Венче попова българската стилистика



бет8/21
Дата24.06.2016
өлшемі1.04 Mb.
#156624
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   21

По такъв начин на терена на руската наука понятието 'красноречие' се използува към стихотворните и към прозаическите форми. Но това използуване се превръща в архаично122. В по-тесен смисъл красноречието се свързва с прозаическите жанрове и с изкуството на ораторската реч. Красноречието, постепенно сливано с проблема за прозата, става предмет за т. нар. частна риторика, а проблемът за слога "въобще" се изучава от "общата риторика" и включва учението за слога (у Чинтулов се разграничава по този критерий именно Частна и Обща риторика). Самите проблеми па прозата обаче теоретически се разрешават различно.

Н. Кошански, с риториките на който са запознати нашите възрожденски автори123, в "Общая реторика" определя по следния

120 Мерзляков, А. Краткая риторика или правила, относящися ко г.ссм родам сочинений прозаических. Изд. 3. Москва, 1821.

121 Г л а г о л е в, А. Умозрительнне и ошлтнне основания словеености. Москва, 1834, с. 9.

122 В и н о г р а д о в, В. В. О художественной прозе, с. 80.

"3 Срв. Леко в, Д. Българска възрожденска литература. Т. 2, с. 114.

Българската стилистика до 50-те години на XX в.

81
начин задачите на науките: "Грамматика занимается только сло-| вами, реторика преимуществено мьгслями, поззия преимущественно| чувствованиями"124. Произходът на прозата се свързва с "писания| неучние", "У древньк били только позтн и оратори, прозаико>| не бнло"126; "У древних классических народов бнли только два| способа соединять ммсли - стихи и периоди"126. По-късно обаче,| когато прозата достига своето изящество (напр. според автора| прозата на Карамзин), "ее употребление сделалось всеобщим;| имя прозаика отличалось от имени оратора и позта"127. |

Кошански достига до обобщението за наличието на три видян слог: поетически, прозаически и преходна форма между тях -| ораторски. По такъв начин понятията 'поетически' и 'прозаически | се установяват в чисто езиков план. Като се започне от 30-те го дини на XIX в. докъм средата на века мненията за разграниче нието на прозата (в смисъл на съвременното разбиране 'художе стаена прозаичност') от риториката (в смисъл на 'красноречие'! са разнородни и различни по класификационните критерии. 0^ друга страна, прозата обединява и "деловата" проза, и "художествената". Едва от 40-те години, когато риториката отмира като| теория за литературния слог, се актуализира терминът "поетика'* (въведен още от Аристотел) и се прилага към художествената ли<| тература като синоним на "словесност". "Словесност" означав "художествена литература" за разлика от "проза" - област, която се реализира практическата реч. Терминът "поетика" с запазва до средата на XIX в. със значение на термин за общс естетическата категория "поетично", докато Веселовски не въвежд термин "историческа поетика" (по аналогия на историческата граматика). И този термин в световната литература става термин за теория на литературата. Принципите на Веселовски съдържа! основа да се изгради историческата поетика като теория на все-1 мирната литература, но това е била все пак една имагинерна за^ дача. Спецификата на литературата като словесно изкуство н<| е могла да бъде обяснена от "историческата поетика". Нещата добиват по-ясни очертания с теорията на Потебня, който формуч лира основни идеи на лингвистическата "теория на словесността", По същество той за пръв път поставя въпроса за стилистиката като особена филологическа дисциплина, заемаща средно поле

с. 2.

124 К о ш а н с к и й, Н. Общая реторика. Изд. 7. Санктпетербург, 16



жение между теорията на литературата и езикознанието128. И това се дължи на учението му за аналогията между развитието на езика н процеса на създаване на художествения образ: "Он обнаружил _ както вярно обобщава Муратов, - что в позтическом произве-дении есть те же самне стихии, что и в слове"129.

Оттам нататък въпросът за художествения образ попада в ръцете на руските формалисти. Главен проблем на своята поетика те правят въпроса за разграничението на поетическия език от практическия (вж. по-нататък). Описвайки поетичната реч, т. е. поетическия образ без "психологизма" на Потебня, излизайки само от лингвистичната "теория на словесността", те влизат във въпросите на стилистиката, без да я правят център на вниманието си. Както вече изтъкнахме, стилът (експлицитно интерпретира категория) се отнася до формалните особености на произведението; стилът за руските формалисти се свързва със системата от форми, чрез които се реализира литературното произведение като такова. Стилът е в известен смисъл "излишното понятие", защото в тяхната концепция се борави с понятие 'поетична реч' и теорията, която разгръщат, с теорията за поетичната реч, отхвърляща по същество мъгливото понятие 'стил' и още поточно понятието 'стил' като присъщо на естетиката и стилистиката на Кроче, на Шпицер и Фослер, Щайгер и др.

Според Томашевски (единственият от руските формалисти, който създава цялостен курс по теория на литературата (поетика) през 1925 г.) стилистиката е част от теоретичната поетика, тя е въведение в поетиката. Стилистиката изучава въпроси, свързани с "осезаемостта" на израза. Във връзка с тази постановка Томашевски разглежда въпроси на поетическата лексика, на тропите и на поетическия синтаксис. Според основната концепция на формалистите художествената реч функционално се отличава от прозаичната или от комуникативността на думата в прозаичната (практическата) реч. В литературното произведение "материалът" се обработва по специален начин, с приложението на определени прийоми, за да се създаде езиков израз, значим и въздействуващ сам по себе си. Това е времето, когато Томашевски още не разглежда езика на художественото произведение като естетическа даденост, което ще доведе до преразглеждане на въпросите на поетиката и отделянето на поетиката от стилистиката.

125 Пак там, с. 35.

126 Пак там.

127 Пак там, с. 57.

128 Вж. Потебня Д. Д. Основьг псзтики. - Вопросм теории и пег-хологии творчества. Т. 2. Харьков, 1910.

121> Муратов, А. Б. Проблеми стилистики в научном наследии Б. Р. Томашевского. - В: Б. В. Томаше ский. Стилистика. Л., 1983, с. 285.

82

83
Откъде тръгва българската теория на литературата и словесността?



Проблемът в исторически и донякъде теоретически план е изследван от наши автори!30. Той не е наш проблем и го засягаме само заради скромното присъствие на раздел "Стилистика" в теорията на словесността.

Две са книгите, на които ще се спрем през Възраждането с оглед на присъствуващите в тях проблеми на стилистиката: "Елементарна словесност в два курса" от Т. Шишков, изд. Цариград,

1873 г. и "Ръководство за словесност^ от Д. Войников, изд. Виена,

1874 г. Известното съчинение на Петър В. Оджаков "Наука за песнотворство и стихотворство" (Одеса, 1871) не съдържа интересуващата ни проблематика.

И двете книги по словесност или и двата учебника, защото те са предназначени предимно да служат като учебни помагала, са превод или компилация от руски учебници (използувани са и съчинения на френски автори). Шишков твърди: "много съм се ползувал от Чистякова, Зеленецкаго, Линиченко и други еще учени професори Руси и Френци" (с. Х). Като образци на същия автор са служили и учебникът на Е. Минин "Учебная теория словесности", от който до 1866 г. е имало 5 издания, а също така и литературните истории на Пипин и Спасович. Поради тези факти няма съмнение, че нашите автори са хора, прозрели повече необходимостта да представят на български език теоретични съчинения в литературната област, отколкото да се стремят към самостоятелно творчество. Поради това именно скицирахме развитието на "словесността" на руска почва. Върху нея пуска първите си кълнове и българската стилистика.

Каква постановка на проблемите представя Шишков в учебника си?

Първо, Шишков отбелязва връзката на словесността с историята на литературата, осъзната не като връзка между две отделни научни области, а като две позиции към едни и същи проблеми. Излишно е да аргументираме, това не влиза и в нашите задачи, че такава постановка на въпроса през Възраждането днес е коренно противоположна на теоретичното мислене на специалистите: Достатъчно е да посочим само едно обобщаващо мнение

130 В;к. напр. А г а п а с о в, Т. История на българската литературна критя.са. - Изв. Семинара по слав. филологии, 1908-1910, Ш; Димов, Г. Българската литературна критика през Възраждането. С., 1965; Л е к о в, Д. Българска възрожденска литература. Т. 2, 87-175; "Елементарна словесност" на Т. Шишков и нейния оригинал. - В: Известия па ИБЛ - БАН, XXI, 1.972; М и л ч а к о в, Я. Към историята на литературнотеоретичната мисъл през Българското възраждане. - Литерагурна мисъл, 1987, № 2, 126-133.

84

по време на съвременна дискусия, състояла се у нас по теоретични литературоведски проблеми: "Теорията на литературата. . . изучава най-общите явления на литературата. . . Предметът, който теорията на литературата изследва, коренно се отличава от исто-рико-литературния'431.



Второ, напълно в духа на разбиранията за словесността през последната четвърт на XIX в. критиката се отделя като самостоятелна област от словесността и от историята на литературата. В интересите на Шишков не стои обаче критиката, защото той излиза и от чисто българската литературна обстановка, а в тази литературна обстановка има по-скоро "лични препирни (спорове) между някои литератори неже критика "(Шишков, с. 24).

Трето, отделя се раздел теория на прозата или риторика (срв. казаното по-горе за развитието на риториката на руска почва през това време).

Четвърто, отделя се от прозата теорията на поезията или пиитика (т. е. поетика). Срв. също по-горе.

Пето, отделя се специален раздел теория на слога или стилистика.

Ако обобщим концепцията за теория на словесността, представена от Т. Шишков, стигаме до следното:

Теорията на словесността включва изучаването на теорията на прозата, която е риторика. Риториката е възприета с разширен предмет - изучава красноречието, свързано с прозаичните жанрове и ораторската реч. В словесността се включва поетика, която се занимава с теорията на поезията (поетически жанрове и стихо-сложение). Включва се и теорията на слога или стилистиката, която обхваща риториката с класическата й проблематика на инвен-цио, диспозицио, елокуцио, но тези раздели са осъвременени като логика, проблеми на жанровия строеж, качествата на стила и риторичните фигури.

"За туй теорията на Словесността заключава в себе си три части:

Теория на слога, или Стилистика,

Теория на прозата, или Риторика;

Теория на поезията, или Пиитика."

И така през време на Възраждането стилистиката за пръв път заема самостоятелен дял в границите на теория на литературата. Този дял е "учението за слога" (Шишков, с. 35). А слог е синоним

131 Н и р ь о, Л. Теорията на литературата като метана/.са. ници и възможности на литературознанието. С, 1986, с. 21.

- В: Гра-

85
на стил. Слог или стил. Следователно стилистиката е Науката за стила.

Каква теория за слога ни представя Шишков?

1. За пръв път се прави разграничение между "език" и "слог" по следния начин: "Езикът е съвкупност от думите, които употребява един народ; а слог е способ за разполагането на думите в речи; от туй езикът служи само като материал за слога" (с. 35).

Следователно стилът се свързва със своеобразие на речта.

2. "Езикът е достояние на цял народ, а слогът е собственост на писателя" (с. 35).

Следователно стилът се свързва с индивидуално своеобразие

на речта или индивидуален начин за използуване на езика от писателя.

3. Основен проблем при разкритието на стила на художественото произведение е проблемът за единството на форма и съдържание или за "двете страни на слога-логическа и художествена" (с. 36).

В духа на това разбиране са също така и разсъжденията на Шишков, че всяка дума е понятие и звук; всяка дума изрича едно понятие и в същото време тя е звук, "който в нас разбужда жив образ или вид на предмет" (с. 36). Можем да приемем, че тук се намесва и психологическата теория на Потебня за "вътрешната форма" на думата (експлицитно у Шишков: "Тъй словото или думата представя две страни: вътрешна и външна", с. 36), която търси аналогията между структурата на словесния художествен образ и "образността" във вътрешния строеж на думата.

По-нататък обаче следва компилация от риторическата теория за стила, свързана с качествата му: ясен, тъмен, точен - отнесени към т. нар. "логически условия за слога"; музикален, изобразителен - отнесени към "художествените условия на слога". Във връзка с изобразителността се разглеждат в познатия ред тропите и фигурите. Запазва се още един делитбен критерий на стила: прост, умерен, възвишен, който зависи от характера на

използуваните езикови средства, съобразени с предмета на съобщението.

И тъй концепцията за стила в "Елементарна словесност" не се придвижва по-далеко от концепцията в риториките. Крачката напред е направена обаче по отношение на стилистиката. Макар и като дял или съставка на словесността, т. е. теория на литературата или история на литературата (вж. по-горе), тя се извежда със самостоятелен предмет - стила. Риторичната гледна точка към стила колкото тегли към старата наука, толкова се прехвърля и към една нова перспектива - стила на художественото про-

86

изведение. Или: художественото произведение се поставя във връзка с понятието 'стил', осмислено не само в духа на риторичната концепция, но и като "индивидуалност", "особеност" на слога на писателя.



В "Ръководство по словесност" на Д. Войников концепцията за слога или стила остава непроменена. Изтъкваните особености на стила са: ясност, чистота, точност, гладкост, приличие, Хармония. В зависимост от предмета: прост, умерен, висок. След тези качества на стила следва разглеждането на тропи и фигури като "украшение на слога".

Крачка напред книгата на Войников прави по отношение на поетиката (пиитика) с обогатяване на проблематика от стихосло-жението и жанровото разграничение. Прозата е представена чрез характеристика на драмата (за която се запазва термин "драматична поезия", отвеждащ към античното разбиране за драмата като поезия) и романа.

Тук се отбелязва обаче един нов момент: опит да се свърже стил с жанр (209-210). Драмата като жанр се поставя във връзка със слога, който се използува в нея. Разбира се, връзката и интерпретацията стил-жанр е елементарна и тя също идва като реминисценция от емпиричния материал, свързан в риториката и поетиката с гръцката трагедия и комедия.

И така от изследването на възрожденските източници нашият извод е следният:

Възраждането е времето, което открива пътя към стилистиката и стилистичните концепции, които започват да се развиват от Освобождението насам. То дава началото на стилистиката като наука и извежда стила като проблем на стилистиката. Стилистиката се развива като дял от литературната наука - словесност, но все още не е изведена като самостоятелна наука. Причината з а това е, че нейният предмет - стилът или слогът - продължава да бъде свързан с риторичната концепция, а риториката не може да предложи никаква алтернатива на "новата област" освен защита на самата себе си. Вероятно няма да сгрешим, ако заключим, че стилистиката на българското Възраждане е риториката, а риториката сама по себе си е единствената наука, която у нас, както и в другите страни, става основата, от която тръгват литературоведските и лингвистичните концепции за стила.

87
3. 0. БЪЛГАРСКАТА СТИЛИСТИКА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XX В.

Нека ни бъде простено, че няма да се спираме специално на научната ситуация в лингвистиката от Освобождението до половината на века. Тя е изяснявана твърде обстойно в нейната цялост или по-частично, когато се е разглеждал приносът на наши учени за развитието на българската филология!.

Извън вниманието на специалистите обаче е останало мястото и ролята на стилистиката при формиране на научното знание през този период. Основната причина за това лежи в самия характер на българската стилистика, останала завинаги встрани от тревожните и актуални проблеми на българската филология, за която най-важни са били граматиката и граматическото устройство на българския език, диалектните му граници и разчленение, правописният въпрос и борбите за кодификационно устройство. Въпросът за "стила" като "форма на израза", "елокуциото" в най-широк смисъл на думата, малко тревожи българското общество, а анализите, свързани с "езика" на художествените произведения, остават все пак частична проблематика. Отбелязахме вече, че актуалността на национално-езиковата доктрина не се отразява благоприятно върху развитието на стилистиката. Обстойното изследване на нейната история показва, че не може да имаме никаква илюзия по отношение на нейното минало, а то е дало своето

' Вж. напр. П ъ р в е в, Хр. Очерк по история на българската граматика;

С., 1975; История на славист (ката от края на XIX ч началото на XX в. С., 1981; Попов, К. Научното дело на видни български езиковеди. С., 1982. Виденов, М. Социолингвистика. С., 1982; Попова, В. Александър Тео-дорогЗалар. - В: Александър Теодоров-Балан. Избрани пр о пведения. С., 1987 и др.

89
отражение и върху тревожното й настояще. Нито историческите условия, нито по-конкретната филологическа среда са благоприятствували за създаване на самостоятелна изява на българската стилистика, за последователно развитие на проблемите й, за създаване на приемственост между отделните поколения изследователи и по-ярка национална традиция в нейната област2. Известно раздвижване в почти застиналото научно пространство на стилистиката започват да внасят годините след втората половина на XX в., но и досега българската стилистика запазва своята основна особеност - адаптация на чужди концепции с опити за самостоятелна постановка на някои идеи.

Състоянието на следосвобожденската ни стилистика до първата половина на нашия век трудно се поддава на обобщение. Тя напуска риторическия си етап на развитие, но връзките й със старата наука продължават да са силни и да задържат по-реши-телните й крачки към стилистичните учения, развиващи се по това време в Европа. От друга страна, следосвобожденската ни стилистика още в началото на века вече влиза в досег със стилични доктрини, на които се опира предимно при конкретните си анализи. И тук трябва да подчертаем, че българската стилистика никога не губи почвата на емпиричния материал. Тя се стреми към него. Доктринерството й е чуждо, макар и необходимо. На практика "идеята" е само постановка за анализационните процедури, много пъти движещи се по път и насока, чиято връзка с изходното теоретично начало е твърде илюзорна. До голяма степен това може да се обясни с факта, че със стилистика у нас докъм 50-те-60-те години се занимават езиковеди и литературни историци или критици, за които стилистиката е "гледна точка" към езиковия или литературен материал, а не специален обект на научни интереси. Така са се получили различни по цел и проблеми стилистични проучвания, които не очертават развитие на идеи, концептивни положения, проучвателни методи, а една пъстра мозайка, съставена от различни по форма, размер и цвят късчета мрамор. Но докато естетическото въздействие на мозайката почива на индивидуалността и непредсказуемостта на отделните елементи, по отношение на общата структура, която съставят, въздействието и ефекта от нашите стилистични проучвания не се схваща и разбира, защото отсъствува обединяващата система, способна да ги валоризира. А това се отразява и върху

2 Срв. II о п о в а, В. Основни периоди в развитието на българската стилистика. - В: Доклади. Съвременен български език. В ори международен конгрес по българистика. С., 1987.

90

друго - не се създават твърди начала и солидни опорни точки,



необходими за развитието на една съвременна наука като стилистиката.

Налагат се три въпроса:

- Какви стилистични доктрини са могли да бъдат развити;

- Какви стилистични доктрини са се развили;

- По какъв начин се развиват доктрините в българската стилистика.

В интелектуалната сфера на античността и средновековието риториката играе роля на стилистика, а в основата на стилистиката лежи една опорна точка, наречена риторика. Нашето Възраждане дава доказателство, че стилистиката тръгва от понятий-ния апарат и концептивните начала на риториката, а следосвобожденската стилистика продължава своето развитие, заложено във възрожденския период. Освобождението - едно могъщо събитие, от което започва летоброенето на съвременната ни история, не бележи по-особен предел в развитието на стилистиката през първите две десетилетия. То може само относително и в контекста на цялостния обществено-политически и културен живот да се приеме като нов момент за науката, която тук спира вниманието ни. Не така стои обаче въпросът с развитието на другите филологически науки. Както е известно, от края на 80-те години яа XIX в. докъм 40-те години на XX в. времеТо се бележи с изключително интензивни процеси в сзиковедската и литературоведската ни наука. Най-напрегнати те са за българската граматика, защото "национално-зашитната езикова доктрина"3, изтъкваща равноправието на българския език с останалите езици, в освободена България трябва да отстъпи място на нещо по-сложно, а то с изграждане на научна теория за граматическата система на българския език, доуреждане и извеждане на неговия нормативен комплекс, кодифициране на нормите и подпомагане на езиковата практика, в която обективно предоставя възможности за множество конфликти: между книжовно и диалектно, наше и чуждо, архаично и съвременно и т. н. За отбелязване е, че именно при решаването на тези въпроси, в които стилистиката може да се намеси и да представи своя гледна точка, тя остава встрани. Тя няма необходимата теоретическа основа, нито зрителния ъгъл, нито опита. Придържайки се към риториката, следосвобожденската стилистика за значителен период от време не може да излезе извън нейните граници, идеи и предписания. Или с други думи,

3 Терминът е на Н. Георгиев. Тезиси по историята на новата българска литератуга - Литературна история, 1987, № 16, с. 9.

91
не се появява стилистика, разглеждаща различните компоненти на общонародния език и различните аспекти на неговите проблеми, които продължават да се свързват с нормативния комплекс. Естествено сложността в това отношение е твърде голяма, защото в границите на общонародния език или националния език съществуват редица неизяснени въпроси, свързани и с различието между езиковата и книжовната норма. Няма да обсъждаме тук постановките, разглеждащи взаимоотношението между "езикова" и "книжовна" норма, но ако приемем, че под "норма" ще разбираме колективно осъзнати правила за избор на езикови средства, определящи речевата реализация на езиковата система4, тогава ;

езиковата норма се появява в качеството на извъниндивидуален , регулатор за избора на средствата и се свързва с наличие на функ- ^ пионалните стилове на езика (да срв. напр. определението на Ви- | ноградов за функционалния стил: "Общественоосъзната и функцио- 1 налнообусловена вътрешна съвкупност от начини на употреба, :] избор и съчетание на средства на речево общуване в сферата на ^ общонародния, общонационалния език"5). Следователно в след- | освобожденската езикова ситуация и проблемите, пред които е \ стоял българският език в устните си и писмени изяви, стилистич- | ната гледна точка не е била изключена. Съществували са въз-1 можности да се появят стилистични доктрини (или най-малко] схващания, идеи, разбирания), свързани с "колективно осъзна-| тите правила за избор на езиковите средства" и произтичащата з от тях "нормативност". Но такава доктрина, която бихме могли | да наречем лингвистична, защото, първо, схваща стила на есте-З стаения език като понятие, опряно на функцията на езика, и ,второ, | противопоставя колективноосъзната дейност на езика на индиви-| дуално-естетическата, не се появява. Тя е основа за развитието на1 т. нар. функционална стилистика, раг ехеИепсе лингвистична теория за стила (а по някои свои гледни точки и социо-лингвистична), която започва да се възприема у нас едва след 50-те години на века.

В следоосвобожденския период до средата на века българската литература се проявява чрез най-добрите си образци. Това е времето, когато нашият език зазвучава с цялото си многогласие и' реализира възможностите си за многообразно формално и функ-' ционално развитие. Изграждането на художествената или пое-



Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   ...   21




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет