— За какво?
— Морфин. Ще ѝ помогне. — Поколеба се за миг. — Накрая много
хора взимат повече морфин, отколкото
трябва.
Казах му, че съм го разбрал, и му благодарих. Чудех се къде да отидем. Чел бях статия в
Ню Йорк Таймс за
остров в Егейско море, където много от местните жители са столетници. Нямаше научно обяснение за този
феномен; обитателите на острова,
повечето от които бяха пастири, просто го приемаха за даденост. Един от
интервюираните мъже казваше: „Тук времето тече по различен начин“. Купих два самолетни билета за първа класа
до Атина и намерих в интернет разписание на фериботите. До острова имаше курс само веднъж седмично. Щеше да
се наложи да изчакаме два дни в Атина, но нямах нищо против. Щяхме да разгледаме храмовете, величествените
паметници от един изгубен свят, след което да заминем за острова и да изпаднем в забвение.
Настъпи уреченият ден. Събрах си багажа; от гарата щяхме да отидем направо на летището и да хванем полета в
десет вечерта. Не можех да мисля трезво; изпитвах всевъзможни емоции. В сърцето ми се преплитаха радост и тъга.
Неразумно нямах никакви планове за деня и бях принуден да седя в
апартамента си цял следобед, докато дойде
време да тръгна. Вкъщи нямаше нищо за ядене, изпразнил бях хладилника, но така или иначе едва ли щях да успея
да хапна нещо.
Отидох до гарата с такси. Отново се бяхме уговорили да се чакаме в пет часа. Лиз щеше да отиде до Гринуич, за
да види майка си за последно, след това да се прекачи на влак за
Гранд Сентръл. С всяка следваща пресечка, която
таксито отминаваше, осъзнавах все по-ясно каква е целта в живота ми. Малко хора знаех като мен защо са се родили
на този свят; всичко в живота ме бе водило към този момент. Платих на шофьора и слязох от таксито. Събота беше и
нямаше много хора. Циферблатите на часовника показваха 16:36. Влакът на Лиз трябваше да пристигне след двайсет
минути.
Сърцето ми се разтуптя, когато по високоговорителя обявиха, че влакът пристига на 16-и коловоз.
Мина ми
през ум да отида да я посрещна на перона, но размислих, тъй като имаше опасност да се разминем. Пътниците от
влака започнаха да влизат в чакалнята, но Лиз не беше сред тях. Може да беше хванала по-късен влак; от Ню Хейвън
имаше влакове през половин час. Погледнах телефона си, но нямах съобщения. Следващият влак пристигна, но Лиз
отново я нямаше. Започнах да се притеснявам, че нещо се е случило. Не ми и мина през ум, че се е отказала, макар
мисълта да се таеше в кътче на съзнанието ми. В шест часа позвъних на мобилния ѝ телефон, но се включи
гласовата поща. Нима си бе изключила телефона?
С пристигането на всеки следващ влак паниката ми се засилваше. Вече бях наясно, че Лиз няма да дойде, но
продължавах да чакам с надежда. Висях над пропаст, хванат само с върховете на пръстите си. От време на време ѝ
звънях, но продължаваше да се включва гласовата поща.
Свързахте се с Елизабет Лиър. В момента не мога да
Достарыңызбен бөлісу: