ІV ЕДНА ЛИТЕРАТУРНА ВЕЧЕРИНКА В ГИМНАЗИЯТА МОРОНВАЛ

Децата са като възрастните хора: не ползват чуждият опит.

Жак бе ужасен от историята на Маду-Гезо, но в паметта му тя остана като малък, безцветен спомен, подобно на ужасна буря, на кърваво сражение, гледани през разноцветни стъкла.

Първите месеци на пребиваването му в гимназията бяха тъй щастливи, всички се показваха към него тъй услужливи, тъй любезни, че той забрави, че нещастията на Маду са имали същото блестящо начало.

На ядене той седеше до Моронвал, пиеше вино, докато другите деца, щом плодовете и сладките се появяха, ставаха бързо от масата, като възмутени, и трябваше да се задоволят с някакво странно жълтеникаво питие, приготвено нарочно за тях от доктор Хирш и което наричаха „шипков цвят”.

Тоя знаменит учен, чиито парични средства, ако се съди по вида му, се намираха в плачевно състояние, беше постоянен сътрапезник в пансиона на Моронвал. Той развеселяваше обедите с всевъзможни научни духовитости, разкази за хирургични операции, описания на извънредно лоши болести, които бе чел в своите многобройни четива и които разказваше с дяволско вдъхновение. Освен това той държеше сътрапезниците си в течение на обществената смъртност, на господстващите болести; и ако се появеше нейде, на някоя отдалечена точка на земното кълбо, някой случай на чума, на проказа или на слонова болест, той го знаеше преди вестниците, установяваше го със значително задоволство и с клатене на главата, което значеше: „Мислете си, ако дойде до нас!”

Впрочем, той беше много любезен и, като съсед на масата, имаше само две неудобства: първо, своята късогледа несръчност; второ, лудостта да налива при всеки повод в чинията ви или в чашата ви, било някакви капки, било малко прах, пазени в микроскопична кутийка, или в много подозрително малко, синьо стъкленце. Съдържимото се менеше често, защото не минаваше седмица без докторът да направи някое научно откритие; но, изобщо, содата, поташът, арсеникът (за щастие, в безкрайно малки дози) съставяха основата на това лекуване чрез храната.

Жак търпеше тия превантивни грижи и не смееше да каже, че поташът има много неприятен вкус. От време на време другите учители биваха също поканени. Всички тия люде пиеха за здравето на малкия дьо Баранси, и трябваше да видите възторга, който възбуждаше неговата прелест и миловидност, трябваше да видите певеца Лабасендр, как, при най-малката духовитост на новодошлия, се отпущаше на стола си, разтърсван от силен смях, как бършеше очите си с края на кърпата си, как удряше силно върху масата.

Д’Аржантон, дори хубавият Д’Аржантон се развеселяваше. Бледна усмивка размърдваше големите му мустаци; сините му, студени и седефени очи се обръщаха към детето с високомерно изражение.

Жак беше очарован.

Той не разбираше, не искаше да разбере тия вдигания на раменете, тия подмигвания с очи, които Маду му правеше, докато сновеше зад сътрапезниците и изпълняваше своите унизителни, нищожни задължения, с кърпа на ръка и винаги лъскаше чиния с ръка.

Защото Маду знаеше стойността на тия преувеличени похвали и суетността на човешкото величие!

И той бе седял на почетното място, бе пил от виното на господаря, поръсено с течността от малкото стъкле на доктора. И тоя мундир със сребърните галони, с който Жак тъй се гордееше, му беше много голям, само защото беше ушит за Маду.

Примерът на това знаменито падение би трябвало да предпази малкия дьо Баранси от гордостта, защото началото му бе съвършено еднакво с това на малкия цар.

Непрекъснати почивки, които всеки употребяваше както искаше, безсмислени ласкателства, и само, от време на време, няколко урока на госпожа Моронвал за приложението на прочутата й система. Нищо мъчно нямаше и в тия уроци, защото джуджето бе превъзходна жена, чийто единствен недостатък беше постоянно преувеличеният начин на изговаряне и на най-простите думи. Тя казваше: „стомакът”, „уагоните”, „аз отидох в уагона ... Срещнахме се у уагона”, та не се разбираше за какво говори.

Колкото до Моронвал, той признаваше, че чувства голяма слабост към новия си ученик. Хитрецът бе събрал всички сведения. Той знаеше двореца на булевард Осман и всичките облаги, които можеха да се извлекат от „добрия приятел”.

Затова, когато госпожа дьо Баранси отиваше да види Жак, а това ставаше често, приемаха я любезно и изслушваха внимателно всичките суетни и безсмислени истории, които тя обичаше да разказва. Първоначално госпожа Моронвал, родена Декостер, бе поискала да се държи по-достойно спрямо една тъй лека личност, но мулатът успя да нареди всичко и тя примири своите угризения на честна жена с интересите на търговката, като вмъкваше хиляди отсенки и без много да ги сблъсква.

- Жак ... Жак ... майка ти дойде! – викаха веднага, щом вратата се отвореше, и Ида, в богато облекло, пристъпваше към приемната с малки вързопи със сладки и бонбони в ръката, в маншона си. Тоя ден биваше празник за всички. Похапваха дружно. Жак разпределяше по равно сладката между „малките тропически момчета”, и самата госпожа дьо Баранси сваляше едната си ръкавица, на оная ръка, на която имаше най-много пръстени, за да вземе и тя участие в закуската.

Клетата майка беше тъй щедра, парите тъй лесно се изплъзваха от пръстите й, че, заедно със сладките, тя винаги донасяше всевъзможни подаръци, особени нещица, играчки, които раздаваше наоколо по волята на благоволението си. Можете да си представите какви плоски похвали, какви покровителствено – селски възклицания предизвикваха тия необмислени щедрости. Само Моронвал се усмихваше съжалително и като че изпитваше завистливо стеснение, виждайки как парите се пилееха за празни работи, когато тя би могла да помогне на някой възвишен, благороден и обезнаследен дух, като него например.

Това беше неговата натрапчива мисъл и, като се възхищаваше от Ида, като слушаше нейните разкази, той изглеждаше блуждаещ, разсеян, гризеше бясно ноктите си, сякаш го обхващаше трескавото вълнение на оня, комуто се ще да поиска пари на заем, молбата е на устните му и ви се сърди почти, че не я отгатвате.

Отдавна лелеяна мечта на Моронвал бе да основе списание, посветено на колониалните интереси, да задоволи политическото си честолюбие, като напомня редовно на съотечествениците си за себе си, и да достигне, кой знае? до народното правителство. Мислеше, че в началото вестникът му ще бъде необходим, а после можеше да го изостави.

Той говореше често за това с Несретниците и те всички го подбуждаха към тоя кроеж. Ах, да можеха да си имат един орган! ... Колко неиздадени съчинения чакаха в тия мозъци, колко неизразени мисли, неизразими по-скоро, и които си въобразяваха, че можеха да станат по-ясни благодарение на яснотата на печатните букви!

Моронвал предчувстваше неясно, че майката на новодошлия би поела разноските за това списание, но той не искаше да бърза от страх да не възбуди недоверчивостта на госпожата. Трябваше да се обиколи работата, да се обгърне, да се поведе отдалеч, за да може нейният малко тесен ум да я разбере.

За съжаление, госпожа дьо Баранси, поради подвижността си, не се поддаваше лесно на неговите сметки. Без никаква хитрина тя отклоняваше, само вследствие простодушието си, разговора, който слабо я забавляваше, слушаше мулата усмихнато, с любезен, но разсеян поглед и толкова по-блестящ, защото не се съсредоточаваше върху нищо.

„Да можеше да й се внуши мисълта за писателство? ...” – мислеше Моронвал и изтънко се опитваше да й подхвърли, че между госпожа дьо Севине и Жорж Санд имало едно хубаво, незаето място; но да се подхвърля каквото и да е и да се говори със загадки на едно птиче, което през всичкото време раздвижва въздуха наоколо си, като разперва крилете си!

„Клетата жена няма много силен ум!”, казваше той след всеки разговор с нея, в който единият влагаше всичката си жар, а другата – бъбривото си равнодушие; гой гризеше яростно ноктите си, а тя говореше, говореше, без да слуша нито себе си, нито онова, което й казваха.

Подобен ум на чучулига не можеше да се превземе с разсъждения; той трябваше да се заслепи, и Моронвал успя в това.

Един ден, когато Ида бе седнала в приемната, издигната високо над титлите, над всички тия „дьо”, които прибавяше към имената на своите приятели и познати, като че за да засили собственото си благородство, госпожа Моронвал – Декостер й каза боязливо:

- Господин Моронвал би искал да ви попита нещо, но не смее ...

- О, кажете! кажете! ... – каза клетата глупачка с тъй живо желание да услужи, че на директора се поиска да отправи веднага молбата си за парите, нужни за списание; но много хитър и много недоверчив, той предпочете да постъпи разумно, да пристъпва малко по малко, „като изследовател”, както казваше, намигвайки с кротко – тигровите си очи. Прочее, той се задоволи да помоли госпожа дьо Баранси да благоволи да присъства следващата неделя на една от техните публични литературни вечеринки.

В програмата това се наричаше „Събрание за изразително четене на висок глас, последвано от декламиране на избрани откъси от нашите най-добри поети и прозаици”. Безполезно е да се прибави, че между последните, д’Аржантон и Моронвал заемаха винаги първото място. Изобщо, това бе начин, който Несретниците бяха измислили, за да се наложат на някаква публика с помощта на неуморимата и изразителна госпожа Моронвал - Декостер. Поканваха няколко приятели и настойниците на учениците. В началото тия малки празници ставаха всяка седмица, но от падането на Маду те се бяха значително разредили

Наистина Моронвал се погрижваше да изгаси по една свещ от свещника след отиването на всеки от гостите, вследствие на което, в края на вечеринката, салонът потъмняваше значително; освен това, той никога не забравяше да събере останалия чай в чайника, да го изсуши на прозореца и на другото събрание да поднесе тия черни слепнати остатъци, подобни на водорасли, на гостите; при все това, разноските не бяха по силите на заведението. Не можеше дори да се разчита на гости, ако се прибегне до разгласа, защото, вечер, в часа на събранията, проходът на Дванадесетте къщи, със своя запален фенер, подобен на единственото око всред челото на чудовище, не беше пригоден да привлича минувачите: най-смелите не отиваха никога отвъд желязната врата.

Сега трябваше да се даде нов блясък на литературните вечеринки.

Госпожа дьо Баранси прие поканата с готовност. Мисълта, че ще може да се представи в салона на омъжена жена под някаква титла, и особено да присъства на едно аристократично събрание, я ласкаеше извънредно, като стъпало, стоящо над положението й и над нередовното й съществувание.

Ах, това събрание за изразително четене, „първо от новата редица”, бе великолепен празник! „Малките тропически момчета” никога не бяха виждали подобна разточителност.

Два цветни фенера бяха окачени върху акациите при входа, преддверието бе украсено с кандилца и повече от тридесет запалени свещници в салона, толкова навосъчен и изтрит от Маду по случая, че това необикновено осветление се отразяваше, по липса на огледала, върху пода, който, заедно с блясъка на огледалото, обладаваше всички негови плъзгави и опасни качества.

Маду се бе надминал като изтривач на пода. По повод на това, трябва да кажа, че Моронвал се колебаеше около ролята, която негърчето трябваше да играе на вечеринката.

Трябваше ли да го остави като слуга, или да му възстанови за един ден титлата и погребания му блясък? Последното решение беше много съблазнително. Но тогава кой би подавал чиниите, кой би въвеждал, възвестявал пристигането на гостите?

Маду, със своята абаносова кожа, беше неоценим; и после, с кого биха го заменили? Другите ученици имаха в Париж настойници, които биха намерили тая система на възпитание дръзка и, Бога ми! накрая бе решено вечеринката да се лиши от присъствието и обаянието на Царското Височество.

Още в осем часа „тропическите момчета” насядаха по чиновете и всред тях русата глава на малкия дьо Баранси блестеше като светлина върху тая мрачна основа от чернокожи деца.

Моронвал беше разпратил множество покани в артистичния и литературния свят, оня поне, с който той общуваше; и от най-чудноватите кътища на Париж всички несретници на изкуството, литературата и архитектурата бързаха да дойдат като многочислени представители.

Те пристигаха на дружини, измръзнали, треперещи от студ, дошли от дъното на Монпарнас или Терн с омнибуси, с износени дрехи, но и достойни, всички неизвестни, гениални, извлечени вън от мрака, дето се бореха с желанието да се покажат, да декламират, да изпеят нещо, за да докажат на самите себе си, че съществуват още. После, нека се освежат от чистия въздух, да се озарят от небесната светлина, да се ободрят от призрака на славата и на успеха: те щяха да се завърнат пак в мрачната бездна с необходимата сила за безплодното си съществуване.

Защото те бяха наистина безплодно съществуващо племе, в зародишно състояние, незавършено, доста прилично на ония произведения на морското дъно, които биха били същества, ако можеха да се движат, и цветя, ако не им липсваше благоухание.

Там имаше по-мъдри философи и от Лайбниц, но глухонеми по рождение, способни да изразят мислите си само с ръкомахания и с привеждането на изречени доводи. Имаше художници, измъчвани от желанието да направят нещо велико, но които поставяха тъй особено един стол върху краката му, едно дърво върху корена му, че всичките им картини приличаха на изгледи във време на земетресение или на вътрешността на кораб в бурен ден. Музиканти, изобретатели на добавъчни клавиатури, учени от разреда на доктор Хирш, с пълни със сбирщини мозъци, в които има всичко, но не се намира нищо поради безредието, праха и защото всичките предмети там са счупени, непълни, негодни за най-малката услуга.

Тия люде бяха тъжни, жалки, и при все че техните безсмислени приказки, тъй кичести като косите им, при все че тяхната гордост и лудости предизвикваха смях, толкова неволи бяха нарисувани по изтърканата им външност, че човек чувстваше, въпреки всичко, умиление пред трескавия блясък на тия пияни от илюзии очи, пред тия извехнали лица, дето всички сломени мечти и умрели надежди бяха оставили следи при пропадането си.

Между тия люде имаше и такива, които намираха изкуството много сурово, много сухо и много безплодно, та търсеха приходи в странни, несъответни на техните умствени наклонности занятия: един лиричен поет държеше бюро за настаняване на слуги, един скулптор бе станал комисионер на търговия с шампанско, един цигулар бе чиновник по газовото осветление.

Други, по-малко почтени, бяха хранени от жените си, чийто труд поддържаше техния гениален мързел. Тия мъже бяха дошли с жените си и по смелите и повехнали лица на клетите другарки на несретниците личеше какво струва поддръжката на гениалния мъж. Горди, че придружаваха мъжете си, те им се усмихваха като майки, сякаш казваха: „Това е мое дело! ...” и имаха защо да се гордеят, наистина, тъй като всички тия господа, изобщо имаха цъфтящ вид.

Прибавете към тая върволица двама – трима литературни вехтошари, салонни съчинители, стари слушатели във всички зали, членове на филателни и други дружества, винаги дебнещи тия всевъзможни събрания; после театрални фигуранти, неясни типове, един господин, който не продумваше нищо, но го считаха за много умен, защото бил чел Прудон; друг, доведен от Хирш, когото наричаха „племенникът на Берцелиус”, всичката слава на когото се заключаваше в роднинството му със знаменития шведски учен, и който изглеждаше съвършен глупак; един комик в оставка, на име Делобел, който, казваха, щял да отвори свой театър.

Най-после, постоянните посетители на къщата – тримата преподаватели, Лабасендр, облечен празнично, викайки от време на време: „бьо! ... бьо!”, за да се увери дали нотата му беше налице, защото щеше да му потрябва тази вечер, и д’Аржантон, хубавият д’Аржантон, причесан като архангел, накъдрен, напомаден, със светли ръкавици, гениален, строг, свещенодействащ.

Прав при входа на салона, Моронвал посрещаше всички, ръкуваше се разсеяно, много обезпокоен от напредващото време и че графинята, - така наричаха Ида дьо Баранси, - не беше още пристигнала.

Някаква мъка тегнеше над събранието. Разговаряха съвсем тихо по ъглите, дето се настаняваха. Дребната госпожа Моронвал ходеше от дружина на дружина, казвайки с любезен глас: „Няма да започнем още ... Чакаме графинята”. И върху изразителните й устни думата „графиня” придобиваше чудно, тайнствено и аристократично изражение. Това се шепнеше отпосле, като всеки желаеше да се покаже осведомен: „Очакват графинята ...”

Широко отвореният хармониум, усмихващ се с всичките си клавиши като грамадна челюст, наредените до стената ученици, малката маса със зелена покривка, с лампа с абажур, с чаша с подсладена вода, изправена на естрадата, зловеща и заплашваща като гилотина призори, и господин Моронвал, стегнат в бялата си жилетка, и госпожа Моронвал, родена Декостер, зачервена като петле от всичкото вълнение на приема, и Маду-Гезо, треперещ от студ от вятъра при вратата, всичко, да, всичко очакваше графинята.

Но тъй като тя не идваше, а беше студено, д’Аржантон се съгласи да издекламира своето „Верую на любовта”, познато на всички, тъй като го бяха чували най-малко пет – шест пъти.

Прав до камината, с отхвърлени назад коси, с високо вдигната глава, сякаш предназначаваше стиховете си за корнизите на тавана, поетът декламираше с глас тъй надут и просташки, каквото беше и онова, което наричаше своя поема, като спираше след всяко произведено впечатление, за да позволи на възхитителните възклицания да се изразят и ад стигнат до него.

А Бог знае дали несретниците се скъпят за подобни насърчения!

- Нечувано! ...

- Възвишено! ...

- Поразително! ...

- Нашият съвременен Юго! ...

И най-чудното от всички:

- Гьоте, но със сърце!

Без да се смущава, насърчен от тия похвали, поетът продължаваше, с простряна ръка, със заповеден мах:

Тя влезе.

Лирикът, все с поглед към небето, не я забеляза дори. Но тя го видя, тя, нещастната, и от тая минута съдбата й бе решена.

Тя го бе виждала винаги с връхна дреха, с шапка, облечен за улицата, а не за Олимп; но тук, при тая бледна светлина на матовите кълба, от която още повече избледняваше неговият бледен цвят, в черен фрак, със светло сиви ръкавици и вярващ в любовта, както вярваше в Бога, той й произведе съдбовно и свръхчовешко впечатление.

Той отговаряше на всичките й желания, на всичките й мечти, на оная глупава чувствителност, която съставя основата на тия леконравни души, на оная нужда от чист въздух и идеал, която е като че отплата за живота, който водят, на ония неясни стремежи, които се изразяват кратко за тях с една хубава дума, но която върху техните уста придобива просташкото и унизително изражение, което те придават на всичко, което изричат: „артист!”

Да, още в тая минута тя му принадлежеше, и той влезе цял в сърцето й, такъв, какъвто беше, със своите равно разделени коси, със завитите си мустаци, с простряната си и трепереща ръка и с цялата си поетична сбирщина. Тя не видя лицето на Жак, който й правеше отчаяни знаци, като й изпращаше целувки, нито наведения до земята Моронвал, нито всички тия любопитни, насочени погледи към новодошлата, млада, свежа, изящна в кадифената си рокля и малката си театрална шапка, бяла, розова, бухната, украсена с тюлени връзки, които окръжаваха като сияние лицето й.

Него, само него!

Дълго след това тя си спомняше това дълбоко впечатление, което нищо не можа да измени отпосле, и като на сън си представяше своя велик поет, изправен, както го видя за пръв път всред Моронваловия салон, който тая вечер й се стори грамаден, великолепен, светещ с хиляди свещи. Ах, той можеше да й причини всички възможни скърби, да я унижи, да я оскърби, да разбие живота й и нещо още по-скъпоценно от живота й, но не можеше никога да изтрие заслепението на тая минута! ...

- Както виждате, госпожо, - каза Моронвал с най-любезна усмивка, - ние започнахме, очаквайки ви ... Господин виконт Амори д’Аржантон тъкмо ни издекламира своята великолепна поема Верую на любовта.

Виконт! ... Той беше виконт!

И това още!

Тя се обърна към него боязливо, зачервена като малко момиче:

- Продължавайте, господине, моля ви ...

Но д’Аржантон не искаше да продължава. Пристигането на графинята бе пресекло най-хубавото впечатление от поемата му, едно безспорно впечатление, и тия неща не се прощават! Той се поклони и каза с подигравателна и студена вежливост:

- Свърших, госпожо.

После се смеси с присъстващите, без да й обръща повече внимание.

Клетата жена почувства, че сърцето й се сви, пълно с неясна тъга. Още с първите думи тя не му се понрави и тая мисъл й беше вече непоносима. Нужни бяха ласките на малкия Жак, щастлив, че вижда майка си, горд от успеха, който тя имаше в залата, любезностите на Моронвалови, вниманието на всички, чувството, че е царицата на празника, за да се заличи скръбта, изразена у нея чрез петминутно онемяване, което за нрав като нейния бе колкото необикновено, толкова и освежително.

След като смущението от нейното пристигане бе стихнало, всички заеха местата си за започване на изразителното четене. Величествената Констан, която придружаваше господарката си, седна на една скамейка в дъното, близо до учениците. Жак се облакъти на креслото на майка си, на почетното място, а до него Моронвал галеше бащински косите му.

Публиката образуваше вече внушително събрание, насядала на редица столове като за раздаване на награди. Най-после, госпожа Моронвал – Декостер зае цялата малка маса, цялата естрада, цялата светлина на лампата и започна да чете един етнографски очерк на господин Моронвал върху монголските племена.

Тоя очерк бе дълъг, отегчителен и тъжен, един от ония трудове, които се четат в научните дружества от три до пет часа, на смрачаване, за да приспят членовете на настоятелството. Но, дявол да го вземе, с метода Моронвал – Декостер човек не можеше да заспи, нито да остави тоя хладен и еднообразен дъжд да вали, без да го усеща. Трябваше да слуша насила; думите влизаха в главата му като със свредел, сричка по сричка, буква по буква, и най-мъчните го одраскваха понякога, минавайки край него.

Но най-голямата умора при това слушане се причиняваше от поучителния и ужасяващ вид на госпожа Моронвал – Декостер при пълното приложение на метода й. Тя отваряше устата си, за да изрече О, кривеше я, удължаваше я, гърчеше я. И там, на чиновете в дъното, осем детски уста правеха същата мимика, следваха учителката в тия фантастични кривения и достигаха онова, което тая превъзходна система наричаше „очертание на думите”. Тия осем малки, мълчаливи челюсти, движейки се, произвеждаха фантастично впечатление. Госпожица Констан беше поразена.

Но графинята не виждаше нищо от това. Тя гледаше своя поет, облегнат на вратата на салона, със сключени на гърдите ръце, с унесен поглед.

Той мечтаеше.

Колко далеч заминал, отлетял, изглеждаше той! Изправената му глава като че чуваше гласове.

От време на време погледът му се навеждаше, слизаше към земята, но без да благоволи да се спре там. Нещастницата дебнеше, очакваше, просеше почти тоя блуждаещ поглед, но все напразно. Той се плъзгаше равнодушно върху всички, освен върху нея. Като че креслото, на което тя седеше, беше празно за него, и клетата жена беше тъй отчаяна, тъй смутена от това равнодушие, че забрави да поздрави Моронвал за блестящия успех на очерка му, който се свърши всред ръкопляскания и всеобщо облекчение.

След това изразително четене дойде декламирането на едно стихотворение на д’Аржантон, със съпровод на орган – хармониум от Лабасендр. Тоя път тя слушаше, уверявам ви, и всичките изтъркани изречения, всичката сантименталност на тия стихове проникваха до сърцето й, бегли, треперещи, преливащи се при провлачените звукове на органа. Тя слушаше задъхана, опиянена, потънала в тия хармонични вълни.

- Колко е хубаво! Колко е хубаво! – казваше тя, като се обръщаше към Моронвал, който я слушаше с жлъчна и жълта усмивка, като да бе пил нещо горчиво.

- Представете ме на господин д’Аржантон, - помоли тя веднага след завършване на декламацията - ... Ах, господине, това е великолепно! Колко сте щастлив, че имате такава дарба!

Тя говореше полугласно, заекваше, търсеше думите си, - тя, която беше тъй бъбрива, тъй излиятелна обикновено. Поетът се покланяше леко, много студен, като че равнодушен към това трогателно възхищение. Тогава тя го попита от къде може да си набави стихотворенията му.

- От никъде, госпожо, - отговори д’Аржантон с тържествен и оскърбен вид.

Без да иска, тя бе засегнала най-чувствителното място на тая болезнена гордост и ето че още веднъж той се отвърна от нея, без дори да я погледне.

Но Моронвал използва случая:

- Боже мой, да, - каза той, - ето до къде е стигнала литературата ... Подобни стихотворения не могат да намерят дори издател ... Дарбата, геният, остават заровени, непризнати, осъдени да блестят по ъглите ... – И веднага прибави: - Ах, ако имахме едно списание!

- Но трябва да имате такова, - каза тя живо.

- Да, но пари!

- О, и пари ще се намерят! ... Невъзможно е подобни творби да се оставят в сянка.

Тя се възмущаваше и говореше красноречиво сега, когато поетът не беше при тях.

„Ха, работата се нарежда ...” си помисли Моронвал; и разбирайки с вероломна хитрост слабата страна на тая жена, той й заговори за д’Аржантон, като се постара да го обрисува с ония романтични и сантиментални краски, които, както забелязваше, тя обичаше.

Представи й го като съвременен Лара, Манфред, като прекрасна природа, горда, независима, която не са могли да сломят суровостите на съдбата. Той работел, за да живее, отказвал всяка помощ от държавата.

- О, това е добре! ... – казваше Ида, после, постоянно измъчвана от титлите, които бяха в главата й и които прилагаше спрямо едни и други, наляво и надясно, тя попита:

- Той е благородник, нали?

- Да, госпожо ... Виконт д’Аржантон, произлиза от един от най-старите Овернски родове ... Баща му бил разорен от неверния си домоуправител ...

И той й разказа един блудкав роман със съпровод на нещастна любов към една благородна жена, история за писма, показани на мъжа от една ревнива маркиза. Тя се вслушваше във всички подробности; и докато двамата си шепнеха, сближавайки креслата си, оня, за когото се говореше, като че не виждаше нищо от тая малка хитрина, а малкият Жак, загрижен, че вижда майка си така завладяна, предизвика две – три нетърпеливи изречения: „Жак, бъди спокоен ... Жак, ти си нетърпим ...”, които го принудиха да отиде сърдит в ъгъла на салона, с подути устни и влажни очи.

В това време вечеринката продължаваше.

Сега се бе появил един ученик, един малък сенегалец, черен като фурма, който декламираше от средата на естрадата едно стихотворение от Ламартин: Молитвата на детето при събуждането му, което започна така с извънредно висок глас:

Отче мой, пед твоя лик благ и чист,

Коленича, моля те гоещо,

Пед твойто име, сташно и велико,

Моята майка чело пекланя.

Това показваше, че природата е по-силна от всички методи, дори от метода Моронвал – Декостер.

След многократни настойчиви молби, певецът Лабасендр се реши да „покаже нотата си”, както казваше той. Опита я отначало два – три пъти, после я показа без пощада, тъй дълбока, че стъклата на салона и картонените му стени затрепериха от нея, а от дълбочината на готварницата, дето Маду-Гезо приготвяше чая, се чу как той отговори възторжено, с ужасен, войнствен вик.

Тоя Маду тъй обичаше шума!

Станаха и смешни случки. Всред най-голяма тишина, докато един странен баснописец, който си бе поставил за задача, - и признаваше това чистосърдечно, - да преправя Ла Фонтеновите басни, декламираше Дервишът и гърнето с брашното, преправка на Пиерета и гърнето с млякото, една препирня започна в края на помещението между племенника на Берцелиус и човека, който бе чел Прудон. Размениха си силни думи, дори плесници; всред блъсканицата Маду едва удържаше големия поднос, претрупан със сладки и сиропи, който той разнасяше пред лакомите очи на „малките тропически момчета”, на които му бе изрично забранено да дава каквото и да е. Но два – три пъти през вечерта им дадоха от „шипковото вино”.

Моронвал и графинята продължаваха беседата си, а хубавият д’Аржантон, който най-после забеляза вниманието, на което беше предмет, разговаряше срещу тях, много високо, с високомерни изречения, придружени от също такива ръкомахания, за да бъде видян и чут.

Той изглеждаше много разгневен. На кого се гневеше?

На никого и на всички.

Той беше от рода на ония злобни, разочаровани същества, отвратени от всичко, без да са извършили нищо, които говорят с висок и надут глас против обществото, нравите, вкусовете на своето време, като се стараят да се поставят винаги вън от всеобщата развала.

В тоя миг той бе нападнат от баснописеца, тих подначалник в някое министерство, и му казваше с омразен, презрителен и заплашващ вид:

- Мълчете … Познавам ви ... Вие сте прогнили ... Вие притежавате всички пороци на последния век, но никога не ще имате неговата изящност.

Баснописецът навеждаше глава сломен, победен.

- Какво сте направили с честта? ... Какво сте направили с любовта? ... А къде са вашите творби? Красиви са вашите творби!

Тук баснописецът се възпротиви:

- А! Позволете ...

Но другият не позволяваше нищо; пък и какво можеше да го интересува що мислеше тоя баснописец? Той говореше над главата му, по-далеч и по-високо от него. Той би желал, щото цяла Франция да бъде тук, за да го чуе, за да може да й каже какво я очакваше. Той не вярваше вече във Франция ... Изгорена, изгубена, ограбена страна ... Нищо не е останало вече в нея: нито вяра, нито мисъл. Колкото до него, той беше решил да не живее вече в тая страна, да замине, да се изсели в Америка.

Говорейки така, поетът бе обърнал лицето си почти настрана и бе застанал в едно неудържимо положение. Защото отгатваше неясно, без да го вижда, един възхитен поглед, спрян върху него. Той изпитваше впечатление, което добивате вечер в полето, когато възходящата месечина се показва изведнъж зад вас, магнетизира ви със светлината си и ви принуждава да се обърнете към нейното безмълвно присъствие. Наистина, тия женски очи, устремени в него, го озаряваха със сияние. Той изглеждаше хубав от силното желание да бъде хубав.

Малко по малко настана мълчание в салона около тоя тържествен глас, който изискваше внимание. Но Ида дьо Баранси беше най-внимателната. Това доброволно изгнание в Америка, изкусно хвърлено всред речта, смрази сърцето й. В един миг тридесетте свещника в салона на Моронвал бяха изчезнали, бяха угаснали, толкова мрачни бяха мислите й. Но онова, което я порази окончателно, беше, че след като реши да замине, поетът, преди ад отпътува, нападна ужасно френските жени, тяхната лекота, тяхната развала, и блудкавостта на усмивката им, и продажността на любовта им.

Той не говореше вече, а гърмеше, опрян на камината, с лице към тълпата, и не щадеше нито гласа си, нито думите си.

Но клетата графиня, тъй силно увлечена в него, не можеше да си въобрази, че той е равнодушен към нея и й се стори, че разбира към кого се обръщаше той.

„Той знае коя съм”, - си казваше тя и навеждаше глава под тежестта на неговите проклятия.

Възхитени шушукания се носеха наоколо:

- Какъв жар! Никога той не е бивал тъй хубав!

- Какъв гений! – казваше високо Моронвал; и прибавяше по-тихо: - Какъв самохвалко!

Но Ида нямаше вече нужда от тия насърчения. Впечатлението беше произведено.

Тя обичаше.

За доктор Хирш, който издирваше патологичните особености, тоя случай на мигновено избухване би бил много любопитен за наблюдение. Но в тая минута доктор Хирш се занимаваше с друго нещо. Той се мъчеше да уреди, или по-скоро да разпали препирнята между племенника на Берцелиус и човека, който бе чел Прудон. Лабасендр се бе намесил също, и почнаха шушукания, залисани и отчаяни ръкомахания, ходения насам – натам, застанали гърбове, цял помирителен поход, за да се накарат да се сбият тия двама юнаци, които нямаха ни най-малкото желание за това. Впрочем, никой не се безпокоеше, защото тоя вид разпри, много чести по време на литературните вечеринки на гимназията Моронвал, се уреждаха винаги, тъкмо когато ставаха най-сериозни. Обикновено те означаваха края на тия малки събирания, в които всеки несретник се бе спирал на свой ред до мраморната камина или пред хармониума достатъчно време, за да изтъкне своя гений.

Преди един час госпожа Моронвал се бе смилила и изпратила Жак и две – три „тропически момчета” да спят, и то най-малките. Тия, които останаха, се прозяваха, пулеха очите си, хипнотизирани от онова, което бяха видели и чули.

Разотидоха се.

Книжните фенери, изпокъсани от вятъра, се клатушкаха още на градинската врата. Проходът беше зловещ, всичките му къщи заспали, и нито един стражар дори не оживяваше с разходката си неговата кална каменна настилка. Но всред тия шумни дружини, които се разотиваха, тананикайки, декламирайки, спорейки още, никой не обръщаше внимание на зловещия нощен студ, нито на падащата влажна мъгла.

При входа на улицата забелязаха, че часът на омнибусите бе минал. Всички тия клетници се впуснаха храбро на път. Златолюспестата химера осветяваше и съкращаваше пътя им, илюзията ги стопляше и, пръснати из пустия Париж, те се завръщаха мъжествено при тъмните неволи на живота.

Изкуството е толкова голям магьосник! То създава едно слънце, което свети за всички, като истинското; и тия, които се доближават до него, дори бедните, дори грозните, дори смешните, отнасят малко от топлината и сиянието му. Този неблагоразумно грабнат небесен огън, който Несретниците пазят в дъното на очите си, ги прави понякога страшни, най-често смешни; но той придава на тяхното съществуване величествено спокойствие, презрение към злото, изящност в страданията, непознати на другите клетници.