Венче попова българската стилистика



бет5/21
Дата24.06.2016
өлшемі1.04 Mb.
#156624
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21

Фактът, че Доброплодни създава дело, надхвърлящо замисъла, може да бъде подведен към множеството факти от епохата на Просвещението, когато се разрушава представата, че образованият и книжовен човек е само граматик и вещ в писменото слово личност. Литературната култура точно по това време на равнището на ординерната характеристика започва да засяга ..цивилизования човек"68. Поради това и авторът на "Писменник" приобщава съчинението си към нова, по-модерна гледна точка, която принципно и теоретично е свързана с риторичното знание н риторическия тип виждане и конструиране на мисълта и света, но функционално извежда делото над стандарта и му открива по-

ШИРОК ХОРИЗОНТ Фяь-гмтд "т т.-.т,,,.,---- -

62 Вж. напр. коментариите на С. Доброплодни върху писмата на мада> дьо Савине: оценката му върху книгите на Мармонтел и др.

63 Михайловски, Н. Малък българский писмовник, 1868, 3-4.

64 Попов, Ст. И., П К. Аврамов. Цит. съч., Предисловие.

48

^^-----^ ^ "А*л*^|.д*А^^д^-иира.ди-В(Л~



гелно развитие през следващите две десетилетия на 60-80-те години показват, че "Писменник"-ът на С. Доброплодни не остава изолирано явление и с основание може да се приеме отправна

точка към възрожденското разбиране за стила, стилистиката и теория на литературата.

Въпросът за стила се разглежда в гл. V на "Писменник". Внимателният анализ и прочит на включените тук разсъждения разкриват две опорни точки за разбирането на стила:

<)5 Писменник, сочинен от С. Доброплодтого, Славянина. Земун, 1853. 1)6 М и л ч а к о в. Я., Кр. Тенев. Цит. сьч., с. 85.

67 Н ц ц о л о в, Л. Първият учебник по теория на литературата па нашето Възраждане. - Български език п литература, 1967, № 3.

68 Срв. Аверинцев, С. Риторика как подход с общению дейетви-юльности. - В. Псзгика древнегреческой литератури. М., 1961.

4 Бшгарскат а стилистика до 50-те години ва XX в.

49
а) риторичната;

б) оценъчната или валористичната.

За всеки, който добре познава развитието на понятието 'стил', или по-точно гледните точки към него, риторическата и валористичната концепция, събрани заедно, ще се сторят твърде странна и дори абсурдна смеска. И тя е такава, защото в европейското развитие, след като риторическата концепция изпълнява и преиз-пълнява своята роля, на границата на XVIII-XIX в. започва да върви към упадък и съдържащото се в нея основно понятие 'стил' преминава в сферата на теорията на изкуствата и литературата. Разбирането на стила като оценъчно понятие, с кое-ето оперира литературознанието, се свързва с Гьоте и Шато-бриан. За първия една творба има стил, когато е постигнала най-съвършен израз на най-високата си органична стойност, монолитност на същността, познанието и осезаемите образи, а за втория - стилът е критерий за талант, неповторимост: "Напразно хората упорствуват: и най-добрата творба... е мъртво родена, ако няма стил. На стил, а има хиляди видове стил, не можеш да се научиш, това е дар божи, това е талант"6*.

Определението за стила, което се привежда от С. Доброплодни, е повлияно от формулата за валористичния характер на стила, но е останало вярно и на риториката.

"Слог, состав, стил, перо, проза, сичките тия названия означават способ за да си изражаваме мислите, и да писуваме изкусно. Слогът е способ (свойствений всякому писателю) за да си изра-жава мислите. Колкото разни характери имат писателите, толко могат да бъдат и частни слогове, които ся изменяват от предмета (избранного от писателя), от целта на предложението, от располо-жението на духа им, с кого пишат"70.

Риторичната концепция се изразява в разбирането на факторите, които риториката извежда като стилотворни: предмет, цел, отправител (получателят в случая не се изтъква).

Валористичната се изразява във взаимоотношението стил- писател; разбирането на стила като индивидуалност на писателя. Риториката не изтъква индивидуалността на писателския стил, а отношението стил-текст, независимо от съчинителя на текста. Стилът за риториката е онова, което се извежда от използуването на определен вид изразни средства (препоръчани) за съставянето на определен вид текст в зависимост от предназначението си, а

69 Вж. Гьоте за литературата и за изкуството. Т. 2. С., 1972, 35-37. Раздели: "Просто подражание на природата", "Маниер", "Стил". "Доброплодни, С. Цит. съч., 56-57.

50

тилът за Гьоте и Шатобриан е онова, което е изразил геният, творческият дух на писателя. Тази идея се явява контрапункт на риториката и тя се развива от XVIII в. по-нататък в различни мо-чифпкации, една от които е експресивната теория на Фослер и Шпнцер.



/>'. Синоними на понятието 'стил'

Синонимите на понятието 'стил' у С. Доброплодни се възприемат под влияние на руската риторична традиция71. Те са:

слог, состав, стил перо, изражение проза. Доброплодни има ясно съзнание, че е добре да ги посочи и да оперира с някои от тях, тьй като са ги въвели "новите язици". Ето бележката на автора:

"Стил" (81у1и5-81у1е-81Ие) у древните било металическо перо, пт едната страна наострено, а от другата тъпо, с острия край пис-пали на таблици навощени (т сепз), а с тъпия изглаждали написаното и поправяли. Новите язици думат, "има добър Стил, или

-юбро перо", вм. Карактера Писания, Слова, Речи, Изражения, Музики, Архитектури и порч"72.

От изброените синоними обръщаме внимание на един - "п р о-ч а". Той е резултат на изтъкнатото вече от нас положение, че от древността докъм края на XVIII в., а и по-късно, под "риторика" се обединяват различни принципи и задачи при изучаване на "словесните форми" (т. е. жанрове), несвързани с поезията73. А тъй

то понятието 'стил' възниква в лоното на риториката, като теория за непоетичната (немерена реч), стилът като понятие се свързва г понятието 'проза'. От историята, извънредно сложна в ново време, се разбира, че художествената проза в отделните си жанрове постепенно се еманципира по отношение на риториката, като търси опорна точка в поезията, но пълно освобождение от риториката чще дълго време тя не може да постигне. И това остава в сила чокъм началото на XX в.74.

Разбира се, тази сложна история на риториката не се развива и н е може да се развие на българска почва. Тя не е ясна и 'а Сава Доброплодни. У него намираме само един от фактите и

71 За руските влизчпя върху възро-кдегскя

1",1Ю:ЛСП!;е КЪМ Р;-ТО?ИЧН!1 ВЪ^Р^:.^ И риторика Ву!

" о ц. Ръ:ол;1С,1;г.е у-1ебя:щи иа Гоб.зя Члитулоз г.тлр.укдснска ля-1-ера-.-ура. Т. 2. 137-175.

72 Д о б р о п л о д н и, С. Цит. съч., с. 56.

73 Срз. Ф о Я г т, К. К. Мьк-ли о5 истимом ': ормки. - Журнал Мин. кар. щ-осв. !855, ч. 89.

74 Срв. Б у с л а е в, Ф. И. Значелии романа Ч. 2. М., 1886.

.те книжовници, проявяващи ;:. изследванията на Д. Л е-. С., 19Е7, 7-28; Еългарсха

значения п содержанпи рп-в наше время; Мои досуги

51
като такъв, заимствуван от чужди източници, а именно синоми ката: стил-проза. Този синоним остава заключен в"Писменник' на Доброплодни. В следващите съчинения по възрожденска I нова риторика, както и в стилистика, той отпада.

В. "За слога въобще и за неговите достойнства и недостатки"

Това с оригиналното заглавие на гл. V на "Племенник" която фактически за пръв път изразява българската версия на риторическа концепция за качествата на стила, или неговата ха' рактеристика.

Да се върнем обаче към древността с кратко обобщение, за да разберем С. Доброплодни.

Първо, според различни теоретици на риториката нейната функция или цел е различна:

Платон - в стремежа си да я насочи срещу софистите извежда, на преден план естетико-нравствено-възпитателната й функция.

Аристотел - извежда функцията и на убеждението и аргумен-тировката.

Цицерон - определя триединната и функция: да убеди, да даде наслада, да въздействува, като увлече.

Второ, основните жанрове на риториката първоначално се свеждат до: съвещателна реч, съдебна и тържествена. В зависимост от това се различава политическо или делиеративно красноречие, съдебно и епидейектическо. Те винаги заемат различни йерархически места в по-късното развитие на теорията. Средновековието доразвива жанровете на красноречието главно на основата на ре-лигиозно-църковното красноречие.

Трето, на всяка реч отговаря съответен стил, но не всички от теоретиците имат единомислие по отношение на въпроса, как се постига стилът. Според Аристотел не е достатъчно само да се знае какво и къде се говори, но и как се говори, как чрез речта да се постигне аргументация и убедителност. В последна сметка именно достойнствата на езиковите средства и изразните средства трябва да се осмислят и аргументират.

Горгий76 проповядва, че "речта като убеждава, измамва душите, защото словото е "вълшебство", "заклинание", то омагьосва душите. Поради това той разработва предимно епидейктическото красноречие. Отдава много по-голямо значение на риторическия

75 За Горгий, Исократ, Антифон и др. вж. още Т. И. К у з н е ц о в а, И. П Стрельникова. Ораторское исскуство в древнем Риме. Москва, 1976, 62-92.

52

елемент, отколкото на предметния и логическия. Исократ също издига в култ словото като слово: "Хората могат да станат подобри, по-достойни. . . ако загорят от желание да учат красноречие." Всички негови усилия са насочени да създаде нормите за идеалната реч, отличаваща се с лекота и изящество. Поради го вай за него центърът е епидейктичната реч. Антифон е създател на особен риторически жанр, тъй нар. "ораторска реплика". Ораторската реплика трябва да бъде проста и динамична, сбита и ритмична.



Това отдавна разкрито многообразие в гръцката, а и в римската риторика, свързано със стила, или начина на изказване е обобщено по следния начин от автори, занимаващи се с този въпрос:

Стилът като езикова организация на изказа, или връзката сгил-език е първоначалната и именно тя е заложена в риториката, потвърдена експлицитно от Платон и Аристотел. В гръцко и римско време няма засвидетелствувана употреба на названието 'стил' за различителни особености на текстовете, извън съдържателния им план76. Такъв смисъл на названието се установява от Средновековието насам. Понятието стил като 'начин за писмено изразяване или начин на писане, присъщ на даден писател', е от по-късен период, когато то излиза извън сферите на риториката п се свързва с теория на културата и писателските съждения (вж. ко горе Гьоте, Шатобриан).

Преди това функционира понятието, което в риториката е известно като епи5 сисепсИ. Това понятие се отнася преди всичко към публичното говорене или към текстовете, свързани със социалния живот и формите му, които изискват публично изказване. Ние вече на няколко пъти изтъкнахме, че тези изказвания са видовете речи, които имат като основен разграничителен критерий целта. Всяка от тях, за да защити своя "тип" или "род", изисква гакъв избор от езикови средства, които най-добре могат да послужат за реализацията на целта й.

От къде се извличат езиковите средства? - От граматиката и речника на езика. Оттук и връзката на риториката с граматиката. Двете науки не се поставят в конфронтация, точно обратно - те са свързани обективно и по необходимост.

Защо имплицитно и експлицитно @епи8 сИсепсИ се свързва с понятие за 'избор'?

76 Срв. М а у е п о \У а, К. М. РоеНЬа 1еоге1усгпа, УУагзгатоа, е>с.,

317-322.

1979,


53
- Има се предвид ситуацията на говорене и фактът, че се г в о р и, а не пише. Говоримата реч е различна от пи< мената по своето пряко и непосредствено въздействие.

- има се предвид реализирането на определена ценност] система, с която определена социална среда е свързана, а сама' ценностна система е свързана само с определени езикови знаков За всеки вид устен комуникат (или вид реч) от общия езико! код (думи, словосъчетания, словообразователни морфеми, гра^ магически структури, начин на синтактическо структуриране пр.) само определени езикови средства имат преференции77.

Следователно: Цялостният състав от тези правила за избор съставяне на текста от избраните или преферирани знакове ) езика създава характеристиката на епив сНсепси или стила.

Гръцките и римските автори разграничават текстове, свързан] с изкуството, в които се реализира система от определени правила за подбор и структуриране на езикови средства, от текстове, реализиращи само правилата на кода, без които е невъзможно! съставяне на какъвто и да е текст. Към първите се отнасят! текстовете на ораторското и поетическото изкуство. Това об-| стоятелство, както и обемът на понятието 'поезия'78, пораждат! множество проблеми от древността до ново време, като напр.:, риториката изкуство ли е, или наука; какви са критериите за раз-:

граничаване на прозата от поезията като две страни на словес";

ното изкуство; прозата включва ли риторичните жанрове, къде, и каква е границата помежду им и кога се установява тя в теорията на литературата и т. н. Аристотел твърди: "Ясно е следователно, че и в ораторското изкуство има нещо подобно на онова в поетическото изкуство." Разсъжденията на Аристотел за приликите и отликите между поезия и риторика са съществена причина понятието 'стил' да се отнася и към риториката, и към поезията или ако искаме да бъдем точни - стилът, според гръцките автори и главно Аристотел, е присъщ на всеки текст, отнасящ се до словесното изкуство, или текст, принадлежащ на изкуството, защото текстът без стил не може да се определи като текст на изкуството и обратно - за стил се говори, когато се съставя текст, свързан със словесно изкуство (ораторска реч, лирика, драма). Стилът и

77 Срв. напр. уАристотел. Риторика, 158-182; Ц и ц е р о н, Марк Тулий. Из трактатите за ораторското изкуство. За ораторското изкусчвз, 54-82.

78 Срв. капр. изясняването на понятието 'поезия' у Татаркевич, Вл. Античная злетика. М., 1977, 19-23 и описаното от П л у т а р х, Избран-нме жизнеопиеания. Т. 1., 113-115, М., 1987, илюстриращо как древните осъзнават поезията н смисъла й на синкретично изкуство.

54

при речите, и при поезията има общи принципи на изграждане, които се свеждат до използуване на риторичните фигури (у Аристотел на първо място - метафора), ясни и точни думи, ритми-зпрана реч, определени размери на речта и т. н. Към това трябва да прибавим и факта, че и поезията, и речите са били произнасяни от поети, актьори, оратори, поради което и интонацията, и обемът на гласа са стилотворящи фактори79. Друг, напълно друг е въпросът, че речите или ораторското изкуство се отличава от поетическото по цел и функция.



Второто понятие, което се свързва с @епиа ШсепсП, е понятието 'уместност'. "Стилът ще бъде уместен, ако изразява чувства и характери и съответствува на изброяваните предмети. А съответствие има тогава, когато нито за важни неща се говори, както дойде, нито за прости неща - тържествено, нито към едно просто се притуря украшение. Иначе творбата заприличва на комедия, както е у Клеофонт. Някои неща той изрича така, както ако би казал: "Уважаема смокиньо!" Чувства изразява стилът на разгневения, в случай че има кощунство, и стилът на човек, който негодува и избягва дори да произнесе имената на неща безчестни и срамни, в случай че има такива, ако пък има неща похвални - стилът на възторга, ако има жалостни - на смирението, и тъй нататък при другите случаи. Подходящият стил придава убеди-гелност на факта. . ."80.

И тъй стилът реализира принципа или изискването за уместност;

ако между предмета на съобщението и избора на езикови средства има съответствие; ако между чувството, което се изразява или внушава, и избора на езиковите средства съществува съответствие. Пак там Аристотел говори и за съответствието между говорещия и слушащия и избора на езиковите средства. По такъв начин характеристиката на стила зависи от това, как се говори за нещата ('какви езикови средства се избират), каква е степента на "украсата" г ако ораторът иска стилът да бъде уместен, необходимо е изразяваното да съответствува на характера на предметите.

Следователно: Предметите, за които се говори, могат да имат различна подялба или класификация (Аристотел ги поставя в два класа - големи и малки), а езиковите средства, с които се разполага, имат съответствуващата скала на нещата - тържествени и скромни. А що се отнася до връзката: тема, отправител (говорещ), получател (възприемател) по правило "въз основа на

7!' Аристотел. Риторика, с. 158. 80 Пак там, 168-169.

55
теория на вероятностите" си съответствуват. Уместният стил е уместен, защото се гради върху съответствието81.

Така Аристотел имплицитно извежда два стила висок и нисък. Цицерон експлицитно приема тази класификация, като добавя и трети - среден. Средновековието възприема троич-ната класификация и я запазва за дълго.

Стилът - висок, нисък или среден, не засяга индивидуалния израз (макар Аристотел да не е напълно чужд на твърдението, че върху стила се отразява индивидуалността), не засяга индивидуалния начин на човешката експресия. Същинският предмет на интереса са обществените ситуации, в които хората, говорейки, могат да потърсят и други за своите убеждения. Съществуват известни начини, които позволяват да се говори резултатно от гледище на формулираната цел. Тези начини са зависими от различни неща, от усетливостта на човешкото ухо, а следователно и от биологичната структура на човека, а също така и от такъв избор на езикови средства, които би извикал на живот очакваната ценностна система">2.

Разграничението на стиловете - висок, среден, нисък - е разграничение на езиковите средства, богатството на езика, неговата необикновеност и изразителност, както и на други критерии, за които споменахме. Обикновено се привежда следната корелация

нисък стил - съдебна реч

среден стил - похвална реч

висок стил - политическа реч

Изложеното от Аристотел върху стила предпоставя характеристика на категорията. Най-важните качества на стила са изразени чрез противопоставяне.

а) богат стил (поетически, изящен) - беден стил (стегнат, прозаичен, обикновен);

б) ясен стил - украсен, не низък стил. Тази характеристика зависи от това, дали "имената и глаголите" са "взети в прекия смисъл", или са отклонение по посока на необичайната употреба (т. е. фигуративно);

в) "формата" на стила стихотворна - неритмична;

г) нанизан и единен стил (благодарение на съюзите) '- закръглен стил.

Риториците след Аристотел продължават да излагат разсъжденията си върху качествата на стила. Така напр. Теофаст поставя

81 Пак там, с. 160.

82 Вж. по-подробно за отношението избор М а у е п о V/ а, К. М. Цит. съч., с. 319.

56

ценностна система:



акцент върху звуковата стойност на речта й след като приема три-делението: висок, среден, нисък стил, извежда четири основни достойнства или качества (йретои) на стила:

правилност

ясност

украсеност



уместност

Дсметрий поделя стиловете на:

цветист (красноречив) '

иеукрасен

гладък

могъщ


Възможни са и съгласувания или свързване на изброените сти-.юве, само не свързване на красноречивия с неукрасения.

Красноречивият стил е смислен, съдържателен, въплътен в специално избрани думи и със съответен строеж. Началото и краят на текста в този стил са ритмизирани. Той може да премине ц стил на преувеличението и фалшивостта. Това става, когато се

преувеличава в случай, който е дребен и неподходящ за преувеличаване.

Гладкият стил трудно се определя, но според Деметрий той не '-е характеризира с блестящи фигури, неговият ефект е преди всичко изкусния строеж на фразата и в благостта, мекостта на фразата, независимо че зад нея може да се изрази мисъл с противоположна природа. Неукрасеният стил отговаря на скромните теми, ишсква обикновени думи, разговорни изрази. Неговият отрица-юлен вариант е сухият стил, който се чувствува, когато големи ч важни събития се изразяват в банални и обикновени думи. Мо-. ьщият стил се обуславя от качеството на съдържанието и строежа на фразата, има сблъсък на фразите.

Приведохме мнения на известни риторици върху стила, за да изтъкнем, че древността предлага, и всъщност първа предлага, ^дна богата система от стилове, всеки от които има своя характеристика и приложение, изработени на основата на езикови кри-

герии.


Аристотеловото време, в което се развива теорията за стиловете, извежда мярката за съвършенството на стила, а тя, независимо от своята вариативност, е ясност и уместност, свързана с красотата или красноречивостта. "Красотата" почива на езиковите качества на текста, на езиковите средства, които се използуват (за Аристотел това е речта на родната Атика, от която се

57
извличат думите и изразите; ако има елементи от други диалекти, те трябва да се обмислят и да създават ефект в езиковата среда). Аристотеловото време създава идеалния стил, наречен атически на основата на атическия диалект.

В елинистичната епоха, когато културният живот се пренася в Мала Азия, на основата на атическия диалект се формира тъй нар. койне - общият гръцки език. В това време (в прехода IV - Ш в.) се разгаря сериозен лингвистичен спор между поддръжниците на атическото наречие, което е формирало представата за стиловете и е дало първите образци на риторическите речи, и тези, които приемат, че формиращото се койне е основа за съвършената реч и образец за съвършения стил. Новата насока и практика на ораторската реч развива тъй нар. азиатски стил. Основното противопоставяне между атическия и азиатския стил е противопоставянето: ясност - необичайност. Твърдението и изискването на Аристотел "Нека следователно сметнем тези въпроси за разгледани и определим, че достойнството на стила е да бъде ясен"83 губи своята актуалност и за негова сметка се из* дига красотата и украсеността на речта. Тази естетическа концепция за стила се прокарва и в римско време.

Цицерон в трактатите си "Оратор" (46 г. пр. Р. Хр.) и за "Най-добрия вид оратори"84 поддържа линията на атицизма, твърдейки, че атическите оратори се отличават със "здравомислие" и са за предпочитане пред онези, "чието многословие заслужава порицание и каквито в Азия са се навъдили твърде много"86. Цицерон обаче прехвърля акцента все пак върху онези качества на речта, които са свързани главно с благозвучното и плавността и носят повечето "удоволствието". Ето една от максимите на

Цицерон:

"Защото най-добрият оратор е оня, който със словото си и учи слушателите, и им доставя удоволствие, и им прави силно впечатление. Да учи е задължение на оратора, да доставя удоволствие е чест, оказана на слушателя, а да прави силно впечатление

е необходимо"86.

Разположението на стиловете и качествата в риториката на]

Цицерон е следната: ' нисък стил пипиПа

сериозен или тежък стил умерен стил

речта на оратора да бъде:

(тгчто


83 Аристотел. Цнт. 1:1>ч., е. 160.

84 Срз. извадките от двете съчинения на Цицерон и "За ораторското изкуство", 5-1-87.

85 Пак там, с. 85.

86 Пак там, с. 83.

58

ясна р1апе



красива огпа1е шсеге уместна ар1е

От е 1 о с и 11 о - начина на изразяване на мислите - се из-п,кват две основни качества:

яснота р1апе (Дсеге) красота огпа1е (сЦсеге)

У други римски риторици моделът на Цицерон добива вариации, при които акцентът се поставя или на атическата, или на азиатската школа. Това положение остава и в Средновековието. То не

разглежда дискусионните проблеми между тях, а смяната на една-га школа с другата.

Ако изведем опозицията между двата модела за стила - атическият и азиатският, - ще отбележим следното:

- атическият, а това значи и архаичният, акцентира на езико-инте средства - избор, съчетание, начин на използуване (риторични фигури) като основа за стилистичното разграничение на | скотовете и формирането на стил. Азиатският - на въздействие-

го на актуалността на словото, на ефекта от избора на необичай-"ию слово;

- атическият стил се стреми към идеала за уместността и пре-"изността, към мярата в плана на изразяваното и изразяването.

\ щатският - към идеала на необичайното, "шока" от изказаното;

атическият стил не противопоставя стила на прозата и на поезията. Азиатският имплицитно предпоставя разликата и се :реми прозата да се изравнява с поезията (от римската риторика силно започва да се развиват постулатите за ритмизира-''л\"л проза, периодите, хрия);



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   21




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет