Кипчаки евразии: история, язык и

ДЕСЯТЬ ПОЛОВЕЦКИХ ИМЕН 
 
 
 Н. Ж. Илиев,
Республика България 
Регионален исторически
музей – Видин
 
В этом коротком съобщени я рассмотрю десять половецких имен – 
личные и родовые (племенные). Среди них встречаються такие с погрешной 
этимологии, а так же с неизясненой этимологией. Вот и их: Елпумис, 
Манастър, 
Карач, 
Клеопа, Дърман, 
Куделин, 
Тертер, 
Елтемир, 
Басараба/Бесараба и Йолберли. Имена даны в хронологичном порядке, при 
котором обращено особое внимание на их появление в болгарской истории. 
1. Елпумис – скифский военачальник. Его имя встречаеться в „Истории” 
Никиты Хониата [1, S.124]. Он появляеться возле 1185 г. От Хониата имя 
появляеться и у Теодора Скутариота. Я думаю, что его действительное имя - 
Алпъмыш [с различними вариантами у различных тюркских народов. 
Алпамыш/Алпамиш произходит от “герой; смелость, мужество; смелый; 
великан”, 2, с.139; 3, с.56-99 (текст), с.546-548 (коментар и речник), 4, с.62] – 
указано у И. Вашари [5, p.43]. Имя пожелательное „Будь героем как 
Алпамыш”. 
2. Манастър – главний воевода царя Калояна (1197-1207) при осаде 
Солуна в октябре 1207 г. и предполагаемый его убийца. Имя во форме 
Манастрас принято еще Константином Иречеком [Варианти этого имени: 
Манастър, Манастра, Манстрас. 1, S.191; 6, c.126-132 и особено c. 131-132; 7, 
c. 283-284] и как Манастър встречаеться во всех болгарских историях [8, с. 
255, c. 585-586; 9, с. 277; 10, с.147; 11, с. 347; 12, с.250; 13, c.180-181] 
В современном турецком языке имя значит „1. Монастырь, обитель. 2. 
Старое имя города Битоля.” [14, с.350; 15, с.602], но это не дает 
задоволительный ответ на эго произхождения. В книге А. К. Курышжанов 
[16, c.71] „манас” означает „диал. бучук, определенная доля от чего-нибудь”, 
а в Турецком толкомвом словаре „манас” означает какой-то вид крилатый 
растительный вредитель [17, S.985]. И оба значения не являються непохожые 
за человеческих имен. „Манас” называеться киргизкият героически епос [18, 
c. 12-16; 3, c.308-352 (текст), с.561-564 (коментар и речник); 19, с.98. В 
горепосочените текстове името не е обяснено като етимология, както и в 
електронното издание на Киргизката академия на науките „Манас”. Эпизоды 
из киргизского народного эпоса. М., 1960 и коментара към него. 
Етимологията на Манас като производно от Манаси(й) 20, с.126 не ми 
изглежда вероятна – поне за края на ХІІ - началото на ХІІІ в.], който вероятно 
е бил разпространен и сред другите тюркски племена. Името на 
предполагаемия убиец на цар Калоян е именно Манас. Формата Манастър е 
резултат от разговор, който е звучал примерно така: „- Как е името ти?” „- 
Манастър.” (= „Манас е.”) [21, S.122]. Причината за появата на това име сред 
куманите се дължи или на известността на киргизкия епически герой и сред 
тях, или на родствени отношения между киргизи и кумани. Името е 

пожелателно: „Бъди юнак/герой като Манас”. Под формата Манастра то се 
среща още у Ана Комнина [22 с.76, 99, 105, 112, 117-119. Той е византийски 
военачалник, за когото е отбелязано, че е „полуварварин” (пак там, с.117), а в 
коментара на с.76, бел.1 се предполага, че е „от куманско потекло”. Вероятно 
коментарът е бил повлиян от името на главния военачалник на цар Калоян.]. 
Тук е моментът да изкажа своята благодарност към колегата от Казахстан 
Нуркен Кузембаев, който ми посочи неизвестен за мен текст, в който се 
посочва, че киргизкият епос „Манас” (името се среща у казахите) е от 
къпчашки произход [23, c.211-217]. 
3. Карач е един от тримата „куманските главатари” - участници в бунта 
срещу цар Борил с център Бдин (Видин) през 1213 г. [24. с.133; 25, c.93-94. 
Вж. и 13, с.92, с.185 (един от военачалниците на цар Иван Шишман също се 
наричал Карач), както и 22, с.63, 112 - един от узите на византийска служба 
носел името „Караджа”.]. Единствената етимология, която е предложена за 
това име до момента е на Ласло Рашоньи [26, S.128.], според когото 
същинското му име е било „Караджа”. В съвременния турски език на това 
име съответстват „1. Сърна. 2. Черничък, мургав.” [14, с.281; 15, с.512]. При 
първото значение името е пожелателно – „(Да бъде бърз като) сърна.”, а при 
второто показва цвета на кожата на новороденото дете. 
4. Клеопа „скита” (= „куманина”). Името се среща у Теодор Скутариот [1, 
S.161; 27, с.294 и в писмо на император Теодор ІІ Ласкарис(1254-1258)]. 
Втората му част лесно се свързва с общотюркското аба/оба/апа/опа, което 
показва близки роднински връзки – „баща; дядо; майка; кака”, а, освен това, 
значи и „род; племе” [2, c.54-58, 400-401; 21, SS.77-78]. За тюркските езици 
обаче изобщо не е характерно натрупването на съгласни в началото на 
думата, поради което първата му част изобщо не може да е „Кле”. Как е било 
в същност името откриваме лесно в руските летописи: Кайопа/Кайапа в 
различни разновидности се среща доста често в тях. В превод името гласи 
„(Човек) от рода/племето кай” (= „рода/племето змии”) [Варианти на името: 
Аепа, Айапа, Каепа, Аепак, Кайапа, Каепичи. 28, c.161-162, c.202; 29, с.250, 
282-283; 30, с.141; 31, SS.53-55; 21, S.78 – при него има и вариант Клепа, 
който вероятно идва от Теодор Скутариот, S.111; 32, p.115, pp.336-339 и бел. 
№91 на с.396, №101 на с.397 и №110 на с.339, рр.368-369; 33, c.111-124. 
Баскаков -34, с.80 дава различни етимологии на името Аепа: чичо от бащина 
страна; като го свързва с „луна” или с „мечка”. Cf. also 35, 1929, passim]. 
Грешката при изписването на името ще да е произлязла от евентуална замяна 
на гръцкото алфа (а) с гръцкото ламбда (л) (ръкописно двете букви стоят 
твърде близо една до друга), а вероятно и поради доста известното име 
Клеопатра. Етимологията не е ясна, може би името произлиза от легендарен 
родоначалник – змия. 
5. Дърман и Куделин: двама братя от кумано-български произход, които 
управляват Браничевската област през последната четвърт на ХІІІ в. В края 
на 1239 г. куманският хан Котян начело на 7 племена/рода (6 са кумански, 1 - 
аланско) помолил унгарския крал Бела ІV да се засели с хората си в 
пределите на Унгарското кралство и получил разрешение за това. През 
пролетта на 1241 г. хан Котян и голяма част от семейството му били убити от 

унгарските благородници, които обвинили хана, че именно той е довел 
татарите в Унгария. Куманите отмъстили жестоко за смъртта му и избягали в 
България [36, с.186]. 
При връщането на папския легат Плано Карпини от Каракорум през 
Унгария в 1247 г. той предупредил крал Бела ІV, че монголите готвят ново 
нашествие срещу Унгария. Кралят повикал куманите обратно в Унгария. От 
7-те рода обаче се завърнали само 5; другите два останали в България [37, 
с.355; 38. pp.313-333, specialy, pp.313-321; 39, c.629-637] и били приети от нея 
поради военната си мощ. Управлението им във Видинската и Браничевската 
области и включването им сред българската аристокрация било скрепено с 
бракове: видинският владетел деспот Шишман (вероятно от рода на хан 
Котян, т.е. от Тертеровци) бил женен за внучка на цар Иван ІІ Асен, от 
смесен брак били и братята Дърман и Куделин [За тях вж. най-подробно 40, 
c.43-64; 41, 182-190]. По всяка вероятност по-големият от тях е бил Дърман – 
унгарските източници споменават само неговото име, докато това на брат му 
се среща като поставено на второ място – след това на Дърман – в сръбските 
извори. [7, №52 на с.329 „contra Dormanum et Bulgaros” в грамота на 
унгарския крал Владислав ІV от 8.І.1285 г. за магистър Георги. Срв. и 25, 
с.135]. 
Името Дърман съответства на българските „Стоян/Стойко” и 
„Траян/Трайко”, т.е. то е пожелателно и означава „Да живее/Да стои 
дълго/Да трае.” [Варианти на името: Дорман, Дръмни, Родман, Дърман. 21, 
S.103; 26, с.121-123, 126; 42, с.194-196. За Дърман: 12, с.104-106]. 
6. Куделин: името на по-малкия от двамата братя пък е с предпазно 
значение. То означава „прокуден” [43, с.159. За Куделин: 12, c.104-106, с.235] 
и се е използвало в смисъл „Остави го/Не го закачай, той и без друго е 
злочест (= „прокуден”)”. 
7. Тертер. Двама български царе носят тази фамилия: Георги І Тертер 
(1280-1292) и внукът му Георги ІІ Тертер (1321-1322). [За тях: 12, c.74-76; 76-
77]. Струва ми се, че е погрешно името на рода да се свързва с река, която е 
приток на река Кура в Южен Кавказ. Съвсем приемлива е етимологията на Л. 
Рашоньи: „Терт-ер-оба” означава „Родът/племето на четиримата (терт = 
дьорт) мъже” [За формите на името: Тертер, Тертьробичи – Тортробичи – 
Тертьоба, Дурут вж.: 1, SS. 306-307; 44, с.147, 179, 183-184, 189-191, 194, 196, 
200; 218, 222-225; 45, с.137; 21, S.130; 32, p.338 и №106 на нея; 33, c.122-123, 
143-144; 34, c.78-80 сочи и формата „Дурут” и дава етимология „племе, 
състоящо се от четири рода”. и е пожелателно в смисъл: „Бъди достоен 
мъж”]. 
8. Елтимир, брат на цар Георги І Тертер, управител на Крънската област 
с титла деспот [За него вж.: 10, с.193, 242, 259, 294, 298-302, 304-305; 11, 
c.364-365; 9, c.333-336]. Името му се среща в различни варианти в България, 
Унгария и Влашко [За тях вж.: 1, S.124; 44, c. 190-191, 200, 203-204, 206-207. 
Алдимир - 25, с.307, а е имало и влашки воевода със същото име; Олдамур 
превождал куманите при битката им срещу унгарците на езерото Ход през 
1280 или 1282 г. Вж.21, S.104]. Обикновено името се тълкува като „ръка 
желязна” и, според Л. Рашоньи, спада към славните, прославящите имена [2, 

c.260-261, c.267-268; 26, S.119]. Но в тюркските езици правилното 
подреждане на „Желязна ръка” е „Демирел” („Темирел”, „Тимирел”). Поради 
това по-приемлива за мен е една друга етимология на Рашоньи: „Желязото на 
държавата” („Ел-Тимири”), в смисъл „Желязно управление на държавата” 
или пък да е от тюркското „елт-”(Елт-темир; с течение на времето двете „т” 
са започнали да се възприемат като едно) – „нося”, т.е. „Носи желязо” = 
„Бъди воин” [2, c.260-261, 267-268; 26, S.119]. Последните две форми на 
името Елтимир са пожелателни. 
9. Басараба/Бесараба. Румънските историци изписват много упорито 
фамилията на първите владетели на Влашко като „Басараб”. Само дето не е 
съвсем така - името е от кумански произход и е Басараба/Бесараба. То също е 
пожелателно и означава: „От рода/племето гази/тъпчи (= управлявай) 
мъжете”. Оттам е и името Бесарабия. [За формите на името вж.: 21, S.88; 46, 
с.161; 47, pp. 10-16]. В тази връзка предложената етимология от „бяс, бесен” 
[43, с.102 с препратка към публикация във вестник на Николай Ковачев] ми 
се струва неудачна. Според мен, с този род е свързан и т.нар. „Бесаров 
пръстен” (златен с изобразен на него орел) от края на ХІІІ-началото на ХІV 
в., открит в църквата „Св. 40 мъченици” във Велико Търново [48, c.56-57; 12, 
с.33]. 
10. Йолберли [Форми на името: Йолберли, Оберли, Оберлюеве, 
Отперлюеве. За тях вж. 21, S.80; S.122; 32, p.339 и №111 на нея; 33, c.138-148. 
Cрв. и 2, с.139. 34, с.79 предпочита формата Отперлю, която извежда от 
„йоптюр” (= заставям да целуне, да почита”), откъдето идва собствено мъжко 
име, което от своя страна дава названието на родовото обединение по името 
на основателя на рода. Според мен, етимологията на Л. Рашоньи „Алп-ер” = 
„Мъж-герой” е съвсем точна, а Йолберли в превод ще даде „(Родът/племето) 
С мъже-герои” [21, S.80, S.122]. Името също е пожелателно: „Бъди мъж-
герой”. 
От десетте разгледани кумански имена 8 са пожелателни. Имаме по едно 
цветово, предпазващо, родово и прославящо име. Така броят на имената 
става повече от 10; причината за това е, че при някои от тях има по повече от 
една възможна етимология. 
Последни думи: при куманите е съществувало двойно управление 
(съуправление). Първоначално водещият клан (род) е бил този на Каи 
(каганите са били от него; това е родът, от който произлизат братята-царе 
Петър, Иван І Асен, Калоян (Йоаница = Иванчо), а съуправителят е бил от 
рода Тертероба). Около 1117 г. настъпват промени: каганът е от рода 
Йолберли, а съуправителят – от рода Каи. Към 1223 г. настъпило ново 
изменение: каганът продължавал да е от рода Йолберли, но съуправителят е 
отново от рода Тертер. По времето от 1186 до 1421 г. средновековна 
България с кратки прекъсвания е била управлявана от куманските (от 
западното крило) родове Каи и Тертер. На практика две от трите върховни 
кумански династии са управлявали нашата държава. Третата - Йолберли - 
идвала от „къпчашкото” (източното) крило на куманския свят, имала своите 
резиденции по Волга и за нея България е била твърде отдалечена. 

СЪКРАЩЕНИЯ 
ИБИ: Извори за българската история 
ГИБИ: Гръцки извори за българската история 
ЛИБИ: Латински извори за българската история 
Сб. БАН = Сборник на Българската академия на науките 
Сп. БАН = Списание на Българската академия на науките 
БЕЛЕЖКИ 
1. Moravcsik, Gyula. Byzantinoturcika. Bd.2. Sprahreste der Türkvölker in 
den byzantinichen Quellen. Berlin, 1958. 
2. Севортян, Эрванд Владимирович. Этимологический словарь тюркских 
языков. (Общетюркские и межтюркские основы на гласные). М., 1974.
3. Героический эпос народов СССР. Т.2. М., 1975. 
4. Мифы народов мира. Т.1. (А-К). М.,1982.
5. Vasary, Istvan. Cumans and Tatars Oriental Military in the Pre-Ottoman 
Balkans, 1185-1396. Cambridge University Press, New York, 2005. 
6. Йоан Ставракий. Похвално слово за чудесата на великия мироточец 
Димитър. – ИБИ. Т.ХХІІ (= ГИБИ. Т.Х.) . С., 1980.
7. Иречек, Константин. История на българите. С поправки и добавки от 
самия автор. С., 1978. 
8. Златарски, Васил. История на българската държава през средните 
векове. Т.ІІІ. Второ българско царство (1187-1280). С., 1972. 
9. Мутафчиев, Петър. История на българите. С., 1986. 
10. История на България. БАН. Т.3, С.,1982. 
11. История на българите. Под редакцията на професор Георги Бакалов. 
Т.І. От древността до края на ХVІ век. С., 2003.
12. Андреев, Йордан, Иван Лазаров, Пламен Павлов. Кой кой е в 
Средновековна България. С., 1994. 
13. Павлов, Пламен. Бунтари и авантюристи в Средновековна България. 
Велико Търново, 2000. 
14. Турско-български речник. С., 1962. 
15. Турецко-русский словарь. М., 1977. 
16. Курышжанов, Абжан Курышжанович. Исследование по лексике 
старокыпчакского письменного памятника ХІІІ в. – „Тюркско-арабского 
словаря”. Алма-Ата, 1970. 
17. Türkçe sözlük. C.2 (K-Z). Ankara, 1988. 
18. Героический эпос народов СССР. Т.1, М., 1975. 
19. Мифы народов мира. Т.2 (К-Я). М., 1982. 
20. Ковачев, Николай. Честотно-тълковен речник на личните имена у 
българите. С., 1987. 
21. Rasonyi Laszlo. Kuman Özel Adları. – Türk Kültürü Araştırmaları. III-VI, 
Ankara, 1966-1969. 
22. Ана Комнина. Алексиада. – ИБИ. Т.ХV (= ГИБИ. Т.VІІІ). С., 1971. 
23. Р.А. Абдуманапов. О кыпчакских корнях кыргызского эпоса "Манас". 
– Четвертые востоковедческие чтения памяти С. Г. Лившица. Материалы ІV 
региональной конференции. Барнаул. 26 апреля 2002 г. - Барнаул: Изд-во 
БПГУ, 2002. 

24. Ников, Петър. Цар Борил под светлината на един нов паметник. Сп. 
БАН. №3, С., 1912. 
25. Петров, Петър, Васил Гюзелев. Христоматия по история на България. 
Т.2. Същинско средновековие (краят на ХІІ – ХІV в.). С., 1978. 
26. Rasonyi L. Tuna Köprüleri. Ankara, 1984. 
27. Теодор Скутариот. Обзорна хроника. – ИБИ. Т.ХV (= ГИБИ. Т.VІІІ). 
С., 1971. 
28. Повесть временных лет. Текст и перевод. Подготовка текста. Д. С. 
Лихачева. – М.-Л., 1950, Ч.І. 
29, Полное собрание русских летописей. Т.І. 
30. Полное собрание русских летописей.Т.ІХ. 
31. Marquart, Josef. Über das Volkstum der Komanen. – Bang, W., J. 
Marquart. Osttürkishe Dialektstudien. Berlin, 1914, SS.53-55. 
32. Pritsak, Omelian. The Polovcians and Rus. – Archivum Eurasiae Medii 
Aevi. Vol. II, Wiesbaden, 1982. 
33. Стоянов, Валери. Куманология. Опити за реконструкция. С., 2006. 
34. Баскаков, Николай Алексеевич. Тюркская лексика в „Слово о полку 
Игореве”. М., 1985. 
35. Pelliot, Paul. Les formes avec et sans q- (k-) initial en Turk et Mongol. – 
T’oung Pao. Vol.37, 1929, passim. 
36. Рожер. Жална песен. – ИБИ. Т.ХХІV (= ЛИБИ. Т.ІV.). С., 1981. 
37. Юхас, Петер. Тюркобългари и маджари. С., 1985. 
38. Paloczi-Horvath, Andras. L’immigration et l’etablissement des Comans en 
Hongrie. – Acta Orientalia Academiae Scientiarium Hungaricae. T.XXIX. 
Budapest, 1975. 
39. Павлов, Пл. По въпроса за заселванията на кумани в България през 
ХІІІ в. – Втори международен конгресс по българистика. Доклади, 6. С., 
1987, 629-637. 
40. Ников, Пeтър. Към историята на северозападните български земи. – 
Сп. БАН, №16, С.,1918, 43-64. 
41. Idem. Българо-унгарски отношения от 1257 до 1277 година. 
Историко-критично изследване. – Сб. БАН. Т.ХІ. С., 1920. 
42. Стоянов, Валери. История на изучаването на Codex Cumanicus. 
Кумано-печенежки антропоними в България през ХV век. Вulgaro-Turcica 3-
4. С., 2000. 
43. Иванова, Недялка. Пенка Радева. От „А” до „Я”. Имената на 
българите. С., 1985. 
44. Георги Пахимер. За Михаил и Андроник Палеолог. – ИБИ. Т.ХХІІ (= 
ГИБИ. Т.Х.). С., 1980. 
45. Никифор Григора. Византийска история. – ИБИ. Т.ХХV (= ГИБИ. 
Т.ХІ). С., 1983. 
46. Фасмер, Макс. Этимологическый словарь русского языка. Т.І (А-Д). 
М., 1986. 
47. Rasonyi, L. Contributions a l’histoire des premieres cristallisations d’Etat 
des Roumains. L’origine des Basaraba. – Etudes sur l’Europe centre-orientale. 3. 
Budapest, 1936. 

48. Попов, Атанас. Средновековни надписи, монограми, букви и знаци от 
търновската „Велика Лавра”. – Царевград Търнов. Т.4. С., 1984. 

жүктеу/скачать 4.03 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: