Шат ал Араб е важен фактор поради следните причини

Иран притежава стратегическа позиция в Средния изток. Тя е голяма държава с площ от 1 648 000 кв. км. Притежавайки излази на Каспийско море, Персийския и Оманския залив, Иран е потенциален „мост“ между тогавашния Съветски съюз и пристанищата с топли води. Освен това, при необходимост Иран би могъл да контролира Ормузкия проток и Персийския залив.

Ирак, от друга страна, е държава с територия от приблизително 438 00 кв. км. и е почти изцяло заграден от суша. Има само около 50 мили брегова ивица, почти цялата негодна за корабоплаване. Ирак разчита почти изцяло на най-голямото си пристанище Басра. Иракската военноморска база в Ум Каср е на границата с Кувейт и до нея може да се достигне само по тесен канал. Устието на Шат ал Араб и всичкият петрол, който Ирак иска да транспортира към Залива, са застрашавани от ирански военноморски бази. Ето защо Шат ал Араб е важен въпрос от стратегическозначение между двете държави. Иракската страна е зависима от свободното, неограничавано използване на реката. Багдад счита, че границата трябва да бъде на източният й бряг и че водите на реката трябва да бъдат изцяло иракска територия.
Социални причини
Често обясненията за избухването на конфликта изцяло пренебрегват сложността на социалната ситуация в двете държави. Дори ако се отдава значение на социалните проблеми в двате държави, не е направено достатъчно, за да бъде изяснена докрай политиката на шиитското духовенство по отношение на определени процеси в иракското общество. Например обясненията, които залагат в основата на конфликта териториалния спор за Шат ал Араб или регионални аспирации в Залива, като цяло пренебрегват връзката между тези претенции и обществените нагласи в иранското и иракското общество. Обясненията, засягащи „причините“ за Ирано-Иракската война не обръщат внимание на по-широките обществени течения във всяко от двете общества. Казано по друг начин, войната не се възприема като социална реалност, не се взема предвид цената, която обществото плаща за нея, особено по отношение на резултатите от лошите отношения между Иран и Ирак. Според Томас Уъркман „обяснения, които пренебрегват социалната основа на конфликта между Иран и Ирак са в най-добрия случай частични, а в най-лошия - може да се считат за политически наивни и в огромна степен - погрешни“.²⁹

В най-общи линии започваме да забелязваме причините за Ирано-Иракската война, разбирайки взаимодействието между „факторите, произтичащи от международната обстановка и специфичните местни процеси със собствена логика през ХХ век“³⁰. Политическите и икономическите закономерности в началото на ХХ век определят, че границите между двете държави няма да бъдат определени в зависимост от мултиетническия характер на региона. И Иран, и Ирак са интегрирани постепенно в световната икономика. Ролята на Иран и Ирак в нея в периода след Втората световна война нараства значително. Аграрните реформи в двете страни обаче довеждат до влошаване на продукцията и до нарастване на миграцията към големите градове. Що се отнася на класовото съотношение, в обществото се наблюдава нарастване на работническата класа и възникване на нови средни класи (включително професионалисти, разчитащи само на заплата - учители, интелектуалци и дребни местни буржоа).³¹ Същевременно политическото и общественото влияние на религиозните лица и земевладелците намалява вследствие на натиска от икономическата модернизация (например политическото влияние на земевладелците намалява значително поради аграрните реформи).³² През този период често се наблюдава ефектът от конкретна социално-икономическа линия да има положително влияние върху малък брой хора от висшите слоеве на обществото, докато по-голямата част от населението търпи лишения от нея. В големите населени места - най-вече в Техеран и Багдад, се появяват много нови предградия, тъй като хората бягат към градовете в стремежа си към по-добър живот.³³

Политическата ситуация и в двете държави е тясно свързана със социално-икономическите промени в тях. В случая с Ирак, политическият живот на държавата в периода 1958 - 1968 г. е нестабилен, докато не идва на власт арабската социалистическа партия „Баас“. Иран (от 1953 г. до Ислямската революция) е управляван от династията Пахлави. И в двете държави чрез комбинация между богатство, придобито чрез отдаване на петролните находища на концесия, и добре действащи репресивни апарати, управляващите режими успяват да придобият значителна превъзходство над която и да било социална класа. Традиционните политически партии и алтернативните политически организации са подлагани на систематични репресии и са доведени в голяма степен до неефективност. Следователно, докато социално-икономическите промени в Иран и Ирак от ХХ век създават нови социални очаквания и нужди сред класите и групите в двете общества, политическите средства за изразяване на тези нужди намаляват значително. Все повече нарастват директните атаки към режима от страна на опозицията и социалните борби в провинцията. Несъответствията между политическата и социално-икономическата сфера както в Иран, така и в Ирак създават нестабилни политически условия за управляващите режими. В случая с Иран несъответствието между двете сфери води до бунтовете от втората половина на 1970-те години на ХХ век, които завършват с Ислямската революция.

Ето защо според Томас Уъркман корените на Ирано-Иракската война могат да се търсят в социалните отношения.³⁴ Социално-икономическите промени от миналия век пораждат определени социално-политически борби, чиято кулминация има три конкретни последици, довели до войната: възродената ислямска риторика, разпространявана от Иран след Революцията; отговорът на „Баас“ при заплахата от надигане на шиитите в Ирак; стремежът на „Баас“ да подсигури и стабилизира приходите си от износ на петрол. С други думи, политическата нестабилност, гарнирана с прекомерни претенции и стремежи, подтикват и двата режима към война, продължила почти осем години. Проблемите от политическо естество се коренят най-вече в несъответствието между политическата и социално-икономическата сфера в Ирак и Иран, а от своя страна тези несъответствия са породени от борбата на класите, вследствие на големите социално-икономически промени в двете общества през ХХ век.

При формирането на страната, за Ирак възникват гранични проблеми и от друго естество - държавата няма адекватен излаз на Персийския залив, тъй като е затворена между Кувейт и Иран. За да реши този проблем, Великобритания подкрепя иска на Ирак за контрол над Шат ал Араб. Принуждавайки Иран да се откаже от суверенитета си над приблизително целия Шат ал Араб, британците съживяват спора между арабите-иракчани и арийците-иранци, датиращ от векове. За нас спорът за Шат ал Араб е важен, тъй като, както вече бе споменато, той е една от причините за избухването на Ирано-Иракската война.

Великобритания и Западът като цяло търсят начин да спрат проникването на влиянието на Съветския съюз в Персийския залив. Обмисляна е идеята за създаване на антикомунистически арабски блок.³⁸ Президентът на Египет Гамал Абдел Насер обаче се противопоставя, твърдейки, че арабите нямат проблеми с руснаците и е по-логично да се съюзят срещу Израел. Великобритания и САЩ се отказват от идеята си и я заменят с концепцията Northern Tier, според която Турция, Иран, Пакистан и Ирак създават бариера по южната граница на Съветския съюз, чиято цел е да спре руснаците да проникнат в Залива. Според тази концепция в посочените източни държави се предвижда изграждане на военни бази.³⁹

Предложението в Ирак да има военна база на Великобритания пробужда недоволството на много от иракчаните (сред които и значителен брой военни). Това довежда до редица преврати в страната (първият от които през 1958 г.), като първоначално на власт идват военни режими, а през 1968 г. начело на държавата се оказва партията „Баас“.

След като на власт в Ирак идва „Баас“, страната се обвързва с 15-годишна спогодба със Съветския съюз и спира да подкрепя Запада. По същото време Великобритания се отказва от поддръжката на базите си на изток от Суетския канал поради липсата на икономическ ресурс да изпълнява ролята на „полицай“ в Залива.

От началото на миналия век Великобритания има водеща роля в Персийския залив, докато интересът на САЩ към региона се увеличава. Американците, следвайки политиката на „отворени врати“, се състезават с британците на всички фронтове. Постепенно конкуренцията спира и двете страни постигат договореност да си поделят разработването на ресурсите в Залива. В началото на 50-те години на ХХ век САЩ започват да задминават Великобритания, най-вече поради монопола си в Саудитска Арабия - най-големия производител на петрол в света. Така през този период, колкото повече петрол произвежда Саудитска Арабия, толкова повече интересът на САЩ в региона се увеличава.

През 1970 г. Великобритания обявява оттеглянето си от Залива, тъй като смята, че САЩ ще гарантират стабилността на региона. Освен че Вашингтон има икономически интереси по тези земи, той се превръща в лидер на държавите извън Съветския блок. По това време гарантирането на статуквото в Залива е важно, тъй като Европа получава 50 % от нужния й петрол от Персийския залив, Япония - 80 %, а Австралия и Нова Зеландия - 70 %.⁴⁰ САЩ изглеждат вероятният кандидат за поддържане на това статукво.

В края на 60-те и през 70-те години на ХХ век в Персийския залив възникват множество радикални движения, като интересите на Запада в региона са подложени на атака. САЩ не могат повече да поддържат ролята на Великобритания в региона, най-вече поради растящото недоволство на американците от войната във Виетнам и рецесията в икономиката си. Вашингтон решава, че не е в състояние да поеме още един скъп ангажимент. Въпреки това, президентът Ричард Никсън осъзнава, че западните интереси в Залива трябва да бъдат защитени и прави иранския шах Мохаммад Реза Пахлави регионален защитник на Персийския залив.

Според Стивън Пелетиер схемата на Ричард Никсън е неработеща.⁴¹ Шахът не разполага с необходимите ресурси за подобна задача и същевременно, докато се старае да я изпълнява, настройва срещу Иран режимът на „Баас“ в Ирак. Опитвайки се не само да изпълнява ролята на „жандърм“, но и да се превърне в едноличен лидер в региона, Мохаммад Реза Пахлави (както вече бе споменато) нарушава споразумението за Шат ал Араб през 1969 г.

През 1971 г. шахът на Иран предприема стъпка, която, макар и не директно насочена към „Баас“, задълбочава конфликта между двете страни. Той отправя териториални претенции към Бахрейн, управляван към момента от араби. Бидейки арабски националисти, „Баас“ се чувстват длъжни да защитят арабска земя от претенциите на иранците. До конкретна намеса на Ирак не се стига, тъй като шахът се оттегля под натиска на Великобритания и САЩ.⁴²

Следват още няколко намеси на Иран в региона, в резултат на които Ирак скъсва дипломатическите си отношения с Техеран и Великобритания.

„Състезанието“ между режимите в Ирак и Иран се задълбочава. Притеснена от увеличаващите се доставки на оръжие от САЩ за Техеран, партия „Баас“ решава да увеличи въоръжението си също толкова. В основен доставчик на режима в Ирак се превръща Съветският съюз.⁴³

През 1973 г. шахът на Иран успява да убеди американския президент Ричард Никсън, че „Баас“ е „троянски кон и руснаците лесно ще достигнат до топлите пристанища на Персийския залив през Ирак“⁴⁴. Спечелен от този довод, Ричард Никсън се съгласява да подкрепи план на Мохаммад Реза Пахлави, който смята да подтикне иракските кюрди към бунт. Шахът убеждава САЩ да подпомогнат кюрдите, като обяснява на американския президент, че това няма да излезе скъпо. Кюрдите се адаптират лесно към тежки условия и се нуждаят от леки оръжия, а планинският терен на Кюрдистан ще представлява пречка за бойците на „Баас“, които са свикнали да воюват в равнинни условия. В доставките на оръжие за кюрдите се намесва дори и Израел, действайки според принципа „враговете на моите врагове са мои приятели“. Тел Авив предоставя на кюрдите оръжие от своите стратегически резерви, за което впоследствие получава 16 млн. щ. д. от САЩ.⁴⁵

Според Стивън Пелетиер⁴⁶, през 1975 г. иракските части се сблъскват директно с ирански паравоенни формирования. Виждайки обаче, че битките не водят до победа на нито една от страните, и Ирак, и Иран решават да се оттеглят. Така се стига до споменатото Алжирско споразумение и до недоволството на „Баас“ от неговите параметри. Ирак счита, че е принуден да подпише Споразумението поради оказан натиск от страна на шаха на Иран, ЦРУ и Израел.⁴⁷ Поради тази причина иракската страна не се чувства морално задължена да спазва договореността и изглежда логично да я съблюдава, само докато стане достатъчно силна, за да я оспори.

От друга страна, Ирак няма намерение да обявява война на Иран до едно събитие от международна значимост - кризата с американските заложници от 1979 г.

За известен период Вашингтон възприема като заплаха за интересите си свалянето на шаха на Иран, но решава, че бидейки религиозни лица, новите ирански управляващи ще бъдат против комунистите. Към този момент най-големият страх на САЩ е, че при новосъздадената обстановка Съветският съюз ще се опита да завземе водещата роля на Вашингтон в Иран.

Последвалите събития обаче не оправдават американските надежди.

Задържането на около 60 американски дипломати от ирански радикали в Посолството на САЩ в Техеран нарушава всички закони на дипломацията. Режимът на Рухоллах Хомейни не само не освобождава заложниците, но цинично се възползва от ситуацията.

Кризата с вземането на заложниците започва като спонтанно действие на група радикални студенти. По-късно, виждайки потенциала на ситуацията, Рухоллах Хомейни решава да се възползва от нея. Целта на аятолаха е да елиминира заплахата от възникналите след Революцията групи, борещи се за надмощие и завземане на властта.

За да създаде политическо единство в страната, аятолахът възприема тактиката на идентифициране на общ враг. Той прави ситуацията да ескалира дотолкова, че САЩ почти да се решат на военна намеса в Иран. По този начин Хомейни поставя обществото пред избора да сътрудничи или да остави страната да бъде превзета от „Големия Сатана“. По тъкав начин иранският лидер успява да намали влиянието на опозицията в страната. Рухоллах Хомейни не спира до тук. Той прави изявление, в което обяснява ненамесата на Вашингтон с липсата на сила на САЩ да се изправи срещу мощния ислям.⁴⁸

САЩ наистина се затрудняват в опитите си да освободят заложниците, но внимателните им ходове се дължат на нежеланието им да предизвикат сблъсък със Съветския съюз. Иран е една от малкото държави в света, където и двете свръхсили имат сфери на влияние. Всеки опит на която и да е от двете държави да нахлуе в страната, би предизвикал ответна реакция от другата. Освен това, СССР има спогодба с Техеран, по силата на която има право на навлезе в Иран, ако трета страна нахлуе в държавата от Персийския залив и застраши сигурността на руснаците. Ето защо, в случай че САЩ навлезат в Иран, Съветският съюз би могъл да се възползва от договора. Армията на Съюза не би толерирала американско военно присъствие на границата си. Рухоллах Хомейни е бил наясно със ситуацията и изявлението му, че Иран ще превърне територията си в гробище за военните сили на САЩ, ако те посмеят да навлязат в страната, е блъф. Военната намеса никога не е била алтернатива.

Същевременно изявленията на аятолаха подхранват вярата на неговите последователи. За иранците способността на Иран да устои на „Сатаната“ е постижение без еквивалент в историята на страната.

Според Стивън Пелетиер начинът, по който Рухоллах Хомейни се справя с кризата със заложниците, подпомага успеха на Ислямската революция, но същевременно битката, която повежда срещу САЩ, оформя решението на режима в Ирак да предприеме действия срещу аятолаха. Като довод за това той изтъква, че Саддам Хюсейн вижда полза и за себе си от кризата със заложниците. Иранската армия е въоръжена предимно с оръжия на САЩ, а чрез противопоставянето си на Вашингтон аятолахът се лишава от възможността да закупува ново въоръжение или резервни части. Освен това, едно от първите действия на Хомейни след идването му на власт е да прочисти армията от лоялните офицери на шаха. Иранската армия е оставена без опитен команден състав. За Саддам Хюсейн това поведение прави аятолаха практически неспособен да се защитава. Поради тази причина за президента на Ирак моментът да уреди споровете си с Иран е идеален.
Следователно, можем да направим извода, че има няколко причини за избухването на Ирано-Иракската война. „Търканията“ между араби и перси датират от няколко века, а религиозният конфликт между шиити и сунити е с над 1300 годишна история. От по-нов характер са споровете за границата между двете държави и за контрола на петролните залежи, а най-нови - личните спорове (заедно с амбициите) на лидерите на двете страни. Причината за войната може да бъде всяка една от посочените, никоя от тях или комплекс от тези обяснения.

Глава 2

Ирак от своя страна се опитва да подаде ръка на управляващите в Техеран. Иранският министър-председател Мехди Базарган е поканен на визита в Багдад и е похвален за усилията, които страната му полага за укрепване на връзките между двата народа. В реч от 17.07.1979 г., скоро след избирането му за президент, Саддам Хюсейн потвърждава желанието на Ирак да установи приятелски отношения с Иран, които да се основават на взаимната им ненамеса във вътрешните работи на държавите.⁵¹

В края на 1979 г. обаче доскорошният оптимизъм, с който Ирак приветства Ислямската революция в Иран, е на път да изчезне напълно. Ръководството на „Баас“ е принудено да предприеме действия, за да спре подривната дейност от страна на Техеран. Управляващите смазват нелегалните организации, прогонват около 100 000 шиити от страната, опитват се да организират панарабски фронт и оказват подкрепа на кюрдите и арабите в Иран. Тези контрамерки обаче не стряскат аятолласите. На 08.03.1980 г. Техеран обявява, че изтегля посланика си от Ирак. До април 1980 г. и останалите дипломати се прибират в родината си. През следващия месец конфронтацията между двете държави се засилва и отношенията им навлизат в нов, по-опасен етап - по общата граница започват първите военни сблъсъци. През август с. г. те ескалират до тежки боеве, които включват танкове, артилерия и удари от въздуха.

На 04.09.1980 г. стават още няколко гранични инцидента близо до Гаср-е Ширин, Насрабад и Калантари. Иран обстрелва иракските гранични градове Ханагир, Мендали, Зубатия и Нафт-Хана. Войски на двете страни водят сражения за контрол над водите на иранския гр. Гаср-е Ширин. В Багдад приемат този обстрел за начало на Ирано-Иракската война. Правителството уточнява още, че до 04.09.1980 г. иранските военновъздушни сили нарушават 500 пъти иракското въздушно пространство. Багдад изисква Техеран да върне принадлежащите на арабската държава територии, защото в противен случай ще използва своите въоръжени сили и поетапно ще възстанови законните си земи. Министерството на външните работи на страната предупреждава официално Посолството на Ислямската република в Багдад за това.

В средата на септември 1980 г. двустранната комисия за демаркация на границите според Алжирското споразумение все още работи. Иракските специалисти настояват тя да определи и граничните постове. Техеран отказва, а Багдад изтегля своите представители от органа. В Иран живеят с чувство за изпълнен дълг, защото са взели всички необходими и адекватни мерки, за да предотвратят опасността от по-нататъшна агресия на Ирак. За Багдад обаче това е добре пресметната претенция, която трябва да намали иранската мощ така, че „фундаменталистката буря”⁵² да не представлява заплаха за личната власт на Саддам Хюсейн.

На 17.09. с. г. иракският президент анулира Алжирското споразумение и обявява пълен иракски суверенитет над река Шат ал Араб. Шат ал Араб е „изцяло иракска и изцяло арабска” и Ирак „забранява” плаването на ирански кораби по реката.⁵³ В Техеран отказват да приемат тази декларация. На 20.09.1980 г. президентът Бани Садр, в качеството си на главнокомандващ, обявява обща мобилизация.

На 20.09.1980 г. иракските военновъздушни сили започват настъпателни операции в Иран с 12 дивизии и повече от 2500 танка. Иракската авиация бомбардира ирански военновъздушни бази и летища в Мехрабад, Керманшахр и Санандадж, бази на сухопътната армия в Хамадан, Техеран, Исфахан, Дезфул, Шираз, Табриз, Ага Джари, Толумбех Сабз и Аваоз, военни инсталации и важни икономически обекти. Въздушните нападения се оказват несполучливи, тъй като самолетите на иранската авиация са скрити в бетонни укрепления, построени още по времето на шаха. Ответните удари на иранските самолети са по-точни. Те носят по-голям бомбен товар. Иракската артилерия и ракетни части обстрелват градски центрове в Иран, които имат особено значение за отбраната и сигурността на Ислямската република. Сухопътните сили се насочват към градовете Сузангерд и Дезфул, намиращи се на север и на северозапад от гр. Ахваз и на югоизток от гр. Хорамшахр. На 21 - 22.09.1980 г. иракските дивизии пресичат международните граници и навлизат в иранска територия в 8 пункта по целия фронт от гр. Хорамшахр до гр. Гаср-е Ширин.

Мащабното настъпление се осъществява на 700-километров фронт в 3 направления - северно, централно и южно. По първото направление действат 5 дивизии (от по 10 000 души), по второто - 2, а по третото - 5. С централното направление иракските пехотни части се придвижват на 15 км в иранска територия. На север те завладяват Гаср-е Ширин, достигат покрайнините на Сумар, Захаб и Кармел. Те срещат относително слаба съпротива от разпръснатите части на Корпусът на стражите на Ислямската революция (КСИР)⁵⁴. Други иракски части се доближават на юг до Абадан и Хорамшахр. Всички те успяват да навлязат на различна дълбочина в иранска територия - от 15 до 45 км, и да завладеят около 120 кв. км от нея.

Главната офанзива на иракската армия се развива на юг. Три бронирани и две механизирани дивизии атакуват граничния фронт от Музайн до Хорамшахр. На 28.09.1980 г. те влизат в Сузангерд, който се намира на север от Хорамшахр. Други части пресичат река Карин и се насочват към покрайнините на Ахваз и Хорамшахр. Бронирана иракска дивизия пресича река Тигър при Харпия и на 21.09. с. г. също достига Хорамшахр. В хода на настъплението Ирак постига успехи в четири направления: Хорамшахр - Абадан, Сузангерд - Ахваз, Бостан - Дезфул, Гаср-е Ширин - на север. Тези успехи създават заплаха за всички градове, намиращи се в Югозападен Иран.

Три дни след иракските атаки Иран отговаря с въздушни удари върху иракски икономически и военни центрове, включително иракски петролни инсталации на полуостров Фао и Порт Барк в провинция Басра. Два ирански „Фантома” бомбардират незавършен атомен реактор, но щетите са незначителни. Независимо от това, Саддам Хюсейн нарежда да се разположат допълнителни ПВО оръдия и ракетни установки САМ-6.

Всички тези събития поставят началото на Ирано-Иракската война. От юни 1980 г. до края на военните действия в нея могат да се отделят 6 основни етапа - първоначалната иракска офанзива, иранската мобилизация и съпротива, иранската контраофанзива, позиционна война, превръщането на войната в международен конфликт от страна на Ирак и намесата на Великите сили. Според Христина Мирчева главните цели на Ирак са 4: отбранителна - срещу заплахите на Ислямската революция; политическа - за съхраняване на условията за съжителство между всички етноси и общности в страната; политико-идеологическа - за налагане лидерството на Ирак в арабския и в Третия свят; освободителна - за Хузестан и за присъединяването му към Ирак.⁵⁵ Авторката смята, че няма причина тези цели да бъдат оспорвани. Тя обаче подчертава нарастващата сила на Ислямската революция и необходимостта съседните държави да се съобразяват с нейните успехи. Твърди, че военната окупация на чужда територия означава агресия, нарушение на границите. Отказът на Ирак да се изтегли „е адекватна правова основа за легитимна отбрана” от страна на Иран.⁵⁶

Саддам Хюсейн таи надежда да разгроми Иран за половин месец поради вътрешната слабост на режима на аятолласите и голямата емиграция на хиляди способни и образовани иранци, включително и отлично подготвени офицерски кадри. Той планира кратка война, в която да завземе Хорамшахр, Абадан, Ахваз, Дезфул, Масджед-е Сюлейман и ключовите нефтени центрове в Хузестан за 10 - 14 дни. Президентът изразява убеденост в успешното завършване на бързите военни операции, залагащи на изненадата, но Ирак няма реални възможности за подобна победа. Иракските ръководители не анализират потенциала на противника и хода на военните действия. Поради това, независимо от желанията на Саддам Хюсейн, още в първите седмици на военните действия Ирак загубва възможността да проведе светкавична победна война.

На иранско-иракския фронт се водят тежки сражения. Иракските въоръжени сили обкръжават плътно градовете Хорамшахр и Абадан. Воюващите очертават 3 специфични фронта по границата - Централен фронт от 400 км, включително територия от иракския гр. Мандали до иранския гр. Бостан; Северен фронт от 512 км от иранския гр. Ошновия до иракския гр. Канагин, в който има и планински сектор; Южен фронт от 256 км от гр. Бостан до Персийския залив. Иракският гр. Басра се намира по средата на този фронт, на 32 км от гр. Бостан.

През първите два месеца на войната иракските сухопътни, бронирани и танкови дивизии се сражават с относително малки ирански части от редовната армия - една бригада при Гаср-е Ширин, една пехотна дивизия на север, близо до Урумие, една пехотна дивизия при Сандадж, подкрепена от КСИР и застрашена от иранските кюрди, една бронирана дивизия на юг при Керманшахр, една бронирана дивизия при Ахваз, която отбранява Хорамшахр и Абадан и иранската въздушна база при Дезфул. Малко преди започването на войната, иранското командване разполага батальон при Мехран на север от Централния фронт. В резерв той има една бронирана дивизия и една военновъздушна дивизия. Придвижването на нови военни части започва през октомври 1980 г., но транспортирането им се оказва много трудно. Пехотната дивизия от Машхад пътува 6 седмици, за да заеме позиции близо до Хузестан. В първите месеци на войната Иран изпитва всички възможни затруднения, които произтичат от демобилизацията на редовната армия след Ислямската революция.

Основните военни сражения се водят на южния фланг. Военновъздушните сили на Ирак нанасят първите си удари над обекти над Иран, а следващите се забавят, тъй като самолетите на иракската авиация са разположени в различни арабски държави в Залива. Още на втория ден от войната обаче иранската авиация включва във военните операции по 100 самолета. Този факт в значителна степен изненадва командването в Багдад. През октомври с. г. страните започват и ограничени морски сражения в северната акватория на Персийския залив. Първоначално иранските военноморски сили имат превъзходство. Иракски бойни кораби почти няма, а получените съветски патрулни катери отстъпват по качество на западните в иранската флота. На 01.10.1980 г. Иран обявява т. нар. изключителна зона в Залива, в която се разполагат бойни кораби, предназначени да пазят нефтените инсталации и да блокират действията на Ирак.

В началото на ноември 1980 г. иракската армия превзема напълно гр. Хорамшахр. В сраженията двете страни дават между 8000 - 12 000 жертви и тежко ранени, а Ирак загубва и около 100 бронирани машини. При атаката на гр. Абадан иракското командване решава неговите дивизии да прекосят изненадващо река Карун, да овладеят островите по нея и входните пътища към града и да го завземат. Въпреки успехите по фланговете на фронта срещу града, иракската армия не успява да завземе югоизточните райони на Абадан и селата покрай него. Иранският гарнизон остава.

На 13.11.1980 г. и на 20.11. с. г. иракската армия развива настъпление към гр. Сузангерд в централния сектор на фронта. Те имат числено превъзходство 6 към 1 или 7 към 1, но не успяват да превземат линията на отбрана на иранците. Иракските войски спират настъплението си в края на месеца, а последната им офанзива се осъществява на 24.12. с. г., когато се извършва и първото въздушно нападение над остров Харг. Поради настъпилата дъждовна зима двете воюващи държави попадат във военна безизходица. На северния фланг иракските сили навлизат в ирански Хузестан и окупират т. нар. типични ирански селища.

В началото на 1981 г. Ирано-Иракската война завършва своя първи етап. Ирак дава над 10 000 убити и ранени, а загубите на Иран възлизат на около 15 000 души.

Зимното затишие по фронтовете през 1980 - 1981 г. не означава прекратяване на войната. Двете страни активно се готвят за нови сражения. Иракският президент обявява стратегия на „оръжие и масло”. Неговите войски остават на завзетата иранска територия. Те се стремят да намалят загубите и да не разрушават нормалния живот в страната. Висшите военни в Багдад все още вярват, че едно ново настъпление по фронтовете може да предизвика падането на аятолах Рухоллах Хомейни. В началото на 1981 г. Саддам Хюсейн увеличава доминираната от баасистката партия Народна армия. През септември 1980 г. в нейните редици се включват 75 000 - 100 000 души, а през първите месеци на 1981 г. броят им достига до 275 000 - 325 000 души. Многочислената армия обаче не е достатъчно добре обучена. Офицерските кадри се подбират от средите на верните на режима и на партията лица, които не са най-подготвените. Новите структури в армията (бригади) сами по себе си не могат да осигурят военна грамотност и опитност. Президентът Саддам Хюсейн разчита преди всичко на ентусиазма и доверието на населението. Той създава и иракска женска организация с военизирани корпуси, които обединяват около 250 000 жени. Всичко това мобилизира населението и армията за следващите етапи на войната срещу Иран, макар че никой не се заема да предвиди времетраенето на тази кампания. Желанието за победа е огромно, или по-точно твърде амбициозно, макар, обективно погледнато, да е ясно, че след като победата се „изплъзва” през първите три месеца, тя не се очертава и през следващите. Очакванията на багдадските ръководители се градят единствено на факта, че Иран все още не е готов за масирано контранастъпление.

В същото време главнокомандващият Бани Садр се заема да подготви и осъществи т. нар. януарско настъпление на иранските сили, започнало през нощта на 06.01.1981 г. Първият обект са иракските позиции на север при гр. Гаср-е Ширин и шосето Техеран - Багдад. Иранските войски успяват да пленят или унищожат цели иракски бойни единици. Тактиката на нощните атаки става „патент” на Иран. Вторият обект на настъплението е гр. Мехран на юг от Гаср-е Ширин, третият - Ахваз, а четвъртият - Абадан. Целта на настъплението е възстановяване на контрола над Абадан. По посока на града настъпват редовни и паравоенни части с близо 300 танка, но с твърде малко артилерия и механизирани сили, необходими за бързото дислоциране на пехотните части. Войските не са подкрепени от хеликоптери. Поради това, независимо от явното числено превъзходство на настъпващите и от фактора изненада, настъплението не се развива успешно.

Януарското иранско настъпление по свое му уверява иракските висши военни в ефективността на статичната отбрана. В същото време то предизвиква гнева на духовниците в Иран. Те се настройват срещу президента Бани Садр и срещу редовната армия, които действат без КСИР. Именно под натиска на моллите всички следващи военни операции се ръководят от командването на Корпуса, макар да включват и части от редовната армия.

Иранската офанзива от януари не се развива. Февруари е относително спокоен. На 19 - 20.03.1981 г. иракските войски предприемат настъпление, целящо превземането на гр. Сузангерд, но сериозната иранска отбрана ги спира. През април с. г. ирански войски се опитват да атакуват височините близо до Гаср-е Ширин, но в края на май 1981 г. Ирак постига известни успехи близо до гр. Дехлоран. След кратко затишие, на 15.06.1981 г. иранската артилерия започва усилен преграден огън срещу гр. Басра. След това по фронтовете на Ирано-Иракската война се възцарява относително спокойствие. Страните не предприемат никакви нападателни операции. През август с. г. Иран възобновява обстрела на контролирания от Ирак полуостров Фао.

В краткото затишие на военните действия двете воюващи държави натрупват нови количества оръжие, с които имат намерение да развиват настъпателни операции. Ирак получава въоръжение от Франция, страните от Източна Европа, Египет, Северна Корея и от КНР, а Сингапур, Южна Корея, Тайван и Тайланд доставят на Иран. Техеран получава оръжейни доставки и от Белгия, Великобритания, ФРГ, Гърция, Холандия, Норвегия, Португалия, Швеция, Швейцария и Испания. Израел продължава да покрива част от материалните потребности на иранските военновъздушни сили чрез Кипър, Дания и Норвегия, а Сирия и Либия транспортират оръжейните доставки до Техеран по море или през територията на Турция.⁵⁷

В края на лятото на 1981 г. бойните действия на иранско-иракския фронт се подновяват. Части на КСИР настъпват в териториите на азербайджанците в Северен Иран. Те организират настъпление и срещу КДПИ в ирански Кюрдистан (септември 1981 г.). КСИР завладява главните градове в областта, а именно Махабад, Пираншахр, Санандадж и Урумие. Иран започва военни действия и на юг, където Ирак има силни позиции, добре разположени комуникации и пехота, подкрепена от хеликоптери и артилерия. Мобилизираните в Иран хиляди доброволци от провинциите и Корпусът обсаждат гр. Абадан и областта и атакуват иракските позиции на 02.09.1981 г. Със своето числено превъзходство те оказват силен натиск върху иракските бригади. На 29.09. с. г. последните отстъпват през река Карун. Иранските сили овладяват града. Загубите на двете страни възлизат на 8000 души. Боевете в този сектор от фронта и на север от Сузангерд продължават до края на годината. Иран установява контрол над пътищата между градовете Абадан и Ахваз.

Не е известно какви са били намеренията на Иран за следващите месеци, но един инцидент прекратява успешния ход на военните действия. На 30.09.1981 г. при самолетна катастрофа загиват министърът на отбраната, началникът на Генералния щаб и командващият КСИР. През следващите месеци не се разгръщат големи настъпателни операции и от двете страни. Едва на 29.11. с. г. около 10 000 - 14 000 бойци на Корпуса и редовната армия атакуват иракските позиции и логистичния център близо до гр. Бостан в долината на Сузангерд на главния път на запад от града. Настъплението цели да възстанови около 200 кв. км иранска територия. Атаката е изненадваща, отново проведена през нощта, по тактиката на пускане на „човешки вълни”. Бостан е превзет. Следващото иранско настъпление се осъществява на 12 - 16.12.1981 г. на Северния фронт близо до Гаср-е Ширин. Ирак забавя своята контраофанзива и допуска втора сериозна победа на противника, който възстановява контрола си над около 100 кв. км около града. В това „редуване” на офанзиви не е постигната съществена промяна на фронтовете. Загубите обаче са големи. Западните посолства в Техеран и Багдад обобщават, че през първите 7 месеца на войната загиват 20 000 иранци и от 6000 до 10 000 иракчани.

През юни с. г. военният аташе на Израел в Техеран Яков Нимроди подписва с иранската страна контракт за доставка на оръжие на стойност 135,8 млн. щ. д. Тази практика на подписване на договори продължава и през следващите години. Министър Ариел Шарон и М. Аракс - посланик на Израел във Вашингтон, потвърждават наличието на израелско-иранските договорености, които стават със знанието на американското правителство. През януари 1983 г. се подписва нов израелско-ирански тракт, по силата на който Израел доставя 4 артилерийски 155-милиметрови оръдия, 68 ракети Hawk, 50 ракети Lance, 3700 артилерийски снаряда и танкове модел N 48. Тел Авив се превръща в междинно звено за оръжейните доставки и фактор, който може да задейства военната си сила в определен момент срещу Ирак. Това става твърде скоро - на 07.06.1981 г. израелските военновъздушни сили провеждат операция „Вавилон”. Осем тежки бомбардировача F 16, прикривани от шест изтребителя F 15 като боен въздушен патрул срещу иракските МиГ-ове, бомбардират атомния реактор в Озирак край Багдад, в който има 12 кг уран 235. Те пускат 16 бомби, паднали близо до целта. Според думите на М. Бегин решението за операцията се взема няколко месеца преди това. Този реактор, твърди премиерът, е насочен срещу Израел.

Президентската администрация на САЩ реагира бързо на операция „Вавилон”. Тя осъжда Израел за „безпрецедентния характер” на въздушния удар, който „сериозно допълва вече напрегнатата ситуация в региона”.⁵⁸ Вашингтон порицава Израел за нарушаване на Акта за контрол над експорта на оръжие с ползването на самолети, произведени в САЩ, и суспендира изпращането на договорените 4 броя F 16. САЩ обаче подчертават, че „Израел реагира в защита”⁵⁹, тоест намират оправдание за операция „Вавилон”.

В началото на 1982 г. войната продължава със сражения по фронтовата линия и със саботажи в тила. На 05 - 06.01.1982 г. иракските сили атакуват руините на гр. Гилан-е Гахреб, който се намира на югоизток от гр. Гаср-е Ширин, на главния път между Багдад и Техеран. Офанзивата е успешна и дава основания на иракското командване да продължи настъплението на 05.02. с. г. към Бостан с намерение да си го възвърне. Частите на КСИР обаче оказват упорита съпротива. Иракското командване провежда още две настъпления на 13 - 15.02.1982 г. и в края на март с. г., но и те са неуспешни. Главните причини за този неуспех се намират в слабостите на организацията и на управлението на бойните действия.

В хода на сраженията се намесват и кюрдите. Още през януари с. г. те извършват редица саботажи и прекъсват петролопроводите към Турция, като причиняват сериозни загуби на иракската икономика. Още по-тежки са последствията от вълненията на иракските кюрди и от тяхното въстание срещу режима на Саддам Хюсейн (април с. г.). Иран се възползва от вътрешните проблеми на противника си. Върховният съвет по отбраната подготвя настъпление в Хузестан. Генерал Саид Ширази, началник на Генералния щаб, поема командването на 100 000 - 110 000 души. Редовната иранска армия е представена от две дивизии, а КСИР - от 10 - 13 дивизии необучени, но екзалтирани младежи доброволци.

На 19.03.1982 г. иранското командване предприема офанзива в подножието на планината Загрос. На 22.03. с. г. дивизиите на генерал Саид Ширази настъпват успешно в територията между Шуш и Дезфул и осъществяват операция „Фат”. Тази операция е една от най-кървавите и най-ефективните за Иран. Иранските дивизии напредват на около 40 км на изток от своите позиции и на около 15 км по протежение на иракската граница. Сраженията по северозападния фланг на иранско-иракския фронт са особено жестоки. Иракските войски са принудени да отстъпят.⁶⁰

През април 1982 г. иракската армия води „статична война”, а иранските сили започват настъпление в Южен Хузестан срещу Хорамшахр (30.04. с. г.). То се развива на три етапа: нощна атака на около 19 км на запад от града; нападение срещу иракския гарнизон в гр. Хайм и по шосето и жп линията от Хорамшахр до Ахваз; пряка атака срещу Хорамшахр. На 03 - 04.05.1982 г. иракските отбраняващи се части се опитват да контраатакуват, но без успех. Иранското командване организира ново настъпление на 06.05. с. г. Неговите части преминават река Карун, а противниците им се огъват. На 09.05.1982 г. стартира третият етап на иранската офанзива, а на 22.05. с. г. сутринта започва овладяването на гр. Хорамшахр. Съотношението на силите е 2 към 1 в полза на Иран. На 24.05.1982 г. иранските войски завземат населеното място. В плен се предават 12 000 иракчани. В тази обстановка иранските кюрди и живеещите в Иран араби подновяват сраженията с поделения на КСИР. Последните дават хиляди жертви поради неопитността на бойците доброволци. В края на май 1982 г. и шиитите от Южен Ирак се вдигат против режима на Саддам Хюсейн.

С военните действия през март - май 1982 г. завършват първите две фази на Ирано-Иракската война. За два месеца Ирак загубва около 5500 кв. км окупирана територия, дава около 30 000 убити, 50 000 ранени и 25 000 пленени. Иран загубва 60 000 убити и 50 000 ранени.⁶¹

Ислямската република продължава да се разтърсва от бомбени атентати, репресии и множество арести, които травматизират обществото. За Иран е изключително трудно да води война с друга държава, като се има предвид положението в страната. Държава, попаднала в такава екстремална ситуация, дава много повече жертви на своя територия, отколкото на фронта. И все пак през първите фази на войната Иран се разминава от загуба на значителни територии и контрол над главните си петролни инсталации.

Ирак завършва първите две фази на войната, без да постигне победа. Неефективното използване на въоръжените сили и липсата на добро управление на войските се оказват фатални за провала на светкавичната война. Икономическите затруднения създават допълнителни проблеми. Поради това баасисткият режим се ориентира към Турция, която се съгласява на нейна територия да се построят петролопроводи за иракския износ. Петролът е най-важният източник на средства и за двете воюващи държави. Те се стремят да увеличат производството му. Иранският експорт на нефт нараства от 89 хил. на 1718 хил. барела дневно, а иракският - от 746 хил. на 816 хил. барела дневно⁶².

Естествено в хода на войната страните увеличават и военните си разходи. Вносът на оръжие в Ирак през 1981 г. струва 3800 млн. щ. д., а през 1982 г. - 4600 млн. щ. д. Иранските разноски за закупуване на оръжия нарастват съответно от 1000 млн. на 1500 млн. щ. д.⁶³

За периода 1979 - 1982 г. включително, Иран получава оръжие от САЩ за 120 млрд. щ. д., а от СССР - за 975 млн. щ. д. Ирак внася оръжие от СССР за 720 млрд. щ. д., от Франция - за 380 млрд. щ. д., от ГДР - за 150 млрд. щ. д., от Полша - за 850 млн. щ. д., и от Чехословакия - за 40 млн. щ. д. Общо за посочения период Техеран внася оръжие за 536,5 млрд. щ. д., а Ирак - за 176,2 млрд. щ. д.⁶⁴

При това запасяване с оръжие двете воюващи страни фактически отхвърлят възможностите за спиране на огъня или за започване на преговори. Кризата в Персийския залив се задълбочава.

На 13 срещу 14.07.1982 г. иранските въоръжени сили предприемат настъпление под названието операция „Рамадан”. Главна цел на операцията е превземането на гр. Басра. Тя се осъществява по тактиката „човешка вълна”. Ирак използва химическо оръжие срещу иранските дивизии (сълзотворен газ). Операция „Рамадан” продължава до 28.07.1982 г. и завършва с ограничен тактически успех. Иранското командване обявява този успех за военна победа.

В летните боеве иракските ръководители подготвят ново предизвикателство срещу противника си. През август с. г. Ирак обявява зона от 5 мили около иранския остров Харг и иранските петролни терминали в Залива за изключителна морска зона, в която всеки влязъл кораб ще бъде обстрелван от иракските въоръжени сили. Това променя „профила” на войната. Тя „излиза” във водите на Залива, където трябва да се ползват нови методи на военни действия. Войната се интернационализира.

На 01.10.1982 г. Иран предприема нова офанзива на Северния фронт по посока на гр. Мандари с цел контролиране на областта около гр. Гаср-е Ширин с важни пътища.

Непосредствено след това, на 01.11. с. г. иранското командване предприема ново настъпление на Централния фронт срещу гр. Басра, наречено операция „Мохаррам”. На 07.11.1982 г. ирански сили отново атакуват в района на Мандали, поради което Ирак взема специални мерки за заздравяване на позициите си на Северния фронт. Ирак осъществява въздушни нападения над градовете Дезфул и Ахваз и над остров Харг (18.08., 25.08. и 17.09.1982 г.). Загиват 21 цивилни граждани, а няколко десетки са ранени. С тези въздушни и ракетни атаки се поставя началото на „войната на градовете”. Доминираща сила в тази война е Ирак.

През есента на 1982 г. интензивността на сраженията по иранско-иракските фронтове намалява. В повечето случаи те избухват спорадично.

През късната есен на 1982 г. по силата на избраната тактика Ирак дислоцира кораби в западния край на Персийския залив. На 22.11. с. г. неговите военновъздушни сили атакуват танкери, акостирали в терминала на остров Харг. През януари 1983 г. Ирак минира иранската част от коритото на река Шат ал Араб, където потъва и първият преминаващ кораб. Иран отговаря с политически средства. Аятолласите демонстративно организират Център за борба срещу Саддам Хюсейн.

От началото на 1983 г. иранското командване се стреми да завземе пътя Басра - Багдад. За тази цел то организира няколко поредни офанзиви (Wal или „Разсъмване”). Първата започва на 07.02.1983 г. На 23.07.1983 г. иранското командване реализира „Разсъмване-2” в северния сектор. Победата дава възможност на Техеран да използва иракски кюрди, враждебно настроени срещу Багдад, и да атакува области, в които доминират други иракски кюрди. Третата офанзива - „Разсъмване-3”, започва на 30.07.1983 г. отново на северния сектор близо до гр. Мехран. Операцията утвърждава развитието „танкерната война“ във водите на Персийския залив. Ирак атакува танкери във водите на остров Харг, а Иран създава полицейски ескорт за чужди кораби, които превозват ирански петрол.

През есента на 1983 г. положението на северния иракско-ирански фронт се усложнява. На 19.10. с. г. Иран осъществява поредната офанзива „Разсъмване-4” близо до Панджвин на три вълни. Настъплението се развива на иракска територия. Тактиката „човешка вълна” е заплатена със 180 000 убити. Тъжната равносметка в края на 1983 г. показва, че Ирано-Иракската война се води без оглед на жертвите.

В края на 1983 г. Иран предизвикателно обявява решението си да блокира Ормузкия пролив, т.е. - да затвори „входа” на Персийския залив. Световните телеграфни агенции съобщават, че аятолласите възнамеряват да завладеят и остров Гоат, част от територията на Оман и разположен в пролива. САЩ реагират с предупреждения за силови мерки. Това възпира Техеран.⁶⁵

Ирано-Иракската война продължава активно от началото на 1984 г. След „Разсъмване-4”, Иран провежда нови две операции - „Разсъмване-5” и „Разсъмване-6’. Те се разгръщат на юг в началото на февруари с. г.. В края на месеца сраженията се подновяват. Те стават най-жестоки на 29.02.1984 г., когато отново настъпват около 20 000 иранци. Скоро те губят инерция. На 01.03. с. г. иракските сили организират контранастъпление, което се развива успешно. Ирак отново използва бойни отровни вещества. В тези сражения Иран използва 10 000 деца, превърнати в живи индикатори през минните полета, за да направят коридори за настъпващите сили на КСИР.⁶⁶

Много сериозна е и офанзивата на иракските военновъздушни сили срещу остров Харг (27.02. с. г.). За три дни те извършват нападения над седем кораба, плаващи в „изключителната зона”. Активизира се и „войната на градовете”. Жертви на тази война са Дезфул, Басра, Ханагин и Мандали, подложени на артилерийски и въздушен обстрел, включително и на атаки с химическо оръжие.⁶⁷

Напрежението в Персийския залив застрашително нараства. През март - април 1984 г. воюващите преминават към „война на изтощение” по суша и море. С това те поставят край на третата фаза на Ирано-Иракската война.

Четвъртата фаза на кампанията започва с ескалацията на „танкерната война” през април - май 1984 г., когато иракската авиация извършва въздушни нападения над 65 плаващи обекта, а иранската - над 25.

В четвъртата фаза на войната иракската сухопътна армия показва по-голяма ефективност. Авиацията също действа по-успешно, без да понася особени загуби. За сметка на това Иран разполага със значителни икономически и човешки резерви.

Различните предимства от политически и военен характер създават паритет, който трудно може да се наруши. Поради това в периода 1984 - 1986 г. Ирано-Иракската война навлиза във фаза на равновесие.

Междувременно на 11.06.1984 г. Иран и Ирак приемат инициативата на ООН (от 01.06. с. г.) да спрат нападенията над градовете и селищата. Това обаче са само идеи, които не се реализират. Воюващите страни прилагат всички форми на специфичната „война на изтощение” и на „танкерната война”. През юни 1984 г. само за три дни (23 - 25.06. с. г.) те извършват четири нападения на кораби.

През август с. г. иракската авиация осъществява постоянни въздушни атаки над терминалите на остров Харг. Според данни на Информационния военен щаб и на Центъра за документи за „Натрапената война” в Техеран, през 1984 г. Ирак извършва 47 въздушни нападения с химическо оръжие, 16 ракетни атаки върху ирански градове, 215 военновъздушни нападения и 375 артилерийски обстрела.⁶⁸

От началото на 1985 г. военните действия се подновяват по трите сектора на иранско-иракския фронт. На 31.01.1985 г. Иран предприема поредната офанзива на северния сектор при Гаср-е Ширин, а месец по-късно - при гр. Манджнун.

В началото на март 1985 г. Ислямската република подновява офанзивите по фронтовете. През нощта на 11.03. с. г. започва операция Bard, целяща постигане на контрол над пътя Басра - Багдад.

От началото на 1985 г. страните отново ескалират „войната на градовете”. За три дни в началото на март 1985 г. иракската авиация атакува 158 пъти 30 ирански градове и селища. На 12 - 14.03. с. г. Иран отговаря с ракетен обстрел. След провала на операция Bard, „войната на градовете” (06.04.1985 г.) е временно преустановена, а политиците призовават към прекратяване на огъня.

От средата на август 1985 г. Ирано-Иракската война отново се активизира. Започва нейната пета фаза. Ирак подновява ракетния обстрел на иранските градове и на остров Харг. Най-активни са въздушните нападения между 14 - 25.08. с. г.

През последните месеци на 1985 г. Иран и Ирак активизират военните действия в северната акватория на Персийския залив. Специалната полиция на иранските военноморски сили инспектира 300 кораба, плаващи в Залива. Общо през годината Иран обстрелва 14 танкера, а Ирак - 33 кораба. За два месеца Ирак извършва 21 въздушни нападения над остров Харг. Според данни на ЦРУ нападенията са 60.⁶⁹ Иракските ръководители определят 1985 г. за „година на пилотите”. До юли с. г. включително бомбардировките се извършват с конвенционални бомби. От август 1985 г. Ирак започва да използва френски лазерни бомби.

С настъпването на 1986 г. Иран и Ирак се подготвят за нови сражения. Иран мобилизира нови бойци, в това число жени и доброволци, чийто брой през януари 1986 г. достига до 300 000 - 350 000 души. Ирак също извършва мобилизация, в резултат на която редовната и Народната армия достигат 800 000 души, като Саддам Хюсейн може да разчита и на 230 000 от запаса.⁷⁰

На 06.01.1986 г. иракските войски нападат иранските позиции близо до Маджнун и островите по реката. Отбраната на иранците е много сериозна, поради което Ирак подновява настъплението чак на 08.01. с. г. Междувременно Иран също се готви за масирани настъпления. Те започват в началото на февруари 1986 г. под кодовото название „Разсъмване-8”. Целите на офанзивата са: да се превземе полуостров Фао; да се нападне гр. Басра; да се разрушат нефтените рафинерии в Южен Ирак; да се подкрепят иракските шиити.

„Разсъмване-8” започва на 09.02.1986 г. и се развива в три последователни етапа. Първият е насочен срещу 3-ти и 4-ти иракски корпус на север и на юг от Басра и Фао и продължава три дни. Вторият етап се осъществява на 11.02.1986 г. на север от Басра. Офанзивата срещу Фао се подновява на 14.02.1986 г. Иракчаните успяват да задържат Фао до 16.02 с. г., когато иранците завземат по-голямата част от него.

На 24.02.1986 г. иранското командване предприема офанзива „Разсъмване-9”. На 02.03. с. г. поделения на КСИР, с помощта на кюрдите, превземат малкия гарнизонен гр. Ситак.

Съвместните сили на Корпуса и на иракските кюрди заемат 208 кв. км от иракски Кюрдистан Ирак отговаря с нови въздушни удари над рафинериите в Техеран и Исфахан, а през лятото на с. г. - и над петролния терминал на остров Сири. Военновъздушните сили на Ирак извършват 18 648 нападения за два месеца (февруари - март 1986 г.). Това е истинска ескалация на въздушната война.⁷¹

Успоредно с това Ирак активно подготвя всички свои въоръжени сили за нови контранастъпления. Саддам Хюсейн създава регионално командване в състав от 17 души и подменя ръководителите на разузнаването със свои роднини. От 1982 г. до 1986 г. Ирак закупува оръжие на обща стойност 31,74 млрд. щ. д. За същото време Иран купува въоръжение за 840,5 млрд. щ. д. За периода 1986 - 1988 г. двете воюващи страни закупуват ново количество модерно оръжие. Според американски данни става дума за огромни суми - Ирак дава 232,1 млрд. щ. д., а Иран - 793 млрд. щ. д.⁷²

През пролетта на 1986 г. Ирак подготвя настъпателни операции на север при гр. Мехран, ключово населено място по пътя към Багдад и на централния сектор на полуостров Фао. Битката за Мехран започва на 10.05. с. г.. Победата е бърза - от 14 до 17.05.1986 г. иракските части завземат града, височините около него и няколко села. Саддам Хюсейн предлага на аятолах Рухоллах Хомейни размяна на територии - гр. Мехран за полуостров Фао, но аятолахът отказва. Той заплашва с контраофанзива, която започва на 19.05. с. г., но няма успех. Малко по-късно иранското командване съсредоточава 4 - 5 планински бригади на КСИР около Мехран и предприема операция „Кербала-1”, целяща да възстанови практиката на операции „Разсъмване”.

„Кербала” започва на 20.06.1986 г. и се развива по височините около града. Нито една от страните не постига победа. КСИР заемат територия на дълбочина от 14 до 40 км на запад от Ирак. Те си възвръщат гр. Мехран в началото на юли с. г.

Ирак отговаря с ескалиране на въздушната война. За 10 дена - от 20 до 30.06.1986 г., иракската авиация разрушава захарна фабрика, военни бази, рафинерии, нефтени полета, градските райони на Арак, Мариван и Санандадж. През август с. г. авиацията атакува остров Сири, където Иран е прехвърлил експорта на петрол. Нападението над острова създава сериозни икономически затруднения за страната.

През август 1986 г. Ирак ескалира и „танкерната война”. На 08.08. с. г. иракската авиация успява да улучи 5 от 11-те танкера на иранския флот, плаващи между островите Харг и Сири. На 12.08.1986 г. са потопени три танкера майки. През 1986 г. Ирак атакува по пет танкера на месец, а Иран - по три - четири.⁷³

От своя страна Иран бомбардира нефтените инсталации близо до иракския гр. Киркук.

През лятото на 1986 г. не се отбелязват особени промени в тактиката на страните. Воюващите в повечето случаи постигат частични успехи. Иран осъществява две поредни операции „Кербала”, с които решава частични стратегически задачи. Операция „Кербала-2” започва през нощта на 31.08. с. г. срещу 01.09.1986 г. на север срещу иракските позиции в Кюрдистан На 01.09. с. г. иранското командване започва и „Кербала-3” по южния сектор на фронта. Настъплението цели да овладее нефтената рафинерия „Ал Атайар“, пристанището Ум Каср и терминала „Ал Бакр“. Успехът на операцията е твърде скромен.

В късната есен на 1986 г. военните действия по иранско-иракския фронт са ограничени по мащаб, но постоянни. На 10.10. с. г. ирански десантчици проникват дълбоко в иракска територия и атакуват петролопровод близо до гр. Киркук. Операцията е успешна. От този момент десантните действия се превръщат в постоянна военна тактика на иранското командване. В отговор на това в края на ноември с. г. Ирак извършва изненадващо въздушно нападение над остров Ларак и неговите петролни кладенци.

От своя страна Ислямската република се готви за нова офанзива - „Кербала-4”, целяща победа. Тя започва през нощта на 23. срещу 24.12.1986 г. на фронт от 90 км през Шат ал Араб от Абу Хасиб, южно от Басра към остров Ум ал Расас.

В началото на януари 1987 г. по южния сектор на фронта започва операция „Кербала-5”. Нейните цели са: като се заобикалят водните препятствия, да се превземе Басра и да се създаде алтернативна столица на юг. На 10.01. с. г. иракските дивизии предприемат контранастъпление, което обаче не е особено успешно. Операцията продължава и през февруари 1987 г. с променлив успех. „Кербала- 5” показва, че Иран не може да победи Ирак. Следва „Кербала-6”, която се развива на север, в района Хадж Умран, източно от гр. Равандоз, в Кюрдистан Успехите й са временни. В началото на февруари с. г. започва офанзива „Фатах-4” близо до Хадж Умран, но се оказва, че военната пропаганда е по-експанзивна от самата операция.

В началото на 1987 г. страните активизират „танкерната война”. Според данни на английското списание „Икономист” (25.04.1987 г.) Иран и Ирак използват наличните военновъздушни сили, за да атакуват плаващите в Залива танкери и кораби. При провеждането на въздушните нападения са потопени 4 кораба. Нов момент в действията на Иран и Ирак са нощните нападения над неутрални карго кораби и танкери.

От началото на 1987 г. ескалира и „войната на градовете”. Само за по една седмица през януари и февруари с. г. иракската авиация извършва 200 нападения над 35 ирански града и 75 ракетни обстрела на ирански нефтени и икономически центрове.

Воюващите продължават офанзивните действия по целия фронт, като се опитват да постигнат желаните и важни за тях стратегически цели. Иран прави нови опити да завземе Басра и иракските части на полуостров Фао, но без успех. Той запазва и разширява завзетите територии в иракски Кюрдистан Ирак от своя страна подновява „войната на градовете” и въздушните нападения над петролните терминали на противника. Държавниците на двете страни си отправят заплахи и закани, както и призиви за сваляне от власт на чуждия режим.

„Паритетното” договаряне за частично спиране на огъня през февруари с. г. не означава примирие. На 01.03.1987 г. Саддам Хюсейн издава заповед до армията да поднови контраатаката срещу полуостров Фао. Отбраняващите се ирански части на КСИР използват нова тактика - инфилтрация с малки операции. Иранците запазват ограничена територия от полуострова с цената на почти 25 000 убити.

В хода на иракската офанзива на Фао, се развиват и военни действия на север по операция „Кербала-6”.

Постепенно позициите на север и по централния сектор на фронта се стабилизират, но боевете при Басра продължават. Ирак прилага статична отбрана, а Иран предприема редица нови офанзиви.

През първите дни на март 1987 г. Иран и Ирак поставят началото на друга фаза във войната с нов период на ескалация. Офанзивата на Иран на север се развива и през април с. г. Тя включва операциите „Кербала-8” и „Кербала-9”.

През май 1987 г. страните отново ескалират „танкерната война”. Иран извършва диверсии срещу Кувейт.

На 27.04.1987 г. командващият иранския флот Хосейн А’Лаел обявява, че неговите сили притежават „пълен контрол” над северната акватория на Залива и „установяват морска зона на Първи ирански гвардейски корпус”⁷⁴. На следващия ден командващият военноморските сили Мохаммад Хосейн Малекзадеган предупреждава Ирак по радио „Техеран”, че неговата страна вече притежава 1200 кораба, а е загубила само 30, както и че в случай на нови атаки Иран ще затвори Ормузкия пролив.⁷⁵ В отговор на изказването му, на 13.05.1987 г. Ирак осъществява мощна въздушна атака над иранските рафинерии в Исфахан и Авхаз. На 17.05. с. г. иракски самолети атакуват с две ракети американската фрегата USS Stark. Вследствие на бомбардировката загиват 37 американски моряци, а 11 са тежко ранени. Багдад обяснява, че нападението е случайно. Техеран обвинява Саддам Хюсейн в опит да въвлече във войната и великите сили.

През май - юни 1987 г. ирански патрули спират 14 кораба със стоки за Ирак. Американски ескорти охраняват кувейтски танкери, но част от тях попадат на мини. Действията на Иран допълнително ескалират и интернационализират войната.

През юли с. г. ескалира „танкерната война”, или по-точно - „минната война”, в Оманския залив. Шест кораба и шест хеликоптера атакуват либерийски танкер, превозващ химически вещества. Това е първата пряка атака на гвардейските морски пехотинци срещу танкер извън Персийския залив. Предизвикателството принуждава генералния секретар на ООН Перес де Куеляр да запланува посещение в столиците на Иран и Ирак с намерението да съдейства в търсенето на мирни средства за прекратяване на войната. През лятото на с. г. Съветът за сигурност (СС) на ООН приема Резолюция № 598/ 20.07.1987 г.⁷⁶, която призовава към прекратяване на огъня и изтегляне на въоръжените сили в международно признатите им граници. Ирак приема Резолюцията, а Иран я отхвърля. В специални меморандуми правителствата на двете воюващи държави дават обяснение за своята политическа позиция. Иракският отговор е толерантен. В него се приветстват действията на СС и се обявява готовност за сътрудничество с ООН. Ирак е готов да изтегли войските си до международно признатите граници най-късно до 10 дни от момента на прекратяване на огъня и да започне консултации с представители на ООН. Отговорът на Иран е осъдителен. Иранското правителство отбелязва, че Резолюцията се приема без консултации с Техеран. САЩ поощряват Ирак, а от СС не посочват агресора. Иран изисква незабавно изтегляне на чуждите военни кораби от Залива. Той твърди, че кризата е предизвикана и поддържана от Ирак и Кувейт, който привлича свръхсилите.⁷⁷

В края на лятото на 1987 г. във водите на Персийския залив се развиват нови трагични събития. От средата на юни с. г. Иран атакува френски кораби в Залива, в отговор на което френски компании спират да купуват петрол от държавата. В началото на септември с. г. ирански ракети бомбардират рафинерията в Мина Абдулла и близките жилищни сгради на 48 км южно от гр. Кувейт. През октомври 1987 г. три ирански патрулни кораба обстрелват патрулиращ американски хеликоптер, но са потопени. Ирански ракети разрушават кувейтския терминал на остров Зеа. През септември с. г. иранското командване подготвя настъпление по суша на северния сектор, където продължават боевете с прякото участие на кюрдите. На 17.11.1987 г. иранската армия предприема настъпление срещу гр. Басра. Изстреляни са 61 979 снаряда, които разрушават 90 % от сградите.⁷⁸ Иракската армия устоява на настъплението, а командването в Багдад нарежда да се бомбардира незавършената иранска ядрена база в Бушехр. Напрежението в Залива расте поради увеличеното присъствие на бойни кораби на западноевропейски държави (три британски, осем италиански, три белгийски и два холандски) и поради големите щети, нанесени от „танкерната война”. Според ЦРУ за цялата 1987 г. Ирак поразява 76 кораба, а Иран - 87.⁷⁹

Върховите нападения са през май, септември, ноември и декември с. г. За целия период от 1980 г. до 1987 г. включително, броят на нападенията е както следва: от иракска страна - 283, а от иранска - 173.⁸⁰

Ирано-Иракската война продължава по суша, въздух и вода. Новият елемент в развитието й е прекият сблъсък между ирански и американски кораби. Флотът на КСИР продължава наказателните операции в Персийския залив. Иран и Ирак не спират артилерийските и ракетните атаки срещу градските центрове. Нова ескалация на „танкерната война” се отбелязва между 12 - 15.11.1987 г., когато Ирак атакува ирански танкери и нефтени инсталации.

От началото на 1988 г. Иран и Ирак си поставят „нови” стратегически задачи. Аятолах Рухоллах Хомейни говори за „война без отдих за противника” , а президентът Саддам Хюсейн - за „година на победата”.⁸¹ От 27.02. с. г. Ирак подновява „войната на градовете”, а Иран атакува Багдад по въздух. От 29.02. - 01.03.1988 г. над Техеран падат 16 ракети иракско производство.

Под натиска на СССР и Турция, Ирак приема да прекрати „войната на градовете”, т.е. - да се постигне примирие (11.03.1987 г.). Пет дни след това в Женева трябва да започнат преговори под егидата на ООН за границата по река Шат ал Араб и за непосредствените действия след примирието, включващи изтегляне на иракските войски от иранска територия (640 кв. км); размяна на над 70 000 военнопленници; определяне съдбата на около 30 000 иракски кюрди, избягали в Иран в търсене на спасение от химическото оръжие; приемане статута на около 200 000 иракчани, пристигнали в Иран след 1980 г.; репарации; преследване на контрабандни кораби и др.⁸²

Примирието от 11.03.1988 г. се проваля още на 13.03. с. г.

Ирак изстрелва всекидневно по 10 ракети срещу ирански градове. Само на 22.03.1988 г. са изстреляни 106 ракети СС-12.⁸³ Иран от своя страна подновява настъпателните операции на север. На 15.03. с. г. КСИР и иракски кюрди превземат гр. Халабджа. Подновяването на сраженията и на въздушната война провалят всички мирни планове. Президентът Саддам Хюсейн призовава към мобилизация. Месеци наред бойци и офицери се подготвят за „мобилна отбрана” и възвръщане на полуостров Фао.

През нощта на 18.04.1988 г., при пълна изненада на противника, Ирак започва операция „Блажен Рамадан”. Само за 35 часа от началото на настъплението иракските войници издигат знамето на страната си над Фао. Добре координираният иракски блицкриг довежда до овладяването на тази и до окупирането на повече от 2000 кв. км иранска територия. След успешната операция иракското командване настъпва по северния, централния и южния сектор на фронта. Въпреки това, на 28.05. с. г. аятолах Рухоллах Хомейни предупреждава, че войната продължава. Ирански войски нахлуват в района на Садамхе на 10,6 км във вътрешността на иракската територия, след което се връщат на старите позиции.

Ирак продължава войната по инерция. На 19.06.1988 г. той атакува иранските позиции при Мехран с артилерия и химическо оръжие и успява да превземе града. Следващата иракска офанзива е на юг при остров Маджнун. Страната постига победа само за един ден.

На 13.06. с. г. Иран провежда офанзива на изток от гр. Басра. В нея участват 20 000 - 25 000 бойци на КСИР и 40 000 иракски войници. След 19 часа сражения обаче иранците се оттеглят.

В началото на юли 1988 г. се наблюдават нови американско-ирански конфликти в Ормузкия пролив.

На 12.07. с. г. Ирак предприема ново настъпление от централния сектор на фронта в граничната зона Зубайдат в Иран, където има нефтени полета. На следващия ден Багдад официално заплашва Техеран с ново настъпление на юг, ако иранските войски не напуснат позициите си в Кюрдистан В този момент Иран няма възможност да се отбранява. На 14.07.1988 г. тогавашният председател на иранския парламент - Али Рафсанджани, съобщава, че войските на държавата му ще се оттеглят от окупираните иракски територии северно от Хадж Умран. Това е последната иракска територия, която Иран контролира.

В тази обстановка, на 18.07. с. г., в деня на 20-годишнината от идването на власт на партия „Баас“, Саддам Хюсейн оповестява план за мирно разрешаване на конфликта, който включва: спиране на огъня; възстановяване на старите граници; подписване на мирен договор; подписване на пакт за ненападение и договор за ненамеса във вътрешните работи.

Междувременно на 17.07.1988 г. Техеран известява главния секретар на ООН Перес де Куеляр, че е готов да приеме резолюциите на СС без резерви. Иран предлага спиране на огъня, но не го съобщава официално. Саддам Хюсейн остро протестира срещу тази „секретност”, още повече, че обявената от правителството на Иран мобилизация не е отменена. В израз на своето несъгласие с поведението на Ислямската република, на 18.07 с. г. Ирак извършва няколко въздушни нападения над индустриални обекти в Бандар Хомейни и Ахваз, както и над иранския атомен реактор в Бушехр. Два дни по-късно, на 20.07.1988 г., аятолах Рухоллах Хомейни официално приема примирието.

Агонията на войната завършва на 06.08.1988 г. Ирак настоява веднага след спирането на огъня да започнат преки преговори. Иран приема това условие. Формалният край на локалната война се обявява на 20.08.1988 г.