К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография

За нас беше истинско удоволствие всяка сутрин да водим разговор с любопитните, обикалящи цял ден на­шия лагер, туземци, които с неотслабващ интерес наблю­даваха нашите действия. Моят помощник, Ибрахим, ме беше запознал с етикета на разговора: всички мъже (жените никога не идваха) трябваше да седят на земята. Ибрахим ми бе донесъл от вожда малко четирикрако столче от махагон. Аз сядах на него и започвах да говоря, давах shaitri - насоката на разговора. Повечето от участ­ниците говореха слабо един пиджин-суахили, който бе достатъчен, за да ме разберат. Аз от своя страна използ­вах малък речник. Книжлето бе обект на непресъхващо удивление. Оскъдните ми изразни средства ме принуждаваха към простота в изразяването. Често разговорите ни приличаха на забавни разгадавания на ребус, поради ко­ето се ползваха с голяма популярност. Но те твърде рядко траеха повече от час, защото хората очевидно се уморява­ха и с оживени жестове и мимика се оплакваха: „Ах, така сме уморени!"

Аз естествено се интересувах от сънищата на негрите, но засега не можех да ги накарам да ми разкажат нито един. Раздавах дребни възнаграждения като цигари, киб­рит, безопасни игли, които те силно искаха да притежа­ват. Нищо не помагаше! Не можех да си обясня напълно смущението от разказването на сънища. Допускам, че причината бяха недоверието и страхът. Известно е, че негрите се страхуват от фотографирането, тъй като се опасяват, че по този начин ще им бъде открадната душа­та; вероятно същото важи и за сънищата: проникването в тях би могло да им навлече беда. Това обаче не важеше за нашите момчета, които бяха от бреговете на Сомалия и племената на суахили. Те имаха един арабски сънов­ник, с който се консултираха, особено по време на похода ни, и то ежедневно. Ако не бяха сигурни в някое тълкуване, те дори прибягваха до моя съвет. Поради познанията ми върху Корана ме наричаха „човек на Книгата" и ме смятаха за прикрит мохамеданин.

Веднъж водихме беседа с laibun, стария лечител. Той се появи в разкошна дреха, мантия от сини маймунски кожи, наистина луксозно облекло. Когато го заразпитвах за неговите сънища, той със сълзи на очи ми обясни: „Преди лайбоните имаха сънища, те показваха кога ще има война, кога болести, дали ще вали, накъде трябва да се подгонят стадата." Неговият дядо е сънувал, но откак­то белите навлезли в Африка, никой вече нямал сънища. Сънищата вече не били нужни, защото нали сега вече англичаните знаели всичко!

Отговорът му показваше, че този лечител е загубил своя mison d'etre. Вече не било нужно да се слуша божес­твеният глас, който съветва племето, защото „англича­ните знаят по-добре!". Преди лечителят е преговарял с божествата или със силите на съдбата, а после е съветвал своя народ. Той имал силно влияние, както и в древна Гърция гласът на Пития е притежавал най-висш автори­тет. Сега авторитетът на лечителя е заменен с този на губернатора. Стойността на живота t'era лежи изцяло в този свят и на мене ми се струваше само въпрос на време, както и на жизненост на черната раса, кога негрите ще осъзнаят значението на психичната сила.

Нашият faiban не беше някоя внушителна личност, а просто един малко сълзлив стар джентълмен. Въпреки това или точно поради това той представляваше разрас­тващото се подмолно разпадане на един отминаващ свят, които никога нямаше да се върне, представяше го наглед­но и убедително.

В много случаи аз повеждах разговора за божествена­та сила, особено за ритуалите и церемониите. Във връзка с това имах само едно-единствено наблюдение в малко селце. Там на оживената селска улица, пред една празна колиба имаше грижливо почистено място с диаметър около няколко метра. В средата му лежаха пояс от каури, гривни за ръце и за крака, обици, парчета от различни съдове и една погребална палка. Единственото, което можахме да разберем за всичко това, бе, че в тази колиба е умряла някаква жена. Нищо не намекваше за някакво погребение.

По време на разговора хората ме увериха, че съседите им на запад били „лоши" хора. Ако там някой умре, се съобщавало в съседното село и вечерта тялото се прена­сяло до средата на пътя между двете села. От другата страна на същото място се донасяли най-различни пода­ръци, а на сутринта вече нямало никакъв труп. Ясен бе намекът, че мъртвият бива изяждан от другото село. Но при елгоните подобно нещо не се случва. Телата се оставят в горичката, където хиените през нощта извърш­ват погребението. В действителност не открихме никак­ви следи от погребение на мъртвите.

Разбрах обаче, че когато умира мъж, трупът се оставя в средата на празна колиба, на пода, a laibon го обикаля и пръска по пода мляко от една паница, като при това мърмори: „Aytk adhfsta, adhtsta aytk!"

Значението на тези думи ми беше познато от един незабравим разговор преди време. Към края на всяко подобно събиране един старец изведнъж извикваше: „Сут­ринта, когато слънцето изгрее, ще излезем от колибите, ще си плюем на ръцете и ще ги вдигнем към слънцето!" Помолих го да ми покаже церемонията и да ми я опишат по-точно. Тогава хората започнаха да плюят или да духат силно в ръцете си, като ги държаха пред устата и след това ги обърнаха с дланите към слънцето. Попитах какво означава това, защо го правят, защо си духат или плюят в ръцете.

Напразно. Не последва никакъв отговор. „Винаги сме правили това" - бе реакцията. Беше невъзможно да се получи каквото и да било обяснение, а аз осъзнах, че те наистина знаят само, че го правят, но не знаят какво правят. Не съзирах никакъв смисъл в това действие. Но не изпълняваме ли и ние подобни церемонии, като нап­ример палим свещичките на коледното дърво, крием великденските яйца и пр., без да сме наясно относно онова, което правим.

Тогава старецът каза, че това била истинската рели­гия на всички народи: кевирондос, буганда, всички пле­мена, които могат да се видят от планината, че и нататък, почитали adhbta, т. е. слънцето в момента на изгрева. Само тогава то е mungu - Бог. Първият тънък златен лъч на пълната луна в пурпура на западното небе също е Бог. Но само тогава, иначе - не!

Вероятно у елгоните при тази церемония става дума за приношение в чест на слънцето, което в момента на своето изгряване е божество. Когато се принася плюнката, тя е субстанция, която според примитивните понятия носи личностната мана, която съдържа лечебната, магическата и жизнената сила. Ако това е дъхът, то той е ratio, на арабски - ruch. на еврейски - much, на гръцки - рпеита - вятър и дух. Така че този акт говори: „Аз предоставям на Бога моята жива душа!" Това е една молитва без думи, с действия, която би могла да звучи и така: „Господи, в твои ръце оставям духа си!"

Освен adhbta елгоните почитат и ayik - както разбрах­ме по-нататък. Той живее в земята и е sheitan - дявол. Той е създателят на страха, студен вятър, който нощем при­чаква самотния пътник. Старецът изсвири подобно на локомотив, за да онагледи как ayik се промъква през високата тайнствена трева на буша.

Най-общо казано, хората признаваха, че Създателят е направил всичко добро и красиво. Той е отвъд доброто и злото. Toiiem'zuri т. е. хубав, и всичко, което е направил, е също т 'zuri.

Когато ги питах: „А лошите животни, които убиват вашия добитък?“, те отговаряха: „Лъвът е добър и хубав!" Или: „А вашите ужасни болести?", те казваха: „Лежиш на слънцето; хубаво ти е!" Бях впечатлен от този оптими­зъм. Но вечер, след шест часа тази философия изведнъж изчезва, както скоро разбрах. След залез-слънце се въз­царяваше друг свят, свят на мрака, свят на ayik, на злото, опасното, страха. Оптимистичната философия отстъпва пред страха от призраците и магическите ритуали, които трябва да предпазват от злото. С изгрева на слънцето оптимизмът отново се връща без каквото и да е вътреш­но противоречие.

За мен беше дълбоко и затрогващо преживяване при изворите на Нил да доловя прастарата египетска предс­тава за двете начала, за Озирис, Хор и Сет, едно древно африканско преживяване, което заедно със свещените води на Нил е изтекло надолу чак до бреговете на Среди­земно море. Adhbta, изгряващото слънце, светлината, като Хор, ayik - мракът, будещият страх.

При този прост ритуал с даряване на млякото край мъртвия и чрез думите на laibon разрешават противоре­чието като едновременно жертвоприношение и на двете начала. И двете имат еднаква сила, еднакво значение, защото продължителността на тяхното господство - нощ­та, както и денят, е дванадесет часа. Всъщност важен е моментът, в който първият светъл лъч с типична за тропиците внезапност пробива като изстрел тъмнината, а нощта преминава в животворна светлина.

Слънчевият изгрев в тези ширини е едно събитие, което всеки ден отново и отново ме завладяваше. И то не толкова великолепният сам по себе си пробив на първите слънчеви лъчи, колкото онова, което следваше. Непос­редствено след изгрев слънце имах навика да сядам на своя походен стол под сянката на една чадъровидна ака­ция. Пред мен на дъното на малката долина се простира­ше мрачна, почти черно-зелена ивица девствена гора, а над нея стърчеше ръбът на платото. Отначало преобла­даваха резките контрасти на тъмното и светлото, след това постепенно всичко биваше осветено, като светлина­та плътно изпълваше долината. Хоризонтът блестеше в бяло. Нарастващата светлина, така да се каже, прониква­ше в телата, които като че ли се осветяваха отвътре и накрая ставаха прозрачни и заблестяваха като цветни стъкла. Всичко се превръщаше в пламтящ кристал. Пе­сента на „птицата звънче" огласяше хоризонта. В тези моменти се намирах като че ли в храм. Беше най-свеще­ният час от деня. Наблюдавах това великолепие с безк­райно възхищение или по-скоро - в екстаз, изгубил пред­става за времето.

Близо до моя пункт за наблюдение имаше висока скала, обитавана от големи маймуни (бабуни, павиани). Всяка сутрин те седяха стаени, почти неподвижни, на ръба откъм слънчевата страна на скалата, а почти през целия ден огласяха гората с крясъците си. Изглежда и те като мен приветстваха изгрева на слънцето. Напомняха ми за едрите павиани в храмовете на Абу Симбел в Египет, които правят жестове на обожание. От незапом­нени времена те разказват все една и съща история: ние почитаме великия Бог, които е спасил света, появявайки се от големия мрак като блестяща лъчиста светлина в небесата.

Тогава разбрах, че в душата от незапомнени времена живее копнежът по светлината, както и изконният стремеж да се излезе от първичния мрак. Когато настъпи великата нощ, прозвучава ниският тон на меланхолията и неизразимия копнеж по светлината. Това е изразът, който човек забелязва в очите на примитивните, а също и в очите на животните. В окото на животното прозира тъга и човек не знае дали тя извира от душата му, или носи някакво болезнено послание за онова първоначално съществувание. Тази тъга отразява също духа на Африка, преживяването на нейната самота. Това е изначалният мрак, една майчина тайна. Ето защо най-завладяващото преживяване за негрите е раждането на слънцето сутрин. Моментът, в който идва светлината, е Бог. Този момент носи спасение. Тона е едно архетипово преживяване на момента и то е почти изгубено, и забравено, когато човек си представя, че слънцето е Бог. „Ние се радваме, че нощта, в която бродят духовете, е отминала!" - това вече е рационализиране. В действителност над земята тежи една съвсем различна от естествената нощ тъмнина: това е психичната първична нощ, която милиони години е била същата, каквато е и днес. Копнежът по светлина е копнеж по съзнанието.

Когато дойде краят на нашето щастливо пребиваване в Елгон, ние прибрахме с тъга палатките и си обещахме да се върнем отново. Тогава не можех да си представя, че никога повече няма да преживея тази неподозирана кра­сота. Оттогава при Какамега беше открито злато, над онази моя далечна земя вилнееше движението Мау-мау⁶⁴, а при нас едно внезапно пробуждане прекъсна съня за цивилизация.

Отправихме се по южния склон на Елгон. Постепенно се променяше характерът на пейзажа. Към равнината се спускаха по-високи планини, покрити с гъсти гори. Цве­тът на местните жители ставаше по-черен, тялото загуб­ваше грацията на масаите, то ставаше по-пълно и тежко. Навлязохме в областите на Бугишу и останахме известно време в една разположена високо хижа при Бунамбале. Долината на далечния Нил оттук представляваше прек­расна гледка. Продължихме по-нататък към Мбала, от­където с два форда най-после стигнахме Джинджа на езерото Виктория. Натоварихме багажа си на теснолинейката, която на две седмици правеше курс до езерото Киога. Един витлов параход, чийто котел се поддържаше с дърва, ни взе на борда и след някои премеждия ни откара до пристанище Масинди. Там прехвърлихме бага­жа на един камион и стигнахме до град Масинди, разпо­ложен на платото, което разделя езерото Киога от Ал­берт Нянза.

"В едно село по пътя от езерото Алберт до Рейджмф в Судан имахме незабравимо преживяване: местният вожд - един висок, все още млад мъж, се появи със своите придружители. Бяха най-черните негри, които съм виж­дал. Нещо в групата не вдъхваше особено доверие. Този татиr⁶⁵ на Нимуле ни беше изпратил трима воини за охрана, но скоро забелязах, че и на тях, както и на нашите момчета не им беше лесно. За оръжието си имаха само по три патрона, така че присъствието им бе чисто символи­чен жест от страна на губернатора.

Вождът ми предложи вечерта да представят n'goma (танц) и аз приветствах тази идея. Надявах се да видим това общество откъм по-добрата му страна. С настъпва­нето на нощта, когато вече на всички ни се спеше, чухме барабани и рогове, а скоро се появиха около шестдесет мъже във военно снаряжение, с копия, боздугани и мечо­ве, следвани на почетно разстояние от жени и деца, и дори пеленачета, носени от майките си на гръб. Очевид­но това беше голямо обществено събитие. Въпреки все още силната горещина, стигаща до 34 градуса, бе запален голям огън, около който жените и децата образуваха широк кръг. Зад тях се подредиха мъжете във външен пръстен, както веднъж бях наблюдавал това при слонове­те от едно застрашено от някаква опасност стадо. Не знаех дали трябваше да изпитвам задоволство или трево­га от това толкова внушително шествие. Огледах се за нашите момчета или за охраната, но те всички бяха изчезнали безследно от лагера. Като cuptulio bennvoleniiae (спечелване на благоволение) аз раздавах цигари и киб­рит, безопасни игли и др. Мъжете запяха в хор, нелоши, бойки мелодии, като едновременно с това движеха крака­та си. Жените и децата ситнеха около огъня, а мъжете вече танцуваха с извадено срещу огъня оръжие, като ту се оттегляха назад, ту се втурваха отново към него с диви викове, барабани и звуци от рогове. Сцената бе дива и завладяваща, осветена от отблясъците на огъня и въл­шебната лунна светлина. Моят приятел и аз също скочих­ме и се смесихме с танцуващите. Единственото ми оръ­жие беше камшикът от кожа на носорог, който размахвах в танца. По лъскавите лица виждах, че участието ни се възприема положително. Усърдието им се удвои, а цяла­та компания пееше, крещеше, тропаше с крака в такт и лееше потоци пот. Постепенно ритъмът на танца и на барабаните се ускоряваше.

При тези танци и тази музика негрите лесно изпадат в състояние на екзалтираност. Така беше и тук: около единадесет часа нещата взеха странен обрат. Танцуващи­те се преобразиха в дива орда и аз започнах да се тревожа как щеше да завърши всичко това. Дадох знак на вожда да привършват, но той настояваше за „само още един танц".

Спомних си, че един от моите сънародници, един от двамата братовчеди Саразии по време на една изследова­телска експедиция в Целебес при една такава ti'gonui бе прободен от случайно паднало копие. Така че без да обръщам внимание на молбите на вожда, аз извиках на хората да се съберат и започнах да раздавам цигари, а после показах с жест, че е време за сън. При това запла­шително, но със смях размахах камшика от кожа на носорог и ги наругах поради липса на нещо по-подходящо на висок глас на швейцарски немски - сега вече стига, да си вървят по домовете и да спят! Хората естествено забелязаха, че само играя на разгневен, но, изглежда, в момента това бе правилното решение, защото избухна всеобщ смях. С високи кози подскоци те се разпръснаха и изчезнаха в различни посоки в нощта. Още дълго чувахме виковете им и барабаните в далечината. Най-после настъпи тишина н ние заспахме изтощени.

Нашият поход приключи в Рейджиф на Нил. Там се натоварихме на един параход, който поради ниските води едва можа да потегли. Чувствах се претъпкан от всичко, което бях преживял. Хиляди мисли се рояха в главата ми. Осъзнах до болка ясно, че възможността ми да възприе­мам нови впечатления и да обхващам безбрежното море на мислите си бързо приближава своя предел. Това ме накара да прехвърля още веднъж всички свои наблюде­ния и преживявания и да потърся вътрешната им взаимосвързаност. Всичко ценно бях записал.

През цялото пътуване сънищата ми упорито се бяха придържали към тактиката да отхвърлят Африка. Те представяха изключително родни сцени, като по този начин оставяха впечатлението, че африканското ми пъ­тешествие се възприема от тях не като нещо действител­но, а по-скоро като симптоматично или символично дейс­твие, ако си позволя да персонифицирам до такава степен несъзнаваните процеси. Това предположение обаче бе предизвикано също от едва ли не преднамереното отх­върляне даже и на най-впечатляващите външни събития. Само един-единствен път през цялото си пътуване съну­вах един негър. Лицето му ми се струваше странно позна­то, но трябваше дълго да размишлявам, преди да се сетя къде го бях срещал. Това бе моят бръснар от Чатануга, в Тенеси! Американски негър! В съня ми той държеше над главата ми огромна нажежена маша и искаше да накъдри косата ми - да я направи негърска. Точно когато щях да усетя болезненото парване, се събудих с чувство на ужас.

Възприех съня като някакво предупреждение на не­съзнаваното, защото той ми казваше, че примитивното вещае опасност за мен. Тогава вероятно съм бил най-близко до „почерняването". Страдах от един пристъп на треска от ухапване на „пясъчна муха", което вероятно бе снижило и психичната ми устойчивост. За да си предста­вя така застрашително един негър, моето несъзнавано трябва да е извикало спомена отпреди дванадесет години за моя черен фризьор в Америка точно за да не ми напомня нищо за действителността.

Странното поведение на сънищата ми, между другото, съответства на едно явление, забелязано още през Пър­вата световна война: войниците на фронта сънували мно­го по-малко войната, отколкото домовете си. Сред воен­ните психиатри важеше основното правило да се изтегля от фронта този, който сънува твърде много военни сцени, защото той вече няма никаква психична защита срещу впечатленията отвън.

Паралелно със събитията от завладяващата африкан­ска среда в моите сънища се прокрадваше успешно една друга, вътрешна линия: тя се отнасяше до личните ми проблеми. От този факт не можех да направя никакъв друг извод, освен че моята европейска личност при всич­ки обстоятелства трябваше да бъде запазена като цяло.

Моето удивление породи в мен подозрението, че със своето африканско приключение бях преследвал тайната си цел, да се откъсна от Европа и нейната проблематика дори с цената на опасността да остана там, както много други преди мен и по мое време. Пътешествието ми се струваше не толкова изследване на примитивната психо­логия (Психологическа експедиция „Бугишу", П. Е. Б., черни букви върху сандъците с котлети!), колкото търсе­не на отговор за малко болезнения въпрос: какво ще се случи с психолога Юнг в „дивата Африка". Един въпрос, който упорито исках да избегна, въпреки интелектуално­то си намерение да изследвам и реакциите на европееца в "примитивните условия“. За моя най-голяма изненада обаче, както можах да открия, това не беше толкова обективен, научен, колкото строго личен въпрос, чийто отговор бе свързан с всички възможни чувствителни зони на моята собствена психология. Така че трябваше да си призная, че решението за това пътешествие не беше повлияно толкова от изложбата в Уембли, колкото от обстоятелството, че за мен въздухът в Европа вече бе станал твърде душен.

С подобни размисли аз се носех по спокойните води на Нил на север, към Европа, към бъдещето. Пътешестви­ето завърши в Хартум, оттам започваше Египет. Така изпълних своето желанието и своя план - да се приближа до тази културна област не от запад, откъм Европа и Гърция, а от юг, откъм изворите на Нил. Сложното азиатско влияние върху египетската култура за мен пред­ставляваше много по-малък интерес, отколкото хамптският принос към египетската култура. Бях се надявал, следвайки географския път на Нил, а с това и потока на времето, да успея да получа някаква представа за това. Най-голямото ми просветление в тази връзка бе открива­нето на принципа на Хор при елгоните, където видени­ето за приветствения жест на павианите в Абу Симбел - южната врата на Египет, бе извикано в паметта ми така живо.

Митът за Хор е древен разказ за новоизгрялата божес­твена светлина. Това е мит, който трябва да е бил разказ­ван, след като човешката култура, т. е. съзнанието, за първи път е освободила хората от предисторическия мрак. И така, пътуването от вътрешността на Африка към Египет за мен беше като драма, драма на раждането на светлината, тясно свързана с мен, с моята психология. Осъзнавах това, но не бях в състояние да го изразя с думи. Не знаех предварително какво щеше да ми донесе Афри­ка, но тук се намираше истинният отговор и пълнокръвното преживяване. За мен това означаваше много повече от която и да е етнологическа колекция от оръжия, украшения, гърнета или ловни трофеи. Исках да знам как ми въздейства Африка и го изпитах.

Пътуването ми до Индия (1938) не беше моя инициа­тива, а стана възможно благодарение на една покана от британското правителство на Индия за участие в тържес­твата по повод 25-годишнината от създаването на уни­верситета в Калкута.

Дотогава бях прочел доста неща за философията и религиозната история на Индия и бях дълбоко убеден в стойностността на източната мъдрост. Но трябваше да пътувам, за да формирам своите заключения сам, и така останах сам със себе си като хомункулус в реторта. Индия ме привличаше като мечта, защото аз бях търсел и про­дължавах да търся себе си, моята собствена истина. Така че пътешествието бе едно интермецо към моите тога­вашни интензивни занимания с алхимичната философия. Тя не ми даваше мира, така ме предизвикваше, че дори взех със себе си първия том на Theatrum Chenucum от 1602, който съдържаше най-важните ръкописи на Джерардус Дорнеус. По време на пътуването проучих книгата от начало до край, така че съдържанието на европейско­то ми мислене бе в постоянен досег с моите впечатления от духа на една чужда душевност п култура. И двете бяха възникнали от първоначални психични преживявания на несъзнаваното и затова бяха създали еднакви или подоб­ни, или най-малкото сравними възгледи.

В Индия за първи път непосредствено преживях една чужда, силно диференцирана култура, докато по време на африканското ми пътешествие за мен бяха важни съвсем други впечатления. Освен това в Северна Африка никога нямах възможността да разговарям с някого, който е в състояние да изрази своята култура в думи. Но сега имах възможността да се срещна с представители на индийс­кия дух, да разговарям с тях, да сравня този дух с евро­пейския. За мен това бе от изключително значение. Беседвах със С. Субрамания, Лиер, гуру на махараджата на Мисоре, чийто гост бях известно време. Както и с много други, чиито имена за жалост не си спомням. Обратно на това, аз избягвах срещите с т. нар. „светци". Избягвах ги, защото исках да се занимавам с моята собствена истина и не биваше да приемам нищо друго освен това, което можех да постигна сам. Би ми прилича­ло на кражба, ако се бях опитал да науча и да приема като своя тяхната истина. Тяхната мъдрост им принадлежи, а аз притежавам само това, което произлиза от мен. В Европа не бих могъл да заимствам от Изтока, а би трябвало да живея според самия себе си - според това, което казва моят вътрешен глас, и според това, което ми позволява моята собствена природа.

Не подценявам значимия образ на индийския светец, но в никой случай не смятам, че съм способен да го оцени правилно като отделно явление. Например аз не знам дали мъдростта, която той изговаря, е негово собствено откритие или поговорка, която от хилядолетия обикаля пътищата. Спомням си едно типично явление в Цейлон: двама селяни, които се сблъскаха с велосипедни колички и оплетоха колелата им в тясна уличка. Вместо очаквана­та кавга всеки от тях промърмори със сдържана любез­ност думите: „Adukan anatman" - което означава „Мимолетно препятствие, а не (индивидуална) душа". Беше ли това случайност? Или беше типично индийско?

Това, което главно ме занимаваше в Индия, бе въпро­сът за психологическата природа на злото. Беше ми изключително интересно как този проблем се интегрира в индийския духовен живот и получих нова представа за това. В разговори с образовани китайци също винаги ми е правил впечатление фактът, че изобщо е възможно т. нар. „зло" да се интегрира, без при това да ти се накърни авторитетът. У нас на Запад не е така. За човека от Изтока изглежда моралният въпрос не стои на първо място, както за нас. И злото, и доброто за него се съдър­жат целесъобразно в природата и по същество са само различни степени на едно и също нещо.

Направи ми дълбоко впечатление това, че индийската духовност съдържа в себе си както от злото, така и от доброто. Християнинът се стреми към доброто, а става жертва на злото. Индиецът, за разлика от него, се чувства извън доброто и злото или се стреми чрез медитация и йога да постигне това състояние. Тук обаче в мен възник­ва възражението, че при подобна нагласа нито злото, нито доброто имат определени очертания, а това води до известен застой. Човек не вярва истински нито в добро­то, нито в злото. Най-вероятно тогава те означават това, което е моето добро или моето зло; това, което ми изглежда добро или зло. Парадоксално е, но би могло да се каже, че индийската душевност избягва както доброто, така и злото, или че е така претоварена от противоречия, че се нуждае or nirdvatidva, от освобождаване от противо­речията и десетките хиляди неща.

Целта на индиеца не е моралното съвършенство, а състоянието на нирвана. Той иска да се освободи от природата и съответно на това чрез медитацията постиг­не състояние на пустота и без-образност. Аз, обратно на това, искам чрез живото съзерцаваме на природата и психичните образи да съм част от живота. Не искам да се освободя нито от хората, нито от себе си, нито от приро­дата, защото за мен всичко това е едно неописуемо чудо. Природата, душата и животът ми са разгърната божест­веност, а какво повече бих могъл да си пожелая? Висши­ят смисъл на Битието за мен може да се състои само в това, че то е, а не в това, че не е или че вече не е.

За мен не съществува освобождаване ,,й tout prix" (на всяка цена). Не мога да бъда освободен от нещо, което не притежавам, не съм преживял или извършил. Истинско­то освобождаване е възможно едва тогава, когато съм направил всичко, което е по силите ми, когато съм се отдал изцяло и съм взел най-дейно участие. Ако се оттег­ля от участие, аз до известна степен ампутирам съответ­ната част от моята душа. Разбира се, може да има случай на трудно за мен участие, както достатъчно добри осно­вания за това, че не мога напълно да се отдам. Но тогава ще съм принуден да призная поп passiunus (категорично) своята неспособност и ще разбера, че може би съм про­пуснал нещо изключително важно и че не съм изпълнил някаква задача. Едно толкова красноречиво познание за моята неспособност замества липсата на положително действие.

Всеки човек, който не е преминал през ада на своите страсти, никога не ги е превъзмогнал. Тогава те обитават „съседната къща" и без той да подозира, може да избухне пожар и да се прехвърли към неговия собствен дом. Когато човек се отказва от твърде много неща, а други изоставя или забравя, възниква възможността или опас­ността изоставеното или отказаното да се върнат с удво­ена сила.

В Конарак (Ориса) се срещнах с един пандит⁶⁷, който беше любезен да ме придружи при посещението ми в храма. Пагодата е покрита от основата до върха с изящни непристойни скулптури. Разговаряхме надълго и наши­роко за този забележителен факт, който той ми изтъква­ше като средство за постигане на одухотвореност. Посоч­вайки група млади селяни, които със зяпнала уста се наслаждаваха на прелестите, аз възразих, че тези младе­жи едва ли се намираха в процес на духовно извисяване; no-вероятното бе главите им да се изпълват със сексуал­ни фантазии. На това моят любезен придружител отгово­ри: „Но точно за това става дума! Как биха могли да се извисят духовно, ако преди това не изпълнят своята карма. Изглеждащите неприлични образи точно затова са тук, за да напомнят на хората за тяхната дхарма [за­кон], иначе тези неосъзнати събратя биха го забравили!"

Стори ми се изключително странно, че той вярва, че тези млади мъже могат да забравят своята сексуалност както животните извън брачния период. Моят мъдрец обаче твърдо отстояваше убеждението, че те са неосъзна­ти като животните, че наистина се нуждаят от постоянно предупреждение. За тази цел преди влизането в храма те биваха насочвани към тяхната дхарма чрез външната декорация на стените, защото без осъзнаване и изпълне­ние на своята дхарма те не биха били в състояние да участват в духовното израстване.

Когато преминахме входа на храма, моят придружи­тел ми посочи фигурите на две „прелъстителки", скулп­турите на две танцьорки, които с изкусително разлюлени бедра се усмихваха на влизащите. „Виждате ли тези две танцьорки? - ми каза той. - Те означават същото. Естес­твено, това не важи за хора като нас, защото ние сме постигнали осъзнатост, която стои над това. Но за тези селски момчета това е едно абсолютно необходимо поу­чение и предупреждение!"

На излизане от храма, докато се движехме по алеята от кипарисови дървета, той изведнъж каза: „Виждате ли тези камъни? Знаете ли какво означават те? Искам да ви разкрия една голяма тайна." Аз бях удивен, защото мис­лех, че фалическият смисъл на тези монументи е извес­тен на всяко дете. Той обаче с най-голяма сериозност ми прошепна на ухото: „Тези камъни са половите органи на мъжа." Очаквах, че ще ми каже, че те означават великия бог Шива. Погледнах го слисан, той обаче кимна с глава важно, като че ли искаше да ми каже: „Да, така е. А ти с твоето европейско невежество не би го и помислил!"

Когато разказах на Хайнрих Цимер тази история, той извика очарован: „Най-после да чуя нещо истинско за Индия!"

За мен остават незабравими ступите на Санчи. Те ме завладяха с неочаквана мощ и ме доведоха до такова емоционално състояние, както когато забелязвам нещо или някого или ми хрумва някаква мисъл, чието значение още не съм осъзнал. Ступите се намират на един скалист хълм, към чийто връх води удобен път от големи каменни плочи през зелена поляна. Това са надгробни паметници, хранилища за реликви, с полусферична форма, като две гигантски оризови паници, поставени една върху друга с вдлъбнатата страна, според предписанията на Буда в Maha-Parinibbana-Sum. Те са били реставрирани от анг­личаните с дух на почитание. Най-голямата от тези сгра­ди е заобиколена от стена с четири изкусно направени порти. Ако човек влезе, пътят го повежда наляво, към една спираловидна конструкция по посока на часовнико­вата стрелка. В четирите главни точки са поставени статуи на Буда. Когато завършите разглеждането на ед­ната от тях, стъпвате на втори no-високо извеждащ път, който се вие но същия начин. Просторният изглед към равнината, самите ступи, руините на храма и тишината на самотното светилище - всичко това образува едно неописуемо единство, което те завладява и изпълва с благоговение. Никога преди не съм бил така омагьосан от някое място. Отделих се от своите спътници и потънах в завладялото ме настроение.

След известно време отдалече дочух приближаващи ритмични звуци от гонг. Беше група японски поклонни­ци, които маршируваха един след друг, удряйки малък гонг. При това те скандираха една прастара молитва: От manipadme hum, а ударът на гонга падаше върху думата hum. Те се поклониха ниско пред ступите и влязоха през портата. Там се поклониха пред статуята на Буда и изпяха нещо като хорал. След това се изкачиха по пътя, като пред всяка статуя на Буда изпяваха по един химн. Докато ги следях с поглед, духът и настроението ми бяха с тях, а нещо в мен мълчаливо им благодареше за това, че по такъв чудесен начин те бяха подкрепили моето безмълв­но преклонение.

Силата на чувството ми говореше, че хълмът на Санчи означава нещо важно за мен. Там будизмът ми се разкри в нова светлина. Осъзнах живота на Буда като реалност на цялостната личност, която пронизва индивидуалния живот и го подчинява на себе си. За Буда цялостната личност стои над всички божества и представлява същ­ността на човешкото съществувание и на света като цяло. Като един umismundus тя обхваща както аспекта на съществуванието само по себе си, така и неговото позна­ние, без което светът не съществува. Буда е прозрял космологическия смисъл на човешкото съзнание. Той е осъзнал, че ако някой угаси светлината на съзнанието, то светът би изчезнал в небитието. Безсмъртната заслуга на Шопенхауер се състои в това, че той също или отново независимо е осъзнал това.

Христос подобно на Буда е олицетворение на цялостната личност, но в съвсем друг смисъл. И двамата са надмогнали света: Буда - от, така да се каже, рационална гледна точка, а Христос - като предопределена жертва. В християнството повече се страда, в будизма повече се съзерцава и върши. И двата пътя са правилни. Но в индийския смисъл Буда е по-завършено човешко същество. Той е историческа личност, затова е по-разбираем за хората. Христос е едновременно историческа личност и Бог, затова по-трудно се възприема. В основата си той самият не се е възприемал: просто е знаел, че трябва да се жертва, както му е било внушено отвътре. Неговата жертва го е връхлетяла като съдба. Буда е действал по убеждение. Той е проживял своя живот, умрял е в напреднала възраст. Христос вероятно е действал много кратко като това, което е⁶⁸.

По-късно в будизма се е извършила същата промяна както в християнството: Буда се превръща в, така да се каже, образ на развитието на цялостната личност. Той става модел за подражание, докато самият той провъзгла­сява, че чрез преодоляване на веригата Нидана всеки отделен човек може да стане просветлен, т. е. буда. Същото се отнася и за християнството: Христос е примерът, който живее във всеки християнин като негова интегрална лич­ност. Историческото развитие обаче води Roimitatio Christi. При което отделният човек не следва своя собствен път към целостността, а се стреми да търси и да наподобява пътя, който е изминал Христос. И на Изток се стига до подражание на Буда. Той става образец за подражание, а в това вече се изразява и отслабването на неговата идея, както подражанието на Христос е предвестник на гибелния застой в развитието на християнската идея. Както Буда благодарение на своето прозрение стои дори над брахманските богове, така и Христос извиква на юдеите: „Вие сте Богове!" (Йоан 10:34), и пора­ди безсилието на хората не бива чут. Затова „християнс­кият" Запад с гигантски крачки се приближава към въз­можността да разруши един свят, вместо да създаде нов.

Индия ме удостои с три докторски дипломи: от Алахабад, Бенарес и Калкута. Първата представя исляма, вто­рата - индуизма, а третата - британско-индийската меди­цина и естествени науки. Това бе твърде много и имах нужда от малко почивка. Осигури ми я един десетдневен престой в болницата на Калкута, тъй като ме хвана дизентерия. И така, сред неизчерпаемото море от впечат­ления изникна спасителният остров и аз отново намерих опората, т. е. мястото, откъдето можех да наблюдавам десетките хиляди неща и техния объркващ водовъртеж, дълбините и висините, прелестите на Индия и нейната неизразима мъка, красотата и мрака й.

Когато се възстанових и бях в състояние да се върна в хотела, сънувах един много особен сън.

Намирах се с мои приятели от Цюрих на непознат остров, вероятно близко до южния английски бряг. Ма­лък и почти необитаем, той се простираше от юг на север на около 30 км. В южната му част на скалистия бряг се издигаше средновековен замък, в чийто двор се събрахме група туристи. Пред нас се извисяваше величествена кула, през чиято порта се виждаше каменна стълба. Доколкото можеше да се види, тя водеше до зала с колони, слабо осветена от светлината на свещи. Това бе замъкът Граал и тази вечер тук щеше да има „празник на Граал". Тази информация, изглежда, имаше поверителен характер, защото един от намиращите се сред нас - немски професор, който силно приличаше на стария Момзен - не знаеше нищо за това. Разговаряхме с него оживено и аз бях очарован от неговата бликаща интели­гентност и начетеност. Само едно ме безпокоеше: той постоянно говореше за някакво мъртво минало и обясня­ваше много вещо отношението между британските и френските източници на историята на Граал. Изглежда, че не познаваше нито смисъла на легендата, нито нейно­то живо настояще, докато аз бях силно разтърсен и от двете. Също така той не вземаше под внимание непосредственото действително обкръжение, защото се дър­жеше така, сякаш се намира и говори в аудитория пред студентите си. Напразно се опитвах да го насоча към същността на необичайната ситуация. Той не виждаше стълбата, нито празничния блясък на залата.

Аз се огледах безпомощно наоколо и открих, че стоя на крепостната стена на висока сграда, чиято долна част бе покрита с бордюр. Той обаче не беше от дърво, както е обичайно, а от черно желязо, изкусно оформено като лозница - с листа, гроздове и клонки. По хоризонталните клони на разстояние около два метра имаше малки, също така железни къщички, като тези за скорци.

Изведнъж забелязах раздвижване в листата - като че ли от мишка, но после ясно видях малко желязно човече с качулка - cucullatus, - което се прокрадваше от една къщичка в друга. „Ето - извиках учудено аз на професора, - вижте тук..."

В този момент настъпи хиатус и сънят се промени. Бяхме отново същата група, но вече без професора. На­мирахме се извън крепостта сред скалист пейзаж без никакви дървета. Усещах, че нещо ще се случи, защото Граал още не беше в крепостта, трябваше да бъде честван още тази вечер. Казваха, че бил в северната част па острова, скрит в някаква малка, необитаема къщичка, единствената там. Знаех, че наша задача бе да го доведем оттам. Събрахме се всичко шест души и потеглихме на север.

След неколкочасов стегнат ход стигнахме до тясната ивица на острова и открихме, че е разделена на две части от един морски ръкав. В най-тясната си част водата достигаше ширина около стотина метра. Слънцето беше вече залязло, настъпи нощта. Уморени, ние легнахме на земята. Местността бе безлюдна и пуста. Нито едно дърво, нито храст, само трева и скали. Нашир и надлъж не се виждаше нито мост, нито някакъв кораб. Беше много студено и моите спътници един по един заспаха. Размишлявах какво би могло да се направи и реших, че трябва сам да преплувам канала и да доведа Граал. Вече събличах дрехите си, когато се събудих.

Този по същество европейски сън ме споходи точно когато бях принудително изваден от завладяващото раз­нообразие на индийските впечатления. Преди десетина години можах да установя, че на много места в Англия сънят за Граал още не е сънуван, въпреки цялото натрупано за него знание, легенди и литература. Този факт ми беше направил впечатление, още повече че си бях изяс­нил съответствието между поетичния мит и схващането на алхимията за imum vas, una meciicina и imus apis. Митовете, които денят забравяше, бяха доразказвани от нощта и мощните фигури, банализирани от съзнанието и превърнати в жалки нищожества, бяха отново пророчес­ки извиквани на живот от поетите; затова те „в промене­на форма" могат да бъдат преоткрити от мисловната личност. Великите от миналото не са мъртви, както ние си въобразяваме, а само са сменили имената си. „Малък и невзрачен, но велик в своята мощ", скритият Кабир обитава нов дом.

Сънят с един замах изтри все още твърде силните впечатления от Индия и ме пренесе отново в тези така дълго пренебрегвани от мен проблеми на Запада, които първо се изразиха в търсенето на св. Граал, а после - на „философския камък". Бях изтръгнат от света на Индия и ми се напомни, че Индия не представлява моя задача, а - само част от пътя, макар и много съществена: част, която трябваше да ме приближи към моята цел. Сякаш сънят ме питаше: „Какво правиш в Индия? По-добре търси за себе си и за себеподобните изцелителния съсъд, salvator immdl от който спешно се нуждаете. Има опасност да разрушите всичко, което са изградили вековете."

Цейлон, където завърши моето индийско пътешест­вие, вече не прилича на Индия; там има нещо от Южното море, нещо от рая. Тук човек не може да остане дълго. Скоро изоставихме Коломбо, оживено международно пристанище, където вечер между пет и шест маса от ясното небе се изливат огромни водни маси, за да се насочим към хълмистата вътрешност на острова. Там се намира Канди, старата столица, забулена в лека мъгла, която заедно с топла живителна влага поддържа зеления разкош на буйната растителност. Храмът на Далада-Малигава, където се пази реликвата на Свещения Зъб (на Буда), е малък, но крие особено очарование. Прекарах доста време в библиотеката му в беседа с монасите и разгледах издълбаните върху сребърно фолио текстове на Будисткия канон.

Там станах свидетел на една незабравима церемония; млади момчета и момичета изсипваха цели планини от листенца от жасминов цвят пред олтарите и при това тихо пееха като на себе си някаква молитва, таntrа. Мислех, че се молят на Буда, но монахът, който ме водеше, ми обясни: „Не, Буда вече не съществува, той е в нирвана, на него не можеш да се молиш, те пеят: „Преходен като красотата на този цвят е животът. Нека моят Бог сподели с мен даровете на това приношение"⁶⁹.

Церемонията започна с едночасов концерт на бараба­ни, който се състоя в т. нар. marulapam, или това, което в индийските храмове с чакалня. Всеки от петте барабанисти застана в единия от четирите ъгъла на квадратната зала, а петият - един хубав младеж - в средата. Той бе солист и истински артист в своята област. Изправен пред златния Буда със своя двоен барабан, гол до кръста, с лъскава тъмнокафява кожа, червен пояс и дълга до земя­та бяла shoka (дълга до петите пола), с бял тюрбан и ръце, покрити с блестящи гривни, той „принасяше в жертва своята музика". С прекрасните движения на тялото и ръцете си той извличаше някаква странна мелодия, съ­вършено изкуство. Наблюдавах го в гръб, застанал пред осветения с малки лампички вход към marulapam. Бара­банът говори с древния език на корема или plexus Solaris (слънчевия сплит); той не „моли", а произвежда „похвал­ната" мантра или медитативно слово. Така че това не е отдаване почит на не-съществуващия Буда, а един от актовете на себе-спасение на пробудените човешки съ­щества.

В началото на пролетта се отправих обратно към родината така препълнен с впечатления, че в Бомбай дори не слязох на сушата, а се задълбочих в своите алхимични латински текстове. Индия обаче не бе нещо, което премина безследно покрай мен - точно обратното, тя остави в мен следи, които водеха от една необятност в друга.

Равена и Рим

Още когато за първи път посетих Равена (1914 г.), дълбоко впечатление ми направи надгробният паметник на Гала Пласидиа. Той ми се стори внушителен и необи­чайно силно ме очарова. При второто си посещение около двадесет години по-късно изпитах отново същото. Бях там с една позната и влязохме направо в баптистерия на православните.

Някаква мека синя светлина изпълваше помещение­то, без обаче изобщо да ме учуди. Не си давах сметка откъде идваше, изобщо не отчетох липсата на източник на светлина. За моя изненада там, където очаквах да бъдат прозорците според спомена ми от първото посеще­ние, сега видях четири големи мозаични фрески с неопи­суема красота, които, както изглеждаше, бях забравил. Ядосах се, че не можех да се осланям напълно на своята памет. Картината на южната страна представляваше покръстването в река Йордан, втората, на северната - преминаването на децата на Израел през Червено море, а третата, на изток - се е изтрила от паметта ми. Може би тя е представяла измиването на прокажените в Йордан. В старата Библия в библиотеката ми има репродукция на тази тема. Най-изразителна бе четвъртата мозайка, в западната част на баптистерия, която разгледахме най-накрая. Тя представляваше сцената, в която Христос подава ръка на потъващия Петър. Пред нея се задържах­ме поне двадесет минути, като обсъждахме произхода на ритуала на покръстването, странната архаична идея за кръщението като инициация, свързана с реална смъртна опасност. Подобни инициации често са свързани със смъртни опасности, чрез което се изразява архетиповата идея за смъртта и прераждането. Също и кръщаването първоначално е било истинско потапяне, наподобяващо опасността от удавянето.

Запазил съм ясен спомен за мозайката с потъващия Петър. И до днес виждам пред себе си всеки детайл: синевата на морето, отделните камъчета от мозайката, лентите думи, които излизат от устата на Христос и Петър, които се опитвах да разшифровам. След като напуснахме баптистерия, веднага се отправих към Алинари, за да си купя фотографии на мозайките, но не можах да намеря такива. Тъй като времето напредваше - това бе само кратко посещение, - отложих покупката, смятах да поръчам снимките от Цюрих.

Когато се върнах у дома, помолих един познат, който скоро заминаваше за Равена, да ми достави тези снимки. Разбира се, той не можа да ги осигури, тъй като се оказа, че мозайките, които му бях описал, изобщо не са същес­твували.

Междувременно на един семинар тъкмо бих говорил за мозайките, които бях видял в баптистерия, като ги бях споменал във връзка с първоначалното схващане за кръ­щението като инициация. Споменът за образите и днес все още е пресен в мен, а и моята спътничка не можеше да повярва, че това, което бе видяла със собствени очи, не съществува.

Известно е, че е твърде трудно да се установи дали и доколко двама души виждат едновременно едно и също нещо. В този случай обаче имах възможност да се убедя, че и двамата, поне в общи черти, бяхме видели едно и също нещо.

Преживяното в Равена е едно от най-странните, които някога съм имал. Човек трудно може да си го обясни. Известна светлина може би би хвърлило едно събитие от историята на императрица Гала Пласидия (умр. 450). При едно преплаване по време на буря от Византия до Равена посред зима тя дала обет да построи църква и да накара да изобразят опасностите от морското пътешест­вие, ако бъде спасена. Тя изпълнила обета си чрез стро­ежа на базиликата на св. Джовани в Равена, която запо­вядала да бъде украсена с мозайка. През ранното средновековие обаче базиликата била разрушена заедно с мо­зайките от разразил се пожар, но в Амброзиана в Милано все още се намира запазената скица на Гала Пласидия в една лодка.

Образът на Гала Пласидия ме вълнуваше, занимава­ше ме въпросът, как е възможно тази образована жена с висока култура да живее с един варварски княз. Нейният гроб ми се струваше последното нещо, чрез което все още можех да се доближа до нея. Нейното съществуване и съдба ме трогваха дълбоко, а в бурния й начин на живот моята анима откри подходящо въплъщение. Чрез тази проекция бе достигнат оня елемент извън времето и онази атмосфера, в която можеше да се състои чудото на видени­ето. В момента то ни най-малко не се различаваше от действителността⁷⁰.

Анима на мъжа има строго исторически характер. Като персонификация на несъзнаваното тя е пропита с истори­ята и предисторията. Тя включва в себе си съдържанията на миналото и замества в мъжа това, което той би трябва­ло да знае за своята предистория. Целият вече отминал живот, още жив в него, е анима. По отношение на нея аз винаги съм изглеждал в собствените си очи като варварин, който фактически няма никаква история - творение от нищото, без минало и без бъдеще.

При заниманията с анима аз наистина се сблъсках с опасностите, представени в мозайките. Без малко да се удавя. Чувствах се като Петър, който викал за помощ и бил спасен от Исус. Би могло и на мен да се случи това, което се е случило на войската на фараона. Както Петър и както Наеман, аз се бях отървал благополучно, а интеграцията на несъзнаваните съдържания допринесе съществено за усъвършенстването на моята личност.

Трудно е да се опише с думи онова, което се чувства, когато в съзнанието се интегрират несъзнавани преди това съдържания. Това може само да се преживее. То е нещо строго субективно. В собствените си очи аз изглеж­дам по определен начин; за мен това е един факт, който нито е възможно, нито е разумно да бъде оспорван. В очите на другите също имам определен образ, те ме виждат по определен начин, който е факт и не подлежи на съмнение. Според нас няма инстанция, която да може да очисти възможните неточности на впечатленията и мненията. Преценката за това, дали и каква промяна е настъпила чрез интеграцията, е и остава чисто субективна. Въпреки че тя не представлява някакъв научен факт и затова би могло да изпадне от „официалната картина на света" без загуба, все пак тя остава практически изключител­но важен - и богат на последици факт, който при всички случаи не би трябвало да бъде пропуснат от психотерапевтите реалисти и от заинтересованите от терапия психолози.

Преживяното в баптистерия в Равена остави у мен дълбок отзвук. Оттогава знам, че нещо вътрешно може да изглежда като външно, а съответно едно външно - като вътрешно. Истинските стени на баптистерия, които моите психични очи трябваше да видят, бяха скрити от едно видение, което бе така реално, както и непромене­ният купел за кръщение. Кое в онзи момент бе реалното?

Моят случай не е единственият по рода си, но когато подобно нещо се случи на самия теб, то не можеш да не го възприемеш по-сериозно, отколкото ако само си чул или чел някъде затова. При подобни разкази обикновено бързо се намират всевъзможни обяснения. Аз поне стиг­нах до извода, че по отношение на несъзнаваното ние имаме нужда от още много опит, преди да се обвързваме с теории.

Много съм пътувал през живота си и с удоволствие бих отишъл в Рим, но не се чувствах подготвен за впечатле­нието, което би породил в мен този град. Дори Помпей ми бе предостатъчен; впечатленията почти надхвърлиха възможността ми да възприемам. Можах да посетя Пом­пей едва когато чрез своите проучвания от 1910 до 1913 г. получих известна представа за психологията на класичес­ката античност. През 1917 г. отпътувах с кораб от Генуа за Неапол. Бях застанал до релинга, когато стигнахме до географската ширина на Рим по крайбрежната линия. Зад нея се намираше Рим! Там се беше разпростряло още димящото и тлеещо огнище на стари култури, вплетени в корените на християнството и западното средновеко­вие. Там беше още живата античност, в цялото й очаро­вание и безбожност.

Винаги съм се учудвал на хора, които пътуват за Рим като за Париж или Лондон, Положително както едното, така и другото може да бъде обект на естетическа наслада, но когато на всяка крачка се натъкваш на духа, който е владял тук, и това прониква до дъното на душата ти; когато тук отломка от стена, а там - колона те спират като току-що разпознато лице. това е нещо съвсем друго. Още в Помпей пред мен се разкриха необясними неща и се породиха въпроси, които не биха по силите ми.

Когато през 1949 г., вече в напреднала възраст, исках да догоня пропуснатото, при купуването на билета полу­чих припадък. След това планът за пътуване до Рим бе веднъж и завинаги изоставен.