-Да.
Лицето й помръкна.
- Загазихме, Робърт. Датите не съвпадат.
- Кои дати?
- На гробницата. Рафаело е бил погребан тук едва
през хиляда седемстотин петдесет и девета. Повече от
век след публикуването на „Diagramraa".
Лангдън я зяпна. Не можеше да проумее думите й.
- Не - възрази той. - Рафаело е умрял през хиляда
петстотин и двайсета, много преди Галилеевата
„Diagramraa".
- Да, но е бил погребан тук много по-късно.
Професорът се обърка.
- Какво искаш да кажеш?
- Току-що прочетох. Тленните останки на Рафаело
били пренесени в Пантеона през хиляда седемстотин петдесет
и девета година. В знак на почит към видни италианци.
Лангдън най-после разбра и все едно някой дръпна
килима изпод краката му.
- Когато е било написано стихотворението, гробът на
Рафаело се е намирал някъде другаде ~- продължи Витория.
- По онова време Пантеонът не е имал нищо общо с
Рафаело!
Американецът не можеше да си поеме дъх,
- Но това... означава...
- Да! Означава, че не сме където трябва!
Той се олюля. „Невъзможно... Бях сигурен..."
Витория се втурна към екскурзовода.
- Извинете ни, синьоре. Къде е бил погребан Рафаело
през седемнайсети век?
- В Урб... В Урбино - заекна той и на лицето му се
изписа озадачение. - В родния си град.
- Невъзможно! - Лангдън мислено се наруга. - Илю-
минатските олтари-на науката са били в Рим. Убеден
съм!
- Илюминати ли! - възкликна екскурзоводът и пак
погледна документа в ръката на американеца. - Кои сте
вие бе?
Витория се овладя първа.
- Търсим нещо, наречено „земния гроб на Санти". В
Рим. Сещате ли се за какво може да става дума?
Екскурзоводът се смути.
- Това е единствената гробница на Рафаело във Вечния
град.
Лангдън се опита да се съсредоточи, ала умът му отказваше
да му се подчинява. Щом през 1655 година гробът
на Рафаело не е бил в Рим, за какво се говореше в
стихотворението? „От гроба земен на Санти... от дупка
дяволска..." Какво е това, по дяволите? Мисли!"
- Има ли друг художник на име Санти? - попита Витория.
Чичеронето сви рамене.
- Поне аз не знам.
- Ами изобщо някаква известна личност? Може би
учен, поет или астроном на име Санти?
Екскурзоводът проявяваше видими признаци, че иска
да се махне от тях.
- Не, госйожо. Чувал съм само за архитекта Санти.
- Архитект ли? Не е ли бил художник?
- Бил е и двете, естествено. Всички са били такива.
Микеланджело, да Винчи, Рафаело.
Лангдън не знаеше дали до това откритие го доведоха
думите на екскурзовода, или богато орнаментираните
саркофази наоколо, ала нямаше значение. Мисълта така
или иначе му хрумна. „Санти е бил архитект." Оттам
разсъжденията му продължиха като с ефекта на доминото.
Ренесансовите архитекти бяха намирали само две
причини за съществуването си: да прославят Бог с грамадни
черкви и видни личности - с пищни гробници.
„Гробницата на Санти? Възможно ли е?" Образите пред
очите му започнаха да се нижат още по-бързо...
Мона Лиза на да Винчи.
Водните лилии на Моне.
Давид на Микеланджело.
„Земният гроб" на Санти...
- Санти е архитектът на гробницата - каза той.
Витория се обърна към него.
- Какво?
- Не става дума за гроба на Рафаело, а за гробница,
която той е създал.
- За какво говориш?
- Грешно съм разбрал ключа. Не ни трябва гробът на
самия Рафаело, а гробница, която той е създал за някой
друг. Не мога да повярвам, че смисълът ми е убягнал.
Половината ренесансови и барокови скулптури в Рим са
гробници. - Лангдън се усмихна. - Рафаело трябва да е
създал стотици!
Витория не изглеждаше особено радостна.
- Стотици ли?
Усмивката на американеца помръкна.
- Уф.
- Някоя от тях да е земна, професоре?
Лангдън изведнъж засрамено осъзна, че не знае почти
нищо за творбите на Рафаело. С Микеланджело може
би положението щеше да е друго, но творчеството на
Рафаело просто никога не го беше привличало. Можеше
да назове само една-две по-известни негови гробници, ала
не бе сигурен как изглеждат.
Очевидно усетила затруднението му, Витория се обърна
към екскурзовода, който отстъпваше заднишком, хвана
го за ръката и го спря.
- Трябва ми гробница. Създадена от Рафаело. Гробница,
която може да се нарече „земна".
Мъжът я погледна измъчено.
- Гробница на Рафаело ли? Не знам. Страшно много
са. И сигурно имате предвид „параклис", а не гробница.
Архитектите винаги строели параклиси заедно с гробниците.
Италианецът имаше право.
- Някоя гробница или параклис на Рафаело смятат
ли се за „земни"? - попита Лангдън.
Чичеронето сви рамене.
- Съжалявам, не ви разбирам. Това определение ми
се струва безсмислено. Трябва да си вървя.
Витория го задържа за ръката и прочете важното от
първите два реда:
- „От гроба земен ти на Санти... от дупка дяволска"
Това говори ли ви нещо?
- Абсолютно нищо.
Лангдън се сепна. За известно време беше забравил
втората част от стиха. „Дяволска дупка ли?"
- Да! - обърна се той към екскурзовода. - Това е!
Някой от параклисите на Рафаело има ли oculus?
Чичеронето поклати глава.
- Доколкото знам, Пантеонът е уникален в това отношение.
- Той замълча за миг. - Обаче...
- Какво?! - едновременно попитаха Витория и Лангдън.
Сега бе ред на екскурзовода да вирне глава. Той отново
пристъпи към тях.
- Дяволска дупка;? - Мъжът замърмори под нос и
зачовърка зъбите си. - Дяволска дупка... товд е biico
dikvolo?
Витория кимна.
- Буквално, да.
Екскурзоводът се подсмихна,
- Виж, това отдавна не го бях чувал. Ако не греша,
„buco diuvolo" означава „крипта".
- Крипта ли? - изненада се Лангдън.
- Да, но особен вид крипта. Струва ми се, че „дяволска
дупка" е древен термин за групова гробница в черква...
под друга гробница.
- Нещо като костница ли? - попита Лангдън, който
веднага се досети какво има предвид екскурзоводът.
Познанията му направиха впечатление на италианеца.
- Да! Това е точната дума!
Професорът се замисли. Костниците представляваха
евтино църковно решение на сложен проблем. Когато
черквите оказваха почит на най-известните си енориаши
с пищни гробници в храмовете, роднините на покойниците
често настояваха семейството да бъде погребано заедно...
за да си осигурят заветния гроб в черквата. Ако
тя обаче не разполагаше с достатъчно пространство или
средства, за да строи гробници за цели семейства, понякога
прибягваше до костници - дупки в пода до
гробницата, в които се погребваха по-обикновените
членове на семейството. Дупките бяха покрити с решетки.
Макар и удобни, костниците бързо бяха излезли
от мода поради смрадта, която се беше разнасяла
в черквата. „Дяволска дупка" - помисли си Лангдън.
Никога не бе чувал това наименование. Струваше
му се зловещо точно.
Сърцето му бясно туптеше. „От гроба земен на Санти...
от дупка дяволска." Изглежда, оставаше да се зададе
само още един въпрос.
- Рафаело създавал ли е гробници с такива дяволски
дупки?
Екскурзоводът се почеса по темето.
- Всъщност... съжалявам... сещам се само за една.
„Само една ли?" Лангдън не можеше и да мечтае за
по-добър отговор.
- Къде?! - едва не извика Витория.
Чичеронето ги изгледа странно.
- Казва се капела „Чиги". Там е гробницата на Але-
сандро Чиги и неговия брат, богати покровители на изкуството
и науката.
- На науката ли? - Лангдън и Витория се спогледаха.
- Къде? - повтори тя.
Отново изпълнен с въодушевление, екскурзоводът остави
въпроса без отговор.
- Що се отнася до това дали гробницата е „земна", не
знам, обаче определено е... да речем differdnte.
- Различна ли? - попита Лангдън. - С какво?
- Не съответства на архитектурния стил, Рафаело е
архитект само на сградата. Интериорът е дело на друг
скулптор. Не си спомням на кой.
Лангдън наостри уши. „Може би на анонимния илю-
минатски творец?"
- Така или иначе, този скулптор не е имал вкус -
продължи чичеронето. - Dio mio! Atrocit^s!* Кой би желал
да го погребат под пирамиди?
Професорът не вярваше на ушите си.
- Какви пирамиди? В черквата пирамиди ли има?
- Знам - усмихна се екскурзоводът. - Ужасно е, нали?
Витория го хвана за ръката.
- Синьоре, къде е тази капела „Чиги"?
- На около километър и половина на север оттук. В
черквата „Санта Мария дел Пополо".
Младата жена въздъхна.
- Благодаря ви. Да...
- Ей, сещам се за ош;е нещо - прекъсна я той. - Какъв
съм глупак!
Витория се закова на място.
- Само не ми казвайте, че сте сбъркали.
Екскурзоводът поклати глава.
- Не, обаче трябваше да се сетя по-рано. Капелата
„Чиги" не винаги се е казвала така. Преди е била известна
като „Капела дела Тера".
- Параклис на Земята ли? - възкликна Лангдън.
Витория забърза към изхода.
Щом излезе на Пиаца дела Ротонда, Витория Ветра
светкавично извади мобилния си телефон.
- Командир Оливети - каза тя. - Това не е мястото!
- Какво искате да кажете? - обърка се командирът.
- Първият олтар на науката е капелата „Чиги"!
- Къде? - вече гневно попита Оливети. - Но господин
Лангдън каза, че...
- В „Санта Мария дел Пополо"! Километър и полови-
* Боже мой! Каква жестокост! (ит.). - Б. пр.
на на север. Веднага пратете там хората си! Имаме четири
минути!
- Но хората ми са заели позиция тук! Не мога да...
- Действайте! - Витория прекъсна връзката.
Лангдън излезе от Пантеона.
Тя го хвана за ръка, затегли го към опашката от таксита
до тротоара и заудря по предния капак на първата
кола. Заспалият шофьор се сепна и се изправи. Витория
рязко отвори задната врата, натика Лангдън вътре, после
скочи след него.
- „Санта Мария дел Пополо" - нареди тя. - Presto!*
Замаян и стреснат, шофьорът настъпи газта и потегли.
Гънтър Глик беше заел мястото на Чи-
нита Макри пред компютъра. Операторката
объркано надничаше над рамото му.
- Нали ти казах - като продължаваше да пише на
клавиатурата, възкликна репортерът. - Таблоидът, в
който работех, не е единственият вестник, публикувал
материали за тия хора.
Макри напрегнато се вторачи в екрана. Глик имаше
право. База данните на Би Би Си показваше, че през
последните десет години тяхната прочута мрежа е излъчила
шест репортажа за братството на илюминатите.
„Мътните ме взели" - помисли си тя.
- Кой е работил по тези материали? - попита операторката.
- Няма значение, в Би Би Си не взимат слаби журналисти.
- Да, ама теб те взеха.
Глик се намръщи.
- Не знам защо толкова се съмняваш. За илюминатите
има много исторически документи.
* Бързо (ит.). - Б. пр.
- A също за вещиците, НЛО и чудовището от Лох
Нес.
Репортерът прочете списъка от предавания.
- Случайно да си чувала за някой си Уинстън Чър-
чил?
- Звучи ми познато.
- Преди известно време Би Би Си направили документален
филм за живота на Чърчил. Между другото
той бил непоколебим католик. Знаеш ли, че през хиляда
деветстотин и двайсета Чърчил публикувал изявление, в
което заклеймява илюминатите и предупреждава британците
за световен заговор срещу морала?
Макри продължаваше да се съмнява.
- Кой го е публикувал? Твоят таблоид ли?
Глик се усмихна.
- „Лъндън Хералд". На осми февруари хиляда деветстотин
и двайсета година.
- Как ли пък не.
- Убеди се сама.
Операторката се втренчи в екрана, после каза:
- Е, Чърчил си е бил параноик.
- Не е само той - продължи да чете Глик. - Изглежда,
че през двайсет и първа година Удроу Уилсън дал
три радиоинтервюта за засилващия се контрол на илюминатите
над банковата система на Съединените щати.
Искаш ли да ти цитирам интервюто?
- Няма нужда.
Репортерът не й обърна внимание.
- „Съществува сила, толкова добре организирана, толкова
тайна, толкова цклостна и всепроникваща, че никой
не смее публично да я заклейми."
- Никога не съм чувала подобно нещо,
- Сигурно защото през двайсет и първа още си била
малка.
- Много смешно. - Макри не се обиди. Знаеше, че
годинките й личат. На четиридесет и три годишна възраст
буйните й черни къдрици вече бяха прошарени. Беше
прекалено горда, за да се боядисва. Майка й, южна бап-
тистка, я бе научила на скромност и самоуважение. „Когато
си чернокожа, не мож скри каква си. Опиташ ли се,
пиши се мъртва. На никой не се кланяй, винаги се усмихвай,
а другите нека се чудят каква тайна те разсмива."
- Чувала ли си за Сесил Роудс? - попита Глик.
Макри го погледна.
- Британският финансист ли?
- Да. Основателят на фондацията „Роудс".
- Само не ми казвай...
- Илюминат.
- Глупости.
- Би Би Си, шестнайсети ноември хиляда деветстотин
осемдесет и четвърта.
- Ние ли сме написали, че Сесил Роудс е бил илюминат?
- Да. И според нашата мрежа средствата за стипендиите
на фондацията „Роудс" са били събрани още преди
векове за привличано на най-великиТе млади умове на
света в братството.
- Това е смешно! Чичо ми беше стипендиант на фондацията
„Роудс"!
Глик й намигна.
- Бил Клинтън също.
Макри започваше да се ядосва. Никога не бе понасяла
елементарните сензационни репортажи. И все пак знаеше
достатъчно за Би Би Си, за да е наясно, че всеки
материал внимателно се проучва и проверява.
- Виж, това сигурно го помниш - каза Глик. - От
пети март деветдесет и осма. Председателят на парламентарна
комисия Крие Мълин настоял всички британски
депутати, които са масони, да обявят къде членуват,
Макри наистина си спомняше случая. Впоследствие в
постановлението бяха включили и полицаите и съдиите.
- Какъв точно беше поводът?
Глик прочете материала:
- „... загриженост, че тайни масонски фракции упражняват
значително влияние върху политическите и
финансовите системи."
- Точно така.
- Вдигна се бая пушилка. Масоните в парламента бяха
бесни. И то с право. Повечето се оказаха невинни хора,
постъпили в ложите, за да се занимават с благотворителност.
Нямаха си представа за историята на братството.
- Предполагаемата история.
- Няма значение. - Глик продължи да преглежда статиите.
- Я виж това. Проучвания, свързващи илюмина-
тите с Галилей, френските „guerenets" и испанските
„alumbrados". Даже с Карл Маркс и руската революция.
- Всеки може да пренапише историята.
- Добре де, искаш ли нещо по-ново? Виж това. За
илюминатите се споменава в един от последните броеве
на „Уолстрийт Джърнъл".
Това вече привлече вниманието на операторката.
- В „Уолстрийт Джърнъл" ли?
- Познай коя е най-популярната интернетска игра в
Америка.
- „Тури го на Памела Андерсън".
- Почти. Казва се „Илюминатите: новият световен
ред".
Макри погледна над рамото му към резюмето. „Стив
Джаксън Геймс" направи страхотен удар... квазиистори-
ческа приключенска игра, в която древно сатанистко
братство от Бавария се опитва да завладее света. Ще я
откриете онлайн на адрес..." Операторката вдигна очи.
Призля й.
- Защо са срещу християнството тия илюминати?
- Не само срещу християнството - поправи я Глик. -
Изобщо срещу религията. - Той вирна глава и се ухили.
- Макар че, ако се съди по онова телефонно обаждане,
наистина са запазили специално място в сърцата си за
Ватикана.
- 0, я стига. Нали не вярваш, че оня тип, дето ти се
обади, е такъв, какъвто твърди?
- Представител на илюминатите ли? И че се кани да
убие четирима кардинали? - Репортерът се усмихна. -
Естествено, че се надявам да не ме е излъгал.
Таксито на Лангдън и Витория измина
разстоянието от километър и половина
по широкия Виа дела Скрофа за малко
повече от минута. Спряха от южната страна на Пиаца
дел Пополо точно преди осем. Тъй като нямаше лири,
американецът плати на шофьора много повече от необходимото
в щатски долари. Двамата с Витория изскочиха
навън. На площада цареше тишина, нарушавана единствено
от смеха на неколцина местни, насядали пред популярното
„Розати кафе" - любимо свърталище на италианските
учени. Ветрецът носеше ухание на еспресо и сладкиши.
Лангдън продължаваше да е в шок заради грешката
си с Пантеона. Само след един бегъл поглед към този
площад обаче се обади шестото му чувство. Пиацата
изобилстваше на илюминатски символи. Не само че имаше
идеално елипсовидна форма, но и точно в средата й се
издигаше египетски обелиск - каменен стълб с квадратно
напречно сечение и пирамидален връх. Плячка, донесена
от римските императорски войски, обелиските бяха
пръснати из цял Рим и специалистите по история на символите
ги наричаха „високи пирамиди" - извисяващи се
варианти на свещената пирамидална форма.
Когато обаче плъзна поглед нагоре по монолита, вниманието
му мигновено привлече нещо друго, още по-важно.
- Тук е - обзет от неочаквано безпокойство, прошепна
той. - Погледни. - И посочи внушителната Порта дел
Пополо - високата каменна арка в отсрещния край на
площада. Сводестата постройка векове наред се бе издигала
над пиацата. В най-високата й точка имаше символично
изваяние. - Изглежда ли ти познато?
Витория погледна огромната скулптура.
- Сияйна звезда над триъгълна каменна грамада?
Лангдън поклати глава.
- Светлинен източник над пирамида.
Младата жена се ококори.
- Като... големия печат на Съединените ш;ати ли?
- Точно така. Масонският символ на еднодоларовата
банкнота.
Витория дълбоко си пое дъх и се ог;}еда.
- Тогава къде е тази проклета черква?
Разположената в югоизточния край на площада черква
„Санта Мария дел Пополо" приличаше на боен кораб,
застанал накриво в подножието на хълм. Датираият от
XI век каменен храм изглеждаше ош;е по-тромав заради
скелето, което скриваше цялата му фасада.
Двамата се втурнаха към черквата. Лангдън я гледаше
смаяно. Мислите му бяха в хаос. Наистина ли вътре
ш;еше да се извърши убийство? Искаше му се Оливети да
побърза. Пистолетът неприятно тежеше в джоба му.
Стълбището имаше формата на ветрило и беше преградено
със строителни материали и надпис:
CONSTRUZZIONE. NON ENTRARE*.
Очевидно черквата бе затворена за реставрация, което
осигуряваше идеални условия за убийство. Не като Пан-
теона. Тук нямаше нужда от находчиви трикове. Човек
просто трябваше да влезе вътре.
Витория без колебание се промъкна между магаретата
на скелето и се заизкачва по стълбището.
- Витория - повика я Лангдън. - Ако онзи човек е
вътре...
Тя сякаш не го чу и стигна до единствената врата.
Професорът забърза след нея. Преди да успее да каже
нещо, младата жена хвана дръжката и я натисна. Лангдън
затаи дъх. Вратата не поддаде.
~ Трябва да има друг вход - каза Витория.
~ Сигурно, Но съвсем скоро ще пристигне Оливети -
с въздишка отвърна американецът. - Прекалено е опасно
да влизаме. Трябва да завардим черквата отвън, докато...
Тя рязко се обърна и го изгледа с пламнали очи.
* Строеж. Не влизай (ит.). - В. пр.
- Щом има друг вход, значи има и друг изход. Ако
този човек изчезне, няма да имаме друг шанс.
Имаше право.
Уличката отдясно на черквата бе тясна и мрачна. От
двете й страни се издигаха високи стени. Смърдеше на
урина - обичайна миризма за град, в който съотношението
между баровете и обществените тоалетни е двадесет
към едно.
Двамата навлязоха в зловонния сумрак. Бяха изминали
петнадесетина метра, когато Витория го дръпна за
ръката и посочи.
Той също я забеляза. Скромна дървена врата с тежки
панти, porta sacra - отделен вход за свещениците. Повечето
такива входове от години не се използваха, тъй като
околните сгради и новото строителство ги бяха избутали
на неудобни странични улички.
Витория забърза към вратата, стигна при нея и озадачено
погледна бравата. Лангдън се приближи и видя
странната халка, която висеше там.
- Annulus* - прошепна той, пресегна се, повдигна
халката и я дръпна към себе си. Бравата изщрака. На
лицето на Витория внезапно се изписа тревога и тя се
отдръпна. Лангдън тихо завъртя халката по посока на
часовниковата стрелка. Тя свободно описа пълен кръг.
Професорът се намръщи и опита в другата посока. Същият
резултат.
Витория огледа уличката.
- Мислиш ли, че има друг вход?
Лангдън се съмняваше. Повечето ренесансови черкви
бяха построени като импровизирани крепости в случай,
че противници нападнат града. Затова имаха колкото се
може по-малко входове.
- Ако изобщо има друга врата, тя сигурно е отзад -
по-скоро път за бягство, отколкото вход.
Витория вече се отдалечаваше.
Лангдън я последва по уличката. Стените от двете му
страни се издигаха високо в, небето. Някъде заби камбана
- отмерваше осем часа...
Пръстен (лат.). — Б. пр.
Първия път Робърт Лангдън не чу Витория. Беше
спрял пред витраж с решетка и се мъчеше да надзърне в
черквата.
- Робърт! - високо прошепна тя.
Лангдън вдигна поглед. Младата жена бе в дъното на
уличката, сочеше от другата страна на черквата и му
махаше да побърза. Той неохотно се затича към нея. От
задната стена стърчеше каменна стеничка, скриваща тесен
отвор - неш;о като проход, врязващ се направо в основите
на сградата.
- Дали е вход? - попита Витория.
Лангдън кимна. „Всъщност е изход, но да не навлизаме
в подробности."
Тя приклекна и се вторачи в тунела.
- Да проверим вратата. Да видим дали е отворена.
Професорът понечи да възрази, ала спътницата му го.
хвана за ръка и го задърпа към отвора.
- Почакай - спря я Лангдън.
Тя нетърпеливо се обърна към него.
Американецът въздъхна.
- Аз ще вляза пръв.
Витория се изненада.
- Пак ли проява на кавалерство?
- Старостта преди красотата. -
- Това комплимент ли беше?
Лангдън се усмихна и навлезе в мрака.
- Внимавай по стъпалата.
Той бавно заслиза, като с една ръка се опираше на
стената. Камъкът дращеше пръстите му. Не беше сигурен,
Достарыңызбен бөлісу: |