В близо шестдесетгодишната история на нато има няколко събития, предизвикали основни промени в посоката на развитие на Алианса



Дата19.06.2016
өлшемі167.64 Kb.
#146944
В близо шестдесетгодишната история на НАТО има няколко събития, предизвикали основни промени в посоката на развитие на Алианса. Двете, които се открояват най-много, са Корейската война, повлияла на структурата на организацията между 1950 г. и 1952 г., и рухването на Съветския съюз между 1989 гПрез 1966 г. белгийският външен министър Пиер Армел предлага проучване, което да анализира бъдещите задачи на НАТО и процедурите за тяхното изпълнение с цел да се укрепи Алиансът като генератор на траен мир. Докладът от проучването, внесен в Северноатлантическия съвет през декември 1967 г., влиза в историята като символ на гласа на малките държави, които настойчиво изискват разведряването и отбраната да са двете основни функции на организацията в непосредствено бъдеще. Признавайки съществуващия риск от потенциални кризи, особено по германския въпрос, докладът не подценява значението на „адекватна военна сила и политическа солидарност за възпиране на агресията”.Основната част от работата по доклада не е поверена на представители на малките държави. Трима от докладчиците по четирите подгрупи към Специалната група, създадена от Северноатлантическия съвет под ръководството на тогавашния генерален секретар Манлио Брозио, са Карл Шулц, Дж. Уотсън и Фой Колър съответно от външните министерства на Федерална република Германия, Великобритания и Съединените щати. Уотсън и Шулц ръководят подгрупа 1 по отношенията Изток-Запад, а Колър е докладчик за подгрупа 2 по общите въпроси на отбраната. Третата подгрупа по отношенията между съюзническите държави се ръководи от белгиеца Пол-Анри Спаак, а подгрупа 4 по развитието извън зоната на НАТО – от холандския професор Патейн от Университет в Утрехт. Присъствието на американски, британски и германски дипломат след авторите на доклада Армел е много важно, защото първоначалния замисъл на Армел за чисто европейска група, която да подчертае европейската солидарност срещу натиска на САЩ е твърде ограничен, а така се получава широка програма, обхващаща целия Алианс.

Работата по писмените доклади на подгрупите започва през 1967 г. и е привършена до септември. И те са в основата на обобщения документ, изготвен от Международния секретариат и внесен на съвещанието на външните министри през декември. Вместо „Бъдещето на Алианса” докладът е озаглавен „Бъдещите задачи на Алианса”, за да напомни на държавите-членки, че мисията на НАТО ще продължи и след двадесетата му годишнина през 1969. Сътрудничеството в работните групи между малките и големите държави е израз на сериозната промяна, настъпила през годините, изминали от „Доклада на Комитета на тримата за невоенното сътрудничество в НАТО” през 1956 г. Докладът на тримата мъдреци е в същност един вопъл на малките държави, които се чувстват изключени от процеса на вземане на решения. Те настояват за истинско сътрудничество в съветите на НАТО. Този доклад е изготвен под облака на Суецката криза, която сама по себе илюстрира маргинализацията на малките съюзнически държави. Когато през 1957 г. Съветът приема доклада, специалната му препоръка за „разширено сътрудничество и консултации на ранните етапи на формиране на политиката” ще бъде игнорирана през следващото десетилетие. Причината, която в средата на 60-те години извежда разведряването на важно място в историята на НАТО и позволява гласът на по-малките държави да бъде чут, е промяната на геополитическата сцена. Точно както англо-френският провал в Суец отвлича вниманието от съвета на „тримата мъдреци”, една поредица от събития вътре в Алианса и между двата блока обслужва целите на доклада Армел. Основният фактор е краят на кубинската криза с ракетите през 1962 г. и берлинската криза през 1964 г. И в двата случая Съветският съюз, на косъм от започването на война, се отказва – в Куба като изтегля ракетите си от острова, а в Берлин, подписвайки споразумение с Германската демократична република, в което не се споменава статутът на Западен Берлин. В резултат от това сред европейските държави-членки се заражда убеждението, че Съветският съюз и Варшавският блок се движат към все по-нормални, макар и често съпернически отношения с НАТО. Езикът, на който е написан докладът Армел, подсказва, че настъпилото намаляване на напрежението „не е крайната цел, а част от дългосрочен процес за изграждане на по-добри отношения и уреждане на проблемите в Европа”.


Макар и неволно, Франция на Шарл де Гол внася втори елемент в контекста, довел до доклада Армел. С изтеглянето на страната от военната структура на НАТО президент Де Гол дава израз на убеждението си, че военната конфронтация със Съветския блок е останала в миналото и че Съветският съюз вече не бива да се третира като ненормална държава, желаеща да унищожи Запада, а като потенциален партньор в новия европейски ред. Франция създава проблем за Алианса с очакванията си той да се саморазпусне, след като Съветите отслабват хватката върху Източна Европа. В този сценарий за бъдещето на Европа се смята за ненужно да се продължава с отбранителните мерки.

Изтеглянето на Франция от SHAPE също дава възможност малките държави да надигнат глас в Комитета за планиране на отбраната и в Групата за ядрено планиране, без да се страхуват от възраженията на Франция. Съединените щати обръщат специално внимание на Групата за ядрено планиране като заместител на неуспелите Многонационални сили. Макар че европейските държави не притежават ядрени оръжия, така те поне участват, макар и в ограничени рамки, в планирането на ядрената мощ. Всички съюзнически държави с изключение на Франция получават информация по ядрените въпроси, която до 1966 г. им е отказвана. Съвместното обсъждане, за което пледира докладът на „тримата мъдреци”, дава на по-малките страни липсващата им дотогава възможност да участват в определянето на залозите за бъдещето. Името на Армел в надслова на доклада е израз на истинска промяна.


Има и трета промяна на международната сцена, която също частично допринася за доклада Армел – ефекта от войната във Виетнам върху ролята на САЩ в НАТО. В началото военните действия в Южна Азия получават подкрепата на съюзниците от НАТО, тъй като с помощта си за Южен Виетнам Съединените щати служат на общата кауза за съпротива на комунистическата експанзия. Но ако това е оценката в началото на 60-те години, бързото нахлуване на американски войски през 1965 г., превърнало виетнамския конфликт в американска война, уронва престижа на САЩ в очите на европейците. През 1967 г. повечето държави-членки стават остри опоненти на войната, донякъде поради жертвите сред цивилното население, но най-вече защото осъзнават, че войната отклонява американските ресурси и въоръжени сили от задълженията на САЩ в Европа.
От своя страна Съединените щати признават, че войната във Виетнам отслабва ролята им в НАТО и създава вътрешно напрежение в държавата. Разведряването се очертава като възможност за САЩ да се измъкнат от виетнамското блато. Мотивите на Америка да залага на разведряването на са идентични с европейските. Няма пълен консенсус и по значението на понятието. Американските политици не споделят убеждението, че Студената война е еволюирала до степен разведряването да получи същия статут като отбраната в отношенията на НАТО със Съветския съюз. Но напрегнатото вътрешно положение и надеждите за европейска и съветска помощ в решаването на виетнамския конфликт по времето на доклада Армел императивно налагат Съединените щати да приемат препоръките му. Към края на десетилетието трансатлантическата суперсила е загубила част от авторитета си, но участието й в НАТО остава жизненоважно за успеха на разведряването и за отбраната на Алианса.
Акцентът на доклада Армел върху разведряването смущава Съединените щати, макар че са принудени да признаят тази необходимост. Върховният съюзен командващ за Европа генерал Лаймън Лемницър е разтревожен от факта, че държавите-членки приемат нахлуването на Варшавския договор в Чехословакия с прекалено безразличие и се безпокои от така наречената Остполитик на германския канцлер Вили Бранд. Тази източна политика е следствие от решението на Германия в преговорите по Армел да занемари обединението, за да подобри отношенията си с Източна Германия и Съветския съюз

При други обстоятелства Съединените щати може би щяха да се противопоставят на подхода на Федералната република към Източна Германия. Но в сянката от Виетнамската война духът на разведряването изглежда като възможност за укрепване на връзките на Америка с нейните съюзници и като най-лесният начин за изтегляне от Виетнам. Освен това администрацията Никсън приема своя версия на разведряването, тъй като националният съветник по сигурността Хенри Кисинджър се опитва да обвърже Съветския съюз в една система на равновесие на силите, а не да влиза в дипломатическа конфронтация.


Насилственото сваляне от съветския блок на правителството на Дубчек в Прага през август 1968 г. припомня на НАТО, че не бива да занемарява отбранителната си готовност. Това обаче не отклонява държавите-членки от препоръките от Декларацията от Рейкявик на заседанието на Северноатлантическия съвет от юни 1968 г., в която е заявен интерес към взаимно балансирани съкращения на въоръжените сили. Инициативата Бранд като че ли открива пътя за преговорите за взаимни балансирани съкращения на войските във Виена през 1973 г. Същата година докладът Армел вдъхновява Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, която през 1975 г. приема Заключителния акт от Хелзинки. За разлика от поведението си по време на виенските преговори, този път Съветският съюз държи да сключи споразумение, което да легитимира следвоенните граници. Но разпоредбите от Хелзинки включват и споразумение за спазване на човешките права и разширяване на свободата на информация във всички подписващи страни.
Верижните последици от доклада Армел продължават през 70-те и 80-те години, когато контролът върху въоръженията продължава да бъде основна тема в преговорите между Изтока и Запада. Първоначалната вълна на оптимизъм, породен от разведряването, утихва в средата на 70-те години, когато Съветският съюз и НАТО започват нов кръг в надпреварата във въоръжаването, но семената, поседи от доклада, продължават да дават плодове. Американските гаранции за отбраната на Европа се балансират от ангажимента на САЩ да работят за подписването на договор за контрол на въоръженията със Съветския съюз. Когато десетилетие по-късно Съветският съюз и Съединените щати съвместно прекратяват Студената война, посланието от доклада Армел най-после става реалност. През 2006 г.Международните сили за сигурност на НАТО (АЙСАФ) разшириха географското присъствие на мисията и усилията за възстановяване и развитие позволиха някои от местните бунтовници да се предадат и помирят. Сега се открива възможност за АЙСАФ, афганистанското правителство и международната общност да отделят по-голямо внимание на доброто управление и развитието. В някои конкретни области се налагат допълнителни усилия. Например трябва да се разбере мащабът на кампанията против бунтовниците и да се приеме единен международен подход към афганистанското правителство. За жалост остават сериозни пропуски в бойните способности и понякога е трудно да се поддържа сигурността там, където успяваме да я наложим. Информационните кампании са душата на операцията. Най-важно за успеха е да спечелим и да задържим сърцата и умовете на хората. Редица от проблемите на сигурността за страните от Алианса остават и крият сериозни рискове. Това са глобалният джихад, тероризмът камикадзе, „домашният” тероризъм, радиологичните нападения и оръжията за масово унищожение. На всички срещи на върха на НАТО от 1999 г. бяха приети важни мерки за борба с тероризма. Такива са инициативата “DAT” - Работна програма за отбрана срещу тероризма, която се осъществява под ръководството на Конференцията на националните директори по въоръженията, целяща съвместното разработване на авангардни технологии за борба с терористичните заплахи. Страните-членки приеха и Подробните политически насоки, в които се подчертават заплахите от тероризма и разпространението на оръжия за масово унищожение. Освен това, съюзниците вече разполагат със Сили за бързо реагиране в пълна бойна готовност и наскоро приетата Инициатива за трансформация на специалните оперативни сили, която ще увеличи възможностите на специалните сили на отделните държави-членки да провеждат съвместни учения и операции. В обозримо бъдеще глобалният тероризъм ще остане най-голямата заплаха за трансатлантическата отбрана. През ноември 2006 г. помагах за приготвянето на „кренвирша” - декларацията от Рига. По това време се правеше голямо смесване, раздробяване и добавяне, така че част от очакваните текстове не влязоха, а финалния вариант донесе изненади. Голямото предизвикателство при изготвянето на проекта за декларацията бе правилно да се отправи посланието. Неизменно държавите-членки съсредоточават усилията си да вмъкнат в сместа любимите си съставки и това се прави. За цинично настроените Декларацията е доказателство, че всички решения са „предварително опечени” и срещите на върха не са нищо повече от скъпо струваща възможност за обща снимка, но от тези срещи има реална полза. Предварително подготвената декларация позволява на държавните и правителствените ръководители да насочат изказванията си към приоритетните въпроси. Подобно на качествен кренвирш, Декларацията от Рига бе приготвена в дълъг и скрит за очите процес. И именно защото всички съюзници участваха в приготвянето, вкусът се харесва на всичкиВ продължение на голяма част от следвоенната история дейността на НАТО касае обезпечаването на стабилността на Европейския континент по пътя на сдържане на противостоящите на него страни от Варшавския Договор, минимизирайки по този начин влиянието на съветската заплаха върху безопасността на Западна Европа. Само че 40 години след създаването на НАТО, ролята му започва да се променя.

В края на 80-те години “студената” война” между Изтока и Запада фактически свършва. Нейният край в голяма степен е свързан със смяната на съветското ръководство, което поема курс на преразглеждане на установените външнополитически стереотипи. То декларира настъпването на ера на “ново политическо мислене” , обявява се за връщане към реалните общочовешки приоритети и ценности.

Този период се характеризира с глобални политически изменения в Европа, сред които най – важните са обединяването на Германия, разпускането на Организацията на страните от Варшавския Договор и Съвета за Икономическа Взаимопомощ, краха на съветската система. През 1991 година прекратява своето съществуване един от центровете на биполярния свят - Съветския Съюз, който се разпада на редица независими държави. За негов първоприемник се обявява Русия. Това оказва силно влияние на външнополитическия климат, започва постепенно корегиране на задачите и стратегиите на НАТО.

Ръководството на Организацията на Североатлантическия Договор още до формалното разпадане на СССР осъзнава, че събитията от началото на 90-те години на миналия век ще доведат до коренно изменение на баланса на силите както на европейския континент, така и на глобално ниво. Както е известно, в настоящето системата на международните отношения се характеризира преди всичко с преобладаването на една държава – Съединените Щати, които използват Нато в качеството на инструмент за постигане на тази роля, която те трябва да играят, като изхождат от обективното съотношение на силите. Именно затова САЩ и другите западни държави поемат курс към разширяване на НАТО, което означава фактическо преразглеждане на следвоенната структура на системата за международна безопасност – тази структура, която е създадена при съществуването на биполярния модел на света.

Изхождайки от международните събития от последното десетилетие на миналия век, такива като въздушните удари по Ирак, Босна и Югославия, проведени без формални санкции от Съвета за безопасност на ООН, може да направим извода, че в настоящия момент в Брюксел и Вашингтон считат следвоенната система за вече неотговаряща на обективното съотношение на силите и се стремят да я подложат на ревизия, при което в центъра на новата система за безопасност, според тях, трябва да бъде не ООН, а НАТО, където Русия няма право на вето и съответно не може да блокира решенията на Североатлантическия Алианс. За повишаване на ефективността на дейността на Организацията на Североатлантическия договор в новата международна ситуация нейното ръководство започва мащабни изменения в структурата и стратегията на алианса с цел неговата модернизация. Тази модернизация се заключава в следното:

Първо, изменя се стратегическата концепция на НАТО. След разпадането на своя основен противник, Алианса все по – малко се ориентира към класическото междублоково противопоставяне от времето на “студената война” и в голяма степен се занимава с регионални конфликти, провеждайки хуманитарна интервенция като излиза извън рамките на своята традиционна зона на отговорност.

Второ, набира скорост приемането в блока на нови членове. НАТО постепенно запълва този вакум в Европа, който се образува след разпадането на страните от ОВД. След приемането в състава на Организацията на Висшеградската група се готви втора вълна за разширяване на Алианса, усилва се взаимодействието в рамките на програмите “Партньорство за мир” и “Средиземноморски диалог”.

И накрая, за последното десетилетие се установява тенденция на универсализация на НАТО и преход от чисто отбранителна проблематика към разглеждане на по – широк кръг от въпроси, включвайки политически, икономически, екологичен, научен и информационни аспекти. С други думи, може да предположим, че в настоящия момент НАТО се стреми да стане глобална универсална организация и да лигитимизира приемането на решенията по заобиколен ред от Съвета за Безопасност на ООН и ОБСЕ, съхранявайки последните като чисто декоративни учреждения . На 14 февруари 1994 г. България подписва Рамковия документ и се присъединява към програмата на НАТО “Партньорство за мир”. През март 1997 г. правителството приема Национална програма за подготовка и присъединяване на България към Северноатлантическия съюз и постановление на Министерския съвет, с което се създава правителствен механизъм за координация на усилията за подготовка и присъединяване към НАТО - Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО. Комитетът се ръководи от министъра на външните работи и министъра на отбраната и включва началника на ГЩ на БА и заместник-министри от всички заинтересувани министерства. България получава покана за членство в НАТО на 22 ноември 2002 г. На 29 март 2004 г. България и още шест страни ( Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения) стават пълноправни членове на Алианса.

Договорът на северния Атлантически Алиянс, подписан във Вашингтон на 4 април 1949г. предвижда взаимна защита и колективна безопасност, първоначално против заплахата от агресия от страна на Съветския Съюз. Това е първият съюз от следвоенно време, създаден от САЩ и представляващ съюз на капиталистическите държави. Повод за създаване на договора е увеличаващия се размах на студената война. Тъй като заподноевропейските страни се чувстват слаби за индивидуална защита срещу СССР, те започват през 1947г да създават структура за сътрудничество при защита. През март 1948 г 5 страни – Белгия, Франция, Люксембург, Нидерландия и Великобритания подписват Брюкселския договор, който става основа за създаването на НАТО година по – късно. НАТО е междуправителствена военно - политическа организация, в рамките на която страните членки запазват пълен суверенитет и независимост. Целите на НАТО са: Да гарантира свободата и сигурността на всички свои членове с политически и военни средства в съответствие с принципите на Устава на ООН. Първостепенна задача на НАТО от създаването му е да работи за установяването на справедлив и траен ред в Европа, основаващ се на общите ценности на демокрацията, зачитане на човешките права и върховенството на закона.

Основен принцип на НАТО, както и на всички военни съюзи става член 51: “Страните се съгласяват, че въоръжената атака против една или повече от тях, в Европа или северна Америка се разглежда като атака против всички”. НАТО се разработва в съответствие със 51 първи член от устава на Организацията на Обединените Нации, която предвижда право на колективна самозащита от регионалните организации. Това задължава нациите, които влизат в НАТО, към защита на западна Европа и Севера на Атлантика; също така договора се разработва с цел задълбочаване на политическите, икономическите и социални връзки между страните – членки.

Въоръжените сили на НАТО са създадени през 1950г в отговор на корейската война, която започва през юни 1950г. и се възприема от западните страни, като част от международното комунистическо настъпление. Войната свършва с примирие през 1953г. при това на тези позиции, на които започва. Главният орган, който определя политиката на НАТО е Североатлантическия Съвет, който се събира в Брюксел ( до 1967 година срещите се провеждат в Париж). Всяка страна – участник обезпечава присъствието на председател на ниво посолство, и тези представители се срещат като минимум един път в седмицата. Така също съветът се събира 2 пъти годишно на министерско ниво и рядко на ниво държавни глави. Северноатлантическият съвет е висш военнополитически орган. Оглавява се от генералния секретар на НАТО. Избира се за срок от една година почетен председател /президент/ от средата на министрите на външните работи. Генерален секретар на НАТО от 2004 година е холандеца Яп де Хоп Схефер. Той председателства Евроатлантическия съвет за партньорство и Групата за средиземноморско сътрудничество и е съпредседател на Постоянния съвместен съвет НАТО - Русия и на Комитета НАТО - Украйна.

Военните въпроси на НАТО се разглеждат от комитет за планиране на защитата. Военният комитет на НАТО (до началото на комитета за планиране на защитата), който се състои от старши военни представители на всяка страна – участничка в НАТО, освен

Исландия, която няма въоръжени сили, и Франция, която е представена от гражданско лице, която излиза през 1966 г. от военния съюз, оставайки при това участник в НАТО, препоръчва на комитета за планиране на защита план за защита. Военният комитет е висш военен орган. Дава препоръки на САС и на Комитета за планиране на отбраната във военната област. Оглавява се от председател с 3-годишен мандат; председателят се избира от началниците на генералните щабове. Той ръководи ежедневната работа на Военния комитет и от негово име дава указания на директора на Международния военен секратариат. Главнокомандващи на НАТО са Върховният съюзен командващ в Европа /SACEUR/ и Върховният съюзен командващ за Атлантика /SACLANT/. Отговарят пред Военния комитет за общото ръководство и осъществяване на всички военни дейности на НАТО в своята зона на отговорност. Международният военен секретарият има за задача да подпомага Военния комитет, като подготвя необходимите планове и проучвания и прави предложения от военно естество. Следи за изпълнение на приетите от Военния комитет решения. Оглавява се от директор.

Въоръжените сили на страните – членки на НАТО включват назначения в мирно време командир, който в случай на война изпълнява по места заповедите на военния комитет. Командирите отговарят за разработката на плановете за защита на техните области, за определяне на изискванията към войските и за провеждане на военни учения.

Създаването на НАТО е следствие на студената война затова и цялата му дейност е насочена към противопоставяне на Съветския Съюз и други страни ( впоследствие обединени от Варшавския Договор).

През 1949 година е ликвидиран атомния монопол на САЩ, което води до рязко засилване на тенденциите на съперничество и нарастване на производството на оръжия за масово унищожаване. След създаването на термоядрено оръжие през 50-те години на миналия век, а след това и доставянето му за целите СССР отправя своите усилия към установяване на военно – стратегически паритет със САЩ, което се случва през 60-те-70-те години на миналия век.

Първата криза започва година след образуванято на НАТО през 1950-та година – това е кризата в Корея. Военното командване на САЩ има намерение да използва атомно оръжие, то се спира само от опасенията за аналогични ответни мерки от страна на СССР. В създалата се ситуация СССР счита за необходимо да окаже военно – техническа помощ на Корея. Освен СССР, помощ на КНДР оказва КНР и други социалистически страни. Към средата на 1951 г. обстановката в Корея се стабилизира, започват мирни преговори, в резултат на които на 27 юли 1953 година е подписано съглашение за примирие.

Благодарение на смяната на висшето ръководство на СССР и така нареченото Хрушчевско затопляне през 1954 година се състои съвещание на министрите на външните работи на САЩ, Великобритания, Франция и СССР по редица въпроси за колективна безопасност в Европа и редица кризи. Тъй като западните представители рекламират отбранителният характер на НАТО, то след съвещанието съветското правителство излиза с предложение за встъпване на СССР в НАТО и сключва договор за колективна безопасност в Европа с участието на САЮ. Всички тези предложения се отхвърлени от Запада. На всички понататъшни инициативи на Съветския Съюз до началото на преговорите за сключване на пакт за ненападение между НАТО и страните от Варшаваския договор, НАТО отговаря с отказ и ги обявява за пропагандистки.

Най – опасната международна криза възниква през есента на 1962 г. във връзка с обстановката около Куба. След революцията в Куба и установяването на социализма, Съветския Съюз във връзка с териториалната близост между Куба и САЩ разполага там атомни ракети. В отговор на това, САЩ струпва на острова свой флот и издига ултиматум. На започналите преговори е постигнат компромис, и атомните ракети са изнесени от Куба. Ръководителите на САЩ и СССР в хода на Карибската и корейската кризи независимо от взаимната неприязън се отдава да избегнат пряко военно стълкновение, което вероятно би довело до атомна война с всичките й последствия.

Западните политици използват блокова стратегия за обграждане от запад, юг и изток на територията на СССР и приятелските му държави в Европа и Азия с верига военно – политически съюзи и бази, на които се помещават американските военновъздушни и военноморски сили. Впоследствие световната общественост разбира, че през 50-те години на миналия век в САЩ са разработени секретни планове за война срещу СССР, която предвижда атомни бомбардировки на десетки съветски градове. Нарушавайки нормите на международното право, американските военни самолети в течение на няколко години на голяма височина извършват полети във въздушното пространство на СССР с разузнавателни цели.



С края на студената война и разпадането на Варшавския договор през 1991 г. ролята на НАТО във военните работи на Европа е неопределена. Посоката в дейността на НАТО в Европа се измества от направлението за сътрудничество с Европейските организаци, като например Организация за безопасност и сътрудничество в Европа (ОБСЕ) с цел да планира политика с по – малка заплаха за континенталната безопасност.

Също така НАТО работи в посока за включване в своя състав на бившите страни – участнички във Варшавския договор и страните от СНГ. С всяка година организацията планира разширяване с цел да обкръжи Русия в кръг със свои бази и да диктува своите условия, а така също да изкупува суровините на Русия на по – ниски цени. Планът за действие за подготовка за членство в НАТО – ПДПЧ ( NATO’s Membership Action Plan), реализацията на който стартира през април 1999 г., помага на страните, които се стремят към встъпване в НАТО да съсредоточат всички свои усилия за постигане на изложените в него цели и приоритети. Въпросите за реализацията на ПДПЧ касаят не само министрите на външните работи и министрите на отбраната. С началото на междуведомствените срещи на национално ниво усилията, насочени за изпълнение на задачите по Плана, все повече приемат характера на координирана системна работа, към която се привличат и други държавни учреждения и ведомства. Разширяването на НАТО е повод за заздравяване на съглашения между НАТО и Русия, в които се съдържат основните принципи на сътрудничество и безопасност между РФ и НАТО от 27 май 1997 год.

Достарыңызбен бөлісу:




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет