Очакването и

Съзнавани или не, те са легиони и са израз на стремеж към афективно единение (нормално или патологично) с

другия.

Да си припомним, че сексуалността и афективността се едно и също нещо, че качеството на сексуалността пряко зависи от качеството на афективността; докато гениталността се отнася само до физическите нагони и потребности. Човек може да има мощна афективност и слаба гениталност или обратно - силна гениталност и бедна афективност. Всичко зависи от емоционалното и духовното му равнище.

Става дума за истории със сексуално съдържание или за патетични любовни ситуации - фантазми за изоставя­не, раздяла, отсъствие, завръщане и т. н., които се про­жектират във въображението като филм. Много често сценарият предвижда автомилувки, с които „ни обсип­ва" роден от въображението ни човек. А какво да кажем за фантазмите на тези, които си мислят „за някой друг" по време на полов акт с партньора си?

Най-много изтласквания и комплекси са свързани с ге-нитало-сексуалната сфера. Оттам и хилядите възмож-

ни фантазми, плод на недобре преживяно юношество, на непризната или изтласкана хомосексуалност, всичко това често оцветено със садизъм, мазохизъм, фетиши-зъм и т. н., подхранвано от вестникарски истории, пуб­ликации в списания, романи, от киното и видеото (ро­мантични филми, порнографски филми, филми за наси­лие, филми на ужасите...). Съществуват всякакви фан­тазми, каквито можем да си представим - просто защо­то си ги представяме.

Сексуалните фантазми могат да са еднократни, да се повтарят, да бъдат натрапливи. Те винаги ангажират ця­лата афективност и до голяма степен я обуславят.

АНИМА И АНИМУС

Както знаем, тези две понятия от психологията на Юнг са толкова важни, че не бива да ги използваме над път и под път и да обясняваме с тях всичко, дори необяснимо­то.

Да си припомним:

- Анимата е „душата", ядрото на дълбинното женско на­чало;

- Анимусът е „душата", ядрото на дълбинното мъжко начало.

Анимата заема поне три четвърти от несъзнаваното на човека; но понеже жената по самата си същност е Анима, то Анимусът заема, да кажем, една трета от ней­ното несъзнавано.

Анимата, това е сборът от възможностите на женския полюс у мъжа; Анимусът е съответно сборът от възмож­ностите на мъжкия полюс у жената.

Началото

Анимата и Анимусът

Съдбата на Анимата зависи на първо място от афек-тивните отношения между момчето и майката (огро­мен е броят на погълнатите от имагото на майката Ани-ми). Но тя се определя и от връзката му с бащата, както и от отношението на последния към жената и женстве­ността.

Развитието на Анимуса се обуславя от отношенията на момичето с бащата, но и от връзката му с майката, чието отношение към мъжете и мъжествеността му слу­жи за пример.

В западното общество женският полюс у мъжа (Анима) обикновено бива пренебрегван, отхвърлян, изтласкван в името на криворазбраната мъжественост, налагана от мъжката агресивна, състезателна, убийствена и в края на краищата вледеняваща душата цивилизация. Поради това мъжката съзидателност най-често се задоволява със социалния и финансов успех и извежда мъжа на афек-тивна магистрала, която не води доникъде, освен до едно окончателно крушение, лишено от какъвто и да е вътре­шен живот.

При жената мъжкият полюс (Анимус) е белязан с чув­ство за вина, тревожност и изтласкване на чувствата, също последица от западната цивилизация, която векове наред е отреждала на жената статус на недоразвито съще­ство.

„Шансът" на жената е, че няма нужда да търси своята Анима, тъй като тя самата е Анима (стига тази нейна част да е в добро състояние).

Безумната гонитба

Веднъж погребал своята Анима, мъжът започва да я търси вън от себе си. Така се оказва въвлечен, съзнател­но или не, в гонитбата на идеализиран или утопичен об­раз на жена, на сродна душа, която да е огледалният му образ и с която да преоткрие изгубената си цялост.

Търсенето му е толкова по-упорито, колкото е по-несъзнавано. В мечтите, сънищата, фантазмите си мъжът преследва призрачната жена, която непрекъснато му се изплъзва. Обикновено човек не осъзнава, че е стеснил, че е осакатил личността си, като е отхвърлил един от полюсите на своето несъзнавано. А тъкмо това стесня­ване е „противоестествено", тъй като всеки от нас при­тежава важни хормонални характеристики на така наре­чения „друг пол". Когато изтласкваме другия пол, ние се самоотричаме и живем само с едната половина от лич­ността си.

И така:

маща живота. Ето как мъжът се люшка между образите за жената-Слънце и жената-Нощ.

И как, без да си дава сметка, несъзнаваните фантазми направляват съществуването му.

- При жената: и тя търси сродната душа, но на мъжа-баща, на идеализирания мъж, на брата. Нормално или не, това търсене ражда фантазми за мъже покровители, за герои, но и за мъжественост с обратен знак - опасна, кастрираща, насилваща. Но по принцип Анимусът на жената е полюсът на творчеството, на есктравертното разгръщане на личността, на действеното себераздава-не. Търсенето на външен Анимус е до голяма степен несъзнавано и предизвиква привидно волеви действия, мечти и фантазми за успех или за провал, за социални проекти, за героични постъпки, но и за кастриращо и агресивно поведение спрямо мъжете.

След като Анимата и Анимусът съставляват голяма част от несъзнаваното и на мъжа, и на жената, става ясно, че изваждането им от строя може да превърне личността в истински хаос от неорганизирана, но действена енергия, която обуславя три четвърти от постъпките ни.

Тази затворена енергия може да се сравни със „супа­та" от елементарни частици - протони, неутрони, елек­трони, фотони, неутрино... - които в началото на нашата вселена безразборно са се носели в пространството и от чиито „случайни" сблъсъци са се образували атомните ядра; така и несъзнаваните фантазми се раждат от мърт­вото вълнение на изтласканите Анима и Анимус.

Как да постъпим, за да издигнем Анимата и Анимусът до съзнанието си и да ги превърнем в част от личността си? Как да ги разпръснем в организма си и да почувства­ме действието им?

На първо място, като се научим да разпознаваме мъжките и женските елементи у всеки от нас - елемен­тите, които правят мъжете и жените потенциално дву-полови. Истината е, че ние не си даваме сметка - дори умозрително - за един биологичен факт: двойните ни полови характеристики, които придават относителност на афективната и сексуалната природа на всяко човешко същество.

Ако не се лъжа, физикът Жак Бержие беше казал: „Няколко атома водород върху една молекула стерол са достатъчни, за да разделим половете." Но твърде мно­го хора предпочитат да не забелязват тази проста биоло­гична истина в желанието си да се нагодят към западна­та цивилизация, която също нехае за двуполовостта на живите организми.

Нужно ли е да цитираме Кришнамурти: „Добре изгра­ден ум е умът на мъжа и жената, а не на мъжа или жена­та."

Не е лесно да анализираме човешкото поведение, кое­то непрекъснато се колебае между мъжкото и женското, линейното и овалното, социалното и дълбоко съзидател­ното, повърхностното и задълбоченото, потенциалното и действащото. Не е лесно и да „хванем спатиите" на онези фантазми, които уж съзнаваме, но без да си дава­ме сметка каква поразителна информация за двата по­люса крият. Не по-малко трудно е да си припомним и да изпитаме отново „някогашните" усещания (свързани с афективните отношения с майката и бащата например), както и стотиците постъпки, които те са предизвикали и продължават да предизвикват. Трудна работа е и да се освободим от вече споменатия страх - страха да се про­меним в очите на другите. Ще цитирам тук Жан Жиро-ду: „Човек не може да промени миналото и душата си тайно от съседите." И наистина, хармоничното вписване на Анимата и на Анимуса в личността предполага изве­стна маргиналност на духа, възприемане на нова гледна

точка, отърсване от старите предразсъдъци, според кои­то всеки пол е застинал в една-единствена роля; предпо­лага също да направим преоценка на личността си, като осъзнаем цялата нелепост на поведенията, определени като „мъжки" и „женски".

Нека първо уточним, че фантазмите непрекъснато лъка­тушат между двата полюса. Делим ги на два вида за удоб­ство.

Фантазми, предизвикани от Анимата

- фантазми за самоубийство: могат да означават непре­одолимо влечение към смъртта-възраждане и желание за връщане към майката-закрилница; но и - с отрицате­лен знак - за връщане към майката-унищожителка.

- фантазми за обожание или за унищожение на майка­та и на женствеността, за обожание или унищожение на жената; тук влизат садистичните фантазми, фантазмите за изнасилване и т. н.

- Вдъхновяващи фантазми: в преобладаващата си част те са определено положителни; от тях се раждат поетич­ни и музикални творби, научни открития.

- фантазми на двете крайности: често пъти несъзнава-ни, те се състоят в „предъвкване" на един и същи сюжет с преминаване от любов към омраза и обратно.

- фантазми със символи: в тях фигурират добри или лоши чудовища, блата, езера, нощни градове, сняг, пла­нини и т. н. (Виж „Тълкуване на сънищата".)

- фантазми, свързани с детството: тук се появяват, ес­тествено, майката, домът, гледки и лица от детството...

- фантазми, свързани с идеалната жена, която може да бъде изцяло измислена.

- Често си измислям някаква жена. Бавно я „сгло­бявам", като заемам части от известни кино-артистки: лицето на... краката на... ръцете на... Променям външния й вид според сюжета - запо­знанство, внезапно влюбване, голяма любов. Меч­тая си по поръчка, ако може така да се каже...

Фантазми, предизвикани от Анимуса

Както вече казах, те са по-слаби от тези на мъжете по простата причина, че Анимата (самата жена) рядко присъства в тях. Това са фантазми за активно съзидание, за социални успехи; фантазми, които изразяват потреб­ността на жената да бъде забелязвана, да й се възхища­ват, да я обожават; фантазми за шикозни дрехи, подхран­вани от телевизионните сериали, фантазми за външна изява; но и такива, в които се появяват мъже в ролята на покровители или любовници, опасни или разрушителни мъже, както и изразяващи агресивност, омраза към мъжете и т. н.

Това е необичаен фантазъм, от който ще приведа един пасаж.

Става дума за 34-годишен мъж, който изпитва стран­на любов към лодките, макар да няма никакъв опит в управлението им.

- Представям си, че съм на някаква платноход-ка, която се носи по моретата към края на сее-

Какво виждаме тук?

- Неопределено дългото или безкрайно плаване, пътеше­ствието към други брегове. Платноходката напомня лод­ката, която в много митологии пренася душите на по­койниците в отвъдното.

- Мистичността на „пътешествието": платноходката се е отправила към неизвестното; морето и небето се сливат, мечтателят има чувството, че се разтваря в тях.

- Гласовете на китовете: възможно е древните море­плаватели, запленени от тези гласове, да са вярвали в зова на сирените. Налице е усещането за поглъщащата Анима, за вечната и недостижима жена, която открай време привлича мъжете. Китът олицетволява също доб­рия дух, който изтръгва мъжа от опасното море и го по­вежда към спасението и безсмъртието. Нали в една от южновиетнамските легенди тъкмо китът донася детето-спасител, което освобождава света от злото? -Мореплавателят се е насочил към „края на света": усе­щане за спряло време, за вечност, за смърт. Усещане за възраждане в някакво „другаде", достъпно единствено за

любовта.

ето светове. Изгаря от невъзможна любов и иска да се възроди във вечност, която да подпечата новата му съдба. За съжаление всеки път отново се връща към обикно­вения си живот. Дали не става дума за компенсаторен фантазъм? Много е вероятно, но не е ли по-важно това, че този мъж предугажда възможното съществуване на друго душевно измерение?

Кръвосмешението - обект на пълна забрана в нашите общества - може да се разглежда от множество гледни точки. Като всеки вид любов, то също е имало символно значение, което впоследствие се е разпаднало на хиляди форми - от областта на фантазмите или на реалността. Но несъзнаваната тенденция е винаги една и съща.

Инцестът представлява любов към собственото отра­жение. Ето един пример: кръвосмесителната любов на Зигмунд и Зиглинде във „Валкюрите" на Рихард Вагнер.

„В потока зърнах собствения си лик... и сега ти ми го препращаш..."

Тези думи са израз на инцестна любов, придружена от любов към самия себе си, към собствената личност, ви­дяна в огледало. Става дума за вид нарцисизъм (като при всяка любов).

Кръвосмешението и митологията

По своята същност кръвосмешението е съюз между по­добни. То присъства в отношенията между боговете в много митологии. Наблюдава се при фараоните и крале­те, както и в някои затворени кръгове, които искат да

запазят господството си в обществото (ще видим това по-нататък, когато стане дума за „затворените", афек-тивно деградирали семейства, в които тайно се практи­куват всякакви форми на кръвосмешение - милувки, опипване, полови контакти и пр.).

За да остане вярна на върховния символ, Изида се омъжва за брат си Озирис. Инцестът се среща и в мито­вете на инките, гърците, египтяните, ирландците... Све­щената книга на маздеистите „Зенд-Авеста" препоръчва бракове между кръвни родственици, за да се увеличи приликата с боговете. („Ние си приличаме по кръв; като смесим кръвта си, ще станем единствени по рода си.")

Известно е колко разпространени са интимните връзки между брат и сестра, върху които не тегне толкова кате­горично табу, колкото върху отношенията между роди­тели и деца.

Всъщност човешкото общежитие се основава на възбра­ната - социална и медицинска, - наложена върху кръво­смешението между сина и майката (всеизвестната Едипо-ва тема). Благодарение на тази възбрана животинското у човека е изместено от „цивилизовано" поведение.

Всеобщото изкушение

За психоанализата кръвосмешението представлява уни­версално сексуално „изкушение", изтласкано под влия­ние на табуто. Става дума за нормално влечение между разнополови индивиди, което се натъква на забрана. Еди-повият комплекс (син/майка) и комплексът на Електра (дъщеря/баща) очевидно стоят в основата му. Тези ком­плекси са една съвсем естествена (и дори полезна) фаза в развитието на момчето и на момичето.

Но ако това влечение е нормално в детството и в юно­шеството, то фиксацията му в зряла възраст води напра­во до невроза.

Съществуват безброй начини за „симулиране" на ин-цест и това е напълно обяснимо, като се има предвид всеобхватността и силата на олицетворявания от инцес-та почти „космическия" съюз. Като симулиране на кръво­смешение може да се изтълкува поведението на моми­ченцето, което прави всичко, за да се хареса на баща си, да го прелъсти, да пробуди интереса му. Известен е съзна­вания или несъзнаван фантазъм на дъщерята, която иска да има дете от баща си.

Инцестно, но „в обратна посока", е и поведението на майката, която прекалено обожава сина си, или на баща­та, насочил цялото си почти любовно внимание към дъще­ря си за сметка на собствената си съпруга. Подобни симу­лации са в границата на нормата при условие, разбира се, че не се стига до преминаване към действие. Можем да си представим колко фантазми раждат подобни влечения, усещани като забранени и поради това изтласквани.

Друга симулация: у някои племена оранта се възприе­ма като оплождане на майката-земя. Това също е инцест-на практика, но в магическия смисъл на термина.

Виждаме, че идеята за кръвосмешението се развива в низходяща градация:

- „мистичен" произход, символизиращ съюза между бо­говете;

- обект на социална и медицинска забрана;

- инфантилни фиксации;

- невроза в резултат на изтласкване;

- афективна, тоест сексуална и генитална перверзия;

- полуживотински форми.

Кръвосмешението в някои „затворени" семейства

Да си припомним казаното по-горе: в митологията се го­вори за родове, в които се смята, че кръвосмешението е начин за повишаване на могъществото.
Кръвосмешение в най-низките му форми, „симулира­но" или истинско, се извършва в някои „затворени" се­мейства (в афективния смисъл) - естествено, тайно от всички. То се изразява най-различно, като се започне от подозрителни ласки между бащата и дъщерята или меж­ду майката и сина, пораждащи съответните отношения, и се стигне до опипване в гениталната област и инцестно изнасилване, разрушително за личността.

Последният вид инцест е дело на индивиди с ограни­чена или инфантилна психика, със забавено психологи­ческо, афективно или умствено развитие, които нерядко са убедени в своята невинност. Да отбележим впрочем, че принадлежността към „почтено" семейство не пред­полага непременно здрава афективност. Социалното по­ложение също няма нищо общо. Всичко е въпрос на вътрешна нагласа, не на външни условия.

И още веднъж: това бедствие на големия град - изна­силването по нощните улици, в паркове и градини - не е ли всъщност унищожаване на образа на Майката¹?

Ще цитирам един пасаж от Юнг:

„Ако се придържаме към обективното знание и се аб­страхираме от сантименталната стойност, която придаваме на нещата, ще съумеем да хвърлим мост над пропастта, разделяща нашата епоха от древността, и с учудване ще установим колко актуален е Едиповият комплекс. Да не подценяваме значението на това впечат­ление: знанието всъщност ни показва, че елементарни­те човешки конфликти не зависят от пространството и времето. Това, което е изпълвало сужас древните гърци, съществува и днес. Трябва само да се откажем от илю­зията, че сме по-морални от тях, и да си припомним неразривната ни връзка с техния свят. Пред нас се раз­крива непознат досега път към душата на античност­та - обшият път на дълбокото сьпричастие и на инте­лектуалното разбиране. Изследвайки субструктурите на собствената ни душа, можем да обхванем живия смисъл

на античната култура, да излезем от собствената си сфера и да застанем на стабилна позиция, от която да сме в състояние да възприемем обективната истина. Поне това е надеждата, която ни спохожда, когато пре­откриваме безсмъртието на Едиповия проблем."

Тези размисли може би ще поставят нещата на място­то им, ще поставят на мястото им и подозрително „доб­родетелните" хора, които очевидно проецират върху окол­ните собствените си изтласкани желания и които се пра­вят, че не забелязват странната притегателна сила на инцеста и на хилядите породени от него фантазми.

Така че нека всеки от нас се взре в себе си...

фантазми за кастрация

Казвали сме неведнъж, че напрежението между свръх-Аза и либидото поражда тревожност, предизвикана от заплахата от наказание, което може да ни бъде наложе­но от висшата морална инстанция. Кастрационният ком­плекс може да се разглежда като прототип на този вил тревожност

фантазъм на 23-годишен мъж, изразяващ класически кастрационен комплекс:

- Щом изпитам сексуален порив, който ми се струва анормален, пред очите ми за кратко из­никва един и същ образ. Виждам се в Ориента, някаква забулена жена вдига сабя и силно замах­ва с нея. Побягвам. Усещам ужаса от възмож­ното осакатяване и същевременно нещо като горчиво удовлетворение...

Този фантазъм не се нуждае от особен коментар - до­бре виждаме страха от кастриращото наказание и облек­чението, последвало изкупването на вината.

Повече не видях мъжа, а и не знам какво означава за него „анормален порив". Но фантазмът му е бил вероят­но следствие на зле преодолян Едипов комплекс.

Понятието „кастрация" следва да се разглежда и в сим­воличен план. Кастрация е всичко, което създава усеща­не за смаляване, за осакатяване на личността. В запад­ното общество повечето хора са „кастрирани" - мъжете са лишени от своята Анима, а жените - от своя Анимус.

- Най-честият ми фантазъм? Изживявам го в моменти, когато изпитвам усещането, че съм ненужен, неспособен, смазан, лишен от мъжест­веност. Обикновено се виждам заобиколен от свръхмъже, сред които се чувствам слаб и безси­лен. Най-различни сцени пробягват пред очите ми: или съм в армията, или в някакво много мо­дерно предприятие, или пък в особено драматич­на ситуация. Всички действат и вършат нещо полезно, а аз съм като парализиран. Съвършено излишно е да споменавам, че съм напълно неспо­собен да ръководя!

Разбираме отлично този 30-годишен мъж, след като вече знаем, че крайно авторитарният му баща е искал да го моделира по свой образ и подобие. Бащата непрекъсна­то е давал за пример себе си като осъществена личност, което е довело младежа до:

- неспособен съм да забия един пирон, без да се разтреперя...

СТРАХОВИ ФАНТАЗМИ

„Нормалната" тревожност е един от мощните двига­тели на човешката дейност; става дума за екзистенциал­ния страх, присъщ на всеки от нас и съвсем естествен, ако е в границите на допустимото.

Той е един от факторите, които ни тласкат към съзи­дание, към откривателство, към търсене на смисъла на живота и на смъртта и в крайна сметка към опити да открием големия отговор.

Съзнателни или не, фантазмите, породени от вътреш­ната ни тревожност, се въртят около различни планове, около изкуството, около творчеството на различни нива. Едно стъпало по-долу, но все още в границите на нор­малното, са разположени фантазмите за бягство от все­кидневието, за пренасяне в някакво „другаде", където да намерим отговор на основните въпроси на битието. Това са фантазми, които ни отвеждат далеч от еднообразие­то на живота, мечти за големи пътешествия, за необи­таеми острови, желания за връщане към простото същест­вуване.

Става дума следователно за онази тревожност, която се опира на живота и на усещането за възможна свобода; именно тя отличава човека, решил да поеме риска на обновлението. Ние не се боим от това, което идва, а от онова, което си отива. Боим се да не изгубим сигурност­та на познатия ни свят.

Нормалното екзистенциално безпокойство стимулира и ни подтиква към опити - нерядко успешни - за адек­ватно приспособяване към обстоятелствата (докато пре­калената тревожност изсушава живота).