На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

надеждата да се присъединят към илюминатите... мечтаели

да погледнат с телескопа на Галилей и да чуят

идеите на учителя. За съжаление обаче, поради илюми-

натската потайност, пристигащите тук учени не знаели

нито къде се провеждат срещите, нито с кого могат да

разговарят спокойно. Илюминатите имали нужда от свежа

кръв, но не можели да си позволят да рискуват и да

разгласят скривалището си.

Витория се намръщи.

- Звучи като situazione senza spluzione*.

- Да. Параграф двайсет и две.

- И как постъпили?

- Те били учени. Анализирали проблема и открили

изход. При това блестящ. Илюминатите създали нещо

като остроумна карта, насочваща към тяхното скривалище,

Витория го погледна скептично и забави, крачка.

* Безизходица (ит.). - В. пр.

- Карта ли? Струва ми се безразсъдно. Ако някой екземпляр

от картата попаднел в лоши ръце,..

- Това не е било възможно - поясни Лангдън. - Не

съществували никакви екземпляри. Тази карта не била

обикновена, а огромна - нещо като пътека през града.

Младата жена забави ход още повече.

- Стрелки, нарисувани по тротоарите ли?

- Да, в известен смисъл. Картата се състояла от грижливо

скрити символични знаци, поставени на обществени

места из града. Всеки знак водел до следващия... и

така нататък... пътека... водеща до скривалището на

илюминатите.

Витория го погледна подозрително.

- Нещо като иманярска карта.

Лангдън се подсмихна.

- Така да се каже. Илюминатите нарекли върволицата

от знаци Път на просвещението и всеки, който искал

да постъпи в братството, трябвало да стигне до края му.

Нещо като изпитание,

- Но ако наистина е искала да се добере до илюминатите,

Католическата църква не е ли можела просто да

последва знаците? - попита Витория.

- Не, Пътят бил таен. Загадка, създадена по такъв

начин, че само цякои хора да са в състояние да стигнат

до илюминатския храм, Илюминатите я проектирали като

своего рода посвещаване, което играело ролята не само

на предпазца мярка, но и на пресяване, гарантиращо, че

само най-умните учени могат да открият знаците,

- Не ми се вярва. През седемнайсети век духовниците

са били сред най-образованите хора. Ако знаците са били

поставени на обществени места, във Ватикана със сигурност

е имало хора, които са можели да ги разгадаят,

- Естествено - съгласи се Лангдън, - Стига да са знаели

за тези знаци. Но те не са знаели, И изобщо не ги

забелязвали, защото илюминатите ги създали така, че

духовниците да не заподозрат какво представляват. Приложили

метод, който в науката за символите е известен

като „симулация".

- Маскировка.

Лангдън се изненада.

- Откъде знаеш този термин?

- Същото е в естествознанието. Най-сигурното защитно

средство в природата. Опитай се да различиш риба-

тръбач, която плува вертикално сред водораслите.

- Добре. Илюминатите заимствали същата идея. Те

създали знаци, които се сливали с фона на древен Рим.

Не можели да използват амбиграми и научни символи,

защото щяло да е прекалено очебийно, затова се обърнали

към един художник от братството - същият анонимен

талант, който създал амбиграмата „илюминати" - и

му възложили да извае четири скулптури.

- Илюминатски скулптури!

- Да, скулптури, които се подчинявали на две строги

условия. Първо, скулптурите трябвало да приличат на

останалите произведения на изкуството в Рим... произведения

на изкуството, които да не привличат вниманието

на Ватикана.

- Религиозно изкуство.

Обзет от вълнение, Лангдън кимна и заговори по-бързо:

- Второто условие било четирите скулптури да имат

съвсем конкретни теми. Всяка от тях трябвало да е свързана

с един от четирите елемента.

- Четири елемента ли? — възкликна Витория. - Та те

са над сто.

- Не и през седемнайсети век - припомни й Лангдън.

- Първите алхимици вярвали, че цялата вселена е изградена

само от четири елемента: земя, въздух, огън и

вода.

символ на четирите елемента, които се представляваха

от четирите му рамене. Освен това обаче в историята

съществуваха буквално десетки символични

изображения на елементите - питагорейските цикли на

живота, китайският Хонг-Фан, мъжките и женските

рудименти на Юнг, зодиакалните квадранти, дори мюсюлманите

почитаха четирите древни елемента... макар

че в исляма те бяха известни като „квадрати, облаци.

мълния и вълни". Лангдън обаче винаги се бе вледенявал

от тяхната по-модерна употреба - масонските четири

степени на абсолютно посвещаване: земя, въздух, огън

и вода.

Витория се озадачи.

произведения на изкуството, които само изглеждали

религиозни, а всъщност символизирали земята, въздуха,

огъня и водата, така ли?

- Точно така - потвърди Лангдън и бързо зави по Виа

Сентинела към архцва. - Скулптурите се слели с морето

от религиозно изкуство в Рим. Братството анонимно дарило

произведенията на грижливо избрани черкви и използвало

политическото си влияние, за да улесни поставянето

им в тях. Разбира се, всяка статуя била знак...

който тайно сочел към следващата черква... а там чакал

следващият знак. Истинска върволица от знаци, замаскирани

като религиозно изкуство. Ако откриел първата

черква и символа на земята, кандидатът за член на брат-

ството можел да стигне до въздуха... после до огъня...

оттам до водата... и накрая до Храма на просвещението.

Витория изглеждаше все по-объркана.

- И какво общо има това със залавянето на илюми-

натския убиец?

Професорът се усмихна и изигра коза си.

- Има, естествено. Илюминатите дали конкретно име

на тези четири черкви. „Олтари на науката".

Младата жена сбърчи чело.

- Съжалявам, това няма никакъв сми... - Витория

замълча. - L'altare di scienza?! - възкликна тя. - Илю-

минатският убиец. Той ни предупреди, че кардиналите

ще са девствени жертви на олтарите на науката!'

Лангдън я погледна усмихнато.

- Четирима кардинали. Четири черкви. Четирите олтара

на науката.

Тя го погледна смаяно.

- Искаш да кажеш, че четирите черкви, където ще

бъдат принесени в жертва кардиналите, са егидите, които

са бележели древния Път на просвещението?

- Да, така предполагам.

- Но защо убиецът ни подхвърля този ключ?

- Защо не? - отвърна Лангдън. - Малцина историци

знаят за тези скулптури. Още по-малко вярват в тяхното

съществуване. И местонахождението им цели четири века

се пази в тайна. Илюминатите несъмнено са убедени, че

тайната няма да бъде разкрита поне още пет часа. Освен

това те вече не се нуждаят.от: своя Път на просвещението.

Тайното им скривалище и бездруго сигурно отдавна

не съществува. Те живеят в съвременния свят. Срещат

се в банкови заседателни зали, клубове, частни игрища

за голф. И днес искат да направят тайните си обществено

достояние. Това е техният миг. Тяхното голямо разкриване.

Професорът се боеше, че в разкриването на илюминатите

ще се съдържа особена симетрия, за която още не бе

споменал. „Четирите клейма". Убиецът беше казал, че

всеки кардинал ще бъде жигосан с различен символ.

„Доказателство, че древните легенди са истина", бе казал

той. Легендата за четирите амбиграми беше стара,

колкото и самите илюминати: земя, въздух, огън, вода,

четири думи, написани в идеална симетрия. Точно като

думата „илюминати". Всеки кардинал щеше да бъде

жигосан с един от древните елемента. Историците все

още спореха дали клеймата са на английски или италиански.

Английският изглеждаше случайно отклонение

от родния им език... а илюминатите не правеха нищо

случайно.

Лангдън погледна алеята, водеща към сградата на

архива. Пред очите му се мятаха призрачни видения.

Замисълът на илюминатите започваше да му се изяснява

в цялото си величие. Братството се беше заклело да остане

зад кулисите колкото трябва, докато не събере достатъчно

влияние и могъщество, за да излезе на сцената без

страх и публично да разкрие целите си. Илюминатите

вече нямаше да се крият. Щяха да заявят мощта си и да

потвърдят митовете за съзаклятието. Очакваше ги паметна

нощ.

- Ето го и нашия придружител - каза Витория. Лангдън

припряно прекосяваше съседната морава, за да стигне

до входа на архива.

Когато ги видя, той спря и се вторачи в тях така,

сякаш си мислеше, че му се привижда. Без да каже нищо,

швейцарецът се извърна и извади радиостанцията си.

Очевидно се бе усъмнил дали правилно е схванал заповедта

и напрегнато заговори с човека отсреща. Лангдън

не успя да разбере гневното излайване, което се разнесе в

отговор, но смисълът му беше ясен. Раменете на гварде-

еца се прегърбиха и той недоволно се обърна към тях.

Никой не изрече нито дума, докато швейцарецът ги

въвеждаше в сградата. Минаха през четири стоманени

врати и два входа с електронни карти, спуснаха се по

дълго стълбище и се озоваха във фоайе с два портала,

отварящи се с цифрова комбинация. След множество електронни

прегради стигнаха до широка двукрила дъбова

врата в дъното на дълъг коридор. Гвардеецът спря, пак

ги погледна и като мърмореше под нос, отключи монтираната

на вратата метална кутия, бръкна вътре и набра

поредния код. Вратите пред тях забръмчаха и резето се

отвори.

- Архивът е вътре. Наредено ми е да ви придружа

дотук и да ви оставя.

- Тръгвате ли си? - попита Витория.

- Швейцарските гвардейци.нямат право на достъп до

Тайния архив. Вие сте тук само защото моят командир е

получил лична заповед от шамбелана.

- Но как ще излезем!

- Мерките за сигурност са еднопосочни. Няма да имате

проблеми. - Швейцарецът се обърна кръгом и закрачи

обратно по коридора.

Витория каза нещо, ала Лангдън не я чу. Мислите му

бяха насочени към двукрилата врата пред тях, към загадките,

които се криеха зад нея.

Макар да знаеше, че няма време, Карло

Вентреска вървеше бавно. Искаше да остане

сам, за да събере мислите си преди

встъпителната молитва. Случваха се страшно много неш;а.

Докато прекосяваше сумрачното Северно крило, предизвикателството

на последните петнадесет дни тежеше на

плещите му.

Беше изпълнявал свеш;ените си задължения стриктно.

Според традициите на Ватикана лично удостовери

смъртта на папата, като постави пръсти върху сънната

му артерия, заслуша се дали диша и накрая три пъти

извика името му. По закон не се извършваше аутопсия.

След това запечата вратата на спалнята му, униш;ожи

рибарския пръстен на папата, разби матрицата, с която

правеха оловни печати, и уреди погребението. Накрая

започна приготовленията за конклава.

Конклавът, тюмисли си той. Последното препятствие.

Това бе една от най-старите традиции в християнския

свят. Тъй като в наше време изходът от конклава обикновено

се знаеше още преди началото му, мнозина критикуваха

процедурата и я смятаха за отживяла - по-

скоро фарс, отколкото избори. Шамбеланът обаче знаеше,

че това мнение отразява недостатъчна осведоменост.

Конклавът не представляваше избори, а древно, мистично

предаване на властта. Традицията бе дълговечна... потайността,

сгънатите листове хартия, изгарянето на бюлетините,

смесването на древни вещества, димните сигнали.

Докато минаваше през галерията на Григорий 13,

шамбеланът се зачуди дали Мортати вече е изпаднал в

паника. Кардиналът със сигурност бе забелязал отсъствието

на фаворитите. Без тях гласуването щеше да продължи

цяла нощ. Назначаването на Мортати за главен

електор беше правилно, уверяваше се Вентреска. Той бе

свободомислещ и честен човек. Тази нощ конклавът повече

от всякога щеше да има нужда от водач.

Когато се изкачи по Царското стълбище, шамбеланът

се почувства така, като че ли се е изправил пред

премеждието на живота си. Въпреки голямото разстояние

чуваше оживлението в Сикстинската капела -

тревожните разговори на сто шестдесет и петима кардинали.

„Сто шейсет и един кардинали" - поправи се той.

За миг шамбеланът падаше право към ада, крещяха

хора, обгръщаха го пламъци, от небето валяха камъни и

кръв.

Когато дойде на себе си, момчето бе в рая. Всичко

наоколо беше бяло. Грееше ослепителна, чиста светлина.

Макар че според някои едно десетгодишно дете не можеше

да разбере какво е рай, малкият Карло Вентреска

отлично разбираше. И сега се намираше в рая. Къде другаде

можеше да е? Дори за краткото си десетилетие на

земята Карло бе почувствал величието на Бог - гръмов-

ните органи, високите куполи, издигащите се в песен

гласове, витражите, лъскавия бронз и злато. Мария, майката

на Карло, всеки ден го водеше на службата. Черквата

беше негов дом.

- Защо всеки ден ходим на черква? - питаше Карло,

въпреки че нямаше нищо против.

- Защото съм обещала на Господ - отвръщаше тя. -

А обещанието пред Господ е най-важното обещание. Никога

не нарушавай обещание, дадено пред Господ.

Карло се заклеваше, че никога няма да наруши обещание,

дадено пред Господ. Повече от всичко на света

обичаше майка си. Тя бе неговият свят ангел. Понякога

я наричаше Maria benedetta - блажената Мария, - макар

че това изобщо не й харесваше. Той коленичеше с

нея за молитва, вдишваше сладкия аромат на плътта й и

слушаше шепота на гласа й. „Богородице, майко Божия...

моли се за нас грешниците... сега и в часа на нашата

смърт."

знаеше, че баща му е починал преди той да се роди.

- Сега Бог е твой баща - неизменно отвръщаше майка

му. - Ти си дете на Църквата.

На Карло му харесваше.

- Винаги, когато се страхуваш, помни, че сега Бог е

твой баща. Той ще бди над теб и ще те пази. Бог има

големи планове за теб, Карло. - Момчето знаеше, че е

права. Вече усещаше Бог в кръвта си.

Кръв...

Тишина. После раят. ^

Неговият рай, когато изключиха ослепителните светлини,

разбра Карло, всъщност се оказа интензивното отделение

в болницата „Санта Клара" край Палермо, Той

беше единственият оцелял от терористичен атентат, разрушил

черквата, в която двамата с майка му бяха слушали

службата през ваканцията. Бяха загинали тридесет

и седем души, сред които майка му. Вестниците наричаха

спасението на Карло „чудото на свети Франциск".

Кой знае защо, само секунди преди взрива момчето бе

оставило майка си и беше влязло в една защитена ниша,

за да разгледа гоблен, представящ историята на свети

Франциск.

„Бог ме повика там - реши той. - Искал е да ме спаси."

Карло халюцинираше от болки. Виждаше майка си,

коленичила до пейката. Тя му пращаше въздушна целувка,

после с мощен грохот сладко ухаещата й плът се

разкъсваше на парчета. Все още усещаше човешкото зло.

Валеше кръв. Кръвта на майка му! Блажената Мария!

„Бог ще бди над теб и ще те пази" - беше казала тя.

Ала къде бе сега Господ?!

После в болницата дойде духовник - доказателство за

правдивостта на майчините му думи. При това не какъв

да е духовник. А епископ. Той се помоли за Карло. Чудото

на свети Франциск. Когато момчето се възстанови,

епископът го настани да живее в манастирче, свързано с

катедралния храм на неговата епископия. По-късно епископът

му предложи да постъпи в обществено училище,

ала Карло отказа. Никъде другаде нямаше да е по-доволен.

Сега наистина живееше в Божия дом.

Всяка нощ се молеше за майка си.

„Бог не ме е пощадил без причина - мислеше си той.

- Но каква е тя?"

Когато навърши шестнадесет, според италианския закон

трябваше две години да служи в армията. Епископът

му каза, че ако постъпи в семинария, ще бъде освободен

от това задължение. Карло отговори, че възнамерява

да го направи, но първо трябва да проумее природата

на злото.

Епископът не го разбра.

Момчето поясни, че за да посвети живота си на борба

със злото, първо трябва да проумее природата му. И не

се сещаше за по-подходящо" място от армията. Там използваха

оръжие и бомби. „Бомба уби блажената ми майка!"

Епископът се опита да го разубеди, ала Карло вече

беше решил.

- Пази се, синко - каза епископът. - И помни, че

Църквата те чака, когато се завърнеш.

Двегодишната военна служба на Карло бе ужасна.

Младостта му беше преминала в тишина и размисъл. Но

в армията нямаше тишина за размисъл. Постоянен шум.

Грамадни машини навсякъде. Нито миг покой. Въпреки

че войниците веднъж седмично ходеха на черква, Карло

не усещаше в тях Божието присъствие. Мислите им бяха

прекалено хаотични, за да виждат Господ.

Той мразеше новия си живот и искаше да се върне у

дома. Ала бе решен да издържи. Трябваше да проумее

природата на злото. Отказваше да стреля с оръжие, затова

го обучиха да пилотира медицински хеликоптер. Не

можеше да понася грохота и вонята, но поне можеше да

лети в небето и да е по-близо до майка си в рая. Когато

научи, че подготовката му включва скокове с парашут,

Карло се ужаси. Но нямаше друг избор.

„Бог ще ме пази" - каза си той.

Първият му скок 6euie най-вълнуващото физическо

преживяване в живота му. Все едно летеше с Господ. Не

можеше да се насити... на тишината... полета... майчиното

му лице в пухестите бели облаци. „Бог има планове

за теб, Карло." Когато отслужи двете години, той постъпи

в семинарията.

Това бе преди двадесет и три години.

Докато се спускаше по Царското стълбиш;е, Карло

Вентреска се опитваше да проумее поредицата от събития,

която го беше изправила пред този необикновен

кръстопът.

„Отърси се от страха и остави тази нош; на Господ" -

каза си той.

Вече виждаше огромната бронзова врата на Сикстинс-

ката капела, охранявана от четирима швейцарски гвар-

дейци. Те я отключиха и я отвориха. Всички вътре обърнаха

глави към него. Шамбеланът погледна черните раса

и червените пояси. Знаеше какви планове има за него

Бог. В неговите ръце бе съдбата на Църквата.

Той се прекръсти и прекрачи прага. -

Журналистът от Би Би Си Гънтър Глик

се потеше в буса, паркиран в източния

край на плош;ад „Св. Петър", и проклинаше

отговорния си редактор. Въпреки че първата му

месечна характеристика изобилстваше на суперлативи —

находчив, интелигентен, надежден - ето че го бяха пратили

на „папско бдение" във Ватикана. Той си напомни,

че репортерската работа в Би Би Си е много по-прецизна

от фабрикуването на измислици в жълтите вестници, но

така или иначе, това не беше неговата представа за журналистика.

Задачата му бе проста. Обидно проста. Да виси тук,

докато група дъртофелници изберат новия си главен дър-

тофелник, и после да излезе навън за петнадесетсекунд-

ния си репортаж „на живо" на фона на Ватикана.

Върхът.

репортери да отразяват тия глупости. „Наоколо не се

вижда и пукнат репортер от американските телевизионни

мрежи. Как ли пък не!" Защото батковците си знаеха

работата. Гледаха Си Ен Ен, обобш;аваха информацията

и заснемаха репортажите си „на живо" пред син екран,

върху който налагаха архивни видеозаписи за реалистичен

фон. В Ем Ес Ен Би Си даже използваха машини за

вятър и дъжд, за да придават автентичност на материалите.

Зрителите вече не искаха истината - искаха забавления.

Той погледна през предното стъкло. Обземаше го все

по-дълбоко униние. Величествената грамада на Ватикана

се издигаше пред него като мрачно доказателство за

това на какво са способни хората, когато изцяло се посветят

на нещо.

- Какво съм постигнал в живота си аз? - запита се

Глик на глас. - Нищо.

- Тогава се откажи - обади се зад него женски глас.

Той се сепна. Почти бе забравил, че не е сам. Репортерът

се обърна към задната седалка, където тихо седеше

операторката Чинита Макри и лъскаше очилата си.

Постоянно си лъскаше очилата. Чинита беше черно-

кожа, макар че предпочиташе да я наричат афроаме-

риканка, възедра и адски умна. Пък й непрекъснато

го натякваше. Беше доста странна, обаче Глик я харесваше.

И спокойно можеше да се възползва от компанията

й.

- Какъв е проблемът, Гънт? - попита Чйнйта.

Тя продължаваше да лъска очилата си.

- Документираме вълнуващо събитие.

- Старци, заключени на тъмно? Това ли му е вълнуващото?

- Нали знаеш, че ще идеш в ада?

- Вече съм там.

- Разказвай. - Говореше като майка му.

- Просто ми се ще да оставя нещо след себе си.

^ - Ти си публикувал материали във вестник.

- Да, но нищо сериозно.

- Уф, я стига. Чух, че си написал страхотна статия за

тайния сексуален живот на кралицата с извънземни.

- Благодаря ти.

- Ей, положението се оправя. Днес ще направиш първите

си петнайсет секунди телевизионна история.

Глик изпъшка. Вече чуваше водещия. „Благодаря,

Гънтър, страхотен репортаж." После щеше да продължи

с прогнозата за времето.

- Трябваше да кандидатствам за водещ.

Макри се засмя.

- Без никакъв опит ли? И с тая брада? Забрави.

Глик прокара пръсти през червеникавите косми по

брадичката си.

- Мисля, че ми придава интелигентен вид.

Мобилният телефон в буса иззвъня и милостиво прекъсна

поредната забележка на Чинита.

- Може да е редакторът - обнадеждено предполрожи

той. - Дали не искат по-голям репортаж?

- За това събитие ли? - засмя се Макри. - Не преставаш

да си мечтаеш.

Глик отговори с най-добрия си глас на водещ:

- Гънтър Глик, Би Би Си, на живо от Ватикана.

Мъжът отсреща имаше силен арабски акцент.

- Внимателно ме слушайте - каза той. - Сега ще променя

живота ви.

Лангдън и Витория стояха сами пред

двукрилата врата, която водеше към Тайния

архив. Огромни килими покриваха

мраморните подове, дистанционни охранителни камери

надничаха иззад изваяните на тавана херувими. Лангдън

определи стила като „стерилен ренесанс". До сводестата

врата висеше бронзова плочка.

ARCHIVIO VATICANO

Curatore, Padre Jaqui Tomaso