Очакването и

Зад някои дреболии от ежедневието могат да се крият неподозирани афективни и социални затвори.

Жена с най-обикновено име - Мария. На галено - Мия. Възраст - 48 години. Презимето й започва със „С". И се получава: „мия се"...

Не е трудно да се досетим колко подигравки и „остро­умия" са се изсипали върху нея още в детството й („изми ли се днес", „миеща се мечка", „миялна машина" и пр.). А родителите й са продължавали да я наричат така, зву­чало им е миличко, доставяло им е удоволствие! Докато бедната „Мия Се" е изтласквала бунта-и насъбраната обида (години наред!).

Ето как в желанието да изразят любовта си родители­те - особено майките - прикачват на децата си смешни прякори и продължават да ги използват дори когато деца­та пораснат, дори цял живот! Някои умалителни имена са направо като клюката, проникват навсякъде - сред род­нини, съученици, колеги, приятели, познати; и всички охот­но ги употребяват. А „бенефициентът" е „жигосан", поня­кога завинаги. Умалителното „кастрира" името от истин­ската му звучност и значение и му пречи да се отъждестви с тях. Волю-неволю, и независимо от доброто намерение на другите (автодобронамереност!), около човека се създа­ва климат на „зряла" снизходителност, която унижава до­стойнството му. Става въпрос за истинско афективно ка­стриране, което може да се прояви чисто физически.

Например някой Жан, комуто са прикачили анекдотич-ното Жано или още по-нелепото Жанжан(!). Как изложе­ният на подобно снизходително отношение към личност­та му да не започне в края на краищата да се отъждествя­ва с умалителното и да се държи като дете или като кло­ун? Нима си представяте сериозен и мъжествен индивид да отговаря на това сладко като бонбонче именце?

Примерите са прекалено многобройни. Също толкова многобройни са и родителите, които говорят на децата си „по бебешки" или на „тийнейджърски" жаргон, за да установят връзка с младото поколение, сякаш то е умст­вено недоразвито.

Всяко умалително на собственото име „ смалява "лич­ността. Толкова е просто, че няма накъде.

Да се върнем на Мия:

- Всъщност се казвам Мария. Но винаги са ме наричали Мия. Искам да се освободя от това умалително, но как?

- Какво ви пречи да го сторите? -Всички покрай мен.

- Тоест? Правили ли сте опити?

- Не, не смея. Представяте ли си колко трябва да обяснявам!

- Той лесно ще свикне с Мария.

- Те няма да се съгласят. Желанието ми ще им се стори смешно.

- Още повече, че се чувствам отлично като Ма­рия...

Продължението на историята? Мария обяви на все­ослушание, че държи да я наричат с истинското й име. Показа се неумолима, като поправяше събеседника си всеки път, когато се налагаше, или не отговаряше, ако се обърнеха към нея с умалителното име. Никак не беше лесно, защото всички, които я познаваха открай време като „Мия Се", трябваше да променят поведението си (тук имаме същите трудности като тези, за които вече стана дума). Но твърдото решение на Мария стори необ­ходимото. Няколко месеца по-късно тя възвърна истин­ското си име. Тогава целият й външен вид се промени: походка, начин на обличане и на говорене, отношение към приятели и познати, към втрещените родители, при­нудени да приемат „новия вариант" на дъщеря си.

Самата Мария се чувства отлично.

Всеки със собствения си затвор

Афективните затвори

• Потребност от успех (нерядко завладяваща цялата личност и придружена от обичайните за този случай напрегнатост и тревожност). От нея води началото си така наречената „цивилизация на убийството", за която ще поговорим по-нататък. Целта е да смажеш другия на всяка цена. Това е един непроницаем, лишен от всякакво творчество свят.

• Страх от провал.

• Потребност от провал поради невротично чувство за вина.

• Чувство за малоценност.

• Чувство за вина.

• Потребност от могъщество, породена от усещане за безсилие, от чувство за лична или екзистенциална вина.

• Потребност да бъдеш обект на възхищение, резултат от чувство за малоценност.

• Страх от отхвърляне.

• Страх от изоставяне.

• Страх от щастието, придружен от „магическа" тревож­ност: „Досега имах късмет, но някой ден ще трябва да заплатя за него..."

• Постоянна тревожност, свързана с евентуално нещас­тие, болест, смърт.

• Страх от самотата - често резултат от страха от изо­ставяне или отхвърляне.

• Патологично чувство, че другият е твоя собственост.

• Прекалена ревност.

• Липса на спонтанност.

• Всички видове страх, притеснение, закостенели схва­щания или мнения, склонността ни да бъдем пристраст­ни, натрапливите навици.

Социалните затвори

• Тревожност и чувство за вина, породени от страха от чуждото мнение.

• Рефлекторно подчинение на различни задължения; не­способност да се каже „не" на някои видове социален натиск.

• Задължения (социални или религиозни) да се създават много деца или минимален брой деца.

• Обичаи (спазвани механично и неподлежащи на пре­осмисляне).

• Разнообразни табута.

• Догми (от всякакъв вид).

• Маски, криворазбрано достойнство, социални роли, отъждествяване с мними примери за подражание, задължително обществено положение, задължителна бляскава кариера.

• Задължителна почивка (за да сме като всички остана­ли).

• Мода (също възприемана като задължителна).

• Модни изрази (с които подражаваме на другите пора­ди страх от отхвърляне и за да не се различаваме от тях).

• Задължителни пътувания.

• Телевизия (пасивност, съгласие да поемем ролята на „заложник" на рекламата, невъзможност да се откажем от наркотика на малкия екран и т. н.).

Затворите на взаимоотношенията

• Криворазбрана вярност (основана на чувството за вина и страха).

• Ревност.

• Невротично собственическо чувство.

• Афективно людоедство и вампиризъм (различни фор­ми на „любов" - поглъщаме другия, храним се с него, пречим му да живее).

Религиозните затвори

• Различни видове лицемерие (поради липса на вяра или безразличие).

• Лъжи и различни задължения („да играем играта").

Идеологическите затвори

• Всичко, което задължава афективността да поеме само в една посока, да се ориентира към едно идейно течение, превърнало се в догма. Оттук отричането на други също толкова догматични идеологии, в резултат на което се стига до афективно отхвърляне на привържениците им. Неприемане на различията, непробиваема вяра в „собст­вената истина".

Как живеят повечето хора? Еднакво тъпо... или Всеки в своята килия

Вярно е, че животът на повечето хора протича по след­ния начин: Раждане... Училище... Университет... Военна служба... Брак... Кариера... Пенсиониране... Кончина...

Тоест обикновено ние влизаме от един затвор в друг. И най-лошото е, че през годините, прекарани във всеки от тях, дори мислено не си подаваме носа навън. Стоим си на топло в поредната килия.

Да се вслушаме за какво си говорят затворниците.

В университета се говори за университета, за препо­давателите, за състудентите, за курсовите работи; с една дума -- за университета и пак за университета...

В казармата предмет на разговорите са командирите, старшината, капитанът, тоест казармата....

В службата се разменят новини от службата, клюки за колегите, за началниците; вкъщи също се говори за службата, за новините от службата, за службата, служба­та, службата...

И действително е така!

Понякога се случва изпод камарата от килии да се по­даде главата на някой аутсайдер, който да заговори за нещо друго или поне да се опита. Това може да е музи­кант, поет, художник, писател, може да е дете или зрял човек. Той щръква високо над демагогската каша, забър­кана от всеобщия стремеж към уеднаквяване.

Този особняк ще бъде възприет от „колектива" като чуждо тяло, като нещо различно, което не се вписва в обичайния затворнически режим. Той ще стане обект на враждебност, на отхвърляне, на сарказми, на учудване, дори и ако му се възхищават.

Каква ще е съдбата му? Може да не понесе различни­те форми на отхвърляне и да се подчини на масата, превръщайки се в аутсайдер в най-отрицателния смисъл на думата, в индивид, негоден за афективен и социален живот. А може и да устои и да успее да задържи главата си над водата.

Във всеки случай ще бъде или отстранен, или унищо-

жен в резултат на неволно предизвикания от самия него „скандал".

А останалите? Те са милиарди. Милиарди човешки същества, които танцуват и подскачат на място без ни­какъв контакт с живота и с хората от другите килии, без никаква перспектива освен неизбежното утре.

Какво са научили те в края на живота си? Нищо или съвсем малко. Какво са открили? Нищо. Какво са наме­рили? Нищо. Повечето от тях така си и остават в неведе­ние за съществуването на други вътрешни светове, на други измерения...

Откъде да проникнем в кълбото или окръжността, след като те нямат нито начало, нито край, а се състоят от без­брой еднакви точки? Да си припомним определението от началното училище: кълбото е затворена повърхност, със­тавена от безкраен брой точки, които отстоят на равно разстояние от центъра; плоското сечение на кълбото пред­ставлява кръг. Кълбото, кръгът, окръжността са напълно затворени системи. Можем да проникнем в тях само ако ги пробием. Да си припомним как физикът Херц открил радиовълните. Херц пуснал променлив ток с високо на­прежение през две метални топки, поставени на малко разстояние една от друга. Когато електрическият потен­циал достигал максималната си стойност, между двете топки проблясвала искра. Малко встрани Херц поставил срязан метален обръч. И забелязал, че между двата края на срязаното място също прехвърчат искри. Електриче­ството се пренасяло в пространството. Така било доказа­но съществуването на радиовълните.

Същото важи за човека. Как да установим контакт с някой, който се е превърнал в окръжност от напълно ед­накви точки? Така де. От кой край да подхванем нещо, което няма край? И как една окръжност би общувала с друга, до която се допира в една-единствена точка, раз­положена от външната страна на двете затворени все­лени?

Да вземем капка вода върху стъклена пластина. Тя е в състояние на пълно равновесие, тъй като напрежението е разпределено между безбройните й точки. Би могла да се запази непроменена в продължение на милиони годи­ни, стига нищо да не наруши „самовглъбяването" й. Но статичната, неподвижна капка вода е съвършено безпо­лезна. Тя напомня за онази „капка", която навремето физикът Нилс Бор предложи като „работен модел" на атомното ядро (плътна маса от частици).

Бор се е опитвал да- обясни феномена, при който ня­кои ядра поглъщат или излъчват елементарни частици. Той е предположил, че когато една частица проникне в ядрото, енергията, отделяна при движението й, се раз­пределя равномерно между плътно притиснатите части­ци, така че никоя от тях не получава достатъчно, за да се освободи. Необходими са милиарди сблъсъци, за да при­добие някоя от частиците достатъчно енергия и да се отдели от „капката".

Малката смърт

Да се върнем към човека. Колко допира, сблъсъци, по­някога дори беди или провали ще са необходими, за да се отвори най-сетне здраво залостената и за себе си, и за

околните система, за да се пробие защитата, която човек си въобразява, че си е осигурил, превръщайки се в кълбо, в окръжност, свивайки съществото си до минималната му повърхност?

Така още от детството несметно число индивиди се включват в играта на „затваряне в калъф" и живеят до края на дните си в тъмницата на статичния си свят.

В природата на всяка крачка се сбълскваме с това, което можем да наречем „закон за минималното усилие". Как­во прави водната капка например? Тя прилага точно този закон, като еднакво разпределя напрежението по цялата си повърхност.

Тук ще цитирам Рьоне Юиг*:

„Един пример, който впрочем открай време е поразя­вал хората, ни дава пчелата с нейните килийки. Когато разглеждаме восъчната пита, веднага забелязваме съ­вършеното шестоъгълно сечение на коридорите. То пред­ставлява многоъгълник с шест еднакви страни, свърза­ни с равни ъгли от по 60 градуса."

Шестоъгълниците са прецизно „сглобени", прилепени един до друг без никаква загуба на пространство и на усилие. Явно и тук действа законът за минималното уси­лие.

Друг пример: ако затиснем мехурчета от водна пяна между две стъкла, те ще се групират в слепени шес­тоъгълници. Излиза, че природата си пести труда и до­колкото е възможно, гледа да не се преуморява.

А ние? А нашият организъм? А психиката ни? Те се подчиняват на същото правило и знаят какво правят, във всеки случай много по-добре от нас.
Всяко човешко същество се стреми да намери покой -по какъвто и да е начин (но не и „вечен покой"). Невро­зата сама по себе си е опит за успокояване на личността. Колкото до човешката „капка" (която също прилага за­кона за минималното усилие и за икономия на енергия­та), тя е изпълнена с безброй вътрешни напрежения, несъзнавани страхове и изтласкани чувства! В нея цари онази нестабилност, която човекът желае да избегне на всяка цена. И като се има предвид това дълбоко заложе­но в него желание, колко несъзнавани усилия, какво на­силие над личността са нужни, за да попречат на за­твора да се отвори към света и към други измерения на живота, които остават завинаги непознати заедно с опасностите си, съгласен съм, но най-вече заедно с чу­десата си!

Няма съзидателност без топлина

Всяко затваряне в себе си, всяко свиване на „кълбо" ни превръщат в свят, лишен от топлина и следователно не­способен на обмен с другите светове.

Ще дам пример с два скачени съда, в които нивото на течността е едно и също. При подобно равновесие вся­какво движение е изключено. Необходимо е нещо да го наруши. Да си представим, че пуснем камъче в единия съд. Тогава вълнението на течността ще може да се из­ползва. А ако поставим в течността уред, свързан с дина-момашина, ще се получи електрически ток, който на свой ред ще произведе топлина, работа, светлина. Ще се поло­жи началото на веригата на обмена, на работата и на „творчеството".

Същото се отнася за всеки от нас. Психологията дава най-добрия пример за това как да извършим работата, необходима за нашето освобождаване. Това освобожда­ване (чрез психоанализа или по други начини) минава

през нарушаването на мнимото равновесие в човешката капка, както и на фалшивото успокоение, дължащо се на неврозата; то се състои във внасянето на смущения в нашия затворен свят (камъчето в скачените съдове). В резултат се включва динамомашината, в личността и в нейната афективност възниква „напрежение", същество­то ни започва да извършва работа, да отделя топлина и най-главното - да съзидава с непозната дотогава сила.

Необратимост и маргиналност

Всяко истинско „освобождение" (социално или афектив-но) е необратимо. Новопридобитият вкус към живота не позволява връщане назад.

Цялостното освобождаване обаче не може да се из­върши „на един дъх", дори ако понякога процесът на­помня верижна реакция - освобождаването от един за­твор автоматично отваря вратите на втори, после на тре­ти и т. н.

От друга страна, всяко излизане от старата черупка, всяко напускане на старата килия води до маргиналност, до „различност", с която трябва да се справим.

Смятаме, че имаме цел, защото сме решили да си поста­вим такава и работим в тази насока. Всъщност често ста­ва дума само за илюзия - избрали сме точно тази цел по причини, които нямат нищо общо с нас: семейни, соци­ални, финансови и др. фактически „ние" нищо не сме ре­шавали.

Мисълта за подобна цел ни тласка по един-единствен път и нерядко ни увлича в необратим процес. Устремени напред, ние започваме да „действаме". Събираме всич­ките си сили и ги насочваме към целта. След като я по­стигнем, тя, естествено, престава да бъде цел. И започ­ваме да търсим друга, защото, изглежда, не можем да живеем иначе. А и нали ни учат, че е абсолютно задължи­телно да имаме цел в живота; при това целта ни е пред­ставена само с външните си белези - работа, успех в об­ществото, пари, кариера...

След някой и друг ден новата цел на свой ред престава" да бъде цел. И така от цел на цел ние вървим напред и си въобразяваме, че „правим" нещо. Всъщност си правим само илюзии за самите нас и за живота.

Мотивите са толкова много, колкото и хората. Ще ви кажат:

- за да успеем в живота (какво ли може да означава това?), повтаряйки впрочем чутото от другите;

- защото трябва да имаме цел (което не означава нищо, след като не знаем защо);

- защото без цел животът не заслужава да се живее (така ли?);

- защото, който не върви напред, изостава (крилата фра­за!).

Мотивите обикновено са неясни и не особено благо­родни. Искаме да докажем на самите себе си, че... (какво точно?); искаме да надскочим боя си (не можем, тъй като той е веднъж завинаги определен); да докажем на роди­телите си, че не сме толкова неспособни, колкото смя­тат; да се издигнем над околните; да отмъстим за детст­вото си; и какво ли не още...

Всичко това поражда у индивида непрекъснато напре­жение, страхове и депресии, кара го да се включва в убийс-

твени надпревари, слага му наочници и му затуля живо­та. И най-тъжното е, че безброй хора се затварят в кили­ите на своите цели и много рядко ги напускат.

Програмираната цел

Истинската цел е нещо съвсем различно. Тя е програми­рана някъде вътре в нас - открай време, може би още от зараждането на вселената, програмирана е заедно със съдбата ни, с която се е сляла. Целият ни организъм е подготвен да се устреми към една-единствена цел, като че ли в нас е имало „компютър", който е обобщил всич­ки данни, преди да определи посоката ни. .

Каквото и да правим, ние се движим към тази цел. Ця­лото ни същество върви към нея.

Обикновено целта, която „преследваме", е в пълно про­тиворечие с целта-съдба. И макар последната винаги да излиза победителка, противоречията й с първата водят до вътрешни терзания, неврози, преумора, тревожност и различни заболявания.

Така че искаме или не, ние сме на път към програми­раната в нас цел. Тя е несъзнавана и е нужна огромна работа, за да я издигнем до нивото на съзнанието. Но дълбоко в себе си ние се движим в указаната посока. Несъзнателно правим това, което целта е решила, и все така несъзнателно се доближаваме до нея. Криволичим, залитаме, но не отстъпваме. Не се връщаме назад. По­нятието „регресия" в случая е неприложимо. Човешкото същество никога не регресира, никога не спира по пътя към заложената в него цел.

Ако един ден тази цел ни се разкрие, с почуда устано­вяваме колко очевидна е била. Тогава разбираме накъде водят мислите и действията ни, накъде вървим в профе­сията, в любовта, в живота си.

И всичко се навързва като „по чудо" - срещи, четива, връзки, благоприятни случаи, сякаш „паднали от небе­то", възможности, разкрили се все по линия на съдбата ни, всичко това подредено и съчетано във времето поня­кога по наистина фантастичен начин. Ето така се превръ­щаме в част от вселената и се изпълваме със странното усещане, че ни води тайнствен вълшебник...

Да правим? Да правим какво?

Отговорът произтича от казаното дотук. Често пъти сме уверени, че „правим" нещо. А би трябвало, както вече казах, да почувстваме, че вървим към съдбата си. Най-добре е да се опитаме да придобием - след като освобо­дим вътрешната и външната си спонтанност - нещо като „пасивна" активност, да се отпуснем по течението на живота и внимателно да следим за обстоятелствата, ко­ито приличат на същността ни.

Трябва също така да разберем, че нищо никога не е постоянно, че и ние, и светът сме в постоянно движение между доброто и злото, между светлината и сянката, между разширяването и свиването.

Това, че „действаме" с ожесточение и воля, не проме­ня нещата. Никоя човешка сила на света не е в състоя­ние да предотврати събитията. И ние - като всичко дру­го - сме вплетени във взаимозависимите обстоятелства, които се подчиняват на една абсолютна логика. Всичко, което „правим", каквото и да е то, е предопределено от програмираната ни съдба, а тя от своя страна е част от великия вселенски план.

Понякога поемаме в неправилна посока по вина на възпитанието, комплексите, страховете си. Това „ни се случва", тъй като не можем да постъпим другояче. Вътрешните ни затвори скриват от нас целта на съдбата ни (както и животът, който бихме могли да водим), съще-

ствуването ни е изпълнено със сътресения и неприятно­сти, плод на напрежението, възникващо, когато фалши­вите ни цели застанат на пътя на съдбата.

Спонтанността: основен принцип

„Кастрирането" на спонтанността е една от характерни­те черти на западната цивилизация.

Научаваме се да не даваме израз на чувствата си, да задържаме поривите на симпатия и антипатия, да сле­дим изкъсо жестовете и усмивките си и т. н. Казано на­кратко, научаваме се на „самоконтрол" в лошия смисъл на думата, за да се държим „възпитано", за да избегнем възможните одумки, за да не предизвикваме обществе­ното мнение... Всичко това е в противоречие с истинско­то отношение, което бихме могли да имаме към самите нас и към останалите. По този път стигаме до външна и вътрешна скованост и започваме системно да изтласк­ваме емоциите си; или въставаме срещу лишените от спонтанност „затворени системи" и възприемаме прека­лено освободено, разпасало и грубо поведение.

Изтритата марка

А спонтанността е фабричната марка на всяко живо съще­ство. Лишим ли се от нея, губим способността си да се „отпускаме", да се наслаждаваме на хармонията в живо­та. Прекършваме истинската си човешка природа. Да възвърнеш спонтанността си означава: 1) да позволиш на нещата да отговарят на истинската си природа; 2) да излезеш от килията, в която си затворен.

Възвръщането на спонтанността не е лесна работа; ста­ва дума за постепенно освобождаване от страха, който също е част от западното възпитание и нерядко е причи-

няван от „призраци", принадлежащи на безвъзвратно отминало време.

Отличен начин - но доста опасен за собствената гордост -е да осъзнаем, че поведението, което не одобряваме у другия, често е плод на собствените ни постъпки. Тогава изразът „той е виновен" се превръща в: „Моето поведе­ние е предизвикало ответна реакция, на която от своя страна реагирам, и всичко това нараства като снежна топка." По този начин излизат наяве множеството илю­зии, които сме хранили за себе си и които грижливо сме поддържали от страх да не видим възможната истина за личността си.

Тогава се появява интуицията. И тя е била потискана, изтласквана, почти унищожена в името на едно чисто рационално поведение, което опъваме като защитен ек­ран пред възможната широта на съществуването и пред тревожността, породена от самата идея за спонтанност. (Каква ли беда ще ме сполети, ако се държа непринуде­но и се покажа такъв, какъвто съм?)