— Мога да ти приготвя стаята, ако искаш. Същата си е като преди. Но ми се струва, че се нуждае от почистване.
— Трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път.
Баща ми се натъжи.
— Добре тогава. — Изпрати ме до колата. — Къде отиваш?
— В Тексас.
— Какво има там?
— Тексасци, предполагам. — Свих рамене. — Продължавам да уча.
— Трябват ли ти пари?
— Получих стипендия. Ще се оправя.
— Ако все пак ти потрябват, обади ми се. С радост ще ти дам.
Стиснахме си ръце и се прегърнахме малко неловко. Струваше ми се, че баща ми няма да живее още дълго.
Оказах се прав; щяхме да се видим само още четири пъти, преди да умре от инфаркт.
Бил сам у дома, когато се
случило. Тъй като станало през уикенда, чак след няколко дни забелязали, че го няма, и се сетили да проверят.
Качих се в колата. Баща ми стоеше отстрани. Направи знак да отворя прозореца.
— Обади се, когато пристигнеш.
Обещах му и когато пристигнах, му звъннах.
В Хюстън наех първия апартамент, който огледах — студио над гараж с изглед към задната част на
мексикански ресторант — и си намерих работа в библиотеката на Райс, за да се издържам през лятото. Градът
изглеждаше странно и беше по-горещо и от ада, но ми прилягаше напълно. Търсим
себе си в заобикалящата ни
среда, а всичко, което виждах наоколо беше или напълно ново, или се рушеше. В по-голямата си част градът беше
грозен — море от едноетажни търговски центрове, занемарени жилищни блокове и огромни, претъпкани
магистрали, по които хвърчаха маниаци — но районът около университета беше елегантен, с големи, поддържани
къщи и широки булеварди, обрамчени от дъбове, толкова съвършено подкастрени, че
приличаха повече на
скулптури. За шестстотин долара си купих първата кола, жълт шевролет „Ситейшън“, модел 1983 г., с износени
гуми, километраж на 370 000 километра и продънен винилов таван, който закачих с телбод. Нямах вести от Лиз и
Джонас, но те, разбира се, не знаеха къде съм. По онова време в Америка човек все още можеше да изчезне, като
свиеше наляво, докато всички очакваха да поеме надясно. Вероятно, ако се поразровеха малко, можеха да ме
открият — няколко обаждания до ръководители на катедри — при условие обаче че искаха да го направят. Нямах
представа какво искат. Мисля, че никога не бях знаел.
Учебната година започна. За лекциите няма кой знае какво за разказване освен факта, че запълваха цялото ми
време. Сприятелих се със секретарката на катедрата, чернокожа
жена на петдесет години, която на практика
отговаряше за всичко; тя ми сподели, че изобщо не очаквали да приема предложението на университета им. По
нейните думи аз бях „породист кон, който успели да купят за жълти стотинки“. Колегите ми докторанти бяха меко
казано необщителни; тук не се организираха градински партита. Бяха напълно необременени от мисли за
забавления. Освен това ме ненавиждаха заради неприкритите предпочитания на преподавателите към мен. Не
надигах глава, не се набивах на очи. Започнах да излизам с колата на дълги разходки извън града. Тексас беше
обрулен от
ветровете, равнинен, без съществени географски забележителности, еднообразен. Обичах да спирам
край пътя на произволни места и просто да гледам в далечината.
Единственият навик от изтока, който запазих, беше да чета
Ню Йорк Таймс и така научих, че Лиз и Джонас са
се оженили. Сватбата се бе състояла през есента на 93-та; изминала беше една година.
„Господин и госпожа Оскар Макоум от Гринуич, Кънектикът и Остървил, Масачузетс с радост
съобщават за брака на дъщеря си Елизабет Кристина и Джонас Абът Лиър от Бевърли, Масачузетс. Булката,
възпитаничка на Харвардския университет, наскоро завърши магистърската
програма по литература на
Калифорнийския университет, Бъркли, и в момента е докторант по «Ренесансова литература» в Чикагския
университет, където младоженецът, също възпитаник на Харвард, е докторант по микробиология.“
Два дни по-късно получих голям жълт плик от баща си. Вътре имаше друг плик със залепена от него бележка, в
която се извиняваше, че се е забавил с препращането. Разбира се, оказа се покана за сватбата, изпратена предишния
юни. Изчаках един ден и на следващата вечер извадих бутилка бърбън, седнах на кухненската маса и отворих плика.
Венчавката ще се състои на 4 септември, 1993 г., в Сейнт Андрюс, Хианис Порт. Тържеството ще се проведе в дома
на Оскар и Патриша Макоум на Сий Вю авеню №41, Остървил, Масачузетс. В ъгъла на поканата имаше ръчно
написано съобщение:
Моля те, моля те, ела. Джонас също настоява. Ужасно ни липсваш.