РАЗДЕЛЯНЕ НА ИЗТОЧНАТА И ЗАПАДНАТА ЦЪРКВИ

Най-голямата от църковните схизми е разцеплението между Западната католически и Източната православна църква, което настъпва в средата на единадесети век и продължава до ден днешен.

Историческите предпоставки за схизмата са свързани предимно с особеностите на географското и доктриналното развитие на християнската църква през първото хилядолетие след Христа. Още след институциализацията на Църквата след нейното признаване през 313 г. започва да се забелязва съперничество за влияние между четири основни църковни центъра: Рим, Константинопол, Александрия и Антиохия. Влиянието на всяка от катедрите зависи от няколко фактора, главните от които са богатството и политическото значение на града, територията на патриаршията, заслугите на катедрата пред религията и степента, до която християните свързват дадения град с изворите на тяхната сакрална история.

И четирите споменати църковни центъра са с големи заслуги пред християнството, ала Рим е най-старият от градовете. Освен това той е свързан с личността на Св. Петър, който приема мъченичеството в Рим, и се смята за първият папа. Съперничеството между центровете на християнството се разгаря и на доктринална основа. Достатъчно е да посочим, че спорът между св. Кирил и последователите на Несторий е израз на борбата за влияние в източните диоцези между Констонтинопол и Александрия. В спора наистина се намесва и папата, ала по онова време той няма необходимото влияние и се удовлетворява по-скоро с ролята на наблюдател.

През първата половина на седмото столетие Християнството на изток навлиза в период на изпитание. Бързото разпространение на исляма след хиджрата на Мухаммад през 622 г. слага край на два от най-могъщите християнски центрове по онова време – Александрия и Антиохия.

На Запад Византия все повече губи своето влияние на Апенинския полуостров под ударите на съюзените с Папството лонгобарди. Въпреки това папата все още няма оня непоклатим авторитет, който да му позволи да претендира за върховенство над цялата християнска Църква. Както вече стана дума, той е пленник на политическите интриги в Рим, в избора му се намесват светски лица, а императорите на Свещената Римска империя се стремят да поставят на трона на свети Петър угодни тям фигури.

Нещата се променят окончателно с началото на клюнийското движение през Х в., което в крайна сметка довежда до независимост на папството от светските власти. Заедно с желанието си да налагат волята си над императорите, папите се опитват да разпрострат авторитета си в целия християнски свят. На тази основа идва и разцеплението между Източната и Западната църква през 1054 г.

Противоречията между Рим и Константинопол се задълбочават и от догматичния спор по въпроса за Светия дух. По време на Никейския (325) и Цариградския (381) събори християнската Църква формулира т. нар. символ на вярата, в който се излага догмата за триединството. Символът завършва с думите “вярвам в Отца, Сина и Светия Дух от отца изхождащ”. От началото на пети век обаче на Запад започват дискусии за корекция в символа, според която да се фиксира, че Светият Дух изхожда и от Сина. Исканията на привържениците на тази догма, която получава наименованието filioque, се осланят на редица текстове от Евагелието, като: “И понеже сте синове, Бог изпрати в сърцата ни Духа на Сина си” (Гал., ІV, 6); “Вие, обаче, не сте плътски, а духовни, ако живее във вас Божият Дух. Но, ако някой няма Христовия Дух, той не е негов” (Рим., VІІІ, 10) и др. На този ранен етап обаче символът запазва своята първоначална формулировка. Добавянето на filioque за пръв път започва в Испания, където през 589 г. вестготите се отдръпват от арианството и приемат ортодоксалната християнска догма. За де се подчертае скъсването с арианството, е необходимо към символа на вярата да се добави фразата за изхождането на Св. Дух и от Сина, защото по този начин се подчертава неговата божественост в противовес на арианската постановка за човешката му природа. Представителите на испанската църква правят добавката и filioque за пръв път прониква в символа на вярата в техните земи към края на шестото столетие. През 796 г. синодът във Фриул също приема добавката, а през 809 г. тя е утвърдена от специален Събор, свикан от Карл Велики в имперската столица Аахен. Папа Лъв ІІІ (795 – 816) проучва решенията на събора и видимо одобрява поправката. За да не предизвиква брожение в църквата, все пак той решава filioque да не се добавя официално към символа на вярата и даже се разпорежда Никейско-Константинополският символ да бъде гравиран върху две плочки – сребърна и златна, - които са окачени в храма на св. Петър в Рим. Въпреки противодействието на папата учението за filioque се разпространява постепенно в земите на Галия, Испания, Италия и Германия. Към средата на 11 в. то става повсеместно на запад, а на Латеранския събор от 1215 г. е провъзгласено за догматична постановка на самата римска курия.

Така към средата на единадесетото столетие Западната и Източната Църква се намират в дълбок разкол по въпросите за авторитета на папата и догмата за Светия Дух. В крайна сметка през май 1054 г. в Константинопол пристигат папски легати, които анатемосват константинополския патриарх и по този начин слагат начало на най-големия разкол в историята на християнската Църква. Въпреки някои опити Църквата да бъде обединена на основата на взаимни отстъпки, позициите на западните и източните духовници остават непримирими в последвалото почти хилядолетие.
западната църква през късното средновековие
През ХІІ и ХІІІ век Западната Църква достига върха на своето могъщество. След сключването на Вормския конкордат през 1122 г. германските императори нямат правото да се намесват в църковните избори. Наистина Фридрих І Барбароса (1152 - 1190) направил опит да възвърне изгубеното влияние на Империята върху Папството, ала италианската му политика завършила с пълен крах в битката при Леняно през 1176 г., където немските рицари били разгромени от войската на Ломбардската лига на североиталианските градове, която се радвала на подкрепата на папата.

Последният опит на Империята да се противопостави на Църквата е през първата половина на ХІІІ в., когато император става Фридрих ІІ (1220 – 1250). Той бил просветена личност, запозната с постиженията на арабите, които по онова време били далеч изпреварили Европа в своето научно и културно развитие. Фридрих имал амбициозна планове за подчиняване на Църквата, ала те завършили с неуспех. След края на управлението на Фридрих ІІ през 1250 г. изтощената от непрекъснати вътрешни и външни конфликти Свещена Римска империя окончателно залязла от политическия небосклон на средновековието. Макар че продължила формално да съществува, Империята се превърнала в конфедерация от самостоятелни княжества и в тази си форма повече на можела да противостои на могъщия авторитет на Папството.

От друго страна в своето противоборство с Империята Папството започнало да залага твърде много на подкрепата на френските крале. За папата Франция станала оръжие в борбата срещу Германия, ала исторически съюзът между Папството и френските владетели станал причина за упадъка на могъщата църковна институция.

Конфликтът между Франция и Папството започнал по времето на понтификата на Бонифаций VІІІ (1294 – 1303). Подобно на Григорий VІІ и Инокентий ІІІ, този папа мечтаел да въплъти идеята за световната теокрация, като се опитвал да се наложи над съвременните му светски владетели. Тези опити скоро го довели до конфликт с френския монарх Филип ІV Хубави (1285 – 1314). Спорът възникнал по въпроса за данъците. Филип ІV започнал да облага с данъци църковните имоти във Франция, които дотогава носели на папството огромни доходи. В отговор Бонифаций VІІІ издал специална була, в която под страх от отлъчване забранил на светските владетели да облагат Църквата с данъци, а на духовниците да плащат данъци на светските власти. Филип ІV отговорил със забрана от Франция да се изнася злато и сребро, което на практика лишило папството от френските му доходи. През 1303 г. в разгара на конфликта папата починал.

Когато папа станал Климент V (1305 – 1314), Филип ІV го склонил в 1307 г да се пресели в Авиньон. Градът по онова време не бил част от Франция, но се намирал под френска доминация. Така започнал периодът на т. нар. “авиньонски плен” на папите, който продължил до 1377 г. През този период Папството било напълно подчинено на френските крале, които диктували както избора на папите, така и тяхната политика. Това положение започнало да предизвиква все по-голямо недоволство сред вярващите и особено сред римската партия. Най-сетне през 1377 г. римската партия успяла да постави на папския престол италианеца Бартоломео Приняно, който приел името Урбан VІ. Но голяма част от кардиналите били недоволни от този избор и го обявили за незаконен. На свой ред те избрали Робер от Женева, който принадлежал към френската партия. Той приел името Климент VІІ и се установил в Авиньон. Така започнала великата схизма в западната Църква, която продължила до 1417 г.

По време на схизмата борбата за управлението на Църквата се водела между двама папи – единият представлявал италианската партия, а другият – френската. Папите търсели подкрепа у европейските владетели и по този начин Западна Европа била разделена на поддръжници на авиньонския папа и привърженици на римския понтифекс. Англия, например, подкрепяла римския папа, а Шотландия, която по това време враждувала с Англия, симпатизирала на папата в Авиньон.

Схизмата подкопавала авторитета на Западната Църква, поради което духовниците започнали да търсят начини за нейното преодоляване. Било ясно, че само инстанция, по висша от самия папа, може да се произнесе по въпроса кой от двамата папи е правомощен. Такава инстанция можел да бъде само Вселенски Събор на Западната Църква. В края на краищата през 1409 г. бил свикан Вселенски Събор, който се провел в Пиза. Той обаче се провалил по доста смехотворен начин. Съборът обвинил двамата папи в ерес и схизма и ги обявил за низвергнати, след което избрал трети папа, който обаче починал скоропостижно. Тогава кардиналите избрали на негово място един бивш пират на име Балдасаре Коса, който станал Йоан ХХІІІ. В същото време низвергнатите папи отказали да признаят решението на събора. По такъв начин папите се оказали трима, като съборният папа бил прословут главорез. На този етап положението в Западната Църква изглеждало по-безнадеждно от всякога.

Но ревнителите на съборното движение не се отчаяли. През 1414 г. бил свикан нов събор в Констанц, който предприел решителни мерки. Той първо постановил, че папите нямат право да разпускат събори и са длъжни да им се подчиняват в отделни отношения. Решено било също така, че новият папа трябва да свиква Събори на всеки седем години. Съборът в Констанц низвергнал папа Йоан ХХІІІ и склонил римския папа да се подчини. Авиньонският папа обаче отказал да признае авторитета на Събора, а след смъртта му арагонският крал вдъхновил избирането на негов приемник. Но Франция, която по това време била изцяло зависима от Англия, отказала да го признае, като по такъв начин неговата партия изпаднала в несъстоятелност и в крайна сметка прекратила съществуването си. И така вече не съществувала опозиция на Събора и през 1417 г. за папа бил избран Мартин V. По този начин завършила схизмата в Западната Църква.

В този контекст се появява учението на Арнолд от Бреша¹³, което представлява една от най-ранните ереси на средновековна западна Европа. Рождената дата на Арнолд е неизвестна, но може да се допусне, че той е роден в Бреша някъде в началото на дванадесетото столетие. През двадесетте години на века Арнолд попада под влиянието на Пиер Абелар, връща се в родния си град и там започва да проповядва своето учение.

Арнолд формално започва от подкрепа на общоприетото от църквата учение за борба срещу светската инвеститура, но не се ограничава с него, а го разширява до мащаби, които бързо всяват опасения у представителите на църковната институция. Вероятно повлиян от катарите, Арнолд се противопоставя на два от основните устои на църквата – принципа за църковното имущество и принципа за църковната йерархия. Според Арнолд всички духовници, които разполагат със светско имущество са обречени на ада. Имущество могат да имат единствено миряните и светските владетели; духовниците обаче трябва изцяло да се отърсят от този порок. Свещеникът е длъжен да бъде пример за миряните: той не трябва да притежава нищо, а е длъжен да се удовлетворява с десятъка и милостинята, която получава, както и да живее в бедност подобно на Христа. Арнолд осъжда алчните каноници, които са забравили за нуждите на паството и, докато се хранят с неговото мляко, го оставят в духовен глад. Според учението на Арнолд изповедта пред мирянин е по-добра отколкото пред свещеник – симонист.

Учението на Арнолд намира широк отклик сред миряните. През 1139 г. арнолдистите са осъдени на поредния Латерански събор. През 1147 г. Арнолд се появява в Рим, възползвайки се от бягството на папа Евгений ІІІ след конфликта му с местното население. В града е провъзгласена република, която в течение на следващите седем години се намира под силното влияние на арнолдисткото учение. През 1154 г. Арнолд е принуден да напусне Рим, над който папата междувременно е наложил интердикт. Следващата година Арнолд е заловен от имперските власти и изгорен на Пиаца дел Пополо в Рим.

Въпреки печалния си край Арнолд се превръща в символ за една широка прослойка от хора, недоволни от прекалената намеса на църквата в светските дела. Движението за бедност на църквата се разраства и се превръща в един от главните мотиви на политическото и духовното развитие през дванадесетото и тринадесетото столетие.
КАТАРИ, БУНТ НА ДОЛЧИНО.

{………..}
ЦЪРКОВНИ ОРДЕНИ – ФРАНЦИСКАНЦИ И ДОМИНИКАНЦИ
Разпространението на ересите, привържениците на които осъждат преди всичко забогатяването на църквата в резултат от неприсъщата за нея намеса в светските дела, а също и популярността на тези учения сред голяма част от градското население и жителите на селата, събуждат в недрата на самата църковна институция ново реформаторско движение, което по своя размах и значимост може да бъде сравнено само с клюнийското пречистване. Мнозина от преданите мъже на църквата не могат да пренебрегнат правотата на отправените критики и осъзнават, че е необходима промяна, която да покаже, че църквата продължава да се придържа към първоначалните принципи на християнството, сред които е и бедността на Исус Христос.

В този контекст на идейно противопоставяне срещу ересите и борба за пречистване на църквата се появяват бедняшките ордени, най-известни от които са ордените на св. Франциск и св. Доминик.

Първоначално общността на последователите на св. Франциск няма монашески характер; тя представлява по-скоро обединение на хора, свързани с братски чувства и обединени от апостолските идеали. Францисканците се отдават на проповеди и благотворителна дейност. Те нямат постоянно жителство, нито притежават имущество. С увеличаването на броя им под натиска на папството са създадени местни капитули (събрания) и са въведени длъжностите на генералния и провинциалните магистри. Ако първоначално францисканците съсредоточават своята дейност в централна Италия, с течение на времето учението им се разпространява из цяла западна Европа. През 1219 г. последователите на св. Франциск проникват в Германия и Франция, през 1220 г. се появяват в Англия, през 1228 г. – в Унгария, а малко по-късно в Белгия, Полша, Дания, Норвегия и Исландия. След институционализирането на ордена францисканците установяват тесни връзки с папската курия. Папството оказва на францисканците многобройни услуги, като взима тяхна страна в споровете с епископите и градското духовенство. Сред привилегиите, предоставени на францисканците, са правото на проповед и извършване на тайнствата.

Въпреки тясната връзка между францисканците и папството, в ордена се съхраняват мнозина духовници, които са недоволни от превръщането на ранното братство в орден. Първоначално те се стремят да спазват ревностно францисканския правилник и завещанието на св. Франциск, макар че папа Григорий ІХ обявява, че то не е задължително. Постепенно обаче тези групи започват да се обособяват, най-вече когато сред тях се разпространява учението на Йоахим Флорски¹⁴. Появяват се множество апокрифи, написани от името на Йоахим, в които се възвестява скорошното осъждане на църквата и настъпването на Царството на Св. Дух, в което носители на благодатта ще бъдат монашеските ордени и преди всичко орденът на св. Франциск.

В края на тринадесетото столетие францисканците, които изповядват идеите на йоахимизма получават името “спиритуалисти”, като съсредоточават своята дейност в Италия и южна Франция. Най-известният представител на спиритуалистите в земите на южна Франция е Пиер Олива. Според неговото учение Църквата преминава през седем стадии на развитие. Последната от седемте епохи е царството на Св. Дух, предвестник на което е св. Франциск. Все пак Олива не говори за осъждане на Църквата, а само за естествено развитие на Откровението. Явно Олива търси някаква форма на компромис между учението на спиритуализма и необходимостта от подчинение на Църквата.

По-радикални в своите възгледи са италианските спиритуалисти. В своя трактат “Arbor vitae crucifixae” (Дървото на кръстния живот) Убертино от Казале говори за наближаващото царство на Св. Дух и отправя критики към положението на Църквата по негово време.

Съвместното пребиваване в ордена на спиритуалистите и привържениците на стриктното придържане към изискванията на папството предизвиква редица спорове и конфликти. През 1311 г. папа Климент V (1305 - 1314) безуспешно се опитва да примири двете групи. Йоан ХХІІ (1316 – 1334) гледа на спиритуалистите като на еретици: някои от тях са изгорени в Марсилия, поради това, че отказват да признаят правото на папата да променя правилника на ордена. Йоан ХХІІ прави опит да се бори със спиритуалистите и тяхната теза за бедността на Христос и по догматичен начин. Според папата Христос и апостолите са притежавали собственост. Това твърдение на висшия представител на католическата църква скоро довежда до открит конфликт между Авиньон и мнозина от францисканците, които се съюзяват с император Лудвиг Баварски (1314 – 1347) в неговата борба срещу папството. Сред привържениците на империята са Уилям Окам, Микеле Чезана и други видни представители на францисканския орден. В епохата на късното средновековие споровете постепенно затихват, а Църквата е погълната от проблемите на Реформацията.

Главната цел на новата конгрегация е cura animarum (грижа за душите) под формата на проповеди и най-вече борба с еретиците. От тези цели произтича и изискването за бедност, но също така и поставящото рамки на тази бедност изискване за добро образование. Сред особеностите на доминиканското учение е принципът за странстващия проповедник, който има за цел да върне еретиците към лоното на Църквата. Ето защо доминиканците, за разлика от последователите на другите ордени, не се свързват с определени манастири и места на постоянно обитаване.

През 1216 г. папството признава доминиканския орден. През 1220 г. св. Доминик свиква първия общ събор на своите последователи в гр. Болоня. На това събрание, вероятно под влиянието на францисканците, е провъзгласен отказът на доминиканците от всякакво имущество и постоянни доходи. Орденът се превръща в бедняшки. В същото време доминиканците настояват на доброто образование на своите последователи, поради което забраняват физическия труд, който би могъл да пречи на проповедническата дейност на братята. Като цяло св. Доминик е по-прагматичен от св. Франциск. Бедността за него не е цел сама по себе си, а единствено средство за борба с ересите и за даване на пример на паството. Ето защо св. Доминик не се противопоставя на притежаването на светско имущество в определени размери, стига това да не е свързано с разточителство и затъване в разкош.

Между 1220 и 1228 г. в общи линии се формира и структурата на ордена. Основна структурна единица става манастирът (конвент) на братята, които си избира приор. Конвентите образуват провинция, на чело на която се избира провинциален приор, подпомагана от четирима дефинитори. Докато Доминик е жив са образувани осем провинции, включващи 60 конвента. Най-сетне целият орден се ръководи от общ събор (capitulum generale), който е съставен от провинциалните приори и по един представител от братята във всяка провинция. Съборът, който първоначално се свиква ежегодно, а впоследствие – веднъж на две години, притежава висшата законодателна власт в ордена. Съборът има правото да излъчва доживотен генерален магистър (Magister generalis), на който всички членове на ордена са длъжни да се подчиняват.

След смъртта на Доминик орденът се разпространява бързо из земите на западна Европа. Доминиканците са прочути със своята привързаност към науката. Като умели богослови те водят успешна борба с еретиците, но и спомагат за развитието на науките в средновековна Европа. През 1259 г. доминиканците оформят собствена образователна система, много от принципите на която са заимствани от Парижкия университет. Обучението на доминиканските послушници продължава от 6 до 8 години. Най-способните от тях стават ликтори, магистри и магистри по богословие.

През 1380 г. във връзка с великата схизма орденът на доминиканците се разцепва на две части, които се обединяват формално едва през 1418 г. Впоследствие орденът преживява още няколко разкола, а когато започва Реформацията доминиканците са загубили голяма част от някогашното си влияние.

Ситуацията започва да се променя към края на първото хилядолетие след Христа. През ІХ в. църквата започва все по-често да прибягва към насилие за борба срещу еретиците. Отлъчването с конфискация на имуществото става обичайно наказание; има сведения за изгаряне на еретици на клада. Въпреки тези мерки ересите придобиват неочакван за официалната църква мащаб и се разпространяват по всички християнски земи. В отговор църковните събори в Тулуза (1119 г.) и Реймс (1149 г.) постановяват светските власти да помагат на епископите за изкореняване на ересите. Папа Луций ІІІ (1181 – 1185 г.) през 1184 г. заръчва на епископите веднъж или два пъти годишно да проверяват епископиите и да разобличават еретиците. Същевременно Луций ІІІ сключва договор и император Фридрих Барбароса, по силата на който светските власти се задължават под заплаха за отлъчване да изпълняват смъртните присъди, постановени от епископските съдилища. Папата посочва, че църквата не може да изпълнява смъртни присъди, защото се отвращава от кръвта (ecclesia abhorret a sanguine). В своята кореспонденция с управниците папа Инокентий ІІІ (1198 – 1216 г.) подробно разгръща мисълта за взаимодействието на светските и църковните власти в преследването на ересите. Според него да се измени на Бог е все едно да се измени на владетеля, като и в двата случая измяната се наказва със смърт. На Латеранския събор (1215 г.) Инокентий ІІІ прокарва редица сурови решения, които определят задълженията на светските власти в борбата срещу ересите.

В 1227 г. папа Григорий ІХ (1227 – 1241 г.) изпраща във Флоренция доминиканеца Джовани ди Салерно със задачата да разследва ереста на тамошния епископ Патернон. Ди Салерно е упълномощен да действа според решенията на Латеранския събор и може да се обръща за помощ както към духовните лица, така и към миряните. Забележително е, че Ди Салерно получава своите пълномощия доживотно, което означава, че папата има намерение да институционализира неговата длъжност като средство за борба с ересите. Малко по-късно в 1233 г. Григорий ІХ съобщава на епископите в южна Франция, че има намерение да изпрати специално упълномощени хора, които да разследват ересите в района. Папата се извинява на местните епископи, че по такъв начин нахлува в сферата на правомощията им, но в същото време посочва, че залисани в многобройните си задължения, те не могат да обръщат достатъчно внимание на борбата с еретиците. За инквизитори папата първоначално избира доминикански монаси, а не след дълго започва да назначава и францисканци. През този ранен период инквизиторите представляват пътуващи съдии, които изпълняват папските заръки в различни области, но скоро броят им нараства и те се прикрепят към съответните епархии. Принципите на работата им и формите на съдебно производство се оформят постепенно предимно с папски решения.

При пристигане в съответната епархия инквизиторът се обръща към населението да се покае в течение на 30 дни. Покаялите се в този срок получават само църковни наказания. Разобличените след това еретици се наказват сурово от светските власти.

Съдебното производство се извършва от специален трибунал на инквизицията, който включва самия инквизитор, нотариус, промотор, съветници, надзирател и низш персонал. Делата се гледат тайно, подсъдимият не знае имената на свидетелите, той се запознава с показанията им в съкратен вид, така че да не може да разбере кой е свидетелствал срещу него. Обвиняемият е длъжен да отговаря на всички въпроси. При отказ са допустими изтезания, към които инквизицията прибягва често. За оправдателни присъди не може да се говори; в случай, че подсъдимият бъде намерен за невинен, се налага само църковно наказание. Най-често срещаното наказание е примиряване с църквата, съпроводено с конфискация на имуществото на виновния и лишаването му от определени права, което често обхваща и неговите близки. Еретиците, които не се откажат от възгледите си и рецидивистите, биват осъждани на смърт чрез изгаряне на клада. Онези, които се покаят в последния момент, първо биват удушени, а чак после горени. Изгарянето на бегълците става in effigne – в изображение. Мъртвите еретици се изравят от гробовете и останките им се изгарят на клада.

Присъдите на инквизицията не подлежат на обжалване. Даже папският легат не може да ги промени. Личността на инквизитора е неприкосновена. Въпреки че формално го избират местните представители на ордена, той се смята за отговорен само пред папата и може да привлича под съдебна отговорност по-старши в йерархията духовници.

Първите удари на инквизицията са насочени срещу южна Франция, където в началото на ХІІІ в. получава широко разпространение албигойската ерес. Въпреки енергичната си дейност, подкрепена от светските власти, инквизицията среща особено сериозна съпротива в тези райони. През 1234 – 35 г. в районите на Алби, Норбона и Тулуза избухват безредици, насочени срещу инквизицията. В 1242 г. в Авиньон са убити инквизиторът и служителите на трибунала. Въпреки съпротивата обаче църквата успява да се пребори с ересите в южна Франция главно благодарение на намесата на войската, която плячкосва и разрушава редица градове в областта. Прочут е случаят с град Безие, където кръстоносците избиват 15 000 души. Според преданието рицарите попитали папския легат Арнолд Амалрих кой от гражданите заслужава смърт и как да отличат праведните от еретиците. Амалрих отговорил: “Избийте всички. Господ ще познае своите!”

В Италия силата и влиянието на инквизицията са регионално обусловени. В Неапол инквизиторите нямат особен авторитет вследствие на постоянните разпри между местните управници и Папството. Венеция също е до голяма степен независима от Рим, така че първоначално светските власти в града са тези, които се занимават с църковните въпроси. През 1288 г. между Рим и Венеция е сключен договор по силата на който инквизицията получава право да действа в града, но при условие за строг контрол от страна на светските власти. В Ломбардия инквизицията се превръща в могъща институция. Към началото на ХІV в. тя успява да изкорени местните ереси, така че в 1304 г. инквизиторът Ривалто твърди, че “ересите тук са унищожени”¹⁷. В папската област инквизицията е най-могъща. Тя се превръща в политическо учреждение, чиято цел е да опази авторитета на папата. Всички движения, които проповядват необходимостта от ограничаване на пълномощията на църквата, тук се обявяват за еретични, а привържениците им се преследват по най-суров начин.

В Германия ересите се разпространяват свободно през ХІІ в., но борбата с тях е вяла. Единствено в Страсбург се преследват валденсите и ортлибарите. В 1231 г. папа Григорий ІХ изпраща строги инструкции на местните прелати, а заедно с тях и легата Конрад от Марбург, който е упълномощен да изкорени ереста в германските земи. Конрад предприема енергични действия, но в 1233 г. е убит. Папската инквизиция съществува в Германия до втората половина на ХV в, когато и е предоставено правото да преследва вещици. С тази си дейност тя продължава да се занимава до победата на Реформацията.

Най-широк размах инквизицията има в земите на средновековна Испания. Още в 1232 г. Григорий ІХ изпраща инквизитори в княжеството Арагон, но населението ги посреща враждебно. Папският легат Педро де Кадрайта е убит. В 1235 г. Кортесите забраняват мъченията и съдилищата на инквизицията, които са обявени за противоречащи на свободите в страната. В Кастилия Алфонсо ІХ предоставя борбата с ересите на светските власти и не допуска намеса от Рим в тези въпроси. Слабото влияние на инквизицията в Испания през ХІІІ в. се дължи и на липсата на значими еретически движения, въпреки че в страната заедно с испанците-католици живеят мюсюлмани и евреи.

В 1278 г. папа Николай ІІІ (1277 – 1280 г.) поверява на доминиканците въпросите, свързани с опазването на вярата в Испания. Сред най-главните им задачи е да разпространят христовата вяра сред неверниците маври и евреи. Проповедите на доминиканците са съпътствани от насилие по отношение на всички, които отказват да приемат християнството и да се откажат от исконната си вяра.

Скоро под влиянието на доминиканската пропаганда в Испания се засилват настроенията срещу друговерците. Много от маврите и евреите се виждат принудени да приемат християнството, ала по този начин те се превръщат в още по-голяма опасност за църквата, защото покръстването им е само формално и те често разпространяват учения, подкопаващи устоите на църковната догма.

Докато продължава борбата между испанските християни и маврите, инквизицията има ограничено влияние, защото всякакви вътрешни безредици могат да отслабят християнското оръжие. Когато към края на ХІV в. мюсюлманите в Испания са окончателно сломени, а страната се обединява чруз връзката между Фердинанд Арагонски и Изабела Кастилска ситуацията търпи коренна промяна. Католическата вяра тържествува и Рим настоява в Испания да бъде въведена инквизицията. Ситуацията е твърде изгодна за папството, тъй като Изабела е дълбоко вярваща католичка, обезпокоена от ръста на юдейската ерес в Испания. На свой ред Фердинанд се нуждае от средства и съзира в конфискацията на имуществото на еретиците важно средство за попълване на държавната хазна. Все пак Фердинанд осъзнава, че стремежът му към абсолютна власт ще бъде накърнен, ако папата получи изключителни права в Испания. Ето защо, когато той най-сетне скланя на исканията на папа Сикст ІV (1471 – 1484 г.) в 1480 г. в Испания е създадена инквизиция, която се отличава в много аспекти от средновековната. Начело на испанската инквизиция се намира Генерален Инквизитор, отговорен за цялата страна. Той се назначава от папата със съгласието на краля и споделя властта си със съвет от духовници и светски лица, който завежда отделните съдилища. Присъдите на испанската инквизиция на практика не могат да бъдат обжалвани в Рим. По този начин учреждението получава независимост от папството и попада под влиянието на Фердинанд.

След смъртта на Фердинанд испанската инквизиция получава небивала самостоятелност поради липсата на силна кралска власт, която да ограничи правата й.

Първият Генерален Инквизитор е Торквемада – изключителен организатор и непоколебим фанатик. Тъй като испанската инквизиция е създадена формално за борба с ереста сред новопокръстените евреи, главните и усилия бързо се насочват срещу еврейската общност като цяло. Торквемада смята испанските евреи за главни причинители на ереста и през 1492 г. прогонва 170 000 от тях. Арабите са принудени да приемат християнството под заплаха от смъртно наказание. Покръстените араби получават името мориски. Както новопокръстените евреи, така и мориските стават първите жертви на испанската инквизиция. По най-малки подозрения те биват хвърляни в затвора и подлагани на жестоки мъчения. През 1609 г. 600 000 мориски са прогонени от Испания в северна Африка. Към края на ХVІ в. еврейската ерес е напълно изкоренена.

След началото на Реформацията инквизицията в Испания насочва дейността си и срещу привържениците на лютеранството. Скоро тя се опълчва срещу масони, магове, вещици, астролози. Налага се строга цензура върху книгите и преподаването в у чилищата. Инквизицията в Испания се превръща в могъща политическа институция, която определя политиката на страната, разрешава и забранява вноса на стоки, одобрява съюзите с други европейски държави и влияе върху решенията на краля.

В 1808 г. Наполеон ликвидира инквизицията в Испания, но през 1814 г. тя е възтановена. Окончателно е отменена в 1834 г. Според изследователя Леренте испанската инквизиция е изгорила на клада 34 628 души, 308 214 души са подложени на други наказания¹⁸.