Скитник между звездите Джек Лондон



жүктеу 3.34 Mb.
бет1/12
Дата21.06.2016
өлшемі3.34 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

“...Най-качественото фантастично произведение на Джек Лондон безспорно е романът “Скитникът между звездите”. Той е публикуван от издателство “Макмилън” в 1915 година, а по-късно е преиздаден под заглавието “Смирителната риза”. Романът разказва за един затворник, който изработва в себе си способността да пренася душата си в чужди тела и по този начин живее в различни страни и различни епохи.

Веднага след публикуването на романа критиката обвинява автора, че вярвал в мистичната теория за “пренасянето на душата”, че едва ли не е написал съчинение за спиритизма. Най-добре от нападките се защитава самият Джек Лондон, който в писмо до свой приятел пише: “Обърнете внимание също на шегата, която аз изиграх на философията, показвайки превъзходството на силата на ума над материята и по този начин направих роман, приемлив за привържениците на “християнската наука”, на “новото мислене” и за милионоте хора в Съединените щати, които днес се интересуват от подобни теории. Разбира се това придава на книгата своеобразен вкус...Ключът към цялата книга е: духът тържествува!”

А. Мелконян /из предисловието към книгата/



СКИТНИКЪТ МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ

Джек Лондон

/THE STAR ROVER/

изд. 1983 год.
ГЛАВА 1

Целия си живот съм усещал други времена и други места. Усещал съм други личности в себе си. О, повярвай ми, същото е било и с теб, мой бъдещ читателю. Пренеси се обратно в детството си и ще си спомниш това усещане, за което говоря, като нещо преживяно в детските дни. Тогава не си бил завършен, кристализирал. Бил си податлив, променящ се все още дух, съзнание и същност в прозес на оформяне – да, на оформяне и забравяне.

Забравил си много неща, читателю, и въпреки това, когато четеш тези редове, смътно си спомняш мъгляви картини от други времена и места, в които са се взирали детските ти очи. Днес те ти се струват като сънища. Но пък ако са били сънища, сънувани тогава, окъде бе дошло съдържанието им? Нашите сънища са объркана смесица от неща, които знаем. Същината на най-неправдоподобните ни сънища е същина на наши преживелици. Като дете, като мъничко детенце, ти си сънувал как падаш от огромна височина; сънувал си че летиш във въздуха, както летят крилатите създания; мъчили са те пъплещи паяци и многокраки гадини, които живеят в калта; чувал си други гласове, виждал си други лица, кошмарно познати, и си се заглеждал в изгреви и залези, по други от тези, които виждаш сега или си виждал ниакога в миналото, което можеш да събудиш в спомените си.

Прекрасно. Тези детски видения са от други светове, от други съществувания, видения на неща, които никога не си видял точно в този свят на точно сегашното ти съществуване. От къде са дошли мте тогава? От други съществувания? От други светове? Може би, след като прочетеш всичко, което ще напиша, ще намериш отговор на загадките, които съм ти задал и които сам ти си задавал на себе си, преди да си прочел писаното от мен.

Уърдзуърт (английски поет-романтик) е знаел. Той не е бил нито ясновидец, нито пророк, а само обикновен човек като вас, като всеки друг човек. Това, което е знаел, знаете и вие, знае го всеки друг. Но той най-сполучливо го е казал в пасажа, който започва с “Не напълно голи, не съвсем забравили...”

А наистина мракът на затвора се сгъстява около нас, новородените създания, и ние твърде скоро забравяме. И все пак, когато сме били новородени, ние сме помнили други времена и други места, сънували сме сънищата си за реене във въздуха. Да, и сме изживявали терзанията и изтезанията на кошмарния страх от смъртни чудовищни твари. Ние, новородените дечица, лишени от опит, сме били родени със страха, със спомена за страха, а споменът е опит.

Колкото до самия мен, още преди да проговоря, в онази толкова ранна възраст, в която съм издавал звуци, означаващи че съм гладен или че ми се спи, още тогава съм знаел, че съм бил скитник между звездите. Да, аз чийто устни никога не бяха промълвявали думата “цар” съм помнил, че някога съм бил царски син. Нещо повече – помнил съм, че някога съм бил роб и син на роб и съм носил желязна халка на врата си.

И още нещо, когато съм бил на три, на четири и на пет години, още не съм бил аз. Бил съм нещо, което тепърва се оформя, непрекъснато променящ се дух, незастинал още в калъпа на отредената ми плът, и време, и място. В този период, всичко което съм бил в десетте хиляди живота преди, се е борило и е вълнувало този променящ се дух в усилието да се въплати в мен, за да стана това което съм.

Глупаво, нали? Но помни ти читателю, който надявам се, ще пропътуваш с мен далеч през времето и пространството – помни молч ти се читателю, че много съм мислил по тези въпроси, че през дългите нощи и ужаси на мрака, продължили с години, аз съм бил сам с многото мои “аз” и съм беседвал и изучавал многобройните си други “аз”. Аз преминах през пъкала на всичките си съществувания, за да ти разкажа нови неща, които ще споделиш с мен в някой случайно откъснат приятен час над написаното от мен.

И тъй, да се върна към думите си – на три, четири и пет годишна възраст аз още не бях аз. Само се превръщах в него като се оформях в калъпа на тялото си с цялото властно, неразрушимо минало, проникнало в тази смесица, за да определи каква форма ще приема в това превръщане. Не беше мой гласа, който изплакваше в нощта от страх пред познати твари, които без съмнение нито съм познавал, нито съм могъл да познавам. Същото важи за детските ми ядове, превързаности, смехове. Други гласове са викали чрез моя глас – гласове на мъже и жени от едно време, на всичките мъгляви множества прародители. В ядното ми ръмжене е звучало и ръмженето на зверове, по древни от планините, а безумните звуци на детската ми истерия, с цялата й сляпа ярост, са се сливали с безмислените, лишени от разум викове на живи твари от предиадамови, предгеологични времена.

И ето че тайната е разкрита. Сляпата ярост! Тя ме е погубила в този сегашен мой живот. Заради нея след няколко кратки седмици ще ме заведат от тази килия на издигнатото място с подвижен под и там ще ме предадат на смърт чрез обесване. Сляпата ярост винаги ме е погубвала през всичките ми съществувания, защото сляпата ярост е моето гибелно, съдбоносно наследство от времето на слизестите твари в самия зачатък на света.

Време е да се представя. Не съм нито глупец, нито умопобъркан. Искам да го знаете, за да повярвате това, което ще ви разкажа. Аз съм Даръл Стандинг. Неколцина от вас, които ще четете тези редове, веднага ще се сетите за мен. Но позволете да го обясня на мнозинството, които вероятно ще бъдат чужди хора. Преди осем години бях професор по агрономия в селскостопанския факултет на Калифорнийския университет. Преди осем години сънливото университетско градче Бъркли бе потресено от убийството на професор Хаскел в една от лабораториите на минния институт. Убиецът бе Даръл Стандинг.

Аз съм Даръл Стандинг. Аз бях хванат на местопрестъплението. Но правото и кривото в тази работа с професор Хаскел няма да обсъждам. То беше съвсем частна работа. Важното е, че в пристъп на гняв, обзет от тази пагубна сляпа ярост, чието проклятие нося от векове, аз убих своя колега професор. Съдебните протоколи показват, че съм го убил, и по изключение аз съм съгласен със съдебните протоколи.

Не, няма да ме обесят заради това убийство. За него бях осъден на доживотен затвор. Бях тридесет и шест годишен тогава. Сега съм на четиридесет и четири. Осемте години оттогава съм прекарал в Калифорнийския щатски затвор “Сан Куентин”. Пет от тях прекарах на тъмно. Наричаха го “строг тъмничен затвор. Хората, които го илежават, го наричат “жива смърт”. Но през тези пет години на живот в смъртта аз успях да спечеля свобода, каквато малцина някога са познавали. Най-строго пазен между всички затворници, аз пребродих не само света, но и вековете. Тези които ме бяха погребали жив само за няколко години, без да искат, ми подариха безкрая на столетията. Наистина, благодарение на Ед Морел аз спечелих пет години скитания между звездите. Но Ед Морел е друга история, за него ще ви разкажа малко по-нататък. Имам толкова много за разказване, че просто не зная откъде да почна.

Е, някакво начало. Аз се родих в едно стопанство в Минесота. Майка ми беше дъщеря на шведски емигрант. Казваше се Хилда Тонесон. Баща ми Чонси Стандинг беше от стар американски род. Той започваше с Алфред Стандинг, контрактуван слуга или, ако предпочитате роб, докаран от Англия на плантациите във Вирджиния в дните, които са били стари дори за младия Вашингтон, когато той тръгнал да проучва пустошите на Пенсилвания.

Един син на Алфред Стандинг участвал във войната за независимост; един внук – във войната от 1812 година. След това не бе имало война, в която да не е участвал някой Стандинг. Аз, последният от семейството, който скоро ще умра бездетен, се бих като редник на Филипините в последната ни война и за да отида там, от открилата се рано пред мен прекрасна кариера – проферското си място в университета в Небраска. Боже мой, когато се отказах тогава, бях на път да стана декан на Агрономическия факултет – аз, скитникът между звездите, пълнокръвният авантюрист, непрокопсания Каин на вековете,войнствения свещенослужител от най-далечни времена, мечтателния поет на забравени векове, и до днес неотбелязан в историята на човечеството!

И ето ме – с окървавени ръце, в отделението на убийците в затвора Фолсъм, чакам деня, предписан от щатските власти, когато служителите на щата ще ме изпратят в това, което те наивно смятат за мрак – мрака, от който се боят; мрака, който буди във въображението им страшни и суеверни картини; мрака, който ги кара с лигавене и вайкане да се стичат пред олтарите на своите, създадени от страха, човекоподобни богове.

Не, аз никога не ще стана декан на който и да е Агрономически факултет. А пък аз разбирах от селско стопанство. То беше моя професия. Аз бях роден за него, отгледан за него, обучен за него; аз бях негов познавач. То беше моя дарба...Аз мога да посоча отдалеч крава, която дава мляко с висок процент масленост, и да оставя млекомера на Бабкок да докаже колко е точно окото ми. Аз мога да погледна не земята, а пейзажа и да отсъдя достоинствата инедостатъците на почвата. Не ми трябва никаква лакмусова хартия, за да се произнеса дали тя е киселинна или алкална. Повтарям, селското стопанство в най- висшата му научна форма бе моя дарба и е моя дарба. И въпреки това щатът, който включва и всички свои жители, вярва, че може да затрие тези мои знания в безвъзвратния мрак с въже, сложено на врата ми, и с рязко дръпване, причинено от земното притегляне – тези мои знания, развивали се с течение на хилядолетия и узрели преди още по обработените поля на Троя да бяха пасли някога стадата на овчарите чергари.

Царевица! Има ли друг, който да познава царевицата? Налице е моята демонстрация в Уистар, с която повиших годишния добив на царевицата във всички околии на Айова с половин милион долара. Това е история. Много селски стопани, които се возят с автомобилите си днес, знаят кой е направил възможен този автомобил. Много сладки девойки и младежи с високи чела, задълбочили се в гимназиални учебници, не са и сънували, че аз съм направил възможно това висше образование с моята обработка на царевицата в Уистар.

А ръководенето на селско стопанство! Аз долавям загубите от излишно движение, без да проучвам филмовия им запис, независимо дали са движения на земеделски работник, или се дължат на разположението на селскостопанските постройки, или планирането на работата на работниците. На тази тема има мой учебник и таблици. Няма и сянка съмнение, че в този миг стотина хиляди селски стопани мръщят чела над отворените му страници, преди да изтръскат последната си лула и легнат да спят. А пък аз стоя толкова по-високо от таблиците си, че ми стига да погледна някого, за да разбера неговите склонности, съгласуваност на движенията и коефициента на излишните движения.

И с това трябва да приключа първа глава на моя разказ. Часът е девет, а в отделението на убийците това означава гасене на лампите. Дори вече чувам лекия шум от гумените обувки на надзирателя, който идва да ме смъмри, че газената ми лампа още гори. Като че ли един обикновен жив човек може да мъмри обречения на смърт.
ГЛАВА 2

Аз съм Даръл Стандинг. Много скоро ще ме изведат и обесят. Междувременно казвам каквото мие на сърцето и пиша на тези страници за други времена и места.

След присъдата ме затвориха до края на “естествения ми живот” в затвора Сан Куентин. Аз се оказах непоправим. Непоправимият е ужасно човешко създание – поне това се подразбира под “непоправим” според затворническата психология. Станах непоправим понеже ненавиждам излишните движения. Затворът, както всички затвори, беше оскърбителен, скандален пример на излишните движения. Сложиха ме в ютената тъкачница. Престъпното пропиляване на времето ме дразнеше. Защо пък да не ме дразни? Отстраняване на излишните движения беше моя специалност. Преди откриването на парата или изобретяването на движени с пара тъкачни станове, преди три хиляди години, аз съм гниел в затвор в древния Вавилон; и повярвайте ми, че в онези отдавнашни дни, ние, затворниците, сме тъкали на ръчните станове по-бързо и по-добре от затворниците в работилниците с парни станове на Сан Куентин.

Престъпното пилеене на време беше отвратително. Аз се разбунтувах. Опитах се да покажа на надзирателите двадесетина по-рационални начина. Те донесоха за мен на началството. Бях наказана с карцер и с лишаване от светлина и храна. Излязох от там и се помъчих да работя в непроизводителната неразбория на тъкачниците. И се разбунтувах. Наказаха ме с карцер плюс усмирителна риза. Бях разпънат, стегнат и скришом набит от тъпоумния надзирател, целият ум на който стигаше да им покаже, че не съм като тях и не толкова тъп.

Две години търпях това глупешко преследване. Ужасно е човек да лежи бързан и да го гризат плъхове. Тъпоумните зверове-надзиратели бяха плъхове и те гризяха ума ми, гризяха всичките чувствителни нерви на месата ми, на съзнанието ми. А аз, който в миналото си съм бил най-доблестен боец, в сегашното съществувание изобщо не бях боец. Бях земеделец, агроном, вързан за бюрото си професор, лабораторен роб, интересуващ се само от почвата и повишаване производителността на почвата.

Бях воювал на Филипините, защото традицията на семейство Стандинг бе да воюва. Нямах влечение към воюването. Беше твърде нелепо да вкарваш разкъсващи чужди тела в снагите на дребничките черни мъже. Беше достойно за смях да видиш науката да проституира с цялата мощ на своите постижения и ума на своите изобретатели, за да вкарва насилствено чужди тела в плътта на черните хорица.

Както казах, верен на семейната традиция, аз отидох на война и се уверих, че нямам влечение към войната. Същото откриха и моите началници, защото те ме назначиха за писар на интенданта, и като писар на писалище, аз изкарах испано-американската воина.

Тъй че не защото бях боец, а защото бях мислител, мен ме вбесяваше пилеенето на времето в тъкачниците и надзирателите ме преследваха, докато станах “непоправим”. Мозъкът ми работеше и мен ме наказваха за това, че той работи. Така и казах на директора Атъртън, когато нетърпимостта ми бе станала толкова прословута, че бе заповядал да ме заведат в частния му кабинет, за да ми говори.

- Направо глупаво е, драги директоре, да мислите, че вашите надзиратели, тези подли палачи, могат да заличат в ума ми това, което ми е ясно и е установено за моя разум. Цялата организация на тоя затвор е глупава. Вие сте политик. Вие можете да си изтъчете чергата, та дребните санфранцискански политикани да ви издействат с политическото си влияние доходна службица, каквато заемате, но не умеете да тъчете юта. Вашите тъкачници от петдесет години не са помръднали....

Но защо да продължавам тази тирада? – Защото то беше тирада. Аз му показах колко е глупав и това го накара да реши, че съм безнадеждно непоправим.

Кажи за едно куче, че е бясно...- вие знаете поговорката. Добре. Директорът Атъртън изрече решаващата дума за лошото ми име. Аз бях удобна жертва. Не едно нарушение на другите затворници се прехвърляше върху мен и аз го заплащах с карцер на хляб и вода или вързан за палците на краката, така че да не мога да стъпя за дълги часове, всеки от които беше по-дълъг от спомените за кой да е друг живот, изживян от мен преди.

Умните хора са жестоки. Глупавите са чудовищно жестоки. Надзирателите и всички началници над мен от директора до най-незначителния бяха глупави чудовища. Слушайте и ще чуете какво направиха те с мен. В затвора имаше един поет, осъден, поет-изрод със слабохарактерна брадичка и високо чело. Той беше клеветник. Той беше страхливец. Той беше доносчик. Той беше провокатор – странни думи, за да излязат изпод перото на един професор по агрономия, но за един професор по агрономия е много лесно да научи странни думи, когато е осъден да лежи в затвора, докато не умре там от естествена смърт.

Името на този поет-клеветник беше Сесил Уинууд. Бил е осъждан и преди, но понеже беше хленчав мръсник и подлец, последната му присъда беше само за единадесет години. Усърдно старание можеше чувствително да намали този срок. Аз бях осъден до живот. И въпреки това, за да спечели няколко кратки години свобода за себе си, този мизерен изрод успя да добави доста от вечността към моята доживотна присъда.

Ще разкажа случилото се в обратен ред, защото аз го научих едва след съсипващ промеждутък от време. Този Сесил Уинууд, за да си препише услуга пред главния надзирател, а чрез него пред директора, директорския съвет на затвора, комисията за помилвания и губернатора на Калифорния, скалъпи опит за бягство от затвора. Но вземете под внимание три неща: а)Сесил Уинууд бе толкова презиран от другарите си, че те не биха приели той да се обзаложи и за едно пакетче тютюн в надбягване с дървеници, а надбягването с дървеници беше любимото развлечение на затворниците; б)аз бях кучето, което бяха нарекли бясно; в)за тази измама на Сесил Уинууд му трябваха затворници с лошо име, доживотни, отчаяни, непоправими.

Но доживотните презираха Сесил Уинууд и когато той им заговори за плана си за общо бягство от затвора, те му се присмяха и го напъдиха като правокатор. В края на краищата той ги излъга, четиридесет души от най-много патилите в дранголника. Предлагаше им пак и пак. Говореше им за влиянието си в затвора, благодарение на това, че е доверен прислужник в кабинета на директора и има свободен достъп до лечебницата.

- Докажи ми – каза Дългия Бил Ходж, планинец, който излежаваше доживотна присъда за ограбване на влак и от години с цялата си душа се стремеше да избяга, за да убие съучастника си в грабежа, дал показания против него.

Сесил Уинууд се съгласи да докаже. Той заяви, че можел да упои надзирателите през нощта на бягството.

- Да се приказва е лесно – рече Дългия Бил Ходж – на нас ни трябват доказателства. Упой едного от надзирателите тая нощ. Да речем Барнъм. Той е мръсник. Вчера наби оня лудия китаец на Алеята на смахнатите... а не беше дежурен. Той е на нощната смяна. Упой го довечера та да си загуби службата. Докажи ми и тогава ще говорим сериозно.

Всичко това дългия Бил миразправи много по-късно в карцерите. Сесил Уинууд възразил срещу краткия срок на доказването. Твърдял, че му трябвало време, за да открадне упойката от лечебницата. Дали му време и една седмица след това той съобщил, че бил готов. Четиридесет корави доживотни чакали надзирателя Барнъм да заспи през време на смяната си. И Барнъм заспал. Намерили го заспал и го уволнили за това, че спи на пост.

Разбира се, това убедило доживотните. Но трябвало да убеди и старшия надзирател. На него Сесил Уинууд докладвал всеки ден как напредва заговорът – всичко измислено и скалъпено от собственото му въображение. Старшият надзирател поискал доказателства. Уинууд му доказал, но пълните подробности за това доказателство аз научих цяла година по-късно – толкова бавно се узнават тайните кроежи в затвора.

Уинууд казал, че четиридесетте участници в заговора, от чието доверие се ползвал, били вече толкова влиятелни в затвора, че скоро щели да започнат да промъкват автоматични пистолети с помощта на подкупени от тях надзиратели.

- Докажи ми! – трябва да се е сопнал старшия надзирател.

И поетът клеветник му доказал. В пекарницата нощния труд бил нещо редовно. Един от затворниците-пекар бил на първа нощна смяна. Той бил “слушалка” на старшия надзирател и Уинууд го знаел.

- Довечера – казал той на старшия надзирател – Съмърфеис ще донесе десетина автомата. Следващия път, след свободния си ден, ще донесе муниции. Но довечера в пекарницата ще ми даде автоматите. Вие си имате добър доносчик там. Той ще ви го доложи утре.

Тоя Съмърфеис беше снжен селяк-надзирател от околията Хумболт. Беше лековерен, добродушен дръвник, който нямаше нишо против да спечели честно някой долар, като вкара в затвора тютюн за затворниците. Тази вечер, на връщане от Сан Франциско, той донесъл петнадесет фута първокачествен тютюн за цигари. Правил това и друг път и го предавал на Сесил Уинууд. Така и тази вечер, без нищо да подозира, той предал стоката на Уинууд в пекарницата. Това бил голям, солиден, увит в хартия пакет най-невинен тютюн. Доносчикът пекар от скришно място видял Уинууд да приема пакета и донесъл сутринта за това на старшия надзирател.

Междувременно поетът-доносчик дал воля на твърде живото си въображение. Той се изтървал с нещо, което ми струва пет години строг тъмничен затвор в тази проклета единична килия, където пиша сега. И цялото време не съм знаел нищичко за тази работа. Не съм знаел дори за заговора, в подготвянето на който беше подлъгал четиридесетте доживотни. Не съм знаел абсолютно нищо. Доживотните също не са знаели, че той ги мами. Старшият надзирател не е знаел, че е жертва на измама. Съмърфейс е бил най-невинният от всички. В най-лошия случайсъвестта му е могла да го гризе само за тайното внасяне на малко невинен тютюн.

А сега да разкажа как глупаво, нелепо, мелодраматично се изтървава Сесил Уинууд. На другата сутрин, когато срещнал старшият надзирател, той тържествувал и съвсем отпуснал юздите на въображението си.

- Е, стоката пристигна благополучно, както ти предрече – забелязал старшият надзирател.

- И то достатъчно, за да хвръкне по дяволите целия затвор! – потвърдил Уинууд.

- Достатъчно какво? – поискал да узнае старшия надзирател.

- Динамит и детонатори – продължил да дрънка глупакът – тридесет и пет фунта. Вашият човек видя Съмърфейс да го предава на мен.

Старшият надзирател сигурно насмалко не умрял на място. Всъщност мога да му посъчувствам – тридесет и пет фунта динамит в ръцете на затворниците.

Казват, че капитан Джейми – това му беше прякорът – седнал и си стиснал главата.

- Къде е той сега? – закрещял той – Трябва да го прибера. Заведи ме там веднага!

И тогава Сесил Уинууд разбрал грешката си.

- Аз го скрих – излъгал той, принуден да излъже, тъй като тютюнът, който бил на малки пакетчета, отдавна бил разпределен между затворниците по обикновените канали.

- Много добре – осякъл капитан Джейми, съвземайки се – Веднага да ме заведеш там.

Но не е имало никакви силни експлозиви, които да му покаже. Те не съществували и никога не бе ги имало, освен във въображението на мизерния Уинууд.

В голям затвор като Сан Куентин винаги има потайни скривалища. И докато водел капитан Джейми, Сесил Уинууд трябва да е прехвърлил трескаво едно-друго през ума си.

Според показанията на капитан Джейми пред директорския съвет, както и според показанията на Уинууд, докато отивали при скривалището, Уинууд казал, че скрил барута заедно с мен.

И аз, току що излязал след пет дена в карцер и осемдесет часа в усмирителна риза, аз, който дори и според тъпите надзиратели бях твърде изтощен, за да работя в тъкачницата, аз, когото бяха оставили за един ден да се съвзема от едно извънредно тежко наказание, аз бях посочен като човек, помогнал да се скрият несъществуващите тридесет и пет фунта силни експлозиви!

Уинууд завел капитан Джейми до мястото, където уж бил скрит динамита. Разбира се те не намерили там нищо.

- Боже господи! – излъгал Уинууд – Стандинг ме е изиграл! Той е вдигнал динамита и го е принесъл някъде другаде.

Старшият надзирател употребил по-силни думи, отколкото “Боже господи!” Също така без много много да му мисли, той най-безмилостно завел Уинууд в кабинета си, заключил вратата и му теглил страхотен бой – всичко това се узна от директорския съвет, но по-късно. По онова време, когато е ял боя, Уинууд се заклел в истинността на думите си.

Какво е трябвало да направи капитан Джейми? Той е бил убеден, че в затвора са били внесени тридесет и пет фунта динамит и четиридесет отчаяни осъдени на доживотен затвор са готови за бягство. О, той подложил на разпит Съмърфейс и макар той да настоявал, че в пакета имало само тютюн, Уинууд се заклел, че е било динамит и му повярвали.

И именно тук се появявам...или по-скоро изчезвам аз, защото ме отведоха далече от слънчевите лъчи и дневната светлина в карцерите, в карцерите и единочките, и там, далече от слънчевите лъчи и дневната светлина, аз останах да гния пет години.

Бях смаян. Току що ме бяха освободили от карцера и съсипан от болки, лежах в килията си, когато дойдоха да ме отведат обратно в карцера.

- Сега – каза Уинууд на капитан Джейми – макар и да не знаем къде е динамитът, той не е страшен. Стандинг е единствения човек, който знае, но той не може да им съобщи от карцера. Доживотните са готови за бягство. Можем да ги хванем на местопрестъплението. От мен зависи да определя времето. Аз ще им кажа в два часа след полунощ, а също, че ще упоя пазачите, ще отключа килите и ще им дам автомати. Ако в два часа тая нощ не хванете посочените от мен четиридесет души облечени и съвсем будни, тогава, господин старши надзирател, можете да ме сложите в единочка, докато си излежа присъдата. А ако набутате Стандинг и другите четиридесет в подземните карцери, ще имаме колкото си искаме време да търсим динамита.

- Дори и ако трябва да съборим затвора камък по камък! – буйно добавил капитан Джейми.

Това стана преди шест години. През цялото това време те не са успели да намерят несъществуващия динамит и са преобърнали затвора хиляда пъти нагоре с краката, докато са го търсили. Въпреки това до последния ден на службата си директора Атъртън вярваше в съществуването на този динамит. Капитан Джейми, който е още старши надзирател, до ден днешен вярва, че този динамит е някъде в затвора. Дори и вчера дойде във фолсъм чак от Сан Куентин, за да направи още един опит да ме накара да му открия къде е скрит. Зная, че няма да може да диша спокойно, докато аз не увисна на въжето.


  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


©dereksiz.org 2016
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет