На Блайт, Дължа благодарност на Емили Бестлър, Джейсън Ка

- Добре ли са?

- Не мога да ви отговоря с ръка на сърцето.

- Изобщо ще се върнат ли?

Последва продължително мълчание.

- Имайте вяра - каза шамбеланът. И излезе.

Според обичая вратите на Сикстинската капела бяха

заключени с две тежки вериги. В коридора отпред стояха

на пост четирима швейцарски гвардейци. Мортати

знаеше, че до избора на- нов папа вратите могат да се

отворят само ако някой вътре смъртно се разболее или

пристигйат фаворитите. Молеше се да е второто, макар

че буцата в стомаха му подсказваше, че това едва ли ш;е

се случи.

„Тогава да продължим, както е редно" - взел пример

от решителността на шамбелана, си каза той и обяви

началото на гласуването. Имаше ли друг избор?

Подготвителните ритуали, водещи до това първо гласуване,

отнеха тридесет минути. Мортати търпеливо чакаше

при олтара, докато кардиналите по реда на старшинството

си се приближаваха и изпълняваха процедурата.

Пред него най-после коленичи и последният.

- Призовавам за свидетел Христа Бога наш, който ще

е съдия, че давам гласа си за онзи, когото смятам, че

трябва да изберем - също като всички преди него произнесе

кардиналът.

После се изправи и вдигна бюлетината над главата си,

за да я видят всички, и я протегна към олтара, където

имаше голям потир, покрит е блюдо. Кардиналът остави

бюлетината върху блюдото, вдигна го и го наклони, така

че бюлетината падна в потира. Блюдото се използваше,

за да не може никой тайно да пусне няколко бюлетини.

След като гласува, той отново постави блюдото отгоре,

поклони се пред разпятието и се върна на мястото си.

С това и последната бюлетина беше в потира.

Дойде време Мортати да се захване на работа.

Без да сваля блюдото, той разтърси потира, за да раз-,

бърка бюлетините. После вдигна блюдото и извади наслуки

една бюлетина. Разтвори я. Тя беше широка точно

пет сантиметра. Кардиналът я прочете гласно, за да чуят

всички.

текста, отпечатан върху всяка бюлетина. „Избирам за

папа..." - И прибави написаното отдолу име на кандидата.

След като прочете името, той вдигна предварително

приготвената игла с вдянат в нея конец, наниза листа

през думата „eligo" и внимателно я промуши по конеца.

Накрая записа името в специалната книга.

Цялата процедура се повтори. Той извади бюлетина

от потира, прочете я на глас, наниза я на конеца и записа

резултата. Почти от самото начало усети, че първото

гласуване ще се провали. Нямаше консенсус. В първите

седем бюлетини бяха посочени седем различни кардинали.

Според обичая почеркът на всяка бюлетина бе променен

с главни или разтеглени букви. Само че в този случай

кардиналите го бяха направили, защото явно бяха

гласували за себе си. Тази привидна еамонадеяност, знаеше

Мортати, нямаше нищо общо с егоистичната амбиция.

Правеха го, за да забавят процедурата. Отбранителна

маневра. Тактика на протакане, за да не позволят

никой кардинал да получи достатъчно гласове... и да се

наложи ново гласуване.

Кардиналите чакаха своите preferiti...

Когато отметна и последната бюлетина, Мортати обяви

гласуването за „неуспешно".

Той взе конеца с всички бюлетини и завърза краищата,

за да се образува пръстен. После остави бюлетините

върху сребърен поднос, прибави съответните вещества и

го занесе при малък комин, където запали бюлетините.

Веществата обагряха дима в черно и всички извън Сикс-

тинската капела щяха да го видят. Кардинал Мортати

току-що бе пратил първия си сигнал до външния свят.

Първо гласуване. Все още нямаше папа.

Почти задушен от изпаренията, Лангдън

се катереше по стълбата към светлината

в горния край на ямата. Над себе си чуваше

гласове, ала не разбираше нищо. Пред очите си

виждаше жигосания кардинал.

Земя... земя...

Страхуваше се, че може да изгуби съзнание. На две

стъпала от края залитна напред и се опита да се хване за

ръба на отвора, но беше прекалено далеч от него. Изпусна

стълбата и едва не се строполи обратно в мрака.

Силните ръце на двама швейцарски гвардейци го хванаха

и след миг главата му се показа от дяволската дупка.

Лангдън се давеше и се мъчеше да си поеме дъх,

Гвардейците го изтеглиха навън и го оставиха на студения

мраморен под.

Отначало не беше сигурен къде се намира. Над себе си

виждаше звезди... орбитиращи планети. Тичаха мъгляви

фигури. Викаха хора. Опита се да се надигне и да

седне. Лежеше до каменна пирамида. В параклиса кънтеше

отсечен глас и Лангдън го позна.

Оливети крещеше на Витория.

- Заш;о не се сетихте веднага, по дяволите?!

Тя се опитваше да му обясни положението.

Командирът я прекъсна насред изречението и се обърна

към хората- си.

- Измъкнете трупа оттам! Претърсете цялата черква!

Лангдън се помъчи да седне. Параклисът „Чиги" гъмжеше

от швейцарски гвардейци. Найлоновата завеса на

входа на нишата беше смъкната и в дробовете му нахлуваше

чист въздух. Когато постепенно дойде на себе си,

видя Витория. Тя приклекна и ангелското й лице се надвеси

над него.

- Добре ли си? - Младата жена хвана ръката му и му

премери пулса. Дланите й нежно галеха кожата му.

- Благодаря, - Лангдън най-после успя да седне. -

Оливети е бесен.

Витория кимна.

- Има заш;о. Провалихме се,

- Искаш да кажеш, че аз се провалих.

- Ами тогава изкупи вината си, Дайму ош;е една възможност,

„Още една възможност ли? - Лангдън реши, че това е

жестока шега. - Няма повече възможности! Изпуснахме

единствения си шанс!"

Тя погледна часовника на китката му,

- Мики показва, че имаме четирийсет минути. Стегни

се и ми помогни да открием следващия знак,

- Нали ти казах, Витория, скулптурите ги няма. Пътят

на просвещението е,,, - Лангдън млъкна.

Витория леко се усмихна.

Професорът с усилие се изправи на крака и се заозър-

та. „Пирамиди, звезди, планети, елипси. - Изведнъж

всичко дойде на мястото си, -• Тов"а е първият олтар на

науката! А не Пантеонът! - Сега осъзна колко съвършен

е илюминатският параклис, много по-сложен и изтънчен

от световноизвестния Пантеон. Капел ата „Чиги" представляваше

странична ниша, буквално дупка в стената,

знак на почит към велик покровител на науката. Орнаментите

бяха земни символи, - Идеално,"

Той се облегна на стената и разгледа огромните пирамиди,

Витория беше права. Щом този параклис бе първият

олтар на науката, илюминатската скулптура, която

служеше като първи знак, може би все още се намираше

тук. Обзе го надежда. Ако знакът наистина беше в параклиса,

можеха да стигнат до втория олтар на науката

и да получат нов шанс да заловят убиеца.

Витория се приближи към него.

- Разбрах кой е бил неизвестният илюминатски скулптор.

Лангдън рязко се обърна към нея.

- Какво?

- Остава само да открием коя скулптура е...

- Чакай малко! Наистина ли знаеш кой е бил илюминатският

скулптор? - Той години наред се бе опитвал да

се добере до тази информация.

Витория се усмихна.

- Бернини. - Тя замълча за миг. - Онзи Бернини.

Лангдън веднага разбра, че младата жена греши. Не

можеше да е той. Джанлоренцо Бернини беше вторият

по известност скулптор на всички времена, надминат по

слава само от Микеланджело. През 17-ти век творецът бе

създал повече скулптури от всеки друг. За съжаление

човекът, когото търсеха, трябваше да е неизвестен,

Витория се намръщи,

- Не си много развълнуван,

- Не може да е Бернини,

- Защо? Той е бил съвременник на Галилей, И блестящ

скулптор.

- Но е бил много известен и добър католик.

- Да - каза тя. - Също като Галилей.

- Не - възрази Лангдън. - Галилей е бил враг на

Църквата. Докато Бернини бил нейното дете-чудо. Тя го

обичала. Прекарал е почти целия си живот във Ватикана!

- Идеално прикритие. Илюминатско внедряване.

Лангдън се ядоса.

- Витория, илюминатите наричат своя анонимен художник

„И maestro ignoto" - „неизвестен майстор".

- Да, неизвестен за тях. Спомни си за потайността на

масоните - само членовете на висшия им ешелон знаели

цялата истина. Галилей може да е пазил истинската самоличност

на Бернини в тайна от повечето членове... заради

сигурността на скулптора. Така Ватиканът никога

нямало да го разкрие.

Лангдън не беше убеден, но трябваше да признае, че в

думите й има някаква странна логика. Илюминатите бяха

известни с това, че разкриваха истината само на високопоставените

си членове. Това им бе позволило да оцелеят...

малцина бяха знаели всичко.

- А и връзката на Бернини с илюминатите обяснява

защо е проектирал тези две пирамиди - прибави Витория.

Лангдън се обърна към грамадните фигури и поклати

глава.

е създал тези пирамиди.

Тя сви рамене.

- Кажи го на онзи надпис зад теб.

Професорът рязко се обърна.

ПАРАКЛИС „ЧИГИ"

Архитектурата е На Рафаело,

целият интериор е дело на Джанлоренцо Бернини.

Лангдън прочете табелата два пъти и въпреки това не

беше убеден. Джанлоренцо Бернини бе известен с изящните

си скулптури на Богородица, ангели, пророци и

папи. Нима беше извайвал и пирамиди?

Американецът погледна високите паметници и се обърка

окончателно. Две пирамиди, всяка с лъскав елипсовиден

медальон. В тях нямаше абсолютно нищо християнско.

Пирамидите, звездите над тях, зодиакалните знаци.

„Целият интериор е дело на Джанлоренцо Бернини,"

Ако бе вярно, Витория трябваше да е права. Поради липса

на друг, Бернини беше илюминатският неизвестен майстор.

Откритията се редуваха прекалено бързо.

Бернини бе илюминат.

Бернини беше автор на илюминатските амбиграми.

Бернини бе положил Пътя на просвещението.

Лангдън направо беше онемял. Възможно ли бе в този

мъничък параклис световноизвестният Бернини да е поставил

скулптура, сочеща към следващия олтар на науката?

- Бернини - промълви той. - Изобщо не подозирах.

- Кой друг освен прочут ватикански творец е разполагал

с достатъчно влияние, за да постави свои произведения

в специално избрани католически параклиси из

Рим и да очертае Пътя на просвещението? Това определено

не е било по силите на неизвестен скулптор.

Лангдън се замисли. Погледна пирамидите и се запита

дали някоя от тях не е знакът. „А може би и двете?"

- Пирамидите гледат в противоположни посоки - каза

той, макар че не бе сигурен какво следва от това. - Освен

това са еднакви, така че не зная коя...

- Според мен не търсим пирамидите.

-,Но те са единствените скулптури в параклиса.

Витория го прекъсна, като посочи Оливети и неколцина

негови гвардейци, които се събираха край дяволската

дупка.

нищо. После някой се премести и той зърна бял

мрамор. Ръка. Торс. И накрая изваяно лице. Отчасти

скрити в нишата си. Две преплетени човешки фигури в

естествен ръст. Пирамидите и дяволската дупка до такава

степен бяха приковали вниманието му, че изобщо не

бе забелязал тази скулптура. Той прекоси помещението.

Когато се приближи, разпозна стила на Бернини - нап-

регнатата художествена композиция, сложните лица и

дрехи, уловени в миг на движение, всичко от най-чистия

бял мрамор, който можеше да се купи с парите на Ватикана.

Едва когато се изправи точно отпред, професорът

позна самата скулптура, ахна и се вторачи в двете лица.

- Кои са? - Витория се приближи зад него.

Лангдън бе поразен.

- „Авакум и ангелът" - почти шепнешком отвърна

той. Произведението беше сравнително известно и се споменаваше

в някои книги по история на изкуството. Просто

бе забравил, че се намира в този параклис.

- Авакум ли?

- Да. Пророкът, който предрекъл гибелта на Земята.

Витория го погледна неспокойно.

- Мислиш ли, че това е знакът?

Лангдън смаяно кимна. Никога не се беше чувствал

толкова уверен в неш;о. Това бе първият илюминатски

знак. Без никакво съмнение. Макар да беше предполагал,

че скулптурата някак си ще „сочи" следваш;ия ол-:

тар на науката, той не бе очаквал това да е буквално. И

ангелът, и Авакум, бяха протегнали ръце и сочеха в далечината.

Изведнъж Лангдън усети, че се усмихва.

- Не е особено фино, а?

Витория изглеждаше развълнувана, ала и объркана.

- Виждам ги, че сочат, обаче те си противоречат. Ангелът

сочи насам, а пророкът - натам.

Професорът се подсмихна. Тя имаше право. Въпреки

че сочеха в далечината, посоките бяха противоположни.

Лангдън обаче вече беше разгадал този проблем и в изб-1

лик на енергия закрачи към вратата.

- Къде отиваш? - извика Витория.

- Навън! - Докато тичаше към изхода, американецът

отново чувстваше краката си леки. - Трябва да видя накъде

сочи ангелът!

- Чакай! Откъде знаеш чия посока да избереш?

- От стихотворението - извика той през рамо. - Последният

стих!

- „И ангели над елементи бдят", това ли? - Витория

се замъглиха. - Проклета да съм!

Гънтър Глик и Чинита Макри седяха в

буса на Би Би Си, паркиран в сенките в

отсрещния край на Пиаца дел Пополо.

Бяха пристигнали малко след четирите автомобила алфа

ромео, тъкмо навреме, за да станат свидетели на непонятна

върволица събития. Операторката все още нямаше

представа какво означава всичко това, ала се бе погрижила

камерата й да работи.

Още щом стигнаха, Чинита и Глик видяха от колите

да се изсипва цяла армия млади мъже, които обсадиха

черквата. Някои бяха извадили оръжията си. Един от

тях, скован по-възрастен мъж, поведе неколцина други

нагоре по стълбището. Войниците извадиха пистолетите

си и простреляха ключалките на вратите. Макри не чу

нищо и заключи, че използват заглушители. После войниците

влязоха вътре.

Чинита препоръча да останат на мястото си и да

снимат от сенките. В края на краищата оръжието си

беше оръжие, а от буса спокойно можеха да наблюдават

действията. Глик не възрази. Сега в храма в отсрещния

край на площада влизаха и излизаха войници.

Викаха си нещо. Операторката проследи с камерата

си една група, която претърси околността. Макар и

облечени в цивилни дрехи, всички се движеха с военна

точност.

- Според теб какви са тези хора?

- Дяволите да ме вземат, ако знам. - Глик се взираше

в тях като хипнотизирай. - Снимаш ли всичко?

-Да.

- Още ли мислиш, че трябва да се върнем на папското

Чинита не знаеше какво да му отговори. Тук явно ставаше

нещо, ала тя работеше в този бранш достатъчно

отдавна, за да е наясно, че интересните събития често

имат глупави обяснения.

- Може да не е нищо особено - отвърна тя. - Тези

войници може просто да проверяват случайна информация.

Може да е фалшива тревога.

Глик я дръпна за ръката.

- Ей там! Снимай! - Той посочи към катедралата.

Чинита насочи камерата към мъжа, който излизаше

от вратата.

- Кое пък е това конте?

Тя го снима в близък план.

- Не съм го виждала. - Операторката се вторачи в

лицето му и се усмихна. - Обаче нямам нищо против да

го видя пак.

Робърт Лангдън тичешком се спусна по стълбището

пред черквата и спря насред площада. Пролетното слънце

залязваше.

- Добре, Бернини - измърмори той. - Накъде' сочи

твоят ангел, по дяволите?

Професорът се обърна и проучи ориентацията на катедралата.

Представи си параклиса „Чиги" и скулптурата

на ангела. После без колебание се обърна на запад

към багрите на залеза. Времето летеше.

- Югозапад. - Погледа му препречваха магазини и

жилищни сгради и той се намръщи. - Следващият знак

е някъде там.

Като тършуваше из спомените си, Лангдън запрех-

върля страница след страница от историята на италианското

изкуство, Макар добре да познаваше творчеството

на Вернини, той бе наясно, че скулпторът е бил прекалено

плодовит. И все пак, с оглед на относителната извест-

ност на първия знак, Авакум и айгела, Лангдън се надяваше,

че и вторият ще е нещо подобно.

„Земя, въздух, огън, вода" - помисли си той. Вяха

открили земята... в параклиса на Земята... Авакум, пророкът,

който беше предсказал земната гибел.

„После идва въздухът. - Лангдън се насили да се съсредоточи.

- Скулптура на Вернини, свързана с въздуха!

- Нищо не му идваше наум. И все пак се чувстваше изпълнен

с енергия. - Следвам Пътя на просвещението!

Още е непокътнат!"

Професорът погледна на югозапад и потърси връх на

кула или катедрала. Не видя нищо. Трябваше му карта.

Ако имаше как да разберат кои черкви са на югозапад от

„Санта Мария дел Пополо", някоя от тях можеше да раз-

буди спомена му. „Въздух - упорстваше той. - Въздух.

Бернини. Скулптура. Въздух. Мисли!"

Американецът се обърна и тръгна към стълбището.

Под скелето го пресрещнаха Витория и Оливети.

- На югозапад - задъхано каза Лангдън. - Следващата

черква е на югозапад оттук.

- Този път сигурен ли сте? - студено попита командирът.

Професорът не му отговори.

- Трябва ни карта, на която да cai показани черквите

в Рим.

Лангдън си погледна часовника.

- Остава ни само половин час.

Оливети мина покрай него и се запъти към колата си,

паркирана точно пред катедралата. Професорът се надяваше,

че отива за карта.

Витория се развълнува.

- Значи ангелът сочи на югозапад, така ли? Нямаш

ли представа кои черкви са в тази посока?

- Проклетите сгради ми пречат да видя. - Лангдън

пак се обърна към площада. - А и не познавам достатъчно

добре черквите в... -- Той замълча.

Витория се сепна.

- Какво?

катедралата виждаше по-добре. Все още не забелязваше

нищо, но това го наведе на правилната идея.. Той вдигна

глава към паянтовото скеле, което се издигаше почти' до

купола на черквата, много по-високо от околните сгради.

В отсрещния край на площада Чинита Макри и Гъи-

тър Глик наблюдаваха като приковани от буса на Би Би

Си.

Макри насочваше камерата към мъжа, който се катереше

по скелето.

- Малко е прекалено хубаво облечен, за да се прави

на Човека-паяк, ако питаш мен.

- А коя е другарката му?

Чинита погледна привлекателната жена под скелето.

- Басирам се, че ти се ще да се запознаеш с нея.

- Мислиш ли, че трябва да осведомя редакцията?

- Не още. Да погледаме. По-добре да имаме нещо готово

преди да признаем, че сме зарязали конклава.

~ Смяташ ли, че някой наистина е убил един от ония

дъртофелници?

- Няма начин да не идеш в ада.

- Да, ама ще си нося „Пулицър".

Колкото по-нависоко се изкачваше Лан-

гдън, толкова по-нестабилно му се струваше

скелето. С всяка следваща стъпка

обаче пред него се разкриваше по-добра гледка към Рим.

Той продължаваше нагоре.

Когато стигна върха, се беше задъхал повече, отколкото

очакваше. Изтегли се върху последната платформа,

изтупа мазилката от дрехите си и се изправи. Височината

ни най-малко не го смущаваше. Всъщност дори го

въодушевяваше.

Гледката бе поразителна. Подобно на огнен океан, пред

него се ширнаха червените римски покриви, сияещи на

аления залез. От това място за пръв път в живота си

виждаше нещо повече от мръсотията и трафика на Рим,

чак до неговите древни корени - Citta di Dio, Божия

град.

Присви очи и плъзна поглед по покривите в търсене

„В Рим има стотици черкви - помисли си професорът, -

На югозапад оттук трябва да има поне една! Ако изобщо

се вижда - напомни си той. - По дяволите, ако изобщо е

оцеляла!"

Насили се да търси по-бавно и.опита отново. Естествено,

знаеше, че не всички черкви са високи, особено по-

малките забутани храмове. А Рим много се беше променил

от XVn век, когато черквите по закон бяха били

най-високите сгради. Сега пред него се издигаха блокове,

небостъргачи, телевизионни кули.

Погледът му пак стигна до хоризонта, без да е забелязал

нищо. Нито една кула. В далечината, в самия край

на Рим грамадният купол на Микеланджело скриваше

залязващото слънце. Базиликата „Св. Петър". Вати-

канът. Зачуди се какво правят кардиналите и дали

швейцарските гвардейци са намерили антиматерията.

Нещо му подсказваше, че не са... и че няма да я открият.

Стихотворението отново отекна в главата му. Той внимателно

го обмисли стих по стих. „От гроба земен на

Санти... от дупка дяволска." Бяха стигнали до гробницата

на Санти. „И ангели над елементи бдят." Мистичните

елементи бяха земя, въздух, огън, вода. „Положен път е

светъл, изпит свят." Пътят на просвещението, състоящ

се от скулптурите на Бернини. „И ангели над елементи

бдят."

- Стълбището пред входа! - възкликна Глик. - Нещо

става!

Макри насочи камерата към главния вход. Определено

колите близо до стълбището и бе отворил багажника. Сега

оглеждаше площада, като че ли търсеше зяпачи. За миг

й се стори, че ги е забелязал, ала погледът му продължи

да се движи. Очевидно останал доволен, той извади радиостанция

и заговори по нея.

Почти незабавно от черквата се появи сякаш цяла

армия. Войниците се строиха в редица и заслизаха надо-

лу - истинска човешка стена. Други четирима зад тях,

изглежда, носеха неш;о. Неш;о тежко. Неудобно.

Глик се наведе напред над таблото.

- Да не би да крадат неш,о от черквата?

С помощта на телеобектив Чинита фокусира камерата

върху стената от мъже в търсене на отвор помежду

им. „Само секундичка - помоли се тя. - Един-

едничък кадър. Не ми трябва повече. - Ала те се движеха

като един. - Хайде де!" Макри ги проследи с

камерата и бе възнаградена. Докато войниците качваха

товара си в багажника, по-възрастният мъж се олю-

ля. Само за миг, ала операторката нямаше нужда от

повече. Беше заснела своя кадър. Всъщност по-скоро

десет кадъра.

- Обади се в редакцията - каза Чинита. - Имаме