На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

- Ще се обадя по телефона - внезапно каза Витория.

Лангдън вдигна поглед.

- Мислех да ти предложа да позвъниш на Кьолер,

само че...

- Не на Кьолер.

- А на кого?

- На шамбелана.

Професорът съвсем се обърка.

- Искаш да се обадиш на шамбелана ли? Но как?

- Оливети каза, че шамбеланът е в папския кабинет.

- Добре. Знаеш ли личния номер на папата?

- Не. Но няма да се обадя от своя телефон. - Тя кимна

към модерната телефонна система на бюрото на Оливети.

Устройството разполагаше с множество бутони за

автоматично набиране. - Шефът на охраната трябва да

има пряка връзка с кабинета на папата.

- Обаче на няма и два метра от нас има тежкоатлет с

пистолет.

- И ние сме заключени вътре.

- И какво от това?

- Гвардеецът е заключен отвън. Това е личният кабинет

на Оливети. Съмнявам се, че някой друг има ключ.

Лангдън погледна швейцареца.

- Стъклото е доста тънко, а пистолетът е доста голям.

- Какво ще ми направи? Да не би да ме застреля,

задето съм се обадила по телефона?

- Кой го знае, по дяволите! Това място е адски странно

и както е тръгнало...

- Другата възможност е да прекараме следващите пет

часа и четирийсет и осем минути във ватиканския затвор

- прекъсна го Витория. - Поне ще гледаме от първия

ред, когато избухне антиматерията.

Професорът пребледня.

- Но гвардеецът на мига ще повика Оливети. Освен

това там има двайсет бутона. И не виждам да са обозначени.

Да не мислиш да ги проверяваш един по един, докато

извадиш късмет?

- Не - отвърна тя и се приближи до телефона. - Само

първия. - Вдигна слушалката и натисна най-горния бутон.

- Залагам един от ония долари с илюминатския символ

в джоба ти, че това е папският кабинет. Какво друго

може да има първостепенно значение за командира на

швейцарската гвардия?

Лангдън нямаше време да отговори. Гвардеецът пред

вратата започна да чука по стъклото с дръжката на

пистолета си и да маха на Витория да остави слушалката.

Тя му намигна. Швейцарецът се разяри.

- Дано си права, щото тоя приятел хич не изглежда

доволен! - каза Лангдън.

- По дяволите! - изруга Витория. - Телефонен секретар.

- Какво? - ахна Лангдън. - Папата има телефонен

секретар?!

- Не беше кабинетът на папата. - Тя затвори. - А

седмичното меню на ватиканската столова.

Лангдън мрачно се усмихна на гвардееца, който гневно

се взираше през стъклото и викаше Оливети по радиостанцията

си.

намира в Ufficio di communicazione* зад

сградата на пощата. Това е сравнително

малко помещение, в което има централа Корелко 141 с

осем линии. През нея минават по две хиляди обаждания

дневно, повечето от които директно се насочват към автоматичната

информационна система.

Тази вечер единственият дежурен телефонист спокойно

си седеше и пиеше чай. Беше горд, че е един от шепата

служители, които имаха право да останат във Ватикана.

Разбира се, тази чест донякъде се опорочаваше от

присъствието на швейцарските гвардейци пред вратата

му. „Придружители до тоалетната - помисли си телефонистът.

- 0, какви унижения трябва да търпим в името

на светия конклав."

За щастие, тази вечер почти нямаше обаждания. А

може и да не беше за щастие, каза си той. През последните

няколко години световният интерес към събитията

във Ватикана като че ли бе поотслабнал. От пресслужбата

се бяха надявали, че конклавът ще вдигне повече шум.

За съжаление обаче, въпреки че площад „Св. Петър." гъмжеше

от коли на пресата, те, изглежда, бяха от обичайните

италиански и европейски медии. Присъстваха само

една-две глобални мрежи... пък и те несъмнено бяха пратили

своите giornalisti secondari**.

Телефонистът вдигна чашата си и се зачуди колко ще

продължи тази вечер. „Докъм полунощ - предположи

той. От години повечето вътрешни хора узнаваха кой е

най-вероятният кандидат за папа много преди свикването

на конклава и самото събитие по-скоро представляваше

три-четири часов ритуал, отколкото действителен

избор. Естествено някое разногласие в последния момент

можеше да удължи церемонията до зори... че и повече.

Конклавът от 1831 година беше продължил петдесет и

четири дни. - Само че не и тази вечер" - каза си телефонистът.

Говореше се, че тъкмо този конклав ще е съвсем

кратък.

Мислите му бяха прекъснати от звъна на един вътрешен

се почеса по темето. „Странно нещо - помисли си телефонистът.

- Нулата. Кой може да се обажда в централата

тази вечер? Кой освен мен е във Ватикана?"

- Citta del Vaticano, prego?* - каза той в слушалката.

Отсреща заговориха На бърз италиански. Телефонистът

смътно позна акцента, типичен за швейцарските гвардейци

- италиански с френско-швейцарско влияние. Човекът,

който се обаждаше обаче, категорично не бе швейцарски

гвардеец. И изобщо не беше мъж.

Телефонистът се стресна и едва не разля чая си.

Отново стрелна с поглед таблото. Нямаше съмнение.

Вътрешна линия. Обаждаха се от Ватикана. „Трябва

да има някаква грешка! Жена във Ватикана? Тази вечер?"

Жената говореше бързо и бясно. Телефонистът имаше

достатъчно дълъг стаж, за да усеща, когато си има работа

с pazzo**. Тази жена не му се струваше побъркана.

Беше настойчива, но рационална. Хладнокръвна и ефикасна.

Той смаяно изслуша молбата й.

- II camerlegno? - попита телефонистът, като продължаваше

да се опитва да разбере .откъде идва обаждането.

- Не мога да ви свържа... Да, известно ми е, че е в

папския кабинет, но... Бихте ли повторили коя сте вие?...

И искате да го предупредите за... - Той я изслуша. Думите

й го смущаваха все повече, „Всички били в опасност?

Как? И откъде се обаждаш?" - Може би трябва да

ви свържа с швейцарската... - Телефонистът замълча. -

Къде казвате, че сте? Къде?

Ужасено изслуша отговора й и взе решение,

- Изчакайте, моля - каза телефонистът и я превключи

на чакане още преди жената да успее да реагира. Пос-

* Комуникационна служба (ит.). - В. пр.

** Второстепенни журналисти (ит.). - В. пр.

* Ватикана, моля? (ит.). - В. пр.

** Луд (ит.). - В. пр.

ле набра директната линия на командир Оливети. „Не е

възможно да е..."

Отсреща вдигнаха незабавно.

- Per Гатоге di Dio!* - извика познат женски глас. -

Веднага ме свържете!

Вратата на офиса на швейцарската гвардия със съскане

се отвори. Гвардейците припряно направиха път на влетелия

като ракета командир Оливети. Когато зави зад ъгъла

към кабинета си, той видя, че Витория Ветра наистина

стои до бюрото му и разговаря по личния му телефон.

Командирът мислено изруга, разярен закрачи към

кабинета, отключи и отвори вратата.

- Какво правите?!

Витория не му обърна внимание.

- Да - каза тя по телефона. - И трябва да ви предупредя...

Оливети изтръгна слушалката от ръката й и я вдигна

до ухото си.

- Кой е там, по дяволите?

Раменете му за миг се прегърбиха.

- Да, camerlegno... - каза той. --Точно така, синьоре...

но сигурността изисква... не, разбира се... задържам

я тук за... естествено, но... - Командирът замълча.

- Ясно - накрая отвърна той. — Веднага ще ги доведа.

Апостолическия. дворец представлява

конгломерат от сгради, разположени в

близост със Сикстинската капела в североизточния

ъгъл на Ватикана, и помещава папските покои

и кабинета на папата.

Витория и Лангдън мълчаливо следваха командир

Оливети, който ги водеше по дълъг коридор в стил роко-

ко. Мускулите на тила му пулсираха от гняв. Изкачиха

се по едно стълбище и влязоха в просторно, слабо осветено

преддверие.

* За Бога ( и т . ) — Б. пр.

Когато видя шедьоврите, Лангдън се смая: идеално

запазени бюстове, гоблени, фризове - творби, струващи

стотици хиляди долари. Малко по-нататък минаха покрай

алабастров фонтан. Оливети зави наляво в една ниша

и се приближи до огромен портал.

- Ufficio di Papa - съобщи той и язвително погледна

Витория. Тя се пресегна покрай нето и силно почука на

вратата.

„Кабинетът на папата" - помисли си Лангдън. Не можеше

да повярва, че стои пред едно от най-светите помещения

в световната религия.

- Avanti!* — извика някой отвътре.

Когато вратата се отвори, професорът заслони очите

си с длан - слънчевата светлина го заслепи. Гледката

пред него постепенно се фокусира.

Кабинетът на папата повече приличаше на бална зала,

отколкото на работно помещение. Подът бе от червен

мрамор, прекрасни фрески украсяваха стените. От тавана

висеше грамаден полилей, от сводестите прозорци се

разкриваше зашеметяваща панорама към обления в слънце

площад „Св. Петър",

„Господи - помисли си Лангдън. - Това се казва стая

с истински изглед."

На украсеното с дърворезби бюро в отсрещния край

на помещението седеше мъж и бързо пишеше.

- Avanti! - повтори той, остави писалката и им махна

с ръка да се приближат.

Оливети ги поведе със скованата си войнишка походка.

Мъжът се изправи и погледна двамата си посетители.

Шамбеланът изобщо не приличаше на немощните блажени

старци, като каквито Лангдън обикновено си представяше

обитателите на Ватикана. Не носеше нито броеница,

нито разпятие. Нито пък тежки одежди. Простото

му черно расо сякаш подчертаваше високия му ръст.

Изглеждаше четиридесетинагодишен, истински младенец

според ватиканските стандарти. Имаше изненадващо

красиво лице, гъста къдрава кестенява коса и зелени очи,

*Влез (ит.)- — Б. пр.

които като че ли горяха с огъня на вселенските загадки.

Когато се приближи обаче, Лангдън видя, че е крайно

изтощен - като човек, преживял най-тежките петнадесет

дни в живота си.

- Аз съм Карло Вентреска - на перфектен английски

се представи той. - Шамбелан на покойния папа. - Говореше

непринудено и любезно, с едва доловим италиански

акцент.

- Витория Ветра - каза младата жена, пристъпи напред

Оливети потръпна, когато шамбеланът стисна ръката

й.

- Това е Робърт Лангдън - продължи Витория. - Професор

. - Padre* - с най-добрия си италиански акцент каза

Лангдън, сведе глава и протегна ръка.

- Не, не - възрази Карло Вентреска и го накара да се

изправи. - Кабинетът на Негово светейшество не ме прави

свят. Аз съм обикновен свеш;еник - шамбелан, който

служи в момент на нужда.

Лангдън вдигна глава.

- Моля, седнете - каза шамбеланът и подреди три

стола до бюрото си. Лангдън и Витория седнаха. Оливети

очевидно предпочиташе да остане прав.

Карло Вентреска се настани на бюрото, сключи ръце,

въздъхна и погледна гостите си.

- Синьоре - отново се обади командирът. - Аз съм

виновен за облеклото на тази жена. Аз...

- Не ме безпокои облеклото й - прекалено уморен, за

да се занимава с подробности, отново го прекъсна шамбеланът.

- Безпокои ме това, че ватиканският телефонист

ми се обажда половин час преди да започне конкла-

вът и ми съобщава, че от вашия кабинет ме търси жена,

за да ме предупреди за огромна опасност, за която не съм

осведомен.

Оливети стоеше изпънат като войник на строеви преглед.

* Отче (ит,). - В. пр.

Присъствието на шамбелана почти хипнотизираше

Лангдън. Колкото и да бе млад и изтощен, свещеникът

имаше излъчване на митичен герой - обгръщаше го ореол

от обаяние и властност.

- Синьоре - извинително, ала упорито възрази командирът.

- Въпросите на сигурността не са ваш проблем.

Вие имате други задължения.

- Напълно съм наясно с другите си задължения. Наясно

съм също, че като direttore intermediario*, аз нося

отговорност за сигурността и благосъстоянието на всички

участници в конклава. Какво става тук?

- Положението е овладяно.

- Явно не е.

- Моля ви, отче - обади се Лангдън, извади смачкания

факс и го подаде на шамбелана.

Командир Оливети пристъпи напред и се опита да се

намеси.

- Отче, моля ви, не обременявайте мислите си с...

и когато видя образа на убития Леонардо Ветра, сепнато

ахна.

- Кой е този човек?

- Той беше свещеник и учен. Убиха го снощи.

Изражението на шамбелана мигом омекна. Той я погледна.

- Много съжалявам, скъпо дете. - Карло Вентреска

се прекръсти и отново сведе поглед към факса. В очите

му сякаш се плискаха вълни на ужас. - Кой би... и това

клеймо на... - Шамбеланът замълча и внимателно се вгледа

в изображението.

- Пише „илюминати" - каза Лангдън. - Вие несъмнено

познавате това име.

На лицето на свещеника се изписа странно изражение.

- Чувал съм това име, да, но...

- Илюминатите са убили Леонардо Ветра, за да откраднат

нова технология, която той...

* Временен ръководител (ит.), - В. пр.

- Синьоре - прекъсна го Оливети. - Това е абсурдно.

Илюминатите ли? Това явно е някаква сложна измама.

Шамбеланът сякаш се замисли над думите на командира.

После се обърна и погледна Лангдън толкова открито,

че дъхът на професора секна.

- Целият ми живот е преминал в Католическата църква,

господин Лангдън. Познавам историите за илюминатите...

и легендата за жигосванията. И въпреки това

трябва да ви предупредя, че съм човек на днешния ден.

Християнството си има достатъчно реални врагове и без

да възраждаме призраци.

- Символът е автентичен - прекалено отбранително

настоя Лангдън, пресегна се и обърна листа.

Когато видя симетрията, шамбеланът се вцепени.

- Даже модерните компютри не могат да създадат симетрична

амбиграма на" тази дума - прибави професорът.

Свеш;еникът сключи ръце и дълго мълча.

- Илюминатите са изчезнали - накрая промълви той.

- Много отдавна. Това е исторически факт.

Лангдън кимна.

- До вчера щях да се съглася с вас.

- Защо до вчера?

- Преди днешните събития. Според мен илюминатите

са възкръснали, за да изпълнят древния си обет.

- Простете ми, позабравил съм историята. За какъв,:

древен обет става дума?

Лангдън дълбоко си пое дъх.

- За унищожаването на Ватикана.

- За унищожаването на Ватикана ли? - Шамбеланът

изглеждаше по-скоро объркан, отколкото, уплашен. - Но

това не е възможно.

Витория поклати глава.

- Боя се, че имаме още една лоша новина.

- Вярно ли е? - смаяно се обърна шамбеланът

към Оливети.

- Синьоре, признавам, че тук има някакво

устройство - отвърна командирът. - Вижда се на една

от нашите охранителни камери, но що се отнася до твърдението

на госпожица Ветра за мощта на това вещество,

не мога да...

- Чакайте малко - прекъсна го Карло Вентреска. -

Наистина ли виждате това нещо?

- Да, синьоре. На осемдесет и шеста камера,

- Тогава защо не го вземете? - В гласа на шамбелана

се долавяха гневни нотки. ,

- Много е трудно, синьоре. - Оливети остана изпънат,

докато му обясняваше положението.

Свещеникът слушаше и Витория усещаше растящото

му безпокойство.

- Сигурни ли сте, че е във Ватикана? - попита Карло

Вентреска. - Може някой да е изнесъл камерата и да

предава от другаде.

- Невъзможно - заяви командирът. - Външните ни

стени са електронно осигурени, за да защитават вътрешните

ни комуникации. Сигналът може да идва единствено

отвътре, иначе нямаше да го приемаме.

- Предполагам, че в момента търсите тази липсваща

камера с всички възможни средства, нали?

Оливети поклати глава.

- Не, синьоре. Откриването на камерата може да отнеме

стотици човекочаса. Точно сега имаме други проблеми

и при цялото ми уважение към госпожица Ветра,

тая капчица, за която говори, е съвсем малка. Не може

да е толкова експлозивна, колкото твърди тя.

Търпението на Витория се изпари.

- Тази капчица е достатъчна, за да изравни Ватикана

със земята! Нищо ли не разбрахте от обясненията

ми?

- Аз имам огромен опит с взривните вещества, госпо

- Опитът ви е остарял - също толкова решително от-

сече тя. - Въпреки облеклото си, което, разбирам, вие

намирате за фриволно, аз съм старши научен сътрудник

в най-модерната научноизследователска лаборатория по

ядрена физика на света. Лично съм проектирала капана

за антиматерия, който не позволява на образеца да влезе

в контакт. И ви предупреждавам, че ако през следващите

шест часа не намерите този контейнер, през следващия

век вашите гвардейци няма да има какво да пазят

освен една голяма дупка в земята.

Оливети рязко се обърна към шамбелана. Очите му

пламтяха от гняв.

- Синьоре, не мога да позволя това да продължава.

Тези измамници ви губят времето. Илюминати ли? Капчица,

която може да унищожи всички ни?

- Basta* - отвърна Карло Вентреска. Изрече думата?

тихо, и в същото време тя сякаш отекна в голямото по-

мещение. После настъпи тишина. Свещеникът продъл-

жи шепнешком: - Опасни или не, илюминати или не,

това нещо категорично не бива да се намира във Ватикана...

още по-малко точно преди конклава. Искам да го

кариерите и обезвредите. Веднага започнете претърсване.

- Синьоре, даже да пратя всички гвардейци да претърсват

комплекса, може да ни трябват дни, за да открием

камерата - продължаваше да упорства Оливети. -

Освен това, след като разговарях с госпожица Ветра, наредих

на един от хората си да потърси това вещество,

наречено „антиматерия", в най-новия ни наръчник по

взривни вещества. Никъде не е открил да се споменава

за него. Абсолютно нищо.

„Надут задник - помисли си Витория. - В наръчник

по взривни вещества'ли? Защо не потърси в енциклопедията?!"

Командирът продължаваше:

- Синьоре, ако предлагате да претърсим целия Вати-

кан, трябва да възразя.

- Командире! - Гласът на шамбелана кипеше от гняв.

- Позволете да ви напомня, че когато се обръщате към

мен, вие се обръщате към титуляра на този кабинет. Разбирам,

че не приемате положението ми сериозно - въпреки

това, по закон, аз командвам тук. Ако не греша,

кардиналите вече са на сигурно място в Сикстинската

капела и до началото на конклава задълженията ви са

сведени до минимум. Не разбирам защо се колебаете да

потърсите това устройство. Ако не ви познавах, можеше

да си помисля, че нарочно излагате конклава на опасност.

На лицето на Оливети се изписа презрение.

- Как смеете! Знаете ли от колко години служа на

Ватикана! Швейцарската гвардия от хиляда четиристотин

трийсет и осма година е...

Радиостанцията в ръката му високо изпищя и го прекъсна.

- Comandante?

Той я вдигна към устата си и натисна предавателя.

- Sto ocupato!

- Scusi* - каза швейцарският гвардеец по радиостанцията.

- Реших, че трябва да ви съобщя. Получихме

заплаха за бомба.

Оливети не можеше да изглежда по-безразличен към

тази новина.

- Ами тогава действайте! Проведете обичайното претърсване.

- Направихме го, но човекът, който се обади... -Хвар-

деецът замълча за миг. - Нямаше да ви безпокоя, господин

командир, но той спомена за веществото, което преди

известно време ми наредихте да потърся в наръчника.

Антиматерия.

Всички в стаята се спогледаха смаяно.

- За какво е споменал? - изпелтечи Оливети.

- За антиматерия, господин командир. Докато претърсвахме,

направих някои допълнителни проверки. Све-

* Стига (ит.). — Б. пр. * „Зает съм!" „Извинете" (ит.). - Б. пр.

деиията за антиматерията са... хм, честно казано, доста

обезпокоителни.

- Нали каза, че в наръчника не се споменава нищо.

- Открих информация в Мрежата.

„Поне един умен човек" - помисли си Витория.

- Изглежда, че това вещество е силно експлозивно -

продължи гвардеецът. - Не е за вярване, че информацията

е точна, но в нея се казва, че половин килограм анти-

материя бил сто пъти по-мощен от ядрена бойна глава.

Оливети помръкна. Гледката напомняше на срутваща

се планина. Ликуването на Витория се изпари

при вида на ужаса, който се изписа на лицето на шам-

белана.

- Проследихте ли обаждането? - попита командирът.

линии. Идентификацията показва, че е някъде

в Рим, но наистина не беше възможно да го проследим.

- Постави ли някакви искания? - промълви Оливети.

- Не, господин командир. Само ни предупреди, че антиматерията

е скрита в комплекса. Като че ли се изненада,

че не знам. Попита ме дали съм я видял. Вие ми

наредихте да направя справка за антиматерията, затова

реших да ви съобщя.

- Правилно си постъпил - отвърна командирът. -

Веднага идвам. Незабавно ме предупредете, ако пак се

обади, същият човек.

Отсреща му отговори кратко мълчание.

- Той още не е затворил.

Оливети сякаш бе ударен от електрически ток.

- Искаш да кажеш, че още е на линия, така ли?

- Да, господин команд'ир. От десет минути безуспешно

се мъчим да го проследим. Той сигурно знае, че не

можем да го открием, защото отказва да затвори, докато

не го свържем с шамбелана.

- Свържете го - нареди Карло Вентреска. - Веднага!

Оливети се обърна към него.

- Не, отче. Ние имаме хора, специално подготвени да

водят преговори.

- Веднага!

Командирът даде заповед на хората си.

След малко телефонът на бюрото на папата иззвъня.

Шамбеланът натисна бутона за разговор по аудиоуредбата.

- За кого се мислите, за Бога?

Гласът, който се разнесе от телефона, звучеше

металически студено и арогантно.

Всички в стаята го слушаха внимателно.

Лангдъй се опита да определи акцента. „Може би арабин?"

- Аз съм представител на древно братство - напевно

произнесе мъжът. - Братство, което вие векове наред сте

потъпквали. Аз съм представител на илюминатите.

Забравил всякакви съмнения, професорът се напрегна.

За миг изпита познатия сблъсък на възбуда, радост и смъртен

страх като сутринта, когато беше видял амбиграмата.

- Какво искате? - попита шамбеланът*.

- Аз представлявам хора на науката. Хора, които подобно

на вас търсят отговори. Отговори на въпросите за

съдбата, смисъла на живота и нашия създател.