Стефан Цанев българскихроники
Ваш покорни Петър Кунчев Левски от Карлово"
жүктеу/скачать 1.57 Mb.
|
- Бұл бет үшін навигация:
- Януарий Макгахан
Ваш покорни Петър Кунчев Левски от Карлово"Гина не издържала унижението да гледа децата си и внуците си да гладуват и да просят, тя самата - гладна, одрипавяла и въшлясала, стара била вече да слугува както преди из богаташките карловски къщи... и се хвърлила в махленския кладенец. Понеже църквата не позволява самоубийците да бъдат опявани и погребвани в християнски гробища (самоубийството е бунт срещу волята Божия), Гина не била опята (също както синът й Васил) и къде е гробът й, никой не знай (също както на сина й Васил)... Извинявай, читателю, ако ти развалих настроението, сигурно си възмутен до дън душа: „Как може да оставят майката на Левски...?!", но така е... В женския иконостас на българските - не знам мъченици ли, светици ли, или героини да ги нарека - най-горе стои образът на Баба Тонка. 12 деца родила Тонка Тиховица Обретенова, половината от тях оцелели: четирима синове и две дъщери. Раковски като основал в Белград Първата легия, Баба Тонка пратила там сина си Петър - да се научи на военен ред; през 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа като започнали да събират във Влашко момчета за четата си, двамата синове на Баба Тонка Ангел и Петър побягнали отвъд Дунава, Баба Тонка отишла подир тях до Гюргево, закичила всеки юнак с цвете, почерпила ги с по една ракия, а калпака и сърмените дрехи, дето ги знаем от снимката на Стефан Караджа - тя му ги подарила. Петър загинал в битката на четата край Севлиево, а главата му била забулена на кол на Марно поле в Търново, Ангел бил ранен и пленен, едвам отървал бесилото, бил осъден на вечна каторга в Сенжандакърската крепост. Баба Тонка изпросила от турците да погребе обесения Стефан Караджа, по-късно изровила главата му и я скрила в раклата си, пазела я като светиня и когато дошла свободата и започнали да се завръщат заточениците от Диарбекир, тя излезнала да ги посрещне, носейки в ръце главата на Караджата като икона. Но за това е още рано... През 1870 г. умрял и Тихо, мъжът й - бил отровен от един чорбаджия, за да му присвои оня имуществото, - Баба Тонка останала не само вдовица, но и бедна като кукувица, да беше друга жена, друга майка, с рев и сълзи щеше да върже останалите свои деца за полата си, но това нямаше да бъде Баба Тонка.
Най-малкият син на Баба Тонка - Георги Обретенов, отишъл апостол в Сливенски окръг и както видяхме, бил ранен и за да не попадне в турски ръце, се самоубил. Никола Обретенов, както вече знаем, станал апостол в Софийски окръг, а по-после минал в България с Ботевата чета, след разбиването на четата бил предаден като другите юнаци от наши българи патриоти, довели го и него в Русчук окован във вериги и го осъдили като брат му Ангел на вечно заточение в Диарбекир, когато го повели натам заптиетата, Баба Тонка на изпроводяк гордо вървяла до него и викала: - Четирима синове имам вече в гроба, двама умрели и двама полуживи, но още четирима да имах - и тях щях да пратя под байряка с лъвчето! Как се отблагодарило после свободното наше отечество на Баба Тонка - няма да кажа...
ГЛАВА XII Писма от ада Януарий МакгаханНарочно премълчавах досега, читателю, какво е ставало след потушаването на въстанието. За да не бъда обвинен като българин, че преувеличавам зверствата на турците при това потушаване, не ще кажа и нататък нито дума по този въпрос, ще оставя за тях да разкаже един чужденец, попаднал в Европа от Гълъбовия хребет край град Ню Лексингтън в щата Охайо на далечната Америка, комуто е било все едно кои са турци, кои са българи и кой кого е бесил и клал - казва се този журналист Януарий Макгахан1, кореспондент на английския вестник „Daily News". Между 28 юли и 25 август 1876 година2 той написал десет писма от България - десет писма от ада. Искам наистина да предупредя милостивия си читател, бил той българин, бил турчин, бил какъвто бил, че това е кошмарно четиво, и го моля най-искрено, особено ако е слабосърдечен или малолетен, да не чете преписаното в тази глава, а да прелисти десетина страници и да продължи нататък - там го чака радостното ни освобождение от петвековното турско робство. Още в началото на тази Книга трета бях писал, че колкото и да се мъчим да подсладим нашата история, като прекръщаваме турското робство на османско владичество или като го наричаме турско присъствие или дори петвековно съжителство - робството си е робство, скъпи читателю. Причината да търсим подобни нежни евфемизми на турското робство явно е благородна: да не би да обидим днешните си братя турци, които, естествено, не са ни клали, нито са ни бесили и, естествено, не са виновни за действията на своите предци; ако следваме обаче тази „деликатна" логика - за да не обиждаме и братята германци, не ще трябва да споменаваме повече нито името на Хитлер, нито лагерите на смъртта, нито че е имало Втора световна война... Ние не обвиняваме турския народ, или както е казал Дякона Левски: „Ний няма да гоним турският народ, ни вярата му, а царят и неговите закони, с една дума - турското правителство, което варварски владее не само нас, но и самият турчин" - именно срещу това правителство въстанал българският народ, срещу същото правителство ще въстане половин век по-късно3 и Мустафа Кемал, наречен Ататюрк, сиреч „баща на турците", така че няма защо да се сърдим един на друг, ами да плеснем с ръце, па да се прегърнем, защото излиза, че и двата наши народа са се борили срещу едно и също несправедливо душманско правителство. (Страшно нещо е логиката, а, читателю?) Българският народ не е отмъстителен, той е великодушен до бездушие, иначе как може да си обясним, че Юсеин Бошнак, който участвал в залавянето на Левски в Къкрина и когото Левски ранил в ръката, спокойно продължил да си живее в България и да разказва на Иван Драсов спомени за жертвата си4; продължил да си живее в България здрав, весел, бодър, паметлив и разговорлив и Мехмед Али Осман, който участвал в потерята, която преследвала Ботевата чета и който през 1936 година се хвали пред Тодор Икономов, че е видял с очите си убития Ботев: „Той беше облечен така, както е на портрета"5... Освен това трябва с болка да се отбележи, че зверствата при потушаването на Априлското въстание са били извършени не само от турци - яростно участие в клането (особено в Родопите) са взели и нашите братя българи мохамедани, т.е. зверствата са били предизвикани не толкова от етническа омраза, а по-скоро от религиозната отмъстителност: мюсюлмани са клали християни. (Въпреки че били изминали пет века, ненавистта на богомилите към православието, изглежда, е била закодирана дълбоко в душите на техните потомци - помаците; освен това е действал и парадоксалният синдром на гузността: най-свирепи инквизитори са бившите еретици, предателите са най-върли патриоти; същият синдром е действал и при еничарите - бившите християнски деца безчинствували над християните, дори над своите родители, и ги убивали по-лошо от сарацинския род - както свидетелства псковският монах Илия на с. 38.) И така, думата има Януарий Макгахан: Преди три дни пристигнах тук с разследователска мисия. Дойдох с чисто и безпристрастно състояние на разума. Обикновено твърде лесно се понасят нещастията на другите. Трябва обаче да призная сега, че аз погрешно прецених обстоятелствата. Страхувам се, че не мога да бъда повече безпристрастен и сигурно - не мога да бъда повече хладнокръвен. Има неща толкова ужасни, които окото отказва да гледа, за които разумът отказва да разсъждава. Батак е разположен на около тридесет мили от Пазарджик, високо в разклоненията на Родопите. Пътят представляваше стръмна планинска пътека. Щом приближихме, вниманието ни бе привлечено от хайка кучета. Разярено те излаяха по нас и избягаха в съседните ниви. От седлото аз не забелязах нищо особено, докато конят ми не се запъна. Погледнах надолу и видях, че е стъпил върху човешки череп. Черепът беше напълно изсъхнал и изглозган. Няколко крачки по-нататък имаше друг череп, а до него част от скелет, също така бял и изглозган. Колкото се изкачвахме по-нагоре, толкова повече намирахме кости, скелети и черепи. Изведнъж: дръпнахме юзди с възклицание на ужас: точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети, почти цели, скапани дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо. Всичките скелети бяха облечени само в женски ризи. Те всички са били жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза, оставяли настрана ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал. После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба, по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дни, били подлагани на всичко възможно, което горките безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на бруталните диваци. Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки били изклани, тези нещастни млади създания били най-безмилостно обезглавени и хвърлени да гният на хълма... Градчето лежеше на разстояние стотина ярда по-долу от нас. Гледано оттук, то напомняше развалините на Херкулан или Помпей. Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Сред тези развалини се издигаше и достигаше до нас дълбок оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. От другата страна на пътя имаше скелети на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи. Броят на децата, убити в тези кланета, е повече от огромен. Очевидци ни разказваха как видели малки бебета, набучени на байонети и разнасяни по улиците на Батак и Панагюрище. Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в по-широк смисъл и брои също така и жените, и децата. С цел да надуят бройката за рая, тук, в Батак, башибозуците са промушвали бременните жени, убивайки едновременно и неродените деца... Френският консул е присъствувал лично, когато башибозуци разказвали пред възхитени слушатели как сечели главите на малки деца, как телцата им с отсечени ръце и крачка подскачали и се търкаляли като пилета. Аз затворих уши и казах: „Стига! Това е достатъчно. Не искам да слушам повече. Не мога повече да разследвам ". Няколко крачки по-нататък една жена седеше на прага на разрушен дом, превиваше се и издаваше сърцераздирателни стенания, които прехвърляха границите на моето въображение. Нейната глава бе скрита в ръцете й, докато пръстите несъзнателно намотаваха и скубеха косите й, щом погледнеше в своя скут, където лежаха три малки черепа с все още полепнала по тях коса... Турските власти не претендират да е имало убити турци или пък жителите на Батак да са оказали съпротива. Ахмед ага, който е ръководил клането, поискал да му бъде предадено оръжието. След значително колебание и преговори това било направено. Какво е последвало след предаването на оръжието, ще бъде разбрано най-добре от продължението на разказа за видяното вчера. Приближавахме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали и парчета изгнило месо. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било обширна хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца. Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци. Аз бях учуден и вярвам, че и моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат, напук на турското правителство. Образованието е безплатно и всички - бедни и богати - се ползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. Процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция. Сега, под камъните и боклука, които покриват пода на училището на височина от няколко фута1, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени... Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас. Това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, бе в действителност огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни и пръст. Целият черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от три до четири фута (90-120 см) и ужасната миризма идваше оттам. От тази чудовищна гробница сега можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце. Малки къдрави главици се показваха там, малко краче, дълго колкото пръст, малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ - бебета, които са умрели учудени от яркия блясък на сабята, деца, които са умрели сред писъци на уплаха и ужас, млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост, майки, умрели в усилие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица... Казаха ни, че само в този малък черковен двор лежат три хиляди души. Лежат те тук заедно, млъкнали са завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци на ужас, нито молби за милост. Житото изгнива по нивите, а жетварите гният тук, в черковния двор. Казва се, че тези деяния били извършени от нередовни войски, над които правителството нямало контрол. За нещастие съществуват факти, които показват, че това твърдение е напълно погрешно. Палачите, които са извършили това поголовно клане, са турци, ръководени от Ахмед ага Барутанлията - той е изклал 8000 души в Батак и е изгорил 200 жени и деца в училището; този долен и брутален невежа, който не може нито да чете, нито да пише, не е бил наказан и няма да бъде наказан, напротив - бил е възпроизведен в ранг юзбашия и е награден с орден, и с оная изтънчена подигравка, с която Ориентът се отнася към европейските искания за справедливост, бе назначен за член на комисията, съставена да преследва и накаже башибозуците. Тук ще прекъсна за малко разказа на Януарий Макгахан, за да си отдъхнеш, читателю, и за да ти съобщя радостната вест, че в същата тази комисия е участвал и нашият д-р Стоян Чомаков, който, както видяхме по-преди, с цялата си душа се беше борил за църковната независимост на своите сънародници, но когато те въстанали през 1876 година и турците, както виждаме, потушили въстанието по най-зверски начин, така че светът настръхнал, тогава турското правителство скалъпило въпросната комисия, която трябвало да опровергае оповестените от Макгахан в целия световен печат турски зверства; за по-голяма достоверност в тази комисия трябвало да участва и българин, но дори познатото ни турско мекере хаджи Иванчо хаджи Пенчович, дето подписа смъртната присъда на Левски, отказал да извърши тази височайша подлост и турците го изгонили от Държавния съвет; тогава старият поборник за духовна независимост д-р Стоян Чомаков, българин и патриот, се съгласил и за този си предателски подвиг бил възнаграден (Боже, наистина ли всяко предателство се възнаграждава?!): назначили го нашия доктор на мястото на хаджи Иванчо за член на Държавния съвет на Турция! Доживял той Освобождението, министър на просвещението даже станал по едно време, на погребението му присъствали министьр-председателят Стамболов и княз Фердинанд - отишъл си значи д-р Чомаков от този свят с почести, но с позор излязъл от историята1. Както и да е, все едно че го е нямало доктора, все едно че това не се е случило - да продължим нататък. Въстанието в Панагюрище избухнало на 2 май. На 12 май Хафъз паша пристигнал насам с цял полк редовна войска, с две или три артилерийски части и голям брой башибозуци. При появата им жителите на осем или девет села, на брой от пет до шест хиляди, напуснали ужасени своите домове и потърсили спасение в Панагюрище. Без да предупреждава селището да се предаде, Хафъз паша започнал да го обстрелва, като безмилостно хвърлял избухващите снаряди сред тълпите крещящи жени и деца. До полунощ гърмежите от оръдията тътнели сред улиците. През нощта и на другата сутрин войските и башибозуците нахълтали в селището. Започнала сцена на грабежи, насилие и кланета, които могат да се сравнят единствено с тези в Батак. Турците набождали върху щиковете си пеленачетата от люлките, подмятали ги във въздуха, набождали ги отново и ги захвърляли върху главите на майките им. Нито една жена в селището не успяла да избегне насилието. Изнасилването било публично и общо, по улиците, в градините, в дворовете, майки били изнасилени пред дъщерите си, млади момичета - в присъствието на майките си, на сестрите си, на братята си. Осемнадесетгодишно момиче ни призна с гърчещо се и скрито в ръцете лице, че била изнасилена от десет войника. Десет- и дванадесетгодишни момичета били изнасилвани по същия начин. Зверските истории, които чухме, те подлудяват. А какво станало с младата учителка, с „българската княгиня"? Уви, тази образована, интелигентна и чувствителна млада девойка била грабната и в присъствието на шест нейни другарки била изнасилена от трима или четирима брутални типове, които все още мърсят земята с гадното си съществувание... Това не стигало. Две седмици след потушаването на въстанието турските власти научили, че тя е ушила знамето, и я арестували. Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена. Тогава за гавра я нарекли „българската княгиня"...1 Перущица е била селище от 350 къщи и жители от 2000 до 2500 души. Тя е единственото градче, оказало действителна съпротива. Народът тук, колкото и неподготвен да е бил, се отбранявал с всички сили и до смърт. Хората твърдят и аз нямам основание да се съмнявам в техните думи, че докато не чули за кланетата в други селища и не видели от хълмовете пламъците на другите изгарящи села, те нямали нито мисъл за въстание, нито мисъл за отбрана. На 29 април, било вторник сутрин, един ден преди клането в Батак, в Перущица се получило съобщение, че башибозуците идват откъм Устина. Всички - жени, деца, както и мъже - незабавно напуснали домовете си и се укрили в черквата. Няколко души изгубили смелост и решили да се предадат, но след като предали оръжието си, били изклани. Това възпряло и други да последват техния пример. В продължение на вторник, сряда и четвъртък башибозуците2 се забавлявали с ограбване и изгаряне на къщите в градчето, стреляли от време на време от далечно разстояние по хората в черквата, а през цялото това време нещастните българи седели в черковния двор и с отчаяни очи гледали своите изгарящи домове. Те не могли да направят нищо. Между тях не е имало повече от 200 души въоръжени, докато башибозуците наброявали хиляди. Аз разговарях с една арменска девойка, която останала в черквата през цялото време на обсадата. Тя описва нощите, прекарани в черквата, като ужасен кошмар. Народът бил така претъпкан, че хората спели прави. В четвъртък след обед в Перущица пристигнал Азиз паша начело на редовни войски и артилерийска батарея и без предупреждение започнал да обстрелва черквата. Въображението трудно може да си представи ефекта на снаряд, попаднал през един от високите челни прозорци на черквата и експлодиращ с чудовищен гръм сред пищящите, жени и деца. Ако някой се покажел на вратата да избяга, башибозуците, които пазели отвън, веднага го посичали. Разказът на арменското момиче относно събитията, станали в петък и събота, е странен, несвързан, безумен. Разказаното от нея е извън всяко въображение. Аз мога да изложа тази част от нейната история само с предположението, че тя е или частично, или напълно полудяла. В петък, разказва тя, мъжете, укрити в черквата, решили да се самоубият, но жените им се намесили и молели да бъдат също така убити. Двама от мъжете изпълнили своето решение. През сълзи и стон, скубейки косите си, удряйки главите си в каменния зид на черквата, те действително убили своите жени и деца, а след това убили и себе си. Момичето разказва, че жените коленичили на земята, събрали дечицата си в своите прегръдки и в плач и ридание се молели, докато съпругът и бащата ги разстрелвал или пробождал последователно; това, че тези двама мъже трябвало да забодат ножа или да изстрелят куршум в слаби, нежни и малки човешки същества, обърнати към тях за обич и защита, показва до какво отчаяние са били доведени... Но арменката продължава нататък. Според нея петдесет или шестдесет мъже убили жените и децата си. Много млади момичета и омъжени жени, чиито мъже били убити или били избягали, молели също така да бъдат убити, за да избягнат падането в ръцете на башибозуците. И тяхното желание било изпълнено. Повече от двеста души били убити по такъв начин. Подът на черквата тънел до глезените в кръв. Положението, което описах в Батак, Панагюрище и Перущица1, е същото в повече от сто български селища... Тъй като Януарий Макгахан не е посетил Брацигово, не е знаел, че там положението не е било същото. Брацигово за разлика от Батак се сражавало и се сражавало най-дълго - цели 16 дена! - и непокорството му било възнаградено: то дало най-малко жертви - 30-40 души, паднали в сраженията. На 16-ия ден, на 6 май, щом дошла редовната войска и загърмели железните топове, брациговчани решили да се предадат, като откупили града си за повече от 120 хиляди гроша и с един човешки живот: предали на турците предводителя си Васил Петлешков, предала го родната му майка. (А може би това е тема за древногръцка трагедия: майка жертва сина си, за да спаси селото?) - Аз съм виновникът за всичко - казал Петлешков на пашата, - затова ви моля да не мъчите сиромашта. Но него турчинът го мъчил заради всички: Петлешков бил турен между два огньове, от силното напечвание кожата му се набръчкала и напукала, мас като дървено масло течала из пукнатините, устата му се кривели болезнено, очите му останали неподвижни, душа се лесно не давала... - Защо, братко, не си бил роден преди двесте или поне стотина години? - възкликва неудържимо Захарий Стоянов. - Ако твоята мъченическа смърт, каквато не е изпитвал нито преподобний Симеон, нито Мария Египтянка, беше се случила в тия блажени времена, когато глупостта е била божествено вдъхновение, а отричането от своите человечески достойнства - подвиг, то ти би бил първи между светците и наместо скромното пречупено дървено кръстче, което украсява днес обраслия ти в бурен гроб, навярно щеше да се белей разкошен манастир с черни калугери... Извинявай за отклонението, читателю. Давам думата пак на Макгахан: ...Само в областите на Пловдив и Пазарджик има около 50 изгорени села, без да се броят тези, които са ограбени, а 15 000 души са изклани. Някои определят броя на убитите в България от 25 000 до 40 000 души, а други - че те са 100 000. Нещастието е прекалено голямо, за да се говори за него спокойно. Плачът, сърцераздирателните ридания и жалбите на нещастните жени и деца все още звучат в ушите ми. Те ме преследват ден и нощ - навсякъде, където отивам, когато спя или се пробуждам. Те ме обитават като безкрайно много призраци... Мисля, че това е достатъчно. Прощавай, читателю, ако си имал нещастието да прочетеш това... Притурка към глава XII За кланетата и зверствата в България Доклад на Юджин Скайлър Моля още веднъж читателя си да ми прости, но понеже в хода на работата ми в печата се разгоряха яростни спорове дали наистина въстанието в България бе потушено при жестоки обстоятелства, които направиха от него най-тъжното събитие в историята на света1, или зверствата, описани от журналиста Януарий Макгахан, са по-скоро въобразени, отколкото истински2, затова тук ще приведа още едно, този път официално (хладнокръвно), свидетелство - доклада на Юджин Скайлър3, секретар на легацията на Съединените американски щати и генерален консул в Цариград, аташиран в България, за да установи на място истината. Прилагам тук неговия доклад с големи съкращения. ЧРЕЗ МИНИСТЪР-РЕЗИДЕНТА В ЦАРИГРАД ХОРАС МЕЙНАРД ДО МНОГОУВАЖАВАНИЯ ХАМИЛТЪН ФИШ, ДЪРЖАВЕН СЕКРЕТАР НА САЩ Сър, относно зверствата и кланетата, извършени от турците в България, имам честта да Ви съобщя, че аз посетих градовете Одрин, Пловдив, Пазарджик, както и селищата Станимака4, Кади-кени5, Кричим, Перущица, Пещера, Радулово, Батак, Калагларе6, Панагюрище, Копривщица и Клисура, намиращи се в областта на Пловдив и Пазарджик. От това, което видях, от разследванията, които направих, и от сведенията, които получих, аз установих следните факти. Броят на селищата, които са били изгорени изцяло или частично в областите на Пловдив, Родопа и Пазарджик, е най-малко шестдесет и пет и техните имена са... (Следва подробен списък на селищата с броя на къщите, черквите и училищата.) В някои селища жителите са били изклани с проява на най-голяма жестокост и изнасилване не само на жени и девойки, но дори и на лица от другия пол. Тези престъпления са били извършени както от редовните войски, така и от башибозуци. Особено внимание войските са оказали на черквите и училищата, които в някои случаи са били запалени с газ и барут. Олтарите са били изкъртени, иконописта по стените - издраскана и продупчена, а светите места - омърсени и осквернени. Много трудно е да се определи броят на българите, които са били убити, но аз съм склонен да посоча 15 000 убити като най-ниска цифра в споменатите области. Начинът, по който войската е свършила своята работа, може да се види от няколко подробности, събрани на самото място. Разбойниците нападали осемгодишни деца и осемдесетгодишни баби, без разлика на възраст и пол. На стари мъже избождали очите, а крайниците отсичали и тогава били оставяни да мрат, освен ако някой по-благосклонен мъж не ги довършвал окончателно. В една от разрушените черкви стар човек е бил изнасилен в олтара, а след това жив изгорен. Бременни жени били разпорвани и неродени бебета били разнасяни на върха на байонетите на пушките, докато малки деца били задължени да носят кървящите глави на техните другарчета. Гледката на Батак е достатъчна, за да се провери всичко, което е казано за турските репресивни действия срещу българското въстание. Аз видях тази гледка три месеца след клането. По всяко направление се виждат човешки кости, черепи, ребра, дори цели скелети, глави на девойки, все още украсени с дълги сплитки, кости на деца, скелети все още в облекло. Тук градският първенец Трандафил бил набит на кол, после изгорен. Тук е училищната сграда, в която 200 жени и деца са били живи изгорени; тук са черквата и черковният двор, където хиляда полуразложени форми можеха още да се видят, изпълвайки мястото с грамада, висока няколко фута: ръце, нозе и глави се показваха изпод камъните, напразно хвърлени върху тях да ги прикрият. Ахмед ага Барутанлията, началник на селската полиция, заповядал опустошаването на селището и поголовно клане на всички жители, като около сто млади девойки били запазени да удовлетворят сластта на покорителите, а след това също били така убити. Цели 5000 души, повечето жени и деца, са загинали тук и техните кости белеят по развалините, а скапващото се месо и телата заразяват въздуха. Ахмед ага, който командвал клането, е награден с орден и повишен в ранг юзбашия. Опит се прави, и не само от турците, да се оправдаят тези зверства въз основа на първоначалните зверства, които, твърди се, били извършени от българите. Аз внимателно проучвах това становище и не можах да установя българите да са извършили каквото и да е изстъпление или жестокост, или деяние, което може да се окачестви с тези думи. Напразно търсех да получа от турските чиновници списък с подобни изстъпления. Хафъз Нури ефенди, виден турчин в Пловдив, определя броя на мюсюлманите, убити по време на въстанието, на 155. Няма турски жени и деца, убити хладнокръвно. Аз успях да получа доказателства за смъртта само на две жени в Панагюрище, които не са били умишлено убити. Няма мюсюлмански жени, които да са били изнасилени. Няма мюсюлмани, които да са били измъчвани. Няма ограбена мюсюлманска къща. Няма осквернена и разрушена джамия. Целият доклад на специалния турски пратеник Едип ефенди е изтъкан от лъжи. Имам честта и т.н.
Пловдив, 10 август 1876 г. жүктеу/скачать 1.57 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|