкото и думата частица. Вместо да бъдем отделени и фундаментално изолирани биологически единици, ние сме по същество динамични процеси и структури, които са податливи на анализ като части не повече, отколкото електроните. Нещо повече, ние сме свързани, съединени със силите, които създават и болестта, и здравето, с вярванията на нашето общество, с мисловните нагласи на нашите приятели, на семейството си и на нашите лекари, както и с образите, вярванията и дори със самите думи, които използваме, за да схванем вселената.