Стефан Цанев българскихроники
жүктеу/скачать 1.57 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- Съдбата на Ботевите четници
Христо БотевСега да видим какво прави Христо Ботев. Оставихме го в Букурещ да тича от кафене в кафене, от кръчма в кръчма, от хан на хан, от къща на къща - да навижда, да разговаря, да подсеща, да разпаля бъдещите си другари в трудното предприятие: той готвеше четата за преминуване с нея Дунава1. На 8 май се получило писмо от Заимов, писано на 26 април: „Братя във Влашко! Новината е голяма. Бунтът пламна в Панагюрище. Нам не остава нищо друго, освен да дигаме и ний..." До 9 май Ботев тичал да купува разни неща, искани от Филип Тотя и Кекерова, щом комитетът отказал на Ф. Тотя да се броят 1000 наполеона, той изчезнал, тогава Ботйов се възмутил от Ф. Тотя и казал на момчетата: „Тя се видя, че аз ще ви стана войвода". И Ботйов прилага плана си да плени австрийския параход и с него да мине Дунава, като пренесе четата и оръжието; Ботйов влиза на парахода в Гюргево на 16 май 1876 г. по обед - разказва ни Никола Обретенов. На 17 май към 11 часа сутринта Ботйов излезе от камарата, изсвири с рога и извика: „На оръжие момчета!" Веднага момчетата, които лежаха около вратата на хамбара, изкъртиха вратата, извадиха сандъците, счупиха ги и почнаха да вадят оръжие, дрехи, муниции и да се обличат и въоръжават, в няколко минути параходът се обърна във военен лагер, 175 души заедно с щаба. Ботйов излезе от камарата, облечен във военните си дрехи, облеклото беше от сиво сукно със зелени ширити, златни галони на ръкавите и яката, ботуши със шпори, калпак от астраган с отсечено дъно, на който имаше златен лъв.
Какво е станало на парахода „Радецки" - знае всяко българче от Базовата песничка „Тих бял Дунав се вълнува": Гордо Ботев там застана, младият им вожд, па каза на капитана с гол в ръката нож: „Аз съм български войвода, момци ми са тез, ний тръгнахме за свобода кръв да леем днес!" Тъй или иначе, любителите на куриози могат да броят това за първия терористичен акт в историята на Европа и той е могъл да бъде осъществен от анархист и луда глава, като Ботев. И тъй, пристигнахме на Козлодуйския бряг към обед - разказва Димитър Тодоров -Димитрото. - Параходът почна да се движи бавно и най-после спря. Почнахме да слизаме по една дъска. Пръв слезе Ботев, след като се разделихме приятелски с капитана на парахода. Излязохме на една висока поляна недалеч от Козлодуй. Тук свещеник Сава Катрафилов ни закле, държейки кръст в ръка. Ботев и Войновски държаха кръстосани сабите си. След клетвата всички коленичихме и целунахме земята, българската земя, свещеникът ни благослови с кръста, а Ботев държа пламенна реч, в която каза, че отиваме да освободим България, че можем да влезнем дори в Цариград. Дотук беше възторгът, нататък започва трагедията на Ботев. Аз няма да вървя крачка по крачка по стъпките на четата, хронологията на събитията е кратка и ясна: На 17май по обед, както видяхме, четата слиза на козлодуйския бряг, привечер минава през село Бутан, в полунощ - през село Борован; на 18 май призори край село Баница четата е нападната от черкези, напредва към Милин камък, там цял ден води сражения, през нощта се оттегля към Веслец; на 19 май четата си почива на връх Веслец, напразно чакат помощ от Враца, в полунощ напускат Веслец и се отправят към Околчица...
Денят е 20 май 1876 година. До залез на слънцето боят беше ужасен. По едно време тръбачът на турските войски изсвири да спрат да стрелят и гърмежите престанаха съвършено. По заповед на Ботйова изсвири и нашата тръба, също за спиране. Понеже момчетата бяха ожаднели много, един от четниците съобщи, че в Балкана, над едно село, имало извор и се даде заповед четата да потегли натам. Ботйов, Апостолов, Перо, Димитър Тодоров-Димитрото, Сава Пенев и аз останахме малко назад, до една скала, където седнахме да обсъдим положението. (Тук, читателю, ще премълча нещо много важно от разказа на Обретенов, ще го кажа накрая.) Ботйов се изправи с целия си ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата и в това време от към изток, от тази страна, където беше нашата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля, и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето1, без да каже нито дума, само изхърка... Димитрото, който е бил на няколко крачки близо до Ботйова, след като разказва почти същото до „изгърмя една пушка", нататък твърди, че: Той бе улучен в челото. Всички, които бяхме наблизо до него, хвърлихме по едно клонче върху горещия му още труп. Това му беше погребението... Стоян Заимов защитава фриволно и двете версии. Един път той разказва, сякаш е бил там, макар че не е бил:
Друг път пише, разказвайки за себе си в трето лице в минало несвидетелско време, сякаш не е бил там, макар че е бил: Че старецът черкезин е ударил всред челото Ботева; това се констатира и от следующето обстоятелство. Когато Заимов (след разбягването на въстаниците от черквата „Възнесение" във Вратца), облечен е женски дрехи, с паничка е ръка, случайно минал покрай на колове набучените глави около градския часовник, то познал главата на Ботева по челото, носа и белега от лявата страна на челото; посред челото зеела дупка, а носът, лицето и брадата били оцапани със съсирена кръв. Йордан Кършовски - и той видял или не видял, не е ясно, но казва същото: И тогава започна битката часа от 9 до вечерта до 8 часа. Тамо загубихме войводата Ботев, който го удари един куршум в челото. Никола Нанов признава честно: Не видях как точно е убит Ботев, другарите ми казаха, че куршум пронизал челото му и той паднал, но съобщава друга, потресаваща подробност: Другари отрязали главата му, за да не я носят турците на кол, взели дрехите и шапката му и ги хвърлили в една карстова дупка, която след това запушили с камъни, трева и тръни... Цанко Минков, вероятно първо е чул: „Ботев, Ботев е ранен!" - предаде се от уста на уста, настъпи общо смущение..., след което е притичал и видял нещо прекалено драстично, за да е измислено: И наистина, милият ни войвода лежеше мъртъв на земята, сякаш от дни убит. Вражески куршум бе улучил най-смъртоносното място - неговото високо чело и пръснал черепа на части. Никола Кючуков вероятно също е притичал до скалата след изстрела: Нещо изпищя, пък Ботев, катурнат на земята... заспа. - Ах, какво стана? - казахме, като се хвърлихме връз него със сълзи. Накрая казва нещо съвсем конкретно: Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда и порой от кърви бяха го покрили... Кирил Ботев, братът на войводата, бъдещият генерал, намеква за една друга страшна версия, отричайки я:
Че това е така, се потвърждава от самия Димитър Тодоров-Димитрото: както току-що видяхме, Кирил Ботев от него бил чул, че Ботев е ударен в челото; а на Обретенов бил писал (ако е вярно) в края на юни 1926 година: „Намерих захвърлените си бележки, които съм писал преди около 20 години, и в тях аз намерих, че Ботев наистина е ударен в гърдите, а не в челото". А може да е бил ударен и в гърдите, и в челото? Тогава за случаен куршум не може да става дума и това може би е другото, което са решили да пазят в тайна: бродещото и до днес съмнение, че Ботев е убит от своите четници? Твърде беше близо до здравия разум да се е породила подобна мисъл в главата на гладните и полуубити хора, за които нищо свято не оставаше вече на тоя свят - казва Захарий Стоянов, когато муховци и панагюрци искали да убият Бенковски. Тук ситуацията е била същата. (Така е, читателю: побеждаваме ли - да живее войводата!; започнем ли да губим - смърт на войводата!) Сам Обретенов насочва читателя към това съмнение и може би за да отклони вниманието от групата, която е била около войводата (Апостолов и преди е вадил револвер срещу Ботев), а и от себе си, той пише: в това време откъм изток, от тази страна, където беше нашата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля. Отношенията между Ботев и Войновски били обтегнати. Никола Кючуков пише: След изгубване надеждата, щото четата ни да помогне на врачанските въстаници, ний вече имахме друго назначение, взето с решение, а именно: да отидем със същата цел в Панагюрище, закъдето бяхме сигурни, че огънят гори... Ботев пак отказа на Войновски да продължим пътя към Панагюрище. Тогава Войновски, справедливо недоволен от тая постъпка на Ботева, взема 15-20 момчета и незабелязано се отдели на югоизток... (Точно от там според Обретенов изгърмяла пушката.) Тази версия - за убийството на Ботев от свои хора - е била разпространявана от самите четници. Дядо ми Цаньо, който в края на XIX век бе учил терзийски занаят при един от Ботевите четници, не обичаше да му се споменава за Христо Ботев; дай му да чете Яворов, дай му Смирненски, Гьоте, „Илиадата", ако щеш, всякакви книги обичаше да чете, говори му за Цезар, за Нерон, за Пушкин или за Дарвин - само за Ботев не му говори! - Уж да събарят Турската империя тръгнали, вятър! - викаше той. - За злато са се избили един друг на Милин камък и оногова, Ботйова, другарчетата му са го гръмнали, за да му вземат кесията с наполеоните... Аз обаче не допускам това да е вярно, не от гол патриотизъм, не понеже е прекалено зловещо, но защото има една трета вероятност, останала досега премълчавана, вероятно за да не би да се накърни героическият ореол на Ботев - и може би това е тайната, която криели очевидците? (Всъщност те са трима, останали живи: Обретенов, Димитрото и Сава Пенев; Обретенов и Димитрото, както видяхме, си противоречат, Сава Пенев мълчи.) Нека си припомним, читателю, какво беше душевното състояние на Ботев след зачернъованието му от неговите най-близки приятели, които го обвиниха, че е присвоил комитетски пари, и искаха дори да го убият; как едновременно с това мизерният бит, сиромашията убиваше и таланта му, и живота му; как като удавник за сламка се хвана той с трескав възторг за възможността да измие от лицето си онова зачернъование, като лично поведе четата: Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „Моята молитва" се сбъдва!1 (т.е. „в редовете на борбата да си найда и аз гробът!"); как екзалтирано и наивно вярваше, че с бързината на светкавицата ще изведе народа от леглото на робството... - и си представи, читателю, какво е преживял само час след като е целунал родната земя на козлодуйския бряг: Като наближихме до село Козлодуй, ние по команда се пръснахме във верига, за да не бъдем изложени на някаква изненада. Изненадата дойде откъдето я не чакахме. Тя беше, че никой от ония, които чакахме от Враца да ни посрещнат, не се яви. Посрещна ни възторжено само козлодуйският учител Младен Павлов1. Когато навлязохме в селото Борован, освен кучешки лай, нищо друго не се чуваше. Похлопахме на няколко къщи, но само от една къща се подаде една стара баба и каза: „Мъжете са по къра на работа". Поискахме вода, но и вода не ни се даде. А уж 200 юнаци въоръжени били готови да се присъединят към нас... Аз2 и Апостолов изядохме калая на Ботйова, който ни каза: - Това ли ви е народът, който ни чака с отворени обятия?3 Ботйов остана много разочарован, когато видя апатията на населението от Козлодуй до Враца, особено когато видя, че от целия Врачански революционен окръг никой не се присъедини към четата - продължава Обретенов. - Ботйов писа до Заимова писмо, но не се получи никакъв отговор от Заимова. Ботйов писа тогава второ писмо до Заимова и пак не се получи никакъв отговор. Ботйов започна да се тревожи, ставаше все по-угрижен... Около 2 часа след обед се вдигна откъм Враца голям пушек с пламъци, Ботйов гледаше с бинокъла и гръмогласно извика: - Момчета, помощ иде, Враца гори! Скочиха момчетата от позициите и извикаха: „Ура", а черкезите хукнаха да бягат... Но какво всъщност е ставало по това време във Враца? Да видим какво пише самият апостол Стоян Заимов: Когато Ботев се биеше и отблъскваше неравната сила неприятелска, когато разяреният лъв се развяваше на канарата на Милин камък, тогава във Враца емисарът Ст. 3. беше съставил три въстанически банди. Вторник вечерта (19 май) въстаниците във Враца, по приказание на емисара, дадоха на няколко места огън, турското население, уплашено от изгърмяванията, се бе покатерило на близките канари, управителният дом, уплашен, беше се изпокрил в миша дупка, солдатите също като гръм от мълния се скриха в ханищата, като се затвориха и не горяха свещи. Часа по 8, турски, през нощта, една банда въстаници, под самото предводителство на апостола, с развят байрак, премина по чаршията и улиците, като подпали една магазин с калчища, потопена в газ. Изгърмяха се няколко пушки. И след туй с всичките припаси въстаниците се установиха в черковата. Целта на това установяване беше да се увеличи числото на въстаниците поне 2 хиляди и подир да се излезе на посрещане. Писмени споразумения станаха между емисара и Ботева, който почиваше със 120 души на Веслешките канари. Когато се направиха последните приготовления за посрещането на Ботева и тържественото му влазяне във Враца, внезапно се разнесоха викове: - Турска войска иде! Часът беше 7-8, сряда, 20 май, когато въстаниците, уплашени, се разбягаха по дома си, като хвърляха по улиците и де завърнат въстаническите си вещи... Бяг из черковата, ама какъв бяг, през глава и през ръце! - доуточнява ехидно случилото се Захарий Стоянов. - Калпаци и паласки се снемали, ножове и пушки се отпасвали и всичкото това непотребно вещество се предавало на съхранение в ямите на нужниците... А Заимов, облечен в женски дрехи - къосеобразната му физиономия му спомагала, - с паничка в ръка ходел да проси уж, а солдатите го побутват оттук-оттам... По пътя откъм Враца се забеляза движение, вдигаха се облаци прах, движеха се много хора - разказва Димитрото почти същото, което и Обретенов: - Наблюдавайки с бинокъла, войводата започна радостно да вика: - Дръжте се, момчета! От Враца ни иде помощ! Напред! Да живее България! - Да живее! - извикаха момчетата и се втурнаха срещу неприятеля. Най-сетне очакваната помощ наближи Милин камък - това беше турска войска. Обретенов добавя: Измяната на врачани го съвършено сломи. А когато знаменосецът Куруто падна убит, Ботйов за миг падна духом, особено като гледаше мъртвите и ранените. Той слезе в малката пещера, подпря се на стената и започна да охка. Апостолов, Давид Тодоров, Георги Матев и Петър Юрданов го насърчаваха, но нищо не помагаше. - Где е народът? Где са тия измъчени робове, които ни викаха? Где е Заимов, где е тоя лъжец със зъби да го разкъсам? Всичко е вече напусто, изгоряха 200 души, историята никога няма да ни прости... Намерихме и Войновски, смъкнахме се в пещерата и взехме да увещаваме войводата. Най-после той се съвзе. По здрач турската тръба изсвири. Почна да се стъмнява. Прибрахме убитите, излязоха 11 души. Имаше и двама тежко ранени. Поп Сава Катрафилов, ранен и в двата крака, не можеше да се движи и молеше: - Отрежете ми главата, да не се гаврят с мене турците! Но никой не се реши да стори това. Ботйов го целуна по челото и тръгнахме. На другия ден изгладнелите четници видели една кошара, посрещнал ги овчарят, чист българин, поискали му няколко шилета, той им дал, те започнали да ги пекат, в това време овчарят се изправи пред Ботйова, подпрян на тоягата си, и с един дивашки тон извика:
Ботйов си вдигна главата и, просълзен, каза:
После извикал:
И заплакал... Когато трябваше да отстъпим към Веслец - продължава Обретенов, - Христо Ботйов вече не можеше да запази своето хладнокръвие и не само аз го видях, но и другите, че тогава беше много отчаян. Димитър Икономов си спомня същото: Едно нещо не можеше да се не схване: лицето му бе тъжно, погледът му мрачен и усмивката пресилена... Ще спомена мимоходом една жалка подробност: тъй като ботушите били купени за Филип Тотя, а той бил по-дребен от Ботев, те стискали на нашия левент войвода и за три деня, изминати от Дунава до Балкана, изранили така краката му, че му обухме цървули (представете си гордия поет и напет войвода с цървули!), но и това не помогнало: Ботев не можеше да ходи с цървулите, защото краката му бяха утрепани - разказва деликатно Обретенов. Че ботушите му го убивали - пише и Димитрото. Да ти убиват обувките, читателю, не е никак героично, но е непоносимо; това не е гордата болка на юнак с дълбока на гърди рана, а унизителната болка от някакви си ранички, мехурчета и мазоли по краката, което те прави жалък...
Това бяха последните думи на Ботев... А Йордан Йорданов-Инджето го казва направо: Ботев ми заговори и ми каза: - Йорданов, дойди по-близо до мене, имам да ти кажа нещо. Аз се приближих до войводата и ето какво ми каза: - Йорданов, онуй псе Заимов ни излъга, затова аз намислих да се отровя!1 Да се върнем сега там, където Обретенов бе казал:
Сега внимавай, читателю - тук следва онова, което премълчах в началото: Ботйов беше много загрижен. Той се обърна към нас и запита: - Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха. Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли, или да се отправим към Сърбия? Докато ние да отговорим, Перо каза: - Ботев! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш. Ботйов нищо не каза. Какво си е мислел Ботев в този момент? Четата е разбита. Останаха 50-60 души, другите лежат убити или стенат ранени по канарите, поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата, да не се гаврят с мене турците!" Войновски избяга. Патроните свършиха. Хляб няма. Няма вода. Заимов ни излъга. Няма помощ отникъде. Поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата!" Перо е прав за бягството. (То и как да бяга - краката му са на кайма от ботушите!) Какво му остава? Да чака поражението си докрай? Да го хванат жив? Да се гаврят с него? Да разнасят главата му на кол? Поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата!" Да се отрови? Това е миша смърт. Станал и отишъл напред, към гребена, просто да се отдели от групата около него2. Било след залез-слънце, кобалтовият час, когато цветовете умират... поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата!"... предметите стават мъртвешко сиви... поп Сава Катрафилов викаше: „Отрежете ми главата!"... а звуците потъват в отвъдното... поп Сава Катрафилов викаше... В това време се чул изстрел3. Ботйов политна да падне на гърба си4. - Ах, какво стана? - казахме, като се хвърлихме връз него със сълзи. Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда5. С дясната ръка в дясното слепоочие. Мъртвият не може да бъде победен.6 Post scriptum на глава XI Съдбата на Ботевите четнициАпостолов бил убит. И Перо. Войновски също. За знаменосеца Куруто казах, за поп Сава Катрафилов - също. А какво станало с оцелелите четници? Всички те били заловени. До един били предадени все от българи. Предателствата ставали по един и същ начин, като по сценарий: вижда беглецът кошара или колиба, чува, че се говори български, и тръгва като към спасение, или пък овчарят вижда беглеца и много любезно го кани вътре, гощава го с каквото дал Господ, оставя го да си почине и излиза уж да донесе храна или дрехи, за да се преоблече бунтовникът, а се връща с няколко заптиета. При това трябва да се каже честно, че тези предатели извършвали предателството съвсем безкористно - не щели ни пари, ни слава, правели го за едната чест - това били предатели идеалисти. Такива предатели предали и Каблешков, и Бенковски, и Захарий Стоянов, и Никола Обретенов, и Димитрото, и прочие. (Ако наистина поп Кръстю е предал Левски, бас държа, че грош не е взел!) Подобно явление имаше по време на комунизма. Като си четох досието, там имаше доноси както от професионални агенти, така и от доброволни доносници. Разликата беше голяма. Професионалните агенти донасят обективно какво съм казал, какво съм написал, къде съм бил, с кого съм се срещал - описват всичко това, без да влагат никакви емоции, никаква омраза, те просто си вършат служебната работа. О, доброволните доносници са друго нещо! Каква страст, каква злост, каква омраза, че и купища лъжи отгоре! Никой не ги е карал насила, никой не ги е молил, те също го вършели съвсем безкористно, не щели ни пари, ни слава, правели го за единия позор, това са доносници идеалисти - от тях по-страшно няма!
Читателю, ти ще бъдеш много изненадан, като разбереш защо са били осъдени на смърт точно тези двамата. Русенският вестник „Дунав" от 1 август 1876 г., след като подробно информира за процеса, състоял се на 29 юли, и след като изрежда кой каква присъда е получил, в края на съобщението пише:
Горките! Вероятно са мислели, че като кажат, че са убили врагове на Империята, ще получат похвала и ще облекчат присъдите си... (Левски много добре е познавал шериата1, затова, както видяхме, за нищо на света не признавал, че е убил онова чираче в Ловеч.) Въобще на тези двамата, на Тодор и на Пеньо, не им провървяло:
Обесили ги значи същия ден, на 29 юли, а на другия ден, на 30 юли, по телеграфа пристигнало съобщението за общо помилване на четниците... Притурка към глава XI Женският иконостас в храма на българската история Като стана дума по преди в „Хрониките" за хайдутите, покрай имената на мъжете войводи изброих и имената на 17 жени войводки, които взех от песните. Дали наистина са съществували Сирма, Гроздена, Янка, Маламка и прочие жени войводи, или това е било възпята мечта, не знам, а също така не е много сигурно дали са водили чети от мъже, или пък е имало хайдушки чети от жени, един вид български амазонки... Освен за тях дотук стана дума, макар и накратко, за майката на Ботев - баба Иванка, от която поетът скрил, че заминава отвъд Дунава, а тя, разбира се, знаела и тихо го благословила; и понеже Христо „нехранимайка излезе", тя отишла да слугува в къщата на Евлогий Георгиев, за да се прехранва... И за Венета - жената на Ботев стана дума, как тя се грижела за хъшовете като някаква Майка Тереза; ако читателят си мисли, че някой се е погрижил за нея, като останала вдовица, много се лъже: след Освобождението тя поискала от Народното събрание да отпусне средства за дъщерята на Христо Ботев да се изучи, народните представители й отпуснали милостиво само 360 лева годишно (за сравнение: на някой си хаджи Мехмед Али за заслугата му, че не бил клал и бесил по време на Априлското въстание, била дадена пенсия 3000 лева на година) - Венета, горда жена, отказала да приеме подаянието и тръгнала да слугува по къщите в Търново, за да изучи сама Иванка Христо Ботева... Спомената беше и Гранда Мола, обругана от обществото като жена с леко поведение, но която с риск да я обесят, на два пъти спасила живота на апостола Стефан Стамболов (по-късно той викал: „Де повече такива курви да имаше България!")... Стана дума и за Райна Попгеоргиева - тази „образована, интелигентна и чувствителна млада девойка"1, наречена на подбив от турците „българската княгиня", и затова, че била ушила знамето на въстаниците, след погрома многократно и публично я изнасилвали, изнасилвайки в нейно лице България... Една друга знаменоска още сме имали - Елена Грънчарова от Горна Оряховица, съвсем забравена: едното ушито от нея знаме беше знамето на Поп Харитон, другото ще се развее от опълченците ни на връх Шипка,
Синът й Христо, хъш във Влашко, умира от туберкулоза през 1870 г.; Васил, както знаем, го обесват през 1873-та; малкият й син Петър минава Дунава с Ботевата чета, после се бие като опълченец на връх Шипка, тук бил ранен, окуцял с единия крак, награден бил с Орден за храброст и Георгиевски кръст, но туберкулозата не гледа ордените, прояла дробовете му, свободното наше отечество и то не гледа ни ордени, ни на кого си брат, на кого си майка, и като нямало какво и откъде, закичил се еднокракият Петър с ордените, седнал насред площада в Карлово (там, където след време ще вдигнат паметник на брат му) и почнал да проси, за да изхранва себе си, майка си, сестра си и четирите й невръстни сирачета. „Просим ви, господин Геров - пише Петър Кунчев до Найден Геров през пролетта на 1878 г., - падам пред вашето честно лице на колене, с кървави сълзи ида да ви се оплача. Молим ви, защото ми стана кракът повреден от шипченските битки, никой не ма пита от де да се изхранвам, когато не мога да ходя... Защото майка ми като се давила в гераня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мен... Ви моля да ме наместиш на някоя служба. жүктеу/скачать 1.57 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|