Градът на огледалата



Pdf көрінісі
бет45/159
Дата10.02.2024
өлшемі3.26 Mb.
#491534
1   ...   41   42   43   44   45   46   47   48   ...   159
Dzhystin Kronin - Prohodyt 03 - Gradyt na ogledalata

Двайсет и едно 
Станахме любовници. Досега не бях разбирал истинското значение на думата. Не говоря само за секс, макар да
правехме и секс — без да бързаме, наслаждавайки се на всеки миг, със страст, която не бях изпитвал преди.
Живеехме напълно пълноценно, с усещането, че не правим нищо нередно. Излизахме от апартамента само за
разходки. Настъпилият студ запази града покрит със снежна пелена. Не споменавахме името на Джонас. Не
избягвахме темата, просто той нямаше значение.
Знаехме, че Лиз ще трябва да си тръгне в някакъв момент; не можеше просто да зареже напълно обичайния си
живот. Но не можех да си представя да се разделим и за миг. Убеден съм, че и тя мислеше по същия начин. Исках да
съм до нея, когато дойде времето. Исках да я държа за ръка, да ѝ повтарям колко я обичам, докато животът я
напуска.
Една сутрин, седмица след Коледа, се събудих в леглото сам. Заварих я в кухнята да пие чай и веднага разбрах
какво ще ми каже.
— Трябва да се връщам.
— Знам. Къде?
— Първо в Гринуич. Майка ми сигурно се тревожи. След това мисля да замина за Бостън. — Не беше нужно да
казва нищо повече; разбрах какво има предвид. Джонас скоро щеше да се прибере.
— Разбирам.
Хванахме такси до Гранд Сентръл. Почти нищо не си бяхме казали, откакто тя съобщи за намерението си. Имах
чувството, че ме водят на разстрел. Казах си да бъда смел. Да бъда мъж, който посреща залпа с гордо вдигната глава
и широко отворени очи.
Обявиха от кой перон ще потегли влакът ѝ. Отидохме там и тя ме прегърна, разплакана.
— Не искам да заминавам.
— Тогава недей. Не се качвай на влака.
Усетих колебанието ѝ не само в думите, но и в тялото ѝ. Не искаше да заминава.
— Налага се.
— Защо?
— Не знам.
Покрай нас забързано минаваха хора. По високоговорителя вървяха обичайните съобщения: Влакът за Ню
Хейвън, Бриджпорт, Уестпорт, Ню Кейнън, Гринуич… Вратите започнаха да се затварят; влакът скоро щеше да
потегли.
— Тогава се върни, след като приключиш. Може да отидем някъде заедно.
— Къде?
— В Италия, в Гърция. На някой остров в Тихия океан. Няма значение. Някъде, където никой няма да ни
намери.
— Иска ми се.
— Тогава просто кажи „да“.
Тя се замисли за миг и кимна.
— Да.
Душата ми запя.
— Колко време ще ти трябва да приключиш с делата си?
— Една седмица. Не, две.
— Да речем десет дни. Ще се чакаме тук под часовника. Аз ще подготвя всичко.
— Обичам те — каза Лиз. — Мисля, че те обичам от самото начало.
— Аз те обикнах преди това.
Целунахме се за последно, тя направи крачка към влака, но се обърна и отново ме прегърна.
— Ще се видим след десет дни.
Започнах да се приготвям. Трябваше да свърша някои неща. Да изпратя имейл до декана на факултета с молба за
отпуск. Нямаше да дочакам, за да разбера дали е одобрена, но не ме интересуваше. Не си представях живота отвъд
следващите шест месеца.
Обадих се на един приятел онколог. Обясних му за какво става въпрос и той ми каза какво да очаквам. Да, ще
изпитва болка, но най-вече просто постепенно животът ще я напусне.
— Не бива да се нагърбваш сам с грижите — каза той. След като не отговорих, добави с въздишка: — Ще ти
изпратя рецепта.


— За какво?
— Морфин. Ще ѝ помогне. — Поколеба се за миг. — Накрая много хора взимат повече морфин, отколкото
трябва.
Казах му, че съм го разбрал, и му благодарих. Чудех се къде да отидем. Чел бях статия в Ню Йорк Таймс за
остров в Егейско море, където много от местните жители са столетници. Нямаше научно обяснение за този
феномен; обитателите на острова, повечето от които бяха пастири, просто го приемаха за даденост. Един от
интервюираните мъже казваше: „Тук времето тече по различен начин“. Купих два самолетни билета за първа класа
до Атина и намерих в интернет разписание на фериботите. До острова имаше курс само веднъж седмично. Щеше да
се наложи да изчакаме два дни в Атина, но нямах нищо против. Щяхме да разгледаме храмовете, величествените
паметници от един изгубен свят, след което да заминем за острова и да изпаднем в забвение.
Настъпи уреченият ден. Събрах си багажа; от гарата щяхме да отидем направо на летището и да хванем полета в
десет вечерта. Не можех да мисля трезво; изпитвах всевъзможни емоции. В сърцето ми се преплитаха радост и тъга.
Неразумно нямах никакви планове за деня и бях принуден да седя в апартамента си цял следобед, докато дойде
време да тръгна. Вкъщи нямаше нищо за ядене, изпразнил бях хладилника, но така или иначе едва ли щях да успея
да хапна нещо.
Отидох до гарата с такси. Отново се бяхме уговорили да се чакаме в пет часа. Лиз щеше да отиде до Гринуич, за
да види майка си за последно, след това да се прекачи на влак за Гранд Сентръл. С всяка следваща пресечка, която
таксито отминаваше, осъзнавах все по-ясно каква е целта в живота ми. Малко хора знаех като мен защо са се родили
на този свят; всичко в живота ме бе водило към този момент. Платих на шофьора и слязох от таксито. Събота беше и
нямаше много хора. Циферблатите на часовника показваха 16:36. Влакът на Лиз трябваше да пристигне след двайсет
минути.
Сърцето ми се разтуптя, когато по високоговорителя обявиха, че влакът пристига на 16-и коловоз. Мина ми
през ум да отида да я посрещна на перона, но размислих, тъй като имаше опасност да се разминем. Пътниците от
влака започнаха да влизат в чакалнята, но Лиз не беше сред тях. Може да беше хванала по-късен влак; от Ню Хейвън
имаше влакове през половин час. Погледнах телефона си, но нямах съобщения. Следващият влак пристигна, но Лиз
отново я нямаше. Започнах да се притеснявам, че нещо се е случило. Не ми и мина през ум, че се е отказала, макар
мисълта да се таеше в кътче на съзнанието ми. В шест часа позвъних на мобилния ѝ телефон, но се включи
гласовата поща. Нима си бе изключила телефона?
С пристигането на всеки следващ влак паниката ми се засилваше. Вече бях наясно, че Лиз няма да дойде, но
продължавах да чакам с надежда. Висях над пропаст, хванат само с върховете на пръстите си. От време на време ѝ
звънях, но продължаваше да се включва гласовата поща. Свързахте се с Елизабет Лиър. В момента не мога да


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   41   42   43   44   45   46   47   48   ...   159




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет